Джошкун кьокел



страница7/7
Дата22.07.2016
Размер1.38 Mb.
1   2   3   4   5   6   7

Между Запада и Изтока – преоценка на Централна Европа и Балканите


Сравнителният подход при изясняване на проблема за Централна Европа показва, че тя, главно в миналото, е имала отрицателен имидж в сравнение с този на Западна Европа, но все пак по-положителен в сравнение с този на Балканите. От позициите на идеята за по-ниското положение на покрайнините в сравнение с центъра се разкриват нови подробности относно отсъствието на всякаква или непълна прилика при протичането на някои процеси или явления като например: урбанизацията, разпространението на някои философски идеи през различни периоди (Ренесанс, Реформация, Просвещение) и на художествени стилове като барок или сецесион. Ако потърсим обяснение за негативното отношение към това, което наричаме Западна Европа, трябва да посочим, че западноевропейският регион в течение на десетилетия е извличал ползи, като е развивал и стандартизирал всички социални и културни сфери. С изключение на няколко периода социално-икономическите различия между центъра и покрайнините са довели до формирането на западното чувство за превъзходство. На Балканите освен приликите, резултат от общи естествени и социални условия и освен споделените “героични начини на живот” или “общото наследство”, наблюдателят би забелязал и важната причина за тези прилики.

Според Мария Тодорова целият регион споделя общи макросоциални характеристики, оформили се като византийско и османско наследство и довели до такива явления като “липса на християнска аристокрация, относително свободно селячество, малки поземлени владения, специфично положение на църквата”. Отново в книгата на Тодорова е посочено, че “за разлика от ориентализма, представян обикновено с понятия, обозначаващи противопоставяне, балканизмът е представян с понятия, изразяващи двусмислие.” Културите на балканските държави цели десетилетия, ако не и столетия, се опитват да избягат от образа на “тъмните Балкани”. Процесът на изграждане на нации и на самоопределяне протичал под ръководството на различните национални елити при следване на традиционните западни модели за национално самоопределение. Но бидейки малки и периферни, тези нации попаднали в капана на противоречивата игра между нормативно и реално, между императивите на съвремието и неприложимостта им в съперничеството между Великите сили.

В историческа перспектива стремежът към изграждането на специфичен национален характер довел до ревностно разграничаване на балканските нации една от друга. Национализмът породил алтернативни версии на националистични движения. През периода между първата половина на ХІХ в. и 1912 г. националните държави в региона се развивали бавно, но настъпателно – относително изолирани национални икономики, стимулирани от враждебни културни правила. Балканските нации предпочели да трансформират в институции многобройните си политически борби и идеологически конфликти. Изправени сме пред разнообразни емоционални нюанси на балканска идентификация. Освен спомена за предмодерните идентичности съществуват много фактори, които играят съществена роля в структурирането на поле на съперничещи си сили. Към примерите можем да прибавим усилията на Божидар Димитров, основаващ се на хипотезите на Елизабет Костова, да докаже, че Дракула е историческа личност с български произход или че славянският език е присъствал официално във Влахия и Молдова до ХІХ в.

Балканите/балканизмът бяха доста променлив политически/географски проект през последното столетие. Случаят с румънския елит е ясен: през 1906 г. Аурел С. Поповичи настоявал за Обединени щати на Велика Австрия – усилия за реформи в доктрината и административната уредба, за да бъде запазена дуалистичната монархия като Централна Европа и като католическа империя, включваща Трансилвания, Буковина, но и старото Румънско кралство. Но веднага след 1918 г., изграждайки етнократична държава, новата централна власт в Букурещ се ориентирала към външна политика, насочена към Централна Европа (към Малката Антанта през 1920–1921 г. и през 20-те и 30-те год. усилията да бъдат признати мирните договори) и към Балканите (Балканската Антанта, създадена през 1934 г., включваща и Югославия, Гърция и Турция). Очертала се добра геополитическа формула не само за Румъния, но и за Югославия (за Словения и Хърватия) и дори за Албания. (Исмаил Кадаре е писал за границата между Изтока и Запада в случая с неговата страна). Също така за Словения през ХІХ в. Франц Прешерен или Иван Цанкар обмисляли мисия в Централна Европа в защита на току що родената им нация: в известната си реч за словенците и югославяните, произнесена в Триест през 1913 г. Цанкар предвижда и балканско бъдеще за тях. “Дайте ми няколко минути в Любляна и само вижте Триест”, заключава Алеш Дебелчак в обобщаваща статия за Словения и нейните “променящи се граници”.

В този контекст Жак Льо Риде пише за неблагоприятното положение на човек, роден “между регионите”, който живее в геополитически песимизъм. Не случайно полския писател Витолд Гомбрович повтаря: “като хора ние не сме по-малко ценни от французите или англичаните; като поляци ние сме синове на слабостта, болестта и дебилността”. Друг емблематичен полски писател, Чеслав Милош, носител на Нобелова награда от 1980 г., в главата “Западът” на книгата си “The Captive Thinking” описва света през очите на централноевропеец. Според автора централноевропеецът признава безрезервно превъзходството на Запада в сферата на техниката и производството, но в същото време той не може да не забележи и дори да не критикува духовната безпомощност и усещането за задоволеност, предизвикани от материалното производство. Сравнявайки Милош със западните писатели Гомбрович открива у него подобно на своето отношение: “Усещам в него същото, което изпълва и мен: антипатия и снизходителност към тях, смесени с безсилие, изпълнено с тъга”. Друг лауреат на Нобелова награда, вече цитираният албански автор Исмаил Кадаре твърди, че “националното съмосъзнание на съвременните Балкани се определя от цялото физическо и морално/емоционално напрежение, подклаждано столетия от всички балкански народи в стремежа им да запазят идентичността си и да възвърнат свободата си”. В същото време трябва да изтъкнем важния факт, че името “Македония”, което носи сърцето на Балканския полуостров, дълго време било използвано от френските гастрономи за обозначаването на ястие, чиято най-важна характеристика било това, че компонентите му били размесени в неразделима смес.

В търсенето на национална идентичност, основаваща се на общото преживяване и опит, всички балкански нации и държави използват историческо противопоставяне, идващо от незапомнени времена. Съответно Боян Манчев представя създаването на българската нация в резултат на национално-универсалистки проект, насочен срещу гръцката Мегали идея. Модели на идентичност се създават и през комунистическия режим, когато Людмила Живкова създава мита за траките или за предславянския произход на България, в този случай противопоставяйки се на комунистическа Русия, най-могъщата славянска нация.



В края на нашия анализ можем да твърдим, че Централна Европа и Балканите са концепции, предизвикали някои от най-яростните и оживени научни диспути през ХХ в. За някои от нас това е утопия, за други е културна общност, а за трети – географска реалност, белязана от обща историческа съдба, притежаваща мощен символизъм. Тези диспути са повлияни от издигането/падането на “Желязната завеса” както и от създаването на класа от интелектуалци емигранти на Запад, за които Централна и Югоизточна Европа са територии на сюрреализма, на осмиването като единствена защита на здравия разум.
1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница