СТРАХ ОТ ТОЯГАТА ИЛИ СВОБОДНА ВОЛЯ:
КОРИГИРАНЕ НА МОТИВАЦИЯТА
Майка ми е костелив орех и докато растях, се въздържаше да налива в главата ми обичайната женска мъдрост, толкова често предавана от поколение на поколение. Никога не ме е съветвала „Прави се на недостъпна“ или „Не носи бяло след първи септември“. Вместо това обичаше да казва: „Сюзън, ако имаш заделени пари, винаги ще можеш да кажеш „Прав ти път!“
След като баща ми почина, майка ми остана сама с грижите за три деца. Минаха доста години, през които тя се опитваше да свърже двата края. Имаше собствен бизнес, който мразеше – продаваше канцеларски материали на различни фирми. Сутрин ставаше в 5 и започваше да опакова химикалки, моливи и какво ли не още, разнасяше ги из цял Йоханесбург, после се връщаше да приема поръчки и да се погрижи за счетоводството и накрая, в полунощ, рухваше изтощена в леглото. Вършеше всичко това, докато в същото време скърбеше за загубата на баща ми – любовта на живота ѝ, – помагаше на брат ми, на сестра ми и на мен да се справим със собствената си загуба и се грижеше да бъдем нахранени, облечени и да получим образование.
От първа ръка познаваше ужасното чувство да бъдеш жертва на обстоятелствата, да взимаш решения, воден от мисълта какво трябва, а не какво искаш да правиш и затова се опитваше да ме предпази от подобна участ. „Винаги трябва да имаш достатъчно пари, за да можеш да кажеш „Прав ти път!“ – напътстваше ме тя. Така никога нямаше да съм принудена да остана на работа, която мразя, или във връзка, която е пагубна за мен, само защото финансовото ми положение ще ме спира да си тръгна.
Това, че настояваше да открия личен фонд „Прав ти път“, беше нещо повече от най-обикновен финансов съвет. Всъщност по този начин ме учеше колко е важно да бъдеш независим, да имаш мотивиращата сила да действаш, воден от свободната воля и от желанието си, а не по принудата на външни фактори. Да впрегнем независимостта си – енергията на „искам“, вместо „трябва“ – е второто условие за постигане на съществена промяна в живота.
Тед беше клиент от Лондон, с когото впоследствие станахме добри приятели. Тежеше с близо 20 килограма над нормата, но заради честите пътувания по работа му беше трудно да спазва здравословен режим на хранене. След дълъг полет пристигаше в хотела уморен и гладен, и далече от семейството си намираше утеха в поредната порция чийзбургер с две бири. А после, докато гледаше телевизия, отегчението го караше да посегне към снаксовете от минибара. Жена му и семейният лекар настояваха, че трябва да отслабне и да спортува, но въпреки че знаеше какво „трябва“ да направи, Тед не го правеше.
Беше се оженил късно и тъй като с жена му не можеха да имат деца, бяха осиновили момченце от Румъния на име Алекс. Алекс останал сирак от малък и прекарал първите години от живота си в невъобразимо тежки условия. Държан почти непрекъснато в детска кошара, не можел да се разхожда свободно и да изследва света наоколо. Тъй като нямало кой да го гушка, докосва и да му говори, уменията му за учене били трайно нарушени. Освен това бил силно недохранен.
Въпреки тези трудности Алекс беше много талантлив и изразяваше вътрешния си свят с изключително въздействащи скици и рисунки. Един ден 10-годишният Алекс нарисувал картина, на която изглеждал самотен, изоставен и отхвърлен. Нарекъл картината „Сиракът“. Това заглавие не учудило Тед – Алекс често описвал най-ранните си спомени. Този път обаче картината не изобразявала невръстно хлапе, а млад мъж. Щом попитал за това сина си, Алекс се разплакал. Хлипайки, обяснил, че знае, че заради лошите си хранителни навици баща му скоро ще умре и за втори път ще го остави сирак.
В този момент, разказа ми Тед след време, усетил внезапна промяна в себе си и старата нагласа „трябва да променя живота си“ била заменена от нова – „искам да го променя“. От любов към сина си и в желанието си да го види как расте, изведнъж Тед се почувствал силно мотивиран да се погрижи за здравето си. Започнал да се променя с малки стъпки – заменил пържените картофки със салата, в хотелската стая не припарвал до десертите от минибара и използвал всяка възможност да разглежда пеша града, в който се намира, вместо да взима такси – и с течение на времето направил много такива промени. Накрая успя да отслабне и да задържи теглото си постоянно и до ден днешен, независимо дали е на път или е у дома, се придържа към новопридобитите здравословни навици, защото го иска.
В опитите си да синхронизираме действията с ценностите си може да употребим два пъти повече самодисциплина и воля, но това едва ли ще доведе до особени резултати – нещо, което повечето от нас са научили по трудния начин.
Заставяме се да ходим на фитнес, но колко често постигаме забележителна форма? Или се обаждаме на роднините по задължение, но кога за последен път сме провели наистина смислен разговор? Когато правим нещо по принуда, вместо по собствена воля, обикновено ставаме жертва на вътрешния конфликт между добрите си намерения и тяхното посредствено реализиране, дори крайната цел – по-добро здраве, по-добри взаимоотношения със семейството – да отговаря на ценностите ни.
Преди две хиляди и петстотин години Платон описва вътрешния си конфликт с метафората за колесница, теглена от два много различни коня. Единият кон е страстта – вътрешните импулси и копнежи, а другият е интелектът – нашата разумна и нравствена същност. С други думи Платон е разбирал, че има неща, които непрекъснато ни теглят в две различни посоки – от една страна, това, което искаме да правим, и, от друга, онова, което знаем, че трябва. Видяхме, че работата ни като водачи на колесницата е да укротяваме и да направляваме двата коня така, че да стигнем, където искаме.
Излиза, че Платон не е бил далече от истината. Съвременната невровизуализация (Общо наименование на методите, които позволяват да се визуализират структурата, функциите и биохимичните характеристики на мозъка (например компютърната томография) - Бел. ред.) разкрива, че в мига, в който импулсивната, стремяща се към удоволствие система на мозъка (страстта), влезе в сблъсък с рационалната, гонеща дългосрочни цели същност (интелекта), мозъкът се опитва – простете играта на думи – здраво да хване юздите. Представете си, че седите в ресторант и виждате на десертната витрина апетитен на вид шоколадов мус. Това отключва активност в прилежащото ядро – област от мозъка, която се свързва с удоволствието. Боже, как го искаш този шоколадов мус! Стига, опомняш се тогава. Не можеш да го имаш. Проявиш ли волята да се откажеш от десерта, в действие е влязъл долният фронтален гирус, част от мозъка, отговаряща за самоконтрола. С паралелното активиране на тези две области мозъкът ни буквално влиза в схватка със самия себе си, докато в това време ние се опитваме да решим дали да се поддадем на изкушението.
Проблемът се усложнява още повече от факта, че предимство имат по-нисшите ни инстинкти. Отново според мозъчната визуализация, когато сме изправени пред обичаен избор, първичните потребности, каквато е вкусовата, се обработват средно с около 195 милисекунди по-бързо от здравните потребности. С други думи мозъкът ни насърчава да взимаме определени решения, още преди волята да е влязла в играта. Това обяснява защо по време на едно проучване 74% от хората заявяват, че „по принцип“ биха предпочели плодовете пред шоколада, но когато поставят пред тях плодове и шоколад, 70% посягат към шоколада. И тъй като човешкият мозък работи именно по този начин – примитивните пориви надделяват над добре обмислените аргументи – би било малко вероятно нашият „вътрешен критик“, който обвинително размахва показалец, да ни отведе до целите, които искаме да постигнем в дългосрочен план.
За щастие, има една мъничка корекция, с чиято помощ бихме могли да избегнем опасността да бъдем въвлечени в това прастаро съревнование между двата коня, теглещи колесницата на живота ни. По примера на Тед можем да формулираме целите от гледна точка на това, което искаме, а не на онова, което трябва или е редно да сторим. Коригирайки мотивацията си по този начин, става излишно да се тревожим кой аспект на природата ни доминира в нас – страстта или интелектът, тъй като цялото ни същество работи в хармония.
Целите „искам да“ отразяват най-дълбоките ни интереси и ценности (нашето „защо“). Преследваме тези цели заради искреното удоволствие, което изпитваме (вътрешноприсъщ интерес), заради дълбоко личното значение на целта (идентифициран интерес) или защото целта е станала едно цяло с истинската ни същност (интегриран интерес). Но най-важното – тези цели са резултат от свободния ни избор.
От друга страна, целите „трябва да“ са внушени отвън, обикновено от досаден приятел или роднина („Трябва да се отървеш от това шкембе!“) или от задължението, което произтича от вътрешно убеждение или външна цел, най-често свързано с прикриване на срама („Какъв ужас! Приличам на дирижабъл! Не мога да се появя на сватбата в този вид!“).
Възможно е да започнеш да се храниш здравословно поради чувството на страх, срам или тревога за външния си вид. Или да заложиш на разумната диета, защото възприемаш доброто здраве като жизненоважно качество, което те кара да се чувстваш добре и да се радваш на живота. Основната разлика между тези два вида мотивация се състои в това, че целите „трябва да“ представляват стимул за положителна промяна, но само за известно време, след което решителността ти неизбежно се изпарява. Неминуемо ще има моменти, когато импулсът ще взима връх над намерението – и за това са нужни само 195 милисекунди.
Проучванията показват, че двама души, които искат да отслабнат с три килограма ще имат различно възприятие за една и съща порция шоколадов мус в зависимост от мотивацията си. Този от тях, чиято мотивация е „искам да го направя“ ще изпитва по-слабо физическо изкушение („Десертът изглежда чудесно, но не съм толкова заинтригуван“) и ще усеща по-малко препятствия в намерението си да се придържа към крайната цел („Менюто предлага разнообразие от доста по-здравословни десерти“). След като е преосмислил мотивацията си, вече няма да изпитва чувството, че се бори с непреодолими сили.
При мотивация „искам да“ автоматичното привличане към даден стимул – стара любов, блясъка на мартинито върху подноса на минаващия наблизо келнер – е доста по-слабо и затова ни насочва към такъв тип поведение, което ще ни доближи до поставената цел. От друга страна, мотивацията „трябва да го направя“ засилва изкушението, тъй като ни кара да се чувстваме ограничени и ограбени. Така, преследвайки целта си, водени от „трябва“, самоконтролът ни бива разколебан и ставаме по-уязвими за нещата, които твърдим, че не искаме да правим.
Всеки, който си е имал вземане-даване с шестгодишни хлапета, знае колко неспокойни стават, като започнеш да настояваш, че „трябва“ да свършат нещо, било то да се приготвят за сън, да си измият зъбите или да кажат „здравей“ на леля Лола. Една вечер синът ми Ноа се оплакваше, че „трябвало“ да напише домашното си по математика, въпреки че обича този предмет. Представи ми се прекрасен случай за нещо, което на езика на родителите се нарича „възпитателен момент“. „Трябва или искаш?“ – попитах Ноа. Той се ухили широко, отвърна „Искам!“ и подскачайки, отиде да си пише домашното.
Ако животът е поредица от кратки мигове, всеки от които може да бъде прекроен съвсем леко, така че всички взети заедно да доведат до значителна промяна, представете си тогава каква сила се съдържа в прилагането на този простичък метод на малките корекции и в намирането на „искам“, скрито зад „трябва“. И пак казвам, в такъв момент е от ключово значение да познаваме ценностите си. Ако сме наясно какво искаме в най-голямата от всички големи картини, ще откриваме желанието за действие при обстоятелства, които иначе бихме приели като задължение.
Така например спокойно бих могла да си кажа, че това е поредният прекрасен неделен ден, в който „трябва“ да работя, за да мога да завърша книгата си. И ако се отправя към библиотеката да пиша, ще започна да изпитвам презрение към времето, което прекарвам далече от децата си и от чудесното слънце навън, и дори да свърша някаква работа, няма да съм вложила пълната си енергия в нея. Но ако погледна на работата с нагласата „искам“, припомняйки си, че никой не ме е карал насила да пиша тази книга и че с това си начинание помагам посланието на емоционалната пластичност да стигне до повече хора, ще събудя в себе си чувство на радост и сили. Ще бъда по-отворена за нови идеи и ще приема забележките на редактора си като творческо съдействие, вместо като критика или налагане на мнение. А в края на деня, преди да е станало време за сън, по всяка вероятност ще ми е останала достатъчно енергия за една приятна вечер в компанията на семейството ми.
Всички ние се хващаме в невидимите капани на езика и на мисленето: „Днес „трябва“ да гледам децата като техен татко“ или „Ще „трябва“ да присъствам на поредната отегчителна среща“. Разсъждавайки по този начин, забравяме, че сегашната ни ситуация е резултат на минали решения, които сме взели в името на ценностите си: „Искам да бъда баща“ или „Обичам работа си и искам да ставам все по-добър в нея“.
Но нека да е ясно: не предлагам всички да започнем просто така „да мислим позитивно“, затваряйки очите си за реалните причини за тревогите си. Ако не намираш мотивацията „искам“ в дадена сфера от живота си, това може да е знак, че промяната не е лоша идея. В случай че се трудиш на определено поприще с намерението да направиш от света по-добро място за живеене, но компанията ти се интересува повече от счетоводните си баланси, значи, може би е дошло време да потърсиш друга работа. Ако ли пък осъзнаеш, че вече не познаваш човека до себе си, може би трябва да помислиш за нова връзка. Да откриеш своето „искам“, не означава да си притиснат да направиш определен избор, а да можеш по-лесно да направиш избора, който ще доведе до желания от теб живот.
Сподели с приятели: |
