Евангелието на Луцифер

240
накрая получих титлата доктор, вече бяхме разведени. Сю се омъжи повторно и роди две деца на някакъв мъжага, дето и до днес върти железария на главната улица във Форт Скот. Той е председател на енорийския съвет, франкмасон, президент на градската търговска камара. Чарли. Чарли Манкрофт. Здравеняк. — КК вдигна чашата и ме погледна през виното, окото му се уголеми и разкриви. — Най- шибаното, Бьорн, а и патетично банално е, че така и не разлюбих тази жена. Не съм ли окаяна гледка? Сега е баба. Не съм я виждал от двайсет и пет години. Дааа. Имало е и други жени. Но… е, нали знаеш как е.
Отлично знаех как е.
— Значи си от Канзас?
— Брат ми още се грижи за фермата, която прадядо ни построил през 1856-а. — Той притвори очи. — Канзас… По-типична селска земя няма да намериш в САЩ. Вечер обичах да се разхождам в мрака.
Така се събуди интересът ми към астрономията. Можех да прекарам часове сред пшеничната нива, загледан в ясното небе. Каква гледка!
Изгледът към космоса за повечето хора е развален от светлините — на големия град, на двора, на колата — светът е замърсен със светлини.
През 50-те обаче в Канзас беше тъмно. Тъмно, човече! Сякаш можех да протегна ръка и да докосна звездите на небосвода.
— Често ли се прибираш там?
— Не съм се връщал от двайсет и пет години. Тогава почина татко. — Той погледна към мен. — Защо искаш да знаеш тези неща?
— За да те опозная.
— Защо през цялото време мислиш, че искам да те измамя?
— Това ти е работата.
— А защо аз да ти имам доверие, Бьорн?
— Не съм те молил за това.
Мълчание.
— Нищо не ми разказваш — продължавах.
— Така ли? Мисля, че ти разказвам страшно много.
— Искам да знам повече!
— Нека ти споделя нещо: Разследваме три ключови следи в опита ни да разберем „Евангелието на Луцифер“. Вече знаеш повече от половината от всички, свързани с Проекта Луцифер…

241
— Какви са трите следи? Знам само за една — теорията за сина на Сатаната.
— Да, тя е свързана с една от следите.
— По какъв начин?
— И до това ще стигнем.
— Ето, пак същото. Казваш, че си ми разказвал страшно много,
а всъщност не споделяш абсолютно нищо.
Помълчахме няколко минути.
— Къде живееш? — попитах.
— Къде живея ли? Ами, ти ми кажи! Домът ми, така да се каже,
е близо до Вашингтон, но пътувам доста. Рим. Лондон. Хюстън.
Станфорд. Така че домът ми е просто малко по-постоянно местопребиваване от всички останали.
— Мястото, където живеем, говори и за това какви хора сме. Аз пък живея в блок в Осло. Там е домът ми. Тристаен апартамент във висок блок.
— А сега сме тук. И двамата. Във Вечния град.
Вдигнахме чаши и се взряхме в нощта. В задния край на езика и по цялото си небце долавях всичките сложни вкусове на Пиемонта.
КК посочи към небето.
— Виждаш ли съзвездието над онези покриви? Орион. Името навярно произхожда от акадски: Уру-анна, небесна светлина.
Съзвездието се е оформило преди милион и половина години и ще се вижда още толкова време занапред. После ще изчезне. Не че звездите няма да ги има, просто взаимното им разположение, наблюдавано от
Земята, ще се промени. Орион е най-стабилното съзвездие в световната история. Човечеството е едва на двеста хиляди години. За нас Орион винаги си е бил на мястото. Само че той е просто илюзия,
както и всички останали съзвездия. Умствена представа, основана на светлинната сила на различни звезди и позицията им, погледната от случайна точка във вселената: Земята. Защо ти разказвам това ли? Не защото съм астроном, а защото Орион има една фантастична особеност. Показва ни, че нищо не е точно както си го мислиш.
Съзвездията. Хората, които срещаш по пътя си. Нищо не е каквото ти изглежда. Нито дори аз. Ти виждаш само едно миниатюрно парченце от мен. По същия начин ми показваш и една нищожна частица от себе си. Важното, Бьорн, е от време на време да се осмеляваме да

242
разчитаме един на друг. Това, че не знаем всичко за другия, че избираме да премълчим нещо, не означава задължително, че крием чак толкова много.
Аз се загледах в Орион, само за да не изглеждам безразличен.
Преструвах се. Зрението ми не е особено добро. За мен звездното небе прилича на мъгла.
На светлината на уличната лампа мярнах летящо насекомо,
може би цикада, загубила пътя до близкия парк. Разпознах себе си в отчаянието, паниката, бягството от невидимите преследвачи, които само усещаш. Знаеш, че са някъде там, но така и не си ги виждал.
Мракът погълна насекомото и го настигнаха две птици. Наведох се напред, за да виждам, но само чувах пърхащите им криле в мрака.
Какво знаеш, Карл Колинс? Какво отказваш да споделиш с мен?
КК изпи чашата си до дъно.
— Лека нощ, Бьорн. Помисли над това, за което говорихме.
Става ли? Не само заради мен. То касае и теб в същата степен. Важно е да се доверяваш на хората.
Рим, май 1970
Когато Лучана се прибра, вече минаваше един. Хвърли на
Джовани въпросителен поглед — нещо ново? Той поклати глава. Тя закачи палтото си и влезе в гостната. Изглежда се беше къпала.
Джовани надушваше миризмата на афтършейв и цигари дори през аромата на шампоан, сапун и парфюм. Дали пък не си въобразяваше?
Може да се е изкъпала, преди да излезе от дома. Може да е прегърнала някого. Например Енрико. Защо пък да не прегърне собствения си шеф? Той осъзна колко нелепи и ирационални мисли му идваха. Подозрението беше част от него. Никой мъж не може да има млада и красива съпруга, без да му се налага да потиска тези безумни бодежи на ревността.
— Къде беше?
— Навън.
— Навън…
— Не ме свърташе тук.
— Можеше да се обадят.
— Не издържах повече, Джовани.

243
— Сигурно. Разбирам.
— Не можех да седя и да чакам, да чакам, да чакам шибания му телефон да звънне.
„А очакваш аз да имам сили“ — помисли си той.
— Не съм свикнал да чувам псувни от теб, Лучана.
— Така ли? Наистина ли го мислиш?
— Не исках да кажа това.
— Някой е отмъкнал дъщеря ни! Джовани! Чуваш ли? По дяволите! Ти никога ли не се ядосваш? По дяволите! По дяволите, по дяволите, по дяволите! — Тя заплака. — Извинявай. Аз…
Той я утеши. Тя се успокои.
— Къде беше… навън? — Опитваше се да звучи естествено,
тривиално.
— Бях… в офиса.
Паузата не продължи повече от частичка от секундата. Той обаче я долови.
Офиса…
— Три часа?
Тя срещна погледа му; не сега, умоляваха очите й, моля те, не
сега.
— Не си им разказала за Силвана?
— Естествено, че не.
— Как е Енрико?
Пак този… поглед.
— Той… добре е. Защо питаш?
— Интересувам се от всичко, което те занимава, знаеш.
Тя го погледна, явно разколебана как точно да тълкува двусмислицата.
— Аз не съм кой знае какъв мъж, нали. — Той повдигна брадичката й с показалеца си и я погледна право в очите, сякаш погледът му можеше да й обясни всичко, което криеше дълбоко в себе си. — Кажи го направо, Лучана, не мислиш, че съм кой знае какъв мъж.
— Джовани, плашиш ме.
— Няма какво да ме щадиш.
— Защо говориш такива неща?
— Смяташ, че трябваше да подхвана това другояче?

244
— Не е вярно.
Поривът на гняв и самосъжаление вече бе отшумял. Той отиде в кухнята и изпи чаша вода.
— Взе ли ръкописа? — попита тя, когато се върна в гостната.
— Не.
Разказа й за случилото се. Лучана пак се разплака.

245

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: