Джордж Р. Р. Мартин Игра на тронове

Главата му беше извърната неестествено.
„Не може да бъде — каза си Джон. — Това е кулата на лорд-командира, пази се ден и нощ, това не е възможно, това е сън. Сънувам кошмар.“
Дух се измъкна покрай него и излезе навън. Заизкачва се по стъпалата, спря се, обърна се към Джон. И тогава той го чу. Тихото стържене на ботуш върху камъка, звукът от обръщащото се резе. Звуците идваха отгоре. От покоите на лорд-командира.
Можеше да е кошмар, но не беше сън.
Мечът на часовоя си беше в ножницата. Джон коленичи и го извади.
Тежестта на стоманата в ръката му му вдъхна кураж. Тръгна нагоре по стъпалата. Дух тихо стъпваше до него. На всеки завой по стълбището срещу него връхлитаха сенки. Джон продължи нагоре нащрек като мушкаше с върха

на меча всяко подозрително черно петно. Изведнъж чу врясъка на гарвана на
Мормон.
— Гжито! — изграчи птицата. — Гжито, гжито, гжито, гжито, гжито.
Дух скочи напред и Джон се спусна след него. Вратата на солария на
Мормон зееше. Вълчището скочи вътре. Джон спря на прага с меча в ръка, даде си време очите му да свикнат с тъмното. Тежките завеси на прозорците бяха спуснати и тъмнината беше като мастило.
— Кой е тук? — извика той.
И тогава го видя. Сянка в сенките, промъкваща се към вътрешната врата, водеща към спалнята килия на Мормон, с очертания на мъж и черна, загърната в наметало и с качулка… но под качулката очите му блестяха леденосини…
Дух скочи. Човек и вълк се вкопчиха и паднаха без писък и без никакво ръмжене, затъркаляха се, блъснаха се в някакъв стол, събориха маса, отрупана с хартии. Гарванът на Мормон пляскаше с криле отгоре и грачеше:
— Гжито, гжито, гжито, гжито.
Джон се почувства сляп като майстер Емон. Провлачи гръб покрай стената и дръпна пердето. Лунната светлина обля солария. Зърна две почернели длани в бялата козина — издути тъмни пръсти, впиващи се в гърлото на вълчището. Дух се гърчеше и хапеше, краката му се мятаха във въздуха, но не можеше да се освободи.
Нямаше време за страх. Джон се хвърли напред, извика и посече с дългия меч. Стоманата сряза ръкав, кожа и кокал, но звукът бе някак грешен.
Дух се измъкна от другата ръка и изпълзя назад, изплезил червения си език.
Човекът с качулката вдигна бледото си като луната лице и Джон без колебание замахна към него. Мечът разсече до кокал натрапника, отряза половината от носа му и отвори зев от едната буза до другата между очите, между очите, сини като пламнали звезди. Джон позна това лице, „Отор — помисли си и отстъпи. — Богове, той е мъртъв, видях, че е мъртъв.“
Усети, че нещо дращи към глезена му. Черни пръсти пълзяха към прасеца му. Ръката пълзеше нагоре по крака му и късаше вълна и плът. Джон изрева в погнуса, посече пръстите с върха на меча и ги избута. Те се загърчиха, отвориха се и се затвориха.
А трупът го нападна. Кръв нямаше. Едноръко, с прерязано почти наполовина лице, съществото сякаш не усещаше нищо. Джон вдигна меча пред него и викна:
— Махай се!
— Гжито! — изграчи гарванът. — Гжито, гжито.

Отсечената ръка се гърчеше от разпрания ръкав като змия с черна петпръста глава. Дух скочи и я захапа. Костите изпукаха. Джон замахна към врата на трупа и усети как стоманата го преряза. Мъртвият Отор замахна към него и го събори.
Мечът, къде се дяна мечът? Беше го загубил, проклетия меч! Когато отвори уста да изкрещи, тварта заби черните си пръсти в устата му. Задавен, той се опита да ги изтръгне, но мъртвецът бе много тежък. Ръката се плъзна към гърлото му леденостудена, задави го. Лицето й скриваше целия свят.
Мраз струеше от очите й, искрящо сини. Джон задраска с нокти в студената плът, зарита с крака. Опита се да захапе, опита се да удари, опита се да вдиша…
И изведнъж тежестта на съществото изчезна, а пръстите се дръпнаха от гърлото му. Джон видя как вълчището забива зъбите си в корема на тварта.
Гледаше като в полусън, дълго, докато най-после не се сети да погледне към меча…
…и видя лорд Мормон, гол и замаян от съня, застанал на прага със светилник в ръка. Сгърчена и лишена от пръсти, ръката се тресеше по пода, гърчеше се към него. Джон понечи да извика, но гласът му не излезе. Олюля се, изправи се, изрита ръката и сграбчи светилника от пръстите на Стария мечок. Пламъкът примига и за малко да угасне.
— Гори! — изкрещя гарванът. — Гори, гори, гори, гори!
Джон се обърна и видя пердетата, които бе откъснал от прозореца.
Хвърли с две ръце светилника в смачкания на куп върху пода плат. Металът издрънча, стъклото се пръсна, разля се масло и пердетата лумнаха. А зноят, който лъхна в лицето му, беше по-сладък от най-сладката целувка.
— Дух!
Вълчището застана до него, а въплътената твар се опита да стане, и черни змии се загърчиха от широката рана, зейнала в корема й. Джон пъхна ръката в пламъците, сграбчи в шепата си завесите и ги помете като камшик към мъртвия.
„Нека да изгори — замоли се той, докато горящият плат загръщаше трупа. — Моля ви, богове, нека да изгори, моля ви. Моля ви!“
БРАН
Карстарките пристигнаха в една студена ветровита утрин, повели със себе си триста конници и близо две хиляди пехотинци от замъка си при

Кархолд. Когато колоната приближи, стоманените върхове на пиките им засвяткаха под ярките лъчи на слънцето. Един мъж крачеше пред всички и отмерваше дълбок и гъгнив маршов ритъм на тъпана: бумм, бумм, бумм.
Бран ги наблюдаваше от бойницата при външната порта през бронзовия далекоглед на майстер Лувин, качен на раменете на Ходор. Водеше ги лично лорд Рикард, а редом с него яздеха синовете му Харион, Едард и
Торен, под знамената с цвят нощ, с извезания на черното поле бял слънчев изгрев на дома им. Баба Нан твърдеше, че в жилите им течела кръвта на
Старк. Тази връзка била отпреди стотици години, но за Бран не приличаха много на Старки. Бяха едри хора, сурови, лицата им бяха обрасли с гъсти бради, косите им се вееха пуснати до раменете. Плащовете им бяха кожени, коланите — от мечи, тюленови и вълчи кожи.
Знаеше, че те са последните. Другите владетели вече бяха пристигнали с войските си. Бран копнееше да излезе и да види пълните до пръсване зимни домове, шумните навалици на пазарището всяка сутрин, разораните от колелета и конски копита улици. Но Роб му беше забранил да излиза от замъка.
— Нямаме достатъчно хора, за да заделяме за охраната ти — бе казал брат му.
— Ще взема Лято с мен — опъна се Бран.
— Недей да ми се държиш като малко момче, Бран — отвърна му Роб. —
Бъди разумен. Само преди два дни един от хората на лорд Болтън наръга човек на лорд Кервин в „Пушлив дънер“. Майка ни кожицата ми ще съдере и ще я ощави, ако разбере, че съм те изложил на риск.
Каза го с тона на Роб Господаря. Бран вече знаеше, че след този тон няма място за възражения.
Знаеше и че е заради онова, което се бе случило във Вълчия лес.
Споменът все още будеше кошмари. Беше се оказал безпомощен като бебе, неспособен да се защити — като Рикон. По-безпомощен и от него дори. Рикон поне щеше да ги зарита. Срамуваше се. Беше само с две-три години по-малък от Роб; щом брат му беше вече почти мъж, значи и той беше голям. Трябваше да може да се защити.
Преди една година, преди „онова“, щеше да навести градчето, дори да се наложеше сам да се катери по стени и покриви. В онези дни можеше да тича по стъпалата, да се качва и да слиза сам от понито си и да борави достатъчно добре с дървения меч, след като можа да гътне принц Томен на земята. А сега можеше само да гледа, да занича през тръбата с лещите на майстер Лувин.
Майстерът го бе научил да отличава всички знамена: стоманения юмрук на
Гловър, сребро върху пурпур; черната мечка на лейди Мормон; отвратителния

мъжки лик с одраната кожа, веещ се пред Рууз Болтън от Страшната крепост; бича муцуна за рода на Рогов лес, бойна брадва за дома на Кервин, трите смърча, знака на Толхарт, както и страховития герб на дома Ъмбър — ревящ великан с разкъсани вериги.
А скоро след идването им ги опозна и по външност, щом владетелите и васалните им рицари дойдоха на пира в Зимен хребет. Дори Голямата зала се оказа недостатъчна да ги побере, затова се наложи Роб да приеме поред всеки от първите знаменосци на Севера. На всеки прием Бран го удостояваха с честта да седи от дясната страна на брат си. Някои от лордовете знаменосци го поглеждаха озадачено, сякаш се чудеха какво търси това недорасло хлапе тук и защо трябва да е над тях, недъгаво на всичко отгоре.
— Колко са вече? — попита Бран майстер Лувин, докато лорд Карстарк преминаваше със свитата си през тунела на външната стена.
— Дванадесет хиляди, там някъде.
— Рицарите колко са?
— Стигат — отвърна му с лека досада старият майстер. — За да станеш рицар, трябва да останеш на бдение в някоя септа и да те помажат със седемте масла, за да се осветят клетвите ти. На север малко от големите домове почитат Седемте. Останалите тачат старите богове и не провъзгласяват в рицарство… но тези лордове и синовете им, и всичките им заклети мечоносци, са не по-малко храбри, верни и достойни. Цената на един мъж не се бележи с едно сир пред името му.
— Все пак — настоя Бран, — рицарите колко са?
Майстер Лувин въздъхна.
— Триста, четиристотин да речем… сред останалите три хиляди бронирани копиеносци, които не са рицари.
— Лорд Карстарк е последният — отрони замислен Бран. — Роб ще го удостои с прием тази нощ.
— Несъмнено.
— Колко остава, преди да… тръгнат?
— Скоро трябва да започне походът или изобщо да не тръгва — каза майстер Лувин. — Зимното градче ще се пръсне по шевовете, а тази войска ще опоска цялата околност, ако се задържи по-дълго. Други чакат да се присъединят към него по кралския път — дребни рицари, мъже от наколните села, както и лордовете Мандърли и Флинт. Боевете в крайречните земи вече започнаха, а брат ти го чакат много левги дотам.
— Зная. — Тонът на Бран бе толкова окаян, колкото се чувстваше сам той. Върна бронзовата тръба на майстера и забеляза колко е олисяла косата

на Лувин на темето. Розовината на черепа му прозираше под нея. Беше му непривично да го гледа така отвисоко, но когато човек е яхнал раменете на
Ходор, нищо не му остава, освен да гледа на всички отвисоко. — Нагледах се.
Ходор, върни ме в Цитаделата.
— Ходор — отвърна Ходор.
Майстер Лувин пъхна далекогледа в ръкава си.
— Бран, лорд брат ти ще е зает сега и няма да може да те види. Ще трябва да поздрави лорд Карстарк и синовете му и да им окаже гостоприемство.
— Няма да безпокоя Роб. Искам да навестя горичката на боговете. —
Бран сложи ръка на рамото на Ходор. — Ходор.
Стъпалата бяха тесни и стръмни, всечени с длето в гранита на вътрешната стена на кулата, само колкото да може човек да се прихваща с ръце. Ходор си затананика нещо неразбрано, докато се спускаше стъпка по стъпка надолу. Бран се подрусваше на гърба му в плетеното седло, което му бе изработил майстер Лувин. Идеята Лувин бе взел от кошовете, с които жените носеха на гръб дърва за огрев. След това беше проста работа да се изрежат отвори за краката и да се добавят още няколко ремъка, за да се разпредели по- равномерно тежестта. Не беше толкова удобно, колкото при ездата, но пък това не причиняваше толкова срам на Бран, колкото докато Ходор го носеше на ръце като бебе. На Ходор, изглежда, също му харесваше, въпреки че при
Ходор бе трудно да се разбере какво му харесва и какво — не. Най-сложно беше при вратите. Ходор понякога забравяше, че Бран е на гърба му, и последиците бяха доста болезнени.
От два дни и две нощи идванията и заминаванията от замъка бяха зачестили дотолкова, че се наложи Роб да заповяда да оставят портикулите вдигнати, както и подвижния мост между тях, дори посред нощ. Когато Бран излезе от кулата, дълга колона пиконосци в метални доспехи тъкмо прекосяваше рова между вътрешната и външната стени.
Бяха хората на Карстарките — влизаха в замъка след своите лордове.
Носеха черни железни шлемове и черни вълнени плащове, нашарени с белия слънчев изгрев. Ходор заподтичва покрай тях, усмихнат на нещо свое, и ботушите му закънтяха по дървените греди на моста. Подминаващите го конници ги поглеждаха озадачено и веднъж Бран дори чу гръмък смях, но не се поддаде на притеснението. „Хората ще те гледат — предупредил го бе майстер Лувин още първия път, когато затегна ремъците на коша-носилка на гърдите на Ходор. — Ще те гледат, ще те одумват и някои ще ти се подиграват.“ „Нека да се подиграват“, помисли Бран. В спалнята му никой не можеше да му се подиграва, но нямаше цял живот да изкара в леглото.

Докато минаваха под бойницата над портикула, Бран пъхна два пръста в устата си, изсвири и Лято претича на дълги отскоци през каменния двор и се озова пред него. Пиконосците на Карстарк изведнъж задърпаха в паника юзди, щом конете им зацвилиха стъписани. Един жребец се изправи на задните си крака, а ездачът му изруга и отчаяно се впи в шията на животното, за да се задържи на седлото. Миризмата на вълчището пораждаше у конете панически страх.
— Божията горичка — напомни Бран на Ходор.
Дори самият Зимен хребет беше претъпкан. Каменният двор кънтеше от дрънченето на мечове и брадви, от тропота на фургони и лая на кучета.
Вратите на оръжейната бяха отворени и Бран зърна вътре Микен край наковалнята — чукът му звънеше и по голите му гърди се стичаше пот. През целия си живот Бран не беше виждал толкова много външни хора, дори когато крал Робърт бе дошъл на посещение при баща му.
Постара се да не трепне, когато Ходор се шмугна през една ниска врата.
Тръгнаха по дълъг сумрачен коридор. Лято безшумно пристъпваше до тях. От време на време вдигаше глава и очите му светваха мътно като разтопено злато. На Бран му се прииска да го погали, но беше много високо и не можеше да го стигне с ръка.
Божията горичка бе като остров на покоя сред морето от хаос, в каквото се бе превърнал Зимен хребет. Ходор се запровира през гъсто растящите дъбове, букове и смърчове, докато не стигна кроткото езерце край дървото на сърцето. Спря и си затананика. Бран се измъкна, като издърпа тежките си мъртви крака през дупките на плетения кош. Увисна за миг и се люшна, тъмночервените листа го забърсаха по лицето, а Ходор го повдигна и го сложи на гладкия камък до водата.
— Искам да остана малко сам. Ти иди да се топнеш. Иди в езерата.
— Ходор.
Ходор се затътри тежко през дърветата и се скри. Отвъд гората на боговете, под прозорците на дома за гости горещ подземен извор захранваше три езерца. Ден и нощ от водата се вдигаше пара и стената, издигаща се над тях, беше покрита с дебел мъх. Ходор мразеше студената вода и щеше да се дърпа като див котарак ако някой се опиташе да го насапуниса, но с най- голямо удоволствие се киснеше в най-горещото изворче и можеше да стои вътре с часове, и да бълбука със звуците на извора, когато от тъмните дълбини на повърхността изплува някой мехур.
Лято полочи от водата и се кротна до Бран. Той го почеса под муцуната и за миг момче и вълк потънаха в мир. Бран винаги беше обичал гората на боговете, дори преди „онова“, но напоследък тя го привличаше все повече.

Дори дървото на сърцето не го плашеше вече. Двете тъмночервени очи, издълбани в белия дънер, го гледаха все така съсредоточено, но по някакъв начин сега той намираше утеха в погледа им. Казваше си, че го гледат боговете, старите богове на Старките и първите хора, и на горските чеда, боговете на неговия баща. Чувстваше се в безопасност пред погледа им и дълбоката тишина на дърветата му помагаше да мисли. След падането си бе мислил много. Мислил беше и беше мечтал, и беше говорил с боговете.
— Моля, направете така, че Роб да не замине — тихичко ги замоли той.
Погали с длан хладната водна повърхност и тя се набразди. — Моля, направете така, че да остане. Или ако трябва да замине, нека да се върне не пострадал, с мама, татко и момичетата. И направете така, че Рикон да разбере.
Малкото му братче побесня като зимна фъртуна, когато научи, че Роб ще тръгва на война — ту лееше сълзи, ту кипваше от едното нищо. Отказа да яде, плака и пищя цяла нощ, дори налетя с юмруци на баба Нан, когато тя се опита да му попее, за да го приспи, а на другия ден беше изчезнал. Роб бе вдигнал на крак половината слуги в замъка, за да го намерят, а когато най- сетне го намериха в криптата, Рикон размахваше срещу тях ръждясал железен меч, който бе измъкнал от ръката на някакъв мъртъв крал, а Рошльо им беше изскочил от мрака като някакъв демон със святкащите си зелени очи. Беше ухапал Гейдж по ръката и бе откъснал месо от бедрото на Микен. Наложи се лично Роб с помощта на Сив вятър да го укротят. Сега Фарлън държеше черния вълк окован във вериги в кучкарника, а Рикон се бе разревал още повече, че го лишават от него.
Майстер Лувин бе посъветвал Роб да си остане в Зимен хребет и Бран също го беше умолявал, колкото заради Рикон, толкова и заради себе си, но брат му само поклати непреклонно глава и отвърна:
— Не че искам да замина. Длъжен съм.
Беше си наполовина истина. Все някой трябваше да замине, да задържи
Шийката и да помогне на Тъли срещу Ланистърови. Това Бран го разбираше, но защо трябваше да е точно Роб? Брат му можеше да го заповяда на Хол
Молън или на Теон Грейджой, или на някой от своите лордове знаменосци.
Майстер Лувин го подтикваше да постъпи точно така, но Роб не искаше и да чуе.
— Милорд баща ми никога не би пратил хора да загиват, докато той се крие като последен страхливец в Зимен хребет — бе заявил.
В очите на Бран Роб вече изглеждаше почти непознат — преобразен, като истински владетел, макар още да не бе навършил четиринадесет и да му оставаха още две години, преди да може да се нарече пълнолетен. Дори васалните владетели знаменосци на баща му като че ли го долавяха. Мнозина от тях се бяха опитали да го изпитат, всеки по свой начин. Рууз Болтън и

Робърт Гловър бяха настояли да им се възложи честта да поемат бойното командване, първият доста грубо, вторият — с усмивка и като на шега.
Дебелата сивокоса Майг Мормон, навлякла мъжки доспехи, каза навъсено на
Роб, че е толкова млад, че може да й бъде внук, и че не е негова работа да я командва… но се оказа, че имала внучка, която с най-голяма охота е готова да омъжи за него. Ласкавият лорд Кервин дори беше довел дъщеря си — пълничка и добродушна мома на тридесетина години, която седеше от лявата страна на баща си и не вдигаше очи от блюдото си. Веселякът лорд Хорнууд, владетелят на Рогов лес, нямаше дъщери, но пък поднесе дарове — единия ден кон, на другия — еленски бут, на третия посребрен ловджийски рог и не поиска нищо в замяна… освен някаква си селска твърдина, отнета от баща му, както и правото на лов северно от някакъв си рид, както и позволението да се разправи с Белия рицар, ако милорд благоволи.
Роб отговори на всички с хладна учтивост, съвсем като баща им, и странно как успя да подчини всички на волята си.
А когато лорд Ъмбър, когото хората му наричаха „Големия Джон“ и който не отстъпваше по ръст на Ходор, а в раменете беше два пъти по-широк, заплаши да върне войската си, ако го сложат под командването на „тия от
Роговия лес“ или на Кервин в походния строй, Роб му отвърна, че ако толкова държи, спокойно може да го направи.
— А след като приключим с Ланистърови — обеща му той, докато почесваше Сив вятър зад ушите, — ще се върнем на север, ще те извлечем от
Цитаделата ти и ще те обесим за измяна.
Големия Джон изруга, захвърли халбата с ейл в огъня и изрева, че Роб бил толкова зелен, че сигурно даже пикаел зелено. Халис Молън понечи да го укроти, но той го събори с един ритник на пода, обърна масата и измъкна от ножницата най-големия и най-грозен меч, който Бран бе виждал. По всички пейки синовете, братята му и заклетите му мечоносци бяха скочили на крака и запосягаха към оръжията си.
Но Роб промълви само една думичка, само едно ръмжене се чу и за едно мигване на окото лорд Ъмбър се намери проснат по гръб, мечът му се търкаляше по пода на три стъпки от него, а от ръката му, там, където Сив вятър бе отхапал двата му пръста, бликаше кръв.
— Милорд баща ми ме е учил, че е смъртен грях да оголваш стомана пред суверена си — каза Роб. — Но навярно искате само да си отрежете месо, нали?
Червата на Бран се обърнаха, когато Големия Джон се изправи и засмука откъснатите си от челюстите на вълчището пръсти… но след това, за негова огромно изумление, огромният мъж се разсмя.

— Месото ти — изрева той — е доста кораво!
Така или иначе, след тази случка Големия Джон стана дясната ръка на
Роб, неговият най-предан поддръжник, и гръмогласно разправяше навсякъде и пред всякого, че момчето е истински Старк и че ще е адски добре всички да го слушат, освен ако не им се е дощяло да ги изядат живи.
Все пак същата нощ брат му дойде в спалнята му пребледнял и разтреперан.
— Помислих, че ще ме убие — призна Роб. — Видя ли как само събори
Хол, все едно че не беше по-едър от Рикон? Богове, колко се изплаших! А
Големия Джон не е най-страшният от тях, само е най-гръмогласният. Лорд
Рууз и една дума не казва, само ме гледа и погледът му ме подсеща за онази килия в Страшната крепост, където Болтънови окачват кожите на враговете си.
— Това са само приказки на баба Нан — отвърна му Бран, но в гласа му се прокрадна нотка несигурност. — Нали?
— Не знам. — Роб поклати глава. — Лорд Кервин е решил да вземе дъщеря си на юг с нас. Да му готвела. Теон е сигурен, че някоя нощ ще намеря това момиче под завивките си. Жалко, че… жалко, че татко го няма.
Това бе единственото, за което и тримата бяха съгласни: Бран, Рикон и
Роб Владетеля. И тримата искаха татко им да е тук. Но лорд Едард бе на хиляда левги от тях, пленник в някаква тъмница, преследван бежанец, бягащ да спаси живота си — или мъртъв може би.
Изглежда, никой не знаеше със сигурност; всеки новодошъл пътник разказваше различна история и всяка от историите бе по-ужасна от предишната. Главите на гвардейците на баща им, гниели по стените на
Червената цитадела, забити на колове. Крал Робърт умрял в ръцете на баща им. Баратеон подложили Кралски чертог на обсада. Лорд Едард избягал на юг с коварния брат на краля Ренли. Аря и Санса били убити от Хрътката. Майка им убила Тирион Дяволчето и овесила тялото му на стените на Речен пад.
Лорд Тивин Ланистър тръгнал на поход срещу Орлово гнездо, палел и плячкосвал всичко по пътя си. Един пиян разказвач дори твърдеше, че Регар
Таргариен бил възкръснал и събирал огромна войска от древни герои на
Драконов камък, за да си върне бащиния трон.
А когато пристигна гарванът с писмото, носещо личния печат на баща им и написано с ръката на Санса, жестоката истина се оказа не по-малко невероятна. Бран никога нямаше да забрави изражението на Роб, когато му заизрежда думите на сестра им.
— Пише, че баща ни подготвял заговор за измяна с братята на краля — каза Роб. — Крал Робърт е мъртъв, а двамата с мама ни викат в Червената

цитадела да положим клетва за вярност пред Джофри. Пише, че трябва да сме лоялни и че когато тя се омъжи за Джофри, щяла да измоли да пощади живота на татко. — Пръстите му смачкаха писмото на Санса. — И нищо не казва за
Аря. Нищичко, нито една дума! По дяволите! Какво става с това момиче?
Бран се бе смразил отвътре.
— Вълка си е загубила — отвърна плахо, спомняйки си за деня, в който четирима от гвардейците на баща им се бяха върнали от юг с костите на
Лейди. Лято, Сив вятър и Рошльо бяха започнали да вият още преди да прекосят подвижния мост, с накъсан, отчаян вой. Под сянката на Първата цитадела имаше старо гробище, с паметни плочи, обрасли с бял лишей, където старите Крале на зимата бяха полагали верните си слуги. Там бяха погребали
Лейди, а братята й се мъкнеха между гробовете като неспокойни сенки. Беше заминала на юг и се върнаха само костите й.
Дядо им, старият лорд Рикард, също бе заминал със сина си Брандън, брата на баща им, и с двеста от най-отбраните си мъже. Никой от тях не се беше върнал. А татко им замина на юг с Аря и Санса, с Джори, Хълън и Том
Дебелака и останалите, а след това си беше отишла майка им със сир Родрик, и те също така не се върнаха. А сега и Роб се канеше да замине. Не за Кралски чертог, да положи васална клетва, а към Речен пад с меч в ръка. И ако лорд баща им наистина бе пленен, това със сигурност щеше да означава смъртта му. Всичко това плашеше Бран неизразимо.
— Ако Роб замине, грижете се за него — увещаваше Бран старите богове и те го гледаха с кървавочервените очи на дървото на сърцето. — Бдете и за хората му, за Хол и Квент, и другите, за лорд Ъмбър и лейди Мормон, и за всички други лордове. И за Теон също. Бдете над тях и ги пазете невредими, моля ви, богове. Помогнете им да победят Ланистърови, да спасят татко и да го върнат у дома.
Тиха въздишка на вятъра премина през гората на боговете и червените листа се размърдаха и зашепнаха. Лято се озъби.
— Чу ли ги, момче? — чу се глас.
Бран вдигна глава. От другата страна на езерцето стоеше Оша, под клоните на древен дъб, с лице, засенчено от листата. Макар и във вериги, дивачката се движеше безшумно като котка. Лято заобиколи водата, подуши я и високата жена трепна.
— Лято, при мен — извика му Бран. Вълчището я подуши още веднъж, обърна се рязко и тръгна обратно. Бран го прегърна и попита: — Какво търсиш тук?
Не беше виждал Оша, откакто я заловиха във Вълчия лес, но знаеше, че са я пратили да работи в кухните.

— Те са и мои богове — каза Оша. — Оттатък Вала те са единствените богове. — Косата й бе пораснала, кафява и рошава. Придаваше й повече женственост, както и простата рокля от грубо тъкана кафява вълна, която й бяха дали, след като й взеха плетената ризница и кожите. — Гейдж ми дава да идвам да си кажа молитвите, когато имам нужда, аз пък му давам да прави каквото му харесва под полата ми, когато той има нужда. За мен е нищо.
Харесва ми мириса на брашно по ръцете му, а и той е по-мил от Стив. —
Дивачката се поклони непохватно. — Ей сега се махам. Трябва да изстържа котлите.
— Не. Остани — заповяда й Бран. — Какво имаше предвид с това слушане на боговете?
Оша го изгледа.
— Ти ги помоли нещо и те ти отвръщаха. Отвори си ушите, вслушай се и ще чуеш.
Бран се вслуша, после каза колебливо:
— Чувам само вятъра.
— А кой според теб праща вятъра, ако не боговете? — Тя приседна на брега на езерцето срещу него и оковите й издрънчаха тихо. Микен й бе поставил два метални пръстена над глезените, свързани с тежка верига.
Можеше да върви, стига да не прави големи крачки, но не можеше да се катери, нито да се качи на кон. — Виждат те, момче. Чуват думите ти. Това шумолене — то е отговорът им.
— И какво казват?
— Тъжни са. Брат ти няма да получи помощ от тях там, накъдето тръгва.
Старите богове нямат власт на юг. Дърветата с ликовете там са изпосечени още преди хиляди години. Как могат да бдят над баща ти, след като нямат очи?
Бран не беше мислил за това. Изплаши се. Щом и боговете не можеха да помогнат на брат му, каква надежда имаше? А може би Оша не ги чуваше добре. Той кимна и се помъчи отново да се вслуша. Стори му се, че този път долови тъга, но нищо повече.
Шумоленето се усили. Бран чу приглушени от шумата по земята стъпки и тихо тананикане, и скоро между дърветата се появи Ходор, гол-голеничък и усмихнат.
— Ходор!
— Сигурно е чул гласовете ни — каза Бран. — Ходор, забравил си си дрехите.
— Ходор — съгласи се Ходор.

Беше мокър и от покритото му с кафяви косми, гъсти като животинска козина тяло се вдигаше пара. Мъжеството му, дълго и тежко, се полюшваше между краката му.
Оша го изгледа с кисела усмивка.
— Но това му се вика голям мъж. Този ако няма великанска кръв в жилите си, значи аз съм кралицата.
— Майстер Лувин казва, че великани няма. Всички били измрели, както и горските чеда. От тях са останали само стари кости в земята, които хората намират понякога, когато я обръщат с плуговете си.
— Ти твоя майстер Лувин го прати отвъд Вала — каза Оша. — Тогава ще види той великани, или те сами ще го намерят. Брат ми уби една от тях. Десет стъпки беше висока, и недорасла при това. Знае се, че порастват до дванайсет- тринайсет стъпки. Страшни са, да знаеш, само косми и зъби, а жените им са с бради също като мъжете, тъй че не можеш ги различи. Женските понякога си взимат мъже от човешкия род за любовници, оттам идат полукръвните. По- трудно е с жените, които хванат. Мъжете им са толкова големи, че те разкъсват, за да ти направят дете. — Оша се ухили. — Но ти не разбираш какво ти говоря, нали, момче?
— Разбирам аз — настоя Бран. Знаеше нещичко за сношаването: беше виждал кучета из двора, веднъж бе наблюдавал как един жребец се качи на кобила. Погледна Ходор. — Върни се да си вземеш дрехите, Ходор. Облечи се.
— Ходор.
Гигантът се скри под ниско надвисналите клони.
„Наистина е ужасно голям“ — помисли Бран.
— Наистина ли отвъд Вала има великани? — попита той колебливо.
— Великани, че и много по-страшни работи, господарче. Опитах се да го кажа на брат ти, когато ме разпитваше. На него, на майстера ви и на онова момче, дето все се усмихва, Грейджой. Студените ветрове се надигат и хората напускат топлите си огнища и повече не се връщат… или ако се връщат, вече не са хора, а плътеници със сини очи и студени черни ръце. Защо според теб побягнах на юг със Стив и Хали, и другите глупци? Манс си мисли, че ще ги срази, сякаш белите бродници не са нищо повече от войници, но какво ли знае той? Може колкото си ще да се нарича „Крал отвъд Вала“, но е само поредният стар черен гарван, отлетял от Кулата на сянката. Никога не е опитвал вкуса на зимата. Аз съм родена там, момче, също като майка ми и нейната майка преди нея, и нейната майка преди, родена съм от Волния народ. Помним ние. — Оша стана и веригите й издрънчаха. — Опитах се да го кажа на брат ти, младото лордче, като го видях на двора. „Милорд Старк“, викнах му, най-почтително, но погледът му мина през мен, а онзи потен главанак Големия Джон ме

изхвърли от пътя му. Така да бъде. Ще си нося железата и ще си държа езика.
Човек, който не може да слуша, не може да чуе.
— На мен го кажи. Роб ще ме послуша, сигурен съм.
— Тъй ли? Ще видим. Това му кажи, милорд. Кажи му, че пътят, по който е решил да тръгне в поход, е грешен. На север трябва да поведе мечовете си.
На север, не на юг. Чу ли ме?
Бран кимна.
— Ще му кажа.
Но вечерта, по време на пира в Голямата зала, Роб не беше с тях. Заръча да му отнесат храната в солария с лорд Рикард, Големия Джон и другите васални лордове знаменосци, за да съставят окончателния план за предстоящия дълъг поход. Оставиха на Бран да заеме челното място на масата и да поеме ролята на домакин на синовете и приятелите на лорд Карстарк. Те вече бяха заели местата си, когато Ходор внесе на гърба си Бран в залата и коленичи до високия стол. Двама от слугите му помогнаха да излезе от коша.
Бран усети погледите на всички в залата. Беше съвсем притихнала.
— Благородни господа — обяви Халис Молън, — Брандън Старк от
Зимен хребет.
— Добре дошли при нашите огнища — поздрави ги сковано Бран. —
Предлагам ви месо и медовина в чест на приятелството ни.
Харион Карстарк, най-големият от синовете на лорд Рикард, се поклони, както и братята му след него, но след като седнаха по местата си, Бран чу през звъна на чашите с вино как двамата по-млади си заговориха тихо. „По-скоро бих умрял, отколкото да живея така“, измърмори по-младият, съименник на баща му Едард, а брат му Торен каза, че навярно момчето е прекършено и отвътре, както отвън.
„Прекършен“, помисли с горчивина Бран и стисна ножа в ръката си. Това ли бе станало от него? В това ли се бе превърнал? Бран Прекършения?
— Не искам да съм прекършен — прошепна той с гняв на майстер
Лувин, който седеше от дясната му страна. — Искам да бъда рицар.
— Някои наричат ордена ми „рицарите на ума“ — отвърна му Лувин. —
Когато се стараеш, ти си момче с ненадминат ум, Бран. Хрумвало ли ти е, че би могъл да понесеш майстерската верига? Познанието няма граници.
— Искам да изуча магията — каза му Бран. — Враната обеща, че ще летя.
Майстер Лувин въздъхна.

— Мога да те уча на история, на знахарство, да познаваш билките. Мога да те науча на речта на гарваните и как се строи замък, и как морякът насочва кораба си по звездите. Мога да те науча да измерваш дните и да отбелязваш началото и края на сезоните по небесните знаци, а в Цитаделата на Староград могат да те научат на още хиляда неща. Но, Бран, никой не може да те научи на магия.
— Чедата могат — каза Бран. — Горските чеда. — Това му напомни за обещанието, което беше дал на Оша в гората на боговете, и той разказа на
Лувин какво му бе казала.
Майстерът го изслуша учтиво.
— Тази дива жена може уроци да дава на баба Нан по измисляне на приказки, струва ми се — рече старецът, след като Бран свърши. — Щом държиш, ще поговоря с нея, но най-добре ще е да не безпокоиш брат си с тези глупости. Той си има предостатъчно грижи, за да мисли и за разни великани и мъртъвци из горите. Ланистърови са тези, които държат лорд баща ти, Бран, а не горските чеда. — Майстерът постави нежно ръка на рамото на Бран. —
Помисли над това, което ти казах.
А два дни по-късно, когато пурпурът на изгрева озари пометеното от ветровете небе, Бран бе на двора под кулата на портата, овързан на седлото, за да се сбогува с брат си.
— Сега ти си владетелят на Зимен хребет — каза му Роб. Беше яхнал един рунтав син жребец и щитът му висеше от седлото: дърво, обковано с желязо, на бели и сиви ивици, а на него — озъбената муцуна на вълчище.
Беше със сива плетена ризница, с меч и кама на кръста и обшит с кожа плащ на раменете. — Трябва да заемеш мястото ми, както аз заместих татко, докато се върнем.
— Зная — отвърна Бран окаяно. Никога не се беше чувствал толкова малък, толкова сам и уплашен. Представа нямаше какво е да си владетел.
— Слушай съветите на майстер Лувин и се грижи за Рикон. Кажи му, че ще се върна веднага след като свърши битката.
Рикон беше отказал да слезе. Остана си в стаята, с почервенели очи и непокорен. „Не!“, беше ревнал малкият им брат, когато Бран го попита не иска ли да се сбогува с Роб. „НЕ сбогом!“
— Казах му — промълви Бран. — Според него никой не се връща.
— Той не може вечно да е бебе. Той е Старк и вече е почти на четири. —
Роб въздъхна. — Нищо, майка скоро ще се върне. А аз ще върна татко, обещавам ти.

И подкара в тръс. Сив вятър го последва, затича на големи отскоци до коня, дълъг и бърз. Халис Молън мина пред тях през портата, понесъл разветия бял пряпорец на дома Старк на висок прът от сив ясен. Теон
Грейджой и Големия Джон поеха от двете страни на Роб, а рицарите им се построиха в двойна колона зад тях и увенчаните им със стомана пики заблестяха на слънцето.
А Бран с тревога си спомни думите на Оша. „Тръгва по грешен път.“ За миг му се прииска да препусне в галоп и да извика да го предупреди, но Роб мина през портата, мигът си отиде.
Отвъд стените на замъка се надигна гръмък рев. Бран разбра, че пешаците и хората в градчето посрещат с възгласи Роб. Поздравяваха с виковете си лорд Старк, владетеля на Зимен хребет на едрия му жребец, с плаща му, веещ се зад него, и Сив вятър, понесъл се до него. Макар да оставаше владетелят на Зимен хребет, докато брат му и татко му ги нямаше, той си беше все пак Бран Прекършения. Не можеше дори да слезе от коня си, освен ако не падне.
Когато възгласите най-сетне заглъхнаха, Зимен хребет му се стори пуст и мъртъв. Бран огледа лицата на малкото, които бяха останали — жени, деца, старци — и Ходор. На лицето на огромното конярче се беше изписало объркване и уплаха.
— Ходор — тъжно промълви Ходор.
— Ходор — съгласи се Бран, зачуден какво ли означава това.
ДЕНЕРИС
След като си взе удоволствието, хал Дрого стана от постелята им и се извиси над нея. Кожата му лъщеше тъмна като бронз на ръждивата светлина от мангала и се виждаха бледите резки от стари белези по широката му гръд.
Черната коса, буйна и нестегната в плитка, се спускаше като водопад по раменете му и надолу по гърба, чак до кръста. Мъжеството му блестеше влажно. Устата на хала се изкриви намръщено под дългите провиснали мустаци.
— Жребецът, който яха света няма нужда от железни столове.
Дани се опря на лакът да го погледне — бе толкова висок и великолепен. Най-много обичаше косата му. Никога не беше рязана. Никога не беше загубвал битка.

— Предречено е, че жребецът ще препуска по земята от край до край — каза тя.
— Земята свършва до черното солено море — отвърна й Дрого и топна ленена кърпа в глинения леген с топла вода, за да изтрие потта и мазнината от кожата си. — Никой кон не може да прекоси отровната вода.
— В свободните градове има хиляда кораба — каза му Дани за кой ли път. — Дървени коне с по сто крака, които летят през морето на криле, пълни с вятър.
Хал Дрого не искаше и да чуе.
— Повече няма да говорим за дървени коне и за железни столове. —
Пусна кърпата и започна да се облича. — Днес ще ида в тревите на лов, жено, съпруго моя — обяви той, докато си навличаше пъстрия елек и закопчаваше широкия колан с тежки медальони от сребро, злато и бронз.
— Да, мое слънце и звезди — каза Дани.
Дрого щеше да вземе кръвните си ездачи и да замине да търси хракар, големия бял лъв, обитаващ равнините. Ако се върнеха с триумф, радостта на нейния господар съпруг щеше да е безмерна и тогава сигурно щеше да склони да я изслуша.
От диви зверове той не се боеше, нито от никой жив мъж, който би му се изпречил, но виж, морето беше друга работа. За дотраките водата, от която не може да пие кон, бе нещо мръсно. Вълнистите сиво-зелени простори на океана ги изпълваха със суеверно отвращение. Тя беше открила, че Дрого е по-храбър от всички други коневладелци поне в петдесет неща… но не и в това. Да можеше само някак да го убеди да се качи на кораб…
След като халът и неговите кръвни ездачи поеха с лъковете си, Дани привика прислужничките си. Тялото й вече бе толкова надебеляло и тромаво, че с готовност се оставяше на силните им рамене и ловки ръце, колкото и да беше се чувствала неудобно по-рано от тяхното суетене. Изтриха кожата й грижливо, умиха я, подсушиха я и я облякоха в пясъчна коприна, която падаше свободно и се вееше. Докато Дорея решеше косата й, Дани изпрати
Джикуи да намери сир Джора Мормон.
Рицарят дойде веднага. Носеше навуща от конска кожа и пъстър елек като ездач. Груби черни косми покриваха яките му гърди и мускулестите му ръце.
— Моя принцесо. С какво мога да ви послужа?
— Трябва да поговориш с моя господар съпруг — каза Дани. — Дрого твърди, че Жребецът, който яха света ще си получи всичките земи, над които да властва тук, и няма нужда да прехвърля отровната вода. Говори, че ще

поведе своя халазар на изток, след като Рего се роди, за да плячкосат земите край Нефритово море.
Рицарят я погледна замислено.
— Халът никога не е виждал Седемте кралства. За него те са нищо. Ако изобщо помисля за тях, той несъмнено си представя острови, няколко малки градчета, впити в скалите като Лорат или Лис, обкръжени от бурни морета.
Богатствата на изтока, изглежда, са много по-изкусителна перспектива за него.
— Но той трябва да тръгне на запад — отвърна отчаяно Дани. — Моля те, помогни ми да го накарам да разбере.
Тя също никога не беше виждала Седемте кралства, но имаше чувството, че ги познава добре от всичките приказки на брат си. Визерис й бе обещал, че ще я върне там един ден, но сега той беше мъртъв и с него умряха обещанията му.
— Дотраките правят нещата, когато те решат, и по свои причини — отвърна рицарят. — Прояви търпение, принцесо. Не допускай грешката на брат си. Ще се върнем у дома, обещавам ти.
У дома? Думата я натъжи. Сир Джора си имаше Мечия остров, но кое беше „у дома“ за нея? Няколко разказа, имена, изричани тържествено като молитва, бледият спомен за една червена врата… Вее Дотрак ли щеше да остане нейният дом завинаги? Когато гледаше стариците на дош халеен, своето бъдеще ли виждаше?
Сир Джора сигурно долови тъгата на лицето й.
— През нощта пристигна голям керван, халееси. Четиристотин коня, от
Пентос през Норвос и Кохор, под командата на търговски капитан Биан
Вотирис. Илирио може да е пратил писмо. Искате ли да видите Западния пазар?
Дани се размърда.
— Да. Ще ми хареса. — Пазарищата се оживяваха, щом пристигнеше керван. Човек никога не знаеше какви съкровища могат да докарат този път търговците, а и щеше да е добре да чуе отново хора, говорещи на валириански, както в Свободните градове. — Ирри, кажи да приготвят носилка.
— Ще кажа на вашия хас — поклони се сир Джора и излезе.
Ако с нея беше хал Дрого, Дани щеше да яхне среброто. При дотраките майките оставаха на конски гръб почти до момента на раждането и тя не искаше да изглежда слаба в очите на мъжа си. Но след като халът бе заминал на лов, беше приятно да се излегне на меките възглавнички и да я носят през

Вее Дотрак, с червените копринени завеси, които да я засланят от жарките лъчи на слънцето. Сир Джора се метна на седлото и подкара до нея, с четирима млади мъже от нейния хас и слугините й.
Денят беше топъл и безоблачен, небето — тъмносиньо. С всеки полъх на вятъра тя долавяше щедрия мирис на трева и пръст. Когато носилката й пое между ограбените паметници, ту я огряваше яркото слънце, ту я скриваха дебели сенки. Дани се полюшваше и се взираше в лицата на мъртви герои и забравени от времето крале. Чудеше се дали боговете на изпепелените градове все още могат да отвръщат на молитви.
„Ако не носех кръвта на дракона — помисли тя с тъга, — това щеше да е домът ми.“ Беше халееси, имаше си силен мъж и бърз кон, слугини, които да й шетат и да я обслужват, воини, които да я пазят, и почетно място сред дош халеен, което да я чака щом се състари — а в утробата й растеше син, който един ден щеше да възседне света. Това трябваше да е достатъчно за всяка жена… но не и ако носи кръвта на дракона. След като Визерис умря, Дани остана единствената, последният Дракон. Тя беше семето за идещи крале и завоеватели, както и синът в нея. Не трябваше да го забравя.
Западният пазар представляваше огромен площад от отъпкана земя, обкръжен от преплетени като в зайчарник проходи между малки постройки от кирпич, огради за животни и варосани пивници. От равното се надигаха хълмчета като гърбове на огромни подземни зверове, подали се над земята, и зейнали черни устия водеха надолу към хладни сводести складове.
Вътрешността на площада бе истински лабиринт от сергии и виещи се между тях проходи, засенчени с навеси от плетена трева.
Стотина търговци и прекупвачи разтоварваха стоката си и я подреждаха на сергиите, но все пак огромното пазарище изглеждаше тихо и пусто в сравнение с гъмжащите пазари, които Дани помнеше от Пентос и другите Свободни градове. Керваните стигаха до Вее Дотрак от изток и запад не толкова за да продават на дотраките, колкото да обменят стока помежду си, беше й обяснил сир Джора. Конният народ ги оставяше да идват и да си отиват, без да им причинява зло, стига да спазват мира на свещения град, да не оскверняват Майката на планините или Утробата на света, и да почитат стариците на дош халеен с традиционните дарове сол, сребро и семена.
Дотраките не разбираха много от тази работа с купуването и продаването.
На Дани много й допадаха и странностите на Източния пазар, с всичките им непривични гледки, звуци и миризми. Често прекарваше утрините си там, похапваше дървесни яйца, банички с плънка от скакалец и зелена юфка, слушаше тънките протяжни гласове на певци чародеи, зяпаше мантикорите в сребърните клетки и грамадните сиви слонове, и конете на бели и червени ивици от Джогос Нхаи. С удоволствие наблюдаваше и хората: тъмните строги

аешаи и високите светлокожи Картиин, светлооките мъже от Юай Тай с техните шапки от маймунски опашки, жените-воини от Баясабхад,
Шамириана и Каякаяная с железните пръстени на гърдите и рубинчетата на бузите, дори мрачните и страшни мъже на Сянката, които покриваха ръцете, краката и гърдите си с татуировки и криеха лицата си зад маски. За Дани
Източният пазар беше място на чудеса и вълшебства.
Но Западният пазар миришеше на роден дом.
След като Ирри и Джикуи й помогнаха да слезе от носилката, тя подуши и веднага разпозна острите миризми на чесън и пипер, миризмите, които й напомниха за отдавна отминалите дни по уличките на Тирош и Мир и докараха нежна усмивка на устните й. Под тях долови тежките, сладникави благовония на Лис. Видя роби да носят топове с изкусна мирска дантела и фино тъкана вълна в десетки ярки цветове. По тесните проходи пъплеха керванни охранници с медни шлемове, туники до коленете от ватиран жълт памук — на плетените им кожени колани се полюшваха празни ножници. На една сергия оръжейник излагаше на показ нагръдници, украсени изкусно със злато и сребро, и шлемове, изковани във формата на приказни зверове. До него красива млада жена предлагаше за продан златарски изделия от
Ланиспорт — пръстени, брошки и торкви, и изкусно ковани медальони, подходящи за колан. Един грамаден евнух пазеше сергията й, ням и с гладко лице, облечен в просмукани от пот кадифета, и се мръщеше на всеки, който се приближи. От другата страна на прохода продавач на платове от Юай Тай се пазареше с един пентосец за цената на някаква зелена боя и маймунската опашка на шапката му се люшкаше, щом поклатеше глава.
— Като малко момиче обичах да си играя на пазара — каза Дани на сир
Джора, докато вървяха по засенчения проход между сергиите. — Толкова живо беше там, всички викат и се смеят, толкава чудни неща, които можеш да видиш… макар че рядко имахме пари, за да си купим нещо… освен по някоя наденичка понякога, или медени пръчици… в Седемте кралства има ли медени пръчици, както ги пекат в Тирош?
— Сладкиши някакви ли са? Не мога да ви кажа, принцесо. — Рицарят се поклони. — Ако ме извините за малко, ще ида да потърся капитана и да видя дали няма писма за нас.
— Чудесно. Ще ти помогна да го намериш.
— Няма нужда да се притеснявате. — Сир Джора се озърна нетърпеливо.
— Позабавлявайте се на пазара. Като си свърша работата, ще се върна при вас.
„Любопитно“ — помисли Дани, докато го гледаше как се отдалечава сред тълпата. Не разбираше защо не трябва да отиде с него. Може би сир
Джора се канеше да си намери някоя жена, след като се срещнеше с водача на

кервана. Знаеше, че с керваните често пътуват скитащи курви, а някои мъже проявяваха странна свенливост за сношенията си. Сви рамене.
— Да вървим — подкани тя малката си свита.
И продължи обиколката си по сергиите.
— О, я виж — възкликна по едно време към Дорея, — точно за тези наденички ви говорих. — И посочи сергията, на която една дребна съсухрена женица ги печеше върху сгорещения камък до жарта. — Правят ги с много чесън и лют пипер. — Зарадвана на откритието си, Дани настоя останалите да ги опитат с нея. Слугините й изгълтаха своите с кикот и смях, макар че мъжете от нейния хас подушиха подозрително печените мръвки. — Вкусът им не е както го помня — каза Дани на другите след първите две-три хапки.
— В Пентос ги правя от свинско — каза старицата, — но всичките ми свине измряха в морето на Дотрак. Тия са от конско месо, халееси, но подправките са същите.
— О. — Дани се разочарова, но на Кваро наденичката толкова му хареса, че реши да си вземе още една, а Ракаро реши да го надмине и изяде с три повече, след което се оригна. Дани се изкикоти.
— Не сте се смели откакто брат ви, Хал Рагат, бе коронован от Дрого — каза Ирри. — Добре е, че ви виждаме засмяна, халееси.
Дани се усмихна свенливо. Наистина, толкова приятно беше да се посмее. Отново се почувства почти момиче.
Обикаляха пазара половината предиобед. Дани видя една красива, украсена с птичи пера пелерина от Летните острови и си я взе като дар. В замяна даде на търговеца сребърна пафта от колана си. При дотраките ставаше така. Продавачът на птици научи един папагал със зелени и червени пера да изрича името й и Дани отново се посмя, но отказа да го вземе. Какво да го прави зелено-червения папагал в халазар? Но прие дузината стъкленици с благовонни мазила, благовонията от детството й; трябваше само да затвори очи и да ги подуши, и можеше отново да види като пред очите си голямата къща с червената врата. Когато Дорея се загледа с копнеж в един амулет за плодовитост на павилиончето на мага, Дани взе и него и го подари на слугинята си, и си помисли, че сега ще трябва да намери и по нещо за Ирри и
Джикуи.
Завиха зад един ъгъл и се натъкнаха на един търговец на вино, който предлагаше на минувачите малки колкото напръстник чашки да опитат от стоката му.
— Сладки червени — подвикваше той на чиста дотракска реч, — имам сладки червени от Лис, от Волантис и Арбор. Бели от Лис, кайсиева ракия от
Тирош, вино като огън, люти вина и лъчистозелен нектар от Мир. Кафяво

къпиново и горчиво андалско, всичко имам, насам, опитай, народе. — Беше дребен мъж, слаб и хубаволик, светлата му като лен коса беше накъдрена и намазана с благовонно масло според обичая в Лис. Когато Дани спря пред сергията му, той се поклони ниско.
— Ще опитате ли от стоката ми, халееси? Имам сладко червено от Дорн, милейди, вкуси ли го човек, то му пее за сочни сливи, за череши и черен дъб.
Буренце, чашка, една глътка поне? Само да го опитате и ще си кръстите рожбата на мое име.
Дани се усмихна.
— Синът ми си има име, но ще опитам лятното ви вино — рече му тя на валириански, както го говореха в Свободните градове. След толкова време думите имаха странен вкус на езика й. — Само глътчица, ако обичате.
Търговецът, изглежда, я беше взел за дотрачка заради дрехите й, намазаната коса и загорялата й от слънцето кожа. Когато му заговори, той я зяпна изумен.
— Милейди, вие сте… от Тирош? Възможно ли е?
— Речта ми може да е тирошка, а облеклото дотракско, но съм от
Запада, от Кралствата на залеза — каза Дани.
Дорея пристъпи и застана до нея.
— Имате честта да се обърнете към Денерис от дома Таргариен,
Денерис Родената в буря, халееси на конния народ и принцеса на Седемте кралства.
Търговецът на вино падна на колене.
— Принцесо — промълви мъжът и сведе глава доземи.
— Стани — заповяда му Дани. — Все пак искам да опитам виното, за което говореше.
Мъжът скочи на крака.
— От него? Тази дорнска помия? Не подобава за една принцеса. Имам сухо червено от Арбор, ободряващо и с възхитителен аромат. Моля ви, нека да ви подаря едно буре.
От посещенията си в Свободните градове хал Дрого беше придобил вкус към хубавите вина и вино от такава висока класа щеше да го зарадва.
— Висока чест ми оказвате, сир — промълви тя мило.
— Честта е моя. — Търговецът порови зад сергията си и измъкна малко дъбово буренце с прогорен в дървото грозд. — Знака на Редвин — посочи той,
— за Арбор. По-хубава напитка никъде няма да намерите.

— Ще си я споделим с хал Дрого. Аго, отнеси го при носилката ми, ако обичаш. — Винарят засия, след като дотракът понесе буренцето.
Не беше усетила, че сир Джора се е върнал, докато не чу гласа на рицаря:
— Не. — Гласът му беше странно рязък. — Аго, остави бурето.
Аго погледна Дани и тя кимна колебливо.
— Сир Джора, нещо не е наред ли?
— Жаден съм. Отвори го, винарю.
Търговецът се намръщи.
— Виното е за халееси, не за такива като вас, сир.
Сир Джора пристъпи към сергията.
— Ако не го отвориш, ще го разбия с главата ти.
Тук в свещения град рицарят не носеше оръжия, освен двете си голи ръце: но ръцете му стигаха — големи, яки и опасни, кокалчетата на пръстите му бяха покрити с тъмни косми. Винарят се поколеба малко, след което вдигна чука и изби чепа от бурето.
— Налей — заповяда сир Джора. Четиримата млади воини от нейния хас се наредиха зад него навъсени и загледаха търговеца с тъмните си бадемови очи.
— Грях е да се пие такова вино, без да го оставиш да подиша.
Винарят още не беше оставил чука. Джого посегна за бича, увит на колана му, но Дани леко го докосна по ръката да го спре.
— Направи каквото каза сир Джора.
Хората наоколо се спряха да гледат.
Мъжът се озърна бързо и намусено.
— Както заповяда принцесата. — Трябваше да остави чука, за да повдигне бурето. Напълни две големи колкото напръстник чашки за опитване и наля толкова ловко, че не разля и една капка. Сир Джора вдигна едната чашка, подуши я и се намръщи.
— Уханно е, нали? — каза усмихнат винарят. — Помирисвате ли плода, сир? Уханието на Арбор. Опитайте, милорд и ми кажете дали не е най-чистото и ароматно вино, което някога сте вкусвали.
Сир Джора му предложи чашата.
— Ти го опитай пръв.

— Аз? — Мъжът се засмя. — Не съм достоен за такъв еликсир, милорд.
Един беден винар като мен пие каквото му се полага. — Усмивката му беше добродушна, но от погледа й не убягнаха капчиците пот, избили на челото му.
— Ще пиеш — каза Дани, студено като лед. — Изпий чашата или ще накарам да те държат, докато сир Джора не излее цялото буре в гърлото ти.
Винарят сви рамене, посегна към чашата — и вместо нея награби бурето и го запокити с две ръце. Сир Джора се блъсна в нея и я събори от пътя му.
Бурето отскочи от рамото му, стовари се на земята и се счупи. Дани залитна.
— Не! — изкрещя тя и опъна ръце да убие удара — и Дорея я хвана за рамото и я извърна назад така, че да не падне по корем.
Търговецът прескочи сергията и се втурна между Аго и Ракаро. Кваро посегна за своя аракх и не го намери, а русокосият го отблъсна встрани и побягна по пътеката. Дани чу как изплющя бичът на Джого, видя как ремъкът облиза крака на винаря и се уви около него като змия. Мъжът се просна по лице в пръстта.
Дузина охранници дотичаха мигом. С тях беше и водачът на кервана, търговец-капитан Биан Вотирис, дребен на ръст норвосец с набръчкано като стара кожа лице и щръкнали сини мустаци, стигащи до ушите му. Изглежда, беше разбрал какво е станало, без да никой да му е казал.
— Тогова го отведете настрана и да изчака милостта на хала — разпореди се той, сочейки падналия. Двама от охранниците вдигнаха продавача на вино. — И стоката му дарявам на вас, принцесо — продължи главатарят на търговците. — Малък знак на съжаление, че един от моите е направил такова нещо.
Дорея и Джикуи помогнаха на Дани да стане. Отровното вино се изливаше от счупеното буре в пръстта.
— Как го разбра? — попита тя разтреперана сир Джора. — Как?
— Не го знаех, халееси, разбрах го чак когато човекът отказа да пие, но се уплаших, след като прочетох писмото на магистър Илирио. — Тъмните му очи огледаха лицата на чужденците на пазарището. — Елате. По-добре да не го обсъждаме тук.
Дани почти се разплака, докато я носеха обратно. Познаваше отпреди този вкус на езика си: вкусът на страха. С години бе живяла в ужас от Визерис, страхувайки се да не разбуди дракона. Сегашното бе още по-лошо. Сега се боеше не толкова за себе си, колкото за бебето. То, изглежда, усети уплахата й, защото мърдаше неспокойно в утробата й. Дани погали леко корема си.
Съжали, че не може да го докосне и да го утеши.

— Ти си с кръвта на дракона, миличко — зашепна, докато носилката се полюшваше по пътя с плътно спуснати завеси. — Ти си кръвта на дракона, а драконът не се бои.
Под кухата ниска земна могила, която беше нейният дом във Вее
Дотрак, Дани се разпореди да я оставят сама и да остане само сир Джора.
— Кажи ми — заповяда му тя, докато полягаше на възглавниците. —
Узурпатора ли е?
— Да. — Рицарят извади сгънат пергамент. — Писмо до Визерис от магистър Илирио. Робърт Баратеон предлага земи и владение за вашата смърт и за смъртта на брат ви.
— Брат ми? — Хлипът й бе наполовина смях. — Значи той още не знае, нали? Узурпаторът дължи владение на Дрого. — Този път смехът й прозвуча като стон. — И моята, казваш. Само моята ли?
— Вашата и на детето ви — мрачно отвърна сир Джора.
— Не. Той не може да получи сина ми. — Реши да не заплаче. Нямаше да се разтрепери от страх. Сега Узурпатора беше разбудил дракона и щеше да разбере какво значи това и да съжали горчиво.
Хал Дрого се върна, когато изгряваха звездите. Зад него Кохоло водеше товарен кон с трупа на грамаден бял лъв, метнат на гърба му. Халът се засмя, скочи от седлото от жребеца и й показа белезите на крака, където хракарът го бе разкъсал през ботушите от конска кожа.
— От кожата му ще ти направя наметало, луна на живота ми — закле се той.
Когато Дани му разказа за случилото се на пазара, смехът му секна и хал
Дрого замълча.
— Този отровител беше първият — предупреди го сир Джора Мормон,
— но няма да е последният. За владения и титли някои са склонни на голям риск.
Дрого мълча дълго. Накрая каза:
— Този продавач на вино избяга от луната на моята жена. По-добре да бяга след нея. Така ще направи. Джого, Джора и Андал, на всеки от вас казвам, изберете си всеки кон, който пожелаете от хергелетата ми, и ще е ваш. Всеки кон, освен моя червен и среброто, което беше брачният ми дар на луната на живота ми. Правя ви този дар заради стореното от вас.
— И на Рего, сина на Дрого, жребеца, който ще яхне света, и на него вричам дар — продължи той. — На него ще дам железния стол, на който е седял бащата на неговата майка. Ще му дам Седемте кралства. Аз, Дрого, хал, ще направя това. — Гласът му се извиси и той вдигна юмрук към небето. —

Ще поведа своя халазар на запад, където свършва светът, и ще яхна дървените коне през черната солена вода, както никой хал не е правил досега. Ще избия мъжете в железните дрехи и ще разруша каменните им къщи. Ще насиля жените им, децата им ще отведа в робство, а сломените им богове ще донеса тук във Вее Дотрак, за да се преклонят пред Майката на планините. В това се заклевам аз, Дрого, син на Бхарбо. В това се заклевам пред Майката на планините, пред погледа на звездите, които са мои свидетели.
Два дни по-късно неговият халазар напусна Вее Дотрак, удари на юг и после на запад през планините. Хал Дрого ги поведе на грамадния си червен жребец, с Денерис до него на среброто. Продавачът на вино тичаше след тях, гол и окован с вериги на гърлото и китките. Веригите му бяха вързани за оглавника на среброто на Дани. Тя яздеше, а той тичаше след нея с боси крака и залиташе. Нищо нямаше да го сполети… докато издържеше.
КЕЙТЛИН
Беше твърде далече, за да се различат ясно знамената, но въпреки реещата се мъгла тя виждаше, че са бели, с едно тъмно петно в средата, което можеше да е само вълчището на Старк, сиво върху леденото поле. Когато го видя с очите си, Кейтлин сведе благодарно глава. Боговете бяха добри. Не беше прекалено закъсняла.
— Изчакват ни да дойдем, милейди — каза сир Вилис Мандърли. —
Както се закле лорд баща ми.
— Нека не ги караме да чакат повече, сир.
Сир Бриндън Тъли пришпори коня си към спрелите пряпорци. Кейтлин тръгна до него.
Последваха ги сир Вилис и сир Вендел пред войските си, близо хиляда и петстотин мъже: двадесетина рицари и още толкова скуайъри, двеста конни пиконосци, мечоносци, волни конници и останалото пехота, въоръжени с копия, пики и тризъбци. Лорд Винам бе останал да осигури защитата на Бял пристан. Вече наближаваше шестдесет и беше станал твърде тромав, за да може да седи на кон.
— Ако бях помислил, че отново ще видя война през живота си, нямаше да ям толкова змиорки — казал бе на Кейтлин, когато посрещна кораба й, тупайки с две ръце шкембето си. Пръстите му бяха като наденици. — Но момчетата ми ще се погрижат да стигнете невредима при сина си, не се бойте.

И двете му „момчета“ бяха по-възрастни от Кейтлин и тя имаше основание да съжалява, че са взели от баща си толкова много. На сир Вилис само няколко змиорки не му достигаха, за да не може изобщо да се качи на коня си, и тя съжаляваше бедното животно. Сир Вендел, по-младото „момче“, щеше да е най-дебелият мъж, когото бе виждала, ако не беше срещнала баща му и брат му. Вилис беше сдържан и официален, Вендел — гръмогласен самохвалко. И двамата имаха провиснали като на моржове мустаци и голи като бебешко дупе глави. Нито един от двамата, изглежда, не притежаваше и една дреха, която да не е наклепана с петна от храна. Все пак ги хареса. Бяха я довели при Роб, както се закле баща им. Нищо друго нямаше значение.
Доволна остана и от това, че синът й беше изпратил съгледвачи дори и на изток. Ланистърови щяха да дойдат от юг, когато дойдеха, но беше добре, че Роб проявява предпазливост. „Синът ми е повел войска на бран“ — помисли
Кейтлин и все още почти не можеше да го повярва. Страшно се боеше за него, както и за Зимен хребет, но не можеше да отрече, че изпитва и известна гордост. Само допреди година той беше момче. Какъв ли беше сега?
Предният отряд конници забеляза знамената на Мандърли — беловласото морско същество с тризъбец в ръката, изправящо се от синьозелено море — и топло ги поздрави. Отведоха ги на едно издигнато място, достатъчно сухо за стан. Там сир Вилис заповяда да спрат и остана с хората си да се погрижи да се запалят огньовете и да се нахранят конете, а брат му Вендел продължи с Кейтлин и чичо й да поднесе почитта на своя баща пред техния суверен.
Земята под конските копита беше мека и влажна. Бавно поддаваше под тях, докато яздеха покрай пушливи торфени огньове, коневръзи и тежко натоварени с корави хлебни пити и осолено говеждо фургони. Подминаха дълъг павилион на една камениста издатина, по-висока от околния терен, със стени от здрав плат за корабни платна. Кейтлин разпозна знамето — бичата муцуна на Рогов лес, кафява на оранжево поле.
Точно зад него сред мъглите зърна отдалече стените и кулите на Рова
Кайлин… по-скоро останките на замъка. Огромните блокове черен базалт, всеки с големината на къщурка на чифликчийски ратай, лежаха пръснати и съборени като в детска игра на дървени кубчета, полузатънали в тинестата почва. Нищо друго не бе останало от стената, извисявала се някога не по- малка от тази на Зимен хребет. Дървената цитадела беше рухнала напълно, изгнила преди хиляда години, и една греда не можеше да се намери на мястото й. Единственото, което беше останало от прочутата твърдина на
Първите, бяха три кули… три на мястото на някогашните двадесет, ако можеше да се вярва на разказвачите.

Порталната кула все пак изглеждаше доста здрава и дори изпъкваше гордо с няколкото стъпки оцеляла стена от двете й страни. „Кулата на пияния“, настрани в блатото, където някога се бяха събирали южната и западната стени, стоеше килната като някой мъж, канещ се да изпразни в отходния канал пълния си с вино корем. А високата крехка „Детска кула“, в която според легендата някога горските чеда призовавали безименните си богове да пратят чука на водите, беше загубила половината от венеца си.
Сякаш някакъв гигантски звяр бе отхапал бойниците по върха й и бе изплюл отломките отвъд тресавището. И трите кули бяха позеленели от мъх. Между камъните на северната страна на Порталната кула беше израснало дърво и чворестите му клони бяха отрупани с призрачно бели лишеи.
— Богове милостиви — възкликна сир Бриндън. — Това ли е Ровът
Кайлин? Че то не е нищо повече от…
— …смъртен капан — довърши вместо него Кейтлин. — Знам как изглежда на пръв поглед, чичо. Когато го видях за пръв път, и аз си помислих същото, но Нед ме увери, че тази руина е по-яка, отколкото изглежда. Трите оцелели кули държат под контрол подстъпа от всички страни и всеки враг трябва да мине между тях. Блатата тук са непроходими, пълни са с пясък и засмукващи ями, и гъмжат от змии. За да щурмува която и да е от кулите, една войска трябва да изгази дълбока до кръста черна тиня, да прекоси ров, пълен с лъвогущери, и да изкачи стени, които са хлъзгави от мъха, като през цялото време ще е изложена на огъня на лъкометците в другите кули. — Тя добави с мрачна усмивка: — А когато нощта падне, казват, че излизат призраци, смразяващи кръвта, и отмъстителни духове на севера, които са алчни за южняшка кръв.
Сир Бриндън се изкиска.
— Напомни ми да не се задържам тук. Доколкото помня, и аз се падам нещо южняк.
По върховете на трите кули бяха вдигнати щандарти. От Кулата на пияния под вълчището бе провиснал слънчевият изгрев на Карстарките; на
Кулата на чедата се виждаше великанът с разкъсаните вериги на Големия
Джон. Но на Порталната кула се вееше само знамето на Старк. Нея бе избрал за свое седалище Роб. Кейтлин потегли натам със сир Бриндън и сир Вендел зад нея. Конете им застъпваха бавно по дървения мост, изпънат през зелено- черните ивици тиня.
Завари сина си обкръжен от васалните лордове — знаменосци на баща му, в каменна зала, в чието почерняло от сажди огнище тлееше торфен огън.
Седеше до груба каменна маса, пред него лежеше разхвърляна купчина карти и пергаменти, и говореше съсредоточено с Рууз Болтън и Големия Джон.
Отначало не забеляза влизането й… но вълчището му я усети. Грамадният сив

звяр лежеше край огъня и когато вдигна мордата си, златните му очи срещнаха нейните. Лордовете един по един се смълчаха, а Роб вдигна глава при внезапно настъпилата тишина и я видя.
— Майко! — възкликна със стегнато гърло Роб.
На Кейтлин й се прииска да затича към него, да го целуне по милото чело и здраво да го притисне до гърдите си, и никога повече да не го пусне, за да го опази — но тук пред лордовете не посмя. Сега той играеше роля на мъж и тя нямаше правото да му я отнеме. Затова се задържа в самия край на базалтовата плоча, която им служеше за маса. Вълчището стана, пристъпи тихо през залата и дойде при нея. Изглеждаше по-голямо от най-големия вълк.
— Брада си пуснал — промълви Кейтлин на Роб, а Сив вятър задуши дланта й.
Той потърка неловко обраслата си с груба четина челюст.
— Да.
Космите на брадата му бяха по-рижи, отколкото на косата.
— Харесва ми. — Кейтлин погали нежно вълчата глава. — С нея ми напомняш за брат ми Едмур. — Сив вятър закачливо гризна пръстите й, върна се до огнището и отново легна.
Сир Хелман Толхарт пръв след вълчището прекоси залата да изрази почитанията си, като коленичи пред нея и притисна чело в ръката й.
— Лейди Кейтлин, сияйна сте, както винаги. Появата ви е добре дошла в тези тревожни времена.
Последваха го двамата Гловър, Галбарт и Робът, след тях Големия Джон и останалите, един след друг. Теон Грейджой беше последен.
— Не очаквах да ви срещна тук, милейди — промълви той и коленичи.
— Не бях помисляла да идвам тук — отвърна Кейтлин, — докато не слязох на брега в Бял залив и лорд Виман не ми каза, че Роб е свикал знамената. Познавате сина му, сир Вендел. — Вендел Мандърли пристъпи напред и се поклони толкова ниско, колкото позволи едрото му туловище. —
И моя чичо, Бриндън Тъли, който изостави службата си при сестра ми, за да ми окаже помощ.
— Черната риба — усмихна се Роб. — Благодарен съм, че сте дошли при нас, сир. Имаме нужда от доблестни мъже. И вие, сир Вендел, радвам се, че мога да разчитам на вас. И сир Родрик ли е с вас, майко? Липсва ми.

— Сир Родрик се отправи на север от Бял залив. Назначих го за кастелан и му заповядах да държи Зимен хребет, докато се върнем. Майстер Лувин е добър съветник, но няма опит във военното изкуство.
— Колкото за това, не се безпокойте, лейди Старк — избоботи басово
Големия Джон. — Зимен хребет е в безопасност. Скоро ще заврем мечовете си в задника на Ланистър, да ме прощавате, а после е ред на Червената цитадела, да освободим Нед.
— Милейди, един въпрос, ако благоволите. — Рууз Болтън, владетелят на Страшната крепост, говореше тихо, но когато заговореше, по-едрите от него мъже замълчаваха да го чуят. Очите му бяха странно светли, почти без цвят, и погледът му вдъхваше смут. — Разправят, че държите онова джудже, сина на лорд Тивин в плен. Доведохте ли го при нас? Заклевам се, може добре да се възползваме от заложник като него.
— Вярно е, че държах Тирион Ланистър, но вече не — принудена бе да признае Кейтлин. Хор разочаровани възгласи посрещна вестта. — И аз бях не по-малко недоволна от вас, господа. Боговете решиха, че е уместно да остане на свобода, с малко помощ от страна на глупавата ми сестра. — Сигурно не биваше да е толкова откровена в презрението си, но раздялата й с Орлово гнездо не бе от най-приятните. Беше предложила да отведе лорд Робърт със себе си, да го осинови за няколко години в Зимен хребет. Съжителството с други момчета щеше да е добро за него и тя се осмели да го предложи.
Последвалата ярост на Лиза беше ужасна. „Може да си ми сестра — отвърнала бе тя, — но ако се опиташ да ми откраднеш сина, ще напуснеш през Лунната порта.“ След този отговор нямаше какво повече да се каже.
Лордовете горяха от нетърпение да научат повече, но Кейтлин вдигна ръка.
— Не се съмнявам, че ще имаме време за всичко това по-късно, но пътуването ме умори. Бих искала да поговоря насаме със сина си. Вярвам, че ще ме извините, господа. — Не им остави избор. Знаменосците на Старк се поклониха и излязоха, поведени от вечно покорния лорд Рогов лес. — Ти също, Теон — добави Кейтлин към бавещия се Грейджой. Той се усмихна и излезе.
На масата имаше ейл и сирене. Кейтлин си напълни рог, седна, отпи и се загледа в сина си. Стори й се по-висок, отколкото го помнеше, когато тръгна, а четината по брадата наистина го правеше по-стар.
— Едмур беше на шестнайсет, когато си пусна мустаци.
— И аз скоро ще стана на шестнайсет — отвърна Роб.
— Но сега си на петнайсет. Петнайсет, и вече си повел войска. Разбираш ли поне защо бих могла да се страхувам, Роб?

Той я изгледа твърдо.
— Никой друг нямаше.
— Никой? Моля те, че кои бяха тези мъже, които видях само преди миг?
Рууз Болтън, Рикард Карстарк, Галбарт и Робърт Гловър, Големия Джон,
Хелман Толхарт… можеше да повериш командването на всеки от тях. Богове, можеше да изпратиш дори Теон, макар че аз не бих избрала точно него.
— Те не са Старки — каза Робърт.
— Те са мъже, Роб, опитни в битки. Допреди по-малко от година ти все още се биеше с дървени мечове.
Улови беса в очите му, но той изчезна толкова бързо, колкото се появи, и Роб отново стана момчето, което си беше.
— Знам — промълви смутен синът й. — Ти в Зимен хребет ли ме връщаш?
Кейтлин въздъхна.
— Би трябвало да направя точно това. Изобщо не трябваше да заминавам. Но не смея. Вече не. Ти стигна твърде далеч. Някой ден тези лордове ще гледат на теб като на своя сеньор. Ако сега те отпратя като дете, пратено да си ляга, наказано да остане без вечеря, ще го запомнят и ще ти се надсмиват над чашите си. Ще дойде ден, когато ще имаш нужда от почитта им, от страха им ако щеш. Смехът е отрова за страха. Това няма да ти причиня, колкото и да ми се иска да те опазя.
— Моите благодарности, майко — отвърна той, без да може да скрие облекчението си под официалността.
Тя се пресегна над масата му и го погали по косата.
— Ти си ми първородният, Роб. Достатъчно ми е само да те погледна, за да си спомня как се появи на този свят, с червено личице и ревящ.
Роб се изправи, явно почувствал се неловко от ласката й, и отиде до огнището. Сив вятър отърка глава в крака му.
— Знаеш ли… за татко?
— Да. — Сведенията за смъртта на Робърт и за залавянето на Нед я бяха изплашили неизразимо, но нямаше да позволи синът й да види страха й. —
Лорд Мандърли ми каза, като слязох в Бял залив. Нещо да си чул за сестрите си?
— Има едно писмо — каза Роб и почеса вълчището под муцуната. — И за теб има, но пристигна в Зимен хребет с моето. — Върна се при масата, порови в разхвърляните карти и свитъци и се върна с къс смачкан пергамент. — Това е, което е написала за мен, не се сетих да взема твоето.

Нещо в тона му я обезпокои. Тя оглади листа и зачете. Тревогата отстъпи на неверието, след това на гнева и накрая — на страха.
— Това писмо е на Церсей, не е на сестра ти — каза, след като го дочете.
— Същинското съобщение е в онова, което Санса не казва. През цялото време се повтаря колко добре се отнасят Ланистърови с нея. Познавам звука на заплахата дори когато е нашепната. Те са задържали Санса като заложница и смятат на всяка цена да я задържат.
— Не се споменава за Аря — напомни й отчаян Роб.
— Да. — Кейтлин не искаше и да мисли какво би могло да означава това.
Не сега.
— Надявах се… ако все още държеше Дяволчето, сигурно можехме да го разменим… — Взе писмото на Санса и го смачка с жест, който издаваше, че не го прави за първи път. — От Орлово гнездо чува ли се нещо? Писах на леля
Лиза, за помощ я помолих. Тя дали е свикала знамената на лорд Арин, знаеш ли? Рицарите на Долината ще се присъединят ли към нас?
— Само един — отвърна тя. — Най-добрият между тях, чичо ми, но
Бриндън Черната риба преди всичко е от Тъли. Сестра ми не смята да се размърда извън Кървавата порта.
Роб го понесе тежко.
— Мамо, какво ще правим? Събрах цялата тази войска, осемнадесет хиляди души, но не съм… не съм уверен. — Погледна я с блеснали очи, гордата осанка на младия лорд за миг се стопи и също така бързо той стана отново дете, петнадесетгодишно хлапе, чакащо от майка си отговора на тревожните си въпроси. Така нямаше да стане.
— От какво толкова се боиш, Роб? — с нежност го попита тя.
— Аз… — Той извърна глава настрани да скрие първата си сълза.
— Ако тръгнем в поход… дори да спечелим… Ланистърови държат Санса и татко. Те ще ги убият, нали?
— Те искат точно това да мислим.
— Искаш да кажеш, че лъжат?
— Не знам, Роб. Но това, което знам със сигурност, е, че нямаш избор.
Ако отидеш в Кралски чертог и се закълнеш във вярност, никога няма да те пуснат. Ако подвиеш опашка и се оттеглиш в Зимен хребет, лордовете ти ще изгубят всякакво уважение към теб. Някои могат дори да минат на страната на Ланистърови. И тогава кралицата, след като няма да има от какво да се бои, ще може да направи каквото си иска с пленниците си. Най-голямата ни надежда, единствената ни надежда сега е да успееш да надвиеш врага на бойното поле. Ако успееш случайно да заловиш в плен лорд Тивин или

Кралеубиеца, да, тогава размяната ще е напълно възможна, но не това дори е същественото. Докато ти си достатъчно силен, за да са принудени да се боят от теб, баща ти и сестра ти ще са в безопасност. Церсей е достатъчно умна, за да си даде сметка, че може да има нужда от тях, за да спечели мир, ако битката завърши в неин ущърб.
— А какво ще стане, ако не завърши в неин ущърб? — попита Роб. —
Ако завърши в наш ущърб?
Кейтлин хвана ръката му.
— Роб, няма да смекчавам истината пред теб. Ако загубиш, за всички нас не ще остане никаква надежда. Казват, че в сърцето на Скалата на Кастърли няма нищо друго освен камък. Спомни си съдбата на децата на Регар.
Видя страха в младите му очи, но и силата видя.
— Тогава няма да загубя — закле се синът й.
— Кажи ми какво знаеш за боевете в крайречните земи — каза тя.
Трябваше да разбере доколко наистина е готов.
— Само преди две денонощия е имало битка по хълмовете под Златен зъб — каза Роб. — Вуйчо Едмур е пратил лорд Ванс и лорд Пайпър да държат прохода, но Кралеубиеца се е спуснал върху тях отгоре и ги е помел. Лорд Ванс е бил посечен. Според последните ни сведения лорд Пайпър е отстъпвал, изчаквайки да се присъединят към него твоят брат и другите му знаменосци от Речен пад, а Джайм Ланистър го е преследвал по петите. Но не това е най- лошото. През цялото време, докато са се сражавали в прохода, лорд Тивин е превеждал във фланг втора войска на Ланистър от юг. Казват, че тя е дори по- голяма от ордата на Джайм.
— Татко, изглежда, го е предвидил, защото е изпратил хора да им се противопоставят, под знамето на самия крал — продължи той. —
Командването им е връчил на някакво южняшко лордче, лорд Ерик или
Дерик, или нещо подобно, но с него тръгнал сир Раймън Дари и според писмото с тях имало и други рицари, както и част от личната гвардия на татко. Само че се оказало клопка. Веднага щом лорд Дерик прехвърлил
Червения зъб, Ланистърови го нападнали, без да им пука от кралското знаме, и Грегър Клегейн ги ударил в гръб, когато се опитали да се изтеглят през
Глумски брод. Този лорд Дерик и още неколцина може би са се спасили, никой не знае със сигурност, но сир Раймън е убит, а с него и повечето от нашите хора от Зимен хребет. Лорд Тивин е затворил кралския път и сега настъпва на север към Харънхъл и изпепелява всичко по пътя си.
„От лошо по-лошо“ — помисли Кейтлин. По-лошо се оказа, отколкото беше допускала.
— Смяташ да го срещнеш там? — попита тя.

— Ако стигне толкова далече, но никой не го допуска — отвърна Роб. —
Изпратих вест на Хоуланд Рийд, стар приятел на татко в крепостта на Сива вода. Ако Ланистърови изкачат Шийката, мъжете от езерата ще им пускат кръв на всяка стъпка, но според Галбарт Гловър лорд Тивин е твърде хитър, за да си го позволи, а Рууз Болтън е съгласен с него. Убедени са, че ще се задържи край Тризъбеца. Ще завзимат замъците на речните лордове един по един, докато Речен пад не остане сам. Затова трябва да тръгнем на юг и да ги посрещнем.
Костите на Кейтлин се смразиха само като си го представи. Какви шансове имаше едно петнадесетгодишно момче срещу изпитаните в битки пълководци като Джайм и Ланистър?
— Разумно ли е? Тук имаш силни позиции. Казват, че старите крале на
Севера са могли да задържат при Рова на Кайлин и да отхвърлят войски, десет пъти по-големи от собствените им.
— Да, но храната и запасите ни са на привършване, а в тази земя е трудно да се преживее дълго. Чакахме лорд Мандърли, но след като пристигнаха синовете му, трябва да тръгнем в поход.
Тя осъзна, че слуша думите на лордовете знаменосци в гласа на сина си.
През годините бе посрещала мнозина от тях в Зимен хребет и те също й бяха предлагали гостоприемството си с Нед край своите огнища и трапези. Знаеше що за хора са, всеки един поотделно. А дали и Роб ги бе опознал така добре?
И все пак в думите им имаше смисъл. Ордата, която врагът на нейния син беше събрал, не представляваше постоянна войска, каквато бяха свикнали да поддържат Свободните градове, не беше сила, съставена от платени гвардейци. Повечето от тях бяха хора от простолюдието: ратаи, земеделци, рибари, пастири, синове на ханджии, дребни търговци и тепавичари, подквасени със сбирщина скитащи наемници и свободни конници, алчни за плячка. Щом господарите им ги призовяха, те идваха… но не завинаги.
— Че ще тръгнете в поход — добре, но накъде, с каква цел? — попита тя сина си. — Какво точно смяташ да направиш?
Роб се поколеба.
— Според Големия Джон трябва да дадем битка на лорд Тивин, като го изненадаме — отвърна той, — но Гловър и Карстарките подхвърлят, че би било по-разумно да заобиколим войската му и да се съединим с вуйчо Едмур срещу Кралеубиеца. — Роб прокара длан през лъскавата си кестенява коса и я погледна отчаяно. — Макар че докато стигнем Речен пад… не съм сигурен…
— А трябва да си — каза Кейтлин на сина си, — или се прибирай у дома да си играеш с дървения меч. Не можеш да си позволиш да изглеждаш

нерешителен в очите на мъже като Рууз Болтън или Рикард Карстарк. Не прави грешки, Роб… това са знаменосци, а не приятели. Ти сам се провъзгласи за пълководец. Тогава командвай.
Синът й я погледна смаяно, сякаш не можеше да повярва на това, което чува.
— Както кажеш, мамо.
— Питам те отново. Какво смяташ да направиш?
Роб разгъна една карта на масата — дрипав къс стара кожа, нашарена с избледнели линии. Единият й край се загърна и той го затисна с камата си.
— И двата плана си имат предимства, но… виж, ако се опитаме да заобиколим войската на лорд Тивин, рискуваме да се окажем заклещени между него и Кралеубиеца, а ако го нападнем… според всички сведения той разполага с повече хора от мен, а бронираната му конница превишава нашата многократно. Големия Джон казва, че това е без значение, стига да го спипаме със свалени гащи, но на мен ми се струва, че човек, сражавал се в толкова битки като Тивин Ланистър, няма да се остави така лесно да го изненадат.
— Добре — каза тя. Чуваше в гласа му ехото от Нед, сякаш той седеше пред очите й и се двоумеше пред картата. — По-нататък.
— Бих оставил малка част тук да държи Рова Кайлин, главно стрелци, останалите бих повел по насипа — каза Роб, — но щом стигнем Шийката, бих разделил войската на две. Пехотата може да продължи надолу по кралския път, а конницата ни да прекоси Зеления зъб при Близнаците. — Посочи на картата. — Когато лорд Тивин чуе, че сме дошли на юг, той ще тръгне на север да пресрещне главните ни части, а конниците ни ще останат свободни да стигнат бързо до западния бряг на Речен пад. — Роб се отпусна в стола си, без да посмее да се усмихне, но доволен от себе си и жаден да чуе похвалата й.
Кейтлин намръщено огледа картата.
— Но така реката ще остане между двете части на войската ти.
— Също и между Джайм и лорд Тивин — отвърна той припряно. Най- сетне дойде и усмивката. — Над Рубинения проход реката е непребродима.
Чак до Близнаците нагоре, и този мост е под контрола на лорд Фрей. Той беше знаменосец на дядо, нали?
„Покойният лорд Фрей“ — помисли Кейтлин.
— Така е — призна тя, — но баща ми никога не е разчитал на него. Ти също не би могъл.
— Добре — обеща Роб. — Е, какво мислиш?

Длъжна беше да си признае, че е впечатлена. „Прилича на мъжете на
Тъли — помисли си, — и все пак е син на баща си, а Нед го е учил добре.“
— Коя от двете сили ще водиш ти?
— Конницата — веднага отговори Роб. Пак като баща си: Нед винаги поемаше по-тежката задача на плещите си.
— А другата?
— Големия Джон все ни уверява, че трябва да премажем лорд Тивин.
Помислих, че би трябвало да му отстъпя тази чест.
Първият му грешен ход, но как да му го каже, без да уязви наперената му самоувереност?
— Баща ти веднъж ми каза, че Големия Джон е най-безстрашния мъж, когото е срещал.
Роб се ухили.
— Сив вятър му изяде два пръста, а той се смя! Е, значи си съгласна?
— Баща ти не е безстрашен — изтъкна му Кейтлин. — Смел е, но това е съвсем друго.
Синът й помисли за миг.
— Източната войска ще е единственото, което ще остане между лорд
Тивин и Зимен хребет — отвърна й замислено. — Е, като прибавим и малкото лъкометци, които ще оставя в Рова. Така че нямам нужда от някой безстрашен, нали?
— Не. Но имаш нужда от хладнокръвие, струва ми се, не толкова от кураж.
— Рууз Болтън — промълви изведнъж Роб. — Този човек ме плаши.
— Тогава да се молим да изплаши не по-малко и лорд Тивин.
Роб кимна и нави картата.
— Ще дам заповеди и ще събера ескорт, за да те отведе в Зимен хребет.
През цялото това време Кейтлин се беше борила със себе си да остане силна, заради Нед и заради този техен упорит и непримирим син. Отхвърлила бе отчаянието и страха като ненужни дрехи — но сега чак разбра, че в края на краищата е облякла точно тях.
— Няма да замина за Зимен хребет — чу тя собствения си глас, сама изненадана от внезапния прилив на сълзи, които замъглиха погледа й. —
Баща ми може би умира зад стените на Речен пад. Брат ми е обкръжен от врагове. Трябва да отида при тях.

ТИРИОН
Чела, дъщерята на Чейк от Черни уши, бе отишла напред да съгледа и тъкмо тя донесе вестта за войска на кръстопътя.
— Ако се съди по огньовете, ще да са около двадесет хиляди — каза тя.
— Знамената им са червени, със златен лъв.
— Баща ти ли? — попита Брон.
— Или брат ми Джайм — отвърна Тирион. — Скоро ще разберем.
Тирион замислено огледа дрипавата си бандитска сган. Близо триста души: Каменни врани, Лунни братя, Черни уши и Горените. Това бе едва семето на армията, която се надяваше да нарасне. Гунтор, синът на Гурн, в този момент вдигаше на крак другите кланове. Зачуди се какво ли щеше да си помисли баща му за тях, в тези кожи и късове отмъкната оттук и там, и от кого ли не стомана. Честно да говорим, той самият не знаеше какво да мисли за тях. Той пълководец ли им беше все пак, или пленник? Повечето пъти му се струваше, че е и едното, и другото.
— Може би ще е най-добре сам да отида — предложи той.
— Тц. Най-добре, ама за Тирион, сина на Тивин — рече Улф, който говореше от името на Лунните братя.
Шага се навъси и изръмжа. Страшна гледка беше този Шага.
— Шага, син на Долф, това не харесва. Шага отиде с момче-човек, и ако момче-човек излъже, Шага му клъцне мъжеството…
— …и ще нахрани с него козите, да бе — добави отегчено Тирион. —
Шага, давам ти думата си на Ланистър, ще се върна.
— Че що да ти вярваме на думата? — Чела беше дребна корава жена с плоска като на момче гръд и никак не беше глупава. — Владетелите от долните земи много пъти са лъгали клановете.
— Думите ти ме нараняват, Чела — въздъхна Тирион. — Мислех, че сме станали приятели… Както и да е. Ти ще дойдеш с мен, а също и Шага, и Кон за
Каменните врани, Улф за Лунните братя и Тимет, син на Тимет, за Горените.
— Щом ги спомена един по един, мъжете от клановете се заспоглеждаха подозрително. — Останалите ще изчакат тук, докато не ги повикам. И се постарайте да не се избиете, докато ме няма.
Смуши коня и пое в тръс, без да им даде избор, освен или да го последват, или да си останат. Устройваше го и едното, и другото, стига да не седят на място и да си приказват ден и нощ. На клановете това им беше

лошото — придържаха се към абсурдния възглед, че всеки човек трябва да каже мнението си на общия съвет, поради което спореха за всяко нещо и безкрайно. Дори жените им имаха право на глас. Нищо чудно, че бяха изтекли стотици години от последната им истинска заплаха над Долината. Тирион смяташе да промени това.
Брон тръгна с него. Зад тях — след кратко сърдито ръмжене наскачаха петимата упоменати и ги последваха на дребните си кончета, които повече приличаха на понита, но се катереха по скалните стръмнини като кози.
Каменните врани яздеха заедно, а Чела и Улф също се държаха близо, тъй като връзките между Лунните братя и Черните уши бяха силни. Тимет, син на Тимет, яздеше сам. Всички кланове в Лунната планина се бояха от
Горените, които умъртвяваха плътта си с огън, за да докажат храбростта си и
(както разправяха другите) печеха живи бебенца на пировете си. А дори останалите Горени се бояха от Тимет, който беше извадил собственото си ляво око с нажежен до бяло нож, когато достигнал мъжество. Тирион разбра, че е по-обичайно за момче да си изгори цицка, пръст или (ако наистина е много смело или просто побъркано) — в краен случай ухо. Неговите събратя от клана на Горените толкова се бяха възхитили на безпримерния му избор, че веднага го провъзгласили за Червена ръка, което, изглежда, означаваше нещо като боен главатар.
— Интересно кралят им какво ли си е изгорил — каза Тирион на Брон, когато чу историята. Наемникът му се ухили и се опипа по чатала… но дори
Брон гледаше да говори почтително пред Тимет. Щом един човек е толкова луд, че да си изгори окото, сигурно нямаше да е особено нежен с враговете си.
Щом групата им започна да се спуска от хълмовете, далечните наблюдатели по кулите от граден без хоросан камък започнаха да се взират към тях и по едно време Тирион видя, че пуснаха гарван. Когато планинският път заизвива между две скални издатини, се натъкнаха на първия пост. Пътят беше преграден с малък земен насип с височина около четири стъпки, а дузина стрелци бяха заели позиции по височините наоколо. Тирион спря спътниците си извън обхвата на стрелите и продължи до насипа сам.
— Кой командва тук? — подвикна им.
Началникът на поста се появи бързо и се разбърза още повече, след като позна сина на своя лорд. След това продължиха в тръс покрай почернели поля и и опожарени твърдини, надолу по брега на реката и Зелената вилка на
Тризъбеца. Тирион не видя трупове, но въздухът бе пълен с гарвани и търсещи мърша врани. Тук наскоро бе имало сражение.
На половин левга от кръстопътя бяха издигнали преграда от заострени колове. Пазеха я пиконосци и стрелци. Зад тази отбранителна линия почти до хоризонта се простираше лагер. От стотиците огньове се виеха тънки пръсти

пушек, под дърветата седяха мъже в брони и точеха мечовете си, а на забитите в разкаляната земя пилони се вееха познати знамена.
Щом приближиха коловете, срещу тях излезе конен отряд да ги спре и да провери кои са. Предвождащият ги рицар беше в броня със сребърен варак, с инкрустирани по нея аметисти и заметнат с пурпурносребрист плащ. Щитът му носеше знака на Еднорога, а от челото на шлема му с форма на конска глава стърчеше дълъг, извит на спирала рог. Тирион дръпна юздите и спря да го поздрави.
— Сир Флемент.
Сир Флемент Бракс вдигна забралото си.
— Тирион! — възкликна той смаян. — Милорд, всички се бояхме, че сте загинали или… — Погледна объркано хората от планинските кланове. —
Тези… тези ваши спътници…
— Сърдечни приятели и верни васали — каза Тирион. — Къде ще намеря лорд баща си?
— Той е заел за квартира хана на кръстопътя.
Тирион се засмя. Ханът на кръстопътя! Май боговете бяха справедливи все пак.
— Искам да го видя веднага.
— Ваша воля, милорд.
Сир Флемент изрева команда. Три редици колове бяха издърпани настрани да отворят проход в отбранителната линия. Тирион преведе спътниците си през него.
Лагерът на лорд Тивин се простираше на левги околовръст. Преценката на Чела за двадесетхилядна войска, изглежда, не беше далече от истината.
Редовите бойци стануваха на открито, но рицарите си бяха вдигнали шатри, а някои от по-високопоставените лордове разполагаха с платнени павилиони, големи колкото къщи. Тирион забеляза червения вол на Престър, пъстрата мечка на лорд Крейкхол, горящото дърво на Марбранд, язовеца на Лидън.
Рицарите му подвикваха за поздрав, докато подминаваше, а въоръженото простолюдие зяпваше с нескрито удивление странната му свита.
Шага на свой ред също зяпна. Несъмнено през целия си досегашен живот не беше виждал толкова много мъже, коне и оръжия. Останалите планински разбойници се стараеха да запазят лицата си сдържани, но Тирион не се съмняваше, че тяхното благоговение е не по-малко. Все по-добре и по- добре. Колкото повече ги впечатлеше властта на Ланистърови, толкова по- лесно щеше да ги командва човек.

Ханът с конюшните му си беше почти в такъв вид, какъвто го помнеше, макар че от селцето наоколо не беше останало почти нищо освен порутени каменни зидове и овъглени темели. Насред двора на странноприемницата беше издигната бесилка и тялото, което висеше на нея, беше покрито с гладни гарвани. Когато Тирион се приближи, птиците се разлетяха с грозен грак и плясък на черните си криле. Той слезе и вдигна очи към онова, което беше останало от трупа. Птиците бяха изяли дори устните и очите й, както и бузите, и почервенелите й зъби се бяха оголили в гнусна усмивка.
— Стая, храна и бокал с вино, само за това те помолих — въздъхна той с укор.
От конюшните колебливо наизлязоха ратайчета да поемат конете им.
Шага обаче не искаше да си даде кобилата.
— Момъкът няма да ти я открадне — увери го Тирион. — Иска само да й даде зоб и да я изчетка. — Връхната дреха на Шага също се нуждаеше от едно добро четкане, но никак нямаше да е тактично да го споменава. — Имаш честната ми дума, нищо няма да му стане на коня.
Шага го погледна сърдито, пусна неохотно юздите и ревна на конярчето:
— Това е конят на Шага, син на Долф.
— И ако не ти го върне, ще му отрежеш мъжеството и ще нахраниш козите с него — увери го Тирион. — Стига да намериш кози. — При табелата на хана от двете страни на вратата стояха двама стражи в пурпурни наметала и шлемове с лъвски гребени. Тирион позна началника им. — Баща ми?
— В гостилницата е, милорд.
— Спътниците ми имат нужда от месо и медовина — каза му Тирион. —
Погрижи се да ги получат. — Влезе в хана и завари вътре баща си.
Тивин Ланистър, лордът на Скалата на Кастърли и Гарант на Запада, беше четиридесет и пет годишен, но здрав като мъж на двадесет години.
Макар и седнал беше висок, с широки рамене и плосък корем. Мишците му бяха здрави и мускулести. Когато златистата му и гъста някога коса бе почнала да оредява, той беше заповядал на бръснаря си да обръсне главата му
— на половинчатите му мерки лорд Тивин не разчиташе. Бръснеше също така устните и брадичката си, но оставяше бакенбардите с жилави златисти косми, които покриваха бузите от ушите до долната му челюст. Очите му бяха светлозелени и със златни точици. Един много глупав човек някога си беше позволил да подхвърли, че и в лайната на лорд Тивин сигурно има злато.
Според някои човечецът все още беше жив, дълбоко някъде в недрата на
Скалата на Кастърли.

Сир Кеван Ланистър, единственият оцелял от братята на баща му, държеше чаша ейл. Чичо му беше наедрял и плешив, с късо подстригана жълта брада, следваща чертите на масивните му челюсти. Сир Кеван го видя пръв и изтърси изненадано:
— Тирион!
— Здравей, чичо — отзова се с поклон Тирион. — И милорд татко. Какво удоволствие е, че ви заварвам тук.
Лорд Тивин не помръдна от стола си, а изгледа сина си дребосък продължително и оценяващо.
— Разбирам, че слуховете за кончината ти са били неоснователни.
— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, татко — отвърна Тирион. —
Няма нужда да ставате и да ме прегръщате, не искам да ви принуждавам да се напрягате. — Прекоси стаята до масата им с острото съзнание, че куците му крака го принуждават да залита на всяка стъпка. Всеки път, когато очите на баща му се спираха на него, си даваше сметка за всичките си недъзи. — Колко мило от ваша страна, че сте тръгнали на война заради мен — рече той, изкатери се на един от столовете и се подкрепи с глътка от бащиния си ейл.
— Да ослепея дано, ако ти не започна всичко това — отвърна лорд
Тивин. — Брат ти Джайм никога не би се примирил да бъде пленен от женски ръце.
— Това е едно от нещата, в които се различаваме с Джайм. Той освен това е по-височък от мен, ако си забелязал.
Баща му пренебрегна иронията.
— Заложена беше честта на нашия дом. Нямах друг избор, освен да тръгна. Никой не може да пролее кръв на Ланистър безнаказано.
— Чуй рева ми — каза ухилен Тирион. — Девизът на Ланистър. Честно казано, капка от кръвта ми не беше пролята, макар че за малко щеше и това да стане един-два пъти. Морек и Джик бяха убити.
— Предполагам, че ще ми искаш нови хора.
— О, баща ми, не се безпокой. Сам си намерих. — Опита нова глътка от ейла. Много кафяв беше и пенест. Направо отличен. Жалко, че баща му беше убил ханджийката. — Е, как върви войната?
Отговори чичо му.
— Засега много добре. Сир Едмур е пръснал малки групи по границите си да спират налетите ни, а двамата с лорд баща ти успяхме да унищожим като за закуска повечето от тях, преди да успеят да се прегрупират.

— Брат ти се покри със слава — каза баща му. — Разби лордовете Ванс и
Пайпър при Златния зъб и срещна струпаната сила на Тъли под стените на
Речен пад. Лордовете на Тризъбеца са обърнати в бяг. Сир Едмур Тъли беше взет в плен с мнозина негови рицари и знаменосци. Лорд Черен лес върна неколцина оцелели в Речен пад и сега Джайм ги държи под обсада.
Останалите се разбягаха по укрепленията си.
— Двамата с баща ти ги прекършваме един по един — намеси се сир
Кеван. — След като лорд Черен лес го няма, Гарваново дърво падна веднага, а лейди Уент се покори пред Харънхъл поради липса на хора, които да защитават стените й. Сир Грегър подпали замъците на Пайпър и Бракън…
— И така останахте без съпротива? — каза Тирион.
— Не съвсем — отвърна сир Кеван. — Малистърови все още държат
Морски страж, а Уолдър Фрей събира васалите си при Близнаците.
— Все едно — намеси се лорд Тивин. — Фрей излиза на бойното поле само когато във въздуха замирише на победа, а сега навсякъде мирише на руини. А на Джейсън Малистър му липсва силата да се бори сам. Вземе ли
Джайм Речен пад, двамата много бързо ще клекнат. Освен ако не дойдат
Старките или Арин да ни се противопоставят, тази война я смятай за спечелена.
— На ваше място не бих мислил много за Арините — каза Тирион. —
Виж, Старките са друга работа. Лорд Едард…
— …е наш заложник — каза баща му. — Той няма да поведе войски, докато гние в тъмниците на Червената цитадела.
— Няма — съгласи се лорд Кеван, — но синът му е свикал знамената и е заел Рова Кайлин с голяма сила.
— Никой меч не е силен, докато не го закалиш — заяви лорд Тивин. —
Старкчето е още момче. Несъмнено много му харесва звукът на бойните рогове и гледката с разветите му знамена, но накрая всичко се свежда до касапската работа. Съмнявам се, че ще му стигне кураж.
Тирион прецени, че докато го е нямало, нещата са се развили твърде интересно.
— А какво прави нашият безстрашен крал, докато се върши цялата тази касапска работа? — удиви се той. — И как моята мила и убедителна сестрица е успяла да накара Робърт да се съгласи да задържи в окови скъпия на сърцето му Нед?
— Робърт Баратеон е мъртъв — каза баща му. — Твоят племенник сега царува в Кралски чертог.
Това наистина стъписа Тирион.

— Сестра ми, искаш да кажеш. — Отново отпи от ейла. Кралството определено се бе превърнало в доста по-различно място за обитаване, след като на мястото на съпруга си се бе възцарила Церсей.
— Ако случайно си наумил да си полезен с нещо, ще ти дам команда — каза баща му. — Марк Пайпър и Карил Ванс са се разгащили в тила ни.
Нахлуват в земите ни от Червената вилка и плячкосват.
Тирион цъкна с език.
— Колко нагло от тяхна страна, да нападат в гръб. В друг случай с удоволствие бих наказал такава грубост, татенце, но честно казано, сега имам спешна работа другаде.
— Нима? — Лорд Тивин не изглеждаше възхитен. — Имаме си и две притурки на Нед Старк, които ни досаждат с набези по обозите. Берик
Дондарион и онази подигравка на жрец, дебелака с огнения меч. Смяташ ли, че докато се скатаваш, можеш да се оправиш поне с тях? Без да прекаляваш с гафовете, да речем?
Тирион изтри устата си с опакото на ръката си и се усмихна.
— Татенце, сърцето ми се изпълва с гордост като си помисля, че можеш да ми повериш… колко? Двайсет души? Петдесет? Сигурен ли си, че можеш да заделиш толкова много? Е добре, все едно. Ако ми се изпречат на пътя, ще ги опердаша и двамата. — Стана от стола си и се заклати към рафта на стената, на който имаше пита жилаво жълто сирене и плодове. — Но най-напред трябва да си изпълня някои обещания — каза той и си отряза парче. — Ще ми трябват три хиляди шлема и толкова ризници, плюс мечове, пики, стоманени върхове за копия, боздугани, бойни брадви, метални ръкавици, фургони, които да превозят всичко това…
Вратата зад него се отвори с толкова гръмък трясък, че Тирион за малко да изпусне сиренето. Сир Кеван скочи с люта ругатня, а началникът на стражата профуча през залата и се срина в огнището. Докато падаше в студената пепел с накривения си лъвски шлем, Шага скърши на две меча му на коляното си, яко като дървесен ствол, хвърли парчетата и нахлу в гостилницата. Предшестваше го миризмата му, по-остра от козето сирене и налагаща се над всички други аромати в затвореното пространство.
— Червена шапчице — изръмжа той, — още веднъж да оголиш стомана на Шага, син на Долф, ще ти клъцна мъжеството и ще го хвърля в огъня.
— А козите? — каза Тирион и отхапа от сиренето.
След Брон в гостилницата нахлуха и другите хора от клановете, съпътствани естествено от Брон. Наемникът сви съжалително рамене към
Тирион.

— А вие кои сте? — запита леден като сняг лорд Тивин.
— Те дойдоха с мен, татко — обясни Тирион. — Мога ли да ги задържа?
Не ядат много.
Никой не се усмихна.
— По какво право някакви диваци се натрапват на съветите ни? — възмути се сир Кеван.
— Диваци ли, равнинецо? — Кон можеше да мине за чаровник, ако го окъпеше човек. — Свободни хора сме ние, а свободните по право седят на всички военни съвети.
— Кой от тях е Лъвския лорд? — попита Чела.
— И двамата са старци — обяви Тимет, син на Тимет, който още нямаше и двайсет години.
Ръката на сир Кеван посегна към дръжката на меча, но брат му сложи два пръста на китката му и го задържа. Лорд Тивин изглеждаше невъзмутим.
— Тирион, къде ти е възпитанието? Бъди така добър да ни представиш… почетните ни гости.
Тирион облиза пръстите си.
— С удоволствие. Красивата девица е Чела, щерката на Чейк от Черни уши.
— Не съм девица! — възрази Чела. — Двамата ми синове петдесет години направиха.
— Да са ти живи и здрави още толкова. — Тирион се отдалечи от нея с куцукане. — Това е Кон, син на Корат. Шага, син на Долф, е ей този, дето прилича на Скалата на Кастърли, само че с коса. Двамата са Каменни врани. Ей този е Улф, син на Умар от Лунните братя, а това е Тимет, син на Тимет, червена ръка на Горените. Това пък е Брон, наемник на свободна практика.
Толкова свободна, че за краткото време, откакто го познавам, на два пъти смени предпочитаната страна, двамата с него ще се разберете чудесно, татенце. — А на Брон и хората от клановете каза: — Позволете да ви представя милорд баща ми, Тивин, син на Титос от дома Ланистър, господаря на Скалата на Кастърли, Гаранта на Запада, Щита на Ланиспорт и някогашната, както и бъдещата Ръка на краля.
Лорд Тивин се надигна, цял изпълнен с достойнство.
— Дори тук на запад сме слушали за доблестта на войнските кланове от
Лунните планини. Какво ви доведе до нашите твърдини, господа?
— Коне — отвърна Шага.
— Обещанието за коприна и стомана — уточни Тимет, син на Тимет.

Тирион тъкмо се канеше да обясни на милорд баща си как смята да превърне Долината на Арин в димяща пустош, но така и не му дадоха шанс.
Вратата отново се разтвори с трясък. Пратеникът погледна хората му от клановете много озадачено, след което се поклони на лорд Тивин.
— Милорд. Сир Аддам ми заповяда да ви известя, че войската на Старк се придвижва насам по пътя през блатата.
Лорд Тивин не се усмихна. Лорд Тивин никога не се усмихваше, но
Тирион все едно отдавна се беше научил да прочита задоволството на лицето на баща си.
— Вълчето значи излезе от бърлогата си да си поиграе с лъвовете — промълви той тихо и много доволно. — Великолепно. Върнете си при сир
Аддам и му кажете да отстъпи. Да не влиза в бой със северняците, докато не пристигнем ние, но искам от него да ги мъчи по фланговете и да ги привлече още на юг.
— Ще бъде както заповядате. — Конникът си излезе.
— Тук позицията ни е добра — изтъкна сир Кеван. — Близо сме до брода и сме обкръжени от ридове и стръмнини. Ако наистина са тръгнали на юг, казвам да ги оставим да дойдат и да се нанижат сами.
— Момченцето може да се задържи или да се разколебае, като види броя ни — отвърна лорд Тивин. — Колкото по-скоро прекършим Старките, толкова по-скоро ще съм свободен да се заема с лорд Станис Баратеон. Кажи на барабанчиците да ударят сбор и извести Джайм, че тръгвам срещу Роб
Старк.
— Твоя воля — каза сир Кеван.
Тирион с мрачно задоволство изгледа как баща му се обърна към неговите полудиви хора от клановете.
— Казват, че мъжете от планинските кланове са безстрашни воини.
— Вярно казват — отвърна Кон от Каменните врани.
— Жените също — добави Чела.
— Тръгнете с мен срещу враговете ми и ще получите всичко, което ви обещал синът ми, и повече — каза им лорд Тивин.
— Ти с нашата монета ли ще ни плащаш? — рече Улф, син на Умар. — За какво ни е обещанието на бащата, щом имаме думата на сина?
— Не съм казал, че сте длъжни — отвърна лорд Тивин. — Думите ми бяха само от учтивост, нищо повече. Не е нужно да тръгвате с нас. Мъжете от зимните земи са прочути с това, че са изсечени от желязо и лед, и дори най- смелите ми рицари се боят да се изправят срещу тях.

„О, колко ловко“ — помисли Тирион и се усмихна криво.
— Горените мъже от нищо не се боят. Тимет, син на Тимет, ще тръгне с лъвовете.
— Където тръгнат Горените, Каменните Арани са пред тях — заяви разгорещено Кон. — Ние също тръгваме.
— Шага, син на Долф, ще им клъцне мъжествата и ще ги хвърли на враните.
— Ще тръгнем с вас, лъвски лорде — съгласи се и Чела, дъщеря на Чейк,
— но само ако вашият син полумъж дойде с нас. Той си купи дъха с обещания.
Докато не вземем стоманата, която ни врече, животът му е наш.
Лордът извърна очите си със златните жилки към сина си.
— С радост — каза Тирион с примирена усмивка.
САНСА
Стените на тронната зала бяха оголени. Любимите на крал Робърт гоблени с ловни сцени бяха свалени и струпани на мръсна купчина в един ъгъл.
Сир Мандън Мур отиде да заеме мястото си под трона до двамата си съратници от Кралската гвардия. Санса се задържа при входа, най-после останала без охрана. Кралицата я бе удостоила със свободата на замъка като награда за добрината й, но въпреки това никъде не я оставяха без ескорт.
„Почетната стража за бъдещата ми дъщеря“ ги беше нарекла кралицата, но
Санса не се чувстваше кой знае колко почетена.
„Свободата на замъка“ означаваше, че може да отиде където си поиска в границите на Червената цитадела, стига да обещае, че няма да излиза извън стените, обещание, което Санса даде с най-голяма охота. Все едно нямаше да може да излезе извън стените. Портите се пазеха денонощно от златните плащове на Джанос Слинт, а и личната гвардия на Ланистърови присъстваше неизменно. Освен това дори да можеше да напусне замъка, къде щеше да отиде? Достатъчно й беше, че може да се поразходи из двора, да си бере цветя в градината на Мирцела и да посещава септата, за да се помоли за баща си.
Понякога се молеше и в гората на боговете, тъй като Старките се придържаха към старите богове.
Днес беше свикан първият дворцов съвет след възцаряването на
Джофри и това я караше да се оглежда нервно. Под западните прозорци

стоеше стройна редица домашни гвардейци на Ланистър, а под източните — също такава редица изпънати мирно градски стражи в златисти плащове. От дребни търговци и градско простолюдие и помен нямаше, но под галерията неуморно сновеше група по-изтъкнати и дребни знатни особи. Не бяха повече от двадесетина; при крал Робърт обикновено чакаха реда си стотина души.
Санса се шмугна сред тях и взе да си пробива път, мърморейки смутено поздрави. Позна чернокожия Джалабар Кхсо, навъсения сир Ейрон Сантагар, близнаците Редвин, Хобър и Слобър… само че, изглежда, никой от тях не позна нея. Или ако я познаеха, се отдръпваха, сякаш беше хванала сивата чума.
Хилавият лорд Гайлс покри с шепа лицето си, щом я видя да приближава, и се престори, че го е задавила кашлица, а когато смешният и пак пиян сир Донтос понечи да я поздрави, сир Бейлон Суан му прошепна нещо и той извърна глава.
А и толкова много други липсваха. Къде ли се бяха дянали? Очите й напразно търсеха нечие познато лице. Никой от тях не желаеше да срещне погледа й. Сякаш се беше превърнала в призрак.
Великият майстер Пицел се бе разположил сам на масата на малкия съвет. Като че ли дремеше, подпрял брадичката си с ръце. Санса видя забързалия се през залата лорд Варис — стъпките му не издаваха шум. Миг след това на прага на високата двукрила врата в дъното се появи усмихнат лорд Белиш. Той поздрави сърдечно сир Бейлон и сир Донтос и се запъти към масата, и в стомаха на Санса тревожно запърхаха пеперуди. „Не трябва да се страхувам — каза си тя. — Няма причини да се страхувам, всичко ще се уреди добре, Джофри ме обича и кралицата също, нали тя самата ми го каза.“
Прокънтя гласът на херолда:
— Слава на Негова милост, Джофри от домовете Баратеон и Ланистър,
Първия с това име, краля на андалите и на Първите, владетеля на Седемте кралства. Всички, слава на неговата лейди майка, Церсей от дома Ланистър, кралица регент, Светлина на Запада и Протектор на кралството.
Поведе ги сир Баристан Селми, величествен в сребристобелите си доспехи. Сир Арис Оукхарт придружаваше кралицата, докато сир Борос Блънт крачеше до Джофри, така че сега в залата бяха вече шестима от Кралската гвардия, всички Бели мечове освен Джайм Ланистър.
Нейният принц… не, вече нейният крал! — взимаше по две стъпала наведнъж към Железния трон, докато майка му заемаше мястото си при съвета. Джоф беше в черно кадифе с пурпурни ивици, с блестяща пелерина от златна тъкан и носеше корона, отрупана с рубини и черни диаманти.
Когато Джофри се обърна да огледа залата, очите му се спряха на Санса.
Той се усмихна, седна и заговори.

— Кралски дълг е да накажем неверните и да възнаградим с почести онези, които опазиха верността си към трона. Велики майстер Пицел, заповядвам ви да прочетете декретите ми.
Пицел тежко се изправи. Беше се облякъл в пищен халат от дебело червено кадифе с хермелинов колан и блестящи златни торкви. Извади от дълбокия си, обшит със златно везмо ръкав свитък пергамент, разгъна го и зачете дълъг списък с имена, постановяващ в името на краля и на съвета всеки от споменатите да се яви и да положи клетва за васална вярност пред
Джофри. Ако не го сторят, ще бъдат осъдени като предатели, а земите и титлите им ще се отнемат в полза на трона.
Имената, които зачете, накараха Санса да затаи дъх. Лорд Станис
Баратеон, неговата лейди съпруга и дъщеря му. Лорд Ренли Баратеон.
Двамата лордове Ройс и техните синове. Сир Лорас Тирел. Лорд Мейс Тирел, братята му, чичовците и синовете. Червения жрец, Торос Мирски. Лорд Берик
Дондарион. Лейди Лиза Арин и нейният син, малкият лорд Робърт. Лорд
Хостър Тъли, брат му сир Бриндън и синът му сир Едмур. Лорд Джейсън
Малистър. Лорд Брус Карон от Блатата. Лорд Титос Блакууд, владетелят на
Черния лес. Лорд Уолдър Фрей и наследникът му сир Стеврон. Лорд Карил
Ванс. Лорд Джонос Бракън. Лейди Шела Уент. Доран Мартел, принцът на Дорн и всичките му синове. „Толкова много — помисли тя, а Пицел не спираше и не спираше — цяло ято гарвани ще трябват, за да се разпрати тази заповед.“
А накрая, почти последни дойдоха имената, от които Санса най-много се боеше. Лейди Кейтлин Старк. Роб Старк. Брандън Старк, Рикон Старк, Аря
Старк. Санса едва се сдържа да не ахне. Аря! Искаха Аря да се представи и да положи клетва… но това означаваше, че сестра й е успяла да стигне невредима на галерата и сега сигурно беше в безопасност в Зимен хребет…
Великият майстер Пицел нави списъка, пъхна го отново в ръкава си и извади от десния ръкав друг свитък. Окашля се и продължи.
— На мястото на предателя Едард Старк по волята на Негова милост
Тивин Ланистър, лорд на Скалата на Кастърли и Страж на Запада, заема поста
Ръка на краля, да говори с неговия глас, да води армиите му срещу неговите врагове и да налага кралската воля. Така реши кралят. Малкият съвет е съгласен. На мястото на предателя Станис Баратеон, по волята на Негова милост неговата лейди майка, кралицата регент Церсей Ланистър, която винаги е била най-сигурната му опора, да заседава в малкия съвет, за да допринесе така за неговото мъдро и справедливо управление. Така реши кралят. Съветът е съгласен.
Санса чу тихото мърморене на благородниците, но гласовете им бързо стихнаха и Пицел продължи.

— Също така по волята на Негова милост неговият верен слуга Джанос
Слинт, командир на Градската стража на Кралски чертог, да бъде едновременно въздигнат в лорд и да му се дари древното седалище на
Харънхъл, с всичките му прилежащи земи и приходи, и неговите синове и внуци да наследяват тези почести след него за вечни времена. По негова воля също така лорд Слинт незабавно да заеме място в малкия съвет, за да помогне така в управлението на кралството. Така реши кралят. Малкият съвет е съгласен.
С крайчеца на окото си Санса улови някакво движение, извърна се и видя влизащия през порталната врата Джанос Слинт. Този път последвалият ропот беше по-силен и по-гневен. Гордите благородници, чиито домове бяха с хилядогодишно потекло, с неохота заотваряха път на оплешивелия мъж с жабешкото лице, без знатен род. По жакета му от черно кадифе бяха пришити златни плочки и те тихо подрънкваха с всяка негова стъпка. Плащът му беше съшит от черен и златист сатен. Пред него пристъпваха две грозновати момчета, сигурно синовете му, и едва удържаха в ръце тежкия метален щит, висок колкото самите тях. За знак си бе избрал окървавено копие, което блестеше със златен цвят върху черно поле. От гледката кожата по ръцете на
Санса настръхна.
След като лорд Слинт зае мястото си, Великият майстер Пицел продължи:
— В последно време, в тези времена на предателства и смут, след скорошната кончина на обичния ни Робърт, съветът прецени, че животът и сигурността на крал Джофри са от съдбовна важност… — Замълча и погледна кралицата.
Церсей стана.
— Сир Баристан Селми, станете.
Сир Баристан бездруго стоеше пред Железния трон вкаменен като статуя, но сега се смъкна на едно коляно и сведе глава.
— Ваша милост, на вашите команди съм покорен.
— Станете, сир Баристан — разпореди се Церсей Ланистър. — Можете да махнете шлема си.
— Милейди? — Старият рицар стана и свали белия шлем, макар да не разбираше защо.
— Вие служихте на кралството дълго и вярно, добри ни сир, и всеки мъж и жена в Седемте кралства ви дължат благодарност. Но се боя, че срокът на вашата служба вече изтече. По волята на краля и съвета трябва да оставите това тежко бреме.

— Моето… бреме? Боя се, че… че не…
Новопровъзгласеният лорд Джанос Слинт заговори тежко и грубо:
— Нейна милост се опитва да ви обясни, че сте освободен като лорд- командир на Кралската гвардия.
Високият белокос рицар сякаш се сви на мястото си и дъхът му секна.
— Ваша милост — най-сетне промълви Баристан. — Кралската гвардия е Заклето братство. Нашите клетви са за цял живот. Само смъртта може да освободи лорд-командира от поверения му дълг.
— Чия смърт, сир Баристан? — Гласът на кралицата бе мек като коприна, но думите й се разнесоха в цялата зала. — Вашата или тази на краля?
— Вие допуснахме баща ми да умре — обвини го от Железния трон
Джофри. — Твърде стар сте, за да защитите когото и да било.
Пред смаяните очи на Санса старият рицар вдигна глава към новия си крал. Никога не бе го виждала да изглежда на годините си. Сега го видя.
— Ваша милост — каза той. — Аз бях избран за Белите мечове на двадесет и третата си година. Това бе всичко, за което бях мечтал от мига, в който за пръв път хванах меч. Отказах се от всички свои права над Цитаделата на моите предци. Момичето, за което трябваше да се венчая, се омъжи за моя братовчед. Нямах нужда нито от владения, нито от синове, животът ми трябваше да изтече в служба на кралството. Лично сир Грегър Хайтауър чу клетвените ми слова… да браня своя крал с всички сили… кръвта си да дам за неговия… сражавах се редом с Белия бик и с принц Левин Дорнски… редом до
Артър Дейн, Меча на утрото. Преди да служа на вашия баща, защитавах крал
Ерис и преди него баща му Джерис… трима крале…
— И всички те са мъртви — подхвърли Кутрето.
— Времето ви изтече — обяви Церсей Ланистър. — Джофри се нуждае от обкръжение от млади и силни мъже. Съветът е определил вашето място като командир на Заклетите братя на Белите мечове да се заеме от сир Джайм
Ланистър.
— Кралеубиеца — процеди с изпълнен с презрение глас сир Баристан.
— Лъжерицарят, който оскверни оръжието си с кръвта на краля, когото се бе заклел да пази.
— Внимавайте с приказките си, сир — предупреди кралицата. —
Говорите за нашия възлюблен брат, който носи кръвта на вашия крал.
Лорд Варис заговори по-кротко от останалите.
— Не подценяваме доблестната ви служба, сир. Лорд Тивин Ланистър щедро се съгласи да ви отстъпи хубав участък земя на север от Ланиспорт до

морето, с достатъчно злато и хора, за да си вдигнете яка цитадела и слуги, които да задоволят всички ваши потребности.
Сир Баристан го изгледа рязко.
— Зала, в която да издъхна, и хора, които да ме погребат. Благодаря, благородни господа… но плюя на вашето съжаление. — Вдигна ръка и откопча токите, държащи плаща му на раменете, и тежката бяла одежда се свлече на купчина на пода. Шлемът му падна върху плочите и издрънча. — Аз съм рицар. — Откопча стегите на сребърния си нагръдник и той също отекна върху камъка. — И ще умра като рицар.
— Гол рицар, по всичко личи — подхвърли със сарказъм Кутрето.
Всички се разсмяха: Джофри на трона си и стоящите мирно лордове,
Джанос Слинт и кралица Церсей, Сандор Клегейн и дори останалите мъже от
Кралската гвардия, петимата, които само допреди миг бяха негови събратя.
Това със сигурност най-много го нарани. В сърцето си Санса бе изцяло на страната на доблестния старец, стоящ по средата, почервенял от срам и толкова разгневен, че не можеше да отвърне на подигравката. Накрая той извади меча си.
Санса чу как някой ахна. Сир Борос и сир Мерин пристъпиха напред да му се противопоставят, но сир Баристан ги накара да замръзнат по местата си с поглед, от който капеше презрение.
— Не се безпокойте, сирове, кралят ви е в безопасност… не благодарение на вас. Дори сега бих могъл да пробия през петима ви толкова лесно, колкото кама ще среже буца сирене. Щом ще служите под властта на
Кралеубиеца, нито един от вас не е достоен да носи бялото. — Захвърли меча си в подножието на Железния трон. — Ето ти го, момче. Стопи го и го добави към другите, ако искаш. Така ще ти е по-полезен от мечовете в ръцете тези петимата. Навярно лорд Станис ще седи на него, когато ти отнеме трона.
Тръгна бавно към изхода, а стъпките му закънтяха по пода и заотекваха от голите каменни стени. Благородниците се разделиха да му отворят път.
Чак когато тежките врати от дъб и бронз се затвориха зад гърба му, Санса отново чу други звуци: стаени гласове, шумолене на дрехи по неловко размърдали се тела, на свитъци по масата на съвета.
— Той ме нарече момче! — обидено проплака Джофри, като малко дете.
— И ме заплаши с чичо ми Станис.
— Празни приказки — махна с ръка евнухът Варис. — Без значение…
— Но той може да крои заговор с чичовците ми. Искам да го задържат и да го разпитат. — Никой не помръдна. Джофри повиши глас: — Казах, искам да го задържат!

Джанос Слинт се надигна от масата на съвета.
— Моите златни плащове ще се погрижат за това, ваша милост.
— Добре — отвърна облекчено крал Джофри. Лорд Джанос излезе от залата и след него заподтичваха двете грозни момчета, помъкнали грамадния метален щит на дома Слинт.
— Ваша милост — подсети Кутрето краля. — Ако можем да продължим, седмината сега са шестима. Имаме нужда от нов меч за гвардията ви.
Джофри се усмихна.
— Кажи им, майко.
— Кралят и съветът решиха, че в Седемте кралства няма по-подходящ мъж да пази и закриля Негова милост от неговия заклет щит, Сандор Клегейн.
— Е, куче, харесва ли ти това? — попита крал Джофри.
Насеченото от белези лице на Хрътката остана неразгадаемо.
— Защо не? Нямам нито земя, нито жена да оставям, а и да имах, на кого му пука? — Изгорялата му страна се иабръчка. — Но ви предупреждавам, рицарски клетви няма да полагам.
— Заклетите братя на Кралската гвардия винаги са били рицари — каза твърдо сир Борос.
— Вече не — отвърна хрипливо Хрътката и сир Борос млъкна.
Когато кралският херолд пристъпи напред, Санса осъзна, че моментът настъпва, и нервно приглади плохите на полата си. Беше се облякла траурно в знак на почит към мъртвия крал, но бе положила особени грижи да изглежда красива. Роклята беше същата онази от коприната с цвят на слонова кост, която кралицата й бе подарила и която Аря й беше изцапала, но тя я беше дала да я боядисат черна и петното изобщо не личеше. Няколко часа се суети през нощта над накитите си и накрая се спря на елегантната с простотата си сребърна верижка.
Гласът на херолда прокънтя.
— Ако някой в тази зала има други неща да постави пред Негова милост, да излезе и заговори, или да запази мълчание.
Санса трепна. „Сега — каза си тя. — Трябва да изляза сега. Боговете дано ми дадат кураж.“ Направи една стъпка, после втора. Лордове и рицари мълчаливо отстъпиха да й направят път и тя усети с кожата си тежестта на погледите им. „Трябва да съм силна като своята лейди майка.“
— Ваша милост — извика с тих и треперлив глас.

Височината на Железния трон предлагаше на Джофри по-голяма видимост, отколкото на всеки друг в залата. Той я видя пръв.
— Излезте напред, милейди — подкани я усмихнат любимият й.
Усмивката му я окуражи. Накара я да се почувства красива и силна. „Той ме обича. Той наистина ме обича!“ Санса вдигна глава и тръгна към него, не много бавно, но и без да бърза прекалено. Не биваше да им позволи да разберат колко е изнервена.
— Лейди Санса, от дома Старк — извика херолдът.
Тя спря пред трона на мястото където лежеше на купчина белият плащ на сир Баристан, до шлема и бронята му.
— Санса, имаш ли някаква работа за краля и за съвета? — попита кралицата от масата на съвета.
— Да. — Санса коленичи върху плаща така, че да не си изцапа роклята, и вдигна очите си към своя принц в страховития черен трон.
— С благоволението на Негово величество, моля за милост към моя баща, лорд Едард Старк, който беше Ръката на краля. — Сто пъти беше упражнявала тези думи.
Кралицата въздъхна.
— Санса, разочароваш ме. Какво ти казах аз за кръвта на предателя?
— Баща ви е извършил тежки и ужасни престъпления, милейди — обади се Великият майстер Пицел.
— Ах, бедничкото ми — въздъхна Варис. — Та тя е само едно малко дете, господа, просто не разбира какво иска.
Санса не сваляше очите си от Джофри. „Трябва да ме чуе, трябва.“
Кралят се размърда на трона.
— Оставете я да говори. Искам да чуя какво ще каже.
— Благодаря ви, ваша милост. — Санса се усмихна, с онази своя свенлива, тайна усмивчица, предназначена само за него. Слушаше я. Знаеше си, че ще я чуе.
— Буренът на измяната е опасен — строго заяви Пицел. — Трябва да се изтръгне, да се изкорени и стеблото, и семето му, за да не никнат от всяка крайпътна канавка по кралския път нови и нови изменници.
— Отричаш ли престъплението на баща си? — попита лорд Белиш.
— Не, благородни господа. — Санса беше достатъчно благоразумна. —
Зная, че трябва да бъде наказан. Знам, че милорд татко ми трябва да съжали за стореното. Той беше приятел на крал Робърт и го обичаше, всички вие знаете колко го обичаше. Той никога не е искал да става Ръка на краля, докато

кралят не го помоли. Сигурно са го излъгали. Лорд Ренли или лорд Станис, или… или все някой, трябва да са го излъгали, иначе…
Крал Джофри се наведе напред, ръцете му стиснаха облегалките на трона и острите шипове на мечовете се показаха между пръстите му.
— Той каза, че не съм крал. Защо го каза?
— Беше му счупен кракът — отвърна задъхано Санса. — Знаете ли колко го болеше? Майстер Пицел му даваше да пие маков сок против болката, а казват, че сокът на мака изпълва главата ти с облаци. Иначе той никога нямаше да го каже.
Варис промълви тихо, но всички го чуха:
— Детска вяра… тази мила невинност… и все пак, казват, от устата на невръстните често говори мъдростта.
— Измяната си е измяна — отвърна начаса Пицел.
Джофри се размърда неспокойно на желязната седалка.
— Мамо?
Церсей Ланистър се взря замислено в Санса.
— Ако лорд Едард си признае престъплението — най-сетне отрони тя,
— ще знаем, че се е разкаял за безразсъдството си.
Джофри се изправи. „Моля те — помисли Санса, — моля те, от сърце те моля, бъди този крал, който зная, че си, добър, милостив и благороден. Моля те!“
— Имаш ли да ни кажеш нещо друго? — попита я той.
— Само… че ако ме обичате, моля ви проявете тази добрина към мен, мой принце — отрони Санса.
Кралят я огледа.
— Сладките ти слова ме трогнаха — изрече той много галантно и кимна, сякаш да я увери, че всичко ще свърши добре. — Ще направя каквото ме молиш… но най-напред баща ти трябва да признае. Трябва да признае, че аз съм кралят, иначе за него няма да има милост.
— Ще признае — отвърна Санса и душата й се възвиси. — О, сигурна съм, че ще го признае.
ЕДАРД

Сламата по пода вонеше на урина. Нямаше прозорец, нито легло, нито дори отходно буре. Спомняше си стени от бледочервен камък, покрити с мухъл, сива врата от прогнили дъски с набити по тях железни пирони. Беше ги видял съвсем за кратко, докато го тикаха вътре. След като вратата се затръшна зад гърба му, не можа да види нищо повече. Мракът беше пълен. Все едно че беше сляп. Или мъртъв. Заровен с краля.
— Ех, Робърт — промълви той, докато ръката му опипваше студената каменна стена. Кракът му пулсираше при всяко движение. Спомни си шегата, която кралят му бе споделил в криптата на Зимен хребет, докато Кралете на
Зимата ги гледаха със студените си каменни очи. Кралят яде, бе казал Робърт, а Ръката чисти лайната. Как се беше смял. Но всичко излезе не така. „Кралят умира — помисли Нед Старк, — а погребват Ръката.“
Тъмницата се намираше под Червената цитадела, по-дълбоко, отколкото смееше да си представи. Спомни си старите разкази за Мегор
Жестокия, който избил всички зидари, построили замъка, за да не могат да разкрият тайните му.
Прокле ги всички: Кутрето, Джанос Слинт и неговите златни плащове, кралицата, Кралеубиеца, Пицел и Варис, и сир Баристан, дори лорд Ренли, от кръвта на самия Робърт, който бе избягал точно когато имаше най-голяма нужда от него. Но най-накрая обвини себе си. „Глупак — изрева Нед в мрака.
— Трижди проклет, сляп глупак.“
Ликът на Церсей Ланистър сякаш заплува пред него в тъмното. Косата й светеше, пълна със слънчева светлина, но в усмивката й имаше насмешка.
— Когато играеш играта на тронове, или печелиш, или загиваш — прошепна тя.
Нед бе играл и бе загубил, а хората му бяха заплатили цената на безразсъдството му с кръвта си.
Помисли за двете си дъщери и му се доплака, но сълзите не идваха.
Дори сега той беше Старк от Зимен хребет и скръбта и яростта му замръзваха вкочанени в душата му.
Когато лежеше неподвижно, кракът не го болеше толкова, затова се стараеше да не мърда. За колко — не можеше да определи. Не можеше да вижда, за да бележи по стените. Затвори очи и ги отвори. Беше все едно.
Спеше, будеше се и заспиваше отново. Не знаеше кое бе по-мъчително: бодърстването или сънят. Когато спеше, сънуваше: мрачни и тревожни сънища за кръв и прекършени обети. Събудеше ли се, нищо не му оставаше, освен да мисли, а будните му мисли често се оказваха по-лоши и от кошмарите. Мисълта за Кат беше болезнена като постеля от игли. Чудеше се къде ли е тя сега, какво прави. Чудеше се дали изобщо ще я види отново.

Часовете се превръщаха в дни, или така поне му се струваше. Усещаше тъпа болка в потрошения си крак и сърбеж под гипса. Щом докоснеше бедрото си, плътта пареше на пръстите му. Единственият звук бе собственото му дишане. След известно време започна да си говори високо, за да чува гласа си. Съставяше планове как да си опази разсъдъка, градеше замъци на надеждата в тъмното. Братята на Робърт все пак бяха на воля, вдигаха войски при Драконов камък и Бурен край. Алин и Харвин щяха да се върнат в Кралски чертог с остатъка от личната му гвардия, след като се справят със сир Грегър.
Кейтлин щеше да вдигне севера, щом я достигнеше вестта за него, а речните лордове и тези от планините и от Долината щяха да я подкрепят.
Улавяше се, че все повече и повече мисли за Робърт. Виждаше краля, какъвто го помнеше в разцвета на младостта му, висок и красив, с големия шлем с еленовите рога на главата, с бойния чук в ръката, седнал на коня си като рогат бог. Чуваше в мрака смеха му, виждаше очите му, сини и ясни като планински езера.
— Погледни ни, Нед — каза Робърт. — Богове, как се стигна до това? Ти тук, а аз — убит от някаква свиня. А двамата с теб спечелихме трон…
„Провалих те, Робърт“ — помисли Нед. Не можеше да го каже на глас.
„Излъгах те. Скрих истината от теб. Допуснах да те убият.“
Кралят го чу.
— Вироглав глупак — измърмори той, — толкова горд и самонадеян, че не може да слуша. Гордостта яде ли се, Старк? Твоята чест ще защити ли децата ти?
Лицето му се пропука, пукнатините разтвориха плътта и той посегна, изтръгна маската с ръка и я захвърли. Вече не беше Робърт; беше Кутрето, ухилен подигравателно. Когато отвори уста да заговори, лъжите му се превърнаха в светлосиви мушици и се разлетяха.
По коридора отекнаха стъпки. Отначало Нед помисли, че сънува — отдавна не беше чувал нищо друго освен собствения си глас. По това време вече бе изпаднал в треска, счупеният крак се бе превърнал в източник на постоянна тъпа агония, устните му се бяха напукали.
Когато тежката дървена врата изскърца и се отвори, внезапната светлина се оказа твърде болезнена за очите му.
Тъмничарят му подаде кана. Глината беше студена и запотена от влагата. Нед я сграбчи с две ръце и загълта жадно. Водата потече от устата му и закапа по брадата. Пи, докато не почувства, че ще повърне.
— Колко време мина? — попита изнемощяло.

Тъмничарят приличаше на плашило, с лице на плъх и рехава брада, облечен в плетена ризница и къса кожена пелерина.
— Без приказки — изръмжа човекът-плъх и дръпна каната от ръцете му.
— Моля те — промълви Нед, — дъщерите ми…
Вратата се затръшна. Той примига срещу изчезналата светлина, след това се сви върху сламата. Вече не вонеше нито на урина, нито на изпражнения. Вече не миришеше на нищо.
Беше престанал да прави разлика между будност и сън. Спомените го връхлитаха един след друг в тъмното. Беше в годината на онази лъжовна пролет, а той отново бе осемнадесетгодишен, слизаше от Орлово гнездо за турнира при Харънхъл. Виждаше пред себе си тъмнозелените треви и долавяше мириса на полен, понесен от вятъра. Топли дни, прохладни нощи и сладък вкус на вино. Спомни си смеха на Брандън и необузданата храброст на
Робърт в груповия бой, как се смееше, докато събаряше мъжете от седлата наляво и надясно. Спомни си Джайм Ланистър, златокос младеж в бялата люспеста броня, коленичил на тревата пред кралския павилион, как се врича да пази и защитава своя крал Ерис. Как след това сир Осуел Уент помогна на
Джайм да се изправи и как лично Белия бик, Лорд-командирът сир Джеролд
Хайтауър, заметна снежнобелия плащ на Кралски страж на раменете му и закопча торквата. Всичките шестима Бели мечове бяха там да поздравят най- новия си брат.
Ала когато започнаха двубоите, денят бе на Регар Таргариен.
Коронованият принц носеше доспехите, в които по-късно щеше да издъхне: блестящия черен нагръдник с триглавия дракон на своя дом, инкрустиран с рубини на гърдите. Когато яздеше, зад него се вееше пискюл от пурпурна коприна и сякаш ничия пика не можеше да го засегне. Брандън падна пред него, а след това Бронзовия Йон Ройс, и дори великолепния сир Артър Дайн,
Меча на утрото.
Робърт се смееше с Джон и стария лорд Хънтър, когато принцът препусна в кръг около полето на турнира, след като свали от коня сир
Баристан в последния двубой, за да спечели шампионската корона.
Нед си спомни мига, когато всички усмивки замръзнаха, когато принц
Регар Таргариен пришпори коня покрай собствената си съпруга, принцесата на Дорн Елия Мартел, за да положи венеца на дамата на красотата в скута на
Лиана. Все още го виждаше: венец от зимни рози, сини и покрити със скреж.
Нед Старк пресегна и сграбчи цветната корона, но под светлосините цветенца се криеха тръни. Усети как те се забиха в кожата му, остри и

жестоки, видя как капките кръв бавно потекоха по пръстите му и се събуди разтреперан в тъмното.
„Обещай ми, Нед“, бе прошепнала сестра му в кървавата си постеля. Тя бе обичала мириса на зимните рози.
— Боговете дано ме спасят — проплака Нед. — Полудявам.
Боговете не благоволиха да се отзоват.
Всеки път, когато тъмничарят му донесеше вода, си казваше, че е изтекъл още един ден. Отначало го умоляваше да му каже някоя дума за дъщерите му и за света извън килията. Единствените отговори бяха ругатни и ритници. По-късно, когато се появиха болките в стомаха, започна да го моли за храна. Все едно беше; храна не му носеха. Сигурно Ланистърови бяха решили да го уморят от глад. „Не“, каза си. Ако Церсей беше искала смъртта му, щяха да го посекат в тронната зала заедно с хората му. Трябваше й жив.
Изнемощял, отчаян, но жив. Кейтлин държеше брат й; не смееше да го убие, иначе животът на Дяволчето също щеше да е обречен.
Извън килията се чу дрънчене на железни вериги. Щом вратата изскърца и се отвори, Нед протегна ръка към влажната стена и се извърна към светлината. Блясъкът на факела го накара да примижи.
— Храна — изхриптяха напуканите му устни.
— Вино — отвърна глас. Не беше мъжът с лице на плъх; този тъмничар беше по-дебел, по-нисък, въпреки че носеше същата кожена полупелерина и стоманен шлем с шип на върха. — Пийте, лорд Едард. — Мъжът тикна един мях в ръцете му.
Гласът беше странно познат, но на Нед Старк му беше нужна минута, докато се сети чий е.
— Варис? — промълви той. — Това… не е сън. Ти си тук. — Пълните бузи на евнуха бяха покрити с тъмна четинеста брада. Нед усети с пръстите си грубите косми. Варис се беше превъплътил в състарен тъмничар, миришещ на пот и вкиснало вино. — Как си… що за магьосник си ти?
— Жаден — каза Варис. — Пийте, милорд.
Ръцете на Нед хванаха меха.
— Това ли е отровата, която даде на Робърт?
— Бъркате ме с някой друг — тъжно отвърна Варис. — Явно никой не обича евнусите. Я ми дайте меха. — Отпи и от ъгълчето на пълната му уста се стече червена струйка. — Е, не може да се сравни с качеството, което ми предложихте в нощта на турнира, но не е и съвсем отровно — заключи той и отри устни. — Вземете.

Нед се помъчи да преглътне.
— Утайка.
Имаше чувството, че ще го избълва.
— Всички трябва да преглъщат и киселото заедно със сладкото.
Върховните лордове, както и евнусите. Вашият час настъпи, милорд.
— Дъщерите ми…
— По-малката се измъкна от сир Мерин и избяга — каза Варис. — Не можах да я намеря. Ланистърови също. Което е добре, впрочем. Новият ни крал не я обича. По-голямата ви дъщеря все още е сгодена за Джофри. Церсей я държи подръка. Преди няколко дни тя дойде на дворцовия съвет да се помоли да ви пощадят. Жалко, че не бяхте там да я чуете, щяхте да се трогнете. — Наведе се напрегнато към него. — Вярвам, осъзнавате, че сте мъртъв, лорд Едард?
— Кралицата няма да ме убие — каза Нед. Главата му се замая; виното беше силно, а той от толкова отдавна не беше хапвал нищо. — Кат… Кат държи брат й.
— Не този, който трябваше — въздъхна Варис. — Все едно, тя го е изтървала. Допуснала е Дяволчето да се изплъзне между пръстите й.
Предполагам, че вече е мъртъв, някъде из Лунните планини.
— Ако това е вярно, прережи ми гърлото и да се свършва. — Беше замаян от виното, без сили и сърцето го болеше.
— Кръвта ви е последното, което желая.
Нед се намръщи.
— Когато изклаха охраната ми, ти стоеше до кралицата, гледаше и не изрече дума.
— И пак бих го направил. Изглежда, трябва да ви напомня, че бях невъоръжен, без броня и обкръжен от мечовете на Ланистър. — Евнухът го изгледа с любопитство и килна глава. — Като малко момче, преди да ме клъцнат, пътувах с една трупа глумци из Свободните градове. Те ме научиха, че всеки човек си има роля, в живота, както и в глумството. Така е и в кралския двор. Кралското правосъдие трябва да буди страх, надзорникът на хазната да е пестелив, Лорд-командирът на кралската гвардия трябва да е храбър… а началникът на слухарите трябва да е лукав, раболепен и напълно безскрупулен. Един храбър доносник е толкова безполезен, колкото един страхлив рицар. — Вдигна меха и пак отпи.
Нед се втренчи в лицето на евнуха, за да потърси истината под глумските белези и фалшивата четина. Пое меха и опита отново виното. Този път го пое по-леко.

— Можеш ли да ме освободиш от тази яма?
— Бих могъл… но дали ще го направя? Не. Ще се зададат въпроси и всички отговори ще доведат до мен.
Нед не очакваше повече.
— Откровен си.
— Един евнух няма чест, а паякът не може да се наслаждава на лукса, който носят скрупулите, милорд.
— Би ли се съгласил поне да изпратиш едно писмо от мен?
— Зависи от писмото. С удоволствие ще ви осигуря лист и мастило, ако искате. А след като напишете каквото пожелаете, ще взема писмото и ще го прочета, и или ще го доставя, или не — зависи дали ще помогне на целите ми.
— На твоите цели? А какви са тези цели, лорд Варис?
— Мир — отвърна без колебание Варис. — Ако е имало една душа, която да е желаела отчаяно Робърт Баратеон да остане жив, това съм аз. — Варис въздъхна. — Дванадесет години съм го пазил от враговете му, но ето, че от приятелите му не можах да го опазя. Що за странен пристъп на лудост ви тласна да кажете на кралицата, че сте разбрали истината за рождението на
Джофри?
— Лудостта на милосърдието — призна Нед.
— Ах — възкликна Варис. — Разбира се. Вие сте честен човек с чувство за достойнство, лорд Едард. Понякога го забравям, за съжаление. Толкова малко хора като вас съм срещал в живота си. — Варис огледа килията. — Но като виждам какво ви спечели честността и доблестта, разбирам защо.
Нед Старк облегна глава на влажната каменна стена и затвори очи.
Кракът му запулсира.
— Кралското вино… разпитахте ли Лансел?
— О, естествено. Церсей му е дала меховете и му е казала, че това е любимия сорт на Робърт. — Евнухът сви рамене. — Животът на ловеца е опасен. Ако глиганът не беше довършил Робърт, щеше да падне от кон, да го ухапе усойница, някоя стрела да полети накриво… лесът е кланицата на боговете. Не виното уби краля. Уби го вашето милосърдие.
Нед се беше опасявал точно от това.
— Боговете дано ми простят.
— Ако има богове — каза Варис, — предполагам, че ще го направят.
Кралицата във всеки случай не можеше да чака толкова дълго. Робърт взе да става неуправляем, а тя трябваше да се отърве от него, за да си развърже ръцете и да се заеме с братята му. Те са сериозна двойка, Станис и Ренли.

Железният юмрук и кадифената ръкавица. — Евнухът изтри уста с опакото на ръката си. — А вие се оказахте глупак, милорд. Трябваше да послушате
Кутрето, когато ви подкани да подкрепите възцаряването на Джофри.
— Как… как го разбра?
Варис се усмихна.
— Знам, само това ви интересува. Знам също, че утре ще ви посети кралицата.
Нед бавно вдигна очи.
— Защо?
— Церсей се страхува от вас, милорд… Но си има други врагове, които я плашат повече. Любимият й Джайм сега се сражава с речните лордове. Лиза
Арин си стои в Орлово гнездо, обкръжена от каменни зъбери и стомана, а между нея и кралицата не съществува капка любов, уверявам ви. В Дорн
Мартелови още скърбят за убийството на принцеса Елия и децата й. А сега и вашият син е тръгнал през Шийката с войската на Севера.
— Роб е още момче! — каза стъписано Нед.
— Момче, но с армия — отвърна Варис. — Но сте прав, все пак е още момче. Братята на краля са тези, които не дават на Церсей да заспи нощем…
Особено лорд Станис. Неговата претенция е законната, а той е прочут с храбростта си като пълководец и е съвсем безмилостен. Едва ли има друго същество на земята, което може да предизвика у нея толкова страх, колкото този човек. Никой не знае какво е правил и какво прави Станис в Драконов камък, но съм готов да се обзаложа, че е събрал повече мечове, отколкото морски раковини. Та ето ви го кошмара на Церсей: докато нейните баща и брат си губят силите в боеве със Старките и с Тъли, лорд Станис ще дебаркира, ще се провъзгласи за крал и къдравата руса главица на синчето й ще хвръкне… както и нейната междувременно, макар да съм убеден, че се тревожи повече за момчето.
— Станис Баратеон е законният наследник на Робърт — заяви Нед. —
Тронът е негов по право. Бих приветствал въздигането му.
Варис цъкна с език.
— Церсей няма да иска да чуе това, гарантирам ви го. Станис може и да спечели трона, но само гниещата ви глава на кола ще дочака да го приветства, освен ако не си държите зад зъбите този свой език. Санса се помоли толкова мило, срамно ще е да провалите всичко. Живота ви връщат, стига да благоволите да си го вземете. Церсей не е глупава. Знае, че питомният вълк е по-полезен от мъртвия.

— Искате от мен да служа на жената, която уби моя крал, изкла хората ми и осакати сина ми? — изхриптя невярващ Нед.
— Искам от вас да служите на кралството — каза Варис. — Кажете на кралицата, че ще признаете престъпната си измяна, заповядайте на сина си да остави меча и обявете, че признавате Джофри за законен наследник.
Предложете й да обявите Станис и Ренли за вероломни узурпатори. Нашата зеленоока лъвица знае, че сте човек на честта. Ако й дадете мира, от който тя се нуждае, и време да се справи със Станис, и се вречете, че ще опазите тайната й до гроб, убеден съм, че ще ви позволи да облечете черното и да изживеете остатъка от живота си на Вала, с вашия брат и онзи ваш незаконен син.
Мисълта за Джон изпълни Нед с чувство за срам и неизразима мъка.
Само да можеше да види отново момчето, да седне и да си поговори с него… болката прониза счупения му крак под мръсния калъф на гипса. Той присви устни и пръстите му се отвориха и затвориха безпомощно.
— Това ли е вашият замисъл? — изпъшка той, — или сте в съюз с
Кутрето?
Тази мисъл, изглежда, развесели евнуха.
— По-скоро бих се оженил за Черната коза на Кохор. Кутрето е вторият по коварство човек в Седемте кралства. О, подавам му подбрани клюки, колкото да си въобразява, че съм негов — точно както позволявам на Церсей да мисли, че съм неин.
— И както позволявате на мен да мисля, че сте мой. Кажете ми, лорд
Варис, на кого служите всъщност?
Варис се усмихна тънко.
— Как на кого, на кралството, милорд, как бихте могли изобщо да се усъмните? Кълна се в изгубеното си мъжество. Служа на кралството, а кралството има нужда от мир. — Довърши последната глътка вино и хвърли меха настрани. — Е, какъв е отговорът ви, лорд Едард? Дайте ми дума, че ще кажете на кралицата това, което иска да чуе, когато ви посети.
— И да го направя, думите ми ще са кухи като празни доспехи. Животът ми не е толкова скъп за такова нещо.
— Жалко. — Евнухът стана. — А животът на дъщеря ви, милорд? Той колко е скъп?
Мраз прониза сърцето на Нед.
— Дъщеря ми…
— Вие със сигурност не мислите, че съм забравил това ваше мило и невинно същество, милорд? Във всеки случай кралицата едва ли.

— Не! — примоли се Нед. — Варис, боговете дано са милостиви, с мен правете каквото искате, но оставете дъщеря ми настрана от кроежите си.
Санса е още дете.
— Ренис също беше дете. Дъщерята на принц Регар. Мило, невинно дете, по-малко от дъщерите ви. Имаше си едно черно котенце, наричаше го
Балерион, знаете ли? Много пъти съм се чудил какво стана с него. Ренис все се преструваше, че той е истинският Балерион, Древния ужас от стари времена, но мисля, че Ланистърови бързо са я накарали да схване разликата между котенце и дракон в деня, в който нахлуха през вратата й. — Варис отрони дълга, уморена въздишка, въздишка на човек, понесъл всичката скръб на света в една торба на рамото си. — Върховният септон веднъж ми каза, че както грешим, така страдаме. Ако това е вярно, лорд Едард, кажете ми… защо винаги невинните страдат най-много, когато вие, знатните особи, играете своята игра на тронове? Поразсъдете над това, ако решите, докато чакате кралицата. И отделете малко мисъл и за следното: следващият ви посетител би могъл да ви донесе хляб, сирене и маковия сок за болката… но би могъл да ви донесе и главата на Санса.
Той пак въздъхна.
— Изборът, драги ми лорд Ръка, си е изцяло ваш.
КЕЙТЛИН
Докато войската се точеше по насипа на пътя през черните блата на
Шийката и се изливаше в крайречните земи долу, безпокойството на Кейтлин растеше. Тя се стараеше да прикрива опасенията си зад маска на сдържано спокойствие, но с това те не намаляваха, а напротив, усилваха се с всяка измината левга. Дните й бяха тревожни, нощите неспокойни и всеки гарван, който прелетеше над главите им, я караше да стиска зъби.
Боеше се за баща си и се чудеше на злокобното му мълчание. Боеше се за брат си Едмур и се молеше боговете да бдят над него, ако се наложеше да се изправи срещу Кралеубиеца в битка. Боеше се за Нед и за момичетата, както и за милите си синове, които бе оставила в Зимен хребет. Но така или иначе, нищо не можеше да направи за когото и да било от тях, затова се мъчеше да ги изтласка от мислите си. „Трябва да съхраниш силите си за Роб — повтаряше си тя. — Сега той е единственият, комуто можеш да помогнеш. Трябва да си силна и корава като севера, Кейтлин Тъли. Сега трябва да си истинска Старк, като своя син.“

Роб яздеше в челото на колоната под плющящото бяло знаме на Зимен хребет. Всеки ден помолваше някой от лордовете да го придружи, за да може да побеседва с него в движение; зачиташе всекиго поред, без да проявява предпочитания, изслушваше ги така, както лорд баща му можеше да изслушва, претегляше думите им и ги сверяваше.
„Много е научил от Нед — казваше си тя, докато го гледаше, — но достатъчно ли е?“
Черната риба бе повел сто подбрани пиконосци и сто бързи коня и беше препуснал напред да засланя в авангард колоната и да разузнава пътя.
Донесенията, които връщаха конниците на сир Бриндън, трудно можеха да я убедят, че войската на лорд Тивин все още отстои на много дни път на юг, но
Уолдър Фрей, лордът, който държеше под контрол Бродовете, беше събрал сила от близо четири хиляди души в замъците си по Зелената вилка.
— Пак последен — промърмори Кейтлин, щом чу това. Пак Тризъбеца, проклет да е! Брат й Едмур беше свикал знамената по право и лорд Фрей трябваше да се присъедини към войската на Тъли при Речен пад, но ето че си седеше и изчакваше.
— Четири хиляди души — повтори Роб, повече объркан, отколкото ядосан. — Лорд Фрей едва ли се надява да се срази сам с Ланистърови.
Очевидно се кани да присъедини войската си към нашата.
— Дали? — попита Кейтлин. Яздеше отпред с Роб и Робърт Гловър, днешния му спътник. Авангардът на колоната се беше пръснал зад тях, бавно придвижваща се гора от пики, знамена и копия. — Чудя се. Нищо не очаквай от Уолдър Фрей и няма да се изненадаш.
— Той е знаменосец на твоя баща.
— Някои хора приемат клетвите си по-сериозно от други, Роб. А лорд
Фрей винаги е бил по-приятелски настроен към Скалата на Кастърли, отколкото би се харесало на баща ми. Един от синовете му е женен за сестрата на Тивин Ланистър. Това само по себе си не значи много, разбира се. Лорд
Уолдър е наплодил много деца в дългия си живот и те все е трябвало да се оженят за някого. Но все пак…
— Смятате ли, че се кани да ни измени в полза на Ланистърови, милейди? — попита гробовно Робърт Гловър.
Кейтлин въздъхна.
— Ако трябва да съм откровена, съмнявам се, че дори лорд Фрей знае какво възнамерява да направи. Той притежава предпазливостта на старец и амбицията на недорасъл младеж, а лукавство никога не му е липсвало.

— Близнаците ни трябват, майко — разгорещи се Роб. — Друг път през реката няма. Знаеш го.
— Да. Но го знае и Уолдър Фрей, в това можеш да си сигурен.
Същата нощ вдигнаха стана си при южния край на блатата, по средата между кралския път и реката. Там Теон Грейджой им донесе новини от чичо й.
— Сир Бриндън нареди да ви кажа, че е кръстосал мечове с
Ланистърови. Натъкнал се е на дузина съгледвачи, които няма да могат скоро да донесат на лорд Тивин. Или изобщо. — Теон се ухили. — Сир Аддам
Марбранд командва предните им отряди, сега се оттегля на юг, опожарявайки всичко по пътя си. Той знае къде сме, повече или по-малко, но Черната риба се кълне, че няма да разбере, когато се раздвоим.
— Освен ако лорд Фрей не му го съобщи — каза рязко Кейтлин. — Теон, когато се върнеш при чичо ми, предай му да разположи най-добрите си стрелци около Близнаците, денонощно, със заповед да свалят всеки гарван, който видят да излита от бойниците. Не искам нито една птица, понесла вест за ходовете на сина ми, да стигне до лорд Тивин.
— Сир Бриндън вече се е погрижил за това, милейди — отвърна с игрива усмивка Теон. — Още няколко птички и ще си опечем месеник. Перата им ще ви ги запазя за шапка.
Трябваше да съобрази, че Бриндън Черната риба щеше да го предвиди много преди нея.
— Какво са правили Фрей, докато Ланистърови са палили нивята им и са плячкосвали селата им?
— Имало е някакво сражение между хората на сир Аддам и лорд Уолдър
— отвърна Теон. — На по-малко от един ден езда оттук намерихме двама от съгледвачите на Ланистър да хранят гаргите, след като хората на Фрей са ги посекли. Но главните сили на Фрей стоят струпани на Близнаците.
Това несъмнено носеше печата на Уолдър Фрей, помисли с горчивина
Кейтлин. Задръж, изчакай, погледай, не рискувай освен ако не те принудят.
— Щом е влязъл в бой с Ланистърови, може би все пак е решил да спази клетвите си — каза Роб.
Кейтлин не беше толкова обнадеждена.
— Да защити земите си е едно, а да излезе в открито сражение с лорд
Тивин — съвсем друго.
Роб се извърна към Теон Грейджой.
— Черната риба намери ли друг път през Зелената вилка?
Теон поклати глава.

— Течението на реката е бързо и дълбоко. Според сир Бриндън толкова на север не може да се преброди.
— Трябва да го имам този брод! — заяви кипнал Роб. — О, конете ни сигурно ще могат да я прегазят, но не и с мъже в броня на гърбовете. Ще трябва да строим понтони, за да прехвърлим желязото, шлемовете, ризниците и пиките, а нямаме дървета за това. Нито време. Лорд Тивин идва на север… —
Синът й стисна юмрук.
— Лорд Фрей ще е глупак, ако се опита да ни прегради пътя — каза Теон
Грейджой с обичайната си лековата самоувереност. — Силите ни са пет пъти повече от неговите. Можеш да завземеш Близнаците, ако се наложи, Роб.
— Няма да е лесно — предупреди Кейтлин, — а и моментът не е подходящ. Докато вдигаш обсадата, Тивин Ланистър ще си доведе войската и ще те удари в гръб.
Роб премести поглед от нея към Грейджой и пак към нея, за да потърси отговор, и не го намери. За миг й се стори по-малък дори от своите петнадесет години, въпреки ризницата, меча и четината по бузите.
— Лорд татко ми как би постъпил? — попита я той.
— Щеше да намери начин да премине — каза му тя. — Каквото и да му струва.
На заранта при тях се върна самият сир Брандън Тъли. Беше сменил тежката броня и шлем, които носеше като Рицаря на Портата, с по-леки доспехи от кожа и плетена ризница като за съгледвач, но рибата му от обсидиан пак стягаше плаща му.
Лицето на чичо й беше мрачно като гроб.
— Имало е битка под стените на Речен пад. Разбрахме го от пленен съгледвач на Ланистър. Кралеубиеца е унищожил войската на Едмур и рицарите на Тризъбеца са се разбягали.
Студ стисна с ледена ръка Кейтлин за гърлото.
— А брат ми?
— Ранен е и пленен — каза сир Бриндън. — Лорд Блакууд и другите оцелели са под обсада в Речен пад, обкръжени от ордата на Джайм.
Роб го погледна с гняв.
— Трябва да преминем проклетата река, ако все още се надяваме да им помогнем.
— Няма да е толкова лесно — предупреди чичо й. — Лорд Фрей е издърпал всичките си сили зад стените на замъците си и портите са затворени и залостени.

— Проклет да е! — изруга Роб. — Ако старият глупак не омекне и не ми позволи да мина, няма да ми остави избор, освен да щурмувам стените му. Ще срина Близнаците и на ушите му ще ги окача, ще видите колко ще му хареса!
— Говориш като обидено хлапе, Роб — сряза го Кейтлин. — Едно дете, като види пречка, първата му мисъл е или да я заобиколи, или да я събори.
Един владетел трябва да се научи, че думите понякога могат да постигнат това, което мечовете не могат.
Роб се изчерви.
— Какво имаш предвид, мамо?
— Фрей държат моста от шестстотин години и от шестстотин години винаги са си взимали таксата.
— Каква такса? Какво иска той?
Тя се усмихна.
— Точно това трябва да разберем.
— А ако реша да не му платя тази такса?
— Тогава по-добре се върни в Рова Кайлин, там се развърни да дадеш сражение на лорд Тивин… или направи така, че да ти израснат криле. Друг избор не виждам.
Кейтлин смуши коня си и остави сина си да разсъждава над думите й.
Нямаше да е добре да го накара да се чувства все едно, че майка му е узурпирала мястото му. „Дали си го научил и на разум, както на храброст, Нед?
Научи ли го да пада на колене?“ Гробищата на Седемте кралства бяха пълни с храбреци, неусвоили този урок.
Някъде по пладне авангардът им видя Близнаците, седалището на
Господарите на Бродовете.
Тук Зелената вилка течеше бърза и дълбока, но родът Фрей я беше обхванал преди много столетия и бе забогатял от парите, които хората им плащаха, за да я прехвърлят. Мостът представляваше масивна арка от гладка сива скала, достатъчно широка, за да преминат едновременно два фургона.
Водната кула се издигаше в центъра на този скален разтег и контролираше както пътя, така и самата река със своите амбразури и портикули. Три поколения Фрей бяха строили този мост. Когато го бяха приключили, бяха вдигнали дебели дървени укрепления на двата бряга, така че никой да не може да премине без позволението им.
Дървото отдавна беше отстъпило на камъка. Близнаците — два тромави, грозни и внушителни замъка, еднакви във всяко отношение, с извисяващия се в дъга мост помежду им — бяха пазили прехода през реката от столетия. Високи оградни стени, дълбоки ровове и тежки дъбови, обковани

с желязо порти пазеха подстъпите, а подножията на моста се издигаха от дебелите вътрешни цитадели. На всеки бряг имаше бойница и портикул, а
Водната кула бранеше самия преход над реката.
Един-единствен поглед бе достатъчен да подскаже на Кейтлин, че замъкът не може да се завземе с щурм. Бойниците гъмжаха от копия и мечове, стрелци имаше зад всеки бруствер и амбразура, подвижният мост беше вдигнат, решетката пусната, вратите — затворени и залостени.
Големия Джон взе да сипе ругатни и проклятия, щом видя какво ги очаква. Лорд Рикард Карстарк заръмжа.
— Това не може да се щурмува, господа — обяви мрачно Рууз Болтън.
— Нито може да се завземе с обсада без армия от другата страна, която да обкръжи втория замък — отбеляза Хелман Толхарт. Отвъд дълбоките мътнозелени води западният близнак се издигаше като огледално отражение на източния си брат. — Дори да разполагахме с време. С каквото, сигурен съм, не разполагаме.
Докато лордовете на севера оглеждаха замъка, малката стражева порта се отвори, над рова се спусна дървен мост и дузина рицари подкараха конете си напред да ги посрещнат, водени от четирима от многото синове на лорд
Уолдър. Знамето им беше със знака на близначните кули, тъмносини на сребристосиво поле. Сир Стеврон Фрей, наследникът на лорд Уолдър, заговори от името на посрещачите им. Всички Фрей приличаха на язовци, а сир Стеврон, който вече надвишаваше шестдесетте и си имаше внуци, приличаше на много състарен и отегчен от живота язовец, но все пак се държеше доста любезно.
— Милорд баща ми ме изпрати да ви поздравим и да попитаме кой предвожда тази могъща войска.
— Аз. — Роб пришпори коня си напред. Беше в пълно снаряжение, щитът с вълчището на Зимен хребет бе пристегнат с ремъци към седлото му, а
Сив вятър пристъпяше безшумно до него.
Старият рицар го изгледа с едва прикрита насмешка, която пробяга във воднистосивите му очи, макар че конят му изцвили неспокойно и се дръпна, подушил миризмата на вълчището.
— Милорд баща ми ще бъде особено поласкан, ако благоволите да споделите с него месо и медовина и му обясните с каква цел сте дошли тук.
Думите му се стовариха сред владетелите знаменосци на Зимен хребет като канара, изхвърлена от катапулт. Никой не ги одобри. Заругаха, заспориха, развикаха се.

— Не бива да го правите, милорд — заговори умолително Галбарт
Гловър на Роб. — Не може да се вярва на лорд Уолдър.
Рууз Болтън кимна.
— Отидете ли сам, сте в ръцете му. Може да ви продаде на Ланистърови, да ви хвърли в тъмница или да ви пререже гърлото — каквото си поиска.
— Щом желае да разговаря с нас, нека да отвори портите си и всички ще му споделим и месото, и медовината — заяви сир Вендел Мандърли.
— Или нека да излезе и да се разбере с Роб тук, пред очите на своите хора, както и на нашите — предложи брат му, сир Уилис.
Кейтлин Старк споделяше съмненията им, но беше достатъчно да погледне сир Стеврон, за да разбере, че никак не е доволен от това, което чуват ушите му. Още няколко думи само и шансът щеше да е изгубен.
Трябваше да действа, и при това бързо.
— Аз ще отида — заяви тя високо.
— Вие ли, милейди? — Големия Джон навъси чело.
— Мамо, сигурна ли си? — Роб явно не беше.
— Никога не съм била по-сигурна — излъга убедително Кат. — Лорд
Уолдър е знаменосец на баща ми. Познавам го още от момиче. Той никога не би ми причинил зло. — „Освен ако не види изгода в това“, добави наум, но някои истини не бяха подходящи за изричане, а някои лъжи бяха неизбежни.
— Убеден съм, че лорд баща ми ще остане доволен от възможността да поговори с лейди Кейтлин — каза сир Стеврон. — И за да гарантираме добрите си намерения, моят брат сир Первин ще остане тук, докато тя се върне невредима при вас.
— Той ще е наш почетен гост — каза Роб. Сир Первин, най-младият от четиримата Фрей в групата, скочи от седлото и връчи юздите на друг от братята си. — Но държа лейди майка ми да се върне до здрач, сир Стеврон — продължи Роб. — Нямам намерение да се задържам тук.
Сир Стеврон кимна учтиво.
— Както кажете, милорд.
Кейтлин пришпори коня си напред, без да се обръща. Синовете на Фрей и придружителите им поеха с нея.
Баща й някога й беше казал, че Уолдър Фрей е единственият владетел в
Седемте кралства, който може да извади цяла армия от гащите си. Когато лордът на Бродовете посрещна Кейтлин в залата за аудиенции на замъка си, обкръжен от своите двадесет живи синове (без сир Первин, с когото ставаха двадесет и един), тридесет и шестима внуци, деветнадесет правнуци и

многобройни дъщери, внучки, копелета и така нататък, тя разбра какво точно беше имал предвид баща й.
Лорд Фрей беше деветдесетгодишен, помъдрял розов язовец с плешиво, осеяно с лунички теме и твърде закъсал с подаграта, за да може да стои сам.
Последната му съпруга, някакво бледолико и крехко момиченце на шестнадесетина години, пристъпваше до носилката му. Беше осмата поред лейди Фрей.
— За мен е огромно удоволствие да ви видя след толкова години, милорд — каза Кейтлин.
Старецът недоверчиво примижа срещу нея.
— Тъй ли? Съмнявам се. Спести ми сладките си думи, лейди Кейтлин, твърде стар съм вече. Какво търсиш тук? Момчето ли толкова ли е гордо, че не можа само да дойде при мен? Какво да правя с теб?
Кейтлин беше малко момиче, когато за последен път беше гостувала в
Близнаците, но още тогава лорд Уолдър си беше раздразнителен, с остър език и груб в обноските. Възрастта, изглежда, само бе влошила нрава му. Налагаше се да подбира много грижливо думите си и да положи усилия да не се обижда от неговите.
— Татко — намеси се назидателно сир Стеврон, — забравяте се. Лейди
Старк е тук по ваша покана.
— Тебе питал ли съм те? Все още не си лорд Фрей, докато не умра.
Приличам ли ти на умрял? Указания от теб не ща!
— Не може да се говори така пред знатната ни гостенка, татко — намеси се един от по-младите синове.
— Ето че и копелетата ми почнаха да ме учат на вежливост — оплака й се лорд Уолдър. — Ще говоря както си искам, дяволите да ви вземат! Трима крале са ми гостували в живота, с кралиците си, мислиш ли, че не мога да мина без уроците ви, Ригър? Майка ти козите доеше, когато за пръв път й дадох семето си. — Изгони младежа с щракване на пръстите си и махна на двама от по-големите си синове.
— Дануел, Уолън, я ми помогнете да се кача на стола.
Вдигнаха лорд Фрей от носилката и го занесоха на върховния трон на
Фрей, висок стол от черен дъб, чийто гръб беше изрязан във формата на две кули, свързани с мост. Младата му жена изкачи плахо стъпалата и зави краката му с одеяло. След като се настани, старецът прикани Кейтлин да се приближи до него и целуна ръката й с грапавите си като пергамент устни.

— Ето — обяви той. — След като ви отдадох полагащата се учтивост, милейди, синовете ми навярно ще ме удостоят с честта да си затворят устата.
Е, защо все пак сте тук?
— Да ви помоля да отворите портите си, милорд — отвърна учтиво
Кейтлин. — Синът ми и неговите лордове знаменосци горят от желание да прехвърлят реката и да продължат по пътя си.
— Към Речен пад ли? — изкиска се Фрей. — О, няма нужда да ми го казвате, недейте. Все още не съм сляп. Старчето все още може да разчете една карта.
— Към Речен пад — потвърди Кейтлин. Не виждаше смисъл да го отрича. — Където можех да очаквам, че ще ви заваря, милорд. Вие все още сте знаменосец на баща ми, нали?
— Хе! — отвърна лорд Уолдър, нещо средно между смях и сумтене. — Че свиках мечовете си, свиках ги, ей ги тук, видяла си ги по стените. Смятах да тръгна веднага щом се събере цялата ми сила. Е, да пратя синовете си. Самият аз вече не ставам за бойни походи, лейди Кейтлин. — Заозърта се да намери потвърждение и посочи един висок петдесетинагодишен мъж. — Кажи й,
Джаред. Кажи й, че точно това се канех.
— Така беше, милейди — заяви сир Джаред Фрей, един от синовете му от втората му жена. — Кълна се в честта си.
— Аз ли съм виновен, че глупавият ви брат загуби битката преди да успея да тръгна? — Старецът се отпусна на възглавниците и я загледа навъсен, очаквайки да оспори версията му за събитията. — Казаха ми, че
Кралеубиеца го е пресякъл като брадва втасало сирене. Защо момчетата ми да бързат на юг, за да си намерят смъртта? Всички, които отидоха на юг, вече се връщат бежешком на север.
Кейтлин беше готова с най-голяма охота да заплюе свадливия мърморещ старец и на огън да го опече, но до залез слънце трябваше да отвори моста. Затова отвърна спокойно.
— Тъкмо затова е особено важно да стигнем скоро до Речен пад.
Милорд, къде можем да поговорим?
— Ние вече говорим — отвърна с гримаса лорд Фрей. Голата му петниста глава се завъртя. — Какво сте зяпнали всички? — сопна се старчето на домочадието си. — Марш навън. Лейди Старк иска да поговори с мен насаме. Сигурно иска верността ми да изпита, хе! Хайде, всички навън, намерете си някоя по-полезна работа. Да, да, и ти, жено. Вън, вън, вън! — И след като всичките му синове, внуци и внучки, копелета, племеннички и племенници и правнуци се изнизаха от голямата зала, той се наведе към
Кейтлин и сподели: — Всички чакат да умра. Стеврон ме чака от четиридесет

години, но аз все го разочаровам. Хе! На, кажи ми сега, трябва ли да умирам, само за да стане той лорд? Няма да стане.
— Храня искрена надежда да доживеете поне до сто.
— Това съвсем ще ги стопи, да го знаеш. Ще ги стопи, и още как. Е, какво искаше да ми кажеш?
— Искаме да преминем — повтори Кейтлин.
— Тъй ли? Виж ти. И защо трябва да ви пускам?
За миг гневът й кипна.
— Ако бяхте достатъчно силен да се качите на бойниците си, лорд Фрей, щяхте да видите, че синът ми е с двадесет хиляди души пред стените ви.
— И те ще станат двадесет хиляди трупа, когато лорд Тивин дойде тук
— сряза я лорд Фрей. — Не се опитвайте да ме плашите, милейди. Мъжът ви е заврян в някаква килия като предател под Червената цитадела, баща ви е болен, сигурно бере душа, а Джайм Ланистър държи брат ви окован във вериги. С какво можете да ме уплашите? С този ваш син? Ще ви изляза със син срещу син и пак ще ми останат осемнайсет, когато всички ваши измрат.
— Дали сте клетва на баща ми — припомни му Кейтлин.
Той заклати глава и се усмихна.
— О, да, казах там някакви думи, но клетва съм давал и на короната, така поне ми се струва. Сега Джофри е кралят, с което ти и момчето ти, и всички ония глупаци с него не сте нищо повече от бунтовници. Ако имам ум, колкото боговете са дали на една риба, би трябвало да помогна на
Ланистърови живи да ви сварят.
— Защо не го направите тогава? — предизвика го тя.
Лорд Фрей изсумтя презрително.
— Лорд Тивин, гордият и великолепният, Пазителя на Запада, Ръката на краля, ох, колко велик ми е той, с всичкото му злато тук, злато там, лъвчета тук, лъвчета там. Бас държа, че яде много боб и пърди не по-малко от мен, но никога няма да чуете да го признае, о, не. И какво толкова има той, че така да ми се перчи, впрочем? Само двама сина има, единият от които уродливо чудовище. На него ще му изляза син срещу син и пак ще ми останат деветнайсет и половина, когато неговите измрат! Ако на лорд Тивин му трябва помощта ми, би могъл да помоли, проклетникът му проклети! — изкряка старчето.
Точно това се надяваше да чуе Кейтлин.
— Моля ви за помощ, милорд — промълви тя с покорство. — И моят баща, и моят брат, и съпругът ми и синовете ми ви молят с моята уста.

А лорд Фрей изпъна кокалест пръст пред лицето й.
— Спестете си сладките думи, милейди. Сладки думи слушам от женичката си. Видяхте ли я? На шестнайсет е, цветенце малко, и медецът й е само за мен. Бас държа, че догодина ще ми даде син. Може пък него да направя наследник, това ако не ги стопи всички, здраве му кажи!
— Сигурна съм, че ще ви дари с много синове.
Лисата му глава заподскача нагоре-надолу.
— Лорд баща ви не дойде на сватбата. Приех го като обида. Нищо, че бере душа. Той и на предната ми сватба не дойде. Нарича ме „Покойния лорд
Фрей“, знаеш. Да не си въобразява, че съм умрял? Не съм умрял аз и ви обещавам, ще го надживея, както надживях баща му. Вашата фамилия винаги е пикала на мен, а, недей да го отричаш, недей да лъжеш, знаеш, че е така.
Преди години отидох при баща ти и му предложих партия между сина му и една от дъщерите ми. Защо не? Наумил си бях една щерка, сладко момиче, само няколко години по-голямо от Едмур, но ако брат ти не се увлече по нея, и други имах като за него, млади, стари, девици, вдовици, каквото поиска. Но не, лорд Хостър не искаше и да чуе. Отвърна ми със сладки думи, извинения си намери, но аз исках само да се отърва от някоя дъщеря.
— А и сестра ти, оная, тя е същата лошотия — продължи той. — Беше, аа, преди година някъде, не повече, Джон Арин все още беше Ръката на краля, отидох в града да видя как ще се представят синчетата ми на турнира.
Стеврон и Джаред вече са твърде стари за списъка, но Дануел и Хостин яздиха,
Первин и той, а две от копелетата ми влязоха в мелето. Ако знаех как ще ме посрамят, хич нямаше да си правя труд да ходя. Що да бия толкова път, за да видя как Хостин го събори онова пале Тирел, питам аз? Момчето е на половината на годините му, викат му сир Маргаритката или нещо такова. А пък Дануел го свали някакво полурицарче! Понякога се чудя дали тия двамата наистина са мои. Третата ми жена беше от Крейкхал, а всички жени от
Крейкхал са мръсници, да ме прощавате. Все едно, тя умря преди ти да се родиш, какво ти пука?
— Та говорех за сестра ти. — Той се закашля. — Предложих на лорд и лейди Арин да вземат за храненици двама от внуците ми в двора и им предложих аз пък да стана настойник на сина им тука, в Близнаците. Какво, внуците ми недостойни ли са толкова да ги видят в кралския двор? Сладки момчета са, кротки, възпитани. Уолдър е син на Мерет, на мен са го нарекли, а пък другия… хе, не помня… и той май беше Уолдър, те все ги кръщават
Уолдър, за да съм по-благосклонен към тях, но баща му… кой беше баща му, хайде де? — Лицето му се набръчка. — Карай, който и да е, лорд Арин не поиска да вземе нито единия, нито другия, а за това обвинявам сестра ти.
Слана я попари, все едно че предложих да си продадат момчето в някоя трупа

глумци или евнух да го направят, а когато лорд Арин каза, че детето щяло да отиде хранениче в Драконов камък при Станис Баратеон, изфуча навън без една дума на съжаление да каже, а Ръката можа само да ми се извини. За какво ми са на мене голите извинения, питам аз?
Кейтлин намръщи чело обезпокоена.
— Знаех, че момчето на Лиза е трябвало да бъде взето в дома на лорд
Тивин в Скалата на Кастърли.
— Не, лорд Станис беше — каза раздразнено Уолдър Фрей. — Мислиш ли, че мога да сбъркам лорд Станис с лорд Тивин? И двамата са едни дупки без чепове, въобразяват си, че са твърде благородни, за да серат, но все едно, мога да различа аз единия от другия. Или мислиш, че съм толкова стар, че не помня ли? На деветдесет съм и помня много добре. И с една жена какво трябва да правя, помня. Тая моя женичка догодина по това време ще ми даде син, бас държа. Или дъщеря, божа работа. Момче или момиче, ще е червено, бръчкаво и ще врещи, и бас държа, ако не поиска да го нарече Уолдър или Уолда.
Кейтлин не се интересуваше особено какво име ще избере лейди Фрей за детето си.
— Джон Арин се е канил да даде сина си храненик при лорд Станис, сигурен ли сте?
— Да, да, да — отвърна сприхаво старецът. — Само че той умря, така че има ли значение? Искате, казваш, да преминете реката?
— Искаме.
— Да, ама не може! — бодро заяви лорд Уолдър. — Не и ако аз не го позволя, а защо да го правя? Тъли и Старките никога не са ми били приятели.
— Дръпна се назад в големия стол, скръсти ръце ухилен и зачака отговора.
Останалото беше само пазарлък.
Когато вратите на замъка се отвориха, ниско над западните хълмове беше надвиснало наедряло като презрял плод червено слънце. Подвижният мост изскърца, макарите на портикула задрънчаха и лейди Кейтлин подкара напред, за да се върне при своя син и неговите лордове знаменосци. Зад нея дойдоха сир Джаред Фрей, сир Хостин Фрей, сир Дануел Фрей и незаконният син на лорд Уолдър, Ронел Речния, повели със себе си колона пиконосци, редица след редица бавно пристъпващи мъже в плетени ризници от синкава стомана и сребристосиви плащове. Роб препусна в галоп да я посрещне. Сив вятър се носеше като вихър до жребеца.
— Стана — каза му тя. — Лорд Уолдър ще ти позволи да минеш.
Мечовете му също са с теб, без четиристотин души, които иска да остави да бранят Близнаците. Съветвам те и ти да оставиш четиристотин от своите,

смесена част стрелци и мечоносци. Той едва ли ще може да възрази на предложение да усилиш гарнизона му… но гледай да повериш командването на някой, на когото можеш да разчиташ. На лорд Фрей сигурно ще му е нужна помощ, за да запази верността си.
— Както кажеш, майко — отвърна Роб, загледан към редиците пиконосци. — Може би… сир Хелман Толхарт, как смяташ?
— Чудесен избор.
— Какво… какво поиска той от нас?
— Ако можеш да отделиш няколко меча, ще ми трябват за ескорт на двама от внуците на лорд Фрей до Зимен хребет. Съгласих се да ги вземем храненици. Малки момчета са, на осем и на седем години. И двамата, изглежда, носят името Уолдър. На брат ти Бран ще му бъде добре дошла компанията на хлапета почти на неговата възраст, мисля.
— Разбира се — каза Роб. — Това ли е всичко? Твърде малка цена за…
— Синът на лорд Фрей Оливър ще дойде с нас — продължи тя. — Ще трябва да ти служи като личен скуайър. Баща му би искал да го види с рицарски сан, като му дойде времето.
— Скуайър. — Роб сви рамене. — Добре. Чудесно, стига да е…
— Освен това ако Аря се върне при нас невредима, споразумяхме се да се омъжи за най-малкия син на лорд Уолдър, Елмар, щом и двамата навършат възраст.
Роб се стъписа.
— Това никак няма да й хареса.
— А ти трябва да се ожениш за една от дъщерите му, след като боевете свършат — завърши тя. — Негово благородие щедро се съгласи ти да си избереш кое от момичетата му предпочиташ. Според него имал много, които ще са подходящи.
За негова чест, Роб дори не трепна.
— Разбирам.
— Съгласен ли си?
— Мога ли да откажа?
— Не, ако искаш да преминеш.
— Тогава съм съгласен — отвърна тържествено Роб. Никога досега не беше изглеждал толкова възмъжал в очите й. Момчетата можеха да си играят с мечове, но за един брачен договор човек трябваше да е лорд, разбиращ какво означава това.

Преминаха реката по залез, когато рогът на луната изгря над водата.
Двойната колона се проточи през портата на източния близнак като огромна змия, запълзя през вътрешния двор, през Цитаделата и по моста, за да се появи отново челото й при втория замък на западния бряг.
Кейтлин яздеше в челото на змията със своя син, чичо си сир Бриндън и сир Стеврон Фрей. Зад тях следваха девет десети от конницата им: рицари, пиконосци, наемни конници и стрелци ездачи. Часове бяха нужни, докато се прехвърлят всички. След това Кейтлин дълго щеше да си спомня тропота на безчетните копита по подвижния мост, гледката с лорд Уолдър Фрей в неговата носилка, докато наблюдаваше преминаването им, блясъка в очите му, докато ги гледаше как преминават през Водната кула.
По-голямата част от войската на севера, пики, лъкометци и огромни маси спешени ратници, остана на източния бряг под командването на Рууз
Болтън. Роб му бе наредил да продължи похода на юг, за да се противопостави на огромната армия на Ланистър, идеща на север под водачеството на лорд
Тивин.
За добро или лошо, синът й беше хвърлил зара.
ДЖОН
— Добре ли си, Сняг? — попита лорд Мормон и се намръщи.
— Добре — изграчи гарванът. — Добре.
— Напълно — излъга Джон… високо, сякаш това можеше да го превърне в истина. — А вие?
Мормон се навъси.
— Един мъртвец се опита да ме убие. Как мога да съм добре? — Почеса се под брадичката. Рошавата му сива брада се бе опърлила в пожара и той я беше обръснал. Светлата едва набола четина му придаваше вид на стар непрокопсаник и свадливец. — Ти обаче не изглеждаш добре. Ръката ти как е?
— Оздравява. — Джон сви превързаните си пръсти да му покаже. Оказа се, че се е изгорил по-тежко, отколкото мислеше при хвърлянето на пламналите завеси, и дясната му ръка беше увита с коприна чак до лакътя. В първия момент не изпита нищо; адската болка дойде след това. През напуканата му червена кожа бликаше жълта течност, а между пръстите му се издуха ужасни кървави мехури, големи колкото хлебарки. — Майстерът каза, че ще останат белези, но иначе ръката ще си е добра като преди.

— Една ръка с белези е нищо. Тук на Вала най-често ще си с ръкавици.
— Както кажете, милорд.
Не мисълта за белезите тревожеше Джон, а другото. Майстер Емон му беше дал маков сок, но въпреки него болката беше отвратителна. Отначало я усещаше все едно, че още гори, пареше го денем и нощем. Само като я напъхаше във ведра със сняг или бучки лед малко му олекваше. Джон благодареше на боговете, че никой освен Дух не го видя как се гърчи на леглото и скимти от болка. А когато накрая все пак заспа, сънува, и това беше дори още по-лошо. В съня трупът, с който се биеше, имаше сини очи, черни длани и лицето на баща му. Но точно това не смееше да каже на Мормон.
— Дивен и Хейк се върнаха снощи — каза Стария мечок. — Никаква следа не са намерили от чичо ти, както и другите.
— Зная. — Джон се беше довлякъл до столовата да вечеря с приятелите си, а провалът с издирването на щурмоваците беше на устата на всички мъже вътре.
— Знаеш — изръмжа Мормон. — Как става така, че тук всички знаят всичко? — Сякаш не очакваше отговор. — Изглежда, че са били само двама от ония същества, каквито и да са там, хора няма да ги нарека. И да сме благодарни на боговете за това. Ако бяха малко повече — по-добре да не мисли човек. Но ще има още. Усещам го с тия мои стари кости, а майстер Емон е съгласен с мен. Студените ветрове се надигат. Лятото свършва и иде такава зима, каквато този свят не е виждал никога.
„Зимата иде.“ Словата на Старк никога не бяха звучали за Джон така мрачно и злокобно като сега.
— Милорд — попита той колебливо. — Говорят, че птица е долетяла снощи…
— Имаше. И какво?
— Надявах се че ще е някоя вест за баща ми.
— Баща! — като на подигравка изграчи старият гарван и заклати глава, пристъпвайки по раменете на Мормон. — Баща!
Лорд-командирът посегна да го стисне за клюна, но гарванът подскочи на главата му, изпърха с криле, прелетя през стаята и кацна над един прозорец.
— Скръб и много шум — изръмжа Мормон. — Само за това ги бива гарваните. Защо ли я търпя тази досадна птица… ако имаше някоя вест за лорд Едард, мислиш ли, че нямаше да те повикам? Копеле или не, ти все пак си от неговата кръв. Писмото се отнася за сир Баристан Селми. Изглежда, са го изхвърлили от Кралската гвардия. Мястото му са дали на черното куче

Клегейн и сега Селми го издирват за измяна. Глупаците са пратили двама стражи да го задържат, но той ги е посякъл и двамата и се е измъкнал. —
Мормон изсумтя, не оставяйки съмнение какво точно мисли за хора, които ще пратят златни плащове срещу толкова прочут рицар като Баристан Храбрия.
— Бели сенки бродят в горите, палави мъртъвци крачат по коридорите, а сега и едно момче седи на Железния трон — изпръхтя той отвратен.
А гарванът се разсмя пронизително:
— Гг-момче, момче, момче, момче!
Джон помнеше, че Стария мечок най-много бе разчитал на сир Баристан.
След като той бе паднал, какви шансове оставаха да обърне някой внимание на писмото на Мормон? Той сви юмрук и болката прониза изгорените му пръсти.
— А за сестрите ми нещо?
— В писмото не се споменава нито за лорд Едард, нито за момичетата.
— Старецът раздразнено сви рамене. — Може да не са получили изобщо писмото ми. Емон прати две копия с най-добрите птици, но кой може да каже?
По-вероятно е Пицел да не е благоволил да отговори. Няма да му е за първи път, нито за последен. Боя се, че в Кралски чертог за нищо не ни броят.
Съобщават ни само каквото искат да знаем, а то е съвсем малко.
„А ти ми казваш само онова, което искаш аз да знам, и то е още по- малко“ — помисли с гняв Джон. Брат му Роб беше свикал знамената и бе потеглил на юг, а нито дума не му се каза… освен Сам Тарли, който бе прочел писмото на майстер Емон и същата нощ тайно подшушна съдържанието му на
Джон, като през цялото време повтаряше, че няма право. Явно смятаха, че войната на брат му не го засяга.
Всичко това го безпокоеше неизразимо. Роб беше тръгнал на поход, а той си стоеше тук. Колкото и да си повтаряше Джон, че мястото му сега е тук, с новите му братя на Вала, чувстваше се като страхливец.
— Жито — грачеше черният гарван. — Жито, жито.
— О, я млъкни! — скара му се Стария мечок. — Сняг, кога според майстер Емон тази твоя ръка ще влезе отново в работа?
— Скоро — отвърна Джон.
— Добре. — На масата помежду им лорд Мормон постави голям меч в черна метална ножница, обкована със сребро. — Вземи. Значи ще си готов вече за това.
Гарванът плесна с криле, долетя на масата и запристъпва към меча, килнал с любопитство глава на една страна. Джон се поколеба. Понятие нямаше какво означава „това“.

— Милорд?
— Огънят стопи среброто от ефеса и изгори кожата на дръжката. Ами, суха кожа и старо дърво, какво можеш да очакваш? Но виж, острието… ще ти трябва сто пъти по-горещ огън от този, за да развалиш острието. — Мормон бутна ножницата към него по грубите дъбови дъски. — Другото поръчах да го направят наново. Вземи го.
— Вземи го — повтори загледан в оръжието черният гарван. — Вземи го.
Джон взе непохватно меча в ръка. В лявата ръка, превързаната му дясна все още болеше и я чувстваше изтръпнала. Измъкна предпазливо острието от ножницата и го вдигна пред очите си.
Ефесът беше изваян от светъл камък с оловна тежест в края, за да балансира дългото острие. Беше гравиран във формата на озъбена вълча глава, с късчета гранат за очи. Дръжката беше увита с чиста кожа, мека и черна, но без петна от пот и кръв. Самото острие беше наполовина по-дълго от тези, с които Джон бе навикнал, пригодено както за забиване, така и за сеч, с три жлеба, всечени дълбоко в метала. Докато Лед беше истински голям двуръчен меч, този беше „ръка и половина“, от тези, които наричаха понякога
„меч-копеле“. И въпреки това вълчият меч изглеждаше всъщност по-лек от мечовете, които бе държал досега. Когато Джон го извърна странично, видя вълнистите пластове в тъмната стомана, където металът беше сгъван многократно при коването.
— Това е валирианска стомана, милорд — промълви той с почуда.
Баща му често му беше позволявал да подържи Лед; познаваше стоманата и на вид, и на усет.
— Така е — отвърна Стария мечок. — Беше мечът на баща ми и на неговия баща преди това. Родът на Мормон са го носили от петстотин години.
Навремето го получих и след това го предадох на сина си, когато облякох черното.
„Той ми дава меча на сина си.“ Джон не можеше да го повярва. Оръжието беше изключително балансирано. Ръбовете му проблясваха мрачно, щом целунеха светлината.
— Вашият син…
— Моят син опетни честта на дома Мормон, но поне имаше доблестта да остави меча, когато избяга. Сестра ми ми го върна да го пазя, но само видът му ми напомня за позора на Джора, затова го бях прибрал и повече не бях се сещал за него, докато не го намерихме в пепелищата на спалнята ми.
Оригиналният ефес беше с мечешка глава, сребро, но толкова се беше

износил, че формата почти не можеше да се различи. Реших, че за теб вълкът ще приляга повече.
Когато Джон бе на годините на Бран, беше мечтал и сънувал как извършва велики подвизи, нещо съвсем обичайно за момчетата. С всеки сън и с всеки блян подробностите за тези подвизи се меняха, но твърде често си беше представял, че спасява живота на баща си. След което лорд Едард щеше да заяви, че Джон се е доказал като истински Старк и щеше да връчи Лед в ръцете му. Дори още тогава знаеше, че това е само една детинска глупост — никое копеле не можеше да се надява, че ще притежава меча на баща си. Дори споменът за това будеше в него срам. Що за човек трябва да си, за да отнемеш рожденото право на своя брат? „Нямам право на това — помисли Джон. — Не повече, отколкото над Лед.“ Размърда изгорелите си пръсти и усети пулсираща болка дълбоко под кожата.
— Милорд, висока чест ми оказвате, но…
— Спести ми „но“-тата си, момче — прекъсна го лорд Мормон. —
Нямаше да седя сега тук, ако не беше ти и този твой звяр. Ти се би храбро — и преди всичко мислеше бързо. Огън! Да, по дяволите. Трябваше да го знаем.
Трябваше да си го спомним. Дългата нощ е идвала и преди. О, осем хиляди години са доста време, спор няма — и все пак ако Нощния страж не помни, то кой тогава?
— Кой — изграчи бъбривият гарван. — Кой, кой.
Наистина, боговете бяха чули молитвата на Джон в онази нощ; огънят беше подхванал дрехите на мъртвеца и го погълна все едно, че плътта му беше восък на свещ, а костите му — сухо дърво. За Джон бе достатъчно само да затвори очи, за да види отново пред себе си създанието, как се олюлява през солария, блъска се в мебелите и се мята сред пламъците. Това, което най- много го потрисаше насън, беше лицето. Обкръжено от огнен ореол, косата пламнала като слама, мъртвата плът се топи, стича се от оголения череп и открива нажежената до бяло кост.
Каквато и да беше демоничната сила, движеща мъртвия Отор, огънят я прогони. Сгърчената твар, която намериха след това в пепелта, не беше нищо повече от изгоряло месо и овъглени кости. Но въпреки това в кошмара му той отново се изправяше пред нея — и този път горящият труп бе с чертите на лорд Едард. Кожата на баща му се пръскаше и овъгляваше, очите на баща му изтичаха по бузите като желирани сълзи. Джон не разбираше защо трябва да е така, нито какво означава, но го плашеше неописуемо.
— Един меч е малка отплата за един живот — заключи Мормон. —
Взимай го и повече приказки да не чувам, ясно ли е?

— Да, милорд. — Меката кожа поддаде под пръстите на Джон, сякаш самият меч се пригаждаше вече към неговата хватка. Знаеше, че трябва да се чувства високо почетен, и се чувстваше, но все пак…
„Той не е моят баща.“ Мисълта изплува неканена в главата му. „Лорд
Едард Старк е моят баща и аз няма да го забравя, колкото и мечове да ми дават.“ Но не можеше да признае на лорд Мормон, че е мечтал за меча на друг човек…
— Нямам нужда и от учтивости — каза Мормон, — така че недей да ми благодариш. Стоманата удостои с дела, а не с приказки.
Джон кимна.
— Има ли си име, милорд?
— Имаше си някога. Дългия нокът, така се наричаше.
— Нокът — изкрещя гарванът. — Нокът.
Мормон се намръщи.
— Това беше по-рано. Само острието е същото. Навярно един нов меч се нуждае от ново име.
— Нокът — повтори гарванът.
— Дълъг нокът е добро име. — Джон опита да замахне. Тромав беше и непохватен с лявата ръка, но въпреки това стоманата сякаш сама се понесе във въздуха, като че ли по своя воля. — Вълците имат дълги нокти, както и мечките.
Стария мечок, изглежда, остана доволен.
— Предполагам. Сигурно ще предпочетеш да го носиш на гръб. За бедрото е много дълъг, поне докато не добавиш още една-две педи. А и ще трябва да поработиш над ударите си с две ръце. Сир Ендрю може да ти покаже няколко движения, след като изгорената ти ръка оздравее.
— Сир Ендрю? — Джон не беше чувал това име.
— Сир Ендрю Тарт. Свестен човек. Идва от Сенчестата кула да заеме службата на оръжейника. Сир Алисър Торн вчера замина за Източния крайморски страж.
Джон свали меча и тъпо попита:
— Защо?
Мормон изсумтя.
— Защото аз го изпратих, за какво друго според теб? Носи ръката, която твоят Дух откъсна от китката на Джаред Цветния. Заповядал съм му да вземе кораб до Кралски чертог и да я връчи на момчето крал. Това би трябвало да

привлече любопитството на Джофри, смятам… а сир Алисър е рицар, от знатен род, помазан, със стари приятели в двора, общо взето по-трудно ще го пренебрегнат от някоя превъзнесена гарга.
— Гарга. — На Джон му се стори, че гарванът изкрещя думата малко възмутено.
— Освен това — продължи Лорд-командирът, без да обръща внимание на протеста на гарвана — по този начин между него и теб ще има хиляда левги разстояние, без това да изглежда като наказание. — Мормон почти заби пръст в лицето на Джон. — И не си въобразявай, че това означава одобрение на онези дивотии в столовата. Храбростта оправдава много глупост, но ти вече не си момче, все едно колко години си видял. Този меч пред теб е мъжки и мъж трябва да го държи. Очаквам отсега нататък да си поемеш ролята.
— Да, милорд. — Джон плъзна оръжието в обкованата със сребро ножница. Макар да не беше мечът, който лично би избрал, все пак дарът беше благороден, а освобождаването му от злонамереността на Алисър Торн бе още по-благороден жест.
Стария мечок се почеса по брадичката.
— Забравил съм колко сърби новата брада — рече той. — Е, нищо не може да се направи. Тази твоя ръка достатъчно ли е оздравяла да си поемеш задълженията?
— Да, милорд.
— Добре. Тази нощ ще е студена, ще ми трябва греяно вино. Намери някое шише червено, да не е много вкиснало, и не се скъпи на подправките. И кажи на Хоб, че ако пак ми прати варено овнешко, ще сваря него. Последната плешка беше посивяла. Дори птицата не поиска да го докосне. — Погали с палец гарвана по главата и птицата изграчи доволно. — Хайде, изчезвай.
Работа ме чака.
Стражите му се усмихнаха от нишите си, докато слизаше по витата стълба, понесъл меча в здравата си ръка.
— Добра стомана — каза един.
— Спечели си я, Сняг — подхвърли друг. Джон им се усмихна насила, но сърцето му беше сковано. Знаеше, че би трябвало да е доволен, но не го чувстваше. Ръката го болеше, а вкусът на гнева още беше на езика му, въпреки че не знаеше нито на кого го е яд, нито защо.
Приятелите му го чакаха отвън. Бяха окачили мишена на вратите на хамбара и се преструваха, че се упражняват в стрелба, но Джон от пръв поглед видя, че го чакат. Веднага щом излезе на открито, Пип му подвикна:
— А, я ела насам. Дай да видим.

— Какво да видиш?
Тоуд се промъкна по-наблизо.
— Розовия ти задник, какво друго?
— Меча — заяви Грен. — Искаме да видим меча.
Джон ги изгледа обвинително.
— Знаели сте.
— Много ясно — каза Пип. — Не всички сме толкова тъпи като Грен.
— Тъпи сте — настоя Грен. — Ти си по-тъп.
Халдър сви рамене извинително.
— Помогнах на Пейт да издяла камъка за ефеса — рече строителят, — а приятелят ти Сам купи гранатите от Къртичино.
— Само че го знаехме още от по-рано — допълни Грен. — Ръдж помагаше на Донал Ноя в ковачницата. Беше там, когато Стария мечок му донесе изгорелия меч.
— Меча! — настоя Мат. Другите подхванаха хорово — Меча, меча, меча, меча.
Джон извади Дълъг нокът от ножницата и им го показа, като го завъртя насам-натам, за да го огледат добре и да му се възхитят. Мечът копеле бляскаше на сумрачната светлина, мрачен и гибелен.
— Валирианска стомана — обяви той тържествено, като се помъчи да го каже толкова доволно и гордо, колкото се очакваше да е.
— Чух за един, който имал бръснач от валирианска стомана — подхвърли Тоуд. — Докато се бръснел, си отрязал главата.
Пип се ухили.
— Нощният страж е от хиляди години — каза той, — но бас държа, че лорд Сняг е първият брат, почетен за това, че е подпалил кулата на лорд- командира.
Другите се разсмяха и дори Джон си наложи да се усмихне. Огънят, който той бе предизвикал, всъщност не можа да изпепели яката каменна кула, но беше изкормил вътрешността на горните два етажа, където се намираха покоите на Стария мечок. Изглежда, на никого не му пукаше, след като пожарът бе унищожил и убийствения труп на Отор.
Другият въплътен, едноръкото същество, което някога беше живяло под името Джаред Цветния, също бе унищожено, насечено беше на късове от дузина мечове — но едва след като то самото бе посякло сир Джареми Рикър и още четирима други. Сир Джареми беше довършил работата, като му отсече

главата, но и той самият умря, когато безглавият труп извади камата си от канията и я заби в корема му.
Силата и куражът не помагаха много срещу врагове, които не падат, защото вече са мъртви; дори оръжието и бронята предлагаха слаба защита.
Тази мрачна мисъл вгорчи още повече мрачното настроение на Джон.
— Трябва да видя Хоб за вечерята на Стария мечок — грубо обяви той и плъзна Дълъг нокът в ножницата му. Приятелите му бяха добронамерени, но не разбираха. Всъщност вината не беше тяхна. Не беше им се наложило да се изправят срещу Отор, не бяха видели бледото сияние на мъртвите сини очи, не бяха усетили студа на мъртвите черни пръсти. Нито знаеха нещо за битките в речните земи. Как можеха да разберат? Обърна им гръб и закрачи.
Пип извика след него, но Джон само махна с ръка и продължи.
След пожара го бяха настанили в старата му килия в полусрутената кула на Хардин, и той се върна там. Дух се беше свил на пода и спеше, но се събуди и вдигна глава от тропота на ботушите на Джон. Червените очи на вълчището бяха по-тъмни от гранати и по-мъдри от човешки. Джон коленичи, почеса го по ухото и му показа дръжката на меча.
— Виж. Това си ти.
Дух подуши изваяния си в камъка образ и понечи да го оближе. Джон се усмихна.
— Ти си този, който заслужи почит — каза на вълка и изведнъж си спомни как го беше намерил, в онзи ден, в късния зимен сняг. Бяха потеглили вече с другите палета, но Джон беше чул шум и се обърна, и ето че го видя, с бялата козина, почти неразличима в преспите. Беше съвсем сам, отделен от другите от котилото. Беше различен, затова го бяха захвърлили настрана.
— Джон?
Той вдигна очи. Самуел Тарли беше застанал пред него и нервно пристъпваше от крак на крак. Бузите му бяха зачервени и се беше увил в дебело кожено наметало.
— Сам. — Джон стана. — Какво има? Искаш да видиш меча ли? — Щом другите знаеха, несъмнено го знаеше и Сам.
Но дебелото момче поклати глава.
— Някога бях наследник на бащиния ми меч — промълви той мрачно.
— Наричаше се Проклятие. Лорд Рандил ми даваше да го подържа понякога, но той винаги ме плашеше. Беше валирианска стомана, красив, но толкова остър, че се страхувах да не нараня някоя от сестрите си. Сега ще го получи
Дикон. — Сам отри запотените си длани в наметалото. — Аз… ъъ… майстер
Емон иска да те види.

Не беше дошло времето за смяна на превръзките. Джон се намръщи подозрително.
— Защо? — Сам го погледна окаяно. Отговорът беше красноречив.
— Казал си му, нали? — каза ядосан Джон. — Казал си му, че си ми казал.
— Аз… той… Джон, не исках да… той попита… тоест… мисля, че той знаеше, той вижда неща, които никой друг не може да…
— Той е сляп — изтъкна отвратено Джон. — Благодаря, сам ще намеря пътя. — И остави Сам зяпнал след него и разтреперан.
Намери майстер Емон в птичарника да храни гарваните. С него беше
Клидас: носеше ведро с накълцано на малки късове месо и се местеха от клетка на клетка.
— Сам каза, че сте ме викали?
Майстерът кимна.
— Виках те. Клидас, дай ведрото на Джон. Надявам се, че ще прояви добрината да ми помогне. — Изгърбеният брат с червените кръгове около очите му подаде ведрото и се спусна по стълбата. — Месото го хвърляй в клетките — подкани го Емон. — Останалото птиците ще свършат сами.
Джон надигна ведрото с дясната ръка, а с лявата бръкна в кървавите късове. Гарваните заграчиха шумно, залетяха в решетките и забиха по металните пръти с черните си като нощта криле. Месото беше накълцано на парченца, не по-големи от една свивка на пръст. Той напълни шепата си и хвърли суровите червени мръвки в клетката, и боричкането и врясъкът се усилиха. По-големите птици се сбиха за отбрани късове и вътре се разлетя перушина. Джон бързо награби втора шепа и я хвърли след първата.
— Гарванът на лорд Мормон обича плодове и зърно.
— Той е рядка птица — каза майстерът. — Повечето гарвани ядат и зърно, но предпочитат плът. Прави ги силни, а се боя, че се наслаждават от самия вкус на кръвта. В това те са като хората… и пак като хората не всички гарвани са еднакви.
Джон нямаше какво да отвърне. Захвърля мълчаливо от месото, чудейки се все още за какво са го повикали. Старецът несъмнено щеше да му го каже, като му дойдеше времето. Майстер Емон не беше от хората, които можеш да пришпориш.
— Гургулиците и гълъбите също могат да бъдат обучени да пренасят съобщения — продължи майстерът, — макар че гарванът е по-силен летец.
По-голям е, по-смел, много по-умен, по-добре може да се защити от соколите… но гарваните са черни, ядат трупове и затова някои набожни хорица ги ненавиждат. Белор Благочестивия се опитал да подмени всички гарвани с

гълъби, знаеш ли? — Майстерът извърна усмихнат белите си очи към Джон.
— Нощният страж предпочита гарваните.
Пръстите на Джон бяха във ведрото и кръвта стигаше до китката му.
— Дивен казва, че диваците ни наричат врани — промълви той нерешително.
— Враната е бедната братовчедка на гарвана. И едните, и другите са просяци в черно, мразени и неразбрани.
Джон съжаляваше, че не разбира за какво всъщност си говорят и защо е този разговор. Какво го интересуваха гарваните и гълъбите? Ако старецът имаше да му каже нещо, защо просто не го кажеше?
— Джон, замислял ли си се някога защо мъжете на Нощния страж не си взимат жени и не зачеват деца? — попита майстер Емон.
— Не — сви рамене Джон. Хвърли още месо в птичата клетка. Пръстите му бяха полепнали от кръвта, а дясната му ръка пулсираше от тежестта на ведрото.
— За да не обичат — отговори старецът. — Защото любовта е отрова за доблестта и смърт за дълга.
Това не прозвуча добре на Джон, но той не каза нищо. Майстерът беше на сто години, висш офицер на Нощния страж. Неуместно беше да му противоречи. Старецът като че ли долови съмнението му.
— Кажи ми, Джон, ако изобщо дойде такъв ден, в който на твоя лорд баща се наложи да избере между честта от една страна и онези, които обича, от друга, какво би направил той?
Джон се поколеба. Искаше му се да отговори, че лорд Едард никога не би се опозорил, дори от обич, но тънкият гласец в главата му прошепна: „Той стана баща на копеле, къде е честта в това? А майка ти, къде е дългът му към нея, той името й дори не ти каза.“
— Би постъпил така, както трябва — отвърна Джон — звучно, за да заглуши собственото си колебание. — На всяка цена.
— Значи лорд Едард е един на десет хиляди. Повечето от нас не сме толкова силни. Какво е честта пред любовта на една жена? Какво е дългът пред докосването на новородения син в ръцете ти… или пред спомена за братовата ти усмивка? Вятър и празни думи. Вятър и думи. Ние сме просто хора и боговете са ни създали за обич. Това е голямото ни величие, това е славата ни и най-голямата ни трагедия.
— Мъжете, създали Нощния страж са разбирали, че само тяхната храброст ще защити владенията от мрака на севера — продължи старецът. —
Знаели са, че верността им не трябва да е раздвоена, за да не отслабва

решимостта им. Затова са се заклели да нямат жени и деца. Но братя все пак са имали, както и сестри. Майки, които са ги раждали, бащи, които са им давали имената си. Дошли са тук от сто размирни кралства и са знаели, че времената могат да се променят, но хората не. За това също така са дали обет, че
Нощният страж не ще се меси в битките на владенията, които той брани. И са спазвали своя обет. Когато Егон посякъл Харън Черния и взел кралството му, братът на Харън бил лорд-командир на Вала, с десет хиляди меча подръка. Но не тръгнал в поход. В дните, когато Седемте кралства наистина са били седем кралства, нито едно поколение не е преживяло, без три или четири от тях да са във война помежду си. Стражът не се месел. Когато андалите прехвърлили
Тясното море и помели кралствата на Първите, синовете на сринатите крале останали верни на клетвите си и останали на своя пост. Така е било винаги, от безчет години насам. Такава е цената на честта.
Помълча малко и после каза твърдо:
— Един страхливец може да бъде смел като всеки друг, когато няма за какво да се страхува. И всички ние изпълняваме дълга си, когато той е без цена. Колко лесно изглежда тогава да следваш пътя на честта. Но рано или късно в живота на всеки идва ден, в който вече не е лесно, ден, в който трябва да избереш.
Някои от гарваните продължаваха да ядат, от клюновете им висяха раздърпани късове кърваво месо. Другите се бяха спрели и го гледаха. Джон усети в сърцето си тежестта на всички тези малки черни очи.
— И днес е моят ден… това ли ми казвате?
Майстер Емон извърна глава и го погледна с мъртвите си бели очи.
Сякаш се взря в сърцето му. Джон се почувства гол и изложен на показ.
Прихвана ведрото с две ръце и изсипа през решетките останалите парчета. По пода на клетката се пръснаха жили и кръв и гарваните се разлетяха, вдигнаха се из въздуха и заграчиха възбудено. По-бързите птици уловиха късовете месо още във въздуха и ги загълтаха алчно. Джон пусна празното ведро и то издрънча по каменните плочи.
Старецът положи сгърчената си, покрита с кафяви петна длан на рамото му.
— Знам, че боли, момче — промълви той. — О, да. Изборът… изборът винаги боли. И винаги ще е така. Знам.
— Не знаете — отвърна горчиво Джон. — Никой не знае. Дори да съм неговото копеле, той все пак е моят баща…
Майстер Емон въздъхна.
— Нищо ли не чу от това, което ти казах, Джон? Нима мислиш, че ти си първият? — Поклати столетната си глава в жест на неизразима умора. — Три

пъти боговете решиха да изпитат моите клетви. Веднъж, когато бях момче, веднъж в разцвета на мъжките ми сили и веднъж, когато вече бях старец.
Тогава силата ми вече гаснеше, очите ми се замъгляваха, но последният избор все пак бе толкова жесток, колкото първия. Гарваните щяха да донесат вестта от юг, думи по-тъмни и от техните криле, за сринатия ми дом, за смъртта на рода ми, за безчестие и за позор. Какво можех да направя, стар, сляп и немощен? Безпомощен бях като сукалче, но въпреки това ме наскърби, да седя в забрава, докато те посичат окаяния внук на брата ми, и неговия син, и дори малките дечица…
Джон се стъписа, видял блясъка на сълзите в очите на стареца.
— Кой сте вие? — попита той тихо и почти в ужас. А столетните устни се изкривиха в беззъба усмивка.
— Само един майстер от Цитаделата, обвързан в служба на Черния замък и Нощния страж. В моя орден оставяме настрана имената на своите домове, когато положим клетвите си и наденем нашийника. — Старецът докосна майстерската верига, провиснала хлабаво на тънката, безплътна шия.
— Баща ми беше Мекар, Първия с това име, а брат ми Егон властваше след него вместо мен. Дядо ми ме беше нарекъл на принц Емон, Рицаря на драконите, който бил негов чичо, а може би баща, зависи на коя от приказките ще повярваш. Емон, така ме нарекъл той…
— Емон… Таргариен? — възкликна невярващо Джон.
— Някога — повтори старецът. — Някога. Ето, виждаш ли, Джон, аз знам… и защото знам, няма да ти кажа остани или отиди си. Ти сам трябва да направиш този избор и да живееш с него до края на дните си. Като мен. —
Гласът му се стаи до шепот. — Като мен…
ДЕНЕРИС
Когато битката свърши, Денерис подкара своето сребро през полята на мъртвите. Прислугите й и мъжете от нейния хас поеха след нея, със смях и безгрижни шеги.
Дотракските копита бяха раздрали земята и отъпкали ръжта и лещата, а техните стрели и аракхи бяха пожънали ужасна жътва и я бяха полели с кръв.
Умиращи коне надигаха глави и цвилеха към нея, а тя продължаваше. Ранени мъже стенеха и протягаха ръце за пощада.
Сред тях се движеха Джака ран, мъжете на милосърдието с тежките брадви, и жънеха глави от раменете на мъртви, както и на умиращи. След тях

щяха да се пръснат ята малки момиченца, да издърпат стрелите от мъртвите тела и да напълнят с тях кошниците си. Накрая щяха да дойдат псетата, да душат измършавели и гладни, погребалната глутница, която никога не изоставаше от халазар.
Първи бяха измрели овцете. Сякаш бяха хиляди, почернели от ятата мухи, от всяка мърша стърчеше дръжка на стрела. Дани знаеше, че това го бяха направили ездачите на хал Ого. Никой от халазара на Дрого не беше толкова глупав, че да си хаби стрелите по овце, след като имаше овчари за убиване.
Селището гореше в пламъци. Черни валма дим се надигаха с тътен към тъмносиньото небе. Покрай срутените кирпичени стени препускаха конници, дългите им камшици плющяха и подкарваха като стадо оцелелите хора навън от пушещите руини. Жените и децата от халазара на Ого вървяха навъсени и горди, въпреки поражението и въпреки оковите. С хорицата от селището беше друго. Дани ги съжали. Още помнеше какво е да изпиташ ужас. Майки се тътреха прегърбени, с безизразни мъртви лица, и дърпаха след себе си хлипащи деца. Само няколко мъже имаше между тях — недъгави, страхливци и старци.
Сир Джора й каза, че хората в тези околности наричали себе си
Лазарийн, но дотраките ги наричаха „хеш ракхи“, което значеше „Агнешките хора“. Преди време Дани щеше да ги вземе за дотраки, защото имаха същата кожа с цвят на мед и същите очи като бадеми. Но сега й изглеждаха чужди, ниски и дебели, с плоски лица, а черните им коси бяха подрязани неестествено късо. Пасяха овце, хранеха се със зеленчуци, а хал Дрого каза, че мястото им е на юг от речния завой. Тревата на Дотракското море не била за овце.
Дани видя как едно хлапе се отскубна и побягна към реката. Един от конниците го върна и другите го обкръжиха, камшиците им заплющяха през лицето му и го подгониха. Един препусна зад него, перна го през задника и бедрата на момчето почервеняха от кръв. Друг хвана в примка глезена му и го просна по очи в пръстта. Накрая, когато момчето можеше само да пълзи, играта ги отегчи и го довършиха с една стрела в гърба.
Сир Джора я посрещна пред разбитата порта. Беше облякъл над ризницата тъмнозелено палто. Ръкавиците, наколенниците и големият му шлем бяха от сива стомана. Дотраките веднага му се бяха подиграли, че е страхливец, като го видяха облечен в стомана, но рицарят им върна обидите двойно в лицето, нравите се сгорещиха, дългия меч се сблъска с аракх и ездачът, чиито насмешки бяха най-гръмки, остана да лежи на пътя, плувнал в собствената си кръв.
Сир Джора вдигна забралото си и каза:

— Лорд съпругът ви ви очаква в градчето.
— Пострадал ли е?
— Няколко прореза — отговори сир Джора, — нищо съществено. Днес той посече двама хала. Първо хал Ого, а после сина му Фого, който стана хал, след като падна Ого. Кръвните му ездачи срязаха звънците от косите си и сега всяка стъпка на хал Дрого екне по-силно отпреди.
Ого и неговият син деляха високата пейка с нейния лорд съпруг на пира, където короноваха Визерис, но това беше във Вее Дотрак, под Майката на планините, където всеки ездач беше брат и всички свади бяха оставени настрана. Тук в степта беше друго. Халазарът на Ого бе нападнал селището, когато го хвана хал Дрого. Дани се зачуди какво ли си бяха помислили
Агнешките хора, когато бяха видели за пръв път горе от тези сринати сега глинени стени праха на конете им. Навярно малцина, по-младите и по- глуповатите, все още бяха вярвали, че боговете са чули отчаяните им молитви, и бяха взели нападението за избавление.
От другата страна на пътя едно момиче, не по-голямо от Дани, изхлипа с тънък гласец, когато един от ездачите го повали върху купчина трупове и го облада отзад. Още ездачи наслязоха от конете да се изредят. Такова беше избавлението, което дотраките донесоха на Агнешките хора.
„Аз съм кръвта на дракона“ — напомни си Денерис Таргариен и извърна лице. Стисна устни, вкочани сърцето си и продължи към портата.
— Повечето ездачи на Ого се разбягаха — говореше сир Джора. — Все пак пленниците са близо десет хиляди.
„Роби“ — помисли Дани. Хал Дрого щеше да ги откара надолу по реката до един от градовете в Робския залив. Доплака й се, но си каза, че трябва да е силна. „Това е война, така изглежда войната. Такава е цената на Железния трон.“
— Посъветвах хала да се отправи за Мийрийн — рече сир Джора. — Там ще му дадат по-добра цена, отколкото би взел от някой робски керван.
Илирио пише, че миналата година имало чума, затова бардаците плащат двойно за здрави млади момичета, и тройно за момченца под десет години.
Ако по пътя оцелеят достатъчно деца, златото ще ни купи всички кораби, които ще ни трябват, и ще ни наеме мъже, които да ги карат.
Момичето, което насилваха зад тях, нададе късащ сърцето вой, който не секваше. Ръката на Дани стисна силно юздите и тя извърна главата на среброто.
— Накарай ги да спрат — заповяда тя на сир Джора.
— Халееси? — погледна я смутено рицарят.

— Чу думите ми — каза тя. — Спри ги. — Заговори на своя хас с дрезгавия дотракски говор. — Джого, Кваро, вие ще помогнете на сир Джора.
Насилия не искам.
Воините се спогледаха слисани.
Джора Мормон пришпори коня си към нея.
— Принцесо, сърцето ви е милостиво, но не разбирате. Винаги е било така. Тези мъже са проливали кръвта си за своя хал. Сега искат наградата си.
Оттатък пътя виковете на момичето не спираха. Пискливият й, напевен език звучеше странно в ушите на Дани. Първият мъж вече се бе облекчил и мястото му заемаше вторият.
— Тя е агнешко момиче — каза й на дотракски Кваро. — Тя е едно нищо, халееси. Ездачите ни й оказват чест. Агнешките хора спят с овце, това се знае.
— Знае се — повтори слугинята й Ирри.
— Знае се — съгласи се и Джого, яхнал високия сив жребец, който Дрого му бе отстъпил. — Ако плачът й оскърбява ушите ви, халееси, Джого ще ви донесе езика й. — И той извади своя аракх.
— Няма да позволя да пострада — каза Дани. — Обявявам я за моя.
Направете каквото ви заповядах, или ще го научи хал Дрого.
— Ай, халееси — подвикна Джого и сръга коня. Кваро и останалите го последваха и звънчетата в косите им звъннаха.
— Иди с тях — заповяда тя на сир Джора.
— Ваша воля. — Рицарят я изгледа с любопитство. — Ама наистина сте сестра на брат си.
— На Визерис? — Дани не го разбра.
— Не — отвърна й той. — На Регар.
И препусна в галоп сред хаса. Дани чу резкия вик на Джого.
Насилниците му се изсмяха в отговор. Един му викна сърдито. Аракхът на
Джого блесна във въздуха и главата на мъжа се търкулна от раменете. Смехът се обърна на ругатни и конниците посегнаха към оръжията си, но тогава пристигнаха Кваро, Аго и Ракаро. Тя видя как Аго посочи към пътя, към нея, възседнала среброто. Ездачите я загледаха със студени, черни очи. Един се изплю. Останалите се пръснаха по конете си, мърморейки през зъби.
През цялото време мъжът върху агнешкото момиче продължаваше тласъците си толкова погълнат от удоволствието, че сякаш не забелязваше какво става наоколо. Сир Джора слезе и го издърпа със стоманената си ръка.
Дотракът се пльосна в калта, после скочи пъргаво с нож в ръката и умря от

стрелата на Аго, забила се в гърлото му. Мормон издърпа момичето от купа трупове и го уви в окървавения си плащ. После я поведе през пътя към Дани.
— Какво искате да се направи с нея?
Момичето трепереше, ококорило празни очи. Косата му беше полепнала от кръв.
— Дорея, погрижи се за раните й. Не приличаш на ездачите, от теб сигурно няма да се плаши толкова. Останалите с мен. — Подкара среброто през разбитата дървена порта.
Зад стените на селището беше още по-лошо. Много от къщите горяха и по улиците Джака ран вършеха мръсната си работа. Тесните криви улички бяха пълни с обезглавени трупове. Подминаваха още жени, чиято чест дотраките отнемаха сред вонята на леш и кръв. Всеки път Дани дръпваше юздите, изпращаше своя хас да сложи край на насилието и обявяваше жената за своя робиня. Една от тях, дебела и с плосък нос, около четиридесетгодишна, благослови Дани на Общата реч, но от другите получи само мрачни и безизразни погледи. Осъзна с тъга, че изпитват подозрение към нея; бояха се, че ги е спасила заради някоя още по-ужасна орис.
— Не можеш всички да си ги присвоиш, дете — каза сир Джора, когато се спряха за четвърти път, докато воините от нейния хас подкарваха накуп събраните зад нея робини.
— Аз съм халееси, наследница на Седемте кралства, кръвта на дракона
— напомни му Дани. — Не ти си този, който ще ми казва какво да правя. — В другия край на градчето една от сградите се срина сред огнена пушилка и тя чу далечните писъци и плача на изплашени деца.
Завариха хал Дрого седнал пред квадратен храм без прозорци, с дебели кирпичени стени и издут купол като някаква огромна кафява луковица.
Купчината човешки глави до него беше по-висока от Дрого. Една от късите стрели на Агнешките хора се беше забила в плътта малко под рамото и засъхващата кръв покриваше лявата страна на оголената му гръд като плисната боя. С него бяха трима от кръвните му ездачи.
Джикуи помогна на Дани да слезе. Колкото по-голям и тежък ставаше коремът й, толкова по-тромава ставаше тя. Дани коленичи пред своя хал.
— Моят слънце и звезди е ранен.
Прорезът от аракха беше широк, плитък; лявото зърно на гръдта му го нямаше и от гръдта като влажен парцал висеше остъргана кървава плът и кожа.
— Е драскотина това, луна на живот мой, от аракх на кръвен ездач на хал Ого — каза хал Дрого на Общата реч. — Убих него затова, и Ого също. —

Той завъртя глава и звънците в плитката му тихо звъннаха. — Ого и Фого негов халака, който беше хал, когато аз посякъл.
— Никой не може да застане пред слънцето на живота ми — каза Дани,
— бащата на жребеца, който яха света.
От другия край на улицата препусна воин, спря при тях и скочи от седлото. Заговори на Хаго, на порой от гневен дотракски, толкова бързо, че
Дани не разбра нищо. Грамадният кръвен ездач я изгледа навъсено, преди да се обърне към хала.
— Този е Маго, който язди в хаса на Ко Джако. Казва, че халееси му е взела плячката, дъщеря на агнетата, която той трябвало да яхне.
Лицето на хал Дрого остана безизразно и вкочанено, но очите му се спряха с любопитство на Дани.
— Кажи ми истината за това, луна на живота ми — заповяда й той на дотракски.
Дани му разказа какво беше направила, на неговия език, за да я разбере халът по-добре, с прости и прями думи. Когато свърши, Дрого се беше намръщил.
— Така е на война. Тези жени сега са наши роби, да правим с тях каквото ни хареса.
— На мен ми харесва да ги опазя — заяви Дани зачудена дали не прекалява с дързостта си. — Щом твоите воини ще яхат тези жени, нека да ги поемат нежно и да ги направят свои жени. Намерете им места в халазар и нека да ви родят синове.
Кото винаги беше най-жестокият от кръвните му ездачи. Тъкмо той се разсмя.
— Конете съешват ли се с овцете?
Нещо в тона му й напомни за Визерис. Дани се обърна с гняв към него.
— Драконът се храни с коне, както и с овце.
Хал Дрого се усмихна.
— Колко свирепа става! Моят син расте в нея, жребецът, който яха света, той я изпълва с огън. Бавно да яздиш, Кото — ако майката не те изгори на място, то синът ще те стъпче в калта. А ти, Маго, да си държиш езика и си намери друго агне, което да яхаш. Тези са на моята халееси. — Дрого направи болезнена гримаса и извърна глава.
Дани почти усети страданието му със сетивата си. Раните се оказаха по- тежки, отколкото се бе опитал да я увери сир Джора.

— Знахарите къде са? — властно запита тя. Халазарът разполагаше с два вида лечители: ялови жени и роби евнуси. Билкарките боравеха с отвари и врачуване, евнусите с нож, игла и огън. — Защо не са се заели с хала?
— Халът отпрати кьосавите мъже, халееси — увери я старият Кохоло.
Дани забеляза, че кръвният ездач също бе получил рана: дълбок прорез на лявото рамо.
— Много ездачи са ранени — заяви упорито Дрого. — Нека тях първо изцерят. Тази стрела не е повече от ухапано от муха, а този малък прорез е само още един белег, с който ще се похваля на сина си.
Дани виждаше мускула на гръдта му, където беше съдрана кожата. От стрелата, разпрала мишницата му, се стичаше тънка струйка кръв.
— Хал Дрого не може да чака — извиси тя глас. — Джого, потърси тези евнуси и веднага ги доведи тук.
— Сребърна господарке — чу се зад нея женски глас, — аз мога да помогна на Великия ездач с раните му.
Дани се обърна. Заговорилата беше една от робините, които бе задържала за себе си, едрата плосконоса жена, която я бе благословила.
— Хал няма нужда от помощта на жени, които спят с овце — изджавка
Кото. — Аго, отрежи й езика.
Аго я сграбчи за косата и опря ножа в гърлото й.
Дани вдигна ръка.
— Не. Тя е моя. Остави я да говори.
Аго се озърна към Кото и после отново към нея. Свали ножа.
— Нищо лошо не съм искала да сторя, храбри ездачи. — Жената говореше дотракски добре. Халатът й, скроен от най-леката и финоткана вълна, и някога богато извезан, сега беше зацапан с кал и кръв, и разкъсан. Тя притискаше разкъсания плат на корсажа си над едрите си гърди. — Разбирам мъничко от знахарство.
— Коя си ти? — попита Дани.
— Името ми е Мирри Маз Дуур. Божия жена съм в този храм.
— Майги — изръмжа Хаго и заопипва своя аракх. Погледът му беше мрачен. Дани помнеше думата от една ужасна история, разказана й от Джикуи една нощ край лагерния огън. Майги наричаха жена, която спи с демони и практикува най-черното магьосничество, жестоко същество, зло и бездушно, което идва при хората посред нощ и изсмуква живота и силата от телата им.
— Аз съм лечителка — каза Мирри Маз Дуур.

— Лечителка на овце — изсмя се злобно Кото. — Кръв на кръвта ми, казвам да убием тази майги и да почакаме кьосавите мъже.
Дани не обърна внимание на избухването на кръвния ездач. Тази стара добродушна дебела жена ни най-малко не й приличаше на майги.
— Къде си се учила на знахарството, Мирри Маз Дуур?
— Майка ми беше божия жена преди мен и ме научи на всички песни и заклинания, които най-радват Великия пастир, и как да правя свещен дим и мазила от лист и корен, и от плод. Когато бях по-млада и хубава, заминах с един керван до Асшаи при Сянката, да се уча от техните магове. Кораби от много земи идват в Асшаи, така че се задържах дълго да изуча различните начини на лечение в далечните народи. Една лунопевка от народа на Джогос
Нхаи ме дари с песните си за раждане, жена от вашия конен народ ме научи на чаровете от трева, зърно и конско, майстер от Земите на залеза отвори заради мен труп и ми показа всички тайни, които се крият под кожата.
Сир Джора Мормон заговори:
— Майстер ли?
— Марвин, така се назова — отвърна жената на Общата реч. — От морето. Отвъд морето. Седемте земи, каза. Седемте земи. Където мъжете са желязо и където властват дракони. Той ме научи на тази реч.
— Майстер в Асшаи — отрони замислен сир Джора. — Я ми кажи, божия жено, какво носеше на шията си този Марвин?
— Верига, толкова стегната, че можеше да го удуши, Железни господарю, с брънки от много метали.
Рицарят погледна Дани.
— Само човек, обучен в Цитаделата на Древния град, носи такава верига
— поясни той, — а такива мъже знаят много за лечителството.
— И защо ще искаш да помогнеш на моя хал?
— Всички хора са едно стадо, така поне са ни учили — отвърна Мирри
Маз Дуур. — Великият пастир ме е пратил на земята, за да церя агнетата му, където и да се случи да ги намеря.
Кото я перна през устата.
— Ние не сме овце, майги.
— Престани! — сряза го ядосана Дани. — Тя е моя. Няма да позволя да я бият.
Хал Дрого изпъшка.
— Стрелата трябва да се извади, Кото.

— Да, Велики ездачо — отговори Мирри Маз Дуур и погали с длан подутото си лице. — А гърдата ти трябва да се почисти и зашие, инак раната ще забере.
— Тогава го направи — заповяда й хал Дрого.
— Велики ездачо — рече жената, — сечивата и отварите ми са в божия дом, където силата на цера е най-могъща.
— Аз ще те отнеса, кръв на кръвта ми — предложи Хаго.
Хал Дрого го отпъди с властен жест.
— Нямам нужда от мъжка помощ — заяви с глас горд и твърд. Изправи се, без да го подкрепят, и се извиси над всички. От прореза на аракха на Ого, отрязал зърното му, бликна нова вълна кръв и Дани бързо пристъпи до него.
— Аз не съм мъж — прошепна му, — затова облегни се на мен.
Дрого опря могъщата си длан на крехкото й рамо. Тя пое част от тежестта и тръгнаха към грамадния храм от спечена кал. Тримата кръвни ездачи ги последваха. Дани заповяда на сир Джора и воините от своя хас да пазят входа, за да не би някой да го подпали, докато са вътре.
Минаха през няколко преддверия и най-сетне влязоха в просторната зала под купола. През скритите прозорци горе струеше смътна светлина.
Няколко факела горяха пушливо от железните скоби по стените. По пръстения под имаше пръснати овчи кожи.
— Тук — каза Мирри Маз Дуур и посочи олтара, масивен камък със сини жилки, в който се виждаха изваяни образи на пастири и техните стада. Хал
Дрого легна върху него. Жената хвърли шепа сухи листа в един мангал и димът изпълни залата със силно ухание. — Вие по-добре почакайте отвън — обърна се тя към останалите.
— Ние сме кръв от кръвта му — каза Кохоло. — Тук чакаме ние.
Кото пристъпи към Мирри Маз Дуур.
— И да знаеш, жено на Агнешкия бог. Пострада ли хал, ще пострадаш и ти. — Извади ножа си и й показа острието.
— Няма да му навредя.
Дани усещаше със сърцето си, че може да се довери на тази жена с простоватото й лице и странно сплескания нос. В края на краищата тя я бе спасила от яките ръце на насилниците й.
— Щом трябва да останете, помогнете тогава — каза Мирри на кръвните ездачи. — Великият ездач е твърде силен за мен. Дръжте го здраво, докато извадя стрелата от плътта му.

Тя остави дрипите на дрехата си да паднат до кръста, отвори един резбован сандък, извади книги и кутии, ножове и игли и ги подреди пред себе си. След като се приготви, счупи кривото острие на стрелата и я издърпа, баейки на напевната реч на лазарийн. После кипна шишенце с вино на горящия мангал и го изля върху раните. Хал Дрого изруга, но не помръдна.
Мирри наложи раната от стрелата с пласт влажни листа и после се зае с прореза на гръдта му, като първо го намаза със светлозелена паста и след това придърпа на място парчето кожа. Халът стисна здраво зъби и преглътна болезнения вик. След като свърши, тя намаза кожата с червен мехлем, покри я с още влажни листа и превърза гърдата с откъсната ивица овча кожа.
— Трябва да речеш молитвите, които ще ти дам, и да пазиш на място агнешката кожа десет дни и десет нощи — каза Мирри. — Ще има треска и сърбеж, и ще остане голям белег, когато се изцери.
Хал Дрого приседна и звънчетата иззвъняха.
— Пея за своите белези, овча жено. — Сви ръката си и се намръщи.
— Не пий ни вино, ни маков сок — предупреди го тя. — Болка ще имаш, но трябва да пазиш тялото си здраво, да се бори с отровните духове.
— Аз съм хал — рече Дрого. — Плюя на болката и пия каквото поискам.
Кохоло, донеси ми елека. — По-старият мъж бързо излезе.
— Преди малко — обърна се Дани към грозната жена — те чух да споменаваш за песни за раждане…
— Зная всяка тайна на кървавото легло, Сребърна господарке, и не съм изтървала нито едно бебе — отговори Мирри Маз Дуур.
— Времето ми наближава — каза Дани. — Бих искала да ми помагаш, когато дойде, ако си съгласна.
Хал Дрого се засмя.
— Луна на живота ми, робиня не се моли, на робиня й се казва. Тя ще прави каквото й заповядаш. — Скочи от олтара. — Елате, кръв моя. Жребците зоват, това място е в пепел. Време е да яхнем.
Хаго излезе след хала от храма, но Кото се задържа, колкото да удостои
Мирри Маз Дуур с кръвнишкия си поглед.
— И помни, майги, докато халът е добре, и ти ще си жива.
— Както кажеш, ездачо — отвърна му жената, докато събираше шишенцата си и паничките с мазила. — Великият пастир пази стадото си.
ТИРИОН

На един хълм над кралския път беше вдигната дълга дървена маса от грубо издялани борови дъски, покрита със златно платно. Тук, до своя павилион, лорд Тивин вечеряше със своите знатни рицари и лордове знаменосци, а величественото му знаме от злато и пурпур плющеше на високия пилон.
Тирион пристигна късно. Беше натъртен от ездата и твърде осезаемо си даваше сметка колко смешен изглежда в очите на всички, докато се тътри мудно нагоре по склона към баща си. Дневният поход беше дълъг и уморителен. Тирион си мислеше, че тази нощ би могъл да се напие добре.
Беше по здрач и въздухът бе оживял от реещите се светулки.
Готвачите тъкмо поднасяха месните блюда: пет прасенца сукалчета, с хрупкави зачервени кожички и с различен плод във всяка зурличка. Устата му се изпълни със слюнка от миризмата.
— Моите извинения — каза той и зае мястото си до чичо си.
— Май трябваше да ти възложа да погребеш мъртъвците ни, Тирион — каза лорд Тивин. — Ако закъсняваш така за битка, както за трапеза, боят ще е завършил преди да си се появил.
— О, все един-двама селяка можеш да ми заделиш, татенце — отвърна
Тирион. — Не искам да бъда нахален. — Напълни чашата си с вино и загледа как слугата разрязва прасенцето. Хрупкавата кожа пукаше под ножа му, а от месото потече горещ сок. Най-милата гледка, която Тирион бе виждал от векове.
— Съгледвачите на сир Аддам казват, че ордата на Старк се е придвижила на юг от Близнаците — съобщи баща му, след като напълниха блюдото му с резенчета свинско. — Към тях са се присъединили ратниците на лорд Фрей. Изглежда, са на не повече от един ден преход северно от нас.
— Моля те, татенце — каза Тирион. — Мислех да хапна.
— Да не би мисълта, че ще се изправиш срещу момчето на Старк, да те размеква, Тирион? Брат ти Джайм щеше да кипне от нетърпение да се счепка с него.
— По-скоро бих се счепкал с това прасе. Роб Старк едва ли е толко крехък и едва ли мирише толкова вкусно.
Лорд Лефорд, вкиснатата особа, която отговаряше за запасите им, се надвеси над масата.
— Надявам се, че вашите диваци не споделят неохотата ви, иначе само ще си похабим стоманата за тях.

— Моите диваци ще използват стоманата великолепно, милорд — отвърна Тирион. Когато му каза, че ще му трябва оръжие и броня за снаряжаването на тристата души, които Улф бе довел в планинските подножия, човек щеше да помисли, че го е помолил да накара дъщерите си да вирнат задници, за да ги обезчестят.
Лорд Лефорд се навъси.
— Видях го днес онзи косматия, дето иска да получи две брадви, от най- тежките и с двойните остриета.
— Шага много обича да убива с две ръце — каза Тирион, докато поставяха пред него блюдо с димящо свинско. — Още си държи онази негова дърварска секира на гърба. И е убеден, че три брадви са по-добре от две. —
Тирион бръкна с палец и показалец в чинийката със сол и пръсна щедра щипка върху мръвките.
Сир Кеван се наведе към него.
— Умувахме дали да не ви сложим с диваците ви в авангарда, като стигнем до битката.
Сир Кеван рядко „умуваше“ нещо, което лорд Тивин не бе помислил преди това. Тирион тъкмо беше набол късче месо на върха на камата си и го поднасяше към устата си. Сега го свали.
— В авангарда? — повтори той недоверчиво. Или лорд баща му го беше обладало някакво новопръкнало се уважение към способностите на Тирион, или бе решил най-после да се отърве от обременителния си божи дар. Тирион имаше мрачното чувство, че се досеща кое от двете е вярно.
— Доста свирепи ми се струват — каза сир Кеван.
— Свирепи ли? — Тирион осъзна, че повтаря думите на чичо си като добре обучена гарга. Баща му гледаше, преценяваше го, всяка дума претегляше. — Нека да ви обясня точно колко са свирепи. Снощи един от
Лунните братя намушка една Каменна гарга заради парче наденичка. Тъй че днес, докато си вдигахме стана, три Каменни врани го спипаха и му разпраха гърлото. Сигурно са се надявали, че ще измъкнат наденицата, не знам. Брон успя да задържи Шага да не клъцне пишката на мъртвеца, което беше добре, но въпреки всичко Улф настоява за кръвна плата, която Кон и Шага отказват да платят.
— Когато на войниците им липсва дисциплина, вината е в техния пълководец — каза баща му.
Брат му Джайм винаги бе успявал да накара мъжете да го следват ревностно и да умират за него, ако се наложи. Тирион беше лишен от тази

дарба. Верността купуваше със злато и с името си принуждаваше хората да му се подчинят.
— Някой по-голям би могъл да им внуши страх, това ли искате да кажете, милорд?
Лорд Тивин Ланистър се обърна към брат си.
— Ако хората на моя син няма да се подчиняват на заповедите, може би авангардът не е най-подходящото място за него. Няма съмнение, че ще е далеч по-подходящо за него в тила, да ни пази обоза.
— Недей да ме щадиш, татенце — каза той раздразнено. — Ако нямаш друга команда за мен, ще поведа авангарда ти.
Лорд Тивин изгледа изпитателно недъгавия си син.
— За команда не съм споменавал. Ще служиш под командата на сир
Грегър.
Тирион си взе късче от свинското, подъвка го и го изплю вбесен.
— Май не съм гладен в края на краищата — изломоти и непохватно се смъкна от пейката. — Моля за извинение, господа.
Лорд Тивин кимна и го освободи. Тирион обърна гръб и се отдалечи по склона. Усещаше очите им в гърба си. Зад него гръмна смях, но той не се обърна. Надяваше се да се задавят с техните прасенца сукалчета.
Здрачът падна и всички знамена почерняха. Лагерът на Ланистър се простираше на мили протежение между реката и кралския път. Сред толкова хора, коне и дървета беше лесно човек да се изгуби и Тирион се изгуби.
Подмина десетина грамадни павилиона и стотина лагерни огньове.
Светулките се рееха около палатките като скитащи звезди. Надуши миризма на чеснова наденица, остра, апетитна и толкова изкусителна, че празният му стомах заръмжа. Някъде отдалече се чуха дрезгави гласове, подхванали мръсна песен. Някаква кикотеща се жена изтича покрай него, гола под черното наметало, а пияният й преследвач се препъваше в коренищата. По- нататък двама копиеносци бяха застанали един срещу друг над плитък поток и упражняваха забиване и отбив под гаснещата светлина, с оголени и мазни от пот гърди.
Никой не го поглеждаше. Никой не му проговаряше. Никой не му обръщаше капка внимание. Обкръжаваха го мъже, заклели се на дома
Ланистър, огромна войска от двадесет хиляди бойци, а той бе сам.
Чу дълбокия гърлен смях на Шага да ехти в тъмното, тръгна натам и стигна при Каменните врани. Кон, син на Корат, размахваше половница с пенлива бира.

— Тирион Получовек! Ела, седни край огъня ни, сподели месо с
Каменните врани. Имаме си вол.
— Това и сам го виждам, Кон, сине на Корат. — Огромният червен труп беше провиснал над буйния огън, нанизан на шиш с големината на малко дърво. Дървото май не беше малко. Кръв и мас капеха в пламъците и двама
Каменни врани въртяха грамадния шиш. — Благодаря ви. Повикайте ме, като се изпече волът. — Както го гледаше, едва ли щеше да става за ядене преди битката.
Всеки клан си имаше отделен огън. Черните уши не ядяха с Каменните врани, Каменните врани не ядяха с Лунните братя, а с Горените не ядеше никой. Скромната шатра, която беше измъкнал от складовете на стиснатия лорд Лефорд, бе вдигната в средата между четирите огъня. Тирион завари
Ерон да пие вино с новите слуги. Лорд Тивин му беше пратил коняр и едно момче да му помага в ежедневните неща, и дори беше настоял да си вземе скуайър. Сега четиримата седяха около догарящите въглени на малкия огън. С тях имаше и някакво момиче: тънко, тъмнокосо, изглеждаше на не повече от осемнадесет години. Тирион огледа за миг лицето й, след което забеляза рибешките кости край огъня.
— Какво ядохте?
— Пъстърва, милорд — отвърна конярят му. — Брон я налови.
„Пъстърва — помисли той. — Прасе сукалче. По дяволите да върви баща ми.“ Загледа тъжно костите и коремът му изръмжа отново.
Скуайърът му, хилаво хлапе с окаяното име Подрик Пейн, преглътна каквото там се канеше да каже. Момчето се падаше далечен братовчед на сир
Илин Пейн, кралския палач — и мълчеше почти като него, макар и не защото си нямаше език. Тирион веднъж го накара да си го изплези, просто за да се увери. „Определено си е език — беше казал. — Остава да се научиш да го използваш.“
В момента му липсваше нужното търпение да се опитва да изтръгне някаква мисъл от момчето, за което подозираше, че са му го натрапили като поредната жестока шега. Тирион насочи вниманието си отново към момичето.
— Това ли е тя? — попита той Брон.
Тя се надигна изящно и го изгледа от висините на своите пет стъпки ръст, ако не и повече.
— Това е тя, милорд, и „тя“ може да говори сама за себе си, ако благоволите.
Той килна глава на една страна.
— Аз съм Тирион, от дома Ланистър. Викат ме Дяволчето.

— Майка ми ме е нарекла Шае. Викат ме… често.
Брон се разсмя и Тирион също се усмихна.
— В шатрата, Шае, ако обичаш.
Вдигна платното на входа и го задържа, та тя да влезе. Вътре коленичи да запали свещ.
Животът на един войник си имаше и някои компенсации. Щом се вдигне войнишки лагер, можеш да си сигурен, че в него ще се стече народ, следващ войската. В края на дневния преход Тирион беше изпратил Брон да му намери някоя подходяща курва.
— Бих предпочел да е сравнително млада, с хубаво лице, стига да намериш — му беше казал. — Ако се мие веднъж-дваж в годината, ще е добре.
Ако не, измий я. Погрижи се да й кажеш кой съм и я предупреди какво съм. —
За последното Джик рядко си даваше труд.
Понякога в очите на момичетата, наети да задоволят похотта на младия лорд, се долавяше един такъв поглед… какъвто Тирион Ланистър никак не държеше да вижда.
Той вдигна свещта и я огледа от глава до пети. Брон се беше справил добре. Беше с очи като сърна и стройна, с малки твърди гърди и усмивка, която ставаше ту свенлива, ту дръзка и хитра. Това му хареса.
— Да си сваля ли роклята, милорд? — попита го.
— Всичко по реда си. Девица ли си, Шае?
— Ако това ви харесва, милорд — скромно му отвърна тя.
— Би ми харесало да чуя истината, момиче.
— Да, но ще ви струва двойно.
Тирион реши, че ще се разберат чудесно.
— Виж, аз съм Ланистър. Злато имам колкото щеш и ще се увериш, че съм щедър… но ще искам от теб повече от онова, което имаш между краката си, макар че и него ще поискам. Ще споделяш шатрата ми, ще ми наливаш виното, ще ми разтриваш схванатите крака след дневната езда… и все едно дали ще те задържа за ден, или година, докато сме заедно, с други мъже няма да лягаш.
— Много добре. — Тя посегна към полите на тънката си рокля, издърпа я над главата си само с едно плавно движение и я хвърли на пода. Отдолу нямаше нищо освен Шае. — Ако не угаси свещта, милорд ще си изгори пръстите.

Тирион духна свещта, взе ръката й в своята и леко я притегли към себе си. Тя се наведе да го целуне. Устата й имаше вкус на мед и карамфили, а пръстите й бяха ловки и опитни, докато разкопчаваше дрехите му.
Когато проникна в нея, тя го прие с нашепнати в ухото ласки и тихи, треперливи стонове на блаженство. Тирион подозираше, че се преструва, но го правеше толкова добре, че нямаше значение. За чак толкова истина той не държеше.
Имал беше нужда от нея, осъзна след това Тирион, докато тя лежеше кротко в прегръдката му. От нея или от някоя като нея. Не беше лягал с жена повече от година, още преди да се отправи за Зимен хребет в компанията на брат си и крал Робърт. Вече спокойно можеше да умре, утре или вдругиден, и ако трябваше бездруго да умре, предпочиташе да слезе в гроба с мисълта за
Шае, вместо за своя баща, за Лиза Арин или за лейди Кейтлин Старк.
Тя лежеше до него и той усещаше мекотата на гърдите й, притиснали се в ръката му. Приятно беше това усещане. Песен изпълни главата му. И той много тихо, много лекичко си засвирука.
— Това какво е, милорд? — промърмори на гърдите му Шае.
— Нищо — отвърна й той. — Една песен, която научих като момче. Спи, миличко.
Щом очите й се затвориха и дъхът й стана равен и дълбок, Тирион се измъкна изпод нея леко, за да не наруши съня й. Изпълзя гол-голеничък навън, прекрачи спящия на входа скуайър и заобиколи шатрата да пусне една вода.
Брон седеше кръстосал крака под големия кестен близо до коневръза.
Точеше меча си, буден и съвсем бодър. Наемникът като че ли не спеше като другите хора.
— Къде я намери? — попита го Тирион, докато пикаеше.
— Взех я от един рицар. Много се опъваше, не искаше да я даде, но името ми като че ли го поразубеди… както и камата ми до гърлото му.
— Страхотно — рече сухо Тирион и изтръска последните капки. —
Доколкото си спомням ти казах „намери ми курва“, а не „създай ми враг“.
— Всички по-хубави вече са наети — каза Брон. — Нищо против нямам да я върна, ако предпочиташ някоя беззъба пачавра.
Тирион изкуцука до него.
— Милорд баща ми би нарекъл това наглост и би те пратил в мините за такова безочие.

— Толкоз по-добре, че не си баща си — отвърна Брон. — Видях една с ей такива мехури по носа, може да ти хареса.
— Какво? Прекаляваш! — сопна се Тирион. — Ще си задържа Шае.
Случайно да си научил поне името на този рицар, от който си я взел? Не бих искал да е край мен в битката.
Брон стана, като котка бърз и като котка ловък, и завъртя меча в ръката си.
— Аз ще съм край теб в битката, джудже.
Тирион кимна. Нощният въздух го галеше по кожата.
— Гледай да оцелея в тази битка и можеш да си кажеш наградата.
Брон заподхвърля меча от едната ръка в другата.
— Че кой ще иска да убива такива като теб?
— Милорд баща ми например. Сложил ме е в авангарда.
— Аз бих направил същото. Дребосък с голям щит. Стрелците ще изпоприпадат.
— Странното е, че ме възбужда — каза Тирион. — Сигурно съм полудял.
Брон прибра меча в ножницата.
— Несъмнено.
Когато Тирион се върна в шатрата, Шае се претърколи на лакът и сънено промърмори:
— Събудих се и милорд го нямаше.
— Милорд се върна. — Той се пъхна до нея.
Ръката й се спусна между краката му и разбра, че се е втвърдил.
— О, да, върнал се е — прошепна му и започна да го гали.
Той я попита за мъжа, от когото Брон я беше взел, и тя спомена някакъв дребен васал на едно незначително лордче.
— Няма защо да се боите от такива като него, милорд. — промълви момичето, а опитните й пръсти продължаваха да се занимават с члена му. —
Дребен е той.
— А аз какво съм, моля? — попита я Тирион. — Великан?
— О, да — измърка тя в ухото му. — Моят великан Ланистър.
А след това го възседна и за известно време почти го накара да й повярва. Тирион заспа с усмивка…

…и се събуди в тъмното от гърма на тромпетите. Шае го разтърсваше за рамото.
— Милорд — зашепна му тя, — събудете се, милорд. Уплашена съм.
Той се изправи сънен и отметна завивката. В нощта диво и тревожно зовяха рогове, вой, който казваше „бързай, бързай, бързай“. Чу мъжки викове, дрънчене на копия, конско цвилене, въпреки че нищо все още не му говореше за предстояща битка.
— Това са тромпетите на лорд баща ми. Боен сбор. Мислех, че Старк е на един ден разстояние.
Шае объркано поклати глава. Очите й се бяха ококорили, лицето й бе пребледняло.
Тирион изпъшка, изправи се тромаво, измъкна се навън и извика на скуайъра. В нощта се носеха като непредена вълна валма бяла мъгла, на дълги нишки като пръсти, протягащи се от реката. Мъже и коне се суетяха в предутринния хлад. Стягаха се седла, товареха се фургони, гасяха се огньове.
Тромпетите отново закънтяха: „бързай, бързай, бързай“. Рицари се мятаха по цвилещите бойни коне, а пехотинците на бегом затягаха мечовете на коланите си. Когато най-после намери Под, момчето похъркваше тихо. Тирион го срита грубо в ребрата с босия си крак.
— Доспехите ми — ревна му, — и по-бързо! — Брон се появи от мъглата, вече снаряжен и на коня, нахлузил очукания си шлем. — Случайно да знаеш какво става? — попита го Тирион.
— Старкчето крадешком е продължило към нас — каза Брон. —
Промъкнал се е през нощта по кралския път и сега войската му е на по-малко от миля северно оттук, и се строява за бой.
„Бързай — ехтяха тромпетите, — бързай, бързай, бързай.“
— Виж хората от клановете да са готови за тръгване. — Тирион се шмугна обратно в шатрата си. — Къде са ми дрехите? — ревна на Шае. — Аха.
Не, кожата ми подай, по дяволите. Така. Донеси ми ботушите.
Докато се облече, скуайърът беше приготвил бронята му. Такава каквато беше. Тирион си имаше чудесно скроена броня, изпипана майсторски така, че да стои добре на уродливото му тяло. Уви, сега тя си стоеше скатана безопасно в Скалата на Кастърли, а той — не. Трябваше да се примири с подбраните от кол и въже части от фургоните на лорд Лефорд: плетена ризница и шапчица, нагърленик от някакъв умрял рицар, обемисти наколенници и ръкавици и островърхи стоманени ботуши. Някои от тях бяха с украса, други — без; нито едно не му прилягаше както трябва. Нагръдникът беше правен за по-едър човек; за прекалено голямата му глава бяха намерили

огромен шлем с форма на кошница, увенчан с дълъг цяла стъпка триъгълен шип.
Шае помогна на Под с ремъците и закопчалките.
— Ако умра, поплачи за мен — каза Тирион на курвата.
— Ти откъде ще разбереш? Нали ще си умрял.
— Ще разбера.
— Вярвам ти.
Шае постави на главата му грамадния шлем, а Под затегна нагърленика.
Тирион закопча колана си, натежал от късия меч и камата. Междувременно конярят му беше довел коня, кафяв бегач с внушителни гърди, брониран толкова тежко, колкото него. Трябваше му помощ, за да го яхне. След това Под му подаде щита — масивна плоча от тежко желязно дърво, обковано със стомана. Накрая му връчиха и бойната брадва. Шае пристъпи напред и го огледа.
— Милорд изглежда страховито.
— Милорд изглежда като джудже в непригодна броня — отвърна кисело Тирион, — но все пак ти благодаря за любезността. Подрик, ако битката завърши зле за нас, погрижи се дамата да се прибере по живо — по здраво у дома си. — Поздрави я с вдигната брадва и смуши коня.
Стомахът му се беше стегнал на як възел, толкова як, че го заболя.
Слугите отзад се нахвърлиха на шатрата му. Откъм изток се протегнаха бледорозовите пръсти на изгряващото над хоризонта слънце. Небето на запад бе тъмен пурпур, прошарен със звезди. Тирион се зачуди дали това не е последният изгрев, който виждат очите му… и дали чуденето е знак за страхливост. Брат му Джайм дали изобщо разсъждаваше за смъртта преди битка?
Някъде далече прозвуча боен рог, дълбок и траурен тон, който смрази душата му. Хората от клановете яхнаха дръгливите си кончета и засипаха ругатни и пиперливи шеги. Неколцина, изглежда, бяха пияни. Когато Тирион ги поведе, изгряващото слънце вече бе изпарило носещите се от водата жилки мъгла. Тревата, доколкото бе останала такава от конете, бе натежала от роса, сякаш някой бог мимоходом бе разсипал торба с диаманти по земята.
Планинските мъже подкараха след него, всеки клан в колона зад своя водач.
Под светлината на утрото армията на лорд Тивин Ланистър се разгърна като желязна роза с блеснали тръни.
Чичо му щеше да предвожда центъра. Сир Кеван бе вдигнал щандартите си над кралския път. С провиснали на коланите им колчани, спешените стрелци се подредиха в три дълги редици, на изток и на запад от пътя,

застанаха спокойно на позициите си и започнаха да опъват лъковете си.
Между тях пиконосците оформиха карета; зад тях се построиха редица след редица пеши ратници с копия, мечове и брадви. Триста души тежка конница обкръжаваше сир Кеван и лордовете знаменосци Лефорд, Лидън и Серет, заедно с техните заклети васали.
Дясното крило беше изцяло кавалерия, около четири хиляди души, натежали от стомана. Над три четвърти от рицарите, верни на баща му, бяха там, струпани като гигантски стоманен юмрук. Командваше ги сир Аддам
Марбранд. Тирион видя как знамето му се разгъна и знаменосецът му го развя: горящо дърво, оранжеви пламъци и пушек. Зад него се вееше пурпурният еднорог на сир Флемент, пъстрият глиган на Крейкхол, шареното петле на Суифт и още, и още.
Лорд баща му зае мястото си на билото на хълма, където беше спал.
Около него се събраха резервите: грамадна сила, половината на коне и половината пешаци, пет хиляди души. Лорд Тивин почти винаги избираше да командва резервите; заемаше високия терен и наблюдаваше развръщащата се под него битка, за да включи силите си когато и където имаше най-голяма нужда от тях.
Макар и от толкова далече лорд баща му беше великолепен. Бойните доспехи на Тивин Ланистър можеха да посрамят Джайм с позлатата на рицарския му костюм. Парадният му плащ беше ушит от безчет пластове златни нишки, толкова тежък, че едва помръдваше, когато пришпореше коня, и толкова широк, че изцяло покриваше задницата на коня, щом го яхнеше.
Обикновени токи нямаше да задържат такава тежест, затова парадният плащ се закопчаваше от две миниатюри на лъвици, присвити на раменете му, сякаш готови за скок. Самецът им, лъв с разкошна грива, беше приклекнал върху парадния шлем на лорд Тивин, с отворена в рев уста и с лапа, драпаща във въздуха. И трите лъва бяха изковани от чисто злато, а очите им бяха от рубини. Бронята му беше от тежки стоманени плочи, емайлирани с тъмен пурпур, наколенниците и ръкавиците бяха инкрустирани със златни спирали.
Пръстените, свързващи гръдната броня с предпазителите на ръцете, наподобяваха слънчеви изгреви, всички ремъци бяха позлатени, а червената стомана беше излъскана до такъв блясък, че светеше като огън на светлината на издигащото се слънце.
Чак сега Тирион чу тътена на вражеските барабани.
Спомни си Роб Старк такъв, какъвто го беше видял на трона на баща му в Голямата зала на Зимен хребет, с оголен и сияещ в ръцете му меч. Спомни си как вълчищата му бяха скочили от сенките и изведнъж все едно че ги видя отново, ръмжащи, с оголени зъби пред лицето му. Дали момчето беше довело и вълчищата да се сражават с него? Тази мисъл го обезпокои.

Северняците щяха да са изтощени след нощния си безсънен марш.
Тирион се зачуди какво ли можеше да си въобразява момчето. Да не би да си мислеше, че ще ги изненада, докато спят? Това едва ли беше възможно да се случи; каквото и да говореха за него, Тивин Ланистър не беше глупак.
Авангардът се струпа на левия фланг. Най-напред Тирион видя щандарта: три черни кучета на жълто поле. Под него бе сир Грегър, яхнал най-едрия кон, който Тирион беше виждал. Брон само го погледна и се ухили.
— В битка винаги напредвай след някой едър мъж.
Тирион го изгледа мрачно.
— И защо?
— От тях стават страхотни мишени. Ей онзи там ще привлича очите на всички стрелци на полесражението.
Тирион се изсмя и изгледа Планината с нов поглед.
— Признавам, за това не бях се замислял.
У Клегейн нямаше нищо великолепно. Бронята му беше от стоманена плоча, очукана и без никакъв герб или украса. Сочеше позициите на мъжете с върха на меча си, голям двуръчен меч, който сир Грегър въртеше с една ръка така, както някой по-дребен от него щеше да върти кама.
— Някой само да побегне, лично ще го съсека — ревеше той, после видя
Тирион. — Дяволче! Дръж отляво. Реката дръж. Ако можеш. Най-лявото на лявото.
За да ги заобиколят по фланга, на Старките щяха да им трябват коне, които могат да тичат по водата. Тирион поведе хората си към речния бряг.
— Вижте — изрева той и посочи с брадвата. — Реката. — Над водата още висеше бялата пелена на мъглата и мътното зелено течение се носеше под нея. Плитчините бяха тинести и задръстени с тръстика. — Реката е наша.
Каквото и да стане, дръжте се до водата. Не я изпускайте от очите си. Никой от враговете не бива да премине между нас и реката. Ако ни омърсят водите, отрежете им паламарките и нахранете с тях рибите.
Шага държеше по една брадва във всяка ръка. Удари ги една в друга и ги накара да закънтят.
— Получовека! — изрева той. Другите Каменни врани подхванаха възгласа, а след тях и Черните уши и Лунните братя. Горените не завикаха, но задрънчаха с копията и мечовете си. — Получовека! Получовека! Получовека!
Тирион завъртя бойния си кон в кръг, за да огледа полето. Тук теренът беше хълмист и неравен; мек и тинест близо до реката, каменист и пресечен по-нагоре, на изток. По хълмчетата се виждаха пръснати редки дървета, но повечето земя беше разчистена и засята. Сърцето му затуптя в гърдите с

ритъма на барабаните, а под пластовете кожа и стомана челото му бе изстинало от потта. Гледаше сир Грегър. Планината викаше и махаше с ръка.
Това крило също беше изцяло кавалерия, но докато дясното представляваше брониран юмрук от рицари и тежки копиеносци, то авангардът бе съставен от боклука на запада: конни стрелци в кожени палта, орди неподвластни на ред и дисциплина наемни ездачи и мечоносци, орачи и копачи на гърбовете на селски коне, въоръжени с коси и с ръждясалите мечове на бащите си, полуобучени за бой хлапета от вертепите на Ланиспорт… и Тирион с неговата пасмина планинци.
— Храна за враните — измърмори до него Брон. Тирион можеше само да кимне. Лорд баща му ума ли си беше изгубил? Никакви пики, твърде малко стрелци, една шепа рицари, зле въоръжени и невъоръжени, под командата на празноглав грубиян, подвластен само на гнева си… как бе възможно баща му да очаква, че тази подигравка с всякаква представа за военна сила ще удържи левия му фланг?
Нямаше време да мисли за това. Барабаните бяха толкова близо, че ритъмът им се просмукваше под кожата му и караше дланите му да потръпват. Брон извади дългия си меч и врагът изведнъж изникна пред тях, извря от върховете на хълмовете, напредвайки с премерени стъпки зад стена от щитове и пики.
„Боговете да са проклети дано, виж ги само колко са“ — помисли
Тирион, макар да знаеше, че баща му е с повече хора на бойното поле.
Капитаните им ги водеха на бронираните си коне, носачите на щандартите им яздеха плътно до тях със знамената. Той зърна бичата глава на Рогов лес, слънчевия изгрев на Карстарк, бойната брадва на лорд Кервин и бронирания юмрук на Гловър… а сред тях и близначните кули на Фрей, сини на сиво поле.
Толкова с бащината му увереност, че лорд Уолдър няма да се намеси. Бялото на дома Старк се виждаше навсякъде, сивите вълчища сякаш тичаха и скачаха, щом знамената се размърдаха и се развееха на високите си прътове. „Къде е момчето?“ — зачуди се Тирион.
Проехтя боен рог: ниско, протяжно и смразяващо като студен северен вятър. Тромпетите на Ланистър се отзоваха с дръзкия и предизвикателен кънтеж на бронза, но на Тирион му се стори, че прозвучаха някак по-слабо и по-неспокойно. Усети някакво пърхане в корема си, нещо мазно и гадещо забушува във вътрешностите му. Надяваше се да не повърне.
Щом роговете замряха, въздухът се изпълни със съсък — плътно черно ято стрели се извиси в дъга вдясно от него, където лъкометците се бяха построили покрай пътя. Мъжете от севера се понесоха бежешком напред, но стрелите на Ланистър полетяха срещу тях на порой, стотици стрели, хиляди, виковете на щурмуващите се обърнаха на крясъци, мъже започнаха да

залитат и да падат на коравата пръст. Вече втори залп се вдигаше във въздуха, а стрелците зареждаха трета стрела.
Тромпетите отново закънтяха. Сир Грегър размаха гигантския си меч и изрева команда, и още хиляда мъжки гърла му отвърнаха с крясък. Тирион пришпори коня си и добави още един глас в общия нестроен хор.
— Реката! — извика той на своите планинци от клановете, след като препуснаха. — Помнете, сечете край реката. — Още водеше, когато преминаха в галоп, докато Чела не нададе смразяващ кръвта крясък и не се понесе пред него, а Шага с вълчи вой я последва. Мъжете от клановете препуснаха след тях и оставиха Тирион да диша прахта им.
Отпред се виждаше оформен полумесец от копиеносци, изчакващи зад високите дъбови щитове, носещи знака на Карстарк, огнения слънчев изгрев.
Грегър Клегейн пръв стигна до тях, в челото на клин облечени в тежка броня ветерани. Половината от конете зацвилиха в последния миг и спряха щурма си пред редицата копия. Другите издъхнаха, пронизани в гърдите от острата стомана. Пред очите на Тирион паднаха дузина мъже. Жребецът на Планината се изправи на задните си крака и замята подкованите си с желязо копита, когато острието на едно от копията се заби в гърлото му. Побесняло от болка, животното връхлетя в редиците им. Копията се забиваха в него от всички страни, но стената от щитове се скърши под напора на тежестта му.
Северняците се олюляха и заотстъпваха от предсмъртните ритници на животното. Когато конят му падна, задавен в кървава пяна и хапещ враговете в последния си дъх, Планината се надигна невредим и размаха гигантския си двуръчен меч.
Шага продължи на фурия през зейналия процеп, преди щитовете да се затворят отново, с останалите Каменни врани плътно зад него.
— Горените! Горените, след мен! — извика Тирион, но повечето вече бяха пред него. Зърна с ъгъла на окото си как Тимет, син на Тимет, се претърколи в прахта, за да се измъкне от умиращия под него кон на пълна скорост, видя как един от Лунните братя се наниза на копие на Карстарк, видя как предното копито на коня на Кон скърши с ритник ребрата на един от враговете. Върху тях налетя ято стрели; не разбра откъде дойдоха, но падаха както по хората на Ланистър, така и на Старк, разкъсваха броня и се забиваха в плът. Тирион вдигна тежкия щит и се прикри зад него.
Оградата от копия и щитове се кършеше, северняците отстъпваха под натиска на конната атака. Тирион видя как Шага порази един копиеносец право в гърдите, когато глупакът му излезе на бегом, видя как брадвата му разцепи ризница и кожа, мускули и дробове. Мъжът вече бе издъхнал, рухнал на колене със забитата в гърдите му брадва, но Шага продължи напред, посече на две един щит с брадвата в лявата си ръка, докато трупът се тътреше и

влачеше след него от дясната му страна. Накрая мъртвецът се смъкна от острието, Шага вдигна двете брадви, удари ги една в друга и зарева.
Тогава врагът налетя върху него и полето на битката за Тирион се сви в радиус от няколко стъпки около коня му. Един пехотинец замахна към гърдите му, той размаха брадвата и отхвърли копието настрани. Мъжът отстъпи ловко и нанесе нов удар, но Тирион пришпори коня си и налетя върху него. Брон се оказа обкръжен от трима противници, но отсече края на първото насочено към него копие и в следващия миг мечът му разпра лицето на втория нападател.
Едно метнато копие профуча отляво към Тирион и се удари в щита му.
Дървото издрънча. Той свърна и се понесе към хвърлилия го, но мъжът вдигна щита си над главата. Тирион закръжи около него и засече с брадвата по дървото. Разлетяха се дъбови трески, накрая коленете на северняка се огънаха, той се подхлъзна и падна по гръб с щита над гърдите. Беше извън обсега на брадвата му и Тирион реши, че е излишно да слиза от седлото, затова го остави на място и препусна срещу друг, помете го отзад и от замаха и сблъсъка ръката над лакътя го заболя. Остана му миг, за да си поеме дъх.
Дръпна юздите и се огледа за реката. Там беше, малко вдясно. Без сам да разбере, беше обърнал кръгом.
Покрай него премина в галоп един от Горените, отпуснат безсилно на гърба на коня си. Едно копие го бе пронизало в корема и стърчеше от гърба му. Нищо не можеше вече да го спаси, но когато Тирион видя един от северняците да хваща юздите му, се понесе в атака.
Противникът му го посрещна с меч в ръка. Беше висок и мършав, с дълга плетена ризница и стоманени ръкавици с шипове, но бе изгубил шлема си и в очите му се стичаше кръв от раната, зейнала на челото му. Тирион замахна в лицето му, но високият отби удара.
— Джуджето! — изкрещя той. — Умри! — Тирион подкара около него и той се завъртя в кръг, замаха с меча към главата и раменете му. Затрещя стомана в стомана и Тирион скоро се увери, че противникът му е по-бърз и по- силен. Къде, в името на седемте ада, се беше дянал Брон? — Умри! — изпъшка мъжът. Тирион едва успя да вдигна щита си навреме, а дървото сякаш се взриви навътре от силата на удара. Счупените късове изпаднаха от ръката му.
— Умри! — с цяло гърло изрева мечоносецът, пристъпи и стовари меча в слепоочието на Тирион с такава сила, че главата му изкънтя като камбана.
Острието издаде отвратителен стържещ звук, щом го стовари отново върху стоманения му шлем. Високият се ухили… докато дестриерът на Тирион не го захапа, бърз като змия, и не оголи бузата му до кокала. Тогава мъжът изкрещя, а брадвата на Тирион посече главата му.
— Ти умри! — каза му Тирион и той го послуша.

Докато измъкваше острието, чу вик:
— Едард! — изкънтя мъжки глас. — За Едард и Зимен хребет!
Рицарят като тътен връхлетя срещу него, размахал покритото с дълги остри шипове кълбо на боздугана над главата си. Бойните им коне се сблъскаха преди Тирион да успее да отвори устата си и да извика Брон.
Десният му лакът избухна от болка, щом острите метални шипове пробиха тънката броня на свивката. Брадвата му също толкова бързо се запиля някъде. Пръстите му зашариха за меча, но боздуганът отново закръжи към лицето му. Цепещ ушите трясък, и той започна да пада. Не помнеше кога се срина на земята, но щом погледна нагоре, видя над себе си само небе.
Претърколи се на хълбок и понечи да се изправи, но болката от сблъсъка със земята го разтресе и целият свят наоколо завря. Рицарят, който го беше свалил, се извиси над него с вдигнатия боздуган.
— Тирион Дяволчето — избоботи мъжът. — Ти си мой. Предаваш ли се,
Ланистър?
„Да“ — помисли Тирион, но думата се залепи гърлото. Издаде само някакъв грачещ звук, изправи се с мъка на колене и заопипва за някакво оръжие. Меч, кама, каквото и да е…
— Предаваш ли се? — Рицарят се извисяваше на него върху облечения в стомана боен кон. Приличаха на гигантска статуя, топката с шиповете лениво се поклащаше в ръката му. Ръцете на Тирион бяха изтръпнали, погледът замъглен, ножницата — празна. — Предай се или умри — заяви рицарят и топчестата звезда на боздугана се завъртя все по-бързо и по-страховито.
Тирион скочи и удари с главата си корема на коня. Животното изцвили, непоносим за ушите звук, и се изправи на задните си крака. Опита се да се извърне настрани и да избяга от предсмъртната агония, кръв и черва се плиснаха в лицето на Тирион и конят се срина като лавина. Когато се овладя, забралото му беше оплескано с кал, а нещо се блъскаше в краката му. Гърлото му така се беше стегнало, че едва можа да проговори.
— Предай с-се… — успя да чуе собствения си грак.
— Да — простена мъжки глас.
Тирион откърти калта от шлема си, за да може да вижда. Конят беше паднал встрани от него, върху ездача си. Кракът на рицаря беше затиснат, а ръката, с която бе посрещнал земята, се беше изкривила неестествено.
— П-предай се — повтори той.
Пръстите на здравата му ръка зашариха по колана, той измъкна меча си и го хвърли в краката на Тирион.
— Предавам се, милорд.

Зашеметен, дребосъкът се изправи на колене и вдигна меча. Когато раздвижи ръка, болката го прониза от лакътя нагоре. В неговия участък не беше останал никой освен камара трупове. Гарваните вече кръжаха и кацаха по земята. Видя, че сир Кеван е подкарал центъра в поддръжка на авангарда; могъщата маса пиконосци бе изтласкала северняците отвъд хълмовете.
Сражаваха се за склоновете, пиките им се забиваха в нова стена от щитове, този път овални. Въздухът отново се изпълни със стрели и мъжете зад щитовете заотстъпваха, пометени от гибелния залп.
— Доколкото схващам, губите, сир — проговори той на рицаря под коня.
Мъжът не отговори.
Тропот на копита зад гърба му го накара да се обърне рязко, въпреки че едва можа да вдигне меча, заради ужасната болка в лакътя. Брон дръпна юздите и го изгледа отгоре.
— Оказа се, че ползата от теб е никаква — каза му Тирион.
— Изглежда, че сам си се справил доста добре — отвърна Брон. — Но си загубил някъде шипа на шлема си.
Тирион опипа върха на грамадната метална кошница на главата си.
Шипът се беше откършил.
— Не съм го загубил. Знам точно къде е. Случайно да виждаш коня ми?
Докато го намерят, тромпетите отново прокънтяха и резервът на лорд
Тивин се понесе в метящ щурм покрай речния бряг. Тирион изгледа как баща му профуча покрай него, знамето с пурпур и злато на Ланистър плющеше над главата му, докато се носеше с тътен през равното. Петстотин рицари го обкръжаваха и слънцето блестеше по върховете на пиките им. Останките от редиците на Старк полегнаха като трева под чука на атаката им.
С подутия си лакът, натъртен и треперещ под тежката броня, Тирион не направи никакво усилие да се включи в клането. Двамата с Брон продължиха да си търсят хората. Мнозина намериха сред мъртвите. Улф, син на Умар, лежеше сред локва съсирена кръв, с отрязана от лакътя ръка, дузина от
Лунните му братя се бяха проснали около него. Шага се беше смъкнал под едно дърво, прободен от десетки стрели, с главата на Кон в скута си. Тирион помисли, че и двамата са мъртви, но когато се смъкна от седлото, Шага отвори очи и каза:
— Убиха Кон, син на Корат.
Хубавецът Кон бе цял-целеничък, само с едно червено петно на гърдите, където едно копие се беше забило, за да изтръгне живота му. Едва когато
Брон изправи Шага на крака, едрият мъж забеляза стрелите по тялото си.
Заизважда ги една по една, обсипвайки с проклятия остриетата, направили дупки в дебелите пластове плетено желязо и кожа, и виейки като бебе при

малкото, които бяха стигнали до плътта му. Чела, дъщеря на Чейк, се върна, докато изтръгваха стрелите от туловището му, и им показа четирите уши, които бе взела. Завариха Тимет да съблича доспехите от телата на посечените със своите Горени мъже. От тристата планинци, тръгнали в битката с Тирион
Ланистър, навярно бяха оцелели не повече от половината.
Той остави живите да се погрижат за мъртвите, отпрати Брон да се заеме с пленения рицар и тръгна сам да търси баща си. Лорд Тивин беше седнал край реката, отпиваше вино от златна, обсипана със скъпоценни камъни чаша, а скуайърът му развързваше ремъците на гръдната му броня.
— Голяма победа — рече сир Кеван, щом видя Тирион. — Твоите диваци се биха добре.
Очите на баща му се спряха на него, светлозелени и със златни жилки, и толкова студени, че Тирион го пронизаха тръпки.
— Това изненада ли те, татенце? — попита той. — Плановете ли ти обърка? Трябваше да ни изколят, нали?
Лорд Тивин пресуши чашата. Лицето му остана безизразно.
— Поставих най-недисциплинираните вляво, да. Допусках, че ще се огънат. Роб Старк е зелено момче, предполагах, че по-скоро ще е смел, отколкото умен. Надявах се, че като види левия ни фланг да се срива, ще се втурне през пробива, жаден за победа. Увлечеше ли се веднъж, пиките на сир
Кеван щяха да извърнат и да го ударят във фланг, и да го натикат в реката, докато аз подкарам резерва.
— И реши за най-добре да ме набуташ точно в тази касапница, но не благоволи да ми изясниш поне плана си.
— Едно лъжливо отстъпление е по-малко убедително — каза баща му,
— а и не съм склонен да споделям плановете си с човек, който залага на наемници и диваци.
— Колко жалко, че моите диваци провалиха танца ти.
Тирион измъкна желязната си ръкавица, запокити я на земята и присви очи от болката, която го жегна в ръката.
— Старкчето се оказа по-предпазливо, отколкото очаквах за годините му — призна лорд Тивин, — но победата си е победа. Ти май си ранен.
Дясната ръка на Тирион беше подгизнала от кръв.
— Добре поне, че го забеляза, татко — отвърна му със стиснати зъби. —
Много ли ще те затрудня, ако поискам да извикаш майстерите си? Освен ако не си опиянен от идеята да си имаш за син едноръко джудже…

Настойчив вик „Лорд Тивин!“ накара баща му да извърне глава, преди да успее да му отговори. Тивин Ланистър скочи. Сир Аддам Марбранд слизаше от седлото. Конят му цял бе плувнал в пяна и от ноздрите му капеше кръв. Сир
Аддам падна на коляно, длъгнест мъж с медена коса, падаща до раменете му, снаряжен с лъскава стомана с бронзов варак и със страховитото пламтящо дърво на неговия дом, всечено на гръдната броня.
— Милорд, пленихме няколко от командирите им. Лорд Кервин, сир
Уилис Мандърли, Харион Карстарк, четирима Фрей. Лорд Рогов лес е мъртъв, и се боя, че Рууз Болтън успя да ни избяга.
— А момчето? — попита лорд Тивин.
Сир Аддам се поколеба.
— Старкчето не е с тях, милорд. Казват, че е прехвърлил реката при
Близнаците с по-голямата част от конницата им и е продължил за Речен пад.
„Зелено момче — припомни си Тирион. — По-скоро смело, отколкото умно.“
Щеше да се изсмее, ако не го болеше толкова.
КЕЙТЛИН
Лесовете се бяха изпълнили с шепот.
Лунната светлина пробягваше по разпенените води на поточето в дъното на долината. Бойните коне под дърветата цвилеха тихо и копитата им стъпваха по влажната, покрита с шума земя, а мъжете си разменяха нервни жестове и шепнеха. От време на време се чуваше подрънкване на копия, тих метален звън на плетена ризница, но и тези звуци дори бяха приглушени.
— Още малко, милейди — прошепна Халис Молън. Беше помолил да го удостоят с честта да я пази, щом битката започне; беше негово право, като началник на гвардията на Зимен хребет, и Роб не му го отказа. Около Кейтлин имаше тридесет мъже, на които бе възложено да я опазят невредима и да я върнат в Зимен хребет жива и здрава в случай, че битката тръгне срещу тях.
Роб бе поискал да са петдесет; Кейтлин настоя, че десет ще са предостатъчно, че в боя ще им трябва всеки меч. Сключиха примирие на тридесет и никой от двамата не остана доволен.
С чакането в края на краищата беше привикнала. Близките й винаги я бяха карали да чака.

— Гледай за мен, котенцето ми — бе казвал винаги баща й, когато тръгнеше било за кралския двор, било за турнир или битка. И тя чакаше, застанала търпеливо на бойниците на Речен пад, а водите на Червената вилка и Порутен камък тихо течаха отдолу. Не винаги се връщаше тогава, когато бе обещал, и често минаваха дни, в които Кейтлин стоеше ден и нощ на поста си, загледана между крепостните зъбери и през амбразурите, докато не зърнеше отдалече лорд Хостър на неговия кафяв кон, да се носи в бавен тръс по речния бряг назад към чертога. — Гледа ли за мен? — питаше я и се навеждаше да я прегърне. — Гледа ли за мен, котенцето ми?
Брандън Старк също й бе поискал да го чака.
— Няма да се бавя, милейди — заклел й се беше. — Ще се венчаем като се върна. — Но когато най-сетне дойде денят, до нея в септата застана брат му
Едард.
Нед се бе задържал при невястата си не повече от две денонощия, преди и той да тръгне на бран с обещание на устните. Той поне й остави нещо повече от обещание: даде й син. Девет луни се бяха издули и свили, и Роб се роди в
Речен пад, докато баща му все още воюваше на юг. Роди го в кръв и болки, без да знае дали Нед изобщо ще го види. Синът й. Толкова мъничък беше…
А сега очакваше Роб… Роб и Джайм Ланистър, рицаря в позлата, за когото казваха, че не е привикнал да чака.
— Кралеубиеца е вечно неспокоен и подвластен на гнева — бе казал чичо й Бриндън на Роб. И беше заложил живота им и най-голямата им надежда за победа срещу верността на думите си.
Дори да беше изплашен, Роб не го показваше. Кейтлин го гледаше внимателно как се движи между бойците — ще докосне някого по рамото, шега ще размени с друг, на трети ще помогне да укроти буйния си кон.
Бронята тихо дрънчеше със стъпките му. Беше гологлав. Кейтлин видя как лекият полъх разбърка кестенявата му коса, толкова приличаща на нейната, и се зачуди синът й наистина ли е толкова пораснал. На петнадесет, а на ръст като нея.
„Дано още да порасте — замоли тя боговете. — Дано познае шестнадесетте, и двадесетте, и петдесетте. Нека порасте висок като баща си, и да държи в прегръдката си своя син. Моля ви. Моля ви, моля ви.“ Гледаше го, този висок младеж с едва наболата брада и с вълчището, тихо пристъпващо по петите му, а виждаше само бебето, което бе държала до гърдата си в Речен пад, преди толкова време.
Нощта бе топла, но мисълта за Речен пад беше достатъчна, за да я накара да потръпне. „Къде ли са сега?“, зачуди се тя. Възможно ли беше чичо й да е сбъркал? Толкова неща зависеха от истинността на думите му. Роб беше

дал на Черната риба триста отбрани бойци и го беше изпратил напред да проучи маршрута.
— Джайм не подозира — заяви сир Бриндън, когато се върна. — Живота си залагам. Ни една птица не е стигнала до него, стрелците ми се погрижиха за това. Видях няколко негови съгледвачи, но тези от тях, които ни видяха, не доживяха, за да му донесат. Сигурно е пратил повече. Нищо не знае.
— Колко голяма е войската му? — бе попитал синът й.
— Дванадесет хиляди пехота, пръснати са около замъка в три отделни стана с реката помежду им — отвърнал бе чичо й с усмивката, която тя помнеше толкова добре. — Няма друг начин да се обсади Речен пад, но тъкмо в това е бедата им. Две или три хиляди души конница.
— Кралеубиеца ни превъзхожда с три към едно — каза Галбарт Гловър.
— Съвсем вярно — каза сир Бриндън, — но има едно нещо, което липсва на сир Джайм.
— Кое? — попита Роб.
— Търпението — бе отвърнал Черната риба.
Войската им бе станала по-голяма, отколкото при напускането на
Близнаците. Лорд Алсейсън Малистър беше довел силите си от Морски страж и се присъедини към тях, докато заобикаляха средното течение на Синята вилка и след това препуснаха на юг. Други също се присъединяваха, дребни рицари и владетели, както и свободни ратници, побягнали на север, след като армията на брат й Едмур бе разбита под стените на Речен пад. Пришпорвали бяха конете си до изнемога, за да стигнат тук преди Джайм Ланистър да е разбрал за идването им, а сега часът беше настъпил.
Кейтлин загледа как синът й се качва на коня. Доведе му го Оливър
Фрей, синът на лорд Уолдър, с две години по-голям от Роб, но сякаш с десет години по-малък и по-неспокоен. След това привърза щита на Роб на мястото му и му подаде шлема. Когато Роб свали забралото си над лицето, което Кат така обичаше, пред нея на мястото на сина й на сивия си жребец вече седеше един снажен рицар. Сред дърветата, където лунните лъчи не стигаха, беше тъмно. Когато Роб извърна глава да я погледне, Кейтлин видя зад забралото само тъмнина.
— Трябва да поведа строя, майко — каза й Роб. — Татко ме е учил, че по време на битка хората трябва да те виждат отпред.
— Тръгвай тогава — рече тя. — Нека да те видят.
— Това ще им даде кураж — каза Роб.
„А на мен кой ще даде кураж?“ — запита се тя, но замълча и му се усмихна, макар и насила. Роб извърна сивия си жребец и бавно го подкара

покрай нея, а Сив вятър като сянка запристъпва до него. Зад него се подреди бойната му гвардия. Когато бе принудил Кейтлин да приеме охраната си, тя на свой ред настоя той също да бъде пазен и лордовете знаменосци се съгласиха. Мнозина от синовете им вдигнаха врява за правото си да яздят редом с Младия вълк, както бяха започнали да го наричат. Торен Карстарк и брат му Едард бяха сред неговите тридесетима, както и Патрек Малистър,
Малкия Джон Ъмбър, Дарин Рогов лес, Теон Грейджой, не по-малко от петима от домочадието на Уолдър Фрей, и Робин Флинт. Дори и жена имаше сред спътниците му: Дейси Мормон, най-голямата дъщеря на лейди Мейг и наследничка на Мечия остров, висока шест стъпки и длъгнеста; бяха й дали боздуган в ръцете на възрастта, в която другите момичета си играеха с кукли.
Някои от останалите лордове замърмориха по този повод, че не ги били зачели, но Кейтлин не искаше и да чуе възраженията им.
— Не става дума за честта на домовете ви — каза им. — Просто искам да опазя сина си жив и здрав.
И си помисли: „Но ако се стигне до това, тридесет ще бъдат ли достатъчни? И шест хиляди ще стигнат ли?“
Някъде отдалече се чу птичи зов, тънък и пронизителен писък, който стисна гърлото на Кейтлин като ледена ръка. Друга птица се отзова, после трета, четвърта. Много добре познаваше техния зов от дългите години, преживени в Зимен хребет. Сняг-свраки. Понякога човек можеше да ги види в разгара на зимата, когато гората на боговете побелееше и се стаеше. Бяха северни птици.
„Идат“ — каза си Кейтлин.
— Идат, милейди — прошепна Хол Молън. Имаше навика винаги да изтъква очевидното. — Боговете дано са с нас.
Тя кимна. Лесът около тях се извисяваше смълчан. Чуваше ги сред тази тишина, много отдалече, но се приближаваха. Стъпките на много коне, дрънчене на мечове, на копия и доспехи, мърморене на мъжки гласове, смях отнякъде, от другаде — ругатня.
Сякаш еони минаха и отминаха. Звуците се усилваха. Кейтлин отново чу смях, изревана строго команда, плясък на вода, когато преброждаха потока.
Изцвили кон. Мъж изруга. И най-сетне тя го видя… зърна го само за миг, през тъмната завеса на клоните, докато се взираше надолу към речната долина, но знаеше, че е той. Макар от толкова далече сир Джайм Ланистър не можеше да го сбърка с никого. Лунната светлина бе посребрила бронята му, както и златото на косата му, а пурпурния плащ беше превърнала в черен. Шлем не носеше.

Появи се и отново се скри. Зад него прииждаха други, дълги колони рицари, заклети мечове и наемни конници, три четвърти от конницата на
Ланистър.
— Не е от тези, дето ще си стоят в шатрата, докато дърводелците му вдигат обсадните машини — уверил ги беше сир Бриндън. — Излиза на обходи с рицарите си по три пъти на ден, за да излавя щурмоваци или да налети срещу някоя селска твърдина.
Роб беше кимнал, без да откъсва очи от картата, която чичо й му беше начертал. Нед го беше научил да чете карти.
— Нападаме го тук — бе посочил той. — Неколкостотин души, не повече. Знамената на Тъли. Когато ви подгони, ние ще чакаме… — Пръстът му се премести малко вляво. — Ето тук.
„Тук“ беше шепот в нощта, лунна светлина и сенки, дебел килим сухи листа под нозете, гъсто обрасли планински склонове, които леко се спускаха надолу към коритото на потока, оредяващи към брега храсти.
„Тук“ беше нейният син на своя жребец, който за последен път се извърна да я погледне, и вдигна за поздрав меча си.
„Тук“ беше зовът на рога на Мейг Мормон, дълъг и басов тон, който прокънтя по долината от изток, за да ги извести, че последните конници на
Джайм са навлезли в капана. А Сив вятър отметна глава назад и зави.
Звукът сякаш прониза Кейтлин Старк и тя потръпна. Ужасен беше звукът, плашещ, но сякаш и някаква музика долови в него. Звярът сякаш изпита жал към хората на Ланистър долу. „Това значи е звукът на смъртта“ — помисли тя.
Последва отговорът от насрещния склон, щом Големия Джон наду своя рог. На изток и запад тромпетите на Малистър и Фрей закънтяха за мъст. На север, където долината се стесняваше и накланяше като клюн на петел, бойните рогове на лорд Карстарк добавиха дълбоките си траурни гласове към мрачния хор. Долу се разнесоха викове и коне зацвилиха и се надигнаха на задните си крака.
Шепнещият лес изведнъж изпусна дъха си, щом стрелците, които Роб бе скрил сред дърветата, пуснаха стрелите си, и нощта се взриви от писъците на хора и животни.
Около нея конниците надигнаха пиките си, а пръстта и листата, скривали свирепите им бели лъскави остриета западаха и оголиха блясъка на острата стомана.
— Зимен хребет! — чу тя вика на Роб и лъковете въздъхнаха отново.
Той се отдалечи от нея в тръс, повел хората си надолу по склона.

Кейтлин седеше изправила гръб на коня, без да помръдва, с Хол Молън и охраната около нея, и чакаше, както бе чакала и преди, както бе чакала
Брандън, и Нед, и своя баща. Намираше се високо на билото и дърветата скриваха повечето от това, което ставаше под нея. Едно тупване на сърцето й, второ, трето и изведнъж тя и защитниците й сякаш се оказаха съвсем сами в леса. Всички други се стопиха в зеления мрак.
Но когато погледна над долината към отсрещния рид, видя как ездачите на Големия Джон изникват от мрачината под дърветата. Бяха се подредили в една редица, в една безкрайна редица, и докато изригваха от леса, имаше един миг, частица само от един удар на сърцето й, когато единственото, което Кейтлин видя, бяха лунните лъчи по остриетата на пиките им, сякаш хиляди върбови снопчета се спуснаха по склона, сплетени с паяжина от сребро.
А после тя примигна и те отново се превърнаха в мъже, връхлитащи надолу, за да нанесат смърт или сами да загинат.
След това не можеше да твърди, че е видяла битката.
Но можеше да чува, а ехото на долината кънтеше. Пукотът на скършена пика, грохотът на мечове, виковете „Ланистър“ и „Зимен хребет“, и „Тъли!
Речен пад и Тъли!“ Когато се увери, че не може нищо да се види, затвори очи и заслуша. Битката оживя около нея. Чуваше тропот на копита, ботуши, цапащи в плитка вода, дървения кънтеж от удара на меч върху дъбов щит, стърженето на стомана в стомана, съсъка на стрелите, тътена на бойни барабани, ужасеното цвилене на хиляди коне. Мъже сипеха проклятия и молеха за милост, и я получаваха (или не), и оставаха живи (или издъхваха).
Ридовете сякаш си правеха странни фокуси със звука. Веднъж чу гласа на Роб толкова ясно, че сякаш беше застанал до нея, да вика:
— При мен! Насам!
И тя чу и неговото вълчище, чу воя и ръмженето му, чу трясъка на острите му зъби, разкъсването на плът, врясъци на ужас и болка, човешки, както и на коне. Само един ли беше вълкът? Не можеше да е сигурна.
Малко по малко звуците заглъхнаха и замряха, докато накрая се чуваше само вълкът. Когато кървавата зора проби на изток, Сив вятър зави отново.
Роб се върна при нея на друг кон — шарен. Вълчата глава на щита му се беше пръснала на парчета, под дълбоките прорези в дъба се показваше сурово дърво, но самият Роб сякаш беше останал невредим.
Но когато се приближи, Кейтлин видя, че металната му ръкавица, както и ръкавът на връхното му палто са почернели от кръв.
— Ти си ранен — промълви тя.

Роб вдигна ръката си, разтвори и затвори пръстите си.
— Не. Това е… Кръвта на Торен може би или… — Поклати глава. — Не зная.
След него дойде тълпа мъже, окаляни, с изпочукани доспехи, и ухилени, с Теон и Големия Джон най-отпред. Двамата влачеха сир Джайм Ланистър.
— Кралеубиеца — обяви Хол съвсем ненужно.
Ланистър вдигна глава.
— Лейди Старк — каза той, след като го бутнаха да коленичи. По едната му буза течеше кръв, но бледият светлик на утрото бе върнал блясъка на златото в косата му. — Бих ви поднесъл меча си, но се боя, че го забутах някъде.
— Не меча ви искам, сир — отвърна му тя. — Върнете баща ми и брат ми
Едмур. Върнете дъщерите ми. Върнете съпруга ми.
— Боя се, че и тях съм забутал.
— Жалко — промълви хладно Кейтлин.
— Убий го, Роб — подкани Теон Грейджой. — Отсечи му главата.
— Не — отговори синът й и свали окървавената си ръкавица. — По- полезен ни е жив, отколкото мъртъв. А и милорд баща ми никога не е понасял убийството на пленници след битка.
— Умен човек — каза Джайм Ланистър. — И доблестен.
— Отведете го и го оковете — каза Кейтлин.
— Направете каквото каза милейди майка ми — заповяда Роб, — и се погрижете около него да има силна стража. Лорд Карстарк ще поиска да види главата му набучена на пика.
— Това е сигурно — съгласи се Големия Джон и махна с ръка.
Отведоха Ланистър да го вържат и да го оковат.
— Защо лорд Карстарк ще иска да го види мъртъв? — попита Кейтлин.
Роб извърна глава към дърветата, със същия умислен израз, който толкова често се четеше на лицето на Нед.
— Той… той ги уби…
— Синовете на лорд Карстарк — обясни Галбарт Гловър.
— И двамата — каза Роб. — Торен и Едард. Също и Дарин Рогов лес.
— Никой не може да вини Ланистър за храбростта му — каза Гловър. —
Когато разбра, че губи, събра най-приближените си и си проби с бой път през

долината, надявайки се да се добере до лорд Роб и да го посече. И за малко щеше да успее.
— Меча си го забута в гърлото на Едард Карстарк, след като отсече ръката на Торен и разцепи черепа на Дарин Рогов лес — каза Роб. — През цялото време ме викаше. Ако не се бяха опитали да го спрат…
— Тогава аз щях да нося траур вместо лорд Карстарк — каза Кейтлин. —
Твоите мъже са направили това, за което ти се заклеха, Роб. Умрели са, защитавайки своя суверен. Скърби за тях. Почети ги за тяхната доблест. Но не сега. Сега нямаш време за скръб. Може да си отсякъл главата на змията, но три четвърти от тялото й все още се е увило около замъка на баща ми. Спечелил си една битка, но не и войната.
— Но каква битка! — каза въодушевен Теон Грейджой. — Милейди, кралството не е виждало такава победа от Полето на огъня. Кълна се,
Ланистърови изгубиха по десет мъже срещу всеки един паднал наш. Взехме в плен близо сто рицари. Лорд Уестърлинг, лорд Бейнфорт, сир Тарт
Грийнфилд, лорд Естрен, сир Титос Бракс, Малор Дорнеца… и трима Ланистър освен Джайм, племенници на самия лорд Тивин, двама от синовете на сестра му и един на мъртвия му брат…
— А лорд Тивин? — прекъсна го Кейтлин. — Случайно да сте заловили лорд Тивин, Теон?
— Не — отговори Грейджой, хванат натясно.
— Докато не заловите него, тази война не е свършила.
Роб вдигна ръка и избута сплъстената коса от очите си.
— Майка ми е права. Все още ни чака Речен пад.
ДЕНЕРИС
Мухите кръжаха около хал Дрого, крилцата им бръмчаха с ниско, настойчиво и усилващо се жужене, едва доловимо за слуха и изпълващо Дани със смъртен страх.
Слънцето беше високо и безмилостно. Зноят се вдигаше на вълни от каменните била на ниските хълмове. Потта се стичаше като тънък пръст бавно в междата на двете й издути гърди. Чуваше се само непрестанното
„клоп, клоп“ на конските копита, ритмичният звън на звънчетата в косата на
Дрого и далечни гласове зад тях.
Дани гледаше мухите.

Големи бяха като пчели, тлъсти, червеникави и лъскави. Дотраките ги наричаха „кръвни мухи“. Живееха в тресавища и застояли води, смучеха човешка кръв, както и конска, а яйцата си снасяха по мъртъвци и умиращи.
Дрого ги мразеше. Щом някоя се приближеше до него, ръката му изплющяваше рязко и се стягаше около нея. Не пропускаше нито една.
Задържаше мухата в огромния си юмрук достатъчно дълго, за да се чуе отчаяното й жужене. След това свиваше пръсти и когато отвореше отново ръката си, от мухата оставаше само червено петно.
Сега една пълзеше по задницата на жребеца му и конят яростно въртеше опашка, за да я прогони. Другите се трупаха около Дрого все по- близо и по-близо. Халът остана безучастен. Очите му се бяха приковали в далечните кафяви хълмове, юздите лежаха отпуснати в ръцете му. Под пъстрия му кожен елек пласт от палмови листа и кал покриваше раната на гръдта му. Наложили му го бяха билкарките. Лапата на Мирри Маз Дуур сърбеше и пареше и той я съдра преди няколко дни, проклинайки майги.
Лапата от кал беше много по-успокояваща, а билкарките му направиха и маков сок. Беше го пил обилно последните няколко дни, а когато не стигнеше маковият сок, заменяше го с вино или пък с ферментирало кобилешко мляко и лютива бира.
Но храна докосваше рядко, а нощем се мяташе и стенеше. Дани виждаше добре колко изпито е станало лицето му. Рего също бе станал неспокоен в корема й, риташе като жребец, но и това не будеше интереса на Дрого както по-рано. Всяка заран очите й съзираха нови бръчки на болка по лицето му, щом той се събудеше от безпокойния си сън. А и тази тишина. Плашеше я.
Откакто бяха тръгнали призори, дума не беше й казал. Щом тя го заговореше, не получаваше отговор, освен да изпъшка, и то чак някъде по пладне.
Една от кръвните мухи кацна върху голата кожа на рамото на хала.
Друга закръжи, лепна се на шията му и запълзя към устата. Хал Дрого се олюля на седлото, звънчетата звъннаха, а жребецът продължи лениво напред.
Дани сръга среброто с пети и го приближи.
— Повелителю мой — промълви тя. — Дрого. Мое слънце и звезди.
Той сякаш не я чу. Мухата кръвница пропълзя по увисналите мустаци и спря на бузата му, на сгъвката до носа.
— Дрого! — ахна Дани. Протегна се непохватно и го докосна по ръката.
Хал Дрого залитна в седлото, бавно се наклони и тялото му тежко се смъкна от коня. Мухите мигом се разпръснаха, а след това отново закръжиха и накацаха по него.
— Не! — изохка Дани и спря. Забравила за издутия си корем, скочи от среброто и се затича.

Тревата беше кафява и суха. Дрого извика от болка и Дани коленичи до него. Дъхът му излизаше хриплив от гърлото. Погледна я. И не я позна.
— Конят ми — изохка. Дани прогони тлъстите мухи от гърдите му и смаза една. Под пръстите й кожата му пареше.
Кръвните ездачи на хала яздеха малко зад двамата. Тя чу как Хаго им извика и подкараха в галоп. Кохоло скочи от коня и коленичи.
— Кръв на кръвта ми.
Другите останаха по седлата си.
— Не — простена хал Дрого в прегръдката на Дани. — Трябва язди. Язди трябва.
— Не.
— Падна от коня си — промълви Хаго, свел очи. Широкото му лице остана безизразно, но гласът му натежа оловен.
— Не бива да казваш това — спря го Дани. — Ездата за днес ни стига. Ще вдигнем стана си тук.
— Тук? — Хаго се огледа. Околността бе кафява, суха и враждебна. —
Тук не е за стан.
— Жена не може да ни заповядва да спрем — намеси се Кото. — Дори халееси.
— Ще стануваме тук — повтори Дани. — Хаго, кажи им, че хал Дрого е заповядал. Ако някой попита защо, кажи им, че времето ми наближава и не мога да продължа. Кохоло, доведи роби, трябва да вдигнат шатрата на хал
Дрого веднага. Кото…
— Не можеш да ми заповядваш, халееси — прекъсна я Кото.
— Намери Мирри Маз Дуур — продължи тя. Божията жена трябваше да върви след тях с останалите Агнешки хора, сред дългата колона от роби. —
Доведи я при мен със сандъка й.
Кото я изгледа с гняв, с очи като кремъци.
— Майги — изсъска през зъби. — Това няма да го направя.
— Ще го направиш — каза Дани. — Или щом Дрого се събуди, ще разбере, че не ми се подчиняваш.
Вбесен, Кото препусна назад, стиснал устни от яд… но Дани знаеше, че ще се върне с Мирри Маз Дуур, колкото и да не му харесва.
Робите вдигнаха шатрата на хал Дрого под разядените зъбери на издадената над ниското било черна канара, чиято сянка убиваше донякъде зноя на следобедното слънце. При все това бе душно под тънкия саван от

пясъчна коприна, когато Ирри и Дорея помогнаха на Дани да внесат Дрого.
Върху земята бяха проснали дебели килими, по ъглите бяха пръснали възглавнички. Ерое, плахото момиче, което Дани бе спасила, нагласи и един мангал. Положиха Дрого върху мека постеля.
— Не — промърмори той на Общата реч. — Не… не. — Само това каза, само това, изглежда, можеше да изрече.
Дорея откопча широкия му колан с медальоните и свали елека и кожените му гащи, а Джикуи коленичи до краката му да развърже сандалите му. Ирри поиска да остави входното платнище на шатрата вдигнато, за да влиза въздух, но Дани й забрани. Нямаше да допусне някой да го види такъв, изнемощял и в полусвяст. Когато дойде нейният хас, тя ги накара да останат да пазят отвън.
— Никого да не пускате без мое позволение — каза на Джоко. — Никого.
Ерое зяпна уплашена лежащия Дрого и прошепна:
— Той умира.
Дани я зашлеви.
— Халът не може да умре. Той е баща на жребеца, който яха света.
Косата му никога не е рязана. Той още носи звънците, дадени от баща му.
— Халееси — промълви Джикуи. — Той падна от коня си.
Трепереща, с очи плувнали в сълзи, Дани извърна глава. „Падна от коня си!“ Вярно беше, тя го видя, видяха го и кръвните ездачи, и несъмнено слугините й и мъжете на хаса й също. Не можеха да го скрият и Дани знаеше какво означава това. Хал, който не може да язди, не може да води. А Дрого бе паднал от коня си.
— Трябва да го изкъпем — каза тя непреклонно. Не можеше да си позволи отчаяние. — Ирри, заръчай веднага да донесат ваната. Дорея, Ерое, намерете вода. Студена да е, той целият гори.
Робите наместиха тежката бронзова вана в единия ъгъл на шатрата.
Когато Дорея донесе първата делва с вода, Дани намокри една копринена кърпа и я постави на челото на Дрого. Очите му гледаха в нея, но не я виждаше. Щом устните му се разтвориха, от тях не излезе дума, а стон.
— Къде е Мирри Маз Дуур? — запита тя.
— Кото ще я намери — отвърна Ирри.
Слугите напълниха ваната с хладка вода с миризма на сяра, а после сипаха в нея шишенца горчиво масло и счукани листи мента. Докато гласяха банята, Дани тромаво коленичи до своя господар съпруг, с издутия си корем с тяхното дете вътре. Разплете с неспокойни пръсти плитката му както тогава,

в първата нощ, когато той я облада под звездите. Звънчетата му подреди отстрани грижливо, едно по едно. Каза си, че ще си ги поиска, когато се съживи.
В шатрата лъхна свеж въздух и главата на Аго се показа през процепа на коприната.
— Халееси — каза. — Андалът дойде. Моли да го пуснем в шатрата.
„Андал“ дотраките наричаха сир Джора.
— Да — отвърна тя и се надигна тромаво. — Пуснете го.
На рицаря разчиташе. Никой друг нямаше да знае по-добре от него какво да се направи.
Сир Джора Мормон влезе. В свирепия южен зной носеше широки торбести гащи от пясъчна коприна и рязани на пръстите сандали, чиито връзки стигаха до коленете. Ножницата на меча висеше от колана от усукани конски косми. Гърдите му под избелелия елек бяха голи, кожата му бе почервеняла от слънцето.
— Мълвата се носи от уста на уста из целия халазар — рече той. —
Разправят, че хал Дрого паднал от коня си.
— Помогни му — замоли го Дани. — Заради обичта, която казваш, че храниш към мен, помогни му още сега.
Рицарят коленичи до нея. Загледа се в Дрого продължително и мрачно, после обърна очи към Дани.
— Отпрати слугините си.
Без дума да каже, със стегнато от страх гърло, Дани махна с ръка и Ирри подкара другите момичета навън.
След като останаха сами, сир Джора извади камата си. Умело, с удивителна за толкова едър мъж деликатност започна да стърже почернелите листа и спечената кал от гърдите на Дрого. Лапата се беше спекла като калните стени на Агнешките хора, и също като тях лесно се цепеше. Сир
Джора чупеше сухата кал с ножа, отлепяше люспите от плътта и едно по едно белеше листата. От раната се вдигна гнусна, сладникава миризма, толкова силна, че за малко да я задави. Листата се бяха спекли от кръв и гной, а гръдта на Дрого бе черна и лъскава от развалата.
— Не — зашепна Дани и сълзите потекоха по бузите й. — Моля те, недей, боговете дано да ме чуят, не.
Хал Дрого се мяташе, бореше се с някакъв невидим враг. Черна кръв, бавна и гъста, се стичаше от зейналата рана.
— Твоят хал си е почти умрял, принцесо.

— Не, не може да умре, не трябва да умира, това е само едно порязване.
— Дани взе в шепи голямата му мазолеста длан и я стисна. — Няма да му позволя да умре…
Сир Джора отвърна с горчив смях.
— Халееси или кралица, заповед като тази е извън властта ти. Спести сълзите си, дете. Утре го оплачи, или след година. За скръб нямаме време.
Трябва да тръгнем, и то бързо, преди да е умрял.
Дани го погледна объркана.
— Да тръгваме? Къде да тръгваме?
— За Асшаи, мен ако питате. Намира се далече на юг, в края на познатия свят и разправят, че е голямо пристанище. Ще намерим кораб да ни закара до
Пентос. Но не се заблуждавай, пътуването ще е трудно. Можеш ли да разчиташ на своя хас? Дали биха дошли с нас?
— Хал Дрого им заповяда да пазят живота ми — отвърна несигурна
Дани. — Но ако той умре… — Докосна с длан издутия си корем. — Не разбирам. Защо трябва да бягаме? Аз съм халееси. Нося наследника на Дрого.
Той ще бъде хал след Дрого…
Сир Джора я изслуша навъсено.
— Принцесо, чуй ме. Те се прекланяха пред силата на Дрого и нищо друго. Отиде ли си, Джако и Поно, и другите кос ще се бият за мястото му, а този халазар ще се пръсне. Победителят няма да иска съперници. Момчето ще го отнемат от гърдите ви в мига, в който се роди. На псетата ще го дадат…
Дани се сви ужасена и проплака:
— Но защо? Защо ще убиват едно невръстно дете?
— Той е син на Дрого, а стариците казват, че той ще е жребецът, който яха света. Предречено е. По-добре да убият детето, отколкото да рискуват да познаят яростта му, когато порасте.
Детето в нея изрита, сякаш го чу. Дани си спомни разказа на Визерис за онова, което бяха сторили псетата на Узурпатора с децата на Регар. Синът му също бил бебе, а го изтръгнали от гърдите на майка му и пръснали главичката му в стената. Нрави човешки.
— Сина ми няма да докоснат! — извика тя. — Ще заповядам на своя хас да го пази, а кръвните ездачи на Дрого ще…
Сир Джора я хвана за раменете.
— Кръвният ездач умира заедно със своя хал. Знаеш го много добре, чедо. Ще ни отведат във Вее Дотрак, това ще е последният дълг в живота им… а щом го изпълнят, ще поемат след Дрого към земите на нощта.

Дани не искаше да се връща във Вее Дотрак и да преживее остатъка от живота си сред онези ужасни старици, но знаеше, че рицарят казва истината.
Дрого беше за нея много повече от слънце и звезди; той бе щитът, който я пазеше невредима.
— Няма да го оставя — заяви тя с отчаяна непреклонност — Няма.
Платното на входа се разлюля и тя се обърна. Мирри Маз Дуур влезе и се поклони. Мъчителните дневни преходи, безспирното кретане след халазар я бяха изнурили. След нея влязоха Кото и Хаго, понесли обкования сандък на божията жена. Когато кръвните ездачи видяха раната на Дрого, сандъкът се изплъзна от пръстите на Хаго и падна с трясък върху пода на шатрата, а Кото избълва толкова мръсна ругатня, че чак въздухът сякаш завоня.
Мирри Маз Дуур огледа Дрого с мъртвешки безизразно лице.
— Раната е забрала.
— Това е твоя работа, майги — изсъска Кото. Пестникът на Хаго изплющя през лицето на Мирри и я повали на земята. А после двамата я заритаха с ярост.
— Спрете! — изкрещя Дани.
Кото издърпа Хаго настрана с думите:
— Майги не заслужава ритниците. Изведи я. Ще я разпънем на земята да я качва всеки мъж, който мине край нея. И като я оправят всички, и псетата да й го набутат. Язовците да й разкъсат червата и враните да изкълват очите й.
Мухите от реката да си снесат яйцата в утробата й, и гной да пият от скапаните й цици… — Зарови коравите си като желязо пръсти в меката плът под мишницата на божията жена и я изправи на крака.
— Не — каза Дани. — Няма да позволя да пострада.
Устните на Кото се изпънаха и оголиха кафявите му зъби в зла усмивка.
— Не? Ти ми казваш не? Моли се и теб да не разпънем до твоята майги.
Ти го направи това с нея.
Сир Джора пристъпи с извадения си от ножницата дълъг меч и застана помежду им.
— Обуздай си езика, кръвни ездачо. Принцесата все още е халееси.
— Само докато кръвта на моята кръв е жив — отвърна на рицаря Кото.
— Умре ли той, тя е нищо.
Нещо в сърцето на Дани се вкочани.
— Преди да бъда халееси, аз съм кръвта на дракона. Сир Джора, извикай моя хас.

— Не — рече Кото. — Ще си идем. Засега… халееси. — Хаго излезе след него от шатрата навъсен.
— Тоя не ви мисли доброто, принцесо — каза Мормон. — Дотраките казват, че човек и неговите кръвни ездачи живеят един живот, а Кото вече вижда края му. Мъртвецът няма страх.
— Никой не е умрял — каза Дани. — Сир Джора, може би ще ви потрябва оръжието. Сложете си доспехите. — По-уплашена беше, отколкото смееше да признае. Дори на себе си.
Рицарят отвърна с поклон.
— Както кажете. — И закрачи към изхода.
Дани се обърна към Мирри Маз Дуур. Жената я гледаше напрегнато.
— Значи за втори път ме спаси.
— А сега ти трябва да спасиш него — каза Дани. — Моля те…
— Робиня не се моли — отвърна рязко Мирри. — Казва й се. —
Пристъпи към горящия в постелята си Дрого и се взря продължително в раната му. — Дали ще помолиш, или заповядаш, все едно. Знахарското изкуство не ще му помогне. — Халът беше затворил очи. Тя отвори с пръсти едното. — Затъпявал е болката с маковия сок.
— Да — призна Дани.
— Лапа направих от люто семе и живовляк, увих я с агнешка кожа…
— Каза, че му гори. Разкъса я. Билкарките му сложиха друга, мокра, успокои го.
— Да, гореше. Голяма е знахарската магия на огъня, дори кьосавите ви мъже го знаят.
— Сложи му друга лапа — замоли я Дани. — Този път ще се погрижа да я носи.
— Времето за това свърши, господарке — каза Мирри. — Единственото, което мога да сторя сега, е да облекча черния път пред него, тъй че да потегли без болка към земите на нощта. Утре по съмнало ще си е отишъл.
Думите й срязаха Дани в гърдите като нож. Какво беше сторила, та да са толкова жестоки боговете? Най-сетне бе намерила безопасно за себе си място,
Най-сетне бе опитала вкуса на обичта и надеждата. Най-сетне бе тръгнала към дома си. А сега всичко да загуби…
— Не — примоли се тя. — Спаси го и ще те освободя, кълна се. Трябва да знаеш някакъв начин, магия някаква, някакво…

Мирри Маз Дуур се отпусна на пети и изгледа Денерис с очи, черни като нощта.
— Има едно заклинание. — Изрече го тихо, едва чуто. — Но е трудно, господарке, и е черно. Някои биха казали, че смъртта е по-чиста пред него. В
Асшаи го научих, и скъпо платих за урока. Учител ми беше кръвомаг от Земята на сенките.
Дани изстина.
— Значи наистина си майги…
— Тъй ли? — усмихна се Мирри Маз Дуур. — Сега само една майги може да спаси ездача ти, сребърна ми господарке.
— Друг начин няма ли?
— Няма.
Хал Дрого изохка и тя потръпна.
— Направи го. — Устата й го изрекоха сами. Не можеше да се поддаде на страха; беше кръвта на дракона. — Спаси го.
— Има цена — предупреди я божията жена.
— Ще получиш злато, коне, каквото поискаш.
— Не става дума за злато и коне. Магията е кървава, господарке. Само смърт може да изплати живот.
— Смърт? — Дани се сви и се загърна с ръце да се защити. — Моята ли смърт?
Каза си, че ще умре за него, ако потрябва. Носеше в жилите си драконова кръв, не можеше да се плаши от смъртта. Брат й Регар бе умрял заради жената, която бе обичал.
— Не — каза Мирри Маз Дуур. — Не твоята смърт, халееси.
Дани потръпна от облекчение.
— Направи го.
Майги кимна.
— Както казвате, така ще бъде. Халееси, повикайте слугите си.
Хал Дрого вяло потръпна в ръцете на Ракаро и Кваро, понесли го да го поставят в медната вана.
— Не — промълви той. — Не. Язди. — Щом го потопиха в хладката вода, и сетните му сили сякаш се изцедиха от него.
— Коня му доведете — заповяда Мирри Маз Дуур. И го направиха. Джого въведе едрия червен жребец в шатрата. Животното подуши миризмата на

смърт, зацвили, изправи се на задните си крака и завъртя очи. Трима мъже трябваше да го удържат.
— Какво ще правиш? — попита я Дани.
— Кръвта ни трябва — отвърна Мирри. — Така става.
Джого направи крачка назад с ръка на своя аракх. Шестнадесетгодишен младок, тънък като камшик, нищо не го плашеше, веселяк с мъха на първите мустаци едва-едва набол на горната му устна. Падна пред нея на колене.
— Халееси — замоли я Джого, — Не прави това! Позволи ми да убия тази майги!
— Убиеш ли я, ще убиеш своя хал — рече Дани. — Това е кръвна магия.
— Запретена е.
— Аз съм халееси и аз казвам кое е забранено. Във Вее Дотрак хал Дрого закла жребец и аз изядох сърцето му, за да даде на сина ни сила и храброст.
Това е същото. Същото.
Жребецът зарита и се изправи на задните си крака, докато Ракаро,
Кваро и Аго го теглеха към бронзовата вана, в която като мъртвец лежеше техния хал, и се сипеха гной и кръв от смъртната рана, и мърсяха водата.
Мирри Маз Дуур монотонно занарежда слова на език, който Дани не знаеше, а в ръката й се появи нож. Дани така и не видя откъде се появи. Изглеждаше стар, изкован от червен бронз, с форма на лист, а острието — покрито с древни глифове. Майги преряза с него гърлото на жребеца, под благородната глава, а конят изцвили, затрепера и кръвта швирна от него буйночервена.
Щеше да рухне, но мъжете от нейния хас го задържаха.
— На коня силата в ездача му да влезе — заприпява Мирри, докато конската кръв се изливаше във ваната на Дрого. — На звяра силата в човека да влезе.
Джого я гледаше с ужас и се бореше да удържи тежестта на издъхващото животно, със страх да не докосне мъртвата плът, но и със страх да не я изпусне. „Само един кон“ — помисли Дани. Щом можеше да откупи живота на Дрого със смъртта на един кон, готова бе да заплати хиляда пъти повече.
Когато оставиха жребеца да падне, водата бе станала тъмночервена, а от
Дрого се виждаше само лицето. Мирри Маз Дуур нямаше нужда от плътта.
— Изгорете го — каза им Дани.
Знаеше, че така се прави. Когато умреше мъж, убиваха коня му и го поставяха до покойника на погребалната клада, за да го отнесе към земите на нощта. Мъжете на нейния хас извлякоха трупа от шатрата. Кръвта беше

оцапала всичко. Дори по стените от пясъчна коприна имаше кървави петна, а постелките под нозете им бяха черни и мокри.
Запалиха мангали. Мирри Маз Дуур хвърли някаква червена прах върху въглените. Замириса на силни подправки; мирисът беше приятен, но Ерое изхлипа и побягна, а сърцето на Дани се изпълни със страх. Но беше отишла твърде далече, за да се връща. Отпрати всички слугини навън.
— Ти също излез с тях, сребърна господарке — каза й Мирри Маз Дуур.
— Ще остана — заяви Дани. — Този мъж ме взе под звездите и даде живот на детето в мен. Няма да го оставя.
— Трябва. Започна ли да пея, никой не трябва да влиза в шатрата.
Песента ми ще разбуди сили древни и тъмни. Мъртвите тази нощ ще затанцуват тук. Никой жив човек не трябва да ги вижда.
Дани сведе безпомощно глава.
— Никой няма да влезе. — Наведе се над ваната, над Дрого в кървавата му баня, и нежно го целуна по челото. — Върни ми го — прошепна на Мирри
Маз Дуур, преди да побегне.
Слънцето се беше смъкнало ниско на хоризонта, а небето червенееше като забрала рана. Халазар бе вдигнал стана си. Шатри и походни постели се виждаха докъдето й стигаха очите. Духаше горещник. Джого и Аго копаеха яма да изгорят в нея мъртвия жребец. Беше се струпала тълпа, гледаха Дани с тъмни очи, с лица като маски от кована мед. Видя сир Джора Мормон, вече в плетена ризница и кожа, потта се лееше по широкото му оплешивяващо чело.
Той разбута дотраките и се добра до Дани. Когато видя пурпурните отпечатъци от сандалите й, кръвта се изцеди от лицето му.
— Какво си направила, малка глупачко? — изхриптя дрезгаво рицарят.
— Трябваше да го спася.
— Можехме да избягаме. Щях да те отведа невредима в Асшаи, принцесо. Не беше нужно да…
— Аз наистина ли съм твоята принцеса? — попита тя.
— Знаеш, че си, боговете дано да спасят и двама ни.
— Тогава ми помогни. Сега.
— Де да знаех как — отвърна с гримаса сир Джора.
Мирри Маз Дуур извиси глас — висок и протяжен вой, от който по гърба на Дани полазиха тръпки. Някои от дотраките замърмориха уплашено и заотстъпваха. Шатрата сияеше от горящите вътре мангали. През оплисканата с кръв пясъчна коприна се мярнаха сенки. Мирри Маз Дуур танцуваше. И не беше сама. Дани видя страх по лицата на дотраките.

— Това не може да бъде! — изкънтя гласът на Кото.
Не беше видяла завръщането на кръвния ездач. Хаго и Кохоло бяха с него. Довели бяха кьосавите мъже, евнусите, които церяха с нож, с игла и огън.
— Това ще бъде — отговори Дани.
— Майги — изръмжа Хаго. А старият Кохоло — Кохоло, който бе обрекъл живота си на Дрого в деня на неговото раждане и който винаги бе добър с нея — Кохоло се изхрачи в лицето й.
— Ти ще умреш, майги — закани се Кото, — но първо трябва да умре другата.
Извади аракха и тръгна към шатрата.
— Не — изрева тя. — Да не си посмял! — Хвана го за рамото, но Кото я избута от пътя си. Дани падна на колене и скръсти ръце на корема си да опази детето. — Спрете го! — заповяда на своя хас. — Убийте го!
Ракаро и Кваро стояха пред входа на шатрата. Кваро пристъпи крачка напред, но Кото се извъртя пъргаво като танцьор и надигна извития аракх.
Улучи Кваро ниско под мишницата, лъскавата остра стомана се вряза през елека и кожата, заби се в мускул и кост. Кръвта изригна на фонтан и младият ездач политна назад.
Кото изтръгна оръжието.
— Коневладелецо! — изрева сир Джора Мормон. — Ела ми! — Дългият меч се измъкна от ножницата.
Кото се завъртя и изруга. Аракхът се понесе толкова бързо, че кръвта на
Кваро по него се разлетя като дъжд под топлия вятър. Дългият меч го спря едва на стъпка от лицето на сир Джора и го задържа треперещ, а Кото изрева от ярост. Рицарят бе облякъл плетена ризница и нагърленик, но да си постави шлема не бе помислил.
Кото запристъпва назад, аракхът се завъртя над главата му и засия във вихрения си танц, заблестя като мълния, докато рицарят настъпваше с устрем. Сир Джора влагаше най-голямо умение, за да парира, но ударите бяха толкова чести, че Кото сякаш имаше четири аракха и също толкова ръце. Дани чу трясъка на меча върху метала, искри захвърчаха и извитото острие отскочи от ръкавицата. Мормон се олюля и заотстъпва, а Кото скочи напред в атака.
Лявата страна на лицето на рицаря беше оцапана с кръв, а на лявото му бедро бе зейнала рана и го караше да куца. Кото закрещя подигравки в лицето му, нарече го жалък страхливец, млечен човек, евнух в желязна броня.
— Сега ще умреш! — закани му се и аракхът в ръката му засвистя в кървавия сумрак. Синът в утробата на Дани бясно зарита. Извитото острие се

плъзна покрай правия меч и захапа дълбоко в бедрото на рицаря, там, където се бе разтворила ризницата.
Мормон изпъшка и се олюля. Дани изпита остра болка в корема и усети по бедрата си влага. Кото изрева победоносно, но аракхът се беше натъкнал на кост и за миг се спря.
За миг, но стигаше. Сир Джора нанесе удар с меча надолу с цялата сила, която му бе останала, през плът, мускул и кост, и десницата на Кото от лакътя надолу увисна, задържана само от тънка ивица кост и жили. Следващият удар на Мормон бе отгоре, толкова дивашки, че лицето на Кото сякаш се взриви.
Дотраките крещяха, воят на Мирри Маз Дуур в шатрата бе нечовешки,
Кваро плачеше за глътка вода преди да издъхне. Дани извика за помощ, но нямаше кой да я чуе. Ракаро се биеше с Хаго, двата аракха се сплетоха във вихрения си танц, докато не изплющя като мълния бичът на Джого и не се уви около гърлото на Хаго. Ракаро скочи напред, нададе вой, размаха с две ръце своя аракх към Хаго. Острието го улучи в очите, червено и треперещо. Някой хвърли камък и я удари по рамото.
— Не — проплака Дани, — недейте, престанете, не правете това, висока е, много висока е цената! — Полетяха още камъни. Тя се опита да пропълзи назад към шатрата, но Кохоло я хвана. Впил пръсти в косата й, дръпна главата й назад и тя усети хладното докосване на ножа на гърлото си. — Бебето ми — изпищя Дани и боговете може би я чуха, защото в същия миг Кохоло падна мъртъв — стрелата на Аго го улучи под мишницата и разкъса дробовете и сърцето му.
Когато Денерис най-после намери сили да вдигне глава, видя, че тълпата се пръска. Дотраките се разотиваха мълчаливо. Някои оседлаваха конете си и потегляха. Слънцето беше залязло. Из целия халазар горяха огньове, с огромни оранжеви пламъци, ревящи с ярост към небесата и храчещи нажежени въглени. Тя понечи да се надигне, а непоносимата болка я сграбчи и стисна като гигантски юмрук. Дъхът излезе от гърдите й и тя можа само безпомощно да зяпне. Гласът на Мирри Маз Дуур виеше като погребална песен. Вътре в шатрата сенките се вихреха.
Нечия ръка я прихвана под кръста и сир Джора я надигна да се изправи.
Лицето му бе лепкаво от кръвта и Дани видя, че едното му ухо го няма. Сгърчи се в ръцете му, защото болката я връхлетя отново, и чу как рицарят вика на слугините й да му помогнат. „Толкова ли са уплашени всички?“ Знаеше отговора. Нов пристъп на болка я покоси и Дани стисна зъби да преглътне писъка. Сякаш синът в утробата й я разпаряше отвътре с нож във всяка ръка, за да излезе на свобода.
— Дорея, проклета да си! — изрева сир Джора. — Бързо тук! Бягай да доведеш стариците.

— Няма да дойдат. Казват, че е прокълната.
— Ще дойдат, че главите ще им взема!
Дорея проплака:
— Избягаха, господарю.
— Майги! — извика някой. Аго ли беше? — Отведете я при майги.
„Не — поиска да ги спре Дани, — не, това не, не ме водете там“, но когато устата й се отвори, излезе само протяжен болезнен вой и пот изби по кожата й. Какво им ставаше, умът ли се бяха загубили, не разбираха ли?
Сенките в шатрата танцуваха, кръжаха около горящия мангал и кървавата вана, тъмни зад пясъчната коприна, и в някои от тези силуети нямаше нищо човешко. Тя зърна сянка на грамаден вълк и друга, на човек, гърчещ се в пламъци.
— Агнешката жена знае тайните на раждането — каза Ирри. — Тя го каза, чух я.
— Да — съгласи се Дани. — Да, и аз я чух.
„Не“, изкрещя или може би си го помисли само, защото от устните й не излезе и шепот. Понесоха я. Очите й се отвориха сами и се взряха в плоското мъртво небе, черно, пусто и беззвездно. „Моля ви, не!“ Гласът на Мирри Маз
Дуур се усили и се усили още, и още, докато не изпълни целия свят. „Сенките!
— изпищя Дани. — Сенките танцуват!“
Сир Джора Мормон я внесе в шатрата.
АРЯ
Миризмата на топъл хляб, която лъхаше от пекарниците по Брашнената улица беше по-сладка и от най-скъпото благовоние, което Аря бе помирисвала някога. Тя вдиша дълбоко и пристъпи към гълъба. Птицата беше тлъста, с кафяви петънца, и кълвеше съсредоточено трохите, нападали по плочите на паважа, но когато сянката на Аря падна върху нея, плесна с криле и излетя.
Пръчката й — меч изсвистя и перна гълъба на две стъпки над земята и той падна сред облак кафяви пера. Тя го улови за миг за крилото и птицата запърха и я закълва по ръката. Аря го стисна за гърлото и го изви, докато не чу как костта изпука. В сравнение с лова на котки гълъбите бяха лесни. Един минаващ по улицата септон я изгледа накриво.
— Тук е най-доброто място за хващане на гълъби — каза му Аря, изтупа се от прахта и вдигна падналия си дървен меч. — Идват за трохи. — И побягна.

Върза гълъба на колана си и тръгна по улицата. Един човек теглеше товар захаросани плодове на двуколка. Миризмите от двуколката пееха за боровинки, лимони и кайсии. Стомахът й изръмжа кухо.
— Ще ми дадеш ли нещо? — чу тя собствения си глас. — Лимонче, кайсия, каквото и да е?
Мъжът с двуколката я изгледа от глава до пети. Явно не му хареса това, което видя.
— Три медника.
Аря се потупа по хълбока с тоягата-меч.
— Да ги разменим с един тлъст гълъб.
— Другите да го вземат твоя гълъб — отвърна уличният продавач.
Плодовете още вдигаха пара, току-що извадени от пещта. От миризмите устата й се напълни със слюнка, но три медника нямаше… нямаше и един. Тя изгледа продавача, спомнила си какво й беше говорил Сирио за гледането.
Мъжът беше нисък, с малко закръглено коремче и когато се движеше, наблягаше като че ли малко повече на левия си крак. Тъкмо си мислеше, че ако грабне едно захаросано печено плодче и побегне, той изобщо няма да може да я хване, когато дебелакът каза:
— Да си държиш мръсните ръчища, че златните плащове знаят как да се разправят с крадливи плъхчета като тебе. И още как.
Аря се озърна предпазливо през рамо. Двама от градската стража стояха в края на улицата. Вълнените им плащове, боядисани тъмнозлатисто, висяха почти до земята. Ризниците, ботушите и ръкавиците им бяха черни. Единият носеше на бедрото си дълъг меч, а другият — желязна тояга. Аря хвърли един последен, гладен поглед към плодовете и заотстъпва от количката. Златните плащове не бяха й обърнали някакво внимание, но само от вида им стомахът й се стегна на възли. Беше стояла колкото може по-настрана от замъка, но дори от разстояние се виждаха гниещите по червените зъбери на стените трупове. По всеки от тях се дърлеха врани, като рояци мухи. Долу края кейовете, в Квартала на бълхите, говореха, че Златните плащове минали на страната на Ланистърови, командирът им получил титлата лорд, със земи на
Тризъбеца и заседателско място в кралския съвет.
И други неща беше чула. Страшни неща, неща които й звучаха безумно.
Според някои баща й беше убил крал Робърт и на свой ред лорд Ренли го съсякъл. Други настояваха, че не друг, а самият Ренли убил краля в пиянска свада между двамата братя. Защо иначе му е трябвало да бяга посред тъмна доба като обикновен крадец? Според трети кралят бил убит по време на лов от глиган, четвърти пък твърдяха, че умрял, докато ядял глигана — така се натъпкал с мръвки, че се пръснал на масата. Не, кралят наистина умрял на

трапезата, твърдяха други, но защото Варис Паяка го бил отровил. Не, кралицата го била отровила. Не, умрял бил от шарка. Не, задавил се с рибешка кост.
Но в едно нещо всички тези приказки съвпадаха: крал Робърт беше мъртъв. Камбаните на седемте кули на Великата септа на Белор биха цял ден и цяла нощ и скръбният им ек се лееше над целия град като бронзов прилив.
Камбаните ги биели така само при смърт на крал, каза на Аря едно тепавичарче.
Нищо друго не й се искаше толкова, колкото да си тръгне за дома, но да напусне Кралски чертог се оказа не толкова лесно, колкото си мислеше отначало. Приказките за война бяха на устата на всеки, а златните плащове се трупаха по градските стени като бълхи по… ами по нея например. Беше спала в Квартала на бълхите, по покриви и в конюшни, където намереше място да легне, и много скоро се убеди, че името на квартала е съвсем на място.
Всеки ден, откакто се измъкна от Червената цитадела, Аря навестяваше поред всяка една от седемте градски порти. Драконовата порта, Лъвската и
Старата порта бяха затворени и залостени. Калната порта и Портата на боговете бяха отворени, но само за желаещи да влязат в града; стражите не пускаха никого навън. Онези, на които се позволяваше да го напуснат, излизаха през Кралската или Желязната порта, но там пазеха ратниците на
Ланистър в пурпурни наметала с лъвските гриви на шлемовете. Аря ги беше наблюдавала скришом от съседните покриви как претърсват фургони и каляски, как принуждават конниците да си отварят дисагите, как разпитват надълго и широко всеки, който се опита да излезе пеша.
Понякога си мислеше дали да не преплува реката, но руслото на Черна вода бе широко и дълбоко, и всички, които бе разпитала, се съгласяваха, че теченията са коварни. А нямаше пари да плати на някой салджия или за превоз на кораб.
Лорд татко й я беше учил никога да не краде, но с всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да си спомни защо. Ако не се измъкнеше скоро, щеше да й се наложи да се оправя със златните плащове. Престанала бе да гладува, откакто започна да лови гълъби, но се боеше, че от толкова гълъби вече й прилошава. Първите два беше изяла сурови, преди да открие Квартала на бълхите.
При „Бълхите“ по тесните улички имаше многобройни гостилнички, в които безспир къкреха казани с яхния и човек можеше да спазари половината от птицата срещу комат вчерашен хляб и паница от „кафявото“, и даже се съгласяваха да ти набодат на шиш останалата половина и да ти я припекат, стига сама да й оскубеш перата. Аря бе готова да даде какво ли не срещу чаша мляко и лимонов кейк, но и „кафявото“ не беше чак толкова лошо. В

разкашканото готвено обикновено слагаха ечемик, късчета моркови, лук и ряпа, а понякога даже и ябълка, а отгоре плуваше тънък слой мазнина. Най- вече се стараеше да не мисли от какво е месото. Веднъж й се падна парче риба.
Лошото беше само, че тези гостилнички винаги бяха пълни с хора, и докато гълташе храната, Аря усещаше погледите им върху себе си. Някои се вглеждаха в наметалото и ботушите й, и Аря знаеше какво си мислят за тях.
Погледите на други като че ли се мъчеха да проникнат под кожените й дрехи; за тях не знаеше какво си мислят и те я плашеха повече. На два пъти я бяха проследили и подгонили по уличките, но досега не бяха успели да я хванат.
Сребърната гривна, която се надяваше да продаде, й я откраднаха още първата нощ извън замъка, заедно с вързопа й по-добри дрехи, отмъкнаха й ги, докато спеше в една изгоряла къща на Свинската улица. Оставили й бяха само наметалото, в което се бе загърнала, кожите на гърба й, дървения й меч… и Игла. Беше легнала върху Игла, иначе и него щяха да отмъкнат. Оттогава
Аря започна да обикаля из града с наметалото, преметнато над дясната й ръка, за да крие меча на бедрото й. Дървения меч носеше в лявата си ръка така, че да го виждат всички и да плаши крадците, но в гостилниците се срещаха мъже, които нямаше се уплашат дори да имаше бойна брадва. А това бе достатъчно да изгуби апетит към печения гълъб и клисавия хляб. Много често предпочиташе да си легне гладна, отколкото да рискува с тези алчни погледи.
Веднъж да излезеше от града, щеше да си намери диви плодове или овощни градини, които можеше да нападне за ябълки или череши. Донякъде помнеше кралския път от пътуването на юг. Можеше освен това да си изравя корени в гората, дори да догони и да си улови някой заек. В града единственото, което можеше да се догони и улови, бяха плъховете, котките и дръгливите улични псета. Мръсните бедняшки гостилници, беше чувала, даваха по няколко медника за котило кутрета, но за подобно нещо не искаше да мисли.
Районът около Брашнената улица представляваше лабиринт от заплетени улички. Аря се запровира през тълпите, стараейки се да се отдалечи колкото може от златните плащове. Беше се научила от опит, че трябва да се придържа към средата на улицата. Там понякога се налагаше да се шмугваш в последния момент покрай фургон или коне, за да не те сгазят, но поне можеше да ги видиш, ако идват към теб. Но ако вървиш покрай сградите, можеха лесно да те хванат. А в някои улички беше толкова тясно, че трябваше да се долепя до сградите.
Покрай нея изтича с весела глъч банда хлапета, подгонили железен обръч по калдъръма. Аря се загледа след тях с тъга, спомнила си за времето, когато си играеше на обръчи в двора на бащиния замък с Бран, Джон и

малкото им братче Рикон. Зачуди се колко ли е пораснал сега Рикон и дали
Бран тъгува. Готова беше да даде какво ли не, за да се появи тук Джон сега, да я нарече „мъничката ми сестра“ и да разроши косата й. Не че имаше нужда от разрошване. Виждала беше отражението си в локвите по улиците и не смяташе, че една коса може да бъде по-разрошена от нейната.
Опитвала се беше да заговаря деца, които срещаше по улиците, с надеждата да се сприятели с някое и то да й предложи място за спане, но изглежда, ги бе заговаряла по неподходящ начин или нещо подобно. Малките само я поглеждаха с уплаха в очите и бързо побягваха, когато понечеше да ги приближи. По-големите им братя и сестри задаваха въпроси, на които Аря не можеше да отговори, наричаха я с какви ли не имена и се опитваха да я ограбят. Вчера например едно кльощаво босоного улично момиче, два пъти по-едро от нея, я беше съборило на земята и се беше опитало да й смъкне ботушите, но Аря го цапардоса с дървения си меч по ухото и го остави разхлипано и окървавено.
Докато се спускаше надолу от хълма към Квартала на бълхите, над главата й изкрещя чайка. Аря я загледа замислено, но птицата беше твърде далече от обсега на тоягата й. Накара я обаче да помисли за морето. Може би това всъщност беше изходът. Баба Нан често й беше разказвала истории за момчета, побягнали на някоя търговска галера и отплавали в открито море, за да преживеят какви ли не приключения. Сигурно и тя можеше да го направи.
Реши да прескочи до речното пристанище. Бездруго се намираше по пътя към
Калната порта, а днес не я беше проверявала.
Кейовете бяха странно притихнали. Аря забеляза друга двойка златни плащове, които обикаляха рибния пазар, но двамата стражи дори не я погледнаха. Половината сергии бяха празни и й се стори, че корабите на пристан са доста по-малко, отколкото бе свикнала да вижда.
По руслото на Черна вода в права редица се движеха три кралски бойни галери, боядисаните им в златист цвят корпуси лениво пореха водите, а веслата се надигаха и падаха. Аря ги погледа малко, след което започна да се промъква към реката.
Когато забеляза гвардейците на третия кей, в сивите вълнени плащове, обшити с бял сатен, сърцето й почти спря да бие в гърдите. Гледката с цветовете на Зимен хребет я просълзи. Зад тях привързана към кея се полюшваше търговска галера. Аря не можа да разчете името, изписано на корпуса — думите бяха странни. Мирски, браавоски, или навярно дори валириански. Тя хвана бързо един пристанищен ратай за ръкава.
— Моля ви, какъв кораб е това?
— Това е „Вятърна вещица“, от Мир — отвърна мъжът.

— И все още е тук… — промърмори Аря. Ратаят я изгледа озадачено, сви рамене и се отдалечи. Аря се затича към кея. „Вятърна вещица“ беше корабът, който баща й беше наел, за да ги отведе у дома… все още чакаше! А тя си беше представяла, че е отплавал преди векове.
Двама от гвардейците играеха на зарове, а третият обикаляше по кея с ръка на дръжката на меча. Засрамена, че ще я видят да плаче като някое бебе, тя спря и избърса сълзите от очите си. От очите си. Очите си, очите си… защо това я…
„Гледай с очите си“, чу в главата си шепота на Сирио.
Аря погледна. Познаваше всички мъже от гвардията на баща си.
Тримата в сивите плащове бяха непознати.
— Ей, ти — подвикна й правият, дето обикаляше. — Какво търсиш тук, момче? — Другите двама вдигнаха очи от заровете.
Аря можеше само да драсне и да побегне, но знаеше, че ако го направи, веднага ще я подгонят. Затова стисна зъби и пристъпи още по-близо. Те гледаха за момиче, но онзи я беше взел за момче. Тогава щеше да бъде момче.
— Искате ли да си купите гълъб? — Показа им убитата птица.
— Я се разкарай! — сопна й се гвардеецът.
Аря го послуша веднага. Не се наложи да се преструва на уплашена.
Мъжете зад нея продължиха със заровете. Не можеше да каже как се е върнала в Квартала на бълхите, но едва дишаше, когато се добра до тесните криви улички. Мястото беше доста миризливо, вонеше на кочини, на конюшни и табакчийници, и тази воня се смесваше с киселата миризма на евтини пивници и бардаци. Скоро Аря се изгуби сред заплетения лабиринт. Чак когато й лъхна на къкрещото „кафяво“ от открехнатата врата на една гостилничка, забеляза, че гълъба й го няма. Сигурно беше изпаднал от колана й, докато беше бягала, или пък някой й го беше откраднал, без тя да забележи.
В миг й се дощя отново да се разплаче. Сега трябваше да се връща отново чак до Брашнената улица, за да си улови нов гълъб — дебеланчо.
Далече, в другия край на града, зазвъняха камбани.
Аря погледна нагоре и се заслуша, учудена какво ли може да означава звънът им този път.
— Това пък к’во е сега? — подвикна един шишко от вратата на гостилничката.
— Камбаните пак забиха, боговете да са милостиви дано — изви някаква старица. Червенокоса курва, облечена оскъдно в ярка коприна, се подаде от един прозорец на втория етаж.

— Ей, момчето-крал ли умря пък сега? — извика тя и се наведе над улицата. — Аха, на ви сега момче, те всички свършват бързо. — Разсмя се, а един гол мъж пъхна ръце отзад, захапа я за шията и започна да мачка едрите й гърди, които се бяха изсипали от деколтето й.
— Тъпа кучка — ревна отдолу дебелакът. — Кралят не е мъртъв ма!
Викат народа да се събере — една кула бие. Когато умре крал, дрънчат всички камбани в града.
— Я недей да хапеш, че да не дрънна твоите камбани — каза жената на прозореца на мъжа зад себе си и го избута с лакът.
— Е, кой е умрял тогаз, като не е новият крал?
— Събират народа — повтори дебелият.
Край тях през локвите изтичаха две хлапета на годините на Аря.
Старата жена ги съпроводи с проклятия, но те продължиха нагоре по улицата.
Други хора също се разбързаха нагоре по хълма да видят за какво е целият този шум. Аря се затича след по-бавното от момчетата.
— Какво правите? — извика му, щом го настигна. — Какво става?
— Златните плащове го карат при Септата — викна момчето, без да се обръща.
— Кого? — извика тя и се затича още по-бързо.
— Ръката! Ще му отсекат главата, така каза Буу.
Някакъв минаващ фургон беше изровил в земята дълбок коловоз.
Момчето го прескочи, но Аря така и не го видя. Спъна се и падна по очи, ожули коляното си в някакъв камък и премаза пръстите си, когато ръцете й се удариха в коравата земя. Игла се заплете в краката й. Тя изхлипа и се изправи.
Палецът на лявата й ръка беше ожулен. Засмука го и видя, че половината от нокътя се е откъртила. Ръцете й запулсираха от болката, а и коляното й беше охлузено.
— Отворете път! — извика някой от близката пресечка. — Отворете път за лордовете на Редвин!
Аря едва успя да се измъкне преди да са я сгазили — четирима гвардейци на огромни коне, които профучаха по улицата в галоп. Бяха с карирани плащове, синьо и вишневочервено. Зад тях един до друг яздеха две млади лордчета върху два коня с кестенява козина, еднакви като две зърна грах в гърне. Аря ги беше виждала стотина пъти зад стената на замъка: близнаците Редвин, сир Хорас и сир Хобър, добродушни младежи с оранжева коса и широки луничави лица. Санса и Джейн Пули ги наричаха „Сир Ужас“ и
„Сир Добър“ и се кикотеха щом ги видеха. Но сега не изглеждаха никак смешни.

Всички вървяха в една посока, обзети от нетърпение да разберат за какво е този звън. Камбаните сякаш закънтяха по-силно, ехтяха и зовяха хората „Насам, насам“. Аря се вля в човешкия поток. Палецът със счупения нокът толкова я болеше, че едва се сдържа да не заплаче. Прехапа устни и закуцука напред, наострила уши да чуе какво приказват около нея.
— Кралската ръка, лорд Старк. Отвеждат го при септата на Белор.
— Чух, че е умрял.
— Скоро ще е, скоро. Ей на, сребърен елен давам, че ще му клъцнат главата.
— Пада му се на тоя предател — изплю се мъжът.
Аря едва намери сили да проговори.
— Той не е… — започна тя, но като на дете не й обърнаха внимание и продължиха.
— Тъпак! Хич няма да му отсичат главата. Откога секат главите на предателите при Великата септа?
— Е, едва ли ще го помазват в рицарство. Чух, че Старк е убил стария крал Робърт. Клъцнал му гърлото в горите, а като го намерили, си стоял най- спокойно и им рекъл, че някакъв глиган утрепал Негова милост.
— А, туй не ще да е вярно. Аз пък знам, че брат му го утрепал, оня Ренли, със златните си рога го наръгал.
— Я си затваряй устата, жено. Какви ги приказваш? Негово височество си е много добър и верен човек.
Докато стигнат Улицата на сестрите, тълпата вече бе станала толкова гъста, че пристъпваха рамо до рамо. Аря се остави човешкият поток да я понесе към билото на хълма на Висения. Белият мраморен площад беше препълнен с хора, всички викаха възбудено и напираха да се приближат колкото може повече към Великата септа на Белор. Камбаните тук кънтяха много по-силно.
Аря се запровира между притискащите я хора, запромъква се между конски крака, стиснала здраво тоягата си — меч. Забутана в гъстата гмеж, можеше да вижда само ръце, крака и кореми, както и седемте тънки кули на септата, извисяващи се над главите на множеството.
Зърна някакъв дървен фургон и помисли дали да не се качи отзад, за да вижда по-добре, но я изпревариха други. Фургонджията ги изруга и ги разгони с камшика. Обзе я отчаяние. Запровира се напред, но я избутаха настрани и я притиснаха в каменната плоча на някакъв постамент. Тя вдигна очи към Белор Блажения, краля-септон. Напъха тоягата-меч зад колана си и се

заизкачва. Счупеният нокът на палеца и оставяше кървави петънца по мрамора, но тя успя да се изкатери и се намести в кралските нозе.
И в този момент видя баща си.
Лорд Едард стоеше на площадката на Великия септон пред вратите на септата, подкрепян от двама златни плащове. Беше облечен в тъмносив кадифен жакет с белия вълк, обшит с мъниста на гърдите, и със сив вълнен плащ, поръбен с бяла козина, но беше по-слаб, отколкото го знаеше Аря, лицето му се бе издължило и изпито от болка. Повече го крепяха, отколкото стоеше сам. Гипсовата отливка на счупения му крак бе посивяла. Зад него стоеше самият Върховен септон: едър набит мъж, побелял от старост и много дебел, облечен в дълъг бял халат и с огромна корона от ковано злато и кристал, от която при всяко движение около главата му засияваше ореол с всички цветове на дъгата.
Около вратите на септата пред издигнатата мраморна платформа се бяха струпали рицари и висши лордове. Джофри изпъкваше сред тях, от глава до пети в пурпурни одежди от коприна и сатен, извезани с изправени на задни си крака елени и лъвове, и със златна корона на главата. Майка му, кралицата, стоеше до сина си в черна траурна рокля с було и черни диаманти в косата.
Аря разпозна Хрътката, в снежнобелия плащ над тъмносивата му броня, с четирима от Кралската гвардия около него. Видя и евнуха Варис, който се плъзгаше в меките си пантофи между благородните особи, в халат от пъстра дамаска, и си помисли че ниският мъж със сребристата пелерина и острата брадичка май беше онзи, който някога се бе сражавал в дуел за майка й.
А след това сред всички тях се появи и Санса, облечена в небесносиня коприна, с изрядно вчесана на къдрици дълга кестенява коса и със сребърни гривни на китките. Аря се намръщи зачудена какво търси сестра й там и защо изглежда толкова щастлива.
На стъпалата между градската тълпа и хората горе се бяха подредили копиеносци в златни плащове, под командата на един набит мъж в лъскави черни доспехи със златен филигран. Плащът му притежаваше металния блясък на тъкан от истински златни нишки плат. Когато камбаната престана да звъни, тишината бавно се утаи над огромния площад и баща й също така бавно вдигна глава и заговори, но гласът му бе толкова тънък и слаб, че нищо не се разбираше. Хората зад нея започнаха да викат: „Какво?“ и „По-високо!“
Мъжът в чернозлатата броня пристъпи зад баща й и го бутна грубо. „Остави го на мира!“, дощя й се да извика, но знаеше, че няма да я чуят и само прехапа устна.
Баща й повиши глас и заговори отново.

— Аз съм Едард Старк, лордът на Зимен хребет и Ръката на краля — каза той вече по-високо и гласът му закънтя над площада, — и дойдох пред вас да призная своята измяна пред богове и хора.
— Не! — проплака Аря. Тълпата под нея се развика. Подигравки и мръсни ругатни изпълниха въздуха. Санса бе скрила лицето си в шепи. Баща й повиши още повече глас, напрягайки се да го чуят.
— Предадох вярата на моя крал и доверието на моя приятел Робърт — извика той. — Заклех се да пазя и закрилям децата му, но още преди да е изстинала кръвта му, замислих с коварство да сваля и да убия неговия син, и да взема короната за себе си. Нека Великият септон и Белор Блажения, и
Седемте богове да свидетелстват за истинността на това, което казвам:
Джофри Баратеон е законният наследник на Железния трон и по милостта на вси богове Господар на Седемте кралства и Пазител на владенията.
Някой от тълпата хвърли камък и Аря извика, като видя как удари баща й. Златните плащове го задържаха да не падне. По челото му потече кръв.
Полетяха още камъни. Един улучи гвардееца вляво от баща й. Друг издрънча в бронята на чернозлатия рицар. Двама от Кралската гвардия пристъпиха и застанаха пред Джофри и майка му, и вдигнаха щитовете си да ги предпазят.
Ръката й се пъхна под наметалото и напипа Игла в ножницата. Пръстите й се стегнаха около дръжката. Едва ли някога беше стискала нещо толкова здраво. „Моля ви, богове, опазете го жив — замоли се тя. — Не позволявайте да убият татко ми.“
Върховният септон коленичи пред Джофри и майка му.
— Както грешим, така страдаме — произнесе напевно той с дълбок и кънтящ глас, много по-силен от този на баща й. — Този човек призна престъпленията си пред очите на богове и хора, тук, на това свято място. —
Протегна умолително ръце и около главата му затанцуваха цветни дъги. —
Боговете са справедливи, но Белор Блажения също така ни е учил да бъдем милостиви. Как да постъпим с този предател, ваша милост?
Наоколо крещяха хиляди гласове, но Аря изобщо не ги чуваше. Принц
Джофри… не, крал Джофри пристъпи иззад щитовете на Кралската си гвардия.
— Майка ми ме увещава да позволя на лорд Едард да облече черното, и лейди Санса ме помоли също да проявя милост към баща й. — После погледна
Санса право в очите, засмя се и за миг Аря помисли, че боговете са чули молитвата й, докато Джофри не се обърна към тълпата и не каза: — Но те имат меки сърца на жени. Докато аз съм крал, предателството няма да остава ненаказано. Сир Илин, донесете ми главата му.

Тълпата зарева и Аря усети как статуята на Белор се разклати, когато множеството се понесе към нея като приливна вълна. Върховният септон се вкопчи в кралската пелерина, Варис отзад се затича, размахал ръце, и дори кралицата заговори нещо, но Джофри поклати глава. Лордове и рицари се отдръпнаха, когато той закрачи през тях, висок и безплътен като скелет в желязна броня — Кралската справедливост.
Смътно, като от много далече, Аря чу писъка на сестра си. Санса бе паднала на колене и пищеше истерично. Сир Илин заизкачва стъпалата към платформата.
Аря се изви между краката на Белор, хвърли се в тълпата и извади Игла.
Скочи върху някакъв мъж в касапска престилка и го събори на земята. Миг след това някой я блъсна в гърба и тя самата едва се удържа да не падне.
Около нея се струпаха тела, запрепъваха се, забутаха се напред и стъпкаха бедния касапин. Аря засече срещу тях с Игла.
Високо на каменната площадка сир Илин Пейн даде знак и рицарят в чернозлатата броня даде команда. Златните плащове смъкнаха лорд Едард върху мрамора с главата му над ръба.
— Хей, ти! — извика някой сърдито зад гърба й, но Аря затича напред, заразбутва хората, запромъква се между тях, блъскайки се във всеки, който се изпречеше на пътя й. Нечия ръка посегна към крака й, но тя се дръпна и я изрита. Някаква жена отпред се спъна и Аря се блъсна в нея, и продължи, размахвайки Игла наляво и надясно, но полза нямаше, нямаше, много бяха хората, щом си отвореше проход веднага го запълваха. Някой я изтласка настрани. Още чуваше писъците на Санса.
Сир Илин извади двуръчния дълъг меч от ножницата на гърба си.
Когато вдигна острието над главата си, един слънчев лъч сякаш за миг се спря и затанцува по черния метал, засвятка по ръба на острието, по-тънко от острие на бръснач. „Лед — помисли тя. — Той държи Лед!“ Сълзите потекоха по лицето й и я заслепиха.
И тогава една ръка се изпъна от гъстата гмеж, като змия се стрелна и се стегна над лакътя й като вълчи капан, толкова силно, че Игла падна от ръката й. Аря залитна и щеше да се просне по очи на паважа, ако той не беше я задържал леко, сякаш беше парцалена кукла. Едно лице се притисна в нейното, дълга черна коса, рошава брада и гнили зъби.
— Не гледай! — изръмжа й хриплив глас.
— Аз… аз… аз… — захлипа Аря.
Старецът я разтърси толкова силно, че зъбите й изтракаха.
— Затвори си устата и си затвори очите, момче. — Смътно, като от много далече тя чу… шум… тиха въздишка, сякаш милион човеци наведнъж

изпуснаха дъх. Пръстите на стареца се впиха в ръката й корави като желязо.
— Погледни ме. Ето така, гледай в мен. — Дъхът му миришеше на вкиснало вино.
Този мирис го направи. Чак сега Аря видя сплъстената мазна коса, парцаливото мръсно черно наметало, което покриваше изгърбените рамене, и твърдите черни очи, които се бяха впили в нея. И си спомни черния брат, който бе навестил баща й.
— Позна ме, нали? Умно момче. — Старецът се изплю. — Тук се свърши.
Сега идваш с мен и си държиш устата затворена. — Когато понечи да му отговори, той я разтърси отново, още по-силно. — Млък, казах.
Площадът започна да е опразва. Натискът на човешки тела около тях отслабна, хората полека-полека се пръснаха, за да се върнат към своя си живот. Но животът на Аря беше свършил. Цялата изтръпнала, тя се затътри след… „Йорен, да, казва се Йорен.“ Не си спомни как Йорен намери Игла, усети се чак когато той й подаде меча.
— Надявам се, че знаеш как да го използваш, момче.
— Аз не съм…
Той я дръпна в една странична уличка, впи мръсните си пръсти в косата й и дръпна главата й назад.
— …не си умно момче, това ли искаше да ми кажеш?
В другата си ръка държеше нож.
Когато ножът блесна към лицето й, тя се дръпна, зарита бясно, но той я стисна толкова силно, че Аря усети как космите се откъсват от черепа й и соления вкус на сълзите на устните си.
БРАН
Най-големите бяха пораснали мъже. На седемнайсет и осемнайсет. Един беше над двайсет. Повечето бяха по-млади, шестнайсетгодишни и по-малко.
Бран ги гледаше от терасата на кулата на майстер Лувин и слушаше тежкото им пъшкане и ругатни, докато се млатеха с дъгите от бъчви и дървените мечове. Каменният двор бе оживял от трясъка на дърво, накъсван понякога от по някое плясс и охх, когато поредният замах улучеше кожен елек или гола плът. Между момчетата обикаляше сир Родрик с почервеняло лице под белите мустаци и не спираше да ги хока и да им мърмори. Бран никога досега не беше виждал стария рицар толкова побеснял.

— Не — не преставаше да ръмжи той. — Не, не и не.
— Май не се бият много добре — промълви неуверено Бран и почеса разсеяно Лято зад ушите. Вълчището късаше парче месо и костите пукаха между зъбите му.
— Определено — съгласи се майстер Лувин и въздъхна дълбоко.
Майстерът гледаше през голямата си тръба с лещи от Мир, измерваше сенките и си отбелязваше положението на кометата, увиснала ниско на утринния небосвод. — Но след повечко време… сир Родрик е прав, трябват ни мъже за постове по стените. Лорд баща ви отведе каймака на гвардията си в
Кралски чертог, брат ви обра останалото, наред с всички що-годе читави момци на няколко левги наоколо. Много от тях няма да се върнат и несъмнено ни трябват хора, които да заемат местата им.
Бран се загледа тъжно към потящите се долу младежи.
— Краката ми само да бяха здрави, всички можех да надвия. — Спомни си за последния път, когато бе държал меч, при кралското гостуване в Зимен хребет. Беше само от дърво, но поне петдесет пъти свали с него принц Томен на земята. — Сир Родрик трябва да ме научи да се бия с алебарда. Ако имам една алебарда с достатъчно дълга дръжка, Ходор може да ми служи за крака.
Могат двама ни заедно да направят рицар.
— Мисля, че… едва ли — каза майстер Лувин. — Бран, когато човек се бие, ръцете, краката и умът му трябва да са едно цяло.
Долу на двора сир Родрик се развика.
— Биеш се като някой гъсок! Той те хапе и ти налиташ да го захапеш!
Парирай! Отбий удара. Гъшият бой не стига. Ако това бяха истински мечове, а не дървени, първото захапване ще ти отсече ръката! — Едно от момчетата се засмя и старият рицар подхвана него. — Ти ли се смееш! Ти? Това ако не е нахалство! А ти се биеш като някой таралеж…
— Имало е и сляп рицар — не искаше да се предаде Бран. — Баба Нан ми е казвала за него. Имал е дълъг прът с мечове в двата му края, можел да го върти в ръцете си и да посича по двама наведнъж.
— Симион Звездоокия — каза Лувин и си отбеляза нещо в книгата. —
Когато си загубил очите, сложил си в празните кухини звездни сапфири, така поне твърдят певците. Бран, но това е просто приказка, като тези за Флориан
Глупака. Измислици от Века на героите. — Майстерът цъкна с език. — Тези сънища си ги избий от ума, само ти късат сърцето.
Споменаването за сънища го подсети.

— Снощи пак сънувах враната. Онази с трите очи. Влетя в спалнята ми и ми каза да тръгна с нея, и аз тръгнах. Слязохме в криптата. Татко беше там.
Поговорихме. Беше тъжен.
— И защо? — Лувин надникна в окуляра.
— Струва ми се, че беше свързано с Джон. — Сънят го бе обезпокоил много. Много повече от предишните с враната. — Ходор не иска да слезем в криптата.
Бран усети, че майстерът го слуша с половин ухо. Вдигна окото си от тръбата и примига.
— Ходор не иска да…
— Да слиза в криптата. Като се събудих, му казах да ме свали долу, да видя дали татко наистина е там. Отначало не разбра какво му говоря, но аз го доведох до стъпалата, като му казвах „мини оттук“ и „тръгни натам“, но като стигнахме, не искаше да слезе. Запъна се на най-горното стъпало и само повтаряше „ходор“, сякаш го беше страх от тъмното, но аз държах запалена факла. Така ме подлуди, че за малко щях да го перна по главата, като баба Нан.
— Забеляза, че майстерът се мръщи, и бързо добави: — Е, не го пернах.
— Добре. Ходор е човек, не е муле да го биеш.
— В съня влетях долу с враната, но когато съм буден, не мога — обясни
Бран.
— И защо трябва да слизаш в криптата?
— Казах ти. Да потърся татко.
Майстерът опипа металната верига на врата си, както правеше често, когато нещо го смутеше.
— Бран, милото ми момче, един ден лорд Едард ще седне долу каменен при баща си, при бащата на баща си и всички други Старки чак до древните крале на Севера… но това ще е чак след много години, боговете дано са добри.
Татко ти сега е пленник на кралицата в Кралски чертог. В криптата няма да го намериш.
— Снощи беше там. Говорих с него.
— Опърничаво момче — въздъхна майстерът и отмести книгата. —
Искаш ли сега да идеш?
— Не мога. Ходор не иска да слезе, а стълбите са много тесни и извити за кобилата ми.
— Смятам, че можем да се оправим с тази трудност.
Вместо Ходор извикаха дивачката Оша. Беше висока, яка и от нищо не се оплакваше, готова бе да отиде където й наредят.

— Живяла съм оттатък Вала, някаква си дупка в земята хич няма да ме изплаши, милорд.
— Ела, Лято — каза Бран, след като тя го вдигна в жилавите си силни ръце. Вълчището остави кокала и тръгна с Оша. Тя пренесе Бран през двора и после започна да го смъква по стъпалата към хладната като пещера подземна зала. Пред тях със запален факел вървеше майстер Лувин. Бран дори не се обиди много, че Оша го носи на ръце, а не на раменете си. Сир Родрик бе заповядал да махнат веригата й, защото беше служила добре и предано, откакто я доведоха в Зимен хребет. Все още беше с тежките железни пранги на глезените — знак, че не й вярват напълно — но те не й пречеха да стъпва уверено по стъпалата.
Бран не помнеше кога за последен път бе слизал в криптата. Със сигурност беше преди много време. Като малък често си играеше долу с Роб,
Джон и сестрите си.
Съжали, че сега не са с него — залата може би нямаше да му се струва толкова тъмна и страшна. Лято пристъпи в стаения сумрак, после спря, вдигна глава и задуши замрелия, леден въздух. Оголи зъби, отстъпи и очите му светнаха златни на светлината от факела в ръката на майстера. Дори коравата като желязо Оша като че ли се смути.
— Мрачен народец, като ги гледам таквиз… — отрони дивачката и погледът й зашари по дългата редица гранитни Старки на каменните им тронове.
— Те са кралете на Зимата — прошепна Бран. Някак му се струваше грешно да се говори високо в това място.
Оша се усмихна.
— Зимата няма крал. Да я беше видял, щеше да го знаеш, лятно момченце.
— Били са кралете на Севера в продължение на хиляди години. —
Майстер Лувин вдигна факела, за да падне светлина върху лицата от камък.
Някои бяха с коси и бради, космати мъже и свирепи като вълчищата, свити в краката им. Други бяха гладко избръснати, с измършавели лица, с остри като железните мечове в скутовете им скули.
— Корави мъже за кораво време. Насам. — Закрачи енергично по сводестия тунел, покрай каменни стълбове и безкрайна редица от издялани от камък статуи. Докато вървеше, от вдигнатия факел в ръката му като знаме се вееше езикът на пламъка.
Тунелът беше по-дълъг от самия Зимен хребет, а Джон веднъж му бе казал, че отдолу имало и други нива, още по-дълбоки и тъмни сводове, където

били погребани по-стари крале. Нямаше да е добре, ако изгуби светлината.
Лято отказа да продължи и клекна до входа.
— Помниш ли историята, Бран? — рече майстерът. — Разкажи, ако можеш, на Оша кои са били те и какви са делата им.
Той се озърна към лицата, преминаващи в строй край тях, и сказанията за тях се върнаха в паметта му. Майстерът му ги беше разказвал, а баба Нан ги караше да оживеят.
— Ей този е Джон Старк. Когато морските разбойници слезли на брега на изток, той ги прогонил и вдигнал замъка при Белия залив. Синът му бил
Рикард Старк, не бащата на татко ми, а друг Рикард, той отнел Шийката от
Блатния крал и се венчал за дъщеря му. Теон Старк е онзи тънкият, с дългата коса и рехавата брада. Нарекли го Гладния вълк, защото винаги бил във война. Ей онзи е Брандън, високият с мечтателното лице, него пък наричали
Брандън Корабостроителя, защото много обичал морето. Гробницата му е празна. Тръгнал на запад да преплава Морето на залеза, но така и не се върнал. Синът му бил Брандън Подпалвача, защото от скръб подпалил всички кораби на баща си. Ето го и Родрик Старк, който спечелил на състезание по борба Мечия остров и го дал на дома Мормон. А това е Торен Старк,
Коленичилия крал. Той бил последният крал на Севера и първият лорд на
Зимен хребет, след като се покорил на Егон Завоевателя. О, ето го, ето този е
Креган Старк. Той веднъж се сразил с принц Емон и Рицарят на драконите казал, че с по-добър майстор меча не се е срещал досега. — Вече бяха почти в края и Бран го обзе тъга. — А това е моят дядо, лорд Рикард, когото обезглавил Лудият крал Ерис, с дъщеря му Лиана и сина му Брандън от двете му страни. Не са имали право на статуи, те са само за владетелите и рицарите, но татко толкова ги обичал, че заповядал да ги направят.
— Момата си я бива — закима Оша.
— Робърт бил сгоден за нея, но принц Регар я отвлякъл и насилил — обясни Бран. — Робърт повел война да си я върне. Убил Регар при Тризъбеца с чука си, но Лиана умряла и той така и не си я върнал.
— Тъжна приказка — каза Оша, — но тия празни дупки са още по- тъжни.
— Гробницата на лорд Едард, когато дойде и неговото време — каза майстер Лувин. — Е, тук ли видя баща си в съня, Бран?
— Да. — Бран потръпна от спомена. Озърна се неспокойно из тунела и космите по врата му настръхнаха. Наистина ли чу някакъв шум? Дали тук имаше някой?
Майстер Лувин пристъпи към отворената гробница с факела в ръка.

— Както виждаш, не е тук. Нито ще бъде, за още много години напред.
Сънищата са само сънища, момче. — Той пъхна ръка в тъмното като в паст на някакъв огромен звяр. — Виждаш ли? Тя е съвсем праз…
Тъмното връхлетя върху него озъбено.
Бран видя очи от зелен пламък, блеснали зъби, кожа, черна като гробницата около тях. Майстер Лувин изрева и замаха с ръце, факелът отхвърча от пръстите му, блъсна се в каменното лице на Брандън Старк, рухна в нозете на статуята и пламъците облизаха гранитните крака. В разлюлялата се светлина на факела видяха Лувин да се бори с вълчището, биеше с една ръка в муцуната му, а челюстите на звяра се затваряха около другата.
— Лятоо! — писна Бран.
И Лято дойде, изстреля се от мрака зад тях като летяща сянка. Блъсна се в Рошльо и го събори, и двете вълчища се затъркаляха като кълбо от сива и черна козина, заръмжаха и се захапаха, докато майстер Лувин се изправяше с разкъсана и окървавена ръка. Оша остави Бран до каменния вълк на лорд
Рикард и хукна да помага на майстера. На пияната светлина на гаснещия факел по стената и тавана се бореха двадесет стъпки високи вълчи сенки.
— Рошле — извика тънък гласец. Бран вдигна очи и малкото му братче се изправи от устието на бащината им гробница. Рошльо плесна още веднъж с лапа Лято през муцуната, дръпна се назад и се залепи до Рикон.
— Остави ми таткото — предупреди Рикон Лувин. — Остави ми таткото.
— Рикон — промълви Бран. — Татко не е тук.
— Тук е. Видях го. — На лицето на Рикон блеснаха сълзи. — Видях го снощи.
— В съня си?
Рикон кимна.
— Да го оставиш. Да ми го оставиш. Той сега си идва вкъщи. Той ми обеща. Идва си вкъщи.
Бран не беше виждал майстер Лувин толкова объркан. От ръката му капеше кръв.
— Оша, факела — рече той, прехапал устни да превъзмогне болката, и тя го вдигна преди да е загаснал. Петна сажди бяха зацапали двата крака на образа на чичо му. — Този… този звяр — продължи Лувин — трябваше да си стои окован в кучкарника.
Рикон потупа Рошльо по муцуната, мокра от кръвта.
— Аз го пуснах. Не обича вериги. — Вълкът облиза пръстите му.
— Рикон — каза Бран, — искаш ли да дойдеш с мен?

— Не. Обичам си тук.
— Тук е тъмно. И студено.
— Не ме е страх. Трябва да чакам татко.
— Можеш да го чакаш с мен — каза Бран. — Ще го почакаме заедно. С
Рошльо и Лято. — Двете вълчища сега си ближеха раните и се поглеждаха нащрек.
— Бран — каза твърдо майстерът, — зная, че намеренията ти са добри, но Рошльо е твърде див, за да го оставим на свобода. Аз съм третият човек, когото хапе. Пуснеш ли го на свобода из замъка, само е въпрос на време преди да убие някого. Истината е жестока, но този вълк трябва да стои във вериги или да…
„Да бъде убит“ — помисли Бран, но каза:
— Той не е роден за вериги. Ще чакаме в кулата. Всички.
— Това пък е съвсем невъзможно — възрази майстер Лувин.
Оша се ухили.
— Че то май момчето беше тука, господарче. — Подаде факела на Лувин и пак вдигна Бран. — Тъй. Значи в кулата на майстера.
— Ще дойдеш ли, Рикон?
Брат му кимна.
— Ако вземем и Рошльо.
Рикон затича след Оша и Бран и на майстер Лувин не му остана избор.
Закрачи след тях, попоглеждайки неспокойно вълчищата.
Куличката на майстер Лувин беше претъпкана с толкова вещи, че за
Бран беше цяло чудо как изобщо старецът може да си намира каквото му трябва. По маси и столове бяха струпани купища книги, по лавиците се редяха безброй затапени шишета и колби, парчета недогорели свещи и петна восък цапаха всички мебели, бронзовата тръба с мирските лещи стоеше на триногата до вратата към терасата, по стените висяха звездни карти, скици на лунни и слънчеви сенки се въргаляха по постелките от тръстика, хартии, пачи пера и празни мастилници бяха пръснати навсякъде и всичко беше изпоцапано с птича тор от гарваните по таванските греди. Резкият им грак се надигна, щом Оша започна да почиства и превързва раните на майстера.
— Това си е пълна глупост — замърмори дребничкият беловлас мъж. —
Съгласен съм, че е малко странно двете момчета да сънуват един и същи сън, но ако човек престане да му мисли толкова, то си е съвсем естествено. Баща ти го няма, липсва ти и знаеш, че е затворен. Страхът може да възпали ума и да му донесе странни мисли и лоши сънища. Рикон е много малък, за да разбере.

— Вече съм на четири — възрази Рикон. Гледаше през тръбата с лещите капчуците с причудливите форми на Първата цитадела. Вълчищата клечаха в двата края на голямото кръгло помещение и си ближеха раните.
— …много е малък и оох, седем ада, ох, този мехлем щипе, не, не спирай, сложи още. Много е малък, казвам, но ти, Бран, ти си достатъчно пораснал, за да знаеш, че сънищата са си само сънища.
— Някои са, други не са. — Оша изля от бледочервеното огнено мляко в една дълга драскотина и Лувин отново изохка. — Горските чеда могат да ви кажат доста неща за сънищата.
По лицето на майстера се стичаха сълзи, но той упорито поклати глава.
— Чедата… охх… живеят само в сънищата. Вече. Измрели са и ги няма.
Стига, стига. Сега превръзките. Слагай лапа и после го увий, ама да е здраво, че ще кърви.
— Баба Нан казва, че чедата знаели песни за дърветата, че можели да летят като птици и да плуват като риби, и да говорят с животните — каза
Бран. — Казва, че музиката им била толкова красива, че човек можел да се разплаче като бебенце, като я слуша.
— И всичко това го правели с магия — отрони разсеяно майстер Лувин.
— Жалко, че ги няма тук сега. Някое и друго заклинанийце сигурно щеше да ми изцери ръката, без да боли толкова, и можеха да си поговорят с Рошльо и да му кажат да не хапе така. — Погледна накриво и много сърдито черния вълк. — От мен запомни, Бран. Вярваш ли в магии, все едно се биеш със стъклен меч. Чакай да ти покажа нещо. — Стана, прекоси стаята и се върна с една зелена стъкленица в здравата ръка. — Я ги погледни — каза, дръпна тапата и изсипа шепа блестящи черни остриета за стрели.
Бран вдигна едно.
— Ама то е от стъкло. — Обзет от любопитство, Рикон се приближи и погледна.
— Драконово стъкло — каза Оша и започна да превързва Лувин.
— Обсидиан — настоя майстер Лувин и изпъна пострадалата си ръка. —
Кован е в огньовете на боговете, вдън земя. Горските чеда ловували с него преди хиляди години. Чедата метал не са ковали. Вместо броня носели дълги ризи от плетени листа, а нозете си овързвали с дървесна кора, тъй че да се сливат с гората. Наместо мечове носели остриета от обсидиан.
— И още ги носят. — Оша наложи мека лапа върху ухапаното и здраво я овърза с парче лен.
Бран приближи върха на стрелата към очите си. Черното стъкло на пипане беше хлъзгаво и блестеше. Стори му се красиво.

— Мога ли да си взема едно?
— Стига да искаш — отвърна майстерът.
— И аз искам — каза Рикон. — Аз искам четири. Нали съм на четири.
Лувин го накара да ги преброи.
— И внимавай, остри са. Да не се порежеш.
— Разкажи ми за чедата — подкани го Бран. Беше важно.
— Какво искаш да знаеш?
— Всичко.
Майстер Лувин подръпна металната верига, жулеща шията му.
— В Зората на вековете — почна той — имало един народ. Те били най- първите, преди да се появят крале и кралства. В онези дни нямало нито замъци, нито крепости или рицари, едно пазарище дори не можело да се намери оттук до морето на Дорн. Човеци изобщо нямало. Само горските чеда обитавали тези земи, които днес знаем като Седемте кралства.
— Тъмнокожо племе били те, красиви, малки на ръст, не по-високи от децата, дори когато пораснели и стигнели мъжество. Живеели дълбоко в лесовете, в пещери, в скални цепнатини и тайни поселища по дърветата.
Колкото и дребни да били, чедата били бързи и пъргави. Мъже и жени ловували наедно, с лъкове от язово дърво и летящи примки. Боговете им били богове на гората, на потока и камъка, старите богове, чиито имена са тайнство. Мъдреците ги наричали зеленозрящи, и странни лица ваели в стволовете на призрачните си дървета язови, та да им пазят горите. Колко са царували тук горските чеда и откъде са дошли, никой не знае.
— Но преди около дванадесет хиляди години от изток се появили
Първите човеци и прекосили Скършената ръка при Дорн, преди да се скърши.
С бронзови мечове дошли и с кожени щитове, яхнали коне. Дотогава земите отсам Тясното море кон не са познавали. Несъмнено чедата се изплашили от конете не по-малко, отколкото Първите човеци от тия ликове по дърветата.
Щом Първите си вдигнали своите твърдини и ферми, изсекли ликовете и ги изгорили. Уплашени до смърт, чедата се вдигнали на бран. Старите песни разправят, че зеленозрящите карали моретата да помитат сушата, чародействата им разтресли Ръката, но било късно да се затвори проходът.
Войните продължили, докато земята не почервеняла от кръвта както на хора, така и на чеда, но повече на чеда, отколкото на хора, защото хората били по- големи и по-силни, а дървото, обсидианът и камъкът не можели да устоят на бронза. Накрай надделели мъдрите от двете раси и вождове и герои на
Първите се срещнали със зеленозрящите и танцуващите по дърветата сред

язовите призрачни дървета на един малък остров в голямото езеро, наречено
Очи на боговете.
— Там те изковали Мира. Първите хора получили крайбрежните земи, високите поля и слънчевите ливади, планините и блатата, но дълбоките лесове останали завинаги на чедата, и в кралските владения повече не можело да се изсичат язови дървета. И за да бъдат свидетели боговете на подписания договор, на всяко дърво на острова дали лик, а сетне бил създаден светият орден на зелените човеци, да бди над Острова на ликовете.
— Договорът дал началото на четири хиляди години приятелство между хора и чеда. След време Първите хора дори изоставили боговете, които донесли със себе си, и започнали да почитат тайните божества на леса.
Подписването на Мира сложило край на Зората на вековете. Започнал Векът на героите.
Юмрукът на Бран се сви около бляскавото черно острие на стрела.
— Но ти казваш, че горските чеда вече ги няма.
— А, тука са си — каза Оша и откъсна със зъби края на последната превръзка. — На север от Вала работите са малко по-инак. Там са отишли чедата, и великаните, и други древни племена.
Майстер Лувин въздъхна.
— Жено, ти по право трябваше да си умряла или във вериги. Старките се отнесоха с теб по-милостиво, отколкото заслужаваш. Не е добре да им се отплащаш за добротата, като пълниш главите на момчетата с глупости…
— Кажи ми къде са отишли — прекъсна го Бран. — Искам да знам.
— И аз — намеси се Рикон.
— Е, добре — измърмори Лувин. — Докато тук властвали Първите хора,
Мирът устоявал през целия Век на героите и Дългата нощ, и в раждането на
Седемте кралства, но накрая дошло време, много столетия след това, когато други хора прехвърлили Тясното море. Първи били андалите, раса от високи, русокоси воини, които дошли със стомана и огън, и със седмолъчата звезда на новите богове, изрисувана на гърдите им. Войните продължили стотици години, но накрая всичките шест южни кралства паднали в нозете им. Само тук, където кралят на Севера отхвърлял всяка войска, опитала се да прекоси
Шийката, властта на Първите удържала. Андалите изгорили горичките с язови дървета, изсекли ликовете, изклали чедата, които заварили там, и навсякъде провъзгласили триумфа на Седемте над старите богове. Така чедата побягнали на север…
Лято започна да вие.

Майстер Лувин млъкна стъписан. А когато и Рошльо се изправи и добави воя си към братовия, страх стисна сърцето на Бран.
— Иде — прошепна той с убедеността на отчаянието. Осъзна, че го знае от предната нощ, откакто враната го бе довела долу в криптата да каже сбогом. Знаеше го, но не беше го повярвал. Поискал бе майстер Лувин да излезе прав. „Враната — помисли Бран — враната с трите очи…“
Воят секна така внезапно, както беше започнал. Лято пристъпи безшумно по пода на кулата и започна да лиже оцапаната с кръв козина по шията на брат си. Откъм прозореца изпърхаха крила.
Гарван кацна на сивия каменен перваз, отвори клюн и нададе хриплив, отчаян грак.
Рикон заплака. Връхчетата на стрелите изпадаха от шепата му и задрънчаха по каменния под. Бран го придърпа и го прегърна.
Майстер Лувин се взря в черната птица, сякаш беше някакъв крилат скорпион. Стана, бавно като в сън, и се приближи до прозореца. Когато изсвири, гарванът литна и кацна на превързаната му ръка. По крилата му имаше засъхнала кръв.
— Ястреб — измърмори Лувин, — а и някоя сова може да е било.
Бедничкият, цяло чудо е, че е успял да се върне. — Взе писмото от крачето му.
Бран усети, че трепери, докато майстерът развиваше тънкото листче от цилиндърчето.
— За какво е? — попита, притиснал братчето си до себе си.
— Знаеш за какво е, момче — каза Оша грубо и сложи ръка на главата му.
Майстер Лувин вдигна глава и ги погледна вцепенен. Дребничък старец с бяла коса, с кръв по ръкава на сивия вълнен халат и сълзи в ясните сиви очи.
— Ваши благородия — каза той на синовете с хриплив и много уморен глас, — ние… ще трябва да намерим каменоделец, който помни добре лика му…
ДЕНЕРИС
Криле засенчиха трескавия й сън.
„Не искаш да събудиш дракона, нали?“

Вървеше по дълъг коридор под високи каменни арки. Не можеше да погледне назад, не трябваше да поглежда назад. Пред нея имаше врата, мъничка в далечината, но макар и от толкова далече тя виждаше, че вратата е боядисана червено. Закрачи по-бързо, а босите й крака оставяха кървави дири на камъка.
„Не искаш да събудиш дракона, нали?“
Видя светлината на слънцето над морето на Дотрак, кипящото от живот поле, наситено с мирис на земя и смърт. Вятър зашумя сред тревите и те се разлюляха като вода. Дрого я държеше в силните си ръце и шепата му галеше сладостта между бедрата й и я разтваряше, и будеше онази влага, която бе само за него, а звездите отгоре им се усмихваха, звезди по грейналото от светлината на деня небе. „У дома“, шепнеше тя, а той проникваше в нея и я изпълваше със семето си, но звездите изчезнаха отведнъж и по синьото небе се понесоха големи криле, а светът пламна.
„Не искаш да събудиш дракона, нали?“
Лицето на сир Джора беше изпито и скръбно.
— Регар бе последният дракон — каза й той и думите му отекнаха от студените стени от камък. Допреди миг само беше тук, а в следващия взе да чезне, плътта му изгуби цвят, стана по-нетленен от вятър.
— Последният дракон — изшепна тънко като полъх в тревите и се стопи. Тя почувства мрака зад себе си, а червената врата отпред й се стори по- далечна от всякога.
„…да събудиш дракона, нали?“
Брат й изникна пред нея и закрещя:
— Драконът не моли, пачавро! Не можеш да заповядаш на дракона. Аз съм драконът и мен ще короноват. — Разтопеното злато се стече по лицето му като восък, прогаряйки дълбоки жлебове в плътта му. — Аз съм драконът и мен ще короноват — изкрещя, а пръстите му като змии се стрелнаха и захапаха цицките й, щипеха и стискаха, докато очите му се пръскаха и после се изляха като желе по набраздените овъглени бузи.
„Не искаш да събудиш дракона, нали?“
Червената врата бе толкова далече пред нея, а тя чувстваше зад гърба си ледения дъх, фучащ и догонващ. Догонеше ли я, щеше да я споходи смърт по-жестока от смъртта, да я остави вечно да вие в мрака. Дани побягна.
„Не искаш да събудиш дракона…“
Чувстваше зноя в себе си, онзи адски пламък, забушувал в утробата й.
Синът й бе снажен и с горда осанка, с медената кожа на Дрого и с нейната сребристозлатна коса, и с очи — бадеми с виолетов цвят. А той й се усмихна и

вдигна ръка към нея, ала щом отвори уста, от нея изригна пламък. Тя видя как сърцето му лумна в гърдите и в миг той изчезна, стопи се като мушица в пламъка на догаряща свещ, стана на пепел. За детето си заплака, за чаканата сладост на бебешките устни на гръдта й, но сълзите й станаха на пара, щом потекоха по бузите й.
„… искаш да събудиш дракона…“
В тъмния коридор се заниза безкрайна редица от призраци в похабени одежди на крале. В ръцете си държаха мечове от бял огън. Сребро бе косата им, сребро и злато, и бяла платина, очите им — опал и аметист, турмалин и нефрит.
— Бързай! — завикаха те. — Бързай, бързай. — Тя тичаше с все сила, нозете й се топяха по камъка на всяка стъпка. — По-бързо! — в хор викаха призраците и тя пищеше, а те я блъскаха и блъскаха напред. Болка, зла като нож, я посече в гърба и тя усети как кожата й се разпра и подуши вонята на пламнала кръв, и сянка видя: сянка от криле.
И полетя Денис Таргариен.
„… събудиш дракона…“
Вратата се извиси пред нея. Червената врата. По-близо, все по-близо, коридорът от двете страни се стопи в мъгла, мразът отзад изостана. А камъка вече го нямаше и тя летеше над Дотракското море, все по-високо и нагоре, зеленото се люшкаше под нея и всичко живо и изпълнено с дихание в ужас бягаше от сянката на нейните криле.
Усети мириса на дом, видя го, ето там, отвъд онзи праг, зелените поля и грамадните каменни къщи, и рат да я пази от студа, ето там. Тя блъсна вратата и я отвори.
„… дракона…“
И видя брат си Регар, яхнал жребец, черен като бронята му. А от очните процепи на шлема му бляскаха пламъци.
— Последният дракон — прошепна едва чуто гласът на сир Джора. —
Последният… последният…
Дани вдигна лъскавото му черно забрало.
Лицето зад него беше нейното.
Дълго след това остана само болката, огънят вътре в нея и шепотът на звездите.
Събуди се с вкус на пепел в устата и простена:
— Не… моля ви, не…
— Халееси? — Като изплашена сърна Джикуи се надвеси над нея.

Шатрата бе потънала в сумрак, стаена и душна. Люспици пепел се вдигаха от мангала и очите на Дани ги проследиха през димоотвода. „Летят — каза си. — Летят като мен. Имах крила. Летях.“ Но беше само сън.
— Помогнете ми — прошепна тя и се помъчи да стане от постелята. —
Донесете ми… — Гласът й кървеше като рана, мисълта й се губеше. Защо толкова я болеше? Сякаш тялото й беше раздрано на късове и отново закърпено от късовете. — Искам…
— Да, халееси. — Миг и Джикуи вече я нямаше, изхвърча от шатрата и се развика отвън. Дани имаше нужда от… нещо… някого… от какво? Знаеше, че е важно. Знаеше, че нищо друго на света не е толкова важно. Подпря се на лакът да се изправи и завивката се заплете в краката й. Толкова трудно беше да се движи. Светът наоколо закръжи. „Трябва да…“
Намериха я върху чергилата. Пълзеше към драконовите яйца. Сир
Мормон я взе да я отнесе обратно в постелката от коприна, а тя се мяташе немощно в ръцете му. През рамото му видя трите си слугини, Джого с рехавите му младежки мустачки и плоското, широко лице на Мирри Маз Дуур.
— Аз трябва да… — понечи да им обясни. — Трябва да…
— Трябва да поспите, принцесо — каза сир Джора.
— Не — отвърна Дани. — Моля ви. Моля ви.
— Да. — Зави я с коприната, макар да гореше. — Да поспите и отново да станете силна, халееси. Да се върнете при нас.
И тогава Мирри Маз Дуур, майги, пристъпи към нея и поднесе към устните й чаша. Тя вкуси прокиснало мляко с още нещо в него, нещо гъсто и горчиво. Топлата течност потече по брадичката й. Преглътна някак. В шатрата стана още по-тъмно и сънят отново я унесе.
Този път не сънува. Плуваше ведро и в мир сред черно море, не познаващо бряг.
След време — нощ, ден, година — се събуди отново. В шатрата беше тъмно и с всеки порив на вятъра копринените й стени заплющяваха като криле. Този път Дани не се и опита да стане.
— Ирри. Джикуи. Дорея. — Явиха се на мига. — Гърлото ми е пресъхнало — рече тя, — толкова пресъхнало… — Донесоха й вода.
Топла беше и застояла, но Дани жадно я изпи и прати Джикуи за още.
Ирри намокри парче мек плат и избърса челото й.
— Болна бях — отрони Дани и дотракското момиче кимна.
— От колко време? — Влажният плат на челото й донесе утеха, но Ирри изглеждаше толкова тъжна, че я изплаши.

— Дълго — прошепна Ирри. Когато Джикуи се върна с водата, с нея дойде и Мирри Маз Дуур, с натежали от съня очи.
— Пий — каза й тя и пак вдигна главата на Дани към чашата в ръката си, но този път бе само вино. Сладко, сладко вино. Дани пи, легна пак и се заслуша в дъха си. Крайниците й натежаха и сънят отново я облада.
— Донесете ми… — Гласът й се провлече размазан и сънлив. —
Донесете… искам да държа…
— Да? — каза майги. — Какво искате, халееси?
— Донесете ми… яйце… драконово яйце… моля ви… — Клепките й натежаха като оловни и нямаше вече сили да ги вдигне.
Когато се събуди за трети път, от димоотвода на шатрата струеше сноп златна слънчева светлина, а ръцете й се бяха увили около едно от драконовите яйца. Беше бялото, с люспи с цвета на каймак и с виещи се на спирали нишки от злато и бронз, и Дани усети топлината му.
Под завивките голата й кожа бе станала лъскава от потта. „Драконова роса“ — си каза. Пръстите й зашариха по повърхността на черупката, проследиха златните жилки и дълбоко под каменната обвивка тя усети как в отговор нещо се изви и загърчи. Не я уплаши. Целият й страх бе умрял.
Изпепелен.
Дани опипа челото си. Под тънкия варак на потта кожата й беше хладна.
Треската беше свършила. Надигна се с усилие и остана да седи в постелята. За миг само се почувства замаяна и усети болка дълбоко вътре, между бедрата.
Но се почувства отново силна. Като чуха гласа й, слугините влязоха тичешком.
— Вода — каза им тя, — стомна с вода, колкото може по-студена. И малко плодове. Фурми.
— Както кажете, халееси.
— Доведете ми сир Джора — добави тя и стана. Джикуи й донесе халат от пясъчна коприна и го заметна на раменете й. — Искам и топла баня, повикайте и Мирри Маз Дуур и… — Паметта й изведнъж се върна и тя уплашено промълви: — Хал Дрого… Той…
— Халът е жив — спокойно отвърна Джикуи… но докато изричаше думите, Дани улови мрака в очите й, а щом ги изрече, се обърна и побягна навън да донесе вода.
Денерис се обърна към Дорея.
— Кажи ми.
— Аз… ще ида да доведа сир Джора — рече в отговор момичето от Лис, сведе глава, обърна се и излетя от шатрата.

Джикуи също щеше да побегне, но Дани я хвана за китката и я задържа.
— Какво става? Трябва да знам. Дрого… и детето ми. — Защо чак сега си спомни за детето? — Синът ми… Рего… той къде е? Искам го.
Слугинята й сведе очи.
— Момчето… то не оживя, халееси.
Дани я пусна и Джикуи излезе. „Синът ми е мъртъв.“ Беше го знаела.
Беше го разбрала някак още първия път, когато я събуди плачът на Джикуи.
Не, знаеше го още преди да се събуди. Сънят й се върна в паметта, внезапен и жив, и тя си спомни високия мъж с медената кожа и дългата сребристозлатна плитка, който лумна в пламъци.
Плачеше й се, но очите й бяха сухи като пепел. Плакала бе в съня си и сълзите й бяха станали на пара по бузите. „Всичката ми мъка е изгоряла“, каза си. Изпита тъга… но въпреки това усещаше, че се е отдалечил от нея, избледнял е в спомена й, сякаш никога не го е имало.
Сир Джора и Мирри Маз Дуур влязоха малко по-късно и завариха Дани застанала с другите драконови яйца до гърдите си. Усещаше ги топли като онова, с което бе спала, и това бе повече от странно.
— Сир Джора, елате — подкани го тя. Хвана ръката му и я постави върху черното яйце с пурпурните жилки. — Какво усещате?
— Черупка. Твърда като камък. — Рицарят я погледна с тревога. —
Люспи.
— Топло?
— Не. Студен камък. — Дръпна ръката си. — Принцесо, добре ли сте?
Бива ли да ставате, толкова сте слаба?
— Слаба ли? Силна съм, Джора. — За да го успокои, приседна на купчината възглавнички. — Разкажи ми как умря детето ми.
— Той изобщо не живя, принцесо. Жените казват, че… — Гласът му замря и Дани видя колко хлътнало е лицето му.
— Кажи ми. Всичко. Какво говорят жените?
Той извърна лице. Очите му плуваха в тъмни кръгове.
— Говорят, че детето било…
Тя чакаше търпеливо, но сир Джора не можеше да го изрече. Лицето му помръкна от срам. Самият той изглеждаше отслабнал и съсипан.
— Чудовищно — довърши вместо него Мирри Маз Дуур. Рицарят беше силен човек, но в този момент Дани разбра, че майги е по-силна, по-жестока и безгранично по-опасна. — Уродливо. Сама го извадих, ей с тия две ръце. Беше

с люспи като на гущер, сляпо, с костно пънче за опашка и с кожени крилца като на прилеп. Като го пипнах, плътта се отлющи от костта, а вътре гъмжеше от гробни червеи и вонеше на развала. Мъртво бе от години.
„Мракът“ — помисли Дани. Ужасният мрак, който се беше понесъл зад нея да я погълне. Озърнеше ли се назад, загиваше.
— Моят син беше жив и силен, когато сир Джора ме внесе в шатрата — рече тя. — Усещах го как рита, бореше се да се роди.
— Може и така да е било — отвърна Мирри Маз Дуур, — но горкото същество излезе от утробата ви както ви казах. Смъртта танцуваше в тази шатра, халееси.
— Само сенки — махна с ръка сир Джора, но Дани долови колебанието в гласа му. — Видях, майги. Видях те сама да танцуваш сред сенките.
— Гробът хвърля дълги сенки, Железни господарю — рече Мирри. —
Дълги и тъмни, и никоя светлина не може да ги надвие.
Сир Джора беше убил сина й. Дани го осъзна. Направил бе, каквото бе направил, от обич и вярност, но я бе занесъл на място, където жив човек не можеше да влезе и бе поднесъл бебето й в дар на мрака. И той го разбираше: посивялото лице, хлътналите очи, накуцването.
— Сенките и вас са докоснали, сир Джора — каза му тя. Рицарят замълча. Дани се обърна към божията жена. — Ти ме предупреди, че само живот може да изкупи смъртта. Мислех, че ми говориш за коня.
— Не — отвърна Мирри Маз Дуур. — Лъжа, с която сте се залъгали сама.
Знаели сте цената.
Наистина ли? „Озърна ли се назад, загивам.“
— Цената е платена — каза Дани. — Конят, детето ми, Кваро и Кото,
Хаго и Кохоло. Цената е платена, и е платена трижди. — Стана от възглавниците. — Къде е хал Дрого? Покажи ми го, божия жено, майги, вещице кървава, каквото и да си. Покажи ми хал Дрого. Покажи ми какво съм откупила с живота на сина си.
— Както заповядате, халееси — отвърна старицата. — Елате, ще ви заведа при него.
Дани беше по-изнемощяла, отколкото си мислеше. Сир Джора я подхвана през кръста и й помогна да стане.
— Има време за това, може и по-късно, принцесо — промълви той.
— Искам да го видя веднага, сир Джора.
След сумрака в шатрата светът отвън бе ослепително ярък. Слънцето гореше като разтопено злато, а земята бе повяхнала и пуста. Прислужничките

й чакаха с плодове и вода, а Джого се приближи да помогне на сир Джора да я крепят. Аго и Ракаро стояха отзад. От блясъка на слънцето по пясъка й беше трудно да види по-надалеч, докато не вдигна длан да заслони очите си. Видя пепел от огнище, няколко коня, които кръжаха лениво наоколо и търсеха стръкове зелена трева, пръснати шатри и постели. Отстрани се беше струпала малка групичка деца, които я гледаха мълчаливо, зад тях зърна улисани в работа жени и една гърбава старица — взираше се към плоското синьо небе с уморени очи и вяло пъдеше от себе си мухи кръвопийци. На брой сигурно имаше стотина души, не повече. Само вятърът и оживялата прах знаеха къде са отишли другите четиридесет хиляди.
— Халазара на Дрого го няма — каза тя.
— Хал, който не може да язди, не е хал — промълви Джого.
— Дотраките следват само силните — каза сир Джора. — Съжалявам, принцесо. Никой не можеше да ги задържи. Ко Поно замина пръв, провъзгласи се за хал Поно и мнозина го последваха. Скоро и Джако стори същото. Другите се измъкваха всяка нощ на големи и по-малки орди. В Дотракското море на мястото на халазара на Дрого вече има дузина нови.
— Старите останаха — каза Аго. — Плашливите, слабите и болните. И ние, които сме се заклели. Ние оставаме.
— Взеха стадата на хал Дрого, халееси — каза Ракаро. — Много малко бяхме, за да можем да ги спрем. Правото на силните е да взимат от слабите.
Взеха и много роби, на хал, както и от вашите, но все пак оставиха неколцина.
— Ерое? — попита Дани, спомнила си уплашеното дете, което бе спасила извън стените на града на Агнешките хора.
— Нея Маго я взе, сега той е кръвен ездач на хал Джако — отвърна
Джого. — Обязди я отгоре и отдолу и после я даде на своя хал, а Джако пък я даде на другите си кръвни ездачи. Шестима бяха. Като свършиха с нея, й срязаха гърлото.
— Такава й беше съдбата, халееси — каза Аго.
„Погледна ли назад, мъртва съм.“
— Жестока съдба — каза Дани. — Но не толкова, колкото ще е съдбата на Маго. Това ви го обещавам пред стари и нови богове, пред бога на агнето и пред бога на коня, и пред всеки жив бог. Кълна се в Майката на планините и в
Утробата на света. Преди да съм свършила с тях, Маго и Ко Джако ще молят за милостта, която те са проявили към Ерое.
Дотраките се спогледаха колебливо.
— Халееси — заговори слугинята й Джикуи като на малко, нищо неразбиращо дете, — Джако сега е хал, с двадесет хиляди ездачи зад гърба си.

Тя вдигна глава.
— Аз съм Денерис, Родената в буря, Денерис от дома Таргариен, от кръвта на Егон Завоевателя и на Мегор Жестокия, и на древна Валирия преди тях. Аз съм щерката на дракона и аз ви се кълна, че тези мъже ще издъхнат с писък на устата. Сега ми заведете при хал Дрого.
Той лежеше върху голата червена пръст, взрян в слънцето.
По тялото му бяха накацали дузина мухи кръвници, но той сякаш нито ги виждаше, нито усещаше. Дани махна с ръка да ги прогони и коленичи до него. Очите му бяха отворени широко, но не виждаше, и тя начаса проумя, че е сляп. Като прошепна името му, сякаш не я чу.
Раната на гърдите му беше зараснала колкото може, резката бе покрита със сив, грозен белег.
— Защо е тук навън, сам под това слънце? — попита тя.
— Изглежда, обича топлината, принцесо — проговори сир Джора. —
Очите му следят слънцето, макар да не го вижда. Сложиш ли му храна в устата, ще яде, сипеш ли му вода на устните, ще пие.
Дани нежно целуна по челото своето слънце и звезди, стана и се обърна към Мирри Маз Дуур.
— Скъпо ми излязоха магиите ти, майги.
— Той живее — сви рамене Мирри Маз Дуур. — Поискахте живот.
Платихте с живот.
— Това не е живот за човек като Дрого. Животът му беше смях и цвърчащо върху огъня месо, и кон между краката му. Животът му беше аракх в ръката и звънците, пеещи в косата му, когато язди да срещне враг. Животът му бяха ездачите кръвни и аз, и синът, който трябваше да му дам.
Мирри Маз Дуур не каза нищо.
— Кога отново ще бъде като преди? — настоя Дани.
— Когато слънцето изгрее откъм заник и залезе накъм изгрев — отвърна Мирри Маз Дуур. — Когато моретата пресъхнат и когато вятърът издуха планината като сухи листи. Когато утробата ти се загърчи пак и му родиш живо дете. Тогаз ще се върне той, но не и преди.
Дани махна с ръка на сир Джора и другите.
— Оставете ни. Искам да поговоря насаме с майги. — Мормон и дотраките се оттеглиха. — Знаела си — каза й Дани, щом останаха сами.
Болеше я и отвътре, и отвън, но яростта й даде сила. — Знаела си какво откупувам, и цената си знаела, но ме остави да я платя.

— Грях сториха, че ми изгориха храма — рече плосколиката жена. —
Разгневиха Великия пастир.
— Това не беше дело на боговете — прекъсна я хладно Дани. „Погледна ли назад, загивам.“ — Ти ме измами. Уби детето в мен.
— Жребецът, яхащ света, вече няма да пали градове. Неговият халазар няма да тъпче племена и народи в пръстта.
— За теб говорех — каза й с болка Дани. — Аз те спасих.
— Спаси ли ме? — изрече ядно жената лазарийн. — Трима ездачи ме яхаха, не както мъж взима жена, а отзад, както куче кучка. Четвъртият бе в мен, когато ти мина. Как си ме спасила? Видях как гори домът на моя бог, а по улицата видях купове отсечени глави. Главата на хлебаря видях, който ми правеше хляба. Видях главата на едно момче, което ме спаси от сляпа треска само преди три луни. Чух плача на децата, докато ездачите ги подкарваха с камшици. Пак ми кажи какво си спасила.
— Живота ти.
Мирри Маз Дуур се изсмя жестоко.
— Виж своя хал и разбери колко струва животът, когато загубиш всичко друго.
Дани извика мъжете от своя хас и ги накара да хванат Мирри Маз Дуур и да й вържат ръцете и краката, но майги й се усмихна, докато я отвеждаха, сякаш двете си бяха споделили нещо съкровено. Само една дума и Дани щеше да поиска главата й… но тогава какво щеше да има? Една глава? Щом животът не струваше нищо, колко струваше смъртта тогава?
Отнесоха хал Дрого в шатрата й и Дани им нареди да напълнят големия бронзов казан, и този път във водата нямаше кръв. Изкъпа го сама. Уми калта и прахта от ръцете и гърдите му, почисти лицето му с мека кърпа, насапуниса дългата му черна коса и я среса, докато не заблестя такава, каквато я помнеше. Докато свърши, отдавна се беше стъмнило и Дани се бе уморила.
Спря да похапне, но изяде само една фурма и отпи само глътка вода. Сънят щеше да е избавление, но беше спала достатъчно… твърде дълго всъщност. А тази нощ я дължеше на Дрого заради всичките нощи, които бяха и можеха да бъдат.
Споменът за първата им езда бе с нея, когато го изведе навън в тъмното, защото дотраките вярваха, че всички важни в живота на човека неща трябва да стават под открито небе.
И Дани си каза, че в този свят има сили по-могъщи от омразата и заклинания по-верни от всичко, което една майги е могла да научи в Асшаи.

Нощта бе тъмна и безлунна, но над главите им ярко пламтяха милион звезди.
Взе го за поличба.
Не ги срещна мека тревна постеля, а само корава пръст, осеяна с камъни. Нямаше дървета, да зашумят от вятъра, нито поточе да утеши страха им с нежната песен на водата. Дани си каза, че звездите стигат.
— Спомни си, Дрого — прошепна тя. — Спомни си първата ни езда, деня, в който се венчахме. Спомни си нощта, в която създадохме Рего, с халазар около нас и очите ти върху лицето ми. Спомни си колко хладна и чиста бе водата в Утробата на света. Спомни си, слънце мое и звезди. Спомни си и се върни при мен.
Раждането я бе разранило и възпалило толкова, че не можеше да го приеме както й се искаше, но Дорея я бе научила на други начини. Ръцете си използва Дани, устата и гърдите си. С нокти го драскаше, с целувки го покри и му шепна, и се молеше, и му разказваше какво ли не, а накрая го окъпа в сълзите си. Но Дрого нито почувства, нито проговори, нито се надигна мъжеството му.
И когато бледата зора се вдигна над пустата межда на хоризонта, Дани разбра, че наистина го е изгубила.
— Когато слънцето изгрее откъм заник и залезе накъм изгрев тъжно каза тя. — Когато моретата пресъхнат и когато вятърът издуха планината като сухи листи. Когато утробата ми се загърчи и родя живо дете. Тогаз ще се върнеш, мое слънце и звезди, не и преди.
„Нивга — изплака тъмнината. — Нивга. Нивга.“
В шатрата Дани взе една възглавничка, от коприна и пълна с пера.
Стисна я до гърдите и се върна навън при Дрого, при своето слънце и звезди.
„Назад обърна ли се, мъртва съм.“ Болеше я от всяка стъпка и й се искаше да заспи, да заспи и да не сънува. Коленичи, целуна Дрого по устните и натисна възглавничката на лицето му.
ТИРИОН
— Държат сина ми — каза Тивин Ланистър.
— Държат го, милорд. — Гласът на вестоносеца беше глух от умората.
На гърдите на разкъсаната му туника петнистият глиган на Крейкхол беше наполовина зацапан с изсъхнала кръв.

„Един от синовете ти“ — помисли Тирион. Отпи от виното и не отрони нито дума, замислен за Джайм. Щом си вдигнеше ръката, в лакътя го жегваше остра болка и му напомняше вкуса на битката, от който и той бе опитал малко.
Обичаше брат си, но нямаше да пожелае да е с него в Сенчестия лес срещу всичкото злато на Скалата на Кастърли.
Докато вестоносецът разказваше за случилото се, събраните от лорд баща му лордове и знаменосци слушаха като онемели. Чуваше се само пращенето и съсъкът на цепениците, горящи в камината в дъното на дългата ветровита стая.
След трудностите на дългото и непрестанно яздене на юг възможността да прекара макар и една нощ в хан безкрайно бе зарадвала Тирион… макар да предпочиташе по-скоро да не е точно този хан, с всичките му спомени. Баща му бе наложил изнурителна скорост и тя си взе платата. Ранените в битката мъже напрягаха сетни сили или ги оставяха по пътя да се оправят както могат. Всяка сутрин оставяха още по неколцина — мъже, които заспиваха, за да не се събудят повече. И всяка сутрин други неколцина дезертираха, измъкваха се крадешком и чезнаха в сумрака. Тирион понякога се изкушаваше да тръгне с тях.
Беше на горния етаж, наслаждаваше се на удобството на постелята от гъши пух и на топлината на тялото на Шае, когато го събуди скуайърът и му съобщи, че е пристигнал вестоносец с ужасни вести от Речен пад. Значи всичките им патила се бяха оказали без полза. Бързото препускане на юг, безкрайните принудителни преходи, труповете, оставени по пътя… всичко това — за оня, що духа. Роб Старк бе стигнал до Речен пад дни преди тях.
— Как е могло да се случи? — простена сир Харис Суифт. — Как? Дори след Шепнещия лес Речен пад е обкръжен от желязо, обграден е от огромна войска… що за лудост е тласнала сир Джайм да реши да раздели хората си в три отделни стана? Нима не си е давал сметка колко уязвими ги прави това?
„Много по-добре от тебе, тлъст бъзливец такъв“ — помисли Тирион.
Джайм можеше и да е загубил Речен пад, но го дразнеха злословията по адрес на брат му от такива като Суифт, безсрамен мазник, чийто най-съществен подвиг в живота беше бракът му със също толкова тлъстата щерка на сир
Кеван и прикачването му по този начин към рода на Ланистърови.
— Аз щях да направя същото — отвърна чичо му, при това много по- спокойно, отколкото можеше да го направи Тирион. — Вие, изглежда, никога не сте виждали Речен пад, сир Харис, иначе щяхте да знаете, че в това отношение Джайм не е имал голям избор. Замъкът е разположен в края на вклинената суша, където Повален камък се влива в Червената вилка на
Тризъбеца. Реките образуват две страни на триъгълник, а когато се окажат под заплаха, Тъли отварят шлюзовете горе по течението, за да се образува

широк ров от третата страна и така Речен пад се превръща в остров. Стените се издигат стръмно над водата и от кулите им защитниците имат командно положение над отсрещните брегове на много левги околовръст. За да им отреже всички подстъпи, обсаждащият трябва да вдигне един лагер при
Повален камък, един южно от Червената вилка и трети между двете реки, западно от рова. Няма друг начин. Никакъв.
— Сир Кеван говори истината, господа — каза вестителят. — Можехме да вдигнем палисади около лагерите, но нямаше да помогне, не и след като не бяхме известени и след като реките ни отрязваха едни от други. Най-напред нападнаха първия лагер. Никой не очакваше атаката. Марк Пайпър нападаше обоза, но той уж водеше само петдесет души. Сир Джайм беше излязъл да се справи с тях предната нощ… е, с това, което мислеше, че са. Съобщиха ни, че войската на Старк е източно от Зелената вилка и се придвижва на юг…
— А съгледвачите ви? — Лицето на сир Грегър Клегейн все едно че беше изсечено от камък. Огънят от камината придаваше тъмнооранжев оттенък на кожата му и дълбоки сенки в кухините на очите му. — Те нищо ли не видяха? Не ви ли предупредиха?
Оцапаният с кръв вестоносец поклати глава.
— Съгледвачите ни бяха изчезнали. Помислихме, че е работа на Марк
Пайпър. Онези, които се върнаха, не казаха нищо.
— На човек, който нищо не вижда, очи не му трябват — заяви
Планината. — Извадете им ги и ги дайте на новия си съгледвач. Кажете му, че се надявате четири очи да виждат по-добре от две… ако не, то следващият ще е с шест.
Лорд Тивин Ланистър се обърна и изгледа сир Грегър. Тирион улови златния блясък, щом светлината на огъня се отрази в зениците му, но не можеше да каже със сигурност дали погледът изразява одобрение, или яд. По време на съвет лорд Тивин в повечето случаи предпочиташе да мълчи и да слуша, преди да заговори, навик, на който Тирион се опитваше да подражава.
Но все пак тази тишина му беше неприсъща, а и виното в чашата му си оставаше недокоснато.
— Казахте, че са дошли през нощта — бързо се намеси сир Кеван.
Мъжът кимна уморено.
— Черната риба водеше авангарда. Изкла съгледвачите ни и разчисти палисадите за главния щурм. Докато нашите разберат какво става, конниците им преодоляха рововете и се изляха в галоп през лагера с мечове и факли. Аз спях в западния лагер, между двете реки. Когато чухме боя и видяхме горящите шатри, лорд Бракс ни поведе към саловете и се опитахме да се прехвърлим, но течението ни отнесе надолу, а хората на Тъли започнаха да ни

обстрелват с камъни с катапултите по стените си. Видях как един от саловете се разцепи на трески, а други три се преобърнаха, мъжете изпопадаха в реката и започнаха да се давят… а онези, които успяха да се доберат до отсрещния бряг, се натъкнаха на чакащите ги по брега Старки.
Сир Флемент Бракс беше със сребърна туника с пурпурни ивици и приличаше на човек, който не схваща какво е чул току-що.
— Милорд баща ми…
— Съжалявам, милорд — каза вестоносецът. — Лорд Бракс беше в броня, когато се обърна първият сал. Умря доблестно.
„Умрял е като глупак“ — помисли Тирион, завъртя чашата и заби поглед в тъмните глъбини на виното. Да прехвърлиш реката посред нощ на някакъв си набързо стъкмен сал, и то в броня, с враг, който те чака на отсрещния бряг
— ако това наричаха доблест, предпочиташе при всяко положение да го уличат в страхливост. Зачуди се дали лорд Бракс е изпитвал особена доблест, докато тежестта на стоманата го е завличала под черната вода.
— Лагерът между двете реки също бе опустошен — продължи вестоносецът. — Докато се опитвахме да се прехвърлим, още Старки се изсипаха от запад, две колони тежка конница. Видях окования великан на лорд Ъмбър и орела на Малистър, но ги водеше момчето, с чудовищния вълк, препускащ до него. Не се оказах наблизо, за да видя с очите си, но разправят, че звярът убил четирима и разкъсал дузина коне. Копиеносците ни оформиха стена и задържаха първия им щурм, но когато бранителите на Тъли видяха, че се включват, отвориха портите на Речен пад и ги удариха в гръб.
— Боговете да са ни на помощ. — възкликна лорд Лефорд.
— Ъмбър, Големия Джон, подпали обсадните кули, които вдигахме, а лорд Блакууд намери пленения сир Едмур Тъли с останалите пленници и ги отърва. Южният ни лагер бе под командата на сир Форли Престър. Той се оттегли в добър ред, след като видя, че останалите ни лагери са разбити, с две хиляди копия и също толкова лъкометци, но тирските наемници, които водеха наемническата му конница, удариха знамената му и минаха на вража страна.
— Проклет да е! — Чичо му Кеван бе по-скоро ядосан, отколкото изненадан. — Предупредих го Джайм да не разчита на този човек. Мъж, който се бие за пари, е верен само на кесията си.
Лорд Тивин сплете пръсти под брадичката си. Докато слушаше, помръдваха само очите му. Лъскавите му златисти бакенбарди очертаваха едно толкова невъзмутимо лице, че човек можеше да го вземе за маска, но
Тирион все пак забеляза капчиците пот, избили по бръснатото теме на баща му.

— Как е могло да се случи? — отново проплака сир Харис Суифт. — Да пленят сир Джайм. Да свалят обсадата… та това е катастрофа!
Сир Аддам Марбранд се намеси.
— Много сме ви благодарни, че ни изтъквате очевидното, сир Харис. Но въпросът е какво да правим сега?
— Какво можем да направим? Войската на Джайм е избита, пленена или хвърлена в бяг, а Старките и Тъли са прекъснали всичките ни пътища за продоволствие. От запада сме отрязани! Ако решат, могат да тръгнат срещу
Стената на Кастърли и какво ще ги спре? Господа, ние сме победени. Трябва да молим за мир.
— Мир? — Тирион завъртя замислено чашата в ръцете си, отпи дълбоко, хвърли я на пода и тя се пръсна на хиляди късчета. — Това е вашият мир, сир Харис. Милият ми племенник го строши веднъж и завинаги, когато реши да украси Червената цитадела с главата на лорд Едард. По-лесно бихте могли да си пиете виното от тази чаша, отколкото тепърва да убедите Роб
Старк да сключи мир. Той печели… или не сте го схванали?
— Две битки още не правят война — настоя сир Аддам. — Ние далеч не сме загубили. С удоволствие бих пробвал якостта на стоманата си срещу това момченце Старк.
— Може пък да се съгласят на примирие и да позволят да разменим пленниците си срещу техните — подхвърли лорд Лефорд.
— Освен ако не разменят трима срещу един, доста ще сме леки на тия везни — кисело отвърна Тирион. — А и какво ще предложим за брат ми?
Гниещата глава на лорд Едард ли?
— Чух, че кралица Церсей държи дъщерите на Ръката — подхвърли с плаха надежда Лефорд. — Ако върнем на това момче сестрите му…
Сир Аддам изсумтя презрително.
— Трябва да е пълен задник, за да размени живота на сир Джайм срещу две момичета.
— Тогава трябва да откупим сир Джайм, каквото и да ни струва — каза лорд Лефорд.
Тирион завъртя очи.
— Ако Старките имат голяма нужда от злато, могат просто да стопят доспехите на Джайм.
— Ако ги помолим за мир, ще решат, че сме слаби — възрази сир Аддам.
— Според мен трябва веднага да тръгнем срещу тях.

— Надявам се, че приятелите ни в двора ще се присъединят към нас със свежи сили — каза сир Харис. — Навярно някой би могъл да се върне в
Скалата на Кастърли, за да вдигне нова войска.
Лорд Тивин Ланистър стана.
— Те държат в плен сина ми — повтори той с тон, който сряза безсмисленото дърдорене като меч тлъста лой. — Оставете ме. Всички.
Образец на пълно покорство, Тирион се надигна да се пръждоса с останалите, но баща му го спря с поглед.
— Тирион, ти не. Вие също, Кеван. Останалите — вън.
Сега вече Тирион се видя в чудо. Седна и надигна чашата.
Лорд Тивин също седна.
— Колкото за Старк, си прав. Ако беше жив, можехме да го използваме, за да изковем мир със Зимен хребет и Речен пад. Мир, който щеше да ни даде време да се справим с братята на Робърт. Мъртъв… Десницата му се сви в юмрук. — Безумие. Пълно безумие.
— Джофри е още момче — изтъкна Тирион. — На неговите години и аз съм правил какви ли не глупости.
Баща му го изгледа рязко.
— Предполагам, трябва да сме благодарни, че все още не се е венчал за някоя курва.
Тирион отпи глътка зачуден как ли щеше да изглежда лорд Тивин, ако хвърлеше чашата в лицето му.
— Положението ни е по-тежко, отколкото си давате сметка — продължи баща му. — Изглежда, си имаме нов крал.
Сир Кеван се стъписа.
— Нов… кой? Какво са направили с Джофри?
По тънките устни на лорд Тивин пробяга сянка на отвращение.
— Нищо… засега. Внукът ми седи все още на Железния трон, но евнухът е чул слухове от юг. Ренли Баратеон се е венчал за Марджери Тирел преди две нощи в Планински рай и вече е предявил претенции за короната. Бащата на невястата коленичил и всички са му обрекли мечовете си.
— Тъжни вести. — Сир Кеван се намръщи.
— Дъщеря ми ни заповядва веднага да тръгнем за Кралски чертог, за да го защитим срещу крал Ренли и Рицаря на цветята. — Устните му се свиха. —
Заповядва ни, забележете. От името на краля и съвета.

— Как крал Джофри приема тази вест? — запита Тирион с нотка на черен хумор.
— Церсей все още не е сметнала за уместно да го уведоми — каза лорд
Тивин. — Опасява се, че може да настои лично да се опълчи срещу Ренли.
— С каква войска? — попита Тирион. — Надявам се, че не се каните да му предоставите тази?
— Казва, че щял да поведе Градската стража — отвърна лорд Тивин.
— Ако вземе стражата, градът ще остане без отбрана — отбеляза сир
Кеван. — А след като лорд Станис е при Драконов камък…
— М-да. — Лорд Тивин погледна сина си. — Мислех, че ти си този, който става за шут, Тирион, но изглежда, съм грешил.
— А, защо, татенце? — отвърна Тирион. — Че това звучи почти като похвала. — Наведе се над масата и попита напрегнато: — А Станис? Той е по- старият, а не Ренли. Той как приема претенцията на брат си?
Баща му се намръщи.
— От самото начало имах чувството, че Станис е по-опасен от всички останали взети заедно. Но той не предприема нищо. Станис строи кораби,
Станис наема мечоносци, Станис довел от Асшаи някаква заклинателка. Какво означава това? Кое от всички тези неща е вярно? — Сви рамене раздразнено.
— Кеван, донеси картите.
Сир Кеван изпълни заповедта му. Лорд Тивин разгъна кожата и я приглади.
— Джайм ни е вкарал в трънлив път. Рууз Болтън и останките от войската му са на север от нас. Враговете ни държат Близнаците и Рова на
Кайлин. Роб Старк ни е от запад, така че не можем да се оттеглим към
Ланиспорт и към Скалата, освен ако не решим да дадем сражение. Джайм е пленен, а войската му вече не съществува. Торос Мирски и Берик Дондарион продължават да досаждат на продоволствените ни отряди. На изток от нас са хората на Арин, Станис Баратеон е на Драконов камък, а на юг Планински рай и Бурен край сбират знамената си.
Тирион се усмихна криво.
— Спокойно, тате. Регар Таргариен поне все още е мъртъв.
— Надявах се да ни предложиш нещо по-добро от тъпите си шеги,
Тирион — рече лорд Тивин Ланистър.
Сир Кеван загледа намръщено картата и лицето му се набръчка.
— Сега Роб Старк ще разполага с Едмур Тъли и лордовете на Тризъбеца.
Обединени, силите им може да надвишат нашите. А и с Рууз Болтън в тила…

Тивин, ако останем тук, боя се, че може да се окажем заклещени между три армии.
— Нямам намерение да оставам тук. Трябва да приключим с младия лорд Старк преди Ренли Баратеон да е тръгнал от Планински рай. Болтън не ме безпокои. Той е предпазлив, а на Зелената вилка достатъчно го притеснихме. Ще си помисли добре преди да реши да ни преследва. Така че… утре тръгваме за Харънхъл. Кеван, искам предните отряди на сир Аддам да ни покрият марша. Дай му колкото хора му трябват и ги пускайте на групи по четирима. Повече дезертьорства няма да допусна.
— Както кажете, милорд, но… защо Харънхъл? Мрачно е това място, носи нещастие. Някои го наричат прокълнато.
— Тяхна работа — отвърна лорд Тивин. — Сир Грегър го пуснете да се разгърне с неговите плячкаджии. Пратете напред също Варго Хоут с конните му наемници, както и сир Армъри Лорч. Всеки от тях да вземе по триста конници. Кажете им, че искам крайречните земи да пламнат, от Божии очи до
Червената вилка.
— Ще пламнат, милорд — обеща сир Кеван и стана. — Ще им предам заповедите. — Поклони се и тръгна към изхода.
След като останаха сами, лорд Тивин погледна Тирион.
— Твоите диваци сигурно ще се зарадват на малко плячка. Кажи им, че могат да тръгнат с Варго Хоут. Да грабят каквото поискат — стока, добитък, жени, могат да вземат каквото поискат, а другото да палят.
— Да кажеш на Шага и Тимет как да плячкосват е все едно да учиш петела как да кукурига — отбеляза Тирион, — но бих предпочел да ги задържа при себе си. — Може да бяха недодялани и своенравни, но диваците все пак си бяха негови и той разчиташе на тях повече, отколкото на бащините си хора. И дума не можеше да става да се лиши от тях.
— Тогава гледай да ги научиш поне на ред. Не искам градът да се плячкосва.
— Градът ли? — попита объркано Тирион. — За кой град ми говориш?
— Кралски чертог. Пращам те в двора.
За Тирион Ланистър това бе последното нещо, което можеше да допусне. Посегна за виното, погледна го замислено и отпи.
— И какво трябва да правя там?
— Да управляваш — отвърна кратко баща му.
Тирион се засмя.
— Милата ми сестрица сигурно ще каже дума-две по този повод.

— Да приказва каквото ще. Синът й трябва да се хване в здрава юзда, преди съвсем да ни е съсипал. Виновни са ония празноглавци в съвета — приятелчето ни Петир, негово светейшество Великият септон и онова чудо без пишка лорд Варис. Що за съвети дават на Джофри, след като се мята от една глупост на друга? На кого му хрумна да направят от тоя Джанос Слинт лорд? Баща му е бил касапин, а те му дават Харънхъл. Харънхъл. Та това е било седалище на крале! Не че изобщо ще му стъпи кракът там, от мен ако зависи. Казаха ми, че избрал за герб кървав меч. Кървав сатър щеше да му отива повече. — Баща му не повиши тон, но Тирион забеляза гневния златист блясък в очите му. — И да изгони Селми, това пък що за идиотизъм е? Вярно, човекът е стар, но името Баристан Храбрия все още значи нещо в кралството.
Чест е придавал на всеки, комуто е служил. Може ли някой да каже същото за
Хрътката? Човек си храни псето с кокали под масата, не го слага на трапезата до себе си. — Посочи с пръст Тирион. — Щом Церсей не може да озапти момчето си, ти трябва да го направиш. И ако тези съветници ни въртят лъжлива игра…
Тирион знаеше.
— Пики — въздъхна. — Глави. Стени.
— Разбирам, че си понаучил все пак нещо от мен.
— Повече, отколкото си даваш сметка, татенце — отвърна кротко
Тирион. Допи виното си и отмести замислен чашата. Част от него изпитваше повече задоволство, отколкото смееше да си признае. Друга част си припомняше битката горе по реката и се чудеше дали пак не го пращат да удържи левия фланг. — Но защо точно аз? — попита той и килна глава. —
Защо не чичо ми? Защо не сир Аддам например, или сир Флемент, или лорд
Серет? Защо не някой… по-голям мъж?
Лорд Тивин стана рязко.
— Ти си мой син.
В този момент го осени. „Значи си го отписал — помисли Тирион. —
Копеле проклето, смяташ, че Джайм е все едно умрял, тъй че ти оставам само аз.“ Дощя му се да го зашлеви през лицето, да го заплюе, да извади камата си и да изтръгне сърцето му, за да види от старо кораво злато ли е, както разправяше простолюдието. Но си остана седнал, смълчан и кротък.
Парчетата от счупената чаша захрущяха под стъпките на лорд Тивин.
— И още нещо — каза той при вратата. — Курвата си няма да водиш в двора.
Тирион остана да седи в гостилницата сам, дълго след като баща му излезе. Накрая изкачи стъпалата към уютната таванска стаичка под камбанарията. Таванът беше нисък, но за едно джудже това не беше пречка.

От прозореца можеше да види бесилката, вдигната от баща му на двора.
Тялото на ханджийката бавно се завърташе на въжето с всеки по-силен порив на нощния вятър. Плътта й бе изтъняла и разкъсана като надеждите на
Ланистър.
Шае промърмори сънено и се извърна към него, щом той седна на ръба на леглото. Той пъхна ръка под завивката, хвана в шепа меката й гърда и тя отвори очи.
— Милорд — промълви момичето дремливо.
Когато цицката й се втвърди, Тирион я целуна и прошепна:
— Мисля да те взема в Кралски чертог, сладурче.
ДЖОН
Джон притегна подпръгата и кобилата тихо изцвили.
— Кротко, миличка — каза й той и я успокои с едно погалване.
Вятър прошепна в конюшнята, лъхна леден в лицето му, но Джон не го и усети. Върза навитото одеяло зад седлото с изтръпнали и нашарени с белези пръсти.
— Дух — подвикна тихо Джон. И вълкът се появи до него, с очи като живи въглени.
— Джон, моля те. Не го прави.
Джон се качи, дръпна юздите и извъртя коня към нощта. На прага на конюшнята стоеше Самуел Тарли и зад него надничаше кръглата луна.
Сянката, която хвърляше, беше като на великан, огромна и черна.
— Разкарай се от пътя ми, Сам.
— Джон, не можеш да го направиш — каза Сам. — Няма да те пусна.
— Не искам да пострадаш — каза му Джон. — Дръпни се, Сам, да не минавам през теб.
— Няма да минеш. Трябва да ме изслушаш, Джон. Моля те…
Джон сръга кобилата с шпорите и тя се стрелна към вратата. За миг Сам остана на мястото си, кръглото му лице пребледня като луната зад него и устата му се отвори широко от изненада. В последния момент отскочи встрани, както Джон си знаеше, че ще направи, залитна и падна. Кобилата го прескочи и се понесе в нощта. Джон вдигна гуглата на тежкото си наметало и пусна кобилата да препуска на воля. Черен замък се беше стаил, когато го

напусна, с тичащия до него Дух. Знаеше, че горе на Вала зад гърба му бдят мъже, но очите им бяха обърнати на север, не на юг. Никой нямаше да е видял, че си тръгва, никой освен Сам Тарли, който сега се мъчеше да се вдигне от калта пред старата конюшня. Надяваше се, че Сам не е пострадал много, след като падна така. Толкова тежък и тромав беше, че като нищо можеше да си счупи китка или да изкълчи глезен.
— Предупредих го — каза гласно Джон. — Все едно, не беше нищо да се оправя с него.
Размърда изгорялата си ръка и започна да стиска и отпуска пострадалите си пръсти. Все още го боляха, но му беше добре, че превръзките са махнати.
Лунната светлина бе посребрила билата на хълмовете. Той пое по виещата се лента на кралския път. Трябваше да се отдалечи колкото може повече от Вала, преди да разберат, че го няма. Призори щеше да остави кралския път и да удари направо през поля, храсталаци и потоци, за да не могат да го гонят, но засега скоростта бе по-важна. Не че нямаше да се досетят накъде е тръгнал.
Стария мечок беше навикнал да става още с първите лъчи на слънцето, затова Джон трябваше да остави между себе си и тях колкото може повече левги… стига Сам Тарли да не го издадеше. Дебеланчото беше послушен и лесно се плашеше, но обичаше Джон като роден брат. Ако го подложеха на разпит, Сам безспорно щеше да им каже истината, но едва ли щеше да дръзне да иде при стражите пред Кралската кула и да вдигне Мормон от сън.
След като Джон не се появеше да донесе закуската на Стария мечок от кухнята, щяха да го потърсят в килията му и да намерят на леглото Дълъг нокът. Трудно му беше да го остави, но Джон не беше съвсем лишен от чест, че да го вземе със себе си. Лорд Мормон несъмнено щеше да намери някой по- достоен за меча. Дори Джора Мормон не го беше направил, когато бе избягал в позор. Стана му неприятно, когато помисли за стареца. Знаеше, че бягството му ще сложи сол в старата рана, причинена от безчестието на сина му. Лош начин бе това да се отплати за доверието му, но нищо не можеше да се направи. Както и да постъпеше, Джон имаше чувството, че ще предаде някого.
Дори сега не беше сигурен, че постъпва доблестно. На южняците им беше по-лесно. Те можеха да си поприказват със септоните си, някой да им каже каква точно е волята на боговете и така да различат праведното от грешното. Но Старките почитаха древните богове, безименните богове, и дори да чуваха, дърветата на сърцето не говореха.
Когато и последните светлинки на Черен замък се стопиха зад него,
Джон забави кобилата в спокоен тръс. Чакаше го дълъг път и имаше само един кон, който да го преведе през него. На юг по пътя имаше твърдини и

земеделски селца, където можеше да размени кобилата за свежо животно, ако му се наложи, но не и ако се нарани или съвсем се скапе.
Скоро щеше да му се наложи да си намери и нови дрехи. Най-вероятно да ги открадне. Сега беше облечен в черно от глава до пети. Високи кожени ботуши, гащи и туника от груба вълнена тъкан, кожен елек без ръкави и тежко вълнено наметало. Дългият му меч и камата бяха прибрани в ножници от къртича кожа, а черната плетена ризница и шапката си бе скътал в дисагите. Всяко от тези неща можеше да означават смърт, ако го хванеха.
Странник, облечен в черно, щеше да буди подозрение във всяко село и твърдина на север от Шийката, а и скоро щяха да започнат да го търсят.
Разлетяха ли се гарваните на майстер Емон, за него подслон нямаше да има.
Дори в Зимен хребет. Бран можеше да поиска да го пусне, но майстер Лувин беше достатъчно благоразумен. Щеше да затръшне портите и да прогони
Джон, както е редно. Там по-добре изобщо да не се мярка.
Въпреки това ясно видя замъка с вътрешния си взор, сякаш го беше напуснал едва вчера. Високите гранитни стени, голямата зала с миризма на пушек, на псета и печено месо, солария на баща си, стаичката на върха на малката кула, където беше спал. Част от душата му не искаше нищо повече, освен да чуе отново смеха на Бран, да похапне от вкусния месеник на Гейдж и да послуша приказките на баба Нан за горските чеда и за Флориан Глупака.
Ала не беше напуснал Вала заради всичко това. Напусна го, защото в края на краищата беше син на баща си и брат на Роб. Един подарен меч, та макар този меч да бе съвършен като Дълъг нокът, не го правеше Мормон.
Нито пък беше Емон Таргариен. На три пъти старецът беше избирал и трите пъти бе избрал честта, но като себе си.
Дори и сега Джон не можеше да прецени дали майстерът бе останал, защото е слаб и страхлив, или защото е силен и верен. Но все пак разбираше казаното от стареца. Болката на избора. Виж, това го разбираше прекалено добре.
Тирион Ланистър бе твърдял, че повечето хора са склонни по-скоро да отрекат една болезнена истина, отколкото да я приемат, но Джон беше приключил с отрицанията. Той беше това, което беше — Джон Сняг, копеле и клетвопрестъпник, без майка, без приятели. Прокълнат. През остатъка от живота си — колко ли щеше да продължи? — щеше да е осъден от всички и отритнат, мълчаливецът, стоящ в сенките, който не смее да назове истинското си име. Където и да успееше да иде в пределите на Седемте кралства, щеше да живее с лъжа, инак всеки щеше да вдигне ръка срещу него.
Но това беше без значение, стига да можеше да доживее достатъчно, за да застане редом до своя брат и да му помогне да отмъсти за баща им.

Спомни си Роб, както го беше видял за последен път — стоеше насред двора и снегът се топеше в кестенявата му коса. Джон трябваше да успее да се добере до него тайно, предрешен. Опита се да си представи израза на Роб, когато му се разкриеше. Брат му щеше да поклати глава, да се засмее и да каже… да каже…
Усмивката му не можа да види. Колкото и да се напрягаше, не можа.
Неволно си спомни за онзи дезертьор, когото баща му бе обезглавил в деня, в който намериха вълчищата.
— Дал си дума — беше му казал лорд Едард Старк. — Положил си клетва пред своите братя, пред старите и нови богове. — Дезмънд и Том Дебелака го бяха довлекли до дръвника. Очите на Бран бяха станали като чинии и Джон трябваше да му напомни да не си изпуска понито. Спомни си лицето на баща им, когато Теон Грейджой му поднесе Лед, пръските кръв по снега, как Теон след това подритна отсечената глава и тя се изтъркаля в краката му.
Замисли се как ли щеше да постъпи лорд Едард, ако беглецът се беше оказал брат му Бенджен, а не онзи парцалив непознат. Щеше ли да е по- различно? Трябваше да има разлика, разбира се… и Роб със сигурност щеше да го посрещне радушно. Трябваше. Инак…
Стана му непоносимо да мисли повече за това. Джон стисна юздите и болка прониза наранените му пръсти. Сръга коня и препусна в галоп по кралския път, сякаш да надгони собствените си съмнения. От смъртта Джон
Сняг не се боеше, но не искаше да умре така, окаян, вързан и обезглавен като най-обикновен разбойник. Ако трябваше да умре, то поне да е с меч в ръка, в битка с бащините му убийци. Не беше истински Старк, никога не бе живял като истински Старк… но поне да умре като такъв. И да казват хората, че
Едард Старк е имал четирима синове, а не трима.
Още около четвърт миля Дух не отстъпваше, изплезил червения си език.
Човек и кон снишиха глави и той подкани кобилата да препуснат още по- бързо. Вълкът забави, загледан с червени под лунната светлина очи-въглени.
Скоро изчезна зад тях, но Джон знаеше, че ще го последва и ще го намери.
Между дърветата напред от двете страни на пътя заблещукаха светлинки: Къртичино. Куче излая някъде, муле зарева в нечий яхър; иначе селото си остана смълчано. Тук-там покрай пътя се мяркаха светлини от домашни огнища, процедили се през капаците на прозорците, но малко.
Къртичино беше по-голямо селище, отколкото изглеждаше, но три четвърти от него беше вкопано в земята, в дълбоки и топли землянки, свързани с лабиринт от подземни преходи. Дори курвенският им бардак беше заровен под земята и отгоре се виждаше само една окаяна дървена колиба, не по-голяма от нужник и с червен фенер. На Вала мъжете наричаха тукашните курви „заровеното имане“. Джон се зачуди дали някой от братята в черно е

слязъл тази нощ долу да покопае. Това също беше клетвопрестъпничество, но май никой не му обръщаше внимание.
Чак когато излезе от селото, Джон отново забави. Двамата с кобилата вече бяха плувнали в пот. Слезе от седлото и потръпна от студ, а изгорялата му ръка го заболя. Под дърветата беше останала пряспа топящ се сняг, яркобял под лунните лъчи, и от него се стичаше и пълнеше локвичките наоколо тънка струя чиста вода. Джон приклекна и гребна с шепи. Беше леденостудена. Отпи и наплиска лицето си.
Бузите му изтръпнаха. Пръстите му пулсираха по-болезнено, отколкото в последните дни, главата му също туптеше. „Правя това, което трябва — каза си. — Защо тогава ми е толкова зле?“
Кобилата беше плувнала в пяна от бързата езда, затова Джон хвана поводите да я поразходи. Пътят тук беше широк едва колкото да могат двама ездачи да се разминат, повърхността му бе прорязана от ручейчета и осеяна с камънак. Това бясно препускане си беше пълна глупост: най-добрият начин да си счупиш врата. Джон се зачуди какво го е прихванало. Защо толкова бързаше да умре?
Далечният писък на някакво подплашено животно сред дърветата го накара да вдигне глава. Кобилата изцвили тревожно. Дали вълкът му си беше хванал плячка? Сви шепи пред устата си и извика:
— Дуух! Дух, насам.
Вместо отговор се чу само плясък на криле зад гърба му и в мрака се понесе бухал.
Джон се намръщи и продължи да развежда коня. Дух така и не се появи.
Джон искаше вече да се качи на седлото и да тръгне, но изчезналият вълк го притесни.
— Дух! — извика той отново. — Къде си? При мен! Дух!
Нищо из тези лесове не можеше да притесни едно вълчище, макар и недорасло вълчище, освен… не, Дух беше твърде умен, за да нападне мечка, а ако наблизо имаше някоя вълча глутница, то Джон, разбира се, щеше да чуе вой.
Реши, че е добре да почака и да хапне. Храната щеше да успокои стомаха му и щеше да даде възможност на Дух да ги догони. Все още нямаше опасност
— Черен замък още спеше. Извади сухар, парче сирене и малка сбръчкана кафява ябълка. Беше си взел също така осолено говеждо, както и резен сланина, който си прибра от кухнята, но месото щеше да го задържи за другия ден. След като и то свършеше, трябваше да спира за лов, а това щеше да го забави.

Седна под дърветата и се залови със сухара и сиренето, а кобилата остана да пасе край пътя. Ябълката остави за накрая. Поомекнала беше, но плодът все още беше тръпчив и сочен. Беше захапал сърцевината й, когато чу звуците: коне, препускащи от север. Джон бързо скочи и тръгна към кобилата.
Можеше ли да ги надпревари? Не. Бяха твърде близо, със сигурност го бяха чули и ако бяха от Черен замък…
Отведе кобилата встрани от пътя в гъста горичка сиво-зелени стражеви дървета.
— Сега кротувай — прошепна й в ухото, залегна и надникна през клоните. Ако боговете имаха милост, ездачите трябваше да го подминат. Най- вероятно бяха хорица от Къртичино, макар че какво можеха да търсят по пътя посред нощ…
Вслуша се в тропота на копитата. Ако се съдеше по звука, бяха поне петима-шестима. Гласовете им се понесоха през дърветата.
— Откъде да сме сигурни, че е тръгнал насам?
— Не можем да сме сигурни.
— Може и на изток да е хванал, откъде да знаем. Или е оставил пътя и е тръгнал през гората. Аз така бих направил.
— В тъмното? Тъпо. Ако не паднеш от коня и не си счупиш врата, ще се изгубиш, ще въртиш, въртиш и по изгрев слънце пак ще си се върнал при
Вала.
— Аз не. — Гласът на Грен прозвуча ядосано. — Аз щях да продължа на юг, юга човек поне може да го държи по звездите.
— А ако е облачно? — попита Пип.
— Тогава нямаше да тръгна.
Намеси се друг глас.
— Аз на негово място знаете ли къде щях да съм? Щях да съм в
Къртичино и да копая някое заровено имане. — Пронизителният смях на Тоуд процепи дърветата и кобилата изпръхтя.
— Я тихо — скастри ги Халдър. — Стори ми се, че чух нещо.
— Къде? Аз нищо не чух. — Конете спряха.
— Ти и да пръднеш, няма да чуеш.
— Ще чуя — опъна се Грен.
— Тихо!
Всички млъкнаха и се заслушаха. Джон усети, че неволно е затаил дъх.
„Сам“ — помисли си. Не беше отишъл при Стария мечок, но не си беше и

легнал, а бе събудил другите момчета. Проклети да са! Зазореше ли се, ако не ги намереха в леглата, и тях щяха да обявят за дезертьори. Какво си въобразяваха, че правят?
Стаената тишина сякаш се проточи безкрайно. От мястото, където се беше присвил, Джон виждаше краката на конете им през клоните. Накрая Пип попита:
— Какво чу?
— Не знам — призна Халдър. — Звук. Помислих, че може да е пръхтене на кон, но…
— Тук няма нищо.
С крайчеца на окото си Джон зърна блед силует, промъкващ се през дърветата. Изшумоляха листа и Дух изскочи от сенките толкова внезапно, че кобилата на Джон се сепна и изцвили.
— Там! — извика Халдър.
— И аз го чух!
— Предател — каза Джон на вълчището и се метна на седлото. Извърна главата на кобилата да се промъкне през дърветата, но докато измине десетина крачки, го настигнаха.
— Джон! — извика Пип зад гърба му.
— Спри — каза Грен. — Не можеш да надбягаш всички ни.
Джон се обърна към тях и извади меча си.
— Назад. Не искам никой да пострада!
— Един срещу седмина? — Халдър махна с ръка и момчетата се пръснаха и го обкръжиха.
— Какво искате от мен? — попита сърдито Джон.
— Искаме да се върнеш където ти е мястото — каза Пип.
— Мястото ми е при брат ми.
— Ние сме братята ти сега — каза Грен.
— Ще ти отрежат главата, ако те хванат, знаеш го — намеси се с нервен смях Тоуд. — Толкова тъпо е, че и Зубъра не би го направил.
— Не бих — потвърди Грен. — Аз не съм клетвопрестъпник. Казах думите и ще ги спазя.
— Аз също — отвърна им Джон. — Не разбирате ли? Те убиха баща ми.
Това е война, брат ми Роб сега се сражава в крайречните земи…
— Знаем — прекъсна го мрачно Пип. — Сам ни разказа всичко.

— Съжаляваме за баща ти — рече Грен, — но това е без значение.
Кажеш ли веднъж думите, не можеш да напуснеш, каквото и да става.
— Длъжен съм — настоя Джон.
— Ти каза думите — напомни му Пип. — „Сега започва моят страж — така каза. — И няма да свърши до смъртта ми.“
— „На поста си ще живея и на поста си ще умра“ — добави Грен и кимна.
— Няма нужда да ми казвате думите, знам ги не по-зле от вас. — Вече се ядоса наистина. Защо не го оставеха да си отиде? Само правеха нещата по- трудни.
— „Защото аз съм мечът в мрака“ — добави Халдър.
— „Защото аз съм стражът на ледения вал“ — подвикна пронизително
Тоуд.
Джон ги изруга. Не казаха нищо.
Пип подкара коня към него и зареди:
— „Защото аз съм огънят, пламтящ против студа. Светликът съм, от който надига се зората, рогът, спящите събуждащ, щитът, пазещ света човешки.“
— Не се приближавай — предупреди го Джон и размаха меча. —
Сериозно ти говоря, Пип. — Никой от тях не беше с броня, можеше на късове да ги насече, ако потрябва.
Матар беше заобиколил зад гърба му. И той се включи в хора.
— „Обричам живота и честта си на Нощен страж.“
Джон срита кобилата и я завъртя в кръг. Сега вече всички момчета бяха около него, обкръжиха го от всички страни.
— „За тази нощ…“ — Халдър подкара отляво към него.
— „…и всички нощи бъдни“ — довърши Пип. Посегна и хвана юздите на
Джон. — Така че това ти е изборът. Или ме убий, или се върни с мен.
Джон вдигна меча си… и го отпусна безпомощно.
— Проклети да сте! Проклети да сте всички!
— Да ти връзваме ли ръцете, или ще ни дадеш дума, че ще се върнеш с нас кротко? — попита Халдър.
— Няма да бягам, ако това имаш предвид. — От дърветата излезе Дух и
Джон го изгледа сърдито. — И ти си един помагач! — Тъмночервените очи го изгледаха разбиращо.

— Ще трябва да побързаме — каза Пип. — Ако не се върнем до съмване,
Стария мечок ще отреже главите на всички ни.
Джон Сняг не запомни почти нищо от пътя назад. Стори му се по- кратък, може би защото умът му беше другаде. Скоростта налагаше Пип: малко галоп, лек тръс, раван, после отново в галоп. Къртичино мина и отмина, червеният фенер над бардака отдавна беше загаснал. Стигнаха бързо.
Оставаше все още цял час до изгрева, когато Джон зърна кулите на Черен замък напред, тъмни пред бледата грамада на Вала. Този път не му приличаше на дом.
Можеха да го върнат, каза си Джон, но не можеха да го принудят да остане. Войната все пак нямаше да свърши утре, нито вдругиден, а приятелите му не можеха да го пазят непрекъснато. Щеше да се позабави, да ги накара да помислят, че е останал на драго сърце… а след това, след като се отпуснеха, пак щеше да избяга. Следващия път щеше да избегне кралския път.
Можеше да хване покрай Вала на изток, чак до морето, да речем. По-дълго, но много по-безопасно. Или дори на запад към планините, а после на юг през високите степи. Това беше пътят на диваците, труден и опасен, но натам никой нямаше да го гони. Нямаше да се отдалечи на повече от стотина левги от Зимен хребет и от кралския път.
Самуел Тарли ги чакаше при старата конюшня. Отпуснал се беше на земята до бала сено и дремеше. Като ги чу, стана и изтупа сламките от дрехите си.
— А-а… радвам се, че те намериха, Джон.
— Аз не — отвърна Джон и слезе.
Пип скочи на земята и погледна сърдито към изсветляващото небе.
— Сам, помогни да приберем конете — каза дребосъкът. — Чака ни дълъг ден, а заради нашия лорд Сняг няма да можем да поспим.
На съмване Джон отиде в кухнята, както всеки път на съмване.
Трипръстия Хоб нищо не каза, докато му даваше закуската за Стария мечок.
Днес тя беше три твърдо сварени яйца, запържени филийки хляб, парче шунка и ошав. Джон отнесе храната в Кралската кула.
Завари Мормон да пише на перваза на прозореца. Гарванът му крачеше по раменете му и мърмореше „Гжито, гжито!“ Когато Джон влезе, птицата изграчи.
— Остави храната на масата — каза Стария мечок и вдигна очи. —
Искам и бира.
Джон отвори дървените капаци на един от прозорците, взе стомната с бира от лавицата отвън и му напълни един рог. Хоб му беше дал и един лимон,

все още студен от склада на Вала. Джон го смачка в юмрука си. Сокът потече между пръстите му. Мормон пиеше всеки ден бирата си с лимон и твърдеше, че само благодарение на това все още си е запазил зъбите.
— Ти несъмнено обичаше баща си — каза Мормон, след като Джон му донесе рога. — Нещата, които обичаме, най-много ни съсипват, момко.
Помниш ли, когато ти го казах?
— Помня — отвърна навъсено Джон.
— Гледай повече да не го забравяш. Тежките истини са тези, които трябва да държим здраво. Подай ми чинията. Пак ли шунка бе? Както и да е.
Уморен ми се виждаш. Толкова уморителна ли беше ездата ти по пълнолуние?
Гърлото на Джон бе пресъхнало.
— Вие знаете?
— Знае — изграчи гарванът на рамото на Мормон. — Знае.
Стария мечок изсумтя.
— Смяташ ли, че са ме избрали за лорд-командир на Нощен страж, защото съм тъп като пън, Джон? Емон ми каза, че ще заминеш. Аз му казах, че ще се върнеш. Познавам си хората… и момчетата също. Честта те тласна да хванеш кралския път… и честта те върна.
— Върнаха ме приятелите ми — каза Джон.
— Случайно да съм казал „твоята чест“? — Мормон огледа чинията.
— Те убиха баща ми. Нима очаквахте, че нищо няма да направя?
— Ако трябва да си говорим истината, аз щях да постъпя точно като теб.
— Мормон лапна една слива и изплю костилката. — Наредих да те пазят.
Видели са те на тръгване. Ако братята ти не бяха те стигнали по пътя, все щяха да те хванат някъде, но не приятели този път. Освен ако нямаш кон с крила като гарван. Имаш ли?
— Не. — Джон се почувства глупаво.
— Жалко. Такъв кон щеше да ни върши добра работа.
Джон не се предаде. Каза си, че поне ще умре доблестно. Ако не друго, това поне можеше да направи.
— Зная какво е наказанието за дезертьорство, милорд. Не ме е страх да умра.
— Уммра! — изграчи гарванът.
— Нито да живееш, надявам се — рече Мормон, отряза с камата си от шунката и я подаде на птицата. — Не си дезертирал. Все още не. Ето те тук.
Ако взимахме главата на всяко момче, прескочило нощем до Къртичино,

досега само духове щяха да пазят Вала. Но може би се каниш да избягаш утре, или след два дни? Така ли? На това ли се надяваш, момче?
Джон замълча.
— Така си мислех. — Мормон обели черупката на едно от яйцата. —
Баща ти е мъртъв, момко. Мислиш ли, че можеш да го възкресиш?
— Не — отвърна той навъсено.
— Добре — рече Мормон. — Двамата с теб видяхме възкръсващи мъртъвци и честно казано, не държа много отново да виждам подобно нещо.
— Изяде яйцето на две хапки. — Брат ти е на бойното поле с цялата сила на севера зад гърба му. Всеки от неговите лордове знаменосци командва повече мечове, отколкото ще намериш по целия Нощен страж. Какво те кара да си въобразяваш, че имат нужда точно от твоята помощ? Толкова велик воин ли си, или си носиш някой гръмкия в джоба да ти омагьосва меча?
Джон нямаше какво да му отговори. Гарванът кълвеше едно от яйцата.
Чупеше с клюн черупката и измъкваше отвътре бели и жълти късчета.
Стария мечок въздъхна.
— Ти не си единственият засегнат от тази война. Сестра ми най- вероятно сега е тръгнала на поход с войската на твоя брат, заедно с дъщерите си, облечени в мъжки ризници. Мейг е една стара посивяла сврака, опърничава, свадлива и своенравна, но това не значи, че обичта ми към нея е по-малка, отколкото твоята към твоите сестри. — Намръщен, Мормон взе последното яйце, стисна го в юмрук и черупката се пръсна. — А може би значи. Все едно, все пак ще скърбя ако я посекат, но както виждаш, не съм хукнал да я спасявам. Казал съм думите, както и ти. Мястото ми е тук… а твоето къде е, момче?
„Аз си нямам място — дощя му се да отвърне. — Аз съм копеле, нямам нито права, нито име, нито майка, а сега вече и баща си нямам.“
Но думите не искаха да излязат.
— Не знам.
— А аз знам — каза лорд-командир Мормон. — Студеният вятър се надига, Сняг. Сенките оттатък Вала се удължават. Котър Пайк пише за огромни стада лосове, които се стичат на юг и на изток към морето, както и за мамути. Казва, че един от хората му се натъкнал на огромни стъпки на някакво уродливо чудовище няма и на три левги от Южен страж.
Щурмоваците от Сенчестата кула намират цели села опразнени, а сир Денис казва, че една нощ видял пламъци горе по планините, огромни огньове, които горели от здрач чак до призори. Корин Полуръката хванал в плен някакъв дивак в гъстия лес на Гордж и човекът се кълнял, че Манс Райдър трупа

всички свои хора в някакво ново, тайно укрепление, което съградил, но с каква цел, боговете могат само да знаят. Мислиш ли, че твоят чичо Бенджен беше единственият щурмовак, когото изгубихме тази година?
— Бен Джен — изграчи гарванът и заклати глава, а късчетата яйце се разхвърчаха от клюна му. — Бен Джен. Бен Джен.
— Не — каза Джон. Имаше и други. Много бяха.
— Мислиш ли, че войната на твоя брат е по-важна от нашата? — изрева му старият мъж.
Джон прехапа устна. Гарванът изплющя с крила към него.
— Г-война, война, война!
— Не е — каза му Мормон. — Боговете дано ни спасят, момче, нито си сляп, нито си глупав. Когато мъртъвци са тръгнали да бродят за плячка, мислиш ли, че е много важно кой точно седи на Железния трон?
— Не. — Джон съвсем не беше го помислял така.
— Твоят лорд баща те изпрати при нас, Джон. Може ли някой да каже защо?
— Защо? Защо? Защо? — заграчи гарванът.
— Знам само, че в жилите на Старките тече кръвта на Първите хора.
Първите са вдигнали Вала и разправят, че те помнят неща, които инак са забравени. И онзи твой звяр… той ни отведе при онези създания. Той те предупреди за мъртвеца на стълбите. Сир Джаръми несъмнено щеше да го нарече „случайно съвпадение“, но ето че сир Джаръми е мъртъв, а аз съм жив.
— Лорд Мормон набоде резен шунка на върха на камата си. — Мисля, че си бил обречен да си тук, и искам двамата с твоето вълчище да сте с нас, когато тръгнем отвъд Вала.
От думите му по гърба на Джон полазиха тръпки на възбуда.
— Отвъд Вала ли?
— Добре ме чу. Решил съм да намеря Бен Старк. Жив или мъртъв. —
Сдъвка и преглътна. — Няма да седя тук и да чакам да паднат снеговете и да завеят ледените ветрове. Трябва да знаем какво става. Този път Нощният страж ще тръгне с цялата си сила срещу „Краля отвъд Вала“, Другите и каквото още може да има там. Решил съм да ги поведа лично. — Посочи с върха на камата Джон. — По обичай стюардът на лорд-командира е и негов скуайър… но не държа да се будя всяка заран с мисълта, че пак си офейкал.
Затова искам отговора ти, лорд Сняг, и го искам веднага. Ти брат ли си от
Нощен страж… или само едно копеле, което много обича да си играе на война?

Джон Сняг се изпъна и вдиша много дълбоко. „Прости ми, татко. Роб,
Аря, Бран… простете ми, не мога да ви помогна. Той е прав. Тук е мястото ми.“
— Аз съм… ваш, милорд. Ваш. Кълна се. Повече никога няма да избягам.
Стария мечок изсумтя.
— Тъй. Хайде марш да си вземеш меча.
САНСА
В стаичката си в кулата, в Стегата на Мегор, Санса се отдаде на мрака.
Спусна завесите около леглото си, спа, събуди се с плач и спа отново.
Когато повече не можеше да спи, остана да лежи под завивките, разтреперана от скръб. Влизаха и си излизаха слуги, носеха храна, но само като видеше храната, й прилошаваше. Блюдата се трупаха на масата под прозореца й непипнати и тънещи в развала, докато слугите не ги изнесяха отново.
Сънят й понякога биваше тежък като олово и без сънища, и тя се събуждаше по-уморена, отколкото преди да затвори очи. И все пак това бяха най-добрите моменти. Защото засънуваше ли, сънуваше баща си. Будна или заспала, виждаше все него, виждаше как златните плащове го просват ничком, виждаше как сир Илин пристъпва напред, измъква Лед от ножницата на гърба си, виждаше мига… мига, в който… искала бе да погледне настрани, искаше го, краката й се бяха подкосили и тя бе паднала на колене, но така и не можа да извърне глава, а хората пищяха и викаха, и нейният принц й се беше усмихнал, беше й се усмихнал и тя се бе почувствала в безопасност, но това беше само за един кратък миг, за един удар на сърцето й, докато не изрече онези думи, и краката на баща й… това си спомняше, краката му, как потръпнаха, когато сир Илин… когато мечът…
„Сигурно и аз ще умра“, каза си тя, и този път мисълта не й се стори толкова ужасна. Ако се хвърлеше през прозореца, щеше да сложи край на страданията си, а след години певците щяха да напишат песни за нейната скръб. Тялото й щеше да лежи долу на камъните, прекършено и невинно, за срам и позор на онези, които я предадоха. Стигна дори дотам, че да прекоси спалнята и да отвори дървените капаци… но куражът я напусна и тя с плач се върна в леглото си.
Прислужващите момичета се опитваха да я заговорят, когато й донесяха храна, но тя не им отвръщаше. Веднъж дойде Великият майстер Пицел с кутия с шишенца и флакончета и я попита дали е болна. Опипа й челото, накара я да се съблече и после я опипа цялата, а слугинята я държеше. Накрая, преди да си

отиде, й даде отвара от билки, подсладена с мед, и й каза по колко да гълта всяка нощ. Санса си взе дозата веднага и легна да спи.
Засънува стъпки по най-горния етаж на кулата, някакво зловещо стържене на кожа по камък, сякаш някой бавно се катереше към стаята й, стъпка по стъпка. Нищо не й остана, освен да се свие зад вратата и да слуша разтреперана, а той се приближаваше и приближаваше. Знаеше, че е сир Илин, че идва за нея с Лед в ръката, идва да й вземе главата. Нямаше къде да бяга, нямаше къде да се скрие, нямаше начин да залости вратата. Накрая стъпките спряха и тя разбра, че той просто е отвън, стои там, мълчалив, с мъртвите си очи и дългото пъпчиво лице. Точно тогава осъзна, че е гола. Присви се, опита се да се прикрие с ръце, а вратата започна да се открехва, заскърца и острието на големия меч се показа през…
Тя се събуди и изхленчи:
— Моля ви, моля ви, ще бъда добра, ще бъда добричка, моля ви, недейте.
Но нямаше кой да я чуе.
Когато най-после наистина дойдоха, Санса изобщо не чу стъпките им.
Вратата обаче отвори не сир Илин, а Джофри, момчето, което доскоро беше нейният принц. Завари я в леглото. Беше се свила под завивките, завесите бяха спуснати и тя не знаеше ден ли е, или посред нощ. Първото нещо, което чу, беше треснатата врата. После дръпнаха балдахина, тя изпъна ръка срещу внезапно нахлулата светлина и го видя застанал над нея.
— Днес следобед искам да си до мен на дворцовия съвет — каза
Джофри. — Гледай да се окъпеш и да се облечеш както се полага на моята годеница. — До рамото му стоеше Сандор Клегейн, в кафяв жакет и зелена мантия, изгорялото му лице изглеждаше ужасно на утринната светлина. Зад тях имаше двама рицари от Кралската гвардия, в дълги плащове от бял сатен.
Санса придърпа завивката до брадичката си да се покрие и заскимтя:
— Моля ви… моля ви… оставете ме.
— Ако не искаш да станеш и да се облечеш сама, Хрътката ще го направи вместо теб — каза Джофри.
— Умолявам ви, мой принце…
— Сега съм крал. Куче, измъкни я от леглото.
Сандор Клегейн я прихвана през кръста, надигна я от пухената постеля и тя зарита немощно. Одеялото й падна на пода. Само тънката нощница покриваше голотата й.
— Прави каквото ти казват, дете — каза Клегейн. — Облечи се. — И я подбутна към гардероба почти нежно.

Санса заотстъпва.
— Направих каквото ми каза кралицата, написах писма, написах каквото тя ми каза. Обещахте ми милост. Моля ви, пуснете ме да си ида у дома. Няма да извърша измяна, ще бъда добра, кълна ви се, в мен няма предателска кръв, няма. Искам само да се върна у дома. — Спомни си за доброто си възпитание, сведе глава и добави тихо: — Ако благоволите.
— Не благоволявам — каза Джофри. — Мама казва, че все пак трябва да се оженя за теб, затова ще стоиш тук и ще се подчиняваш.
— Не искам да се женя за теб — проплака Санса. — Ти отсече главата на татко ми!
— Той беше предател. Никога не съм обещавал, че ще го пощадя. Обещах само, че ще бъда милостив, и бях. Ако не беше твоят баща, щях да заповядам да го вържат за четири коня и да го разкъсат, или жив да го одерат, но му дадох чиста смърт.
Санса го зяпна, сякаш го виждаше за първи път. Носеше ватиран яркочервен жакет, извезан с лъвове, и пелерина със златни нишки, с висока яка, която очертаваше лицето му като в рамка. Зачуди се как изобщо се е заблуждавала някога, че е красив. Устните му бяха меки и червени като червеите, които човек намира по земята след дъжд, а очите му бяха празни и жестоки.
— Мразя те — прошепна Санса.
Лицето на крал Джофри се вледени.
— Майка ми казва, че не подобава на един крал да бие жена си. Сир
Мерин.
Рицарят се изправи пред нея, изви ръката й, с която тя се опита да се защити, и я зашлеви през ухото с опакото на облечената си в ръкавица ръка.
Санса не помнеше как е паднала, но когато се съвзе, се беше смъкнала на колене върху рогозките от тръстика. Главата й кънтеше. Сир Мерин Трант стоеше над нея с кръв по бялата копринена ръкавица.
— Сега ще се подчиняваш ли, или да го накарам пак да те удари?
Ухото на Санса беше изтръпнало. Тя го опипа и пръстите й се отпуснаха мокри и червени.
— Аз… както… както заповядате, милорд.
— Ваша милост — поправи я Джофри. — Ще се видим на съвета.
Обърна се и излезе.
Сир Мерин и сир Арис го последваха, но Сандор Клегейн се задържа колкото да я дръпне грубо и да я изправи.

— Спести си болката, момиче, и му дай каквото ти иска.
— Какво… какво иска той? Моля ви, кажете ми.
— Иска да му се усмихваш, да ухаеш сладко и да бъдеш дамата на неговата любов — изхриптя Клегейн. — Иска да му редиш всичките сладки думички, на които те е учила твоята септа. Иска да го обичаш… и да се боиш от него.
След като и той си отиде, Санса отново се смъкна върху чергите и зяпна няма в стената, докато две от слугините не пристъпиха плахо в стаята й.
— Ще ми трябва гореща вода за банята ми, моля — каза им тя, — и благовония. И малко пудра да скрие този оток.
Дясната й буза беше подута и болеше, но тя знаеше, че Джофри ще иска да е красива.
Горещата вода я накара да помисли за Зимен хребет и това й вля сили.
Не беше се къпала от деня, в който умря баща й, и се стъписа като видя колко мръсна стана водата. Слугините измиха кръвта от лицето й, изтъркаха мръсното от гърба й, умиха косата й и я вчесаха, докато не блесна отново на дебели кестеняви къдрици. Санса не им проговори, само им нареждаше сухо какво да правят. Бяха слуги на Ланистър, а не лично нейни, и не им вярваше.
Когато дойде време да се облича, избра си онази, зелената рокля, която бе носила на турнира. Спомни си колко галантно се бе държал с нея Джофри в нощта на пира. Навярно с това щеше да му го припомни и на него, за да се държи по-мило.
Изпи чаша мляко с каймак и похапна малко сухар, докато чакаше, за да успокои стомаха си. Сир Мерин се върна по обяд. Беше облякъл белите си доспехи: ризница от лъскави метални плочки със златни гравюри, висок шлем със златен слънчев изгрев за гребен, наколенници, нагърленик, ръкавици и ботуши от бляскава стомана, тежък вълнен плащ, стегнат с тока с форма на златен лъв. Беше вдигнал забралото на шлема си, за да се вижда по-добре злото му лице с торбичките под очите, широката, кисело изкривена уста и ръждивата на цвят, осеяна със сиво коса.
— Милейди — каза той с поклон, сякаш не беше я разкървавил с шамара си само преди три часа. — Негова милост ми заповяда да ви придружа до тронната зала.
— А заповяда ли ти да ме удариш, ако откажа да дойда?
— Вие отказвате ли да дойдете, милейди? — Погледна я съвсем безизразно, очите му дори не се спряха на отока, който й бе оставил.
Санса осъзна, че мъжът не я мрази. Нито пък я обичаше. Нищичко не изпитваше към нея. За него тя беше само някаква… вещ.

— Не — каза тя и стана. Искаше й се да се разбеснее, да го удари както той я бе ударил, да го заплаши, че стане ли кралица, ще заповяда да го пратят в изгнание, само да посмее да й посегне още веднъж… но си спомни какво й каза Хрътката и каза само: — Ще изпълня волята на Негова милост.
— Както правя аз — отвърна той.
— Да… но вие не сте истински рицар, сир Мерин.
Санса знаеше, че на това Сандор Клегейн щеше да се изсмее. Други мъже щяха да я наругаят, да я предупредят да си държи езика зад зъбите, или дори да я помолят за прошка. Сир Мерин Трант беше друга порода. На сир Мерин
Трант просто му беше все едно.
Терасата бе пуста. Санса стоеше сама, свела глава, докато Джофри долу седеше на Железния трон и раздаваше кралска справедливост така, както той я разбираше. На всеки десет дела девет, изглежда, му бяха досадни; тях той прехвърляше на своя съвет и се въртеше нервно, докато лорд Белиш,
Великият майстер Пицел и кралица Церсей решаваха спора. Но когато решеше сам да царства, дори кралицата майка не можеше да го озапти.
Доведоха някакъв крадец и той накара сир Илин да отсече ръката му на място. Двама рицари се обърнаха към него да реши спора им за земя и той постанови да се сразят в дуел на следващата заран. „До смърт“, добави. Една жена падна на колене и го замоли да й предаде главата на мъж, убит като предател. Била го обичала, каза му, и искала да го погребе прилично. „Щом си обичала един предател, значи и ти си предателка“ — каза Джофри. Двама златни плащове я повлякоха към тъмницата.
В единия край на масата седеше лорд Слинт с жабешкото лице, облечен в черна кадифена туника и лъскава златоткана пелерина, и кимаше одобрително на всяка произнесена от кралската уста присъда. Санса се взираше мрачно в това грозно лице и си спомняше как той беше хвърлил баща й в нозете на сир Илин, за да го обезглави, искаше й се да го нарани, искаше й се да се появи някой герой, него да хвърли върху камъните и да му отсече главата. Но един глас в главата й прошепна: „Герои не съществуват“ и тя си спомни какво й беше казал веднъж лорд Петир тук, в същата тази зала.
„Животът не е песен, миличко — това й беше казал. — Един ден за жалост ще го разбереш.“
„В живота побеждават чудовищата“, каза си тя и този път чу гласа на
Хрътката, хладен и хриплив като метал, стържещ на камък.
„Спести си болката, момиче, и му дай каквото иска.“
Последният случай беше с един пълничък певец от някаква градска кръчма, обвинен, че е съчинил песен, която осмива покойния крал Робърт.
Джоф им нареди да му дадат лютнята и му заповяда да изпее песента пред

кралския съд. Певецът се разплака и взе да се кълне, че никога повече няма да изпее тази песен, но кралят настоя. Беше някаква смешна песничка все за
Робърт, как се бил с една свиня. Санса знаеше, че става дума за глигана, който го беше убил, но в някои от стиховете сякаш се намекваше за кралицата.
Когато песента свърши, Джофри обяви, че е решил да прояви милост. Певецът щял да бъде лишен или от пръстите, или от езика си. Даде му един ден да си избере сам. Джанос Слинт закима.
Това беше последното дело за следобеда, отбеляза с облекчение Санса, но нейните мъки не свършиха. Когато гласът на херолда разпусна съда, тя слезе от балкона. Джофри я чакаше в подножието на витото стълбище. С него беше Хрътката, както и сир Мерин. Младият крал я огледа критично от главата до петите.
— Изглеждаш по-добре отпреди.
— Благодаря, ваша милост — каза Санса. Празни слова, но го накараха да кимне и да се усмихне.
— Ела да се поразходим — разпореди се Джофри и й предложи ръката си. Нямаше избор, освен да приеме. Докосването до ръката му някога щеше да предизвика в нея тръпка на възбуда; сега само накара кожата й да настръхне.
— Скоро ще е рожденият ми ден — заговори Джофри, докато излизаха през задния вход към тронната зала. — Ще има голям празник и подаръци. Ти какво ще ми подариш?
— Аз… не съм помисляла за това, милорд.
— Ваша милост — сряза я той. — Ти май наистина си глупаво момиче, а?
Майка ми така казва.
— Така ли казва? — След всичко, което се бе случило, думите му трябваше да са изгубили силата да я уязвят, но кой знае защо, не бяха.
Кралицата винаги досега беше толкова мила с нея.
— О, да. Тревожи се за бъдещите ни деца, дали няма да са глупави като теб, но аз й казах да не се безпокои. — Кралят махна с ръка и сир Мерин разтвори вратата пред тях.
— Благодаря, ваша милост — промълви Санса.
„Хрътката беше прав. Аз съм само едно малко птиченце, повтарящо думите, на които са ме научили.“ Слънцето се беше скрило зад западната стена и камъните на Червената цитадела сияеха, тъмни като кръв.
— Ще ти направя дете веднага, когато можеш да раждаш — обеща
Джофри, докато я развеждаше през двора за упражнения на гвардията. — Ако първото излезе глупаво, ще ти отсека главата и ще си намеря по-умна жена.
Кога смяташ, че ще можеш да родиш дете?

Санса не можеше да го погледне, толкова я засрами.
— Септа Мордейн казва, че повечето… повечето благородни момичета разцъфтяват на дванайсет или тринайсет.
Джофри кимна.
— Насам.
Вкара я в стражевата пристройка при стълбището, водещо нагоре към бойниците.
Санса се дръпна разтреперана. Изведнъж осъзна къде я водят.
— Не! Моля те, не, не ме принуждавай, моля те…
Джофри стисна устни.
— Искам да ти покажа какво става с предателите.
Санса заклати глава отчаяно.
— Не искам. Не искам!
— Мога да накарам сир Мерин да те довлече горе — отвърна той. — Но не искам. По-добре да правиш каквото кажа. — Джофри посегна към нея и
Санса се дръпна ужасена и се блъсна в Хрътката.
— Направи го, момиче — каза й Сандор Клегейн и я бутна към краля.
Устата му се изкриви на изгорялата половина от лицето му и тя почти чу останалото. „Все едно ще те принуди, затова му дай каквото иска.“
Насили се и хвана ръката на крал Джофри. Изкачването беше като в кошмар. Всяка стъпка беше усилие, сякаш измъкваше стъпалата си от дълбока до глезените лепкава кал, а стъпалата се оказаха много повече, отколкото бе допускала, хиляди пъти по хиляда стъпала, и на бастиона я чакаше ужасът.
От високите бойници на стражевата сграда светът се просна пред тях.
Санса успя да види Великата септа на Белор на хълма Висения, където бе умрял татко й. В другия край на Улицата на сестрите се издигаха руините на
Драконовата яма. На запад издутото червено слънце наполовина се беше скрило зад Портата на боговете. Соленото море се падаше откъм гърба й, а на юг се намираше рибният пазар и пристанището, и буйното русло на Черна вода. А на север…
Тя се обърна и видя само града, улици и алеи и хълмове, и падини, и още улици и още алеи, и далечни каменни стени. Но знаеше, че зад тях е откритата околност на града, с ферми, поля и гори, а отвъд нея, на север и на север, и още на север, се намираше Зимен хребет.
— Какво гледаш? — каза Джофри. — Ето това искам да видиш, ей там.

Външният ръб на бастиона беше защитен с дебел каменен парапет, стигащ до брадичката на Санса, с амбразури на всеки пет стъпки за стрелците.
Главите бяха окачени между амбразурите, горе по стената. Бяха набити на железни шипове така, че да се виждат от целия град. Санса ги беше забелязала още в мига, в който стъпи на прохода, но реката и пълните с хора улици, и гаснещото слънце бяха привлекли погледа й, защото бяха много по-хубави.
„Може да ме принуди да погледна към главите — каза си, — но не може да ме принуди да ги видя.“
— Ето тази е на баща ти — каза той. — Куче, обърни му главата, за да може да го види.
Сандор Клегейн хвана главата за косата и я обърна. Отсечената глава беше натопена в катран, за да се запази за по-дълго. Санса я погледна спокойно, без изобщо да я вижда. Всъщност не приличаше на лорд Едард.
Дори не изглеждаше истинска.
— Колко трябва да я гледам?
Джофри изглеждаше разочарован.
— Искаш ли да видиш и другите?
Редицата беше дълга.
— Ако така благоволи Негова милост.
Джофри я преведе по прохода покрай дузина или повече глави и два празни шипа.
— Тези ги пазя за чичо ми Станис и чичо ми Ренли — обясни той.
Другите глави бяха набучени много преди главата на баща й. Въпреки катрана повечето отдавна бяха изгнили и станали неузнаваеми. Кралят посочи една и каза: — Това тук е твоята септа. — Но Санса дори не можа да различи, че е на жена. Челюстта се беше оголила, а птиците бяха изкълвали едното ухо и повечето от едната буза.
Санса се беше чудила какво е станало със септа Мордейн.
— Но защо си убил нея? — попита го. — Тя беше вречена в боговете…
— Предателка. — Джофри се нацупи; Санса, изглежда, го дразнеше с нещо. — Не ми отговори какво смяташ да ми подариш на рождения ми ден.
Може би вместо това аз трябва да ти подаря нещо, какво ще кажеш?
— Както благоволи милорд — отвърна Санса.
Когато се усмихна, разбра, че й се подиграва.
— Твоят брат също се оказа предател, знаеш ли? — Хвана главата на септа Мордейн и я завъртя. — Помня го твоя брат от Зимен хребет. Кучето ми тогава го нарече „лордът на дървения меч.“ Нали, Куче?

— Така ли? Не помня — отговори Хрътката.
Джофри раздразнено сви рамене.
— Твоят брат е победил вуйчо ми Джайм. Майка ми казва, че било измяна и подлост. Плака, когато го чу. Всички жени са слаби, дори тя, макар да се преструва, че не е. Казва, че трябва да стоим в Кралски чертог в случай, че чичовците ми ни нападнат, но на мен не ми пука. След празника на рождения ми ден ще вдигна войска и лично ще убия брат ти. Това ще ти подаря аз на теб, лейди Санса. Главата на брат ти.
Тогава я обзе някаква внезапна лудост и тя чу собствения си глас да казва:
— Може пък брат ми да ми даде твоята глава.
Джофри се намръщи.
— Не трябва никога да ми се подиграваш така. Една истинска съпруга не се подиграва на своя лорд. Сир Мерин. Научи я.
Този път рицарят я хвана под челюстта и задържа главата й, докато я удря. Удари я два пъти. Устната й се разцепи и кръвта потече по брадичката й, за да се смеси със солта на сълзите й.
— И не трябва непрекъснато да плачеш — каза й Джофри. — Много по- хубава си, когато се усмихваш и се смееш.
Санса се усмихна насила от страх той да не накара сир Мерин отново да я удари, но без полза. Кралят продължи да клати неодобрително глава.
— Я си изтрий кръвта, виж каква си оцапана.
Външният парапет стигаше до брадичката й, но по вътрешния ръб на пасажа нямаше нищо, нищо освен един дълъг полет до настланата с камък полоса между двете стени, долу, на седемдесет-осемдесет стъпки. Каза си, че трябва само да го бутне. Той стоеше почти до самия ръб, стоеше и й се хилеше с дебелите си като дъждовни червеи устни. „Можеш да го направиш — каза си тя. — Можеш. Направи го.“
Дори нямаше да има значение ако и тя полетеше надолу с него. Нямаше да има никакво значение.
— Ела, момиче.
Сандор Клегейн коленичи пред нея, между нея и Джофри. С нежност, удивителна за толкова едър мъж, опипа подутата й, разцепена устна и изтри кръвта с ленена кърпа.
Мигът си отиде. Санса сведе очи.
— Благодаря ви.

Беше добро и възпитано момиче.
КЕЙТЛИН
Сякаш хиляда години бяха изтекли, откакто Кейтлин Старк бе понесла невръстния си син от Речен пад, прехвърлила бе с една малка лодка Повален камък и бе започнала пътуването си на север към Зимен хребет. И сега отново се връщаха у дома през Повален камък, само че момчето й сега носеше броня и ризница вместо бебешките пелени.
Роб седеше при носа със Сив вятър, ръката му лежеше отпусната на вълчата глава, а гребците натискаха веслата. С него беше Теон Грейджой.
Чичо й Бриндън щеше да дойде след тях на втората лодка с Големия Джон и лорд Карстарк.
Кейтлин се настани на кърмата. Стрелнаха се надолу по Повален камък и се оставиха на силното течение да ги изтласка покрай Кулата на колелото.
Плясъкът и грохотът на грамадното водно колело вътре беше звук от момичешките й години и докара на лицето й тъжна усмивка. Горе от стените на замъка войници и слуги викаха името на Кейтлин, както и на Роб, а също и
„Зимен хребет!“ По всеки бастион се вееше знамето на дома Тъли: подскачаща пъстърва, сребърна на развълнувано синьо-червено поле. Гледката беше затрогваща, но не повдигна духа й. Съмняваше се, че нещо би могло изобщо да повиши отново някога духа й. О, Нед…
Точно под Кулата на колелото направиха широк завой и се врязаха в разпенената вода. Мъжете напрегнаха мишци. Появи се широкият свод на
Водната порта и тя чу скърцането на тежките вериги, докато огромната желязна решетка се вдигаше. Вдигаше се бавно, докато приближаваха, и
Кейтлин забеляза, че долната половина е почервеняла от ръжда. От долния край на портикула върху тях покапа кал, докато минаваха отдолу, а острите железни шипове надвиснаха едва на няколко пръста над главите им. Кейтлин зяпна нагоре към решетките, зачудена колко ли дълбоко е проникнала ръждата, доколко портикулът ще може да устои на овен и дали не се налага да го подменят. В последно време подобни мисли рядко стояха далече от ума й.
Преминаха под арката и под стените, движейки се от слънце на сянка и отново на слънце. Замъкът се разтвори около тях. Навсякъде наоколо се виждаха привързани към железните стени на каменните кейове големи и малки лодки. Стражите на баща й ги чакаха на водното стълбище с брат й. Сир
Едмур Тъли беше едър млад мъж с рошава кестенява коса и страховита брада.
Нагръдникът на бронята му беше изподраскан и очукан от битките, а синьо-

червеният му плащ — оцапан с кръв и сажди. До него седеше лордът на Черни лес Титос, жилав и тънък като пика, с късо подстригани бакенбарди и клюнест нос. Яркожълтата му ризница беше инкрустирана с черен кехлибар в изкусно изваяни шарки на лози и листа, а пелерина, съшита от гарванови пера, покриваше раменете му. Тъкмо лорд Титос бе предвождал малкия отряд, измъкнал брат й от стана на Ланистър.
— Издърпайте ги — нареди сир Едмур. Трима мъже нагазиха по стъпалата в дълбоката до колене вода и придърпаха лодката с дълги куки.
Когато Сив вятър скочи, един от тях изтърва пръта си, залитна и цопна във водата. Другите се разсмяха, а на лицето на седналия във водата се изписа овча физиономия. Теон Грейджой скокна от лодката на брега, вдигна Кейтлин през кръста и я постави на първото сухо стъпало над себе си.
Едмур заслиза по стълбището да я прегърне.
— Мила ми сестрице — задавено промълви той. Имаше тъмносини очи и уста, създадена за усмивки, но сега не се смееше. Изглеждаше посърнал и изнурен, съсипан от битки и измършавял от усилия. Кейтлин го прегърна силно.
— Скръбта ти е и моя, Кат — каза й той след като се пуснаха. — Когато чухме за лорд Едард… Ланистърови ще платят, заклевам ти се. Ще получиш възмездие.
— А това ще ми върне ли Нед? — рязко отвърна тя. Много прясно й беше още за по-меки думи. Сега не можеше да мисли за Нед. И не биваше.
Нямаше да й помогне. Трябваше да е силна. — Да оставим това засега. Искам да видя татко.
— Чака те в солария — каза Едмур.
— Лорд Хостър е прикован на легло, милейди — обясни бащиният й стюард. Кога беше толкова остарял и побелял добрият човек? — Нареди веднага да ви заведем при него.
— Аз ще я заведа.
Едмур я придружи нагоре по стълбището и през вътрешния двор, където някога Петир Белиш и Брандън Старк бяха кръстосали мечове заради нея. Масивните стени от пясъчник на вътрешната цитадела се възправиха високо над нея. Докато преминаваха през една врата между двама стражи с шлемове с гребени с форма на риба, тя го попита:
— Много ли е зле? — Със страх, че знае отговора.
Едмур се навъси.
— Няма да е дълго с нас, казва майстерът. Болката е… постоянна и се усилва.

Изпълни я сляпа ярост, ярост към целия свят. Към брат й Едмур, към сестра й Лиза, към Ланистърови, към всички майстери, към Нед и към баща й, и към чудовищните богове, решили да й отнемат и двамата.
— Трябваше да ми кажеш. Трябваше да ме известиш веднага щом си го разбрал.
— Той забрани. Не искаше враговете му да разберат, че умира. След като кралството е толкова неспокойно, боеше се, че ако Ланистърови разберат колко уязвим е…
— …могат да нападнат? — довърши Кейтлин.
„Заради тебе стана всичко — заговори вътрешният й глас. — Ако не беше се наела на своя глава да пленяваш джуджето…“
Изкачиха витата стълба мълчаливо.
Цитаделата беше тристранна както самия Речен пад и соларият на лорд
Хостър също така представляваше триъгълник с каменна тераса, издаваща се на изток като нос на огромен кораб от пясъчник. Оттук владетелят на замъка можеше да наблюдава стените и бойниците, и отвъд тях, където се сливаха реките. Бяха изнесли леглото на баща й на терасата.
— Обича да седи на слънце и да гледа реките — обясни Едмур. — Татко.
Виж кого ти доведох. Кат е дошла да те види…
От младини Хостър Тъли беше едър човек; висок и плещест като млад, надебелял след като бе навлязъл в зрялост. Сега изглеждаше свит, с повехнали до кокал мускули и плът. При последното им виждане косата и брадата му бяха оставени дълги, с много сребро по тях. Сега бяха побелели като сняг. Като чу гласа на Едмур, той отвори очи.
— Котенцето — промърмори с тънък, хриплив от болката глас. —
Малкото ми котенце. — По лицето му заигра треперлива усмивка и костеливата му ръка посегна към нейната. — Чаках те…
— Ще ви оставя да поговорите — каза брат й, нежно го целуна по челото и се оттегли.
Кейтлин се смъкна на колене и взе ръката на баща си в шепите си.
Дланта му беше едра, но вече безплътна, костите мърдаха хлабаво под кожата, всичката им сила си беше отишла.
— Трябваше да ме известиш — промълви тя. — Конник, гарван…
— Конниците ги хващат и разпитват — отвърна той. — Гарваните ги свалят… — Сви се в болезнен спазъм и пръстите му се впиха в нейните. —
Раците шават в корема ми… щипят, щипят. Ден и нощ. Жестоки щипци имат тия раци. Майстер Виман ми прави сънно вино, с маков сок… спя много… но исках да съм буден, та да те видя като дойдеш. Боях се… когато Ланистърови

взеха брат ти в плен, становете им около нас… боях се, че ще си ида преди да съм те видял отново… боях се да…
— Тук съм, татко — рече тя. — С Роб, моя син. Той също ще иска да те види.
— Твоето момче — прошепна той. — Ами той… имаше моите очи, помниш ли…
— Имаше ги, и сега ги има. И освен това ти доведохме Джайм Ланистър, в окови. Речен пад отново е свободен, татко.
Лорд Хостър се усмихна.
— Видях. Снощи, когато се почна, им казах… трябва да видя. Отнесоха ме на стражницата… гледах от бойниците. Ах, каква красота… факлите, които се изляха като вълна, чух виковете, носещи се отвъд реката… сладки звуци… когато онази обсадна кула се пръсна в пламъци, богове… щях да умра, и с радост, стига само да бях видял и децата ти. Твоето момче ли го направи това?
Твоят Роб ли беше това?
— Да — каза с гордост Кейтлин. — Роб беше… и Бриндън. Вашият брат също е тук, милорд.
— Той… — Баща й зашепна съвсем тихо. — Черната риба… се е върнал?
От Долината?
— Да.
— А Лиза? — Хладният вятър раздипли тънката белота на косата му. —
Богове милостиви, сестра ти… и тя ли е дошла?
Бе толкова изпълнен с надежда и очакване, че й стана тежко да му каже истината.
— Не. Съжалявам…
— О. — Лицето му се отпусна и очите му помръкнаха. — Бях се надявал… щеше да е хубаво да я видя и нея преди…
— Тя е при сина си, в Орлово гнездо.
Лорд Тъли кимна уморено.
— Тъй… сегашният лорд Робърт, след като бедният Арин си отиде… помня… тя защо не дойде с теб?
— Изплашена е, милорд. В Орлово гнездо се чувства защитена. —
Наведе се и го целуна по набръчканото чело. — Роб чака. Искате ли да го видите? И Бриндън?
— Твоят син — прошепна баща й. — Да. Детето на Кат… той има моите очи, помня. Когато се роди. Доведи го… да.

— А брат ви?
Баща й обърна очи към реките.
— Черната риба… Той ожени ли се вече? Взе ли някое… момиче за жена?
„Дори на смъртното си ложе“ — с тъга помисли Кейтлин.
— Още не се е оженил. Знаеш го, татко. Нито ще го направи някога.
— Аз му казах… заповядах му. Ожени се! Аз му бях господарят. Той знае.
Мое право е… да му намеря подходяща. Бях му намерил… добра. От Редвин.
Стар дом. Мило момиче, хубавичко… с лунички… Бетани беше, да. Горкото дете. Сигурно още го чака. Да.
— Бетани Редвин отдавна е жена на лорд Роуан — припомни му
Кейтлин. — Има три деца от него.
— Все пак — промълви лорд Хостър. — Все пак. Плю на момичето. На
Редвин. Плю на мен. Господарят му, брат му… тая Черна риба. Имах други предложения. Момичето на лорд Бракън. На Уолдър Фрей… което и да е от трите, вика… Ожени ли се? За коя? За коя?
— За никоя — каза му Кейтлин, — но е дошъл от много левги, за да те види, с бой дойде до Речен пад. И аз нямаше да съм тук сега, ако не беше ни помогнал.
— Той винаги е бил воин — изхриптя баща й. — Това, виж, може да го прави. Рицарят на Портата, да. — Отпусна се и затвори очи, безкрайно изтощен. — Повикай го. По-късно. Сега ще поспя. Много съм уморен да се боря. Доведи го по-късно, Черната риба…
Кейтлин го целуна леко и го остави на неговата цитадела, с течащите долу реки. Бе заспал още преди да е напуснала солария.
Когато се върна във вътрешния двор, сир Бриндън Тъли стоеше на водното стълбище с мокри ботуши и говореше с началника на гвардията на
Речен пад. Веднага дойде при нея.
— Той…
— Умира — каза тя. — Както се опасявахме.
Грубоватото лице на чичо й не скри болката. Бриндън прокара пръсти през гъстата си посивяла коса.
— Ще ме види ли?
Тя кимна.
— Казва, че е твърде уморен, за да се бори.
Бриндън Черната риба се изсмя.

— Твърде стар войник съм, за да го повярвам. Хостър ще ме яде за онова момиче на Редвин и когато му палим погребалната клада, проклети да са и кокалите му.
Кейтлин се усмихна. Знаеше, че е истина.
— Не виждам Роб.
— Мисля, че отиде с Грейджой в залата.
Теон Грейджой седеше на една от скамейките в голямата зала на Речен пад, отпиваше с наслада от голям рог с тъмен ейл и описваше клането в
Шепнещия лес на слушащите го офицери от бащиния й гарнизон.
— Някои се опитаха да избягат, но ги заклещихме от двата края в долината и излязохме от мрака с меч и копие. Ланистърови сигурно помислиха, че самите Други са им изскочили, когато вълкът на Роб се развихри сред тях. Видях с очите си как откъсна ръката на един от рамото, а конете им пощуряха само от миризмата му. Не мога да кажа колко мъже изпопадаха…
— Теон — прекъсна го тя. — Къде мога да намеря сина си?
— Лорд Робърт отиде да навести гората на боговете, милейди.
Също както щеше да направи Нед. „Той е син на баща си точно толкова, колкото и мой, не бива да го забравям. О, богове, Нед…“
Намери Роб под зеления саван на листата, обкръжен от високи червени дървета и грамадни стари брястове, коленичил до дървото на сърцето, тънко язово дърво, с лице по-скоро тъжно, отколкото строго. Дългият меч беше пред него, със забит в земята връх, ръцете му в ръкавиците бяха обгърнали дръжката. Около него бяха коленичили други: Големия Джон Ъмбър, Рикард
Карстарк, Мейг Мормон, Галбарт Гловър, и още. Дори Титос, лордът на Черния лес, беше сред тях, с проснатото зад гърба му наметало с гарванов цвят. „Това са онези, които тачат старите богове“, осъзна тя. И се запита тя самата кои богове пази в сърцето си, но не можа да си отговори.
Нямаше да е добре да прекъсне молитвите им. Боговете трябваше да си получат дължимото. Дори жестоките богове, които бяха решили да й вземат
Нед, а сега и баща й. Затова Кейтлин зачака. Речният вятър раздвижи високите клони и през тях отдясно се видя Кулата на колелото, обрасла с бръшлян. И докато стоеше смълчана, всичките й спомени се изсипаха като буен планински порой. Баща й я беше учил на езда сред тези дървета, а онова там беше брястът, от който падна Едмур, когато си счупи ръката, а ей там, под онази асма, двете с Лиза си бяха играли на целуване с Петир.
Не беше се сещала за всичко това от години. Колко млади бяха всички те тогава… тя беше не по-голяма от Санса, Лиза по-малка от Аря, а Петир още по-

малък и от нея, но много напорист. Момичетата си го разменяха, къде сериозно, къде на смях. Споменът се върна толкова живо, че тя почти наяве усети потните му пръсти на рамото си и дъха му с вкус на мента. В гората на боговете растеше дива мента и Петир обичаше да я дъвче. „Той се опита да си пъхне езика в устата ми“ — признала бе Кейтлин на сестра си след това. „И с мен се опита — прошепна й Лиза, свенливо и задъхано. — Хареса ми.“
Роб бавно се изправи и прибра меча си в ножницата и Кейтлин неволно си помисли дали синът й изобщо е целувал някога момиче в гора на боговете.
Сигурно. Беше забелязвала с каква влага в очите го поглежда Джейн Пули, а и някои от слугинчетата, дори от по-големите, на по осемнадесет години… беше яздил в битка, убивал беше хора с меча си, трябваше да е целувал и момиче. В очите й имаше сълзи и тя ги изтри ядосано.
— Мамо — каза Роб, щом я видя да стои в края на полянката. — Трябва да свикаме съвет. Има да се решат някои неща.
— Дядо ти иска да те види — каза тя. — Роб, той е много болен.
— Сир Едмур ми каза. Съжалявам, мамо… за лорд Хостър и за теб. Но първо трябва да проведем съвета. Получили сме вести от юг. Ренли Баратеон е заявил претенциите си за братовия си трон.
— Ренли? — Беше стъписана. — Но аз мислех… разбира се, лорд Станис трябваше да…
— Както и всички ние, милейди — каза Галбарт Гловър.
Военният съвет се събра в Голямата зала около четири дълги дървени маси, подредени в прекъснат квадрат. Лорд Хостър беше твърде немощен, за да дойде, и остана да спи на терасата си и да сънува слънцето над реките на своята младост, Едмур седеше на високия престол на рода Тъли, с Бриндън
Черната риба от едната му страна и бащините му знаменосци, подредени отляво и отдясно зад страничните маси. Вестта за победата при Речен пад се бе разнесла сред владетелите, избягали при Тризъбеца, и ги беше върнала.
Влезе Карил Ванс, вече лорд, тъй като баща му бе загинал под Златния зъб.
Сир Марк Пайпър беше с него и те представиха някой си Дари, момче на годините на Бран. Лорд Джонос Бракън пристигна от руините на Каменния плет, намръщен и гневен, и седна колкото може по-далече от Титос Черния лес.
Северните владетели седнаха срещу тях. Бяха по-малко. Големия Джон седна от лявата страна на Роб, а до него Теон Грейджой; Галбарт Гловър и лейди Мормон бяха отдясно на Кейтлин. Лорд Рикард Карстарк, измършавял и посърнал от скръб, седеше като видение от някакъв кошмар, с несресана и немита дълга брада. Оставил бе двама мъртви синове в Шепнещия лес, а за

третия нямаше вест — за най-големия, който беше водил копията на Карстарк срещу Тивин Ланистър на Зелената вилка.
Спорът бушува до късно през нощта. Всеки от владетелите имаше право да говори и те говореха… и викаха, и кълняха. Имаше и разум в този спор, и люти закачки и шеги, и пазарлъци, удряха се чаши по масата, сипеха се заплахи, излизаха и се връщаха кой навъсен, кой усмихнат. Кейтлин седеше смълчана и слушаше.
Рууз Болтън беше прегрупирал останките от другата им войска при устието на прохода. Сир Хелман Толхарт и Уолдър Фрей все още държаха
Близнаците. Армията на лорд Тивин беше прехвърлила Тризъбеца и се насочваше към Харънхъл. А в страната вече съществуваха две кралства. Две кралства и никакво съгласие.
Мнозина от лордовете знаменосци предлагаха веднага да тръгнат в поход към Харънхъл, да пресрещнат лорд Тивин и да сложат край на
Ланистър завинаги.
Младият и буен Марк Пайпър настоя вместо това да ударят на запад при
Скалата на Кастърли. Други обаче препоръчваха търпение. Джейсън
Малистър изтъкна, че Речен пад се намира напряко на пътя за продоволствие на Ланистър; да забавят, да лишат лорд Тивин от помощни сили и провизии, докато не подсилят отбраната си. Лорд Блакууд, владетелят на Черния лес, заяви, че и дума не може да става.
Трябвало да си довършат делото, започнато при Шепнещия лес.
Предложи поход към Харънхъл и да вземат също така армията на Рууз
Болтън. Предложеше ли нещо Черния лес, Бракън както винаги се противопоставяше. Лорд Джанос Бракън стана и настоя, че трябва да се врекат на краля Ренли и да тръгнат на юг, за да присъединят силите си към неговите.
— Ренли не е кралят — заяви Роб. Това беше първият път, в който синът й проговори. Също като баща си умееше да слуша.
— Не мога да допусна, че държите на Джофри, милорд — каза Галбарт
Гловър. — Той отне живота на баща ви.
— Това го прави зло същество — отговори Роб. — Но не зная какво прави от Ренли крал. Въпреки всичко Джофри е най-големият законен син на
Робърт, така че тронът е негов по право и според законите на кралството.
Дори той да умре, а аз ще се погрижа да умре, има по-малък брат. Томен е следващият поред, след Джофри.
— Томен е също толкова Ланистър — сряза го сир Марк Пайпър.
— Както кажете — отвърна обезпокоен Роб. — Но ако никой от двамата не е крал, то как може да е лорд Ренли? Той е по-младият брат на Робърт. Бран

не може да стане владетел на Зимен хребет преди мен, и Ренли не може да стане крал преди лорд Станис.
Лейди Мормон се съгласи.
— Лорд Станис има по-основателни права.
— Ренли е коронован — заяви Марк Пайпър. — Планински рай и Края на бурите поддържат неговата претенция, а хората на Дорн няма да се забавят. Ако Зимен хребет и Речен пад добавят силата си към неговата, ще разполага с пет от седемте велики дома зад себе си. Шест, ако Арините също се размърдат! Господа, само до една година ще имаме забити на пики главите на всички тях, на кралицата и на момченцето крал, на лорд Тивин, на Дяволчето, на Кралеубиеца, на сир Кеван, на всички! Ето това ще спечелим, ако се присъединим към лорд Ренли. Какво може да има лорд Станис против всичко това, че да го отхвърляме?
— Правото — заяви упорито Роб. На Кейтлин й прозвуча някак призрачно, сякаш го беше изрекъл баща му.
— Значи смятате да се обявим на страната на Станис? — попита Едмур.
— Не знам — отвърна Роб. — Помолих се да бъда осенен какво да предприема, но боговете не ми дадоха отговор. Ланистърови убиха баща ми като изменник и всички ние знаем, че това е лъжа, но ако Джофри е законният крал и ние излезем срещу него, тогава ние ще бъдем изменници.
— Милорд баща ми би настоял за предпазливост — каза доста възрастният сир Стеврон с присъщата на Фрей усмивка на язовец. — Да изчакаме, да оставим тези крале да изиграят своята игра на тронове. След като сложат край на битките си, ще можем да прегънем коляно пред победителя, или да му се опълчим, както изберем. Събере ли Ренли достатъчно мощ, то лорд Тивин най-вероятно ще поиска мир… и да бъде върнат синът му. Благородни господа, позволете ми да отида при него и да уговоря добри условия за откуп и…
Гневен рев го прекъсна.
— Страхливец! — изтътна гласът на Големия Джон.
— Моленето за мир ще ни изкара слаби — заяви лейди Мормон.
— Проклети да са откупите ти, не трябва да даваме Кралеубиеца — извика Рикард Карстарк.
— А защо не мир? — попита Кейтлин.
Лордовете я погледнаха, но тя усети върху себе си само очите на Роб и ничии други.

— Милейди, те убиха милорд баща ми и вашия съпруг — каза мрачно синът й. Извади от ножницата дългия меч и го постави на масата пред себе си, светлата стомана блесна върху грубото дърво. — Това е единственият мир, който аз имам за Ланистърови.
Големия Джон изрева одобрително и другите мъже добавиха гласовете си, завикаха, наизвадиха мечове и заудряха с юмруци по масата. Кейтлин изчака да се усмирят.
— Господа — каза им тя. — Лорд Едард бе вашият сеньор, но аз делях постелята му и родих децата му. Смятате ли, че го обичам по-малко от вас? —
Гласът й беше скършен от скръб, но Кейтлин вдиша дълбоко и се овладя. —
Роб, ако този меч можеше да го върне, никога нямаше да ти позволя да го прибереш, докато Нед не застане отново до мен… но той си отиде и и сто
Шепнещи лесове няма да променят това. Нед си отиде, както и Дарин Рогов лес, и доблестните синове на лорд Карстарк, и много други добри мъже редом с тях, и никой от тях няма да се върне вече при нас. Още смърт ли ни трябва?
— Вие сте жена, милейди — изгърмя гласът на Големия Джон. —
Жените не разбират тези неща.
— Вие сте нежният пол — каза лорд Карстарк с бръчки на скръб по хлътналото лице. — Мъжът има нужда от възмездие.
— Вие ми дайте Церсей Ланистър, лорд Карстарк, и ще видите колко нежна може да бъде една жена — отговори Кейтлин. — Сигурно не разбирам от тактика и стратегия… но от безсилие разбирам. Тръгнахме на война, когато пълчищата на Ланистър опустошаваха крайречните земи и Нед беше в плен, лъжливо обвинен в измяна. Сражавахме се, за да се защитим и да спечелим свободата на моя съпруг… Е, с едното се приключи, а другото е завинаги недостижимо. За Нед ще скърбя до края на дните си, но съм длъжна да мисля за живите. Искам да върна дъщерите си, а кралицата още ги държи. Дори да потрябва да разменя четирима Ланистърови за двама Старки, ще го нарека сделка и ще благодаря на боговете. Искам да те опазя, Роб, за да управляваш
Зимен хребет от бащиния си престол. Искам да изживееш живота си, да целунеш момиче, да си вземеш жена и да станеш баща на син. Искам да сложа края на всичко това. Искам да се върна у дома, господа, и да оплача съпруга си.
Когато Кейтлин спря да говори, залата беше съвсем притихнала.
— Мир… — отрони чичо й Бриндън. — Мирът е сладък, милейди… но при какви условия? Не е добре да изковеш от меча си плуг, ако на другия ден ще трябва да го изковаваш отново.
— За какво тогава умряха Торен и моят Едард, ако ще трябва да се връщам в Кархолд само с костите им? — попита Рикард Карстарк.

— Тъй де — намеси се лорд Бракън. — Грегър Клегейн съсипа нивята ми, изкла ми хората и превърна Каменния плет в димяща руина. Сега какво, да прегъна коляно пред онези, които го пратиха ли? За какво се бихме, щом ще трябва да се примирим и да оставим всичко както си беше?
А лорд Блакууд се съгласи, за изненада и ужас на Кейтлин.
— И ако сключим мир с крал Джофри, няма ли тогава да се окажем предатели спрямо крал Ренли? Ако еленът надвие лъва, къде оставаме ние тогава?
— Каквото и да решите, аз никога няма да нарека един Ланистър свой крал — заяви Марк Пайпър.
— Нито пък аз! — извика малкият Дари. — Никога!
И виковете започнаха отново. Кейтлин седеше и слушаше отчаяна. А толкова близо беше стигнала! Почти я бяха послушали, почти… но мигът отмина. Мир нямаше да има, а с него — и шансът раните да се изцерят.
Сигурност нямаше да има. Тя извърна очи към сина си, загледа го как слуша разгорещения спор на владетелите, намръщен, угрижен, но обречен на тази война. Врекъл се беше да се венчае за дъщеря на Уолдър Фрей, но сега тя виждаше ясно пред него истинската му невяста: меча, положен от него на масата.
Кейтлин тъкмо мислеше за дъщерите си, чудеше се дали изобщо ще ги види повече, когато Големия Джон скочи на крака.
— ГОСПОДА! — извика грамадният мъж и гласът му прогърмя в залата.
— Ето какво ще ви кажа пък аз за тези двама крале! — Изплю се. — Ренли
Баратеон за мен е едно нищо, както и Станис. Откъде накъде ще властват те над мен и моето от някакъв си накичен с цветя престол в Планинския рай или в Дорн? Какво знаят те за Вала, или за Вълчия лес, или за гробните могили на
Първите? На тях и боговете им са грешни. Другите да ги вземат и
Ланистърови, дотук ми дойде от тях. — Посегна над рамото си и извади огромния си двуръчен меч. — Защо да не поемем отново сами управлението си? За драконите се бяхме венчали, но всички дракони са мъртви! — Посочи с меча към Роб. — Там седи единственият крал, пред когото смятам да сгъна моето коляно, господа — прогърмя той. — Кралят на Севера!
И коленичи и положи меча си в нозете на нейния син.
— Мирът ще го приема при тези условия — каза лорд Карстарк. —
Могат да си задържат Червения замък заедно със скапания си Железен трон.
— Измъкна дългия си меч от ножницата. — Кралят на Севера! — каза и коленичи до Големия Джон.
Мейг Мормон стана.

— Кралят на Севера! — заяви дамата воин и постави до мечовете боздугана си.
И речните владетели също заставаха — Черния лес и Бракън, и
Малистър, домове, които никога не бяха плащали васален данък на Зимен хребет, но Кейтлин гледаше как се вдигат един по един от местата си и вадят мечовете си, прегъват коляно и извикват старите слова, нечувани в пределите на кралството от триста години, откакто бе дошъл Егон Дракона, за да направи от Седемте кралства едно… но ето че сега звучаха отново, кънтяха старите слова от гредите на Великата зала на баща й.
— Кралят на Севера!
— Кралят на Севера!
— КРАЛЯТ НА СЕВЕРА!
ДЕНЕРИС
Червена беше земята, мъртва и напукана, и нямаше добро дърво наблизо. Слугите, пратени за дърва и фураж, се върнаха с наръч изсъхнали стръкове, червен храст и чимове кафява трева. Взеха двете най-прави дървета, изсякоха клоните им, обелиха ги, разцепиха ги и ги подредиха на квадрат.
Средата му напълниха със слама, сухи храсти, кора и купчини изсъхнала трева.
Ракаро избра един жребец от малкото стадо, което им бяха оставили. Не можеше да се сравни с червения на хал Дрого, но малко бяха конете. В средата на квадрата Аго го угости с една смачкана ябълка и го свали с един удар на брадвата между очите.
С вързани ръце и крака Мирри Маз Дуур гледаше от прахта с безпокойство в черните си очи.
— Не е достатъчно да убиеш кон — рече тя на Дани. — Сама по себе си кръвта е нищо. Нямаш думите, за да направиш магия, нито мъдрост имаш да ги намериш. Да не мислиш, че кръвната магия е детска работа? Викаш ми майги, сякаш е проклятие, но то значи само мъдра. Дете си ти, невежа си по детски. Каквото и да си решила да направиш, няма да стане. Освободи ме от тези връзки, че да ти помогна.
— Омръзна ми дърдоренето на майги — каза Дани на Джого. Той изплющя с бича си и божията жена си замълча.
Над конския труп вдигнаха площадка от цепеници; стволове от по- малки дървета и клони от по-големи, най-дебелите и прави клони, които можаха да намерят. Дървото го редяха от изток на запад, от изгрев накъм

залез. На площадката струпаха накуп най-ценните неща на хал Дрого: голямата му шатра, вапцаните му в ярки бои елеци, седла и такъми, бича, който баща му му беше дал, когато бе навлязъл в мъжеството си, аракха, с който бе посякъл хал Ого и сина му, и един грамаден лък от драконова кост.
Аго щеше да добави и оръжията, които кръвните ездачи на Дрого бяха поднесли на Дани като брачни дарове, но тя му забрани.
— Тези са мои — рече тя, — и смятам да ги задържа.
Около ценностите на хала наслагаха още храсти и между тях пръснаха чимове трева.
Когато слънцето се издигна в зенита, при Дани дойде сир Джора
Мормон и я дръпна настрана.
— Принцесо…
— Защо ме наричаш така? — сряза го Дани. — Моят брат Визерис беше твоят крал, нали?
— Беше, милейди.
— Визерис е мъртъв. Аз го наследих, последната кръв на рода
Таргариен. Каквото е било негово, сега е мое.
— Моя… кралице — каза сир Джора и коленичи. — Мечът ми, който бе негов, сега е ваш, Денерис. И сърцето ми също, то никога не е принадлежало на вашия брат. Аз съм само един рицар и нищо друго не мога да предложа освен изгнанието си, но ви моля, изслушайте ме. Оставете хал Дрого да си отиде. Няма да сте сама. Обещавам ви, никой не ще ви отведе във Вее Дотрак, освен ако сама не го пожелаете. Не сте длъжна да се влеете в дош халеен. Ще видите тепърва всички невидяни досега чудеса на света, и ще пиете вината, които боговете решат да ни поднесат. Моля ви, халееси. Зная какво сте решили. Недейте. Недейте.
— Трябва — каза му Дани. И докосна лицето му, леко и тъжно. — Ти не разбираш.
— Разбирам че го обичахте — каза сир Джора с пресекнат от отчаяние глас. — И аз някога обичах своята дама, съпругата си, но все пак не умрях с нея. Вие сте моята кралица, мечът ми е ваш, но не ме молете да стоя настрана, докато се качвате на кладата на Дрого. Няма да гледам как горите.
— От това ли се боиш? — Дани го целуна по широкото чело. — Не съм чак такова дете, мили ми сир.
— Значи не се каните да умрете с него? Заклевате ли се, моя кралице?
— Кълна се — каза тя на Общата реч на Седемте кралства, които бяха нейни по право.

Третото ниво на площадката беше от сплетени клонки, не по-дебели от един пръст и покрити със сухи листа и вейки. Тях положиха от север на юг, от леда накъм огъня, и ги отрупаха с меки възглавници и постели от коприна.
Слънцето бе започнало да се спуска на запад, когато привършиха. Дани привика дотраките около себе си. Останали бяха по-малко от стотина. С колко ли беше започнал Егон, зачуди се тя.
— Вие ще сте моят халазар — рече им тя. — Виждам робски лица.
Освобождавам ви. Свалете си нашийниците. Вървете си, ако искате, никой няма да ви посегне. Ако останете, ще сме като братя и сестри, като съпруги и съпрузи. — Черните очи я гледаха напрегнато и безизразно. — Виждам децата, жените, набръчканите лица на старите. До вчера и аз бях дете. Днес съм жена. Утре ще съм старица. На всеки от вас казвам: дайте ми своите ръце и сърца, и винаги ще има място за вас. — Обърна се към тримата млади воини от своя хас. — Джого, на теб давам бича със сребърната дръжка, който ми беше брачен дар, и те наричам ко и моля за твоята клетва, че ще живееш и ще умреш като кръв от моята кръв, че ще яздиш редом до мен и ще пазиш живота ми.
Джого взе бича от ръцете й, но на лицето му се изписа объркване.
— Халееси — заговори той колебливо, — това не може. Ще се посрамя, ако стана кръвен ездач на жена.
— Аго — извика Дани, без да отвръща на словата на Джого. „Погледна ли назад, загивам.“ — На теб давам лъка от драконова кост, който ми беше брачен дар. — Беше двойно извит, лъскаво черен и изключително красив, по- висок от самата нея. — Наричам те ко и моля за твоята клетва, че ще живееш и ще умреш като кръв от моята кръв, че ще яздиш редом до мен и ще пазиш живота ми.
Аго прие лъка със сведени очи.
— Не мога да изрека тези думи. Само мъж може да води халазар и да нарече някого ко.
— Ракаро — каза Дани, обръщайки гръб на отказа, — ти ще имаш големия аракх, който ми беше брачен дар, с позлатената дръжка и острие. И теб също наричам ко и моля за твоята клетва, че ще живееш и ще умреш като кръв от моята кръв, че ще яздиш редом до мен и ще пазиш живота ми.
— Ти си халееси — каза Ракаро, докато взимаше аракха. — Ще яздя до рамото ти до Вее Дотрак под Майката на планините и ще пазя живота ти, докато си заемеш мястото при стариците на дош халеен. Повече не мога да обещая.
Тя кимна много спокойно, сякаш не бе чула отговора, и се обърна към последния от своите защитници.

— Сир Джора Мормон — каза тя. — Първият и най-великият от моите рицари, нямам брачен дар, който да ти дам, но ти се кълна, един ден ще получиш от ръцете ми дълъг меч, какъвто никой друг по света не е виждал, от дракон изкован и от валирианска стомана направен. И теб също бих помолила за клетва.
— Имате я, моя кралице — каза сир Джора, коленичи и положи меча си пред нозете й. — Кълна се да ви служа, да ви се покорявам и да умра за вас, ако потрябва.
— Каквото и да стане?
— Каквото и да стане.
— Ще държа на тази твоя клетва. Моля се да не съжалиш никога, че си я дал. — Дани го подкани да се изправи. Изпъна се на пръсти да стигне устните му, нежно целуна рицаря и каза: — Ти си първият от моята кралска гвардия.
Усещаше погледите на своя халазар, когато влезе в шатрата. Дотраките мърмореха и я поглеждаха накриво. Мислеха я за полудяла. Може би бяха прави. Скоро щеше да го разбере. „Погледна ли назад, загивам.“
Когато Ирри й помогна да влезе в бронзовия казан, водата се оказа непоносимо гореща, но Дани нито трепна, нито извика. Обичаше горещината.
Тя я пречистваше. Джикуи беше сипала във водата от благовонията, които бе намерила на пазара във Вее Дотрак; парата се вдигаше, влажна и уханна.
Дорея изми косата й и я реса дълго, докато се разплетат сплъстените възли.
Ирри изтърка гърба й. Дани затвори очи и се остави мирисът и топлината да я обгърнат. Усещаше как топлината се просмуква през незарасналата плът между бедрата й. Потръпна, когато проникна в нея, и после болката й сякаш се стопи. И тя се понесе.
Когато се почувства съвсем пречистена, слугините й й помогнаха да излезе от банята. Ирри и Джикуи я подсушиха, докато Дорея вчесваше с четка косата й, докато тя не се посипа като река от течно сребро по гърба й.
Намазаха я с цветни масла и канела, по малко на всяка китка, зад ушите, по връхчетата на натежалите й от мляко гърди. Последната капка беше мястото на насладата, между бедрата. Пръстът на Ирри бе лек и прохладен като любовна целувка, когато се плъзна между устните.
След това Дани ги отпрати, за да може да подготви хал Дрого за последната му езда към нощните земи. Грижливо изми тялото му, вчеса и помаза косата му, пръстите й за последен път полазиха през нея, усетиха тежестта й, спомни си как за първи път я докосна, в нощта на брачната им езда. Косата му никога не беше рязана. Колко мъже на този свят можеха да умрат, без косата им да е рязана? Зарови лицето си в нея и вдиша тежкия аромат на маслата. Миришеше й на трева и на топла пръст, миришеше на

пушек и на мъжко семе, и на коне. Миришеше на Дрого. „Прости ми, слънце на живота ми. Прости ми за всичко, което направих, и за онова, което трябва да направя. Платих цената, звезда моя, но много висока беше, много висока…“
Дани сплете косата му и вдяна сребърните халки на мустаците му, и едно по едно окачи звънчетата по плитката. Толкова много звънчета, златни, сребърни, бронзови. Звънчета, за да чуват враговете му, когато идва, и да ги смазва страхът. Облече го в терлици от конски косъм и високи ботуши, закопча му на кръста колан, натежал от златни и сребърни медальони. На нашарените му от белези гърди му облече пъстрия елек, стария и избледнял, който Дрого си обичаше най-много. А за себе си избра широки панталони от пясъчна коприна, пантофи с връзки до средата на прасците и елек като на
Дрого.
Слънцето вече гаснеше, когато ги повика да отнесат тялото му на кладата. Дотраките гледаха смълчани, докато Джого и Аго го изнасяха от шатрата. Дани тръгна след тях. Положиха го върху възглавници и коприни, с главата му към Майката на планините, далече на североизток.
— Масло — заповяда тя и те донесоха стомните и ги изляха върху кладата, за да подгизнат коприните и храстите, и вързопите със суха трева, чак докато маслото не потече под дървените трупи и въздухът не се изпълни с тежката миризма. — Донесете яйцата ми — заповяда Дани на слугините си.
Нещо в гласа й ги накара да затичат.
Сир Джора я хвана за ръката.
— Моя кралице, Дрого няма да има нужда от драконови яйца в нощните земи. По-добре да ги продадем в Асшаи. Само с едно можем да купим кораб, който да ни върне до Свободните градове. Ако продадете и трите, ще сте богата жена до края на дните си.
— Не са ми дадени за продаване — каза му Дани.
Сама се изкачи на кладата, за да постави яйцата около своето слънце и звезди. Черното до сърцето му, под мишницата. Зеленото до главата му, загърнато с неговата плитка. Жълтозлатото — долу между краката му. Когато го целуна за последен път, Дани вкуси сладостта на маслото по устните му.
Щом слезе от кладата, забеляза, че Мирри Маз Дуур я гледа втренчено.
— Ти си луда — изхриптя божията жена.
— Толкова ли е далече от безумието до мъдростта? — попита Дани. —
Сир Джора, вземи тази майги и я завържи на кладата.
— Не… кралице, не, чуйте ме…

— Направи каквото ти казах. — Той се поколеба още малко и гневът й избликна. — Закле се да ми се покоряваш, каквото и да става. Ракаро, помогни му.
Божията жена не извика, докато я влачеха към кладата на хал Дрого и я завързваха до съкровищата му. Дани сама изля масло над главата й.
— Благодаря ти, Мирри Маз Дуур — каза й, — за всичките уроци, които ми даде.
— Няма да чуеш писъците ми — отвърна Мирри, докато маслото капеше от косата й и мокреше дрехите й.
— Ще ги чуя — каза Дани, — но не писъците ти искам, а само живота ти.
Помня добре какво ми каза. Само смърт може да заплати живот.
Мирри Маз Дуур отвори уста, но не изрече нищо. Докато отстъпваше,
Дани видя, че презрението в плоските черни очи на майги се замени с нещо, което наподобяваше страх. Повече нямаше какво да се прави, освен да се гледа слънцето и да се чака първата звезда.
Когато умре един господар на конете, посичат с него любимия му кон, та да може гордо да го яхне и да препусне към земите на нощта. Телата ги изгарят под открито небе и халът се вдига на своя страховит жребец, за да заеме мястото си сред звездите. Колкото по-буйно е горял мъжът приживе, толкова по-ярка ще е звездата му в тъмното.
Джого я забеляза пръв.
— Ето там — промълви той. Дани погледна и я видя, ниско на изток.
Първата изгряла звезда беше пламтяща червена комета. Кървавочервена, огненочервена, опашката на дракон. За по-явен знак не можеше и да се моли.
Дани взе факлата от ръката на Аго и я заби в цепениците. Маслото мигом пое пламъка, а храстите и сухата трева веднага след него. Пламъчетата полазиха по дървото като пъргави червени мишлета, плъзнаха се по маслото и заскачаха от кора на клон или лист. Надигна се зной и лъхна в лицето й, мек и внезапен като любовен дъх, но само след секунди стана непоносим. Дани отстъпи крачка назад. Дървото запращя все по-силно. Мирри Маз Дуур запя с пронизителен, виещ глас. Пламъците се завихриха и загърчиха, затичаха се в бясната си надпревара нагоре по дървената платформа. Дани се заслуша в пращенето на цепениците. Пламъците забушуваха около Мирри Маз Дуур.
Песента й се извиси още по-пронизително… след това тя простена, и отново, и още веднъж, а песента й се превърна в късащ ушите вой, все по-тънък и пълен с нечовешка болка.
А после пламъците стигнаха до нейния Дрого и го обкръжиха. Пламнаха дрехите му и само след миг хал бе пременен в дипли развята оранжева коприна и струйки къдрещ се сив дим, сив и мазен. Устните на Дани се

отвориха и тя усети, че дъхът й е секнал. Част от нея изпита неудържимото желание да отиде при него, както се боеше сир Джора, да се втурне в пламъците, за да го помоли за прошка, да я вземе и обладае за сетен път, докато огънят топи плътта по костите, докато двамата станат едно, завинаги.
Долови миризмата на горяща плът, не по-различна от тази на конската плът, печаща се върху лагерен огън. Кладата беснееше в сгъстяващия се вечерен сумрак като някой огромен звяр, поглъщаше все по-слабите писъци на Мирри Маз Дуур и пращаше нагоре дълги огнени езици да ближат корема на нощта. И докато димът се сгъстяваше, дотраките отстъпваха назад задавени. Грамадни огнени съсиреци разгръщаха знамената си под напора на този адски вятър, а цепениците съскаха и пращяха, вдигаха се над пушека блестящите нажежени въглени, за да се разнесат в тъмното като безброен рояк новородени светулки. Биеше зноят във въздуха с огромни червени криле и отблъскваше дотраките назад и все по-назад, отблъскваше дори Мормон, но
Дани стоеше на място. Тя носеше в себе си кръвта на дракона и огънят беше в нея.
Усетила бе истината много отдавна. Пламъците се вихреха пред нея като жени, подхванали танца в нощта на венчавката й. Виеха се и пееха, и въртяха своите жълти, оранжеви и пурпурни воали, страховита гледка, ала красива, така красива и жива с топлината си. Дани разтвори ръцете си към тях и кожата й се зачерви и засия. „И това е венчавка“, каза си тя. Мирри Маз Дуур беше млъкнала. Божията жена я мислеше за дете, но децата порастват. Децата се научават. Нова стъпка и Дани усети нажежения пясък под петите си, въпреки сандалите. Пот потече по бедрата и между гърдите й, ручейчета набраздиха бузите й на мястото на доскорошните сълзи. Сир Джора крещеше зад нея, но той беше вече без значение, важен бе само огънят. Пламъците бяха толкова красиви, най-красивото нещо, което бе виждала, всеки от тях — чародей, облечен в жълт, оранжев или пурпурен халат, вихреха дългите си наметала от сив дим. И видя тя огнелъвове и огромни жълти влечуги, и коне еднорози, сътворени от бледосин пламък; видя риби и лисици, и чудовища, вълци и ярки птици, и обсипани с цвят дървета, всяко едно — по-красиво от предното. Видя един кон, огромен сив жребец, нарисуван с дим, а веещата му се грива бе ореол от сини пламъци. „Да, любов моя, слънце мое и звезди. Да, сега се качи, сега яхни и препусни.“
Елекът й запуши, затова Дани го свали и го хвърли на земята. Вапцаната кожа лумна, а тя пристъпи още по-близо към огъня, с оголени гърди, и от червените издути цицки потече мляко. „Сега — помисли тя, — сега“, и за миг зърна хал Дрого пред себе си, как се метна на жребеца си от дим и изплющя с огнения бич в ръката си. Усмихна се и бичът като змия се изви и просъска по кладата.

А тя чу пукот като от поломен камък. Платформата от дърво и храсти, и трева, започна да се накланя и да се срива. Парчета горящо дърво се плъзнаха към нея и я обсипа дъжд от пепел и въглени. И още нещо се срина надолу, заподскача и се затъркаля, и се спря в нозете й: къс огънат камък, светъл и нашарен със златни нишки, счупен и димящ. Ревът на огъня изпълваше света, но смътно някъде през огнения водопад Дани чу писъка на жени и детския вик на почуда.
„Само смърт може да заплати живот.“
Последва втори пукот, силен и рязък като небесен гръм, пушекът се размърда и се завихри наоколо й, наклони се кладата и цепениците загърмяха, щом пламъкът докосна сърцевината им. Тя чу цвиленето на подплашени коне и гласовете на дотраките се извисиха във викове на страх и ужас, чу и сир Джора, който крещеше името й и проклинаше.
„Не“, искаше й се да му извика. „Не, добри мой рицарю, за мен не се бой.
Огънят е мой. Аз съм Денерис, Родената в буря, дъщеря съм на дракони, невяста съм на дракони, майка съм на дракони, не виждаш ли? Не ВИЖДАШ ли?“ А кладата блъвна пламък и дим на тридесет стъпки високо в небето, след което се срина и се изсипа около нея. Без да се бои, Дани пристъпи напред в огнената буря да повика децата си.
Третият пукот беше силен и рязък като свършека на света.
Когато огънят най-сетне замря и земята се охлади достатъчно, за да може да се стъпва по нея, сир Джора Мормон я намери сред пепелищата, обкръжена от почернели цепеници, гаснеща жар и изгорели кости на мъж, на жена и на жребец. Беше гола, покрита със сажди, дрехите й се бяха превърнали в пепел, красивата й коса бе изгоряла и окапала… но тя самата бе непокътната.
Жълтозлатият дракон сучеше от лявата й гърда, зелено-бронзовият — от дясната. Тях двата ги държеше в ръце. Черно-пурпурният звяр се беше наместил на раменете й, а дългият му змиевиден врат бе увит под брадичката й. Когато видя Джора, съществото вдигна глава и го погледна с очи, червени като въглени.
Онемял, рицарят падна на колене. Зад него пристъпиха мъжете на нейния хас. Джого пръв положи своя аракх пред нозете й.
— Кръв на моята кръв — промълви той и зарови лицето си в димящата още земя.
— Кръв на моята кръв — чу тя ехото на Аго.
— Кръв на моята кръв — извика Ракаро.

А след това дойдоха слугините й, после останалите, всички дотраки, мъже, жени и деца, и Дани трябваше само да се вгледа в очите им, за да разбере, че вече са нейни, днес, утре и завинаги, нейни както бяха преди на
Дрого.
Когато Денерис Таргариен се изправи, черният изсъска и от устата и ноздрите му изригна бял дим. Другите два се отдръпнаха от гърдите й да добавят гласовете си към призива му, разгърнаха прозрачни криле и заплющяха с тях във въздуха, и за пръв път от стотици години нощта оживя с музиката на драконите.
БЛАГОДАРНОСТИ
Казват, че дяволът е в подробностите.
Една толкова голяма книга е пълна с дяволи, всеки от които ще те ухапе, ако не внимаваш. За щастие, познавам много ангели.
Благодарности и признателност, прочие, на всички онези добри хора, които толкова добронамерено ми довериха своите уши и опит (а в някои случаи — и своите книги), за да мога да се оправя с всичките малки подробности: Сейг Уолкър, Мартин Райт, Мелинда Снодграс, Карл Кейм, Брус
Боу, Том О’Брайън, Роджър Зелазни, Джейн Линдсколд и Лаура Дж. Миксон. И разбира се, на Парис.
И специални благодарности на Дженифър Херши за неоценимата й помощ.
Свалено от www.readbg.com
Издание: ИГРА НА ТРОНОВЕ. 2002. Изд. Бард, София. Страници: 703. Бард.
Формат: 16,6×23,6. Страници: 703. Цена: 12.00 лв. ISBN: 954-585-293-3.