Джордж оруел 1984

213
протегнати към въжето, с изпъкналите, мощни като на кобила хълбоци,
за първи път го порази мисълта, че е красива. Никога досега не му бе хрумвало, че тялото на петдесетгодишна жена, раздуто до чудовищни размери от раждания, после загрубяло от непосилна работа и заприличало на презряла ряпа, може да бъде красиво. Но така беше,
пък и защо не? — помисли си той. Набитото ръбато тяло, все едно гранитен отломък, с напукана червена кожа, напомняше за тялото на момиче така, както плодът на шипката — на шипковия цвят. Защо трябва плодът да се поставя по-ниско от цвета?
— Красива е — промърмори той.
— Поне метър е широка в ханша — каза Джулия.
Той с лекота обхвана гъвкавата талия на Джулия. Телата им бяха долепени от хълбоците до коленете. От техните тела никога нямаше да се роди дете. Това беше единственото, което никога нямаше да успеят да постигнат. Само устно, само мислено те можеха да предадат тайната си. Жената долу не притежаваше разум, тя притежаваше само силни ръце, топло сърце и плодовита утроба. Почуди се колко ли деца е родила. Нищо чудно да са петнайсет. Преминала е през краткия си разцвет, вероятно година е била красива като дива роза, а после изведнъж се е издула като наторяван плод, станала е груба и червендалеста и повече от трийсет години животът й представлява пране, чистене, шиене, готвене, метене, лъскане, кърпене, чистене —
първо за децата, после за внуците. И след всичко това тя продължаваше да пее. Мистичното преклонение, което изпитваше към нея, някак се примеси с отблясъка на светлото безоблачно небе,
простряно далеч зад комините в безкрая. Странно беше да се помисли,
че небето е едно и също навсякъде — в Евразия и в Изтазия, както и тук. И хората под това небе също много си приличаха — навсякъде, по целия свят, точно такива стотици хиляди милиони хора, неподозиращи за съществуването на други такива хора, разделяни от стени на омраза и лъжи — те така и не се бяха научили да мислят, но трупаха в сърцата, утробите и мускулите си силата, способна един ден да преобърне света. Ако имаше надежда, тя беше в пролите! Без да е прочел до края книгата, той знаеше, че това трябва да е заключителното послание на Голдщайн. Бъдещето принадлежеше на пролите. А можеше ли да е сигурен, че когато дойде тяхното време,
светът, който те ще построят, няма да е толкова враждебен за него,

214
Уинстън Смит, колкото и светът на партията? Можеше, защото поне щеше да е свят на здравия разум. Където има равенство, може да има и здрав разум. Рано или късно щеше да стане, силата щеше да се прероди в съзнание. Пролите бяха безсмъртни, не можеше да има съмнение, достатъчно бе да се погледне юначната фигура в двора.
Накрая те ще се пробудят. А дотогава, дори да е след хиляда години, те щяха да оцелеят въпреки всичко, като птици, предаващи една на друга жизнеността, от която партията е лишена, и при това не може да убие.
— Помниш ли — попита той — дрозда, който ни пееше в онзи първи ден в края на горичката?
— Той не пееше за нас — каза Джулия. — Той пееше за свое удоволствие. Дори не и за това. Той просто пееше.
Птиците пееха, пролите пееха, партията не пееше. По целия свят,
в Лондон и Ню Йорк, в Африка и Бразилия, в тайнствените забранени земи отвъд границите, по улиците на Париж и Берлин, в селата из безкрайните руски степи, по тържищата в Китай и Япония —
навсякъде се извисяваше същата здрава, непобедима фигура,
придобила чудовищни размери от работа и раждания, която се трудеше от първия до последния си ден и пак пееше. Един ден от тези могъщи слабини щеше да се пръкне раса от разумни същества. Вие сте покойници; бъдещето принадлежи на тях. Но вие можете да споделите това бъдеще, ако поддържате разума си жив — така както те поддържат тялото си, — и ще предавате тайното учение, че две и две правят четири.
— Ние сме покойници — промълви той.
— Ние сме покойници — послушно повтори Джулия.
— Вие сте покойници — изрече стоманен глас зад тях…
Те отскочиха един от друг. Стомахът на Уинстън сякаш се беше свил на топка. Виждаше бялото около гледците в очите на Джулия.
Беше съвсем прежълтяло. По скулите й изпъкваха неизтритите още петна руж, сякаш се бяха отделили от кожата под тях.
— Вие сте покойници — повтори стоманеният глас.
— Зад картината — прошепна Джулия.
— Зад картината — каза гласът. — Останете на местата си. Не мърдайте, докато не ви заповядат.
Почваше се, най-сетне се почваше! Не можеха да сторят нищо,
освен да се гледат в очите. Да се спасят с бягство, да се измъкнат от

215
къщата, преди да е станало твърде късно — такова нещо изобщо не им мина през ум. Немислимо бе да не се подчинят на стоманения глас иззад стената. Чу се щракане, сякаш от превъртане на ключ, и трясък от счупено стъкло. Картината падна на пода и на мястото й се появи телекран.
— Сега могат да ни видят — каза Джулия.
— Сега можем да ви видим — каза гласът. — Отидете в средата на стаята. Застанете с гръб един към друг. Сложете ръце зад главите си.
Не се докосвайте.
Те не се докосваха, но му се струваше, че усеща как се тресе тялото на Джулия. Или може би се тресеше самият той. С усилие спря тракането на зъбите си, но не можеше да овладее коленете си. Вътре и вън от къщата се чуваше тропотът на ботуши. Дворът сякаш бе пълен с хора. Влачеха нещо по калдъръма. Песента на жената внезапно бе спряла. Прокънтя силен, гръмовен металически звук, сякаш бяха изритали коритото през целия двор, после се разнесоха гневни викове,
които преминаха в рев от болка.
— Къщата е обкръжена — каза Уинстън.
— Къщата е обкръжена — каза гласът.
Той чу как зъбите на Джулия изтракаха.
— Мисля, че е време да се сбогуваме — каза тя.
— Време е да се сбогувате — каза гласът.
А после се намеси съвсем различен глас, тънък и възпитан, който се стори познат на Уинстън:
— И понеже засегнахме темата: „Ето я свещта, да ти свети в тъмата, ето го палача, да ти отсече главата!“
Нещо се срути върху леглото зад гърба на Уинстън. През прозореца се показа краят на стълба, който бе разбил рамката. Някой се катереше отвън. По стъпалата се чу тропот на ботуши. Стаята се изпълни с яки мъже в черни униформи, с подковани ботуши и палки в ръцете.
Уинстън вече не трепереше. Дори не мигаше. Само едно беше важно: да не мърда, да не мърда, да не им дава повод да го ударят!
Срещу него се изправи мъж с тежката челюст на професионален боксьор и процеп вместо уста и започна замислено да поклаща палката си, стисната с палеца и показалеца. Погледът на Уинстън срещна неговия. Почти непоносимо беше чувството на голота, което

216
изпитваше с ръце зад главата и с незащитени лице и тяло. Мъжът показа върха на белия си език, облиза мястото, където трябваше да бъдат устните, и отмина. Чу се още един трясък. Някой беше взел от масата стъкленото преспапие и го беше разбил в каменната плоча на камината.
На килима се изтърколи късчето корал, миниатюрна розова топчица като захарна розова пъпка от торта. Колко мъничко, помисли си Уинстън, колко мъничко е било всъщност. Зад него се чу как някой изохка от болка и тъп звук от удар, а той получи силен ритник по глезена, който едва не го събори. Един от мъжете беше ударил с юмрук
Джулия в слънчевото сплитане и я беше превил като сгъваем метър. Тя се гърчеше на пода и се мъчеше да си поеме дъх. Уинстън не смееше да извърне глава и на милиметър, но от време на време пред очите му попадаше сивосинкавото й давещо се лице. Дори в ужаса си той сякаш усещаше болката със собственото си тяло, непоносимата болка, която въпреки всичко не бе така жестока, както борбата й за глътка въздух.
Знаеше какво изпитва тя: страхотна, умъртвяваща болка, неотслабваща за миг, но все още предстояща, защото тя най-напред трябваше да си поеме дъх. После двама мъже я хванаха за краката и раменете и я изнесоха от стаята като чувал. Уинстън зърна обърнатото й надолу лице, прежълтяло и изкривено, със затворени очи и все още с петна руж на двете скули; такава я видя за последен път.
Стоеше като вкаменен. Все още никой не го беше ударил. В
главата му кръжаха мисли, явяваха се от само себе си, но изглеждаха съвсем ненужни. Почуди се дали са хванали мистър Чарингтън.
Почуди се какво ли са направили с жената от двора. Усети, че много му се пикае, и малко се изненада, защото бе ходил в тоалетната само преди два-три часа. Забеляза, че часовникът върху полицата на камината показва девет, което означаваше двайсет и един часа. Но все още беше много светло. Не трябваше ли през август в двайсет и един часа вече да се здрачава? Почуди се дали в края на краищата с Джулия не бяха объркали времето — бяха спали цяла нощ и смятаха, че е двайсет и трийсет, а всъщност беше точно осем и трийсет на следващата сутрин. Но не се замисли по-настойчиво. Не го интересуваше.
По коридора се чуха други, по-леки стъпки. В стаята влезе мистър Чарингтън. Облечените в черна униформа мъже изведнъж

217
притихнаха. Имаше някаква промяна във външния вид на мистър
Чарингтън. Погледът му падна върху отломъците от стъкленото преспапие.
— Съберете парчетата — каза той строго.
Един мъж послушно се наведе. Простонародното лондонско произношение беше изчезнало: Уинстън изведнъж разбра чий глас бе чул преди малко от телекрана. Мистър Чарингтън все още носеше старото си кадифено сако, но почти побелялата му коса беше станала черна. Нямаше и очила. Хвърли пронизващ поглед към Уинстън, сякаш за да удостовери самоличността му, и повече не му обърна внимание.
Все още се познаваше, че е той, но вече не беше същият човек.
Стойката му беше изправена, изглеждаше и по-едър. Лицето му беше почти същото, но въпреки това — сякаш съвсем непознато. Черните вежди не бяха така гъсти, бръчките бяха изчезнали, едва ли не всички черти на лицето му бяха променени; дори носът изглеждаше по-къс.
Това беше живото студено лице на трийсет и пет годишен мъж. На
Уинстън му хрумна, че за първи път в живота си, без всякакво съмнение, вижда човек от Полицията на мисълта.

218

Изтегляне 3.05 Mb.

Сподели с приятели: