Духомир Минев Причини за кризата – анализът на “австрийската икономическа школа”



Дата23.07.2016
Размер327.24 Kb.
НАУКА, ПОЛИТИКА И КРИЗА
Духомир Минев
Причини за кризата – анализът на “австрийската икономическа школа”.

Като “австрийска икономическа школа” се самоопределят една група икономисти – последователи на Мизес и Хайек. Означаването на тази група като “австрийска икономическа школа” не е общоприето. През 40-те години един от основоположниците на “школата” – Мизес е препоръчвал тогавашните представители на групата като “истински икономисти, т.е. хора напълно запознати с теориите, развити от модерната субективна икономика”1. Други ги определят като (нео)либерални икономисти. Школата не е и единствена – много сходни възгледи е развивала например, школа основана във Фрайбург и други.

Днес мнението на последователите на тази група относно причините за кризата е фокусирано върху “държавната интервенция”. Такъв отговор дават и някои опоненти на “австрийската икономическа школа”, като например, Дж. Стиглиц, който също е убеден, че кризата не се самосъздаде, тя беше създадена..

Но в какво се състоеше тази “държавна интервенция” и как именно предизвика кризата? Тук вече отговорите стават съвсем различни, макар че всички призовават за “по-дълбок анализ”.

За “австрийската школа” кризата е финансова и икономическа. Според повечето икономисти от “Школата” проблемите започват когато Федералният резерв (шефът му Алън Грийнспан) намалява лихвения процент от 6.5% (януари 2001) до 1% (юни 2003). Това ниво се задържа 1 година и след това постепенно се вдига отново до 5.25% през юни 2006.

Тази държавната интервенция – намалението на лихвените проценти – се счита за класически пример на теорията на Мизес за бизнес цикъла, според която изкуствено ниските лихвени проценти водят до погрешно инвестиране, което на свой ред води до рецесия, която коригира нещата.2

“Кредитната експанзия, причинена от изкуственото намаляване на лихвените проценти, заблуждава бизнесмените. Те започват начинания, които в противен не биха били печеливши. Фалшивият сигнал, генериран от кредитната експанзия, води до лоша координация на производствените и потребителските планове на икономическите играчи. Тази лоша координация се изразява първоначално във временен икономически бум, а след това в икономически спад.”3

Но държавната интервенция подвежда не само бизнесмените; тя се оказва истинска измама и за милиони домакинства: “... отбелязахме рекорден брой продажби на автомобили. ....Построихме къщи, преустроихме домовете си. Купихме си коли, уреди, мебели, преносими компютри и мобилни телефони, плазмени телевизори, какво ли не. Ние не произведохме тези стоки, просто взехме пари назаем, за да пазаруваме. ... Направихме дългове.”4

В тази картина, нарисувана от австрийската школа, Федералният резерв и въведеното от него намаляване на лихвените проценти са пример за интервенция на една държава, която се стреми да създаде прекалена сигурност и благоденствие за своите граждани, но – неизбежно – като всяка държавна интервенция постига точно обратното – предизвиква криза и обедняване. Държавната интервенция не е оставила пазара да действа свободно, а се е опитала да го измами и резултатът е налице – криза. Това е просто илюстрация на провала на идеите на социализма, които според икономистите са се проявили дори в управлението на Федералния резерв и са го превърнали в носител на злото. Някои дори твърдят, че най-добрият начин да се изкорени злото е да се премахне самият Федерален резерв. Погрешното мислене и политиките повлияни от представи за “голяма държава” – всемогъща, предоставяща сигурност и изобилие от пари, се персонифицират в лицето на Алън Грийнспан, шефът на Резерва. В крайна сметка, както забелязва един от анализаторите на кризата (впрочем, може би единственият, който предвижда кризата), картината на кризата се свежда до едно масово пиянство, което накарало и президента Буш да заяви, че “на Уолстрийт са пияни”5. Сигурно на Уолстрийт пият и то не само по време на кризата - това си е основна дейност на всички центрове на власт. Не е трудно да предположим, че и на Пенсилвания авеню 1600 не са пълни въздържатели, щом позволяват да се извършват такива неадекватни държавни интервенции. Сигурно е също, че пият не само властниците, защото вредните привички на елита лесно се разпространяват сред простолюдието. Затова напълно вярваме на Питър Шиф когато твърди, че “Цялата страна беше пияна”. Съгласни сме с него и когато се насочва към ключовия въпрос: ...”откъде са взели алкохола; защо са пияни?” Отговорът му не буди съмнение: “Очевидно Грийнспан наливаше алкохола, Федералният резерв накара всички да се напият”6. Безспорно е така. Даже можем да добавим нещо – някои данни от биографията на Грийнспан подсказват, че едва ли е наливал безкористно; сигурно е добавял и вода в алкохола.

Този анализ, в който Федералният резерв е представен като кръчма, а Грийнспан като неин съдържател, определено има евристичен потенциал. Той например ни насочва и към въпроса, дали и самите анализатори не “употребяват”, когато пишат анализите си – не по навик, разбира се, а само за вдъхновение и проницателност.



Липсващите части от картината на слона.

При цялото ни уважение към теоретичното наследство на отците-основатели на “австрийската школа” – Мизес и Хайек, и техните съвременни последователи, все пак, обяснението на кризата само с пиянството на един народ и неговата прекомерна лакомия, ни се струва непълно, частично. Един от самите представители на австрийската школа илюстрира непълните, частични обяснения с поговорката за слепите, които описват слон: “всеки от тях се хваща за определено място, описва го правилно и се отдалечава. Тъй като описват ограничени и различни части от слона, те дават ограничени и различни обяснения за това какво представлява слона.”7 В случая с кризата обаче, изглежда представителите на австрийската школа са се хващали за едно и също място на слона, защото обясненията им доста се припокриват. Поради това огромни части от слона остават напълно извън обхвата на всички обяснения.

Особено ясни са няколко “орязвания” от общата представа за слона.

Първото от тях се отнася до генезиса на кризата. За тях кризата започва с държавната интервенция (намалението на лихвените проценти), затова анализите им започват с 2000 година. (Някои “връщат лентата” малко по-назад – към края на 90-те години, но стесняват кръга на причините до това че човек от работническо семейство застанал начело на “Фани Мей”, а след това “Фани Мей” и “Фреди Мак” се превърнали в големи икономически играчи). По принцип при анализи кризисни тенденции е добре да се избират такива “точки” във времето, когато в наблюдавана тенденция настъпват сериозни поврати. Установяването на “повратна точка” има ключово значение, за да установим дали посочената интервенция може да се свърже с кризата или не. Но в случая кризисната тенденция ясно се е проявявала преди реакцията на Грийнспан и точно тази тенденция го е подтикнала да намали лихвените проценти. Той е реагирал спрямо проявяваща се криза. С други думи, периодът на кризата вероятно е много по-дълъг от отрязъка, който наблюдават и анализират. Анализаторите обаче, въобще не посочват, че кризата вече е била в ход, или само мимоходом споменават този факт, без да му обръщат внимание.

Второ, теорията им малко ги подвежда, защото фокусирани върху “бизнес цикъла” те подминават предишните периоди на кризата, а така подминават и въпроса за нейните причини през тези периоди. А той е много интересен, защото тази – предходна - фаза на кризата, може също да е била резултат от държавна интервенция. Защо я пропускаме?. Не ли много важно да знаем в какво именно се е състояла тази държавна интервенция, ако е била осъществена. Може би точно тя е предизвикала кризата. Не е ли важно да знаем какви са били резултатите от тази държавна интервенция. Такова проучване би помогнало да се преодолеят някои неясноти в анализа на австрийската школа. Например, следният въпрос. Много други страни (вкл. България), нямаха виночерпец като Грийнспан и нямаше такъв спад на лихвените проценти, но въпреки това възникваха балони подобни на американските. Дали няма и други причини за балоните и кризата, и дали не се преувеличава ролята на “изкуствено ниските лихви”. Факт е също, че голяма част от американските семейства винаги са живеели “на кредит”, но това не е предизвиквало нито балони на фондовата борса, нито в пазара на недвижими имоти, нито такива сривове във финансовия сектор. Тогава хората (и бизнеса) са успявали да си изплащат кредитите. Може би е логично да се запитаме дали след 2000 г. неспособността им да си изплащат кредитите не е свързана не само с пиянското теглене на лесни кредити, но и с някакви промени в доходите им (да речем, евентуален продължителен спад)? Дали тегленето на кредити не е било свързано с някакъв акумулиран разрив между обичайни стандарти на потребление и продължително намаляващи доходи? Колкото и да са били опиянени от “лесните кредити”, американците все пак не са луди – те са знаели, че лихвите може бързо да се вдигнат отново (което и стана) и тогава ще попаднат в капан. А дори и да не са знаели това, все пак са теглели кредити, а не са получавали подаръци и тези кредити е трябвало да се изплащат, което е натоварване, дори и при вечно ниски лихви, и даже без лихви. Всичко това обаче, не представлява интерес за анализаторите от австрийската школа.

Трето, самата представа за интервенция и в частност – толкова критикуваната “държавна интервенция” е силно орязана и е свързана с едно логическо недоразумение. Интервенцията се схваща само като публично обявено, целево ориентирано (политическо) решение (действие). В действителност определен резултат може да се постигне и чрез целево ориентирано бездействие – в правото това е отдавна известен, елементарен проблем - отговорност може да се търси и за бездействие. Или с други думи казано, държавната “неинтервенция” може да е само друга схема за интервенция. От такава гледна точка, и “голямата” и малката” държава са само различни начини на интервенция. Ако е така, то следва, че когато пледират за неинтервенция, “австрийските икономисти” пледират за друг вид интервенция. А тогава идва въпросът: каква именно е тази друга интервенция?



Незабелязаната интервенция.

Пропуснатият период на активни интервенции, който имаме предвид започна през 70-те години, когато вълни от държавни интервенции, постепенно се разпростряха в почти всички развити страни, но заляха и доста от недотам развитите. Основното съдържание на тези интервенции бяха масивните дерегулации. Последните обхванаха първо областта на финансите. Както отдавна са забелязали мнозина, и както неотдавна отново потвърди финансовият министър на Германия, финансовите пазари се оказаха извън контрол. Но дерегулациите обхванаха и трудовите пазари. В мелницата попаднаха и обширни части от комплексите на социалните права – същите, които заедно с трудовите, създаваха правовата основа на т.нар. държава на благосъстоянието. Те просто бяха изрязани от системата на човешките права. Данъчните системи също бяха значително променени – обикновено се намаляваха “данъчните тежести” или се намаляваше диференциацията на данъчното облагане. На много места бяха променени и правилата за счетоводната отчетност – отчетността “се облекчаваше”. Другото важно направление на интервенциите бяха приватизациите на предишна държавна собственост. Проведени в условия на дълбока дерегулация, много от приватизациите се оказаха криминални операции. Т.нар. “публични финанси” бяха значително намалени. Държавните бюджети бяха значително ограничени, включително и особено – техните “социални” части.

Всички тези промени очертават една наистина грандиозна по своя обхват и продължителност държавна интервенция, която значително надминава 2-3 годишното намаляване на лихвените проценти от Грийнспан. Да повторим – интервенцията започна през 70-те години и постепенно обхващаше повечето развити страни. Наричаха я по различен начин – “рейгъномика”, татчеризъм” или нещо друго, но навсякъде сърцевината и беше посоченият по-горе комплекс от мерки.

Незабелязаните резултати от незабелязаната интервенция.

Под влияние на посочените (и много други) интервенции, процесът на разпределение на доходите започна да се променя по начин, който радикално се различава от тенденцията, съществувала до този момент. През 1977 Т. Парсънс наблюдавайки съществуващи до този момент тенденции, написа следното: “В сравнителна и еволюционна перспектива, най-напредналите общества от края на двадесети век успешно институционализираха либералните ценности от преди век... Тенденцията беше към намаляване на свръхлуксозното потребление на елитните групи. Въпреки че не е постигнато много в рамките на една генерация, бъдещата тенденция ще бъде към все по-голямо равенство. Съединените щати са лидери в тази промяна, но нейните черти ще се разпространят във всички модерни общества... Новата социетална общност, схващана като интегрираща институция, би трябвало да оперира на различно ниво от познатите в нашата интелектуална традиция; тя би трябвало да отиде отвъд командите на политическата власт, богатството и факторите, които ги създават, и да се основе на привързаност към ценностите и механизми за влияние”8.



Данните за периода след края на 70-те години безусловно доказват обратното – тенденцията която Парсънс е забелязал беше пречупена и неравенствата в разпределението на доходите достигнаха небивали измерения. Концентрацията на доходите породи концентрация на богатството – също безусловно доказана от данните. Данните показват, че подоходните неравенства се взривиха. Броят на милиардерите в света (по Форбс) през 2010 е 1011 спрямо 793 през 2009. Бедността, безработицата, неравенствата, растяха паралелно с нарастването на БВП и броя на милиардерите. Щетите за физическото и психическо здраве на хората също нараснаха неимоверно. Бързо растящите неравенства породиха растяща бедност – данните не оставят никакво съмнение. Концентрацията на доходи и богатство т.е. растежът на неравенствата, взриви и т.нар. “ефект на Веблен” – свръхлуксозно потребление – също доказано от данните. В този контекст, делът инвестициите, които отговарят на две условия: да носят “добра печалба” и да пораждат икономически растеж спаднаха. Спадането на “нормалните”, осигуряващи растеж инвестиции породи растяща безработица – данните пак не оставят никакво съмнение. “Инвестициите” се преориентираха към други видове “бизнес” – всъщност огромни спекулации, които подменяха нормалната икономическа дейност. Нещо повече – ако преди 1970 година “неформалната икономика” се разграничаваше от формалната, през периода след 1970 година постепенно целите икономики на развитите страни придобиваха неформален характер. Възникнаха и огромни неформални т.е. незаконни потоци от пари (също безусловно доказано от данните). От неформалното до криминалното няма голямо разстояние – и започна процес на криминализиране на икономиките. Както забеляза и премиерът Борисов: “Всичко е схема”. Но “схемата” не е икономика. Криминализирането обхвана и финансовия сектор. Кражбата, формирането и прането на потоците от “мръсни пари” се превърнаха във централно поле на финансова и икономическа активност. Това даде повод на някои да нарекат сегашната криза “клептастрофа”. Променен беше и характерът на т.нар. публични финанси. Те загубиха публичния си характер, просто защото тяхната публичност се корени най-много в публичността на тяхното управление т.е. вземане на решения, което (би трябвало да) е прозрачно и “отворено” (с широко участие на “публиката”) и да подлежи на отчитане пред “публиката”. Но управлението на публичните финанси се превърна в “затворен” и непрозрачен процес на вземане на решения – естествено в полза на частно-групови интереси. Както забелязва един инвестиционен мениджър: “Гръмките изказвания за партньорството между обществения и държавния сектор често са несръчно прикрити средства за създаване на регулаторни бариери за излизане на пазара на по-малко конкуренти”9. Впрочем, “инвестиционният мениджър” изглежда е недоволен от това, че понякога е изпадал от потайното делене на баницата, а не въобще от тайното делене, защото омаловажава проблема. В действителност, публично-частното партньорство е евфемизъм, за означаване и узаконяване на масивна корупция – превръщането на упражняването на политическата власт в пряко разпределение на ресурси (нямащо нищо общо с “пазарния механизъм”) поради което властта става особено печеливш бизнес. Случи се нещо, което е теоретично немислимо за пазарни икономики – центрове на политическа власт пряко да разпределят икономически (финансови) ресурси. Прикритието на “публично-частното партньорство” не променяше същността на нещата.

Най-важният щрих в описаната по-горе (и съвсем непълно) картина е една странна комбинация: между нарастващите безработица, бедност, неравенства, от една страна и растеж на БВП, от друга страна. Растежът обикновено допринася за намаляване на бедността и безработицата и точно това му придава смисъл - прирастът на ресурсите позволява да се подобрява положението на тези, които са най-зле в даден момент (според прословутия оптимум на Парето, разпределението е оптимално когато най-много се подобрява положението на тези които са най-зле, без да се влошава положението на тези, които са най-добре). Нещо повече, данните показват, че икономическият растеж, води и до намаляване на неравенствата – това е известно още от грандиозните изследвания на С. Кузнец, които навремето толкова заинтригуваха Световната банка, че веднага поръча на други учени да ги проверят. Проверката показа, че Кузнец е прав (или поне така пишеха тогава). Нищо подобно не се случваше обаче в най-развитите страни през периода след 70-те години. Да подчертаем – има някои важни изключения (Скандинавия), но там горните промени не се случиха.

Комбинацията от растеж и влошаване на икономическата и социална ситуация стана възможна поради две основни причини.

Първо, радикално беше реконструирано разпределянето на доходите – чрез реконструиране на основните фактори, които определят базисни пропорции на разпределението. Така особено важни пропорции попаднаха в тенденции на дълбока промяна – като например, непрекъснатото намаляване на дела на доходите от труд в БВП. В много предприятия рязко бяха съкратени разходите за труд. Появи се и феноменът “работещи бедни” – непознат след Втората световна война. Цената на труда бе намалена в името на “реструктуриране”, повишаване на производителността, конкурентоспособността, но (нека да подчертаем) никой не обясняваше спада с “функционирането на пазара на труда”. Относително намаляваха и държавните бюджети и особено частта им за т.нар. “социални разходи” (най-вече разходите за поддържане на системите за социална защита, но също и т.нар. “социални услуги”) което проличаваше както на макро ниво, така и в намаляването на повечето видове социални доходи на един бенефициент (спрямо (често растящата) издръжка на живота). Обобщено казано, растежът не се изразяваше в “подобряване положението на тези, които са най-зле”. Случваше се обратното и то за дълго време – връзката между растеж и адекватно разпределяне на неговите плодове – не само за подобряване живота на депривирани индивиди, но и за постигане на общи, социално значими цели (което обикновено наричат развитие) бе разкъсана. По скрит и невидим начин беше “приватизиран” процеса на разпределение на доходите – онзи процес, за който отдавна учени още от времето на Ч. Мил и А. Смит са знаели, че се конструира от обществата - чрез техните закони.

Второ, блокиране на икономическия растеж. Тъй като инвестиционния процес се подменяше от спекулации, инвестициите не се насочваха към сфери на “автентичен растеж” и растежът изчезна. Привидността за динамика-растеж се поддържаше от подвеждащ индикатор, който сега искат възнамеряват да сменят – БВП. Индикаторът БВП показваше растеж, който беше фалшив, в смисъл, че бе генериран чрез “балони” (кредитни, ценови, спекулативни: на фондовите борси, в недвижимите имоти, строителството). П. Шиф, който прогнозира финансовата криза в САЩ пише: “През цялото време докато нашия БВП растеше, ние не отчитахме реален икономически растеж.”10 Пак същият автор прави друго важно наблюдение: “Цялата ни икономика е фалшива”.11

Икономическата динамика, която се вземаше за растеж, в действителност се свеждаше до гигантско преразпределение – концентрация на доходи и богатство. Изследвания през 2007-2008 показват небивала концентрация на богатство у невероятно малка част от населението в света. Освен това се създадоха предпоставки за бъдещо също така гигантско преразпределение – неплатежоспособните длъжници, които няма да получат държавна подкрепа, ще загубят придобитото в полза на кредиторите си. Подкрепените от държавата ще се спасят (вече си раздадоха огромни бонуси за постигнатия “успех”) и ще добавят имуществото на длъжниците си към субсидиите, получени от държавата.


Как се случи всичко това?

Не без съдействието на т.нар. австрийска икономическа школа. Те разбира се, не причиниха кризата пряко, но именно от тази школа дойдоха настойчивите препоръки за дерегулации, малки държави, начини за повишаване на конкурентоспособността, ограничаване на държавните бюджети, намаляване на данъчните тежести и социалните разходи, демонтирането на социалната държава. Тъй като политиците изразяваха особени предпочитания към мненията на “австрийската школа”, се създаде впечатление за доминация на школата. Колкото повече се възстановяваха разрушените от войната икономики на следвоенния свят, толкова повече политическите предпочитания загърбваха кейнсианството и вперваха поглед в “австрийците”. Ако през 40-те години Мизес и негови съратници пишеха памфлети срещу Кейнс, без някой да им обръща особено внимание, през 60-те години ситуацията се променяше, а през 70-те години вече възниква впечатление за много по-силна позиция на пазарния талибанизъм. И тъй като впечатлението за доминация на едно русло в науката идва не само от научния му авторитет, но и от благоволението на властта, то през 70-те години поне за широката публика въпросното русло все повече изглеждаше, като основен представител на икономическата наука.

Но това е подвеждащо впечатление. Макар да е част от икономическия анализ, все пак “австрийското” русло има важна особеност – то е довело да пароксизъм, ролята на прословутия пазарен механизъм, превърнало го е в единствена основа на реалната икономика, а всички нейни останали аспекти или са отхвърлени или се вземат предвид само за да бъдат подчинени изцяло на представата за пазара. Поради това във въпросното русло няма място за важни реалности, които имат фундаментално значение както за икономиките и тяхната динамика, така и за обществата. В тази научна представа за икономическите и социалните реалности бяха “отрязани” и не присъстваха такива централни аспекти на реалностите (“слона”) като морал и ценности, нормативно-институционална рамка, власт. Именно тези “липси” образуваха един разширяващ се разлом между създаваните в този вид икономически анализ представи за икономическите реалности и самите реалности. Всички тези базисни компоненти на икономическите и въобще – социеталните реалности бяха сведени до (подменени с) една основна представа – тази за пазара, конструирана чрез пазарната теория. А според тази представа, пазарът е зона свободна от морал и ценности, нормативната рамка само задушава играта на свободните пазарни сили, властта (за отбелязване – отъждествявана с държавата и нейните политики) само проваля опитите на участниците да бъдат креативни.

Поради редукцията на научната представа за реалностите, въпросното пазарно русло на икономическия анализ загуби две важни връзки: връзката с важни постижения в другите направления на икономическата наука и връзката със самите реалности, които се опитва да разбере и осмисли.

Загубената връзка (и нарастващия разрив) между пазарното русло и постиженията в другите направления на икономическия анализ е особено интересен феномен – защото илюстрира как въпросното русло все повече скъсва със знанието. Процесът на създаване на адекватно знание в други области на икономическата наука все повече се отдалечаваше от (и така пораждаше разрив с) ограниченото и деформирано знание (всъщност – поддържането на незнание) в руслото на пазарния фундаментализъм. И докато в другите области на икономическата наука бе осъществен значим напредък именно по онези аспекти на социалните реалности, които особено липсваха в икономическия анализ, пазарното русло си остана незасегнато от тези постижения. Най-ярки примери са работите на Дъглас Норт (Нобелова награда) за ролята на институциите в икономическата динамика; работите на А. Сен, който получи Нобелова награда за “въвеждане на морални дименсии в икономическия анализ”; на икономистите като Манкър Олсън, Джак Хиршлайфър и много други, които разбраха, че не може да се изследва икономиката без въвеждане на властова дименсия в анализа.

Що се отнася до скъсването със социалните реалности, то технологията е в самия катехизис на пазарния фундаментализъм. Икономическата наука поради самият си предмет, разграничаващ икономиката от обществата, по принцип изследва ограничен кръг от причинно следствени връзки, свързващи икономиката с обществата. Затова преди много години един от президентите на Американската асоциация на икономистите забеляза, че ако икономистите се интересуват твърде много от причините за явленията, които наблюдават, те ще се превърнат в социолози. Но пазарния фундаментализъм доведе тази особеност на науката до пароксизъм.

Освен, че не ”вижда” важни реалности, пазарната теория, както забелязват критиците, е изградена върху ред предпоставки, които просто не съществуват в икономическите и социални реалности – те са “изобретени” реалности. Разривът с реалностите е неизбежен, когато научната представа за реалностите съдържа компоненти, които не присъстват в самите реалности или заемат периферни области и не играят съществена роля в тяхната динамика. Добър пример е презумпцията, че участниците в пазара (могат да) разполагат с “пълна информация”, когато е добре известно, че информацията винаги е непълна. Или например, прословутата рационалност на участниците, преследващи собствените си интереси, когато е отдавна известно, че участниците не действат рационално (да си припомним за американското пиянство, коeто “австрийците” сами описват, или например, изследванията, които показват, че поведението на борсовите посредници силно зависи от хормоналните им нива). Сериозни учени икономисти като споменатите Олсън и Хиршлайфер (един от президентите на Американската асоциация на икономистите) отдавна посочват, че е неадекватна и централната аналитична предпоставка на теорията - че всички взаимодействия са доброволни. Тази безсмислица е въведена в теорията с цел да се стигне до извода, че взаимодействията (пазарни) непременно пораждат социално ефективни резултати. Но ако се отстрани измислицата за доброволност, изчезва и изводът за постигане на ефективни резултати. А предпоставката за доброволност рядко има нещо общо с реалната икономика, защото - както показват изследователите - когато един индивид има власт над друг, той може да обслужва по-добре своите интереси чрез упражняване на тази власт, отколкото чрез взаимодействия, основани на равнопоставеност и доброволност. Факт е, че в икономиката, повечето “играчи” се стремят към власт, а не към равнопоставеност. Поради това учените считат, че трябва да се въведе властова дименсия в икономическия анализ.

Всички тези недомислици откъсват “теорията” от реалностите – тя не можеше да обяснява реалностите. Скъсването с реалностите бе толкова радикално, че един икономист (В. Леонтиев, пак Нобелов лауреат) отказа да публикува (в икономически списания) като протест срещу пълният разрив между пазарната “теория” и икономическите реалности.

Съвсем наскоро Дж. Стиглиц отново изрично подчерта: ..”не съществува научна основа за презумпцията, че пазарите са ефективни”. Той е категоричен, че трябва да се смени икономикса, който налива в главите на студентите идеята за пазарната ефективност12.

Но въпросното русло на икономическия анализ продължава да се отклонява от рамките на науката и знанието, и да се ориентира все повече по частно групов интерес. През последните години, пазарните фундаменталисти изоставиха и едната страна в основополагащата за тях връзка между “търсене-предлагане” и се насочиха само към предлагането. Тази нова псевдонаучна ориентация се изрази в т.нар. икономика на предлагането (supply economics), която за кратко време зае доминираща позиция в икономическия анализ. Така пазарните фундаменталисти отидоха твърде далеч в представянето на частно-групови интереси като наука и можем да се надяваме, че това е краят на тяхната доминация, защото играта, в която частни интереси се представят като наука вече стана широко известна. Сигурно е, че и хора, които не са прекарали живота си в дебрите на икономическия анализ вече забелязват онова, което вижда Нобеловия лауреат за 2008 Пол Кругман: “Специфичният набор от глупави идеи, които претендират за името “икономика на предлагането” (supply economics) е нестабилна доктрина, която би имала слабо влияние, ако не кореспондираше с предразсъдъците на богатите”.13

Истината е, че доктрината има влияние, защото кореспондира с дълбокото незнание, даже – опасното невежество, което цари в “най-високите” олигархични кръгове, контролираните от тях политически институции и формира икономическите политики. Ако от кризата има някаква полза, тя ще е да изхвърли псевдо знанието от играта на наука.

Изхвърляне на бедността от кръга на централните проблеми на икономическата и социална динамика

Пазарно-фундаменталисткото русло и неговите разриви с динамиката на знанието и социалните реалности, засегна и знанието за социални феномени, които стояха в основата на посочените тенденции след 70-те години: неравенствата, бедността и по-точно – теоретичния анализ на неравенствата и бедността. Пазарните шамани охотно твърдят, че бедността не е техен проблем, а от неравенствата, се интересуват само доколкото са “функционални” по отношение на пазара (и растежа). Това наистина е вярно – доминиращото русло в икономическия анализ наистина няма адекватна представа за бедността и неравенствата – както по отношение на причините за тях, така и за последствията, които може да възникнат ако бедността и неравенствата надхвърлят някакъв критичен праг.

Джон Кенет Гълбрайт отдавна забеляза това и написа статия, озаглавена “Изкуството да се игнорират бедните”. Големият учен повдига въпроса за пренебрегване на проблема за бедността в научния анализ; за дефицита на знание относно бедността и хората живеещи в бедност. Заедно с това изразът “изкуството да бъдат игнорирани” ясно внушава идеята за елемент на преднамереност (т.е. идеологизиране и политизиране на създаваното знание). Фундаменталното значение на статията не беше разбрано. Нещата бяха стигнали до там, че ограничиха и капацитета за такова разбиране.

Влиянието на пазарното шаманство върху развитието на знанието за бедността се изрази в дългото поддържане на една крайно ограничена – “икономистична” концепция за бедността, която съответства на “духа” на самото пазарно русло. “Икономистичният” характер на тази концепция за бедността се изразява в акцента върху недостига – понятие, което играе важна роля в науката, която е фокусирана върху оскъдността на наличните ресурси и тяхното оптимално разпределение. Така бедността се схваща главно, дори само като недостиг, респективно – лишения, породени от недостига.

Концепцията за бедността като недостиг, разбира се не е невярна, но е изградена на очевидност и едва ли съдържа особен евристичен потенциал. Проблемът е в нейната ограниченост.

Тъй като социалната реалност, която означаваме с понятието за бедност е много по-широка от икономистичната представа за бедност като недостиг-лишения, самата тази представа започна да създава затруднения за напредъка на знанието относно бедността.

Както е известно, изследователите обикновено създават знание като обработват информация, за да проверяват, идентифицират и проследяват каузални връзки, които са вградени в социалните реалности. Знанието “напредва” като следва основни каузални връзки. Концепцията (парадигмата, или ако предпочитаме – теорията) е средството чрез което се идентифицират каузалните връзки. И точно процесът на “придвижване” и напредък по каузалните връзки (създаването на знание) относно бедността се задържа и деформира (дори се прекратява), когато представата за бедността се ограничава в рамките на представата за недостиг (и лишения)… Просто защото се затруднява проследяването на каузални връзки, които излизат извън нейните рамки.

По-конкретно, ограничеността на концепцията насочва научното търсене в две преплитащи се и припокриващи се посоки. Едната, на “макрониво” – всички усилия трябва да се насочат към постигане на растеж; другата, на микрониво – щом наличните блага са “оскъдни” и не стигат за всички, неизбежно ще има бедност, някои ще търпят лишения, а други – не. Изводът е очевиден – трябва да се постигне растеж, за да се увеличат благата и да се намали бедността. Така растежът застава пред всичко и над всичко. През целият 20-ти век, политически най-влиятелните икономически виждания не излязоха извън рамките на мантрата “постигнете растеж и тогава бедността и неравенствата си отиват”. В тази схема растежът е основата на всичко и начално звено в каузалната верига. Растежът е условие за намаляване на бедността. Намаляването на бедността и неравенствата не е условие за растеж, а по-скоро го затруднява. Ограничавани от тясната концепция за бедност, изследванията на бедността поеха по особен път – можем да го наречем маниакална обсесивност от “измервания” на бедността и анализи, основани на данните от измерванията. Учените в тази област произвеждаха по-скоро подпори за доминиращите идеологии, отколкото ново знание. Ако прегледаме проучванията на бедността през последните няколко десетилетия ще видим неизменна картина – “измервания” и пак “измервания”: основани на различни подходи, използващи различни индикатори и създаващи огромна, разнообразна база данни. Но всички те са предварително конструирани в рамките (и следователно подчинени) на по-общата представа (концепция) за бедността като недостиг и лишения. При такива изследвания създаването на ново знание се свежда до натрупване на информация (данни) относно бедността – недостиг и лишения. И никак не е чудно, че постепенно най-активната наука в изследванията на бедността се оказа ... статистиката и донякъде – емпиричните социологически изследвания. Но същинското “производство” на знание – обработката на информацията - бе ограничено, защото и анализите, осъществени въз основа на такива масиви от данни, си оставаха в рамките на представата за недостиг и лишения. Тъй като увеличаването и разнообразяването на информацията е само предпоставка за нейната обработка, т.е. за същинско създаване на значимо знание, то горните тенденции показват, че именно създаването на знание е било силно ограничено и дори блокирано. Огромните масиви от данни и разнообразните индикатори не се превърнаха в напредък- задълбочаване на знанието по фундаментални аспекти на бедността; те си останаха главно екстензивно натрупване на информация. “производство на незнание”. Този път водеше към прогресивно идеологизирането на създаваното знание т.е. подчиняването му на частно групови интереси.

Но неспособността да изследва и създава знание по ключови проблеми на обществата, (бедност, неравенства, власт, растеж) съществено ограничи капацитета на доминиращият икономически анализ въобще да проучва икономиката и да бъде полезен за про-развитийни икономически политики.
Бедност, неравенства и деформации в разпределението на доходите (непонятните връзки между бедност, неравенства и растеж)

Онова, което особено пропуска пазарно-митологичния икономически анализ и свързаните с него изследвания на бедността е възможната “обратна връзка”: влиянието на бедността и неравенствата върху икономиката и още по-точно – въпросите дали намаляването на бедността и неравенствата може да бъде условие за растеж и дали увеличаването на бедността (и неравенствата) може да блокира растежа. Ако е възможно, какъв именно е механизмът по който нарастването на бедността и неравенствата могат да блокират растежа и да предизвикат криза. Точно тази втора възможна верига от връзки липсва в посочената по-горе “еднопосочна” икономическа представата за връзките между бедност, неравенства и растеж.

По-конкретно, изследванията основани на (и ограничавани от) представата за бедността като недостиг пропускат няколко важни каузални вериги. Освен обратните въздействия на бедността и неравенствата върху растежа (връзките неравенства + бедност – растеж, в зоната на непознатото остават и важни компоненти и разклонения на тази верига. Например, изследванията на бедността не са особено напреднали по причините за бедността, където би могло да се натъкнат на евентуални изгоди, които обществата извличат от бедността – да речем защото бедността е неизбежен спътник на неравенствата, а посредством неравенствата се конституира и поддържа властта, която пък е важен социален ресурс за постигането на растеж. Слабо изследвана е и връзката: бедност (схващана като недостиг) – щети (пораждани от недостига), които бедните и обществата понасят, (включително и възможното ограничаване на растежа) – компенсации (за щетите, които бедните, а и другите понасят – например, влошаване на менталното здраве от неравенствата, което е безспорно доказан факт).

Така социалният анализ, основан на икономистичната представа за бедността само като недостиг-лишения води до това, че много други компоненти на каузалната верига в една или друга степен биват “ампутирани”. Тази ампутация на важни аспекти на социалните реалности, чрез ограничената представа за бедност е отлична илюстрация на “изкуството да се игнорират бедните”, за което говори Гълбрейт. Създаването на знание не “напредваше” по важни каузални вериги, което просто означава, че беше (и си остава) силно ограничено. Или с други думи – че се поддържа високо ниво на незнание относно бедността и нейните връзки с неравенствата, растежа, състоянието на физическото и психическо здраве на населението, състоянието на системите за социална защита и т.н.


Политики основани на незнание
През втората половина на 20-ти век основната конструкция това русло вече беше създадена и то изплува на повърхността - в смисъл, че започна да задава тон на политиките, а още по-точно – да предоставя “научна подкрепа” на политиките, които се провеждаха през последната третина на 20-ти век (от 70-те години насам). Политическият процес на вземане на решения в повечето от най-развитите страни започна да се “обосновава” т.е. да си придава авторитета на “научно основани решения” именно чрез идеите на това русло на икономическия анализ. Сега вече има немалко основания да се мисли, че това е бил (и си остава) съюз между незнание и власт, чийто основен резултат е експанзия на безконтролна власт т.е. политически процес на вземане на решения, който не попада под никакви ограничения от страна на съществуващото знание. Това позволява на политическия процес да се отдаде свободно на основния порок на всяка власт – да стеснява кръга на вземащите решения и така да усилва, и разширява базисни структури на власт и доминация. Решенията по отношение на икономиката (закони и политики) както и да се представят, и до каквото и да се отнасят, в края на краищата “опират” до едно – разпределението, разпределението на доходите и благата. Когато разпределението попадне в ръцете на ограничен и стесняващ се кръг от хора – а по-точно – кръг от мощни структури ... което просто означава, че попадна в ръцете на стесняващ се кръг от групи – хиени, които един голям икономист – Манкър Олсън (не принадлежи към австрийската школа) нарече “разпределителни коалиции”. Както е забелязал прозорливият лорд Актън – всяка власт развращава, а абсолютната власт развращава абсолютно. Когато разпределението попадна в ръцете на ограничен и стесняващ се кръг от особено мощни структури (свързани и припокриващи се центрове на икономическа и политическа власт) - формални и неформални групи, мрежи и организации, те “започнаха да дърпат чергата към себе си”.

Възниква натиск за “редуциране на демокрацията” – снижаване на ефективността на представителната демокрация и главно – на капацитета на нейните институции да контролират вземането на ключови решения в областта на икономиката. Защо? Поради най-простата от всички причини – разпределението на доходите и богатството. Именно това разпределение става - и стана - непрозрачен и безконтролен процес – когато бива подменено от красивата басня за всемогъщия пазар, този демиург, който възнаграждавал приносите на най-способните и наказвал грешките на лузърите.

През последните 3-4 десетилетия доминиращото русло на (либералния, фундаменталистко-пазарен) анализ свръхактивно предлагаше рецепти за икономически политики и политиците охотно ги приемаха, то политиките пропаднаха в разлома между социалните реалности и представата за тях, конструирана от пазарните фундаменталисти и тяхната “теория”. Еднопосочната мисловна схема: “растеж над всичко” стана доминантна в политическото мислене и го ограничи в същата степен, в която бе ограничена и самата схема. Когато всичко е възможно и допустимо в името на растежа, се пропуска фактът, че има неща, които всъщност блокират растежа.

Чрез “държавната интервенция” (политиките) през периода след 70-те години до първите признаци на кризата, спрямо които Грийнспан реагира чрез намаляване на лихвените проценти, протичаше специфично социално (ре)конструиране на реалностите: деформираната, ограничена “научна” представа за икономическите и социални реалностите, “пригаждаше” тези реалности към себе си – чрез политиките. Така реалностите се просваха в прокрустовото ложе на “теорията”; върху реалностите се прехвърляха дефектите на теорията. Това грандиозно социално инженерство пречупи тенденцията, установена от Парсънс.

“Мерките на експертите” от клана на пазарните фундаменталисти доведоха до обратен резултат – кризата възникна от това, че след като разкъсаха връзката между растеж и развитие, “мерките” блокираха и самият растеж.

Оказа се, че без да си дава сметка, този икономически анализ всъщност предлагаше рецепти, които водеха икономиките и обществата към финансовата и икономическата криза. Но фактът, че тези мерки в края на краищата блокират растежа остава незабелязан в рамките на такава наука и “механизмът” на възникването на кризата си остана непостижима тайна на привържениците на пазарното русло. Затова те не само не успяха да предвидят кризата, но и дълго време смаяно оглеждаха настъпилата криза и даваха противоречивите мнения.

Един анализ в Нюзуик завършваше със следният извод: “Американските лидери променят решенията си всеки ден, защото бяха подведени от старите схващания за начина, по който работи икономиката. Тези представи разбира се, не бяха погрешни, но те са много неподходящи в този момент”. Авторът на Нюзуик е много снизходителен към “старите схващания” на пазарното шаманство – те винаги са били ограничени и в този смисъл никога не са били “верни”…
Окончателния фалит

Най-сериозните (и все още най-пренебрегвани) изследвания недвусмислено показват, че основната причина за кризата са продължителните (3-4 десетилетия) промени в разпределението на доходите, насочени към увеличаване на неравенствата и бедността. В действителност, кризата започна много по-рано от периода на нейното “официално обявяване”. Началните, предходни фази протекоха много по-рано и се изразяваха в продължителен спад на дела на доходите от труд в БВП, нарастване на безработицата, увеличаване на неравенствата, спад на доходите на голяма част от домакинствата, разширяваща се бедност и задлъжняване на домакинствата. С други думи, все повече хора, получаваха все по-малко доходи, вземаха все повече кредити, но продължаващият спад на доходите в края на краищата ги направи неплатежоспособни и финансовите институции не можеха да получат обратно кредитите, които са раздали. Едва тогава кризисният процес придоби финансови и икономически измерения. Ето защо настоящата криза не е само финансова и икономическа, а криза, предизвикана от нарастването на бедността и неравенствата. И именно данните за нарастване на бедността и неравенствата бяха първите сигнали за предстоящата криза. Но не им обърнаха внимание и не разбраха какво се случва. Неолибералните икономисти забелязаха кризата едва когато придоби финансови и икономически измерения.

Гълбрейт се оказа не само задълбочен критик, но и пророк. Науката на пазарните фундаменталисти се бе превърнала в изкуство, знанието им – в незнание; а трансформирането му в рецепти за политики – в поход към голямата криза.

“Австрийците” не разбраха, че социалната динамика през последните десетилетия превърна бедността и неравенствата в основен детерминант на икономическия растеж. По-точно, именно продължителното и прекомерно нарастване на бедността и неравенствата от 70-те години насам, в края на краищата блокира икономическия растеж и така предизвика криза. Ето защо в своята най-дълбока основа, сегашната криза не е нито икономическа нито финансова, а криза на прекомерно нарасналите бедност и неравенства. Доминиращият икономически анализ обаче, въобще не борави с тези нови фактори на икономическата и социална динамика, а политически най-влиятелните икономисти знаят за тях не повече от лаиците. Затова през цялата втора половина на 20-ти век и досега доминиращото русло на икономическата наука, не може да предложи нищо ново и значимо относно постигането на растеж и развитие. Основната причина е, че бедността вече играе друга роля – състоянието на бедността и неравенствата, определя все повече икономическата динамика и се превръща във основен детерминант на растежа и развитието. Самите икономики са се променили; динамиката им вече е различна и те растат по друг начин Някои са установили това и постигат растеж. Президентът на Бразилия Лула да Силва не е пазарен фундаменталист и твърди, че ако трябва да избира къде да прави инвестиции – в инфраструктура или в намаляване на бедността, той избира второто защото....”веднага се получава растеж”. Още по-точно казано – инвестирането в бедността носи повече растеж от другите инвестиции. Бразииля постигаше 3.5% растеж, когато САЩ и Европа пропадаха в кризата. Старите методи за постигане икономически растеж, установени от икономическия анализ, вече са изчерпани и стават все по-малко валидни; растеж постигат онези, които успяват да намерят адекватни мерки срещу бедността. Но тъй като бедността не влиза в предмета на икономическата наука и особено – на икономистите, които са на мода и имат силно политическо влияние, те не са в състояние на предложат нищо друго освен старото и вече компрометирано знание като основа за изковаване на икономическите политики. По отношение на връзките между растеж, бедност и неравенства, например, те ни казват онова, което можем да чуем от всеки продавач на “Женския пазар” – че растежът позволява да се намали бедността (евентуално – и неравенствата).

Така ограничеността на доминиращия икономически анализ или с други думи дълбоката неопределеност (незнание), вградена в самото знание за икономическата динамика не само допринесе косвено за необезпокояваното протичане и задълбочаване на кризата, но и затруднява излизането от кризата, тъй като насочва към неадекватни мерки – главно, препоръките за ограничаване на социалните разходи (балансиране на бюджетите).

Иронията е, че именно тясната, изкривена, едностранна, “еднопосочна” представа за връзката растеж – разпределение (бедност (и неравенства) изигра лоша шега на доминиращото русло в икономическия анализ. Загубената връзка с реалностите изхвърли въпросните икономисти, от влака на икономическите реалности и тяхната динамика – те бяха загубили представа какво се случва в икономиката. Ето защо това русло не успя да долови достатъчно рано надигащата се икономическа криза, нито имаше представа за “механизма” на кризата, нито бе в състояние да представи солидни мерки за преодоляване на кризата.

Така игнорираните бедност и неравенства си отмъстиха на доминиращия икономически анализ – те го направиха ирелевантен не само спрямо икономиката и нейната динамика, но и въобще спрямо социалните реалности. В края на 20-ти век бедността и неравенствата се превърнаха в доминиращи фактори, (нови рискове – опасности) на растежа и развитието. И това буквално изпрати в аут анализа, защото той не долови промяната. Така самата икономическа динамика ставаше все по-непозната за доминиращия икономически анализ. А той генерираше виждания и рецепти, които станаха причина за кризисна тенденция.

И така, “австрийците” безспорно са прави, че държавна интервенция е предизвикала бедите, само че друга интервенция – много по-силна и по-продължителна от онази, която те посочват. Интервенцията, предизвикала кризата има много странен характер – тя се състои в “оттегляне” на държавата – премахване на регулативните рамки, които преди това формираха базисните пропорции в разпределението на доходите (а следователно – и ролята на държавата по поддържане на регулативната рамка). Опитът да се сведат причините за кризата до действията на шефа на Федералния резерв, просто няма сериозни основания.



Грийнспан е невинен.

Невинни са и Мейдоф, и българският брокер в САЩ, който също пострада; невинни са всички като тях, както и неплатежоспособните длъжници, на които сега им вземат къщите. Те са жертви на “държавните интервенции”, на политиките на “клептастрофата” – дерегулациите, а не закъснелите и неефективни мерки на Грийнспан. Особено несправедливи са по отношение на Грийнспан, който не е никакъв носител на злото на социализма, а правоверен пазарен фундаменталист. Доказателство за това ни дава изслушването, което Американският сенат проведе по повод на настъпилата финансова криза. Ето извадка от протокола на изслушването, по време на което сенатор Хенри Уоксман задава въпроси на Грийнспан14.



Сенаторът: Вашата идеология е, цитирам Ваше изказване, “че пазарите на свободната конкуренция са най-ефикасните механизми... Ние опитахме чрез регулация и тя се провали.....” Мислите ли, че тази идеология Ви е подтикнала да вземате решения, които не би трябвало да вземате?

Алън Грийнспан: Позволете ми да напомня какво е идеология. Идеологията е концептуална рамка, през която ние гледаме света. Целият свят е една идеология. Идеологията е необходима на всеки. Въпросът е да знаем дали е точна или не. За да отговоря на Вашия въпрос - да, има някакъв порок в тази визия.

Сенаторът: С други думи, Вие мислите, че Вашата визия за света, Вашата идеология, не е правилна, че тя не работи...

Алън Грийнспан: Точно така

Не човек, не и желязо, а първокласна стомана – гъне се, но не се чупи. С какви “регулации” са опитали? Онова, което направиха беше пълно дерегулиране на процеса на текущото разпределение на доходите, което бързо го превърна в криминално разпределение. Широко се криминализира и финансовата сфера. Цялата икономика, не просто стана “фалшива”, както твърди П. Шиф, но започна да придобива криминален характер. С “регулации” започнаха “да опитват”, едва когато последствията от дерегулациите ясно се очертаха “и стана безпощадно ясно” – идваше кризата. Но в едно Грийнспан е прав – той беше подведен от идеологията, както и от псевдонауката, върху която се гради идеологията. Те, заедно с направляваните от тях политики наистина съдържаха “някакъв порок”: бяха невежи, а съдейки по последствията им – главно щетите за живота и здравето на милиони хора - и престъпни. Затова, всички “австрийци” (в комплект с охотно слушащите ги политици) – на обучение в Китай. Ако покажат, че могат да възприемат, след това ще могат да посетят Бразилия и Скандинавските страни.




1 Мизес е писал това през 40-те години: Л. фон Мизес, Камъни се превръщат в хляб: Кейнсианското чудо. В: Г. Ангелов (съставител), Кой е виновен за кризата? Отговорът на австрийската икономическа школа. Сиела, 2010, стр. 55.

2 Р. Мърфи, Федералният резерв ли причини жилищния балон? В: Г. Ангелов (съставител) Кой е виновен за кризата? Отговорът на австрийската икономическа школа. Сиела, 2010, стр. 32.

3 Г. Ангелов, Предговор, ”. В: Г. Ангелов (съставител) Кой е виновен за кризата? Отговорът на австрийската икономическа школа. Сиела, 2010, стр. 11.

4 П. Шиф, Защо кризата не трябваше да изненадва никой?, В: Г. Ангелов (съставител), Кой е виновен за кризата? Отговорът на австрийската икономическа школа. Сиела, 2010, стр. 219.

5 П. Шиф, Защо кризата не трябваше да изненадва никой?, В: Г. Ангелов (съставител), Кой е виновен за кризата? Отговорът на австрийската икономическа школа. Сиела, 2010, стр. 210.

6 П. Шиф, Защо кризата не трябваше да изненадва никой?, В: Г. Ангелов (съставител), Кой е виновен за кризата? Отговорът на австрийската икономическа школа. Сиела, 2010, стр. 210.

7 Кристофър Уестли, Как “Фани” и “Мей” ме направиха сърдит икономист. В: Г. Ангелов (съставител), Кой е виновен за кризата? Отговорът на австрийската икономическа школа. Сиела, 2010, стр. 17.


8 Talcott Parsons, The Evolution of Societies, Englewood Cliffs, Prentice Hall, 1977, p. 208.

9 Стив Бъргър, Кризата на рисковите ипотечни кредити ще се поправи сама”. В: Г. Ангелов (съставител) Кой е виновен за кризата? Отговорът на австрийската икономическа школа. Сиела, 2010, стр. 29.

10 П. Шиф, Защо кризата не трябваше да изненадва никой?, В: Г. Ангелов (съставител), Кой е виновен за кризата? Отговорът на австрийската икономическа школа. Сиела, 2010, стр. 219.

11 Пак там.

12 Дж. Стиглиц, Свободно падане, Инфодар, 2010.

13 Пол Кругман, Завръщането на икономиката на депресията и кризата от 2008 г. Изток-Запад, софия, 2009, стр. 186.

14 Christian Chavagneux, Les dernieres heures du liberalisme, Perrin, 2009, p. 27.





База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница