Джошкун кьокел



страница2/7
Дата22.07.2016
Размер1.38 Mb.
1   2   3   4   5   6   7

Ангел ФЛОРИН


СВЕЩЕНА ТЕРИТОРИЯ БАЛЧИК: ИЗГРАЖДАНЕТО НА СИМВОЛИЧНА ИСТОРИЯ НА НАЦИОНАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ В МЕЖДУВОЕННИЯ ПЕРИОД В РУМЪНИЯ

Създаден като привилегировано място за възпоменание и като политически символ, Балчик бил замислен през един доста топъл октомврийски ден на 1924 г., по време на разходка с кола из Южна Добруджа: кралица Мария, придружена от принц Николае, след кратко спиране на нос Калиакра, пристигнала в район, който дотогава не бил от особена важност. В мемоарите си, редактирани седем десетилетия след този есенен ден, Николае не споменава момента на възникването на идеята, още повече, че посещенията му в кралските имоти на крайбрежието били редки и кратки. Все пак кралицата имала интуиция за разтърсващо преживяване, за което подсъзнателно знаеш, че ще остави следа върху съществуването ти. Балчик, както признава кралицата в един автобиографичен текст, “събуди изключително неповторимо усещане в мен: аз като че ли видях поличба, че това място или ме е очаквало през цялото това време, или че аз винаги съм живяла чакайки го”.

Две от най-пълните биографии на кралица Мария от западни автори – на Хана Пакула и Ги Готие – отминават някак плахо началото на изграждането на една от най-завършените румънски символични истории от междувоенния период. Според съвременния аналитичен подход кралицата е смятана, в стила на митологизиращото говорене, за “единствената жена, изкачила се до най-големите висини на мита“, “кралски и демократичен” в едно и също време, “нарушителка на правила”, която предусещала свят, в който жените щели да бъдат по-свободни, а водачите – по-близо до онези, които водели, израз на “екстравагантен романтизъм”, който изграждал собствения й стил. “Мария – както пише Луциан Боя в един от текстовете си, – създаде в Румъния характерна форма на арт нуво чрез смесването по много персонален начин на келтски, византийски и румънски декоративни елементи, окъпани в злато като в руските църкви. Хората могат да го харесват или не, но оригиналността му е сигурна”.

Избраното място, което бързо се превърнало в политически символ и веднага в център на интелектуалната история между войните, имало шанса да се развие по кралска воля. Защото, като се имали предвид вътрешните разбирания или интереси, от самото начало Балчик не бил смятан за предизвикателство към проектите със символично значение или с предназначение да утвърждават националната идентичност. Други източно-, централно- и югоизточноевропейски нации на свой ред също имат подобни символични национални истории. Минали победи и поражения, предателства от страна на най-големите световни сили, цивилизационни мисии сред онези, които принадлежали към други религиозни доктрини и дълбоки измъчващи чувства характеризират региона. Друг пример е отношението на поляците към онова, което бихме могли да наречем “свещена територия”. Създателят и законодателят на полската “културна нация” е поетът романтик Адам Мицкевич – главно благодарение на него Вилнюс (Вилно), а не Варшава или Краков станал столицата на полското чувство за идентичност.

“Воюващите” нации и държави, включително румънци и българи, които получили независимостта си едва през втората половина на ХІХ в., се формирали след продължителна подготовка за изграждане на бъдещо национално самосъзнание, извършена чрез пропаганда, чиито главни изпълнители били интелектуалците и, в някои случаи, политиците. Балчик, като идея за свещена, символична територия, който представлявал и волята за запазване на границите от 1913/1918 г., бил почти изключително дело на кралица Мария. Когато тя открила Балчик през 1913 г., художникът А. Затмари открил, че това бил един “занемарен град, потънал в дрямката на забравата, в който животът бил поддържан единствено благодарение на слънчевата светлина и водата”. По-точен в наблюденията си от художника, католическият архиепископ Реймонд Нецхамер, принуден да спре за малко там, въобще не скрива отвращението си: “в Балчик всичко беше толкова отблъскващо и мръсно, че се налагаше да се мием на открита в кладенеца”. Николае Тоница, също посетил града и описал го много колоритно, също без колебание е написал, че “художниците вдъхнали живот” на града, който иначе “щял да загине като хилаво растение”. Камил Петреску, който много обичал да ходи на почивка, заявява, че бил шокиран от “потресаващата липса на удобства в този град”. В статия, която съвсем не е ласкава, той изразява мнението, че “чиста стая, в която да си отдъхнеш и ресторант, в който да ти предложат вилица и салфетка на масата биха се съчетали добре с красотата на морето и фесовете на местните”. Въпреки всичко това кралица Мария избрала това място, за да го превърне в свещения Балчик.

Две десетилетия (до лятото на 1940 г.) на финансови и административни усилия достатъчно променили архитектурата, инфраструктурата и всекидневието на Балчик и отбелязали много значителни постижения. Особено по време на мандата на последния румънски кмет, Октавиан Мошеску дейностите по общественото благоустройство носели белега на модерността: градът бил електрифициран, изградена била канализация, осигурено било медицинско и административно обслужване. До 1940 г. Балчик успял да обедини усилията на целия румънски интелектуален елит в реализирането на проекта за реализирането на едно от най-значителните културни постижения, свързано с утвърждаването на националната идентичност, и то в изключително разнообразни художествени аспекти. Няма значителна или не толкова значителна личност, ангажирана с това начинание (днес забравено) през 20-те и 30-те год., която да не е оставила мнението си за това място. Един относително кратковременен редакторски проект – няколко издания между 1929 г. и 1930 г. под ръководството на Октавиан Мошеску, като например “Coasta de Argint” (Сребърния бряг), издаван в самия Балчик, успели да съберат без особени усилия, въпреки спорадичния характер на появяването си, почти всичко най-добро, което тогавашният елит можел да предложи: кралица Мария, Н. Йорга, Михаил Садовяну, Адриан Маниу, Йон Симионеску, Еманоил Букута. Балчишкият мотив присъствал постоянно в румънското изобразително изкуство между двете войни, което понякога демонстрирало забележителни постижения. Пластичните изкуства демонстрирали тук и сега мощта да изградят истински проект за идентичност, първият в единната история: технически преходът от “Baia Mare School” към Балчик от края на ХІХ в. и началото на ХХ в. представлявал, освен всичко останало, художествен израз на политическите постижения на правителството. По-нататък богата художествена и мемоарна литература дала живот на неповторими страници, посветени на “белия град” на брега на Черно море.

Кралският комплекс в Балчик – основата на тази символична история – се простира на площ малко по-голяма от 24 хектара и се състои от различни постройки (включително главната вила), градини и специално създадени езера, всички проектирани от архитект Емил Гунеш. Tenha Juvah (Тихото гнездо) се вижда от почти целия град и особено поразителната кула, оформена във вид на минаре; тя била строена (до 1929 г.) от италианските фирми “Agostino Fabro” и “Giovanni Tomasini” под непосредствения контрол на частния секретар на кралицата, Гаетан Денизе. Към всичко това били добавени вила във формата на конска подкова, наречена “Mavi Dalga” (Павилионът на принц Николае), няколко павилиона – “Къща на управителя”, “Павилион за отдих”, “Павилион на администрацията”, “Къща на пазачите”, “Победа” (салон за прожекции), “Гъбата”, “Павилион на граничаря”, “Принцеса Илеана”, “Cara Dalga” и “Римска беседка” върху каменни стълбове. Комплексът получава завършен вид с малката православна църква във византийски стил “Стела марис“, изписана през 1930 г. от Анастасе Демян и Таке Пападриандафил, в която през 1938 г. било поставено ковчежето със сърцето на кралицата.

Завладяващата личност на владетелката, заедно с вложените в проекта емоции и инвестиции, с развитието и популяризирането на символичната история на кралското владение в Балчик, и заедно с растящия интерес – особено от страна на художниците, туристите и висшето общество (и то най-изтънчения елит на румънското общество) бавно, но сигурно направили така, че малкото градче на черноморското крайбрежие, абсолютно непознато до средата на 20-те год., се издигнало до най-високите нива на йерархията на местата, свързани с националната памет. Кралица Мария експлоатирала, включително и в политически смисъл, центростремителната митология на своята собственост – мястото, проектирано да пропагандира властта й сред поданиците й и изразила волята си в завещанието си след смъртта й сърцето й да бъде запазено в малкия ортодоксален параклис на имението. “Тялото ми – пише владетелката на 29.06.1933 г. в Tenha Juvah в Балчик – ще почива в Curtea de Argeş до моя обичан съпруг крал Фердинанд, но желая сърцето ми да бъде поставено в църквата, която построих”. От друга страна, крайбрежната резиденция, вече политически и художествен символ, представлявала материализация на нейната духовна вселена, мястото, “което по някакъв начин е свързано с моята истинска същност чрез мир и красота”, както смятала кралицата. Без съмнение, бидейки първокласен политик, Мария вземала под внимание, и то не на последно място, сериозното задължение да положи усилия да запази за бъдеща Румъния Cadrilater (Южна Добруджа) или по-голямата част от нея, в безкрайните териториални спорове с България, станали дори още по-ожесточени след подписването на мирния договор от 1913 г.

Погребението и церемониите – официални и религиозни, извършени в Балчик, чрез публичното говорене и изтъкването на цялата система от ценности, затвърдили мита, създаден по време на живота й. Сърцето, символът (обществен и/или политически) с най-голямо влияние, станало център на всички събития: внушителна процесия от кораби придала необходимия колорит на този акт. На 29.10.1938 г. разрушителят “Кралица Мария” (съвпадение?!) докарал сърцето на владетелката в Балчик, очаквано от крал Карол ІІ, принц Михай, великия воевода на Алба Юлия, принц Николае, принц Антон Хабсбург, принцеса Елизабета и принцеса Илеана. Впоследствие, през лятото на 1940 г. сърцето станало централния елемент на символичния дебат, на аргументите в полза на запазването на града, в условията за неизбежното отстъпване на Южна Добруджа. Така на 18.07.1940 г. (на отбелязването на втората година от смъртта й) вицеадмирал Петре Барбунеану, пренебрегвайки всички дипломатически и военни съображения, уверил Карол ІІ, че “в този ден на възпоменание моряците наблюдават от позициите си как многообичаната кралица ги гледа през необятното море, молейки се за тях, и с дълбока почит ние заявяваме на Ваше Величество, че ще охраняваме земята си по море с цената на живота си, така че тя да не бъде подчинявана от чужди сили, дори и да бъде покрита със счупени байонети и гробища на герои”. Точно преди приключването на преговорите с предизвестен край в Крайова относно предаването на териториите, румънските медии все още смятали, че единственият аргумент, който би могъл да запази достойнството ни (и някои територии, които притежават символична стойност) било сърцето. “Балчик на кралица Мария – пише Ромулус Диану на 24.08.1940 г., по времето на предаването на териториите, – е най-голямата болка. От залив без всякакво значение, който никога не е бил български, а турски, той придоби ценност единствено чрез създаденото от човека, когато той се завърна тук”. Балчица Мачиуца, дъщеря на последния румънски кмет на Балчик Октавиан Мошеску, си спомня, че на уличния празник за Новата 1940 год. на “Кметския площад” в центъра на Балчик румънците се забавлявали заедно със своите съседи българи, турци и татари. Всички знаят, че до следващата есен румънците (2500 души от общо 6500 жители) трябвало да опаковат всичките си вещи и да напуснат домовете си, построени през последните години в града. Изглеждало като взаимно и мирно споразумение – тази новогодишна нощ била нощ за сбогуване.

Своеобразен ритуал, необикновен, но завършен посредством силата на внушението, бил проведен в Балчик в деня на подписването на Крайовския договор в присъствие изключително и забележително: румънските власти, които напускали завинаги, българските власти, едва назначени, военните аташета на Германия и Италия в Букурещ. В тяхно присъствие, като на религиозна церемония, ковчежето със сърцето на кралицата било извадено от параклиса “Стела марис” и помощникът на кралицата, ген. Еужен Звидинек, отнесъл безценното съкровище на борда на разрушителя “Кралица Мария” – същият, който го донесъл преди две години.

Самото сърце и политическото завещание на Мария поставили началото на представените от политиците и общественото мнение горчиви аргументи против предаването на града на морския бряг, когато станало ясно, че нищо от Южна Добруджа вече не можело да се спаси. За да се засили противопоставянето, в Балчик били извършени символични религиозни ритуали, целящи да демонстрират колкото е възможно по-ясно важността на тази територия за митологичния пласт в националната история. Нещо повече, присъствието на сърцето на кралицата в “Стела марис” трябвало да бъде най-силното оръжие при политическите и дипломатическите дебати (с Германия, Италия и България) с цел запазването на града при каквито и да било условия, дори и най-странните и противоречиви. Идеята, разпространена веднага в медиите, била упорито поддържана. Всекидневник с голям тираж и влияние писал на 24.08.1940 г.: “Балчик трябва да остане част от Румъния като свободен, открит град под румънско управление. Българите трябва да отстъпят и да уважат каузата на румънската душа”. Твърдяло се, и то в уважаван вестник като “Универсул”, че българските медии, в този случай Радио София, на 10.08.1940 г. напомнило на българите дълга им да опазят завинаги такива красиви места като Балчик, Каварна и нос Калиакра.

“Съдбата на този воден град – пророкува през 1931 г. Еманоил Букута, - който е румънски едва от 1913 г., изглежда решена за дълго време”. Това място на изключително символично излъчване, придобито през втората половина на 20-те год., внесло безпрецедентни нюанси в дипломатическите преговори през август 1940 г. за решаването на румънско-българския териториален спор.



Мариана КОЖОК,

Магдалена ТИЦА
ЧЕРНОМОРСКОТО ПЛАВАНЕ ЗА “УДОВОЛСТВИЕ” ПРЕЗ ПЕРИОДА

МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ ИЛИ “КАК ЩЕ ПРЕКАРАМЕ ВАКАНЦИЯТА ПРЕЗ ТОВА ЛЯТО?”
През периода между двете световни войни пристанищният град Констанца представлявал примамливо място, което предлагало най-добрите атракции за всички онези, които почивали там през лятото като например жителите на Букурещ, омаломощени от четиридесет градусовата жега.
І. Пристанщният град Констанца – обща характеристика

Демография

През 1965 г. Кингсли Дейвис прави анализ на различията между термините “урбанизация” и “градско развитие”, като има предвид само демографския прираст, дължащ се на миграция от селските региони към онези, дефинирани напоследък. От тази гледна точка бихме могли да приемем, че през 1878–1939 г. Констанца се вписва в международната класификация на урбанизационния процес. Така през 1880 г. Констанца имала 5 203 жители, а през 1914 г. населението нараснало на 27 662 души, като градът влязъл в списъка на осемте най-големи градски центрове в Румъния. Всъщност след 1878 г. Констанца посрещнала значително по-голяма “миграционна вълна” от другите региони на страната. Този факт на първо място се дължал на функциите на града – главно икономически, особено пристанищната дейност и туристическата дейност, свързана с морето. Демографският бум продължил и след Първата световна война – така през 1939 г. броят на жителите достигнал до 61 660 души, най-многобройното градско население в Добруджа. Според данните от преброяването от 1939 г. Румъния имала население от 18 052 896 души; Добруджа, провинцията между Дунав и Черно море, имала население от 811 332 души и най-ниската гъстота от само 34,9 жители на кв.км (най-високата гъстота била отчетена в Буковина – 81,7 жители на кв.км). Населението на Добруджа, което представлявало едва 4,52 % от цялото население на страната, било концентрирано главно около градовете. Но в Констанца бил отчетен висок ръст на населението до 1910 г. Областите с висок ръст на населението били Мунтеня (27,1), Буковина (26,6). За Добруджа цифрата била само 23,8. През 1930 г. Констанца имала 57 955 жители, а заедно с непостоянно живеещите в града и със сезонно пребиваващите населението достигало над 80 000 души. Въпреки това Констанца изпреварвала само градове като Сату Маре, Сибиу, Търгу Муреш, Четатеа Албъ, Бакъу или Бълц. През 1930 г. останалите важни пристанища имали население както следва: Галац – 101 148; Браила – 68 310 (постоянни жители). Столицата Букурещ имала 631 288 жители. Според преброяването от 1930 г. от жителите на Констанца, най-голямото румънско пристанище, най-многобройни били румънците, следвани от турците – 3 384 души и българите – 1 176 души. В областта на Констанца румънците представлявали 66,2%, българите – 8,9%, турците – 6%, германците – 3,8%, гърците – 1,8%, руснаците – 1,5%. В града броят на гърците, евреите и арменците, икономически активно население, нараствал за сметка на този на българите (друга демографска особеност на Констанца била етническата пъстрота; поради това през 1878 г. по брой румънците заемали пето място сред градското население).

През 1934 г. Румъния имала население от 18 913 713 души, 3 539 290 от които били градско население. Този брой се увеличил през следващите години и през 1936 г. достигнал 19 319 330 души, като 3 569 998 от тях били градско население. През разглеждания период прирастът на градското население бил по-нисък от този в селските региони. В сравнение с други провинции Добруджа имала малобройно население през 1936 г.

През 1939 г. населението на Румъния достигнало 19 933 802 души, а Констанца имала 61 660 жители (територията Мареа била създадена на 13.08.1938 г. на основата на Закона за административната реформа с център Констанца, като били включени областите Констанца, Яломица, Дуростор, Калиакра с общо население 1 063 067 души), докато други големи градове в страната достигнали съответно: Браила – 68 475, Галац – 102 215, Букурещ – 649 564, Яш – 104 452, Кишинъу – 112 147. В Добруджа голям брой от градското население било регистрирано в Констанца. Естественият прираст в града бил най-високият през 1936 г. в Румъния (9,5% на 1 000 жители) след Букурещ.



Пристанище

Всъщност важността на Констанца била резултат от местоположението на града на черноморския бряг и специалните му функции на пристанище.

Усилията на Румъния за развитието на пристанищната инфраструктура на Констанца като основа за развитие на морската търговия се сблъскали с много предизвикателства – общото състояние на икономиката на страната в периода между 1878 и 1914 г., когато тя тепърва започвала модернизацията си, после трудностите на икономическото възстановяване след Първата световна война и световната икономическа криза от 1928–1933 г. През 1878 г. Констанца била пристанище с дървен док, дълъг 170 м, защитено от откритото море с вълнолом с дължина 200 м и с обща площ 4 ха, построено от Британската дунавска и черноморска железопътна компания LTD. Тези съоръжения заедно с железопътната линия между Черна вода и Констанца били откупени от румънската държава през 1882 г. за 16 800 000 леи (съоръженията в пристанището включвали складове за зърно и различни уреди за почти 5 515 081 франка). През 1934 г. общата площ на платформите на пристанището била 142 ха. Площта на дока била 200000 кв.м. За изграждането на работилници била определена площ от 720 000 кв.м. Изградени били и петролен терминал, вътрешна платформа с площ 270 000 кв.м, външна платформа за проверка на петролни продукти с площ 90 000 кв.м. Пристанището разчитало на четири защитни вълнолома, на 36 котвени стоянки освен още четири на Кралския флот. Общата водна площ на пристанището била 56 ха при средна дълбочина 8 м; петролният басейн бил с площ 42 000 кв.м с дълбочина 9 м.

След Първата световна война общият обем на търговията в пристанище Констанца (внос-износ) се увеличил и продължил да нараства със същите темпове през разглеждания период и по-точно до 1937 г.

През 1934 г. износът надвишавал многократно вноса, като представлявал 98% от общото количество стоки, преминали през главното пристанище на страната (5 883 439 т износ и само 120 335 т внос). Това състояние се запазило през целия изследван период (с малки изключения) и това показва, че Констанца била преди всичко пристанище, предназначено да осъществява износа на страната (главно на петрол). Трябва да се спомене, че по същото време друго важно пристанище като Браила през 1934 г. е осъществило износ в размер на 768 700 т.

Навигация

През 1895 г., с оглед да се организира ефективен морски транспорт, на основание на кралски декрет (28.04.1895 г.) била създадена Румънска морска служба (РМС). През 1934 г. тя имала седем навигационни линии, но преди началото на Втората световна война броят им бил намален до пет редовни и една нередовна:

– І линия: превоз на товари и пътници между Констанца-Истанбул-Пирея-Александрия-Хайфа-Бейрут с моторните кораби “Басарабия” и “Трансилвания” (потегляне от Констанца в понеделник веднъж на всеки две седмици);

– ІІ линия (от 1938 г., специално за емигранти): Констанца-Истанбул-Пирея-Бейрут-Хайфа-Александрия с корабите “Румъния” и “Дакия” в конкуренция с Палестинската морска линия;

– ІІІ линия: Дунав-Констанца-Малта-Неапол-Генуа-Марсилия-Барцелона с два кораба за пътници и товари като “Ардийл”;

– ІV линия: Дунав-Левант с два кораба за пътници и товари като “Ардийл” и два товарни кораба;

– V линия: Дунав-Бяло море с товарния кораб “Дуростор”;

– VІ линия: всъщност нередовна линия, която обслужвали корабите “Карпати” и “Бучеж”.

Впоследствие РМС, Румънската железница и чужди навигационни компании били свързани посредством Румънски директен трафик – Ориент (РДТ) с преки такси за пътувания между железопътни гари и пристанища в Ориента. За Румънската морска служба пунктът за товаро-разтоварителни дейности бил пристанището на Констанца; Дунав-Ориент Веркеер Трафик (ДОВ); поради това следва да споменем договорите, подписани между Румънската морска служба и навигационни компании по Дунава. За корабите на РМС в Румъния важно пристанище бил Галац. Функционирала линия Полско-Румънско-Левантийски Трафик (ПРЛ) за транзитен превоз от Полша до Галац и Констанца, и линия за Северна и Централна Европа и Ориента (СЦЕО). Развивали се пътническите пътувания с обиколни билети по линията Галац-Сулина-Констанца. Цените на билетите за първа, втора и трета класа на румънските кораби включвали и “храна (без вино, минерална вода и други питиета)”. Децата на възраст между четири и дванадесет години се ползвали с 50% намаление на цената, докато театралните артисти и артистите от мюзикхолите се радвали на 30% намаление. Намаления имало и за “търговски пътници” – 20% за емигранти и за групи, включващи най-малко десет души. За корабни билети, отиване и връщане, цените били с 20% по-ниски, а семейства от трима души се ползвали от намаление от 10%. През разглеждания период се наблюдава нарастване на броя на пътниците, които влизали в пристанището на Констанца на борда на кораби под румънски флаг. Така например през 1934 г. от общо 12 686 пристигнали пътници 7 486 били на румънски кораби (50%), а от отпътувалите общо 10 443 пътници – само 12 878, т.е. 32% (през 1933 г. пътниците, пристигнали на румънски кораби били 9 780, а отпътувалите – 17 833). Повечето пътници били транспортирани с кораби на РМС по линията Констанца-Александрия. През финансовата 1937–1938 година сумата кеш достигнала 55 142 025 леи, т.е. 95% от целия пътнически поток. Като контрапункт най-малката сума била събрана от линията Дунав-Бяла море – само 162 746 леи през финансовата 1936–1937 год.

Независимо от мерките, предприети от румънската държава за насърчаване на РМС, конкуренцията ставала все по-сериозна и по-сериозна. В началото на изследвания период в пристанището на Констанца функционирали различни чужди компании като например:

– Палестинска компания по линията Констанца-Истанбул-Яфа-Хайфа и обратно – Пирея-Истанбул-Констанца (обща продължителност 14 дни);

– Генуезка компания по линията Генуа-Неапол-Пирея-Истанбул-Констанца-Дунав и обратно – Черно море-Истанбул-Неапол-Барцелона-Марсилия-Генуа (обща продължителност 14 дни);

– Компания “Лойд Фристин”, която притежавала пет линии: Адриатическо море-Дунав (Триест-Пирея-Солун-Истанбул-Варна-Констанца-Дунав и обратно), обща продължителност 14 дни; Тиренско море-Дунав-Генуа-Пирея-Истанбул-Варна-Констанца-Дунав и обратно, обща продължителност 14 дни; Адриатическо море-Черно море (през Коринтския канал-Триест-Пирея-Истанбул-Констанца-руските пристанища-Истанбул-Констанца-Варна-Истанбул), обща продължителност 14 дни; Тиренско море-Черно море (през Коринтския канал-Генуа-Пирея-Истанбул-Варна-Констанца, отпътуване и пристигане в Констанца), обща продължителност 28 дни; Тиренско море-Северно море-Генуа-Пирея-Истанбул-Варна-Констанца и обратно, през руските пристанища на Черно море, обща продължителност 28 дни;

– Компания “Игнацио Месина” с линия Палестина-Констанца-Истанбул-Роди-Хайфа-Яфа-Порт Саид и обратно – Хайфа-Роди-Истанбул-Констанца (по три курса за месец);

– Полската компания “Гдиня-Америка”, представена в Констанца с една от трите си редовни линии, обслужвани от бързи луксозни кораби за превоз на пътници, товари и поща; линиите били: Гдиня-Копенхаген-Халифакс-Ню Йорк и обратно; Гдиня-Дакар-Рио де Жанейро-Рио Гранде де Сол-Монтевидео-Буенос Айрес и обратно; Констанца-Истанбул-Хайфа-Пирея-Истанбул-Констанца;

– Британската компания “Джонсън” с линия Америка-Ливърпул-Констанца-Галац-Браила; имала клонове в Букурещ, Констанца, Браила, Сулина и централен офис в Галац;

– Френската компания “Фрезине” с линия Марсилия-Констанца.

Сравнението между размерите на пристанищата в периода между двете световни войни показва, че пристанището на Констанца било най-важното румънско пристанище на Черно море, което извършвало външната търговия на страната.

Същевременно Констанца заемала първенствуващо място в Черноморския регион и поради функционирането на международни компании. Въпреки тези показатели пристанището на Констанца не можело да се сравнява с европейски пристанища като Анверс, Ротердам, Хавър. Констанца била пристанище от средна големина и регионално значение – пристанище, посредством което румънската външна търговия се опитвала да намери излаз за стоките, произвеждани в страната и превозвани главно от чужди кораби.
ІІ. Почивка на Черно море: възможности и изкушения

Ако утре сутринта се събудим в Констанца в периода между двете световни войни, ще ни посрещнат бързо сменящи се модни тенденции, по-малък шум от коли и липсата на електронни реклами и супермаркети. Но иначе – същото космополитно градско пристанище, същият етнически “микс”, същата разлика между центъра и околностите и, защо не, същият морски бриз.

Още в края на ХІХ в. се знаело, че пътуванията до “бани и морето” били начин да се отдадеш на свободни любовни авантюри. В хрониката в летните броеве на букурещки вестник е описано онова, което се е случвало в Констанца. В статиите се говори за силното желание за флирт, демонстрирано от дошлите на слънчеви бани. През 1908 г. “Фурника” отбелязва, че “станали известни случаи на дами, които били страдали от безплодие пет или десет години, но само след два месеца, прекарани на плажа в Мамая вече можели да съобщят на съпрузите си, че са способни да ги дарят с наследник”. В същата статия се споменава, че “флиртуването ставало на френски – пристигналите за летния сезон разговарят само на френски. През останалата част на годината в Констанца се говори на турски, гръцки и български, но през лятото разговорите са на френски”.

За да се достигнело до Констанца от Букурещ трябвало да се изтърпят “мъките” на претъпканите влакове. Вече на морето мекият пясък, пъстрите бански костюми и летните забавления компенсирали умората от пътуването.



Връзки с обществото

Важна грижа на бащите на града по онова време било и рекламирането на прелестите на “морския курорт Констанца”, усилията да се привлекат многобройни румънски и чужди туристи при условие, че курортът на практика липсвал. Последното се набивало на очи особено при сравнение с българското черноморско пристанище Варна, което разполагало с “чудесно отпечатан” пътеводител, разпространяван в чужбина.

През 1931 г. Институтът по графични изкуства предложил да изработи “върху веленова хартия” пътеводител за Морския курорт Констанца в размер на 40 стр., в тираж 5 000 копия и на цена между 12 000 и 14 000 леи за екземпляр. Друга организация, която всяка година правела оферта за пътеводител било Арменското общество за поща, телеграф и телефон с клонове в цялата страна, както и Анонимното общество “Лучеафърул”. Всичко това започнало през 1931 г., когато румънският търговски аташе във Варшава и Полша Бълъческу поискал от Министерството на труда, здравето и защитата колкото е възможно повече рекламни проспекти за румънските курорти на Черно море. Пак от Полша директорът на Полската търговска камара Митхевич поискал публикации за някои курорти, но не получил отговор от румънските власти. В началото на летния сезон на 1931 г. в рекламните материали за възможностите на курорта се подчертава, че в Констанца “баните са модерни, има възможност за морски, слънчеви, и кални бани…”. На плажа имало 60 кабини за студени морски бани и за слънчеви бани, при такса 10 леи без бански костюм и 15 леи с бански костюм.

Главният плаж, Мамая, отдалечен на 6 км от града, бил свързан с него с железопътна линия, по която дневно се движели 12 композиции.

“Добре поддържан път до брега се използва от пътниците, придвижващи се с коли и файтони. На плажа в Мамая има много кабини и съоръжения, красив парк за гимнастика и спортуване“. Менюто на първокласните ресторанти в курорта се състояло от: обяд от три ястия (рибена супа, рибно блюдо и пържола) и десерти, вечеря – риба на скара, пържола и компот.

Една година по-късно на румънски и немски по Радио Букурещ било съобщено следното: “Черното море, слънцето и чистият въздух на Констанца тонизират. Общината и Курортната и климатична комисия на Констанца предлагат добри цени и курортни такси. Търсете последните проспекти“.

Констанца била рекламирана с помощта на специализирани брошури и на материали за морския курорт Констанца в известни пътеводители като например “Букурещ и околностите му”, изработен от международната компания “Европейски спални вагони и експреси” (Wagons Lits et des Grands Express Europeens) както и чрез рекламата на международната Компания за европейски пътувания и туризъм. Констанца привлякла вниманието на туристи от Германия, Италия, Полша, Унгария, Югославия, САЩ, Британия, Австрия, Египет, а посредством Бременското общество “Нордентшер Лоял” – и от Центална Европа, в ущърб на Варна. Така през всеки сезон броят на гостите на Констанца варирал между 4 000 и 5 000 души.

Наистина, туристическите забележителности на Констанца се увеличавали, с всеки сезон нараствал броят на културните забавления и събития. Още през април служителите в кметството регистрирали заявки за театрални представления и културни празници. Например за Великден на 1931 г. Йон Брътиану издигнал на площад “Килиа” люлка за забавление на населението, а в парка “Татая” било организирано празненство на персонала на службата по чистотата в града. В началото на лятото на 1931 г. дворцовият пианист Теодор Фукс и първият тенор на операта в Клуж Гогу Щефънеску запазили общинската зала за представления на Констанца без да заплащат такси за представление, защото концертите им “имали характер на национална пропаганда”. На 19.07. същата година група известни актьори от Букурещкия национален театър играли в залата за представления на казиното комедията “Човекът, който видя смъртта” от Виктор Ефимиу. През август на 1931 г. в същото казино били организирани литературни срещи за подпомагане на събирането на средства за културните паметници във фонд, основан от кралете Карол І и Фердинанд. В програмата били включени Г. Д. Мугур, който изнесъл лекция за “великите починали крале”, Мария от театър “Вентура” която рецитирала стихове от Чинчинат Павлеску, Йон Марин Садовяну и Григор Солчяну.

Със същата пропагандна цел от август 1935 г. за пристигащите в Констанца туристи в сградата на железопътната гара започнало да функционира “Туристическо и търговско информационно бюро”. Освен това на основание на кралския декрет №2107 от 13.07.1934 г. пътят Букурещ-Олтеница-Туртукая-Силистеа-Констанца бил реконструиран, така че разстоянието между Туртукая и Констанца да може да се вземе само за пет часа.

Централните и местните власти разширили рекламата за румънското Черноморие в чужбина, като издавали брошури на различни езици. Отделът за спални вагони поискал през 1935 г. 94 300 леи за 150 000 подобни брошури под заглавие “Констанца и Сребърния бряг”. Също така в началото на лятото на 1935 г. Издателска къща “Little Antant Tourists Lloyd” със седалище в Прага публикувала “подробна информация за директните железопътни, самолетни, автобусни и корабни връзки между трите държави от Малката Антанта”, като това бил “първият опит за взаимодействие в туристическия бранш”. През април 1935 г. Търговската и индустриална камара на Констанца предложила рекламната кампания да бъде допълнена с обсъждания по радиото и статии в централни вестници, написани от “личности, работещи в сферата на медицината, науката и литературата”, а също така да бъдат създадени две информационни курортни бюра (едното на кметството, другото на Румънските железници), във всяко от които да работи по един “опитен” чиновник, говорещ различни езици и способен да предлага информация за хотелите, ресторантите, цените и транспортните връзки. Следва да споменем следните хотели: “Палас” със 120 стаи; “Булевард” с 40 стаи; “Гранд хотел”, “Регина”, “Регал” и “Централ”. Предстояло откриването на Археологически музей в сградата на кметството. През 1935 г. проф. Константин Брътеску започнал класифициране на материала по секции. Музеят работел всеки ден през туристическия сезон и бил посещаван от по около 5 000 души. Между Констанца-Мангалия-Силистра-Балчик били организирани редовни туристически обиколки при “средно високи цени в хотелите и ресторантите както и на услугите”.

Дори при тези усилия Търговската и индустриалната камара на Сибиу излязла с изявление, че на Международния мострен панаир в Милано в румънския павилион туристическата реклама “напълно отсъствала”.

Преди Втората световна война в Констанца имало два луксозни ресторанта – “Мамая” и “М. Канчович”. Първа категория ресторанти били: “Фуноджя”, “10-ти май”, “Лузана”, “Фр. Черкино”, “Жубилеу”, “Дор Мърунт”, “Вража Мърий”, “Централ”; втора категория били: “Адам Фъгърашану”, “Континентал”, “Принчиар”, “Вояжорилор”, “Нику В. Йонеску”, “Г. Бътлан”, “Йонел Стоица”, “Влайку”, “Димитру Молош”, “Карул ку Вере сау Каряман”. Същата категоризация важала и за кръчмите: първа категория били “Гранд” и “Меркур”, втора – “Империал”, “Площадна кръчма”, “Рампа Одобещи”, “Пикадили”, “Янку Диамандопол” и “И. Флореску”. Кафенетата “Сперанца”, “Аеро Марин”, “Интернационал”, “Континентал”, “Еокиос”, “Г. Асполидис”, “Вража”, “Г. Попа” били втора категория. Разликата в категориите ставала очевидна, когато ставало дума за цените. Парадоксално, но в главното пристанище на страната най-скъпата храна, без значение дали била първокласна или не, били рибните ястия и за целия изследван период “Констанца се очерта като един от най-скъпите градове в Румъния”.


1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница