Джордж оруел 1984

219
1
Не знаеше къде се намира. Предполагаше, че е в Министерството на любовта, но нямаше как да се увери.
Килията бе с висок таван и без прозорци, стените — покрити с блестящ бял фаянс. Скрити лампи лееха студена светлина, носеше се тихо постоянно бръмчене, вероятно от компресорите за въздух. Покрай цялата стена, прекъсната само от вратата и от клозетната чиния без дървена седалка отсреща, обикаляше пейка или полица, широка колкото да се седне. Имаше четири телекрана, по един на всяка стена.
В корема си усещаше тъпа болка. Беше се загнездила там още когато го изтикаха в затворения камион, с който го откараха. Но чувстваше и глад, парещ нездравословен глад. Може би бяха минали двайсет и четири часа, откакто бе ял, може би трийсет и шест. Все още не знаеше и навярно никога нямаше да узнае дали беше сутрин или вечер, когато го арестуваха. Откакто го арестуваха, не му бяха дали никаква храна.
Седеше на тясната пейка, доколкото можеше неподвижно, с кръстосани на коленете ръце. Вече се беше научил да седи неподвижно. При всяко по-рязко движение от телекрана му изреваваха.
Но ненаситното желание за храна все повече го завладяваше.
Неудържимо копнееше за залък хляб. Доколкото си спомняше, в джоба на комбинезона си имаше няколко трохи. Дори беше възможно — така си мислеше, защото от време на време нещо като че ли го погъделичкваше през комбинезона — да се намери и по-голяма коричка. Накрая изкушението да провери надви страха му; той плъзна ръка в джоба си.
— Смит! — изрева гласът от телекрана. — 6079, У. Смит! В
килиите е забранено да се държат ръцете в джобовете!
Той отново седна неподвижен, с ръце, кръстосани на коленете.
Преди да го доведат тук, го бяха карали на друго място, по всяка вероятност обикновен затвор или полицейски участък. Не знаеше колко е стоял там, във всеки случай поне няколко часа — без часовник и дневна светлина му беше трудно да определи времето. Там беше

220
шумно и вонеше. Бяха го затворили в килия, подобна на тази сегашната, но отвратително мръсна и постоянно претъпкана с десет- петнайсет души. Повечето бяха обикновени престъпници, но имаше и политически затворници. Той седеше мълчаливо, облегнат на стената,
притиснат от мръсни тела, прекалено погълнат от страха и от болката в корема, за да обърне на някого внимание, но въпреки това забеляза удивителната разлика в поведението между затворниците партийци и останалите. Партийците бяха до един мълчаливи и наплашени, докато обикновените престъпници като че ли нехаеха. Ругаеха надзирателите,
жестоко се биеха, когато посягаха на вещите им, пишеха мръсни думи по пода, ядяха внесена тайно храна, която измъкваха от неведоми скришни места по дрехите си, и даже крещяха към телекрана, когато оттам се опитваха да възстановят реда. От друга страна, някои от тях,
изглежда, бяха в добри отношения с надзирателите, обръщаха се към тях с прякори и се опитваха да изпросят цигари през шпионката на вратата. И надзирателите се отнасяха към криминалните престъпници с известно снизхождение, дори когато трябваше да ги усмиряват с физическа сила. Много се говореше за лагерите с принудителен труд,
където повечето затворници очакваха да заминат. Разбра, че в лагерите всичко било „наред“, стига да имаш връзки и да си наясно с нещата.
Имало и подкупи, покровителство и всевъзможни мошеничества,
имало хомосексуализъм и проституция, имало дори нелегален алкохол,
дестилиран от картофи. Доверените постове се давали само на криминални престъпници, особено на гангстерите и убийците, които представлявали един вид аристокрация. Цялата мръсна работа вършели политическите.
Извеждаха и вкарваха какви ли не затворници: търговци на наркотици, крадци, бандити, черноборсаджии, пияници, проститутки.
Някои от пияниците бяха толкова буйни, че трябваше по няколко затворници да обединят силите си, за да ги усмирят. Четирима надзиратели внесоха за краката и ръцете огромна жена — същинска развалина, около шейсетгодишна, с едри провиснали гърди, гъсти къдрици побеляла коса, разсипани при борбата й с тях. Тя риташе и крещеше. Смъкнаха обувките й, с които се опитваше да ги рита, и я стовариха върху скута на Уинстън, като за малко не счупиха бедрените му кости. Жената се надигна и ги изпрати с рев: „Мръсни копелета!“

221
После забеляза, че седи върху нещо неравно, и се изхлузи от коленете на Уинстън на пейката.
— Ще прощаваш, миличък — каза тя. — Нямаше да седна върху ти, ама тия мръсници ме друснаха тук. Хабер нямат как да се държат с дама, нъл’тъй? — тя млъкна, потупа се по гърдите и се уригна. — Ще ме прощаваш — добави тя, — не съм съвсем на себе си.
Наведе се и обилно повърна на пода.
— Ох, олекна ми — каза тя, като се облегна назад със затворени очи. — Никога не го задържай, от мен да знаеш. Връщай го, докато е още прясно в корема.
Оживи се и се обърна, за да огледа по-добре Уинстън, който,
изглежда, веднага й хареса. Прегърна го с огромната си ръка през рамо и го придърпа към себе си, като му дъхаше в лицето на бира и повръщано.
— Как те викат, миличък? — попита тя.
— Смит — отвърна Уинстън.
— Смит? — повтори жената. — Колко смешно. И аз съм Смит.
Ех — добави тя разнежено, — та аз можех да съм ти майка!
Можеше, помисли си Уинстън, да бъде неговата майка. Фигурата и възрастта й подхождаха, а хората вероятно доста се променят след двайсет години в лагер с принудителен труд.
Никой друг не го беше заговорил. Криминалните напълно пренебрегваха партийците. С безразличие и презрение ги наричаха
„политическите“. Затворниците партийци изглеждаха прекалено наплашени, за да разговарят с някого и преди всичко един с друг. Само веднъж, когато на пейката седнаха притиснати две жени партийки, той дочу сред глъчката от гласове няколко набързо прошепнати думи, и по- точно, „стая едно, нула, едно“, които не разбра.
Бяха минали може би два или три часа, откакто го доведоха тук.
Тъпата болка в корема му не минаваше: ту отслабваше, ту се изостряше, а с нея и мислите му. Когато се изостряше, той мислеше единствено за самата болка и за глада си. Когато отслабваше, го обземаше паника. На моменти с такива подробности си представяше какво го очаква, че сърцето му заблъскваше лудо, а дъхът секваше.
Усещаше ударите на палките по лактите си и ритниците с подковани ботуши в пищялите; виждаше се как се гърчи на пода и крещи за пощада през избитите зъби. Почти не се сещаше за Джулия. Не му

222
беше до нея. Обичаше я и нямаше да я предаде; но това беше само факт, който знаеше, както знаеше таблицата за умножение. Не тръпнеше от обич и почти не се замисляше какво става с нея. По-често с искрица надежда се сещаше за О’Брайън. О’Брайън сигурно е узнал,
че е арестуван. Братството, беше казал той, никога не се опитва да спаси членовете си. Но беше споменал за бръснач — ако можеха, щяха да му изпратят бръснач. Навярно ще има пет секунди, преди надзирателите да нахлуят в килията. С парещ студ бръсначът ще се впие в него и дори пръстите, които го държат, ще бъдат прерязани до костта. Какво ли имаше да изтърпи страдащото му тяло, което трепереше и се гърчеше от най-малката болка. Не беше уверен, че ще използва бръснача дори ако му се отдадеше възможност. По- естествено беше да съществува минута за минута, като приема живота на порции от по десет минути, макар и да е убеден, че накрая го очакват мъчения.
Понякога се опитваше да преброи фаянсовите плочи по стените на килията. Не би трябвало да е трудно, но всеки път някъде се объркваше. По-често се чудеше къде се намира и кое време на деня е.
Ту беше сигурен, че навън е пладне, ту беше не по-малко сигурен, че е среднощ. Инстинктивно разбираше, че тук светлината никога не се гаси. Това беше мястото, където нямаше тъмнина: сега осъзна защо беше решил, че О’Брайън схваща намека. В Министерството на любовта нямаше прозорци. Килията му можеше да е десет етажа под земята или трийсет над нея. Мислено се премести от едното място на другото и се опита да определи по усещанията на тялото си дали е кацнал високо във въздуха или е погребан дълбоко под земята.
Отвън се чу тропотът на маршируващи ботуши. Стоманената врата се отвори с трясък. Чевръсто влезе млад офицер, спретната фигура в черна униформа от лъскава кожа, която сякаш цялата блестеше, а бледото му строго лице беше като восъчна маска. Махна на надзирателите отвън да вкарат затворника, когото водеха. Поетът
Ампълфорт политна в килията. Вратата се затвори отново с трясък.
Ампълфорт направи една-две неуверени крачки към отсрещната стена, сякаш мислеше, че там трябва да има друга врата, извеждаща навън, а после се залута напред-назад из килията. Все още не беше забелязал присъствието на Уинстън. Тревожните му очи се взираха в стената, около метър над главата на Уинстън. Беше бос; големите

223
мръсни пръсти се подаваха от дупките на чорапите му. Не се беше бръснал от няколко дни. Рядка четина покриваше лицето му до скулите и му придаваше просташки вид, който никак не съответстваше на източеното слабо тяло и нервните му движения.
Уинстън се отърси за малко от унеса си. Трябваше да поговори с
Ампълфорт, дори това да означаваше, че от телекрана ще му изкрещят.
Не бе изключено Ампълфорт да е приносителят на бръснача.
— Ампълфорт — обади се той.
От телекрана не се разнесе крясък. Ампълфорт се спря, леко сепнат. Погледът му бавно се фокусира върху Уинстън.
— А, Смит! — каза той. — И ти ли!
— Ти за какво си тук?
— Да ти кажа право… — той непохватно седна на пейката срещу
Уинстън и добави: — Има само едно престъпление, нали?
— И ти си го извършил?
— Очевидно, да.
Вдигна ръка над челото и за момент притисна слепоочията си,
сякаш се опитваше да си спомни нещо.
— Стават такива неща — смотолеви той. — Успях да си спомня един случай — един невероятен случай. Без съмнение бе плод на недомислие. Подготвяхме окончателното издание на стихосбирка от
Киплинг. В края на един стих реших да оставя думата „бог“. Нямах друг избор! — добави той почти възмутено, като вдигна лице, за да погледне Уинстън. — Беше невъзможно да се промени стихът.
Римуваше се с „рог“. Разбираш ли, в целия език има само дванайсет думи, които се римуват с „рог“. Дни наред си блъсках главата. Нямаше друга рима.
Изражението на лицето му се смени. Раздразнението премина и за момент той сякаш бе дори доволен. През мръсните и редки косми просветна някакво интелектуално вдъхновение, радостта на педанта,
който е установил един безполезен факт.
— Идвало ли ти е някога наум — попита той, — че цялата история на английската поезия е предопределена от факта, че в английския език липсват рими?
Не, точно тази мисъл никога не бе хрумвала на Уинстън. Нито пък при тези обстоятелства му се струваше много важна или интересна.

224
— Знаеш ли колко е часът? — попита той.
Ампълфорт отново го погледна сепнато.
— Изобщо не съм се замислял за това. Арестуваха ме може би преди два дни, може би преди три — очите му пробягваха по стените,
сякаш едва ли не очакваше да открие прозорец в тях. — Тук денят и нощта се сливат. Не виждам как човек може да определи времето.
Няколко минути говориха напосоки, после без очевидна причина крясък от телекрана им заповяда да млъкнат. Уинстън седеше тихо със скръстени ръце. Ампълфорт, който беше прекалено висок, за да седне удобно на пейката, постоянно се въртеше, като обгръщаше със слабите си ръце ту едното коляно, ту другото. От телекрана му излаяха да седи мирно. Времето минаваше. Двайсет минути, час — трудно беше да се каже. Още веднъж отвън се зачу тропот на ботуши. Стомахът на
Уинстън се сви. Скоро, много скоро, може би след пет минути, може би сега, тропотът на ботушите ще означава, че е дошъл неговият ред.
Вратата се отвори. Младият офицер със строгото лице влезе в килията. С рязко движение на ръката посочи Ампълфорт.
— Стая 101 — каза той.
Ампълфорт тромаво закрачи между надзирателите, изражението му беше леко смутено, но недоумяващо.
Изтече като че ли много време. Болката в корема на Уинстън пак се събуди. Мислите му се влачеха в неизменен ред, като топче, което попада винаги в едни и същи дупки. Мислеше само за шест неща.
Болката в корема му, залъка хляб, кръвта и писъците, О’Брайън,
Джулия, бръснача. Стомахът му отново се сви, тежките ботуши приближаваха. Течението, което се създаде от отварянето на вратата,
внесе силен мирис на студена пот. В килията влезе Парсънс. Беше облечен със сиво-кафяви шорти и спортна риза.
Този път Уинстън така се сепна, че излезе от вцепенението си.
— Ти тук! — възкликна той.
Парсънс хвърли към Уинстън поглед, в който нямаше нито интерес, нито изненада, а само мъка. Заразхожда се нервно нагоре- надолу, очевидно не можеше да застане на едно място. Всеки път,
когато изправяше омекналите си колена, ставаше ясно, че те треперят.
Гледаше вторачено с широко отворени очи, сякаш не можеше да откъсне поглед от нещо съвсем близко.
— За какво си тук? — попита Уинстън.

225
— Престъпмисъл! — каза Парсънс почти през сълзи. Тонът, с който го изрече, предполагаше пълно съзнаване на вината и едновременно някакъв непонятен ужас, че такава дума може да има нещо общо с него. Застана срещу Уинстън и развълнувано затърси съчувствието му: — Нали не смяташ, че ще ме застрелят, а, старо?
Нали те не убиват, ако всъщност нищо не си направил — само за мисли, които не можеш да прогониш? Знам, че разглеждат делата безпристрастно. О, имам им вяра за това! Те ще се запознаят с досието ми, нали? Ти знаеш какъв човек съм. Не съм лош човек. Не много умен, разбира се, но ентусиаст. Всичко съм правил за партията, нали?
Ще се отърва само с пет години, не смяташ ли? Или дори с десет? От човек като мен ще имат голяма полза в трудовия лагер. Нали няма да ме застрелят, задето един-единствен път съм излязъл извън релсите?
— Виновен ли си? — попита Уинстън.
— Разбира се, че съм виновен! — извика Парсънс с раболепен поглед към телекрана. — Да не мислиш, че партията ще арестува невинен човек? — жабешкото му лице се поуспокои и дори придоби малко лицемерно изражение. — Престъпмисъл е ужасно нещо, старо
— каза той нравоучително. — Коварно нещо е. Може да проникне в теб, без дори да се усетиш. Знаеш ли как ме сполетя? В съня ми! Да,
наистина. Трудех се, отдавах своя принос и изобщо не подозирах, че нещо такова се върти в главата ми. А после съм започнал да говоря насън. Знаеш ли какво са ме чули да викам?
Понижи гласа си, сякаш му се налагаше да сквернослови по лекарско предписание.
— „Долу Големия брат!“ Да, това съм викал! И изглежда, съм го викал неведнъж. Между нас казано, старо, радвам се, че ме хванаха,
преди да е станало късно. Знаеш ли какво ще им кажа, когато ме изправят пред съда? Благодаря, ще им кажа, благодаря ви, че ме спасихте, преди да е станало прекалено късно.
— Кой те разобличи? — попита Уинстън.
— Дъщеричката ми — отвърна Парсънс с някаква скръбна гордост. — Подслушвала е на ключалката. Чула ме какво викам и още на другия ден отскочила до патрулите. Бива си го седемгодишния дребосък, а? Не й се сърдя. Всъщност, гордея се с нея. Така или иначе,
това показва, че добре съм я възпитал.

226
Направи две-три резки крачки нагоре-надолу, като поглеждаше с копнеж към клозетната чиния. После изведнъж смъкна шортите си.
— Ще прощаваш, старо — каза той. — Не издържам. От чакането е.
Пльокна широкия си задник на клозетната чиния. Уинстън закри лицето си с ръце.
— Смит! — изрева глас от телекрана. — 6079, У, Смит! Открий лицето си. Забранено е да се покрива лицето в килиите.
Уинстън откри лицето си. Парсънс използваше тоалета шумно и обилно. После се оказа, че сифонът не работи, и часове след това килията вонеше ужасно.
Преместиха Парсънс. Затворници ту се появяваха, ту изчезваха загадъчно. Една жена изпратиха в стая 101 и Уинстън забеляза как тя сякаш се съсухри и смени цвета на лицето си при тези думи! После настъпи час, който, ако го бяха довели тук сутринта, щеше да е следобеден; ако пък го бяха довели следобед, трябваше да е среднощ.
В килията имаше шест затворници, мъже и жени. Никой не помръдваше. Срещу Уинстън седеше мъж с едри зъби и без брадичка,
а лицето му наподобяваше едър безобиден гризач. Тлъстите му петнисти бузи така бяха провиснали, че изглеждаше много вероятно да е скрил в тях малки запаси храна. Светлосивите му очи плахо пробягваха от лице на лице, но уловеха ли нечий поглед, бързо се извръщаха.
Вратата се отвори и вкараха затворник, от чийто вид Уинстън за миг изтръпна. Беше обикновен беден човечец, навярно инженер или техник. Стресна го измършавялото му лице: същински череп. Поради слабостта устата и очите му изглеждаха непропорционално големи, а погледът сякаш излъчваше убийствена, непримирима омраза към някого или към нещо.
Мъжът седна на пейката недалеч от Уинстън. Уинстън не го погледна повече, но измъченото череповидно лице така ясно се запечата в съзнанието му, че сякаш през цялото време стоеше пред очите му. Изведнъж проумя каква е работата. Мъжът умираше от глад.
Изглежда, същото бяха помислили всички в килията. По цялата пейка премина едва доловим трепет. Очите на мъжа без брадичка се стрелкаха към човека с череповидното лице, после виновно се отклоняваха, за да се върнат пак като омагьосани. Не след дълго той

227
започна да се върти на мястото си. Накрая се изправи, прекоси с тромаво клатушкане килията, порови в джоба на комбинезона си и смутено подаде изпомацан къшей хляб на човека с череповидното лице.
От телекрана се разнесе яростен, оглушителен рев. Мъжът без брадичка отскочи назад. Мъжът с череповидното лице бързо беше скрил ръце зад гърба си, сякаш да покаже на целия свят, че е отказал подаръка.
— Бъмстед! — изрева гласът. — 2713, Дж. Бъмстед! Пусни хляба!
Мъжът без брадичка пусна парчето хляб на пода.
— Остани на мястото си! — нареди гласът. — Обърни се с лице към вратата! Не мърдай!
Мъжът без брадичка се подчини. Големите му провиснали бузи неудържимо се тресяха. Вратата се отвори с трясък. След младия офицер, който влезе и отстъпи встрани, се появи нисък набит надзирател с огромни ръце и плещи. Зае стойка срещу мъжа без брадичка и по сигнал на офицера нанесе страхотен удар с цялата тежест на тялото си право в устата му. Силата на удара почти отлепи от пода човека без брадичка. Тялото му залитна през килията и се строполи под клозетната чиния. Миг лежа като зашеметен, а от устата и носа му капеше тъмна кръв. Като че ли несъзнателно едва-едва прохленчваше или изпискваше. После се претърколи и неуверено започна да се изправя на ръце и колене. Сред потока от кръв и слюнка от устата му изпаднаха двете половини на изкуствените му зъби.
Затворниците седяха съвършено неподвижни с кръстосани на коленете ръце. Мъжът без брадичка се върна на мястото си. Едната страна на лицето му потъмняваше. Устата му се беше подула и се бе превърнала в кървавочервена маса с черна дупка по средата. Очите му все така пробягваха от лице на лице, но по-виновно от всякога, сякаш се опитваше да разбере колко го презират останалите за унижението му.
Вратата се отвори. С едва забележим жест офицерът посочи мъжа с череповидното лице.
— Стая 101 — каза той.
Уинстън чу до себе си пъшкане и някакво раздвижване. Мъжът буквално се беше хвърлил на колене върху пода, с молитвено стиснати

228
ръце.
— Другарю офицер! — извика той. — Няма нужда да ме пращате там! Нима вече не признах всичко? Какво още искате да знаете? Всичко съм готов да призная, абсолютно всичко! Само ми кажете какво е то и аз веднага ще призная. Напишете го и аз ще подпиша — каквото и да е! Само не стая 101!
— Стая 101! — каза офицерът.
Вече пребледнялото лице на мъжа придоби цвят, какъвто
Уинстън не подозираше, че съществува. Стана безспорно, явно зеленикаво.
— Правете с мен каквото искате! — крещеше онзи. — Вече седмици наред ме морите с глад. Продължавайте и ме оставете да умра. Застреляйте ме. Осъдете ме на двайсет и пет години. Кого още искате да предам? Само кажете кого и аз ще ви кажа всичко каквото поискате. Не ме интересува нито кой е, нито какво ще правите с него.
Имам жена и три деца. Най-голямото още не е навършило шест годинки. Можете всички да ги вземете и да им прережете гърлата пред очите ми, аз ще стоя и ще гледам. Само не стая…
— Стая 101! — каза офицерът.
Мъжът огледа с обезумели очи останалите затворници, сякаш се чудеше дали да не посочи друга жертва на свое място. Погледът му спря на смазаното лице на човека без брадичка. Той протегна измършавяла ръка и изкрещя.
— Този трябва да вземете, не мен! Вие не го чухте какво приказваше, след като разбиха лицето му. Дайте ми възможност и дума по дума ще ви го повторя. Той е срещу партията, не аз —
надзирателите пристъпиха напред. Гласът на мъжа премина в писък. —
Вие не го чухте! — повтори той. — Нещо му беше станало на телекрана. Той ви трябва. Него вземете, не мен!
Двамата яки надзиратели се бяха навели, за да го хванат за ръцете. Но точно в този момент той се хвърли на пода на килията и сграбчи един от железните крака, с които пейката беше прикрепена към пода. Зави без думи, като животно. Пазачите го дръпнаха, за да го отскубнат, но той се държеше с изненадваща сила. Теглиха го навярно двайсетина секунди. Затворниците седяха неподвижни с ръце на коленете и гледаха право пред себе си. Виенето спря, мъжът имаше сила само колкото да се държи. После се чу по-различен вик. С ритник

229
на ботуша си надзирателят беше счупил пръстите на едната му ръка.
Изправиха го.
— Стая 101! — каза офицерът.
Изведоха мъжа, който едва стъпваше и придържаше счупената си ръка, без да прави повече опити да се съпротивлява.
Мина много време. Ако беше среднощ, когато изведоха мъжа с череповидното лице, сега беше сутрин: ако тогава беше сутрин, значи беше следобед. Дълго време, вече няколко часа, Уинстън беше сам. От седенето на тясната пейка така се беше схванал, че често ставаше да се разтъпче, без да му се карат от телекрана. Залъкът хляб все още лежеше там, където го беше пуснал мъжът без брадичка. В началото му струваше много усилия да не го поглежда, но скоро гладът отстъпи място на жаждата. Устата му лепнеше и имаше лош вкус. От бръмчащия звук и неизменната бяла светлина му прималяваше,
усещаше главата си празна. Изправяше се, защото болката в костите му ставаше непоносима, и пак сядаше почти веднага, защото прав му се завиваше свят. Но успееше ли да овладее поне малко физическите си възприятия, ужасът го обземаше отново. Понякога мислеше с гаснеща надежда за О’Брайън и за бръснача. Може би щеше да получи бръснача скрит в храната, ако изобщо мислеха да го хранят. По- неопределени бяха мислите му за Джулия. Някъде страдаше и тя,
вероятно по-силно от него. Може би в този момент крещеше от болка.
Помисли си: „Дали бих изтърпял двойна болка, ако можех така да спася Джулия? Да, бих го направил.“ Но това бе само решение на разума, защото знаеше, че е правилно. Не го чувстваше със сърцето си.
Тук не можеш да изпиташ нищо освен болка и предусещането на болката. Пък и нима беше възможно, когато действително страдаш, да искаш болката ти да се увеличи по каквато и да било причина? На този въпрос обаче още не можеше да даде отговор.
Ботушите отново приближаваха. Вратата се отвори. Влезе
О’Брайън. Уинстън подскочи. Шокът, че го вижда, го накара да забрави всякаква предпазливост. За първи път от много години забрави за наличието на телекрана.
— И вас са ви хванали! — извика той.
— Мен отдавна са ме хванали — отговори О’Брайън с лека,
почти тъжна ирония. Пристъпи встрани. Зад него се появи широкоплещест надзирател с дълга черна палка в ръка.

230
— Ти го знаеше, Уинстън — каза О’Брайън. — Не се заблуждавай. Ти го знаеше, винаги си го знаел.
Да, сега разбираше, че винаги го е знаел. Но нямаше време да мисли за това. Очите му бяха приковани в палката в ръката на надзирателя. Тя можеше да го удари навсякъде: по темето, по края на ухото, по горната част на ръката, по лакътя…
Лакътя! Почти парализиран от болка, той рухна на колене,
стиснал ударения си лакът с другата ръка. От очите му излязоха искри.
Беше невероятно, наистина невероятно един удар да причинява такава болка! Искрите изчезнаха и той видя как онези двамата го гледат.
Надзирателят се смееше на гърченето му. Във всеки случай на един въпрос вече можеше да даде отговор. Никога и за нищо на света не можеш да поискаш болката ти да се увеличи. За болката можеш да искаш само едно — да спре. На света няма нищо по-страшно от физическата болка. Пред болката няма герои, никакви герои, мислеше той, докато се гърчеше на пода, напразно стиснал осакатената си лява ръка.

231
2
Лежеше на нещо като походно легло, само дето беше издигнато високо над земята, а той беше вързан така, че да не може да мръдне. В
лицето му биеше светлина, която му се струваше по-силна от обикновено. До него бе изправен О’Брайън и внимателно го наблюдаваше. От другата му страна стоеше мъж в бяла престилка и държеше спринцовка за подкожни инжекции.
Макар да бе с отворени очи, трудно възприемаше заобикалящата го обстановка. Имаше чувството, че е доплувал в тази стая от някакъв съвсем различен свят, от някакъв подводен свят много под нея. Не знаеше колко дълго е стоял там. Откакто го бяха арестували, не бе виждал дневна светлина. А и спомените му бяха накъсани. На моменти съзнанието му, дори това в съня му, пропадаше и отново изплуваше като от дупка. Но нямаше как да узнае дали промеждутъците траят дни, седмици или само секунди.
Кошмарът започна с онзи първи удар по лакътя. По-късно щеше да разбере, че сполетялото го тогава беше само прелюдия, рутинен разпит, на който подлагат почти всички затворници. Като нещо обичайно се приемаше, че всеки трябва да признае дълъг списък от престъпления — шпионаж, саботаж и така нататък. Самопризнанието беше формалност, въпреки че изтезанията бяха истински. Не можеше да си спомни нито колко пъти, нито колко дълго го биха. Всеки път върху му се нахвърляха едновременно пет или шест мъже в черни униформи. Понякога с юмруци, понякога с палки, понякога със стоманени пръчки, понякога с ботуши. Имаше моменти, когато като животно се въргаляше без свян по пода, тялото му се гърчеше насам- натам, само и само да избегне ритниците, а вместо това предизвикваше все нови и нови ритници в ребрата, в корема, в лактите, в пищялите, в слабините, в тестикулите, в главата. Имаше моменти, когато всичко това продължаваше безкрай и му се струваше жестоко, несправедливо и непростимо не това, че надзирателите продължават да го бият, а че той не може да си наложи да загуби съзнание. В някои моменти нервите така му изневеряваха, че започваше да вика за пощада още

232
преди да са започнали да го бият, когато само видът на замахналия за удар юмрук беше достатъчен, за да го накара да бълва признания за истински и въображаеми престъпления. Имаше моменти, когато още от началото вземаше решение нищо да не признава, когато всяка дума трябваше да бъде изтръгвана от него между стенания от болка — и други, когато вяло се опитваше да постигне компромис, като си казваше: „Ще си призная, но още не. Ще стискам зъби, докато издържа. Още три ритника, още два ритника и после ще им кажа всичко каквото искат.“ Понякога го биеха, докато едва се държеше на краката си, после го хвърляха като чувал с картофи върху каменния под на килията, оставяха го да се съвземе няколко часа и отново го биеха. Имаше също дълги периоди на отдих. Тях си спомняше смътно,
защото ги прекарваше главно в сън или във вцепенение. Спомняше си килия с нар, нещо като полица, която стърчеше от стената, и тенекиен умивалник, за храна получаваше гореща супа и хляб, понякога кафе.
Спомняше си навъсен бръснар, дошъл, за да остърже брадата му и да остриже косата му, и делови равнодушни мъже в бели престилки,
които измерваха пулса му, проверяваха рефлексите му, обръщаха клепачите му, опипваха го с безчувствени пръсти, за да видят няма ли счупени кости, и му биеха инжекции в ръката, за да го приспят.
Побоите се разредиха и се превърнаха преди всичко в заплаха, в ужас, към който можеше да бъде върнат в момента, в който отговорите му престанат да удовлетворяват. Разпитваха го вече не грубияни в черни униформи, а партийни интелигенти, които го обработваха на смени, всяка от която продължаваше — поне той така предполагаше,
без да може да бъде сигурен — по десет-дванайсет часа. Тези, другите,
се грижеха той да изпитва постоянна лека болка, но не разчитаха само на нея. Пляскаха го по лицето, дърпаха му ушите, скубеха му косата,
караха го да стои на един крак, не му позволяваха да уринира, светеха със силни лампи в лицето му, докато от очите му потечаха сълзи и с всичко това се целеше да го унижат и да смажат способностите му да се защитава и разсъждава. Тяхното истинско оръжие бяха безмилостните, продължаващи с часове разпити, те го объркваха,
поставяха му клопки, изопачаваха всяка негова дума, на всяка стъпка го обвиняваха в лъжи и противоречия, докато той не се разплакваше колкото от срам, толкова и от нервно изтощение. Понякога по време на един разпит плачеше пет-шест пъти. Обикновено го ругаеха и при

233
всяко негово колебание го заплашваха, че ще го предадат пак на надзирателите, но понякога неочаквано променяха тона си, наричаха го другарю, призоваваха го в името на ангсоц и на Големия брат и опечалено го питаха дали дори сега у него не е останала поне малко преданост към партията, за да пожелае да поправи злото, което е сторил. Когато след многочасови разпити нервите му съвсем не издържаха, дори този призив можеше да го доведе до унизителни сълзи. Накрая досадните гласове го сломиха по-бързо, отколкото ботушите и юмруците на надзирателите. Той просто се превърна в уста, която произнася, и ръка, която подписва каквото поискат от него.
Единствената му грижа бе да разбере какво искат и незабавно да го признае, преди отново да са почнали да го мъчат. Призна си, че е убил изтъкнати членове на партията, че е разпространявал противодържавни позиви, че е присвоявал обществени средства, че е продавал военни тайни, че е извършвал всевъзможни саботажи.
Призна си, че е бил платен агент на изтазиатското правителство още от
1968 година. Призна си, че вярва в религията, че е поклонник на капитализма и сексуален дегенерат. Призна си, че е убил жена си,
макар да знаеше, а и следователите сигурно знаеха, че жена му е още жива. Призна си, че от години поддържа лични връзки с Голдщайн и че е членувал в нелегална организация, в която са влизали едва ли не всички негови познати. По-лесно беше да си признаеш всичко и да уличиш всички. Освен това в известен смисъл всичко беше истина.
Истина беше, че той е бил враг на партията, а партията не правеше разлика между помисъл и дело.
Спомняше си и други неща. Те изплуваха в съзнанието му несвързано, като картини, обкръжени от мрак.
Беше в килия, където можеше да е било и тъмно, и светло,
защото не виждаше нищо друго освен две очи. Някакъв инструмент наблизо тиктакаше бавно и равномерно. Очите ставаха все по-големи и по-светещи. Изведнъж той се надигна от мястото си, гмурна се и потъна в тях.
В ослепяващата светлина се видя завързан на стол, заобиколен с циферблати. Мъж в бяла престилка гледаше циферблатите. Отвън се чу тропот на тежки ботуши. Вратата се отвори с трясък. Следван от двама надзиратели, с бодра стъпка влезе офицерът с восъчното лице.
— Стая 101 — каза офицерът.

234
Мъжът с бялата престилка не се обърна. Нито пък погледна към
Уинстън, гледаше само циферблатите.
Той се носеше по огромен коридор, километър широк и изпълнен с божествена златиста светлина, гръмко се смееше и с всичка сила крещеше признания. Признаваше си всичко, дори онова, което беше успял да скрие при изтезанията. Разказваше целия си живот пред публика, която вече го познаваше. С него бяха надзирателите, другите следователи, мъжете с бели престилки, О’Брайън, Джулия, мистър
Чарингтън, всички те се носеха вкупом по коридора и се заливаха от смях. Неизвестно по какъв начин, нещо ужасно, скрито досега в бъдещето, бе осуетено и не се бе случило. Всичко беше наред, вече нищо не го болеше, и най-дребният факт от живота му бе разнищен,
разбран и опростен.
Надигна се от нара, не съвсем уверен, че е чул гласа на
О’Брайън. При всички разпити, въпреки че нито веднъж не го видя,
той имаше чувството, че до него, но извън обсега на зрението му, стои
О’Брайън. Именно О’Брайън ръководеше всичко. Той насъска надзирателите срещу Уинстън, той им попречи да го убият. Той решаваше кога Уинстън да крещи от болка и кога да отдъхне, кога да се храни, кога да спи, кога да му инжектират лекарства. Той задаваше въпросите и подсказваше отговорите. Той беше мъчителят, той беше защитникът, той беше инквизиторът, той беше приятелят. А веднъж —
Уинстън не можеше да си спомни дали е бил приспан с наркотици, или е спал нормалния си сън, а може би дори е бил буден — в ухото му един глас прошепна: „Не се тревожи, Уинстън, ти си под моя закрила.
От седем години те наблюдавам. Сега настана преломният миг. Аз ще те спася, аз ще те направя съвършен.“ Не беше сигурен дали е гласът на О’Брайън, но че е същият глас, който му бе казал: „Ще се срещнем,
където няма тъмнина“, в онзи, другия сън отпреди седем години.
Не си спомняше как завършваха разпитите му. Следваше пустота и после около него постепенно се материализираше килията или стаята, в която сега се намираше. Лежеше по гръб почти хоризонтално,
съвършено неподвижно. Тялото му беше завързано така, че не можеше и пръст да помръдне. Дори тилът му беше захванат по някакъв начин.
Наведен над него, О’Брайън го наблюдаваше сериозно и някак печално. Гледано отдолу, лицето му изглеждаше грубо и похабено, с торбички под очите и с бръчки от умора, спускащи се от носа към

235
брадичката. Беше по-възрастен, отколкото го мислеше Уинстън,
вероятно, четирийсет и осем или петдесетгодишен. Държеше циферблат с лостче отгоре.
— Казах ти — рече О’Брайън, — че ако се срещнем отново, то ще е тук.
— Да — отговори Уинстън.
Без никакво предупреждение, ако не се смята лекото движение на ръката на О’Брайън, тялото му бе разтърсено от болка. Болката го плашеше, защото не можеше да види какво става и имаше чувството,
че го раняват смъртоносно. Не знаеше дали е наистина, или така му се струва под въздействието на електрическия ток, но тялото му се деформираше, ставите му бавно се разпадаха. От болка по челото му беше избила пот, но най-лошото бе страхът, че всеки миг гръбнакът му ще се скъса. Стисна зъби и задиша тежко през нос, като се опитваше да мълчи, колкото се може по-дълго.
— Страхуваш се — каза О’Брайън, като наблюдаваше лицето му,
— че всеки миг нещо в теб ще се скъса. Най-много се страхуваш това да не е гръбнакът ти. Много ясно си представяш как гръбначният ти стълб се пръска и от прешлените му се разлива гръбначният мозък.
Това си представяш, нали, Уинстън?
Уинстън не отговори. О’Брайън дръпна лостчето на циферблата.
Болката намаля толкова бързо, колкото го бе връхлетяла.
— Това беше четирийсет — каза О’Брайън. — Както виждаш,
деленията на този циферблат стигат до сто. Ще запомниш ли, ако обичаш, че по време на разпит от мен зависи кога и до каква степен да ти причиня болка. Ако ме лъжеш или се опитваш да извърташ по някакъв начин, или дори интелигентността ти спадне под обичайното равнище, незабавно ще изкрещиш от болка. Разбираш ли това?
— Да — отговори Уинстън.
О’Брайън вече не се държеше толкова строго. Замислено намести очилата си и направи няколко крачки напред-назад. Когато заговори, тонът му беше мек и търпелив. Приличаше на лекар, на учител, дори на свещеник, изгарящ от желание по-скоро да обясни и убеди, отколкото да накаже.
— Занимавам се с теб, Уинстън — каза той, — защото ти го заслужаваш. Много добре знаеш какво не ти е наред. И го знаеш от години, въпреки че си се борил срещу това. Ти си умствено разстроен.

236
Паметта ти изневерява. Не си в състояние да помниш истинските събития и сам си внушаваш, че помниш събития, които никога не са се случвали. За щастие, заболяването ти не е нелечимо. Ти не си се излекувал досега, защото не си искал. Не си бил готов за малко усилие на волята. Много добре съзнавам, че дори сега си се вкопчил в заболяването си, защото смяташ, че то е добродетел. Сега ще ти дам един пример. С коя сила в момента воюва Океания?
— Когато ме арестуваха, Океания воюваше с Изтазия.
— С Изтазия. Добре. Океания винаги е воювала с Изтазия, нали?
Уинстън пое дъх. Отвори уста, за да отговори, и се отказа. Не можеше да откъсне поглед от циферблата.
— Моля те, Уинстън, истината. Твоята истина. Кажи ми какво мислиш, че си спомняш.
— Спомням си, че само седмица, преди да ме арестуват, ние изобщо не воювахме с Изтазия. Бяхме в съюз с нея. Воювахме с
Евразия. Така беше четири години. Преди това…
О’Брайън го спря с жест.
— Друг пример — каза той. — Преди няколко години ти изпадна наистина в много сериозно заблуждение. Вярваше, че трима души,
трима някогашни членове на партията, на име Джоунс, Ааронсон и
Ръдърфорд — хора, екзекутирани за предателство и саботаж, след като бяха направили възможно най-пълни самопризнания, че са виновни за престъпленията, в които ги обвиняват. Ти вярваше, че си видял неоспоримо доказателство, свидетелстващо, че самопризнанията им са били фалшифицирани. Ти имаше халюцинации относно една определена фотография. Вярваше, че действително си я държал в ръка.
Фотографията представляваше нещо подобно.
Между пръстите на О’Брайън се появи продълговато парче от вестник. Може би за пет секунди то попадна в полезрението на
Уинстън. Беше снимка и нейната истинност беше извън съмнение.
Това беше същата снимка. Друг екземпляр от снимката на Джоунс,
Ааронсон и Ръдърфорд на партийния форум в Ню Йорк, която му бе попаднала преди единайсет години и той незабавно бе унищожил.
Само за миг се мярна пред очите му, след това отново се скри. Но той я беше видял, безспорно я беше видял! Направи отчаяно, агонизиращо усилие да освободи горната половина на тялото си. Беше невъзможно да помръдне и един сантиметър накъдето и да е. За момента дори беше

237
забравил циферблата. Искаше само отново да подържи в ръка снимката или поне да я види.
— Тя съществува! — извика той.
— Не — каза О’Брайън.
Прекоси стаята. В отсрещната стена имаше дупка на паметта,
О’Брайън повдигна решетката. Невидимо, малкото късче хартия бе всмукано от потока топъл въздух; вече изчезваше в огнения пламък.
О’Брайън се дръпна от стената.
— Пепел — каза той. — Дори не и узнаваема пепел. Прах. Тя не съществува. Тя никога не е съществувала.
— Но тя съществуваше! Тя съществува! Тя съществува в паметта. Аз я помня. Вие я помните.
— Аз не я помня — каза О’Брайън.
Сърцето на Уинстън се сви. Това беше двумисъл. Изпита смъртна безпомощност. Нямаше да има значение, ако можеше да се увери, че
О’Брайън лъже. Но беше съвършено възможно О’Брайън наистина да е забравил снимката. И ако това беше така, тогава той вече е забравил как е отрекъл, че си я спомня, ще е забравил и самия процес на забравянето. Как можеше човек да е сигурен, че това не е обикновен трик? Навярно безумната операция на съзнанието бе наистина осъществима: тази мисъл го сломи.
О’Брайън замислено го гледаше. Повече от всякога приличаше на учител, който поучава своенравно, но способно дете.
— Партията има лозунг, който засяга контрола върху миналото
— каза той. — Кажи го, ако обичаш.
— Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото — каза послушно
Уинстън.
— „Който контролира настоящето, контролира миналото“ —
повтори О’Брайън, като бавно и одобрително поклащаше глава. — Ти смяташ ли, Уинстън, че миналото действително съществува?
Уинстън отново бе обзет от чувство на безпомощност. Погледът му се стрелна към циферблата. Не само не знаеше дали „да“ или „не“ е отговорът, който ще го спаси от болката; не знаеше дори кой отговор сам смята за верен.
О’Брайън леко се усмихна.

238
— Слаб си в метафизиката, Уинстън — каза той. — До този момент ти изобщо не си се замислял какво означава съществуването.
Ще се изразя по-ясно. Миналото съществува ли конкретно в пространството? Има ли свят от твърди предмети, където миналото да съществува?
— Не.
— Тогава къде е миналото, ако изобщо го има?
— В документите. Записано е.
— В документите. И в…
— В съзнанието. В спомените на хората.
— В спомените. Добре тогава. Ние, партията, контролираме всички документи, а също и всички спомени. В такъв случай ние контролираме миналото, не е ли така?
— Но как можете да попречите на хората да си спомнят? —
извика Уинстън, като за миг отново забрави циферблата. — Това е извън властта ви. То е извън човека. Как можете да контролирате спомените? Мои не сте контролирали!
О’Брайън отново стана строг. Сложи ръка върху циферблата.
— Напротив — каза той, — ти не си ги контролирал, затова си тук. Ти си тук, защото ти липсваше смирение, самодисциплина. Ти не пожела да се покориш и затова заплати с разсъдъка си. Ти предпочете да си безумец, малцинство от един човек. Само дисциплинираният разум е в състояние да прозре действителността, Уинстън. Ти вярваш,
че действителността е нещо обективно, външно, само по себе си.
Вярваш също така, че естеството на действителността е очевидно само по себе си. И ако в заблуждението си сметнеш, че виждаш нещо,
приемаш, че всички останали също го виждат. Но аз казвам, Уинстън,
действителността не е извън тебе. Действителността съществува единствено в човешкото съзнание и никъде другаде. Не в съзнанието на отделния човек, който може да допусне грешка и така или иначе бързо загива: само в съзнанието на партията, което е колективно и безсмъртно. Това, което партията смята за истина, е истината.
Невъзможно е да се съзре действителността, ако не се гледа през очите на партията. Отново трябва да заучиш този факт, Уинстън. Затова е нужно самоунижение, усилие на волята. Ти трябва да се смириш, за да възстановиш разсъдъка си.
Той помълча, сякаш за да остави време казаното да се осмисли.

239
— Спомняш ли си — продължи той, — че в дневника си бе написал „Свобода е свободата да кажеш, че две и две е равно на четири“?
— Да — отвърна Уинстън.
О’Брайън вдигна лявата си ръка, обърната с опакото на дланта към Уинстън, със свит палец, и вдигнати четири пръста.
— Колко пръста съм вдигнал, Уинстън?
— Четири.
— А ако партията каже, че не са четири, а пет — колко са в такъв случай?
— Четири.
Завърши думата с вик от болка. Стрелката на циферблата бе подскочила на петдесет и пет. Цялото тяло на Уинстън плувна в пот.
Въздухът раздра дробовете му и излезе отново с дълбоки стенания,
които не можа да спре дори със стиснатите си зъби. О’Брайън го наблюдаваше и продължаваше да показва четирите си пръста. Свали лостчето. Този път болката едва забележимо намаля.
— Колко са пръстите, Уинстън?
— Четири.
Стрелката подскочи на шейсет.
— Колко са пръстите, Уинстън?
— Четири! Четири! Какво друго мога да кажа? Четири!
Стрелката трябва да бе подскочила още по-нагоре, но той не я погледна. Зрителното му поле бе запълнено от тежкото строго лице и четирите пръста. Пръстите стояха пред очите му като стълбове,
огромни, размазани, като че ли вибриращи, но без съмнение четири.
— Колко са пръстите, Уинстън?
— Четири! Спрете, спрете! Как можете да продължавате?
Четири! Четири!
— Колко са пръстите, Уинстън?
— Пет! Пет! Пет!
— Не, Уинстън, безполезно е. Ти лъжеш. Ти все още мислиш, че са четири. Колко са пръстите, моля?
— Четири! Пет! Четири! Колкото искате. Само спрете, спрете болката!
Изведнъж той вече седеше, а ръката на О’Брайън обгръщаше раменете му. Навярно бе загубил съзнание за няколко секунди.

240
Каишите, с които тялото му бе привързано в хоризонтално положение,
бяха разхлабени. Беше му много студено, трепереше неудържимо,
зъбите му тракаха, по бузите му се стичаха сълзи. За миг той като бебе се сгуши в О’Брайън, необяснимо успокоен от тежката ръка около раменете си. Струваше му се, че О’Брайън е неговият закрилник, че болката идва някъде отвън, някой друг я причинява и именно
О’Брайън го спаси от нея.
— Бавно възприемаш, Уинстън — каза меко О’Брайън.
— Какво да правя? — изхлипа той. — Как да не вярвам на очите си? Две и две правят четири.
— Понякога, Уинстън. А понякога правят пет. Понякога правят три. Понякога правят и три, и четири, и пет наведнъж. Трябва повече да се стараеш. Не е лесно да възвърнеш разсъдъка си…
Положи Уинстън на леглото. Крайниците му отново са пристегнати, но болката беше утихнала, вече не трепереше и Уинстън се чувстваше само отпаднал и измръзнал. О’Брайън повика с кимване на главата мъжа с бялата престилка, който през цялото време беше стоял неподвижно. Мъжът се наведе и се взря в очите на Уинстън,
измери пулса му, сложи ухо на гърдите му, чука го тук и там; после кимна на О’Брайън.
— Отново — каза О’Брайън.
Болката прониза тялото на Уинстън. Стрелката трябва да беше на седемдесет, седемдесет и пет. Този път беше затворил очи. Знаеше, че пръстите са пак там и са четири. Най-важното бе някак да оцелее,
докато спазъмът мине. Вече не усещаше плаче ли или не. Болката отново утихна. Отвори очи. О’Брайън беше свалил лостчето.
— Колко са пръстите, Уинстън?
— Четири. Предполагам, че са четири. Стига да можех, щях да видя пет. Опитвам се да видя пет.
— Какво искаш: да ме убедиш, че виждаш пет, или наистина да ги видиш?
— Наистина да ги видя.
— Отново — каза О’Брайън.
Навярно стрелката беше стигнала осемдесет-деветдесет. Уинстън вече почти не помнеше защо му причиняват болка. Зад стиснатите му клепачи танцуваше цяла гора от пръсти, които ту се преплитаха, ту изчезваха един зад друг и отново се появяваха. Опитваше се да ги

241
преброи, без да може да си спомни защо. Знаеше само, че не е възможно да ги преброи и по някакъв начин това се дължи на необяснимото тъждество между четири и пет. Болката отново утихна.
Когато отвори очи, пред погледа му пак беше същата картина. Безброй пръсти като движещи се дървета се разминаваха и пресичаха във всевъзможни посоки. Отново затвори очи.
— Колко пръсти съм вдигнал, Уинстън?
— Не зная. Не зная. Ще ме убиете, ако пак го направите. Четири,
пет, шест — честна дума, не зная.
— Така е по-добре — каза О’Брайън.
В ръката на Уинстън се заби спринцовка. Почти в същия миг в тялото му се разля блажена, оздравителна топлина. Болката вече бе полузабравена. Отвори очи и с благодарност погледна О’Брайън. При вида на тежкото сбръчкано лице, така грозно и така интелигентно,
сърцето му сякаш се обърна. Ако можеше да се движи, би протегнал ръка и би я сложил върху ръката на О’Брайън. Никога не го бе обичал така дълбоко, както в този момент и не само защото бе прекратил болката. Беше се върнало старото чувство, че в края на краищата няма значение дали О’Брайън е приятел или враг. С О’Брайън можеше да се разговаря. Навярно човек се нуждае не толкова от обич, колкото от разбиране. О’Брайън го беше изтезавал до границата на полудяването и след известно време без съмнение щеше да го изпрати в гроба. Това нямаше значение. В известен смисъл отношенията им бяха повече от приятелски, те двамата бяха близки: тук или другаде, въпреки че самите думи може би щяха да останат неизречени, имаше място,
където можеха да се срещнат и поговорят. О’Брайън отново се бе надвесил над него и изражението на лицето му подсказваше, че през ума му вероятно минават същите мисли. Когато заговори, тонът му беше непринуден и дружелюбен.
— Знаеш ли къде се намираш, Уинстън? — попита той.
— Не зная, но мога да предположа. В Министерството на любовта.
— Знаеш ли откога си тук?
— Не зная. Дни, седмици, месеци — мисля, че месеци.
— Как смяташ, защо прибираме тук хората?
— За да ги накарате да си признаят.
— Не, не заради това. Опитай пак.

242
— За да ги накажете.
— Не! — възкликна О’Брайън. Гласът му се промени неузнаваемо, а лицето му стана едновременно строго и оживено. —
Не! Не просто за да изтръгнем признание от теб, не за да те накажем.
Да ти кажа ли защо те прибрахме тук? За да те изцерим! За да ти върнем разсъдъка! Нима не разбираш, Уинстън, че никой, когото сме довели тук, не се измъква от ръцете ни неизцерен? Изобщо не ни интересуват глупавите ти престъпления. Партията не се интересува от откритите действия: интересуват ни единствено мислите. Ние не ликвидираме нашите врагове, ние ги превъзпитаваме. Разбираш ли какво искам да кажа?
Беше се навел над Уинстън. Гледано отдолу и отблизо, лицето му изглеждаше огромно и отвратително грозно. Нещо повече — то беше озарено от някаква екзалтация, от вътрешния плам на безумеца.
Сърцето на Уинстън отново изтръпна. Ако можеше, би се свил още по- дълбоко в леглото. Беше сигурен, че О’Брайън ще завърти циферблата от чиста проклетия. В този момент обаче О’Брайън се извърна.
Поразходи се насам-натам. После продължи не така яростно:
— Първото нещо, което трябва да разбереш, е, че тук няма мъченици. Чел си за религиозните преследвания в миналото. През средновековието е имало инквизиция. Провалила се е. Тя си е поставяла за цел да изличи ереста, в резултат на което я е увековечила.
На мястото на всеки еретик, когото е изгаряла на кладата, са се раждали хиляди. Защо е станало така? Защото Инквизицията е убивала враговете си открито и ги е убивала, без да са се разкаяли. Хората умирали хора, защото не искали да се отрекат от истинската си вяра.
Естествено цялата слава принадлежала на жертвата и целият позор —
на инквизитора, който я изгарял. По-късно, през двайсетия век, се появили тоталитарните режими, както ги наричали. Немските нацисти и руските комунисти. Руснаците преследвали ереста по-жестоко и от
Инквизицията. И си въобразявали, че са се поучили от грешките на миналото, поне знаели, че не бива да се създават мъченици. Преди да изправят жертвите си на публичен процес, умишлено правели всичко,
за да потъпчат достойнството им. Сломявали ги с изтезания и самота,
докато не ги превръщали в окаяни раболепни отрепки, които признавали всичко, вложено в устата им, покривали се с лъжи,
обвинявали и се прикривали един зад друг, хленчели за пощада. И

243
въпреки всичко само след няколко години ставало същото. Загиналите се превръщали в мъченици и моралното им падение било забравяно.
Още веднъж — защо се е получило така? На първо място, защото признанията им очевидно били изтръгнати насила и не били искрени.
Ние ги правим искрени. И преди всичко, ние не позволяваме загиналите да се изправят срещу нас. Трябва да престанеш да си въобразяваш, че бъдещите поколения ще отмъстят за теб, Уинстън.
Бъдещите поколения изобщо няма да чуят за теб. Ти ще бъдеш напълно изличен от хода на историята. Ще те превърнем в газ и ще те разсеем в стратосферата. Нищо няма да остане от теб: нито име в регистрите, нито спомен в нечия памет. Ти ще бъдеш ликвидиран както в миналото, така и в бъдещето. Ти никога не ще си съществувал.
Тогава защо си правите труда да ме мъчите? — помисли Уинстън с мимолетна горчивина. О’Брайън направи крачка, сякаш Уинстън бе изрекъл на глас мисълта си. Едрото му грозно лице се доближи, а очите му леко се присвиха.
— Мислиш си — каза той, — щом възнамеряваме да те ликвидираме и няма никакво значение какво говориш или вършиш —
защо тогава си правим труда изобщо да те разпитваме? Това си мислиш, нали?
— Да — отвърна Уинстън.
О’Брайън се усмихна едва забележимо.
— Ти си слаба брънка в системата, Уинстън. Ти си петно, което трябва да се изтрие. Нима не ти казах, току-що, че ние се отличаваме от мъчителите в миналото? Нас не ни задоволява неохотното подчинение, нито дори най-жалкото смирение. Когато най-сетне се предадеш, то трябва да е по твое собствено желание. Ние не ликвидираме еретика, защото ни се съпротивлява: ние никога не го ликвидираме, докато ни се съпротивлява. Ние го превъзпитаваме, ние пленяваме най-съкровените му мисли, ние го преправяме. Ние изгаряме всичкото зло и всичките илюзии в него, ние го привличаме на наша страна не привидно, а истински, с душата и сърцето му. Преди да го убием, ние го правим един от нас. За нас е недопустимо някъде по света да съществува грешна мисъл, колкото потайна и безсилна да е тя.
Не можем да позволим никакъв уклон, дори в смъртния миг.
Навремето еретикът си е оставал еретик и на кладата и с ликуване е разгласявал ереста си. Дори жертвата на чистките в Русия в очакване

244
на куршума, който го настига в коридора, е можел да остане бунтовник в съзнанието си. Но ние, преди да унищожим съзнанието, го правим съвършено. Заповедта на диктатурите от миналото е била: „Ти не ще!“
Заповедта на тоталитарните режими е била: „Ти ще!“ Нашата заповед е: „Ти си!“ Нито един човек, когото доведем тук, вече не може да ни се опълчи. Всеки се пречиства. Дори онези трима жалки предатели, в чиято невинност ти някога вярваше — Джоунс, Ааронсон и
Ръдърфорд, — накрая и тях сломихме. Самият аз участвах в разпитите им. Видях ги как постепенно се изтощават, как хленчат, угодничат,
ридаят — и накрая болката и страхът изчезнаха, остана единствено покаянието. Когато свършихме с тях, от тях бяха останали единствено обвивките. В тях нямаше нищо друго освен разкаяние за това, което бяха сторили, и любов към Големия брат. Беше трогателно да се види колко го обичат. Молеха да ги убием по-скоро, та да умрат с пречистено съзнание.
Гласът му стана почти замечтан. Екзалтацията, ентусиазмът на безумеца бяха все така изписани на лицето му. Той не се преструва,
помисли си Уинстън, той не е лицемер, той вярва във всяка своя дума.
Най-много го потискаше съзнанието за собствената му интелектуална непълноценност. Наблюдаваше как тежката и въпреки това грациозна фигура крачи насам-натам, като ту влизаше, ту излизаше в полезрението му. О’Брайън беше същество във всяко отношение по- голямо от него. Нямаше идея, която да му бе хрумвала, или в бъдещето да му хрумне, необмислена, непроумяна и неотхвърлена отдавна от
О’Брайън. Неговото съзнание съдържаше съзнанието на Уинстън. В
такъв случай мислимо ли беше О’Брайън да е луд? По-скоро той,
Уинстън, беше лудият. О’Брайън спря и го погледна. Гласът му отново беше станал строг.
— Не си въобразявай, че ще се спасиш, Уинстън, колкото и безусловна да е капитулацията ти пред нас. Никой, заблудил се веднъж,
не е бил пощаден. Дори да решим да те оставим да изживееш живота си, ти пак никога няма да ни се изплъзнеш. Това, което става тук с теб,
е завинаги. Трябва още отсега да го разбереш. Ще те смажем така, че връщане назад не може да има. Тук ще ти се случат неща, от които няма да можеш да се съвземеш и след хиляда години. Никога повече няма да бъдеш способен на обикновено човешко чувство. В теб всичко ще умре. Никога вече няма да си способен на любов или приятелство,

245
радост от живота или смях, любопитство, смелост или почтеност. Ти ще бъдеш кух. Ние ще те изстискаме и след това ще те напълним със себе си.
Млъкна и направи знак на мъжа с бялата престилка. Уинстън усети как зад главата му наместват някакъв тежък апарат. О’Брайън беше седнал до леглото, така че лицето му беше почти на равнището на неговото.
— Три хиляди — каза О’Брайън през главата на Уинстън на мъжа с бялата престилка.
За слепоочията на Уинстън се залепиха два меки навлажнени тампона. Той се сви от страх. Очакваше го болка, различна от досегашните. Окуражително, почти нежно О’Брайън сложи ръка върху неговата.
— Сега няма да боли — каза той. — Не отделяй очите си от моите.
В този миг избухна опустошителна експлозия или поне нещо,
което приличаше на експлозия, макар да не беше сигурен, че се е чул шум. Без съмнение видя ослепяваща светкавица. Уинстън не усети болка, но беше смазан. Въпреки че лежеше по гръб, когато започна,
стори му се, че по някакъв необясним начин са го съборили в това положение. Страхотен, безболезнен удар го беше проснал. Нещо бе станало и вътре в главата му. Когато пред погледа му се проясни, той си спомни кой е и къде е и позна лицето, взиращо се в неговото; но усети и някаква празнота, сякаш бяха откъснали част от мозъка му.
— Скоро ще свърши — каза О’Брайън. — Гледай ме в очите. С
коя страна воюва Океания?
Уинстън се замисли. Знаеше какво е Океания и че самият той е гражданин на Океания. Спомни си също Евразия и Изтазия, но не знаеше кой с кого воюва. Всъщност не знаеше, че някой с някого воюва.
— Не помня.
— Океания воюва с Изтазия. Сега спомняш ли си?
— Да.
— Океания винаги е воювала с Изтазия. Още от твоето раждане,
още от основаването на партията, още от началото на историята войната е била винаги една и съща и е продължавала без прекъсване.
Спомняш ли си това?

246
— Да…
— Преди единайсет години ти създаде мит за трима мъже,
осъдени на смърт за предателство. Въобразяваше си, че си видял къс хартия, който доказва тяхната невинност. Никога не е съществувал такъв къс хартия. Ти го измисли и постепенно повярва в него. Сега си спомняш момента, в който го измисли. Спомняш ли си го?
— Да.
— Преди малко ти показах пръстите на ръката си. Ти видя пет пръста. Спомняш ли си?
— Да.
О’Брайън изправи пръстите на лявата си ръка, като скри палеца си.
— Показвам ти пет пръста. Виждаш ли пет пръста?
— Да.
И той наистина ги видя за миг, преди картината в съзнанието му да се измени. Отчетливо видя пет пръста. После всичко дойде на мястото си и предишният страх, омразата и объркването отново вкупом го връхлетяха. Но имаше миг — не знаеше колко е продължил,
навярно трийсет секунди — на кристална яснота, когато всяко ново внушение на О’Брайън изпълваше празнотата в него и се превръщаше в абсолютна истина и когато две и две можеха да бъдат със същата лекота три, както и пет, щом се наложеше. Този миг избледня, преди
О’Брайън да свали ръката си, но въпреки че не можеше да го възстанови, той можеше да си го спомни, както човек си спомня ярко преживяване в отдавна отминал период от живота си, когато всъщност е бил друга личност.
— Както виждаш — каза О’Брайън, — това поне е възможно.
— Да — отвърна Уинстън.
О’Брайън се изправи с доволен вид. Вляво от себе си Уинстън видя мъжа с бялата престилка да чупи ампула и да издърпва буталото на спринцовката. О’Брайън се обърна към Уинстън с усмивка. Почти както преди, със същото движение нагласи очилата на носа си.
— Помниш ли какво беше писал в дневника си — каза той, — че няма значение дали съм приятел или враг, след като поне съм човек,
който те разбира и с когото можеш да разговаряш? Ти беше прав. С
удоволствие разговарям с теб. Твоят начин на мислене ми допада. Той напомня моя начин на мислене, само дето ти си загубил разсъдъка си.

247
Преди да свършим с разпита, ако желаеш, можеш да ме попиташ каквото искаш.
— Всичко каквото искам?
— Всичко — видя, че Уинстън гледа циферблата. — Изключен е.
Какъв е първият ти въпрос?
— Какво направихте с Джулия? — попита Уинстън.
О’Брайън отново се усмихна.
— Тя те предаде, Уинстън. Незабавно и безусловно. Рядко съм виждал човек, който с такава готовност да премине към нас. Ако я беше видял, едва ли щеше да я познаеш. Бунтарството й, лукавството й, безразсъдството й, неприличието й бяха изпепелени в нея. Това бе съвършено превъзпитание, като по учебник.
— Изтезавахте ли я?
О’Брайън остави въпроса без отговор.
— Следващият въпрос — каза той.
— Съществува ли Големия брат?
— Разбира се, че съществува. Партията съществува. Големия брат е олицетворение на партията.
— Съществува ли той така, както съществувам аз?
— Ти не съществуваш — каза О’Брайън.
Отново го обзе усещането за безпомощност. Знаеше, или поне можеше да се досети за аргументите, които доказваха, че не съществува, но те бяха безсмислени, те бяха само игра на думи. Нима твърдението „Ти не съществуваш“ не представляваше логически абсурд? Но какъв смисъл имаше да го изрече? Съзнанието му изтръпна при мисълта за необоримите безумни аргументи, с които О’Брайън щеше да го срази.
— Струва ми се, че съществувам — каза той отпаднало. —
Съзнавам собствената си самоличност. Роден съм и ще умра. Имам ръце и крака. Заемам определено място във вселената. Нито един твърд предмет не може да заема същото място едновременно с мен.
Съществува ли Големия брат в този смисъл?
— Това няма значение. Той съществува.
— Ще умре ли някога Големия брат?
— Разбира се, че не. Как би могъл да умре? Следващият въпрос.
— Съществува ли Братството?

248
— Това, Уинстън, ти никога няма да разбереш. Ако решим да те освободим, щом свършим с теб, и ако живееш до деветдесет години,
пак никога няма да разбереш дали отговорът на този въпрос е „да“ или
„не“. Докато си жив, тази загадка ще остане неразбулена в съзнанието ти.
Уинстън лежеше мълчаливо. Гърдите му се повдигаха и отпускаха малко по-бързо. Все още не беше задал въпроса, който най- напред беше изплувал в съзнанието му. Трябваше да го зададе, а езикът му сякаш не можеше да се обърне. По лицето на О’Брайън личеше, че се забавлява. Дори очилата му сякаш имаха иронично изражение. Той знае, изведнъж помисли Уинстън, той знае какво ще го попитам! При тази мисъл думите сами излязоха от устата му.
— Какво представлява стая 101?
Изражението на О’Брайън се промени. Той отговори сухо:
— Ти знаеш какво представлява стая 101, Уинстън, Всеки знае какво представлява стая 101.
Махна с пръст на мъжа с бялата престилка. Очевидно разпитът бе свършил. В ръката на Уинстън се заби игла. Почти мигновено той потъна в дълбок сън.

249
3
— Пълното ти възстановяване преминава през три етапа — каза
О’Брайън. — Научаване, осмисляне и приемане. Време е да влезеш във втория етап.
Както винаги, Уинстън лежеше по гръб. Но напоследък не го връзваха така стегнато. Все още го държаха на леглото, но можеше да движи по малко коленете си, да обръща глава и да свива ръце в лактите. Циферблатът също вече не го плашеше така. Успяваше да избегне болките, ако съобразяваше достатъчно бързо; О’Брайън натискаше лостчето само когато проявяваше глупост. Понякога изобщо не ставаше нужда да използва циферблата при разпита. Уинстън не можеше да си спомни колко пъти го бяха разпитвали. Цялата процедура сякаш обхващаше неопределено дълъг период — навярно седмици — и паузите между разпитите понякога можеха да бъдат дни,
понякога само час-два.
— Както лежиш там — каза О’Брайън, — често се чудиш, дори си ме питал: защо Министерството на любовта трябва да хаби толкова много време и труд за теб. Когато беше на свобода, теб те озадачаваше по същество същият въпрос. Схващаше механизма на обществото, в което живееш, но не и неговите основни принципи. Спомняш ли си как написа в дневника си: „Разбирам как, не разбирам защо.“? Когато мислеше за това „защо“, ти се усъмняваше в здравия си разсъдък. Чел си книгата, книгата на Голдщайн, или поне част от нея. Научи ли нещо повече от това, което вече знаеше?
— Вие сте я чел? — попита Уинстън.
— Аз я написах. Искам да кажа, участвах в написването й. Както знаеш, нито една книга не се пише от отделен човек.
— Вярно ли е онова, което пише в нея?
— Описанието, да. А програмата, която издига, е пълна безсмислица.
Тайно натрупване на знания, постепенно разпространение на просвещението, най-после пролетарско въстание,
сваляне на партията. Самият ти очакваше това да пише в нея. Всичко това са глупости. Пролетариатът никога няма да въстане, дори след

250
хиляда или милион години. Не е в състояние. Няма нужда да ти казвам причината: ти вече я знаеш. Ако някога си лелеял мечти за стихиен бунт, трябва да се простиш с тях. Не съществува начин, по който да се свали партията. Господарството на партията е вечно. Нека това да бъде изходната точка на твоите размисли.
Той се приближи към леглото.
— Вечно! — повтори той. — А сега да се върнем на въпросите
„как“ и „защо“. Ти разбираш достатъчно добре как партията се задържа на власт. А сега кажи защо сме се вкопчили във властта. Каква е нашата подбуда? Защо ние искаме властта? Хайде, говори — добави той, тъй като Уинстън продължаваше да мълчи.
Въпреки това Уинстън известно време не проговори. Завладя го умора. На лицето на О’Брайън се беше върнал слабият отблясък на налудничав ентусиазъм. Знаеше предварително какво ще каже
О’Брайън. Че партията не се стреми към власт за собствена изгода, а само в името на мнозинството. Че се стреми към власт, защото масите са слаби и страхливи, че те не са в състояние да понесат свободата или истината и трябва да бъдат управлявани и системно мамени от хора,
по-силни от тях. Че човечеството трябва да направи своя избор между свободата и щастието и че за преобладаващото мнозинство щастието е за предпочитане. Че партията е вечният защитник на слабите,
самоотвержена секта, вършеща зло в името на доброто, жертваща собственото си щастие в името на другите. Най-ужасното, мислеше
Уинстън, най-ужасното е, че когато каже това, О’Брайън ще го каже с вътрешна убеденост. По лицето му личеше. О’Брайън знае всичко. Той знае хиляди пъти по-добре от Уинстън какво представлява светът, в каква нищета живеят масите човешки същества и с какви лъжи и жестокости партията ги държи в нея. Всичко това той бе разбрал,
всичко бе претеглил и за него то нямаше никакво значение: крайната цел оправдаваше всичко. Какво може да се направи, помисли Уинстън,
срещу безумеца, който е по-интелигентен от теб, изслушва аргументите ти и въпреки това продължава да се държи за своето безумие?
— Вие ни управлявате за наше собствено добро — каза той колебливо. — Вие смятате, че човешките същества не са способни да се управляват сами и затова… — Подскочи, за малко дори да изкрещи.

251
Остра болка прониза цялото му тяло. О’Брайън беше натиснал лостчето на циферблата почти до трийсет и пет.
— Това беше глупаво от твоя страна, Уинстън, глупаво! — каза той. — Не би трябвало да говориш подобни неща.
Върна лостчето обратно и продължи:
— Сега ще ти кажа отговора на моя въпрос. Той е следният.
Партията се стреми към властта единствено за собствена изгода. Нас не ни интересува добруването на другите, интересува ни единствено властта, върховната власт. Скоро ще разбереш какво означава истинската власт. Различаваме се от всички останали олигархии от миналото по това, че знаем какво вършим. Всички останали, дори тези,
които ни приличат, са били страхливци и лицемери. По своите методи до нас се доближават немските нацисти и руските комунисти, но те така и не събраха кураж да признаят собствените си подбуди.
Преструваха се, а вероятно дори си вярваха, че са взели властта не по собствено желание и само за определен период от време и ако не днес,
то утре ще настъпи раят, където човешките същества ще бъдат свободни и равни. Ние сме други. Много добре знаем, че никой не взема властта с намерение да я отстъпи. Властта не е средство, тя е цел. Диктатурата не се установява, за да се защити революцията,
революцията се прави, за да се установи диктатурата. Целта на гоненията са самите гонения. Целта на изтезанията са самите изтезания. Целта на властта е самата власт. Сега започваш ли да ме разбираш?
Както и преди, Уинстън беше поразен от умората върху лицето на О’Брайън. То беше и силно, и пълно, и брутално, излъчваше интелигентност и някаква потискана страст, пред която той се чувстваше безпомощен; но то бе уморено. Под очите му имаше торбички и кожата на скулите висеше. О’Брайън се надвеси над него,
като преднамерено доближи похабеното си лице.
— Мислиш си — каза той, — че лицето ми е старо и уморено.
Мислиш си, че говоря за власт, а не съм в състояние дори да предотвратя стареенето на собствената си плът. Не разбираш ли,
Уинстън, че отделният човек е само клетка? Смъртта на клетката подхранва жизнеността на организма. Умираш ли, когато режеш ноктите си?

252
Отдалечи се от леглото и отново започна да се разхожда напред- назад с ръка в джоба.
— Ние сме жреците на властта — каза той. — Бог е власт. Сега за теб властта е само дума. Време е да получиш някаква представа какво означава тя. Първото нещо, което трябва да разбереш, е, че властта е колективна. Отделният човек има власт само дотолкова,
доколкото престава да бъде отделен човек. Знаеш лозунга на партията:
„Свободата е робство“. Хрумвало ли ти е някога, че той може да се обърне? Робството е свобода. Само — свободно — човешкото същество винаги е побеждавано. Така е, защото всяко човешко същество е обречено на смърт и това е най-голямото от всички поражения. Но ако то може напълно и всецяло да се подчини, ако може да се лиши от своята индивидуалност, ако може да се слее с партията,
така че да стане партията, тогава то е всемогъщо и безсмъртно.
Второто нещо, което трябва да разбереш, е, че властта е власт над човешки същества. Над тялото — но преди всичко над съзнанието.
Властта над материята, както ти би я нарекъл, е без значение. Нашият контрол над материята вече е абсолютен.
За миг Уинстън забрави циферблата. Направи отчаяно усилие да седне, но успя само болезнено да извие тялото си.
— Как можете да контролирате материята? — избухна той. —
Вие дори не контролирате климата или закона за земното притегляне.
А болестите, болката, смъртта…
С жест О’Брайън го накара да замълчи.
— Ние контролираме материята, защото контролираме съзнанието. Действителността е вътре в черепа. Постепенно ще разбереш, Уинстън. Няма нещо, което да не е по силите ни.
Невидимост, издигане във въздуха — каквото и да е. Ако поискам,
мога да се понеса във въздуха като сапунено мехурче. Аз не го искам,
защото партията не го иска. Трябва да се освободиш от представите си за природните закони, наследени от деветнайсети век. Природните закони ги създаваме ние.
— Не, вие не ги създавате! Вие не сте дори господари на тази планета. Ами Евразия и Изтазия? Още не сте ги покорили.
— Няма значение. Ще ги покорим, когато сметнем за необходимо. А и ако не ги покорим, какво значение има? Можем да

253
забравим за тяхното съществуване. Светът започва и свършва с
Океания.
— Но дори нашата планета е просто прашинка. А човекът е нищожен — безпомощен! Откога съществува? Милиони години земята е била ненаселена.
— Глупости. Земята е стара, колкото нас, не по-стара. Как би могла да бъде по-стара? Нищо не съществува извън човешкото съзнание.
— Скалите са пълни с кости на измрели животни — мамути,
мастодонти, огромни влечуги, които са живели тук дълго, преди да се чуе за човека.
— Виждал ли си някога тези кости, Уинстън? Разбира се, че не.
Измислиха ги биолозите от деветнайсетия век. Преди човека не е имало нищо. След човека, ако той загине, няма да има нищо. Извън човека не съществува нищо.
— Цялата вселена е извън нас. Вижте звездите! Някои от тях са на милиони светлинни години далеч от нас. Те завинаги ще останат извън нашия обсег.
— Какво са звездите? — каза О’Брайън с безразличие. — Това са пламъчета на няколко километра от нас. Поискаме ли, можем да ги достигнем. Или бихме могли да ги изличим. Земята е центърът на вселената. Слънцето и звездите се въртят около нея.
Уинстън отново конвулсивно се размърда. Този път не каза нищо.
О’Брайън продължи, сякаш в отговор на изречено възражение:
— Естествено, при определени обстоятелства това не е така.
Когато плаваме в океана, или когато предвиждаме затъмнение, често за удобство приемаме, че земята се върти около слънцето и че звездите са отдалечени на милиони и милиони километри. Но какво от това? Нима смяташ, че не сме способни да създадем двойна астрономия? Звездите могат да бъдат близки или далечни, в зависимост от това какво ни е необходимо. Нима смяташ, че математиците ни не са способни на това? Забравил ли си двумисълта?
Уинстън се сви в леглото си. Каквото и да кажеше, незабавният отговор го смазваше като със сопа. И въпреки това той знаеше, знаеше,
че е прав. Трябваше да има някакъв начин да се докаже неверността на твърдението, че нищо не съществува извън собственото ти съзнание!
Нима това не беше отдавна разобличено като заблуждение? Дори

254
имаше наименование, което беше забравил. Както го гледаше отвисоко,
едва забележима усмивка изкриви ъгълчетата на устните на О’Брайън.
— Казах ти, Уинстън — заяви той, — че не си силен в метафизиката. Думата, за която не можеш да се сетиш, е солипсизъм.
Ако желаеш, колективен солипсизъм. Но то е нещо друго: всъщност точно обратното. Всичко това е встрани от темата — добави той с различен тон. — Истинската власт, властта, за която трябва да се борим денонощно, не е властта над предметите, а над хората — той замълча и за миг отново придоби изражението на учител, който изпитва способен ученик: — Уинстън, как един човек упражнява властта си над друг?
Уинстън се замисли.
— Като го кара да страда — каза той.
— Точно така. Като го кара да страда. Подчинението не е достатъчно. Как можеш да си сигурен, че той се подчинява на твоята воля, а не на собствената си, ако не страда! Властта се състои в причиняването на болка и унижение. Властта се състои в разчленяването на човешкото съзнание и слепването му отново във форма по твой избор. Започваш ли сега да разбираш какъв свят строим? Той е пълната противоположност на глупавите хедонистични утопии на реформаторите от миналото. Свят на страх, предателство и мъчение, свят, в който ти тъпчеш другите и те теб тъпчат, свят, който с усъвършенстването си ще става не по-малко, а повече безмилостен.
Напредъкът в нашия свят ще е напредък към повече страдание.
Цивилизациите от миналото твърдяха, че са основани на любов и справедливост. Нашата е основана на омраза. В нашия свят няма да има други чувства освен страх, ярост, тържество и самоунижение. Ще унищожим всичко останало — всичко. Вече рушим начина на мислене,
останал ни отпреди революцията. Разкъсахме връзката между деца и родители, между човек и човек, между мъж и жена. Вече никой не се осмелява да се довери на съпруга, на дете или на приятел. В бъдещето няма да има съпруги и приятели. Децата ще биват отнемани от майките им от раждането си, така както се отнема яйцето от кокошката. Половият нагон ще бъде заличен. Създаването на потомство ще стане ежегодна формалност, като подновяването на купон за дажбата. Ще унищожим оргазма. Върху това сега работят нашите невролози. Няма да има никаква преданост, освен предаността

255
към партията. Няма да има никаква любов, освен любовта към Големия брат. Няма да има никакъв смях освен тържествуващото ликуване над победения враг. Няма да има никакво изкуство, никаква литература,
никаква наука. Когато станем всемогъщи, вече няма да имаме нужда от науката. Няма да има никаква разлика между красотата и грозотата.
Няма да има никакво любопитство, никаква радост от живота. Ще бъдат унищожени всички съперничещи удоволствия. Но винаги — не забравяй това, Уинстън, — винаги ще съществува опиянението от властта, което постепенно ще нараства и ще се развива. Винаги, във всеки момент, ще господства възбудата от победата, усещането, че тъпчеш безпомощния враг. Ако искаш да си представиш бъдещето,
представи си ботуш, смазващ човешко лице — завинаги.
Той млъкна, като че ли очакваше Уинстън да проговори. Уинстън отново се бе опитал да се свие в леглото си. Не можеше дума да продума. Сърцето му сякаш се бе вледенило. О’Брайън продължи:
— И запомни, че е завинаги. Лицето винаги ще е на мястото си,
за да бъде смазвано. Винаги ще е на мястото си еретикът, врагът на обществото, за да може да бъде отново и отново побеждаван и унижаван. Всичко, което преживя, откакто попадна в ръцете ни —
всичко това ще продължава и ще става още по-лошо. Никога няма да се преустановят следенето, предателствата, арестите, изтезанията,
екзекуциите, безследните изчезвания. Това ще е колкото свят на терор,
толкова и свят на тържествуване. Колкото по-силна става, толкова по- малко толерантна ще е партията: колкото повече отслабва опозицията,
толкова повече ще се засилва деспотизмът. Голдщайн и неговата ерес ще пребъдат. Всеки ден, всеки момент те ще бъдат побеждавани,
дискредитирани, осмивани, оплювани — и въпреки това ще пребъдат.
Драмата, която изиграх с теб през последните седем години, ще се повтаря многократно, поколение след поколение и винаги с все по- изтънчени форми. Винаги в нашите ръце ще бъде еретикът, крещящ от болка, сломен, презрян — и накрая напълно разкаян, спасен от себе си,
по собствена воля пълзящ в краката ни. Такъв свят строим, Уинстън.
Свят на победа след победа, тържество след тържество, и след тържеството — безкрайно изопване, изопване, изопване на нерва на властта. Както виждам, започваш да разбираш какъв ще бъде светът.
Но ти не само ще го разбереш. Ти ще го приемеш, ще го приветстваш,
ще станеш част от него.

256
Уинстън бе събрал достатъчно сили, за да проговори.
— Вие не можете! — изрече немощно той.
— Какво искаш да кажеш, Уинстън?
— Вие не можете да създадете свят, какъвто току-що описахте.
Той е илюзия. Той не е възможен.
— Защо?
— Не е възможно да се създаде цивилизация, основана върху страха, омразата и жестокостта. Тя никога няма да просъществува.
— Защо не?
— Няма да бъде жизнена. Ще се разпадне. Ще се самоубие.
— Глупости. Ти живееш с впечатлението, че омразата е по- изтощителна от любовта. Защо трябва да е така? Дори и да е истина,
какво значение може да има? Представи си, че предпочетем да се изразходваме по-бързо. Представи си, че ускорим темпото на човешкия живот до такава степен, че хората да остаряват на трийсет години. Какво значение може да има и в този случай? Не можеш ли да разбереш, че смъртта на отделния човек не е смърт? Партията е безсмъртна.
Както обикновено, говоренето отне всичките сили на Уинстън.
Нещо повече, ужасяваше се, че ако продължи да му противоречи,
О’Брайън отново ще завърти циферблата. И въпреки това не можеше да премълчи. Немощно, без доводи, без нищо, което да го подкрепи,
освен неизразимия ужас от думите на О’Брайън, той отново премина в настъпление.
— Не зная — не ме интересува. Някак ще се провалите. Нещо ще ви победи. Животът ще ви победи.
— Ние контролираме живота на всичките му равнища, Уинстън.
Въобразяваш си, че съществува нещо като човешка природа, което ще бъде оскърбено от делата ни и ще се обърне против нас. Но ние създаваме човешката природа. Хората са безкрайно податливи. Или може би си се върнал към старата си идея, че пролетариатът или робите ще се вдигнат и ще ни свалят. Изхвърли я от ума си. Те са безпомощни като добичета. Човечеството е партията. Останалите са чужди — ненужни.
— Не ме интересува. Накрая те ще ви победят. Рано или късно ще прозрат какво представлявате и тогава ще ви разгромят.

257
— Виждаш ли някакъв признак това да става? Или някаква причина, поради която да стане?
— Не. Вярвам го. Аз зная, че няма да успеете. Съществува нещо във вселената — не зная какво, някакъв дух, някакъв принцип, който няма никога да надвиете.
— Вярваш ли в господ, Уинстън?
— Не.
— Какъв е тогава този принцип, който ще ни победи?
— Не зная. Човешкият дух.
— Смяташ ли себе си за човек?
— Да.
— Ако си човек, Уинстън, ти си последният човек. Твоят вид е изчезнал, ние сме наследниците. Разбираш ли, че си останал сам? Ти си извън историята, ти не съществуваш — тонът на О’Брайън стана по-строг. — И ти смяташ, че морално ни превъзхождаш заради нашите лъжи и жестокост.
— Да, смятам, че ви превъзхождам.
О’Брайън не проговори. Говореха други два гласа. След малко
Уинстън разпозна своя. Слушаше запис от разговора си с О’Брайън в нощта, когато бе встъпил в Братството. Чу се как обещава да лъже, да краде, да фалшифицира, да убива, да насърчава наркоманията и проституцията, да разпространява венерически болести, да хвърля сярна киселина в лицето на дете. С пестелив, нетърпелив жест
О’Брайън сякаш показа, че това едва ли си заслужава труда да се припомня. Завъртя някакво копче и гласовете секнаха.
— Стани от леглото — каза той.
Връзките се бяха разхлабили. Уинстън се наведе към пода и неуверено стана.
— Ти си последният човек — каза О’Брайън. — Ти си пазителят на човешкия дух. Сега ще се видиш какво представляваш. Съблечи се.
Уинстън развърза връвта, която стягаше комбинезона му. Ципът отдавна беше изваден. Не можеше да си спомни дали след арестуването му е имало случай, когато е събличал всичките си дрехи.
Тялото му под комбинезона бе опасано с мръсни пожълтели дрипи, в които едва се разпознаха остатъци от бельо. Докато ги пускаше на земята, в отдалечения край на килията видя трикрило огледало.
Пристъпи към него и се сепна. Неволно извика.

258
— Върви — каза О’Брайън. — Застани между крилата на огледалото. Така ще се видиш как изглеждаш и отстрани.
Беше спрял, защото се бе уплашил. Насреща му се приближаваше прегърбено, прилично на скелет същество с посивяла кожа. Изплаши го самият му вид, а не само фактът, че позна себе си.
Доближи се до огледалото. Лицето на съществото изпъкваше поради прегърбената стойка. Жалко лице на затворник с ръбесто чело,
преливащо в плешиво теме, изкривен нос и смачкани скули, над които очите гледаха свирепо и недоверчиво. Бузите бяха набръчкани, устата изглеждаше хлътнала. Лицето със сигурност беше неговото, но му се струваше, че външно се е променил повече, отколкото вътрешно.
Чувствата, които лицето изразяваше, се различаваха от тези, които изпитваше. Беше отчасти оплешивял. В първия момент си помисли, че косата му е посивяла, но всъщност кожата на черепа му беше посивяла. С изключение на ръцете и лицето, цялото му тяло беше покрито с отдавна немита мръсотия. Тук-там под мръсотията се виждаха червеникави белези от рани, а варикозната язва над глезена се бе възпалила и кожата по нея се лющеше. Но най-ужасяващо беше измършавялото му тяло. Ребрата на гръдния кош се брояха като на скелет: краката му бяха отслабнали до такава степен, че коленете бяха по-широки от бедрата. Сега разбра какво имаше предвид О’Брайън,
като му каза да се види отстрани. Гръбначният му стълб бе ненормално изкривен. Кльощавите рамене стърчаха и подчертаваха хлътналия му гръден кош, изпосталялата шия сякаш се бе прегънала на две под тежестта на черепа. От пръв поглед всеки би казал, че това е тялото на шейсетгодишен мъж, страдащ от злокачествена болест.
— Ти си мислеше — обади се О’Брайън, — че лицето ми — лице на член на Партядрото — изглежда остаряло и похабено. Какво мислиш за собственото си лице?
Хвана Уинстън за рамо и го извъртя така, че да застане с лице към него.
— Виж в какво състояние си! Виж отвратителната мръсотия по цялото си тяло. Погледни калта между пръстите на краката си. Виж тази отвратителна рана на глезена си. Знаеш ли, че вониш като пръч?
Вероятно вече си престанал да го усещаш. Погледни колко си измършавял. Виждаш ли? С палец и показалец мога да обхвана бицепсите ти. Мога да прекърша врата ти като морков. Знаеш ли, че

259
откакто си в наши ръце, си отслабнал с двайсет и пет килограма? Дори косата ти пада на кичури. Погледни! — отскубна от главата на Уинстън кичур коса. — Отвори си устата. Останали са ти девет, десет…
единайсет зъба. Колко имаше, когато дойде при нас? И малкото, които са ти останали, падат. Погледни!
Хвана със силните си пръсти един от останалите предни зъби на
Уинстън. Остра болка прониза челюстта му. О’Брайън беше изтръгнал зъба му с корена. Захвърли го в другия край на килията.
— Ти загиваш — каза той, — разлагаш се. Какво си ти? Чувал мръсотия. Сега се обърни и пак погледни в огледалото. Виждаш ли какво те гледа? Това е последният човек. Ако ти си човекът, това е човечеството. Сега се облечи.
С бавни вдървени движения Уинстън започна да се облича.
Досега като че ли не бе забелязвал колко е отпаднал и измършавял.
Само една мисъл се въртеше в главата му: той е тук по-дълго,
отколкото бе предполагал. После, докато се увиваше с жалките дрипи,
изведнъж го обзе чувство на жалост към съсипаното му тяло. Преди да разбере какво прави, се свлече на малкото столче до леглото и избухна в плач. Съзнаваше колко е грозен и безобразен, чувал кокали в мръсно бельо, седи и реве под ослепително бялата светлина, но не можеше да спре. Едва ли не бащински, О’Брайън сложи ръка на рамото му.
— Няма да продължи безкрай — каза той. — За теб това може да свърши, когато пожелаеш. Всичко зависи от тебе.
— Вие го направихте! — хлипаше Уинстън. — Вие ме доведохте до това състояние.
— Не, Уинстън, ти сам се доведе до това състояние. Ти го прие още когато се опълчи срещу партията. Първоначалният акт включваше всичко. Не се случи нищо повече от онова, което очакваше.
Помълча, а после продължи:
— Ние те победихме, Уинстън. Ние те прекършихме. Видя на какво е заприличало тялото ти. Разумът ти е в същото състояние. Не смятам, че си запазил някакво достойнство. Ритаха те, биха те и те обиждаха, ти крещеше от болка, въргаляше се по пода в собствената си кръв и бълвоч. Хленчеше за пощада, предаде всички и всичко. Можеш ли да се сетиш за едно-единствено унижение, на което да не си бил подложен?

260
Уинстън спря да плаче, въпреки че сълзите продължаваха да се стичат от очите му. Вдигна поглед към О’Брайън.
— Не съм предал Джулия — каза той.
О’Брайън го погледна замислено отвисоко.
— Да — каза той, — да, това е съвършено вярно. Ти не предаде
Джулия.
Особената почит към О’Брайън, която като че ли нищо не можеше да подкопае, отново изпълни сърцето на Уинстън. Колко е умен, мислеше си той, колко е интелигентен! Нямаше случай, в който
О’Брайън да не е разбрал какво иска да му каже. Всеки друг на света би отвърнал незабавно, че той е предал Джулия. Какво само не бяха изстискали от него при изтезанията? Беше им разказал всичко, което знаеше за нея, за нейните навици, нрав, миналото й; с най-малки подробности бе признал всичко станало при срещите им, всичко, което си бяха доверили, храната им от черната борса, прелюбодеянията им,
мъглявите им кроежи срещу партията — всичко. И въпреки това в този смисъл, в който, разбираше думата, той не я бе предал. Той не бе престанал да я обича, чувството му към нея се бе запазило. О’Брайън бе разбрал какво иска да каже, без да има нужда от обяснения.
— Кажете ми — попита Уинстън, — кога ще ме застрелят?
— Може и да не е скоро — отвърна О’Брайън. — Ти си труден случай. Но не губи надежда. Рано или късно всеки оздравява. Накрая ще застреляме и теб.

261
4
Чувстваше се много по-добре. Изпълняваше и укрепваше с всеки изминал ден, ако беше уместно да се говори за дни.
Бялата светлина и бръмчащият звук не бяха изчезнали, но килията му беше малко по-удобна от предишните. В нея имаше нар,
този път с дюшек, възглавница и малко столче. Бяха го завели на баня и му позволяваха да се мие често в емайлиран леген. Дори му сипваха топла вода. Бяха му дали ново бельо и чист комбинезон. Измазаха му варикозната язва с успокоителен мехлем. Извадиха му корените на зъбите и му поставиха изкуствени.
Навярно бяха минали седмици, дори месеци. Както изглежда,
хранеха го редовно и стига да искаше, можеше да отчита времето.
Както можеше да прецени, хранеха го три пъти на денонощие;
понякога смътно се чудеше, дали е през деня или през нощта. Храната беше изненадващо добра, всяко трето ядене беше с месо. Веднъж дори получи пакет цигари. Кибрит нямаше, но вечно безмълвният надзирател му палеше цигарата. Първия път, когато се опита да запуши, му прилоша, но той упорстваше и пестеливо изразходваше пакета си, като пушеше по половин цигара след всяко ядене.
Дадоха му бяла плоча с парче молив, завързано в единия и край.
В началото не ги поглеждаше. Не излизаше от вцепенението си; дори когато не спеше, беше напълно безчувствен. Често лежеше между две яденета, почти без да шавне, като ту заспиваше, ту се унасяше в неясни бленувания и дори не си правеше труда да отвори очи. Силната светлина отдавна вече не му пречеше да спи. Като че нямаше никаква разлика между сън и унес, само дето сънищата бяха по-свързани. По това време сънуваше често и всичките му сънища бяха щастливи. Беше в Благословената страна или седеше сред огромни, възхитителни,
огрени от слънцето развалини заедно с майка си, с Джулия, с
О’Брайън, без да прави нищо — просто седеше на слънце и разговаряше за ведри неща. Не спеше ли, мислеше предимно за сънищата си. Сега, когато страхът от болката не го принуждаваше, той като че ли беше загубил способността си да мисли. Не скучаеше, не

262
изпитваше никакво желание за разговор или развлечение. Напълно го задоволяваше да бъде сам, да не го бият или разпитват, да се храни достатъчно и да се мие редовно.
Постепенно започна да прекарва по-малко време в сън, но все още нямаше никакво желание да стане от нара. Искаше му се само кротко да лежи и да чувства как в тялото му се влива сила. Опипваше го, за да се увери, че наистина мускулите му набъбват и кожата му се изпъва. Накрая се увери, че пълнее, бедрата му вече бяха определено по-широки от коленете. След като го установи, отначало с неохота започна да прави редовно гимнастика. След известно време можеше да извървява в килията по три километра и приведените му рамене се поизправиха. Опита и по-трудни упражнения и с изненада и срам откри колко неща не може да направи. Можеше само да ходи и да тича,
но не можеше да вдигне столчето с изпъната ръка, не можеше да стои на един крак, без да падне. Клекна и откри, че едва се изправя с мъчителна болка в бедрата и прасците. Легна по корем и се опита да направи лицева опора. Беше безнадеждно — и на сантиметър не можа да се отлепи. Но след още няколко дни — и след още няколко яденета
— извърши и този подвиг. Дойде време, когато правеше по шест лицеви опори една след друга. Вече се гордееше истински с тялото си и силно се надяваше, че и лицето му си възвръща предишния вид.
Само когато случайно докосваше оплешивялото си теме, си спомняше набръчканото и съсипано лице, което го бе погледнало от огледалото.
Започваше да мисли. Седна на нара с гръб, опрян о стената, и с плочата на колене и се зае съзнателно с превъзпитанието си.
Наясно беше, че е капитулирал. Всъщност, както сега разбираше,
беше готов да капитулира дълго преди да вземе това решение. От момента, когато попадна в Министерството на любовта — о, да, дори в онези минути, когато стоеше безпомощно с Джулия, а стоманеният глас от телекрана им заповядваше какво да правят — беше схванал колко лекомислено и напразно се бе опитвал да се опълчи срещу властта на партията. Вече знаеше, че седем години Полицията на мисълта го е наблюдавала като бръмбар под увеличително стъкло. От вниманието й не бе убягнало нито едно негово действие, нито една негова дума, тя не бе пропуснала нито една негова мисъл. Върху корицата на дневника му бе поставена обратно дори едва различимата прашинка. Бяха му пуснали магнетофонни записи и му бяха показали

263
фотографии. На някои от тях беше с Джулия. Да, дори… Вече нямаше сили да се бори с партията. Освен това правото беше на страната на партията. Така и трябваше: как може да греши безсмъртният колективен мозък? С какви външни критерии можеш да провериш неговите решения? Здравият разум беше само статистика. Всичко се свеждаше до това, да се научи да мисли като тях. Само дето…
Моливът му се струваше дебел, лежеше непохватно в пръстите му. Започна да записва мислите си, както му идваха. Най-напред написа с големи неравни главни букви:
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
После почти веднага отдолу:
ДВЕ И ДВЕ ПРАВЯТ ПЕТ
Но след това нещо го спря. Умът му сякаш се свенеше и не можеше да се съсредоточи. Знаеше, че знае какво следва, но за момента не можеше да си го спомни. Най-сетне си го спомни, но само след като съзнателно размисли какво трябва да е то: не дойде от само себе си. Написа:
БОГ Е ВЛАСТ
Приемаше всичко. Миналото бе променливо. Миналото никога не е било променяно. Океания воюваше с Изтазия. Океания винаги е воювала с Изтазия. Джоунс, Ааронсон и Ръдърфорд бяха извършили престъпленията, в които ги обвиняваха. Той никога не бе виждал фотографията, която доказваше тяхната невинност. Тя никога не бе съществувала, той си я бе измислил. Спомняше си как си спомня противоположното, но тези спомени не бяха истински, те бяха плод на самозаблуда. Колко лесно беше всичко! Само да капитулираш и всичко останало идва на място. Все едно, че досега бе плувал срещу

264
течението и колкото и да се бореше, то го помиташе назад, а после изведнъж бе решил да се обърне и да заплува по течението, вместо срещу него. Нищо не се променя, освен собственото ти положение:
така или иначе, предопределеното винаги се случва. Едва проумяваше защо изобщо се бе разбунтувал. Всичко беше ясно, освен!…
Всичко можеше да е вярно. Така наречените природни закони бяха пълна глупост. Законът за земното притегляне беше пълна глупост. „Ако искам, бе казал О’Брайън, мога да се понеса над пода като сапунено мехурче.“
Уинстън го проумя. „Ако той мисли, че се носи над пода и ако същевременно и аз мисля, че го виждам да се носи, значи наистина се носи.“ Изведнъж, като отломък от корабокрушение, който разбива повърхността на водата, в главата му нахлу мисълта: „Това не става наистина. Ние си го въобразяваме. Това е халюцинация.“ Незабавно я прогони. Софизмът беше очевиден. Той предполагаше, че някъде извън човека съществува „истински“ свят, където стават „истински“ неща.
Но как беше възможно да съществува такъв свят? Можем ли да постигнем познание другояче, освен чрез собственото си съзнание?
Всичко става в съзнанието. В действителност става това, което става в съзнанието на всички.
За него не бе никаква трудност да обори софизма и нямаше никаква опасност да му се поддаде. Въпреки това разбираше, че изобщо не е трябвало да му хрумва. Разумът трябва да развие способността да изтрива всяка появила се опасна мисъл. Процесът трябва да стане автоматичен. На новговор това се нарича самстоп.
Зае се с упражнения по самстоп. Сам на себе си поднесе твърденията: „партията казва, че земята е плоска“, „партията казва, че ледът е по-тежък от водата“ и започна да се обучава да не вижда и да не разбира оборващите ги доводи. Не беше лесно. Изискваха се значителни способности за разсъждение и импровизация. Така например аритметичните проблеми, повдигнати от твърдения като „две и две е равно на пет“, надхвърляха умствените му възможности.
Изискваше се също умствена гимнастика, способност в един момент да използваш най-изкусно логиката, а в следващия да не схващаш най- груби логически грешки. Глупостта беше така необходима, като и интелигентността и също така трудно постижима.

265
През цялото време с част от съзнанието си се чудеше кога ще го застрелят. „Всичко зависи от теб“, беше казал О’Брайън, но той знаеше, че няма как съзнателно да доближи края. Може би му оставаха десет минути или десет години. Можеха с години да го държат сам в килия, можеха да го изпратят в лагер за принудителен труд, можеха да го освободят за известно време, както понякога правеха. Съвършено възможно бе, преди да го застрелят, отново да възпроизведат цялата драма на неговото арестуване и следствие. Единственото сигурно беше, че смъртта идва, когато най-малко я очакваш. По традиция — по негласна традиция, отнякъде беше известно, въпреки че никой не го беше разказвал — те застрелват изотзад: винаги в тила и без предупреждение, както вървиш по коридора от една килия към друга.
Един ден — но „един ден“ не беше точният израз, защото със същия успех можеше да е и посред нощ, веднъж той изпадна в странен, блажен унес. Вървеше по коридора и очакваше куршума.
Знаеше, че всеки момент ще го настигне. Всичко беше решено,
изяснено, омиротворено. Вече нямаше никакви съмнения, никакви спорни въпроси, никаква болка, никакъв страх. Тялото му беше здраво и силно. Стъпваше леко, с радост от всяко движение и с чувството, че е облян от слънчева светлина. От тесните бели коридори в
Министерството на любовта беше излязъл на огромен, облян от слънцето път, цял километър широк, по който сякаш крачеше в унес,
предизвикан от наркотици. Беше в Благословената страна и вървеше по пътечката през старото, проядено от зайци пасбище. Под краката си усещаше младата гъвкава трева, по лицето си — нежните слънчеви лъчи. От другата страна на полето леко се полюшваха клоните на брястовете, а някъде по-нататък течеше поточето, в чиито бистри вирчета под върбите плуваха кленове.
Изведнъж ужасено подскочи. По гърба му се стичаше пот. Беше се чул да крещи високо:
— Джулия! Джулия! Скъпа моя, Джулия! Джулия!
За момент беше изпаднал в непреодолимата халюцинация, че тя е при него. Струваше му се, че не само е при него, а е и вътре в него.
Сякаш се бе разтворила в тъканта на кожата му. В този миг я обичаше много по-силно, отколкото когато бяха заедно и на свобода. Също така знаеше, че е още жива някъде и се нуждае от помощта му.

266
Легна отново и се опита да се успокои. Какво беше направил?
Още с колко години бе удължил пленничеството си с тази мимолетна слабост?
Всеки момент ще чуе отвън тропота на ботуши. Не могат да оставят ненаказан такъв изблик. Сега ще знаят, ако още не го знаеха,
че той нарушава споразумението си с тях. Покоряваше се на партията,
но продължаваше да я мрази. Преди криеше еретичните си мисли зад правоверния си външен вид. Сега беше отстъпил с още една крачка:
беше капитулирал с разума си, но се надяваше да запази непокътнати най-съкровените кътчета на сърцето си. Знаеше, че греши, но предпочиташе да греши. Щяха да разберат — О’Брайън щеше да разбере. С този единствен глупав вик той бе признал всичко.
Трябваше да започне отначало. Можеше да му отнеме години.
Прокара ръка по лицето си, като се опитваше да свикне с новите му очертания. Бузите му бяха прорязани от дълбоки бръчки, скулите си усещаше остри, а носа — сплескан. Освен това, след като се беше видял за последен път в огледалото, му бяха поставили нови зъби. Не е лесно да запазиш непроницаем вид, когато не знаеш как изглежда лицето ти. Във всеки случай, не беше достатъчно само да контролира изражението си. За пръв път прозря, че ако искаш да скриеш една тайна, трябва да я скриеш от себе си. През цялото време трябва да знаеш, че я има, но докато не ти потрябва, не бива никога да допускаш да проникне в съзнанието ти, изразена с думи. Отсега нататък той не само беше длъжен да мисли правилно; беше длъжен да чувства правилно, да сънува правилно. И през цялото време трябваше да сдържа омразата дълбоко в себе си, като плът, която е част от него и същевременно не е свързана с него, нещо като киста.
Един ден ще решат да го застрелят. Не можеш да отгатнеш кога,
но би трябвало с няколко секунди да го предусетиш. Винаги застрелват изотзад, докато вървиш по дългия коридор. Десет секунди би трябвало да са достатъчни. През това време неговият вътрешен свят може да се преобърне. И тогава изведнъж, без дума да каже, без да забави крачка,
без да трепне мускул по лицето му — изведнъж маскировката ще се смъкне и бум!, ще изгърмят акумулаторите на неговата омраза. Тя ще го изпълни като огромен бушуващ пламък. И почти в същия миг,
прекалено късно или прекалено рано — бум!, ще изскочи куршумът.
Ще са пръснали мозъка му, преди да успеят да го обсебят. Ненаказана

267
и непокаяла се, еретичната мисъл ще остане завинаги извън обсега им.
Те ще са простреляли собственото си съвършенство. Свободата, това значи да умреш, мразейки ги.
Затвори очи. Беше по-трудно, отколкото да дисциплинира мислите си. Беше въпрос на морално падение, на осакатяване.
Трябваше да се гмурне в най-черната мръсотия. Какво беше най- ужасното, най-отвратителното нещо? Помисли си за Големия брат. От само себе си в съзнанието му изплува огромното лице (понеже неизменно го виждаше по плакати, мислеше, че е метър широко) с гъстите черни мустаци и очите, които те следват навсякъде. Какви бяха истинските му чувства към Големия брат?
В коридора се чу тежък тропот на ботуши. Желязната врата се отвори с трясък. В килията влезе О’Брайън. Зад него се показа офицерът с восъчното лице и надзирателите в черни униформи.
— Стани — каза О’Брайън. — Ела тук.
Уинстън застана срещу него. Със силните си ръце О’Брайън го хвана за раменете и се взря в него.
— Мислеше да ме измамиш — каза той. — Глупаво беше от твоя страна. Изправи се. Погледни ме в очите.
Замълча и продължи по-спокойно.
— Състоянието ти се подобрява. Вече мислиш почти правилно.
Само в чувствата си изоставаш. Кажи ми, Уинстън — и не забравяй,
без да лъжеш, знаеш, че винаги познавам, когато лъжеш — кажи ми,
какви са истинските ти чувства към Големия брат?
— Мразя го.
— Мразиш го. Добре. Дошъл е, значи, моментът да направиш последната крачка. Длъжен си да обичаш Големия брат. Не е достатъчно да му се подчиняваш: длъжен си да го обичаш.
Пусна Уинстън, като леко го побутна към надзирателите.
— Стая 101 — каза той.

268
5
На всеки етап от затворничеството си той знаеше, или му се струваше, че знае, в коя част на сградата без прозорци се намира.
Може би имаше едва доловима разлика във въздушното налягане.
Килиите, в които го биха надзирателите, се намираха под земята.
Стаята, в която го разпитва О’Брайън, беше високо под покрива. Това помещение беше много метри под земята, толкова дълбоко, колкото можеше да се стигне.
Беше по-просторно от повечето килии, в които бе стоял. Но той едва забелязваше какво го заобикаля. Виждаше единствено двете масички точно пред себе си, всяка от тях покрита със зелено сукно.
Едната беше само на метър-два от него, другата — по-далеч, близо до вратата. Седеше изправен и беше така здраво завързан за стола, че не можеше да мръдне дори главата си. Някаква мека подложка обхващаше тила му и го принуждаваше да гледа право пред себе си.
Известно време беше сам, после вратата се отвори и влезе
О’Брайън.
— Веднъж ме попита — каза О’Брайън — какво има в стая 101.
Отговорих ти, че ти го знаеш. Всеки го знае. В стая 101 се намира най- ужасното нещо на света.
Вратата отново се отвори. Влезе надзирател, който носеше нещо от тел, някаква кутия или кошница. Постави го на отдалечената маса.
Уинстън не можеше да види какво е, защото О’Брайън го закриваше.
— Най-ужасното нещо на света — продължи О’Брайън — е различно за различните хора. За едни то може да е жив да те погребат или да те изгорят, или да те удавят, или да те набият на кол, или да те убият по петдесет други начина. За други то е нещо съвсем обикновено, дори не смъртоносно.
Той се дръпна настрани, така че Уинстън вече виждаше по-добре предмета на масата. Беше продълговат телен кафез с дръжка отгоре, за да се носи. Отпред имаше прикрепено нещо като маска на фехтовач с вдлъбнатата страна навън. Въпреки че беше на три-четири метра от

269
него, той виждаше, че кафезът е разделен по дължина на две и във всяко отделение има някакво животинче. Бяха плъхове.
— За теб — каза О’Брайън — най-ужасното нещо на света са плъховете.
Щом зърна кафеза, някакъв предупредителен трепет, някакъв неясен страх прониза Уинстън. В този миг обаче изведнъж разбра за какво служи подобното на маска приспособление. Призля му.
— Няма да го направите! — извика той с тънък треперещ глас.
— Няма, няма! Не е възможно.
— Спомняш ли си — попита О’Брайън — миговете на паника,
които преживяваше в сънищата си? Пред теб се изправяше стена от мрак, а в ушите ти кънтеше рев. Имаше нещо ужасно от другата страна на стената. Ти знаеше, че знаеш какво е то, но не смееше да си го признаеш. От другата страна на стената имаше плъхове.
— О’Брайън! — каза Уинстън, като се опита да овладее гласа си.
— Знаете, че това не е необходимо. Какво искате от мен?
О’Брайън не отвърна направо. Когато заговори, отново бе възприел поведението на учител, както понякога правеше. Загледа се замислено в далечината, сякаш се обръщаше към публика някъде зад
Уинстън.
— Сама по себе си — каза той — болката не е достатъчна. Има случаи, когато човешкото същество може да издържи на болка, дори тя да причини смъртта му. Но за всеки човек има нещо непоносимо,
нещо, за което не може дори да помисли. Тук не става дума за смелост или за малодушие. Да се хванеш за въже, когато падаш от високо, не е признак за малодушие. Да напълниш дробовете си с въздух, когато изплуваш от дълбоко, не е признак за малодушие. Това е неунищожим инстинкт. Същото е с плъховете. За теб те са непоносими. Те са бреме,
което и да искаш, не би могъл да издържиш. Ще направиш онова,
което се иска от тебе.
— Но какво е то, какво е? Как да го направя, след като не зная какво е?
О’Брайън взе кафеза и го премести на близката маса. Положи го внимателно на зеленото сукно. Уинстън чуваше как кръвта шуми в ушите му. Струваше му се, че е напълно изоставен. Струваше му се, че се намира сред просторна гола равнина, плоска пустиня, окъпана в слънчева светлина, през която от огромни разстояния до него долитат

270
всички звуци. А кафезът с плъховете беше на не повече от два метра от него. Плъховете бяха огромни. Бяха на възраст, когато муцуните им стават тъпи и свирепи, а кафявата им козина посивява.
— Плъхът — продължи О’Брайън, все така към невидимата публика — е месояден, въпреки че е гризач. Това ти е известно.
Сигурно си чувал какво става в бедните квартали на града. По някои улици жените не смеят да оставят бебетата си без надзор в къщите дори за пет минути. Плъховете незабавно ги нападат. За съвсем кратко време ги изгризват до кост. Нападат също болни и умиращи хора.
Удивително интелигентни са, когато трябва да разпознаят кои човешки същества са безпомощни.
От клетката се раздаде яростно писукане. До Уинстън то долиташе някъде от много далеч. Плъховете се биеха, опитваха се да се стигнат през преградата. Чу също дълбок стон на отчаяние. Той също сякаш идваше някъде извън него.
О’Брайън вдигна кафеза, като същевременно натисна нещо в него. Чу се рязко изщракване. Уинстън направи отчаян опит да се освободи от стола. Беше безсмислено. Всяка част на тялото му, дори главата му, бяха закрепени неподвижно. О’Брайън доближи кафеза.
Беше на не повече от метър от лицето на Уинстън.
— Натиснах първия лост — каза О’Брайън. — Разбираш конструкцията на кафеза. Маската ще обхване главата ти, така че няма да остави непокрито място. Когато натисна и другия лост, вратата на кафеза ще се вдигне. Тези подивели от глад зверчета ще се стрелнат като куршуми. Виждал ли си плъх да скача във въздуха? Ще скочат на лицето ти и направо ще го пронижат. Понякога първо се хвърлят на очите. Понякога изгризват бузите и оттам изяждат езика.
Кафезът отново се доближи, спускаше се върху му. Уинстън чуваше писукането, което сякаш раздираше въздуха над главата му. Но той яростно се бореше с паниката. Единствената надежда беше да мисли, да мисли, да мисли до последната частица от секундата.
Изведнъж в носа му се заби противната тръпчива миризма на гадините. Силно му се повдигна и за малко не изгуби съзнание. Пред очите му причерня. За миг изгуби разсъдъка си и закрещя като животно. Изплува от бездната, уловен за спасителна идея. Имаше един-единствен начин да се избави. Между себе си и плъховете

271
трябваше да изпречи друго човешко същество, тялото на друго човешко същество.
Маската вече бе толкова близо до него, че скриваше всичко останало от погледа му. Телената врата беше на няколко педи от лицето му. Плъховете знаеха какво ще последва. Единият подскачаше нагоре- надолу, другият, престарял дядо с лющеща се кожа от градската канализация, стоеше прав с розови лапички на решетката и свирепо душеше въздуха. Уинстън виждаше мустаците и пожълтелите зъби.
Отново го обзе безнадеждна паника. Той беше сляп, безпомощен,
обезумял.
— Това наказание често се е прилагало в Китай по време на императорите — каза О’Брайън все така поучително.
Маската покриваше лицето му. Телта докосна бузата му. И тогава
— не, той не изпита облекчение, само надежда, нищожна надежда.
Прекалено късно, навярно беше прекалено късно. Но той изведнъж разбра, че в целия свят имаше само един човек, на когото можеше да прехвърли наказанието — едно тяло, което можеше да изпречи между себе си и плъховете. И той неистово крещеше ли, крещеше:
— Направете го на Джулия! Направете го на Джулия! Не на мен!
На Джулия! Не ме интересува какво ще й направите. Оголете лицето й чак до черепа. Не на мен! На Джулия!
Падаше назад в бездънни дълбини, все по-далеч от плъховете.
Все така беше завързан за стола, но беше пропаднал през пода, през стените на сградата, през земята, през океаните, през атмосферата, в безвъздушното пространство, в бездните между звездите — все по- далеч, по-далеч, по-далеч от плъховете. Беше отдалечен от тях на светлинни години, но О’Брайън продължаваше да е редом с него. Все така усещаше хладния допир на телта до бузата си. Но през тъмнината,
която го обгръщаше, чу друго щракване и разбра, че вратата на кафеза се е затворила, а не отворила.

272
6
Кафене „Под кестена“ пустееше. Прашните маси жълтееха под слънчевите лъчи, които падаха косо през прозореца. Както обикновено,
в петнайсет часа в кафенето нямаше посетители. От телекрана се лееше креслива музика.
Уинстън седеше на обичайното си място в ъгъла и зяпаше в празната чаша. От време на време вдигаше поглед към огромното лице,
което се взираше в него от отсрещната стена. ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ
НАБЛЮДАВА, гласеше надписът. Без да е повикан, сервитьорът сам дойде и напълни чашата с джин „Победа“, като му капна малко от друга бутилка с тръбичка в тапата. В нея имаше ароматизиран с чесън захарин, специалитет на заведението.
Уинстън слушаше телекрана. Засега бяха пуснали само музика,
но навярно всеки миг щяха да излъчат извънреден бюлетин на
Министерството на мира. Новините от африканския фронт бяха изключително тревожни. Още от сутринта все се сещаше за тях с безпокойство. Евразийската армия (Океания воюва с Евразия: Океания винаги е воювала с Евразия) напредваше на юг с ужасяваща бързина. В
обедния бюлетин не се споменаваше определен район, но беше вероятно бойните действия вече да се водят в устието на река Конго.
Застрашени бяха Бразавил и Леополдвил. Нямаше нужда да се гледа картата, за да се разбере какво означава това. Вече не ставаше въпрос,
че ще загубят Централна Африка — за първи път през цялата война територията на самата Океания беше под заплаха.
В него пламна и после угасна силно чувство, не точно страх, а някаква неопределена възбуда. Престана да мисли за войната. Вече не можеше да се съсредоточи в един проблем за повече от няколко минути. Вдигна чашата си и я пресуши на един дъх. Както обикновено,
от джина го побиха тръпки и дори малко му се повдигна. Беше отвратителен. Чесънът и захаринът, които сами по себе си бяха достатъчно противни, не можеха да надвият тежкия лепкав дъх; а най- лошото беше, че дъхът на джин, който не го напускаше нито през деня,

273
нито през нощта, в съзнанието му бе неразривно свързан с мириса на онези…
Не ги назоваваше дори в мислите си и доколкото беше възможно,
не си ги представяше. Те бяха нещо, което витаеше в подсъзнанието му, като пърхаше близо пред лицето му, мирис, загнезден в обонянието му. През моравите си устни се уригна от джина. Откакто го освободиха, бе напълнял и бе възстановил предишния си тен — дори нещо повече. Чертите на лицето му бяха загрубели, кожата на носа и скулите му имаше нездрава руменина, дори голото му теме прекалено розовееше. Сервитьор, отново без да бъде повикан, донесе шах и последния брой на „Таймс“, отворен на страницата с шахматната задача. После, като видя, че чашата на Уинстън е празна, донесе бутилката с джин и я напълни. Нямаше нужда да се дават поръчки.
Знаеха навиците му. Шахът винаги го чакаше, ъгловата масичка винаги беше запазена; дори когато кафенето беше препълнено, той седеше сам, тъй като никой не желаеше да бъде видян близо до него. Дори не си правеше труда да брои чашите. Щом се сетеха, му представяха опърпано листче — сметката, но той оставаше с впечатлението, че винаги му вземат по-малко. И да му надписваха сметката, пак нямаше да има никакво значение. Сега винаги имаше много пари. Дори имаше работа, синекурна и по-добре платена от предишната.
Музиката от телекрана спря, заговори някакъв глас. Уинстън вдигна глава и се заслуша. Това обаче не беше бюлетинът от фронта.
Само кратко съобщение на Министерството на изобилието. Изглежда,
последното тримесечие планът на десетата трилетка за производство на връзки за обувки е бил преизпълнен с деветдесет и осем на сто.
Той прочете шахматната задача и разположи фигурите върху дъската. Финалът беше труден и включваше комбинация с два коня.
„Белите играят, мат в два хода.“ Уинстън погледна портрета на
Големия брат. Белите винаги матират, помисли си той с някакъв смътен мистицизъм. Винаги, без изключение, така са наредени нещата. От началото на света черните никога не са печелили в нито една шахматна задача. Не символизираше ли това вечното, неизменното тържество на доброто над злото? Вместо отговор, в него се взираше огромното лице,
изпълнено със спокойна увереност. Белите винаги матират.
Гласът от телекрана замълча и добави с различен и много по- сериозен тон:

274
— Предупреждавам ви да очаквате важно съобщение в петнайсет и трийсет. Петнайсет и трийсет! Изключително важно съобщение.
Внимавайте да не го пропуснете. Петнайсет и трийсет!
Кресливата музика отново заскърца.
Сърцето на Уинстън трепна. Съобщаваха за бюлетина от фронта,
инстинктът му подсказваше да очаква лоши новини. През целия ден в главата му ту се появяваше, ту изчезваше мисълта за съкрушително поражение, която го изпълваше с лека възбуда. Едва ли не наяве виждаше евразийската армия масово да нахлува през никога ненарушаваната граница и да плъзва към южния край на Африка като колона мравки. Защо не беше намерен начин да ги обкръжим? Ясно си представи крайбрежието на Западна Африка. Взе белия кон и го постави в другия край на дъската. Там му беше мястото. Пред погледа му черните орди още препускаха на юг, когато видя друга сила,
неизвестно как събрана и неочаквано изникнала в техния тил, да прекъсва връзките им по суша и море. Усещаше как от волята му се ражда новата сила. Трябваше да се действа светкавично. Ако завладееха цяла Африка, ако получеха военновъздушни и военноморски бази на нос Добра Надежда, щяха да разполовят
Океания. А това можеше да означава всичко: поражение, провал,
преразпределение на света, разгром на партията! Той пое дълбоко дъх.
Изключителна смесица от чувства — дори не точно смесица, по-скоро напластени чувства, от които човек не може да определи кое е основното — се бореха в него.
Спазъмът премина. Той върна белия кон на мястото му, но за момента не беше в състояние да се заеме сериозно с шахматната задача. Мислите му отново се зареяха. Почти несъзнателно начерта с пръст върху прашната маса:
2+2=5
„Не могат да проникнат вътре в теб“ — каза му тя. Ала те можеха да проникнат вътре в теб. „Това, което става в теб тук, е завинаги“ — каза О’Брайън. Вярно беше. Имаше неща, неща, които вършиш самият ти и след които не можеш никога да бъдеш същият.
Част от душата ти загива: изгаря, изпепелява.

275
Той я беше видял, дори беше разговарял с нея. Никаква опасност не ги заплашваше. Инстинктът му подсказваше, че сега почти не се интересуват от действията му. Можеше да уговори втора среща, ако той или тя го бяха пожелали. Всъщност срещнаха се случайно.
Срещнаха се в парка, в отвратителен студен ден през март, когато земята изглеждаше вкаменена, а тревата безжизнена, и никъде нямаше никаква пъпка, освен няколко минзухара, поникнали само за да бъдат покосени от вятъра. Бързаше с премръзнали ръце и с насълзени от студа очи, когато я видя на не повече от десет метра пред себе си. С
изненада отбеляза, че се е променила по трудно определим начин. За малко да се разминат, без да се погледнат, но той се обърна и я последва, макар не много охотно. Знаеше, че няма никаква опасност, че за никого не представляват интерес. Тя не проговори. Вървеше без посока през тревата, като че се опитваше да се отърве от него, после сякаш се примири, че той е до нея. Скоро се озоваха сред редки голи храсталаци, които не можеха да ги скрият нито от чужд поглед, нито от вятъра. Спряха. Беше отвратително студено. Вятърът свиреше през клонките и изтезаваше шепата опърпани минзухари. Той обви кръста й с ръка.
Нямаше телекран, но сигурно имаше скрити микрофони: освен това можеха да ги видят. Нямаше значение, нищо нямаше значение.
Стига да поискаха, можеха да легнат на земята и да направят онова.
При тази мисъл кожата му настръхна от ужас. Тя не реагира на прегръдката, дори не се опита да се отдръпне. Сега разбра какво се бе променило в нея. Лицето й бе пожълтяло и дълъг белег, частично скрит от косата, пресичаше челото и слепоочието й, но не това беше промяната. Талията й бе наедряла и изненадващо се бе втвърдила.
Спомни си как веднъж след взрив на ракетна бомба, когато помогна да извлекат труп от някакви развалини, се изненада не само от невероятната му тежест, но и от неговата вцепененост и неподатливост,
сякаш беше от камък, а не от плът. Така усещаше тялото й. Хрумна му,
че тъканта на кожата й сега е съвсем различна отпреди.
Не понечи да я целуне, нито заговориха. Като се връщаха през тревата, тя за първи път го погледна открито. Хвърли му мигновен,
пълен с презрение и неприязън поглед. Почуди се дали неприязънта й се дължеше само на миналото им или и на подпухналото му лице и на сълзите, които вятърът изцеждаше от очите му. Седнаха един до друг,

276
но не прекалено близо, на два железни стола. Видя, че тя се кани да заговори. Отмести крака си с няколко сантиметра и нарочно стъпка вейка с грубата си обувка. Забеляза, че стъпалата й сякаш са се разширили.
— Аз те предадох — каза тя дръзко.
— Аз те предадох — каза той.
Тя пак го погледна бързо и с неприязън.
— Понякога — каза тя — те те заплашват с нещо — нещо, което не можеш да понесеш, за което не можеш дори да помислиш. И тогава ти казваш „Не го правете на мен, направете го на някой друг, направете го на еди-кой си.“ Навярно след това се преструваш пред себе си, че е само трик и че си го казал само за да ги накараш да спрат, че не си го искал наистина. Но не е така. Когато това става, ти наистина го искаш.
Мислиш си, че е единственият начин да се спасиш и си напълно готов да го използваш. Ти искаш да го направят на другия човек. Пет пари не даваш какво ще изстрада. Мислиш само за себе си.
— Мислиш само за себе си — повтори той като ехо.
— И след това вече не изпитваш същите чувства към този човек.
— Не — каза той, — вече не изпитваш същите чувства.
Като че ли нямаше какво повече да си кажат. Вятърът залепваше тънките комбинезони към телата им. Почти веднага им стана неловко да седят и да мълчат: освен това беше прекалено студено, за да седят неподвижно. Тя промърмори, че бърза за метрото и стана да си върви.
— Трябва отново да се срещнем — каза той.
— Да — каза тя, — трябва отново да се срещнем.
Последва я нерешително известно време, на половин крачка отзад. Не проговориха повече. Тя всъщност не се опитваше да се отскубне от него, но крачеше толкова бързо, че той да не може да върви редом. Бе решил да я придружи до спирката на метрото, но изведнъж му се стори безсмислено и непоносимо да я следва в студа.
Обзе го желание не толкова да се махне от Джулия, колкото да се върне в „Под кестена“, където никога преди не му се бе струвало така привлекателно. С носталгия си представи масата в ъгъла, с вестника и шаха и с несвършващия джин. Преди всичко там ще е топло. В
следващия миг, не съвсем неволно, той остави няколко души да ги разделят. Направи вял опит да я настигне, забави крачка, обърна се и тръгна в обратната посока. След петдесет метра погледна назад. По

277
улицата нямаше много хора, но вече не я различаваше. Всяка от десетината забързани фигури би могла да е нейната. Едва ли натежалото и втвърдено тяло можеше да бъде разпознато в гръб.
„Когато това става, беше казала тя, ти наистина го искаш.“ Той го беше искал наистина. Не само го беше казал, беше го искал. Беше искал тя, а не той да бъде оставен на…
Нещо в музиката, лееща се от телекрана, се промени. Прокрадна се дрезгава и насмешлива нотка, жълта нотка. А после — вероятно не ставаше в действителност, вероятно споменът прозвуча в ушите му —
той чу гласа да пее:
Очите му се наляха със сълзи. Един сервитьор, който минаваше край него, забеляза, че чашата му е празна и се върна с бутилка джин.
Вдигна чашата и я помириса. След всяка глътка джинът му се струваше по-противен, вместо да е обратното. Но вече не можеше без него. Той беше неговият живот, неговата гибел и неговото възкресение.
Джинът го поваляше в несвяст всяка вечер, джинът го съживяваше всяка сутрин. Когато се будеше, обикновено след единайсет часа, със залепнали клепачи, пресъхнала уста и сякаш с прекършен гръбнак, не можеше дори да се надигне, ако предишната вечер не бе оставил бутилка и чаша до леглото си. До обяд седеше с безизразно лице и с бутилка подръка и слушаше телекрана. От петнайсет часа до затварянето му беше постоянен посетител в „Под кестена“. Вече никой не се интересуваше какво върши, никаква свирка не го будеше, никой не го кореше от телекрана. От време на време, навярно два пъти седмично, отиваше в прашна забутана канцеларийка в Министерството на истината и вършеше някаква работа, ако изобщо можеше да се нарече работа. Назначиха го в подкомисия на подкомисията на една от безбройните комисии, решаващи несъществени проблеми при съставянето на единайсетото издание на речника по новговор. Задачата им бе да подготвят нещо като временен доклад, но той така и не разбра ясно за какво точно трябва да докладват. Май дали запетаите да се поставят вътре в скобите или извън тях. В подкомисията влизаха още

Изтегляне 3.05 Mb.

Сподели с приятели: