Европейски съвет председател

ЕВРОПЕЙСКИ СЪВЕТ ПРЕДСЕДАТЕЛ		BG

„Европа има своята роля: политическа, икономическа, а също и военна. В повечето случаи европейските страни могат да постигат по-добри резултати, като действат съвместно. (…) Съюзът не означава да се откажеш от собствената си роля; не, това означава да умножим своята сила, като съгласуваме позициите си, обединяваме ресурсите, като действаме по света като клуб, а все по-често и като отбор. Макар да се смята, че тъй като няма своя собствена армия, Европейският съюз използва предимно „меки“ средства, ние постигаме доста трудни цели.“ Примерите в областта на сигурността, посочени от председателя, включват стабилизирането на европейския континент посредством разширяването, оказването на натиск над режимите в Иран и Сирия, наблюдението по границите след военни конфликти, политическата подготовка за интервенцията в Либия. Той подчерта и значението на търговията като „двигател на растежа“, но и като „двигател на промяната“.

Уважаеми дами и господа, за мен е удоволствие да бъда тук, в Лондон, в центъра за стратегически теории Чатъм хауз.

Живеем в очевидно необичайни за Европа времена. Днес — референдум в Ирландия, банките в Испания, допитване до общественото мнение в Гърция: всеки ден идва със своята порция водещи новини! В малко по-личен план днес е и последният ден от първия ми мандат като председател на Европейския съвет. Надявам се следващите две години и половина да не бъдат белязани от толкова много бурни събития!

Дойдох тук най-вече да споделя с Вас някои мисли относно европейската външна политика, макар че можем да засегнем и други въпроси в хода на нашата дискусия. Европейските ръководители остават изцяло ангажирани със световните въпроси. Срещите на високо равнище на Г-8 в Кемп Дейвид и на НАТО в Чикаго, на които присъствах, са най-скорошните примери за това.

По причини, които ще обясня, изразяваното от някои експерти безпокойство, че „европейската външна политика се превръща в жертва на кризата с държавния дълг“, ми се струва преувеличено, но е вярно, че сме отслабени от кризата. Това е и въпрос на непропорционални очаквания. Не можем да очакваме Европа изведнъж да се превърне в нова суперсила. Аз съм експерт, що се отнася до избягването на този капан. Аз изградих кариерата си върху понижаването на очакванията...! Макар че не би трябвало да влизаме и в противоположния капан: Европа не се превръща в неангажиран зрител. Всичките 27 държави членки са решени да се откроят в света чрез своите собствени действия и съвместно с другите — и не на последно място Обединеното кралство!

Първо бих искал да очертая декора. Светът тотално се промени през последните 25 години — тотално. С риск да говоря за очевидното тук, в Чатъм хауз, мисля, че си заслужава да се спра на онова, което виждам като три главни тенденции.

Първо: на сцената излизат все повече действащи лица. Второ: публиката повече от всякога се приближава към сцената — до такава степен, че самата тя се превръща в действащо лице. Трето: променя се естеството на играта.

Сигурно забелязвате, че използвам метафори от света на театъра. Днес те може да са по-малко модерни в областта на външните работи, отколкото концепциите от игровата теория като „сбор нула“ или „всички печелят“, или от геологията като „разместване на тектоничните плочи“. Въпреки това те отлично отразяват естеството на политиката, нейната драматичност. Тук, в Лондон на Уилям Шекспир, не ми се налага да го обяснявам: „Целият свят е сцена!“

Първата тенденция: на световната сцена излизат все повече действащи лица. Възходът на бързоразвиващите се сили е поразителен; новоизгряващи сили, всъщност, а не просто икономики във възход, макар че най-често двете съвпадат. Символичната повратна точка бе в края на 2008 година, когато бе поставено началото на срещите на високо равнище на Г-20. Десетки други „бързоразвиващи се сили“ са се наредели на опашка след тях. Все още не сме осъзнали напълно тази дълбока промяна.

Някои наричат това „край на господството на Запада“. Аз предпочитам да говоря за загуба на монопола в някои области, който имахме в продължение на две столетия в икономически и политически план. Макар и на Запад да нямаше еднородно „ние“! Става дума за относителен спад, който би било контрапродуктивно да отричаме.

За човечеството като цяло новината не е лоша: това позволи на стотици милиони хора да се отърсят от бедността. И един лек нюанс: загубата на монопола не означава, че си изгубил цялата си мощ. Западът все още има значителни активи, новите „играчи“ не са толкова единни, колкото им се иска да изглеждат, и също са изправени пред огромни вътрешни предизвикателства — както политически, така и икономически.

Втората тенденция: публиката повече от всякога се приближава към сцената. Един от основните аспекти е комуникационната революция. Както Френската революция бе дело на перото и мастилото, както падането на желязната завеса в Източна Европа бе подпомогнато от радиото и телевизията, така днес някои режими се страхуват от мобилизиращата сила на интернет, социалните мрежи и мобилните телефони.

Разбира се, едно средство за комуникация не може да предопредели изхода от борбата. Но както показаха Арабската пролет и китайските протести срещу корупцията, то може да даде сила на хората и гражданските общества. Когато публиката започне да дюдюка, всеки главен актьор се озовава на хлъзгав терен!

Хората по света искат работа и правосъдие, право на глас в политиката на своите страни. Тази демократична вълна ще продължи да се разпространява; все още не сме видели края. Тя е необратима. Комуникационната революция ще окачи тежко бреме върху някои режими сред бързоразвиващите се сили. Позициите на Русия и Китай по отношение на въстанието в Сирия показват, че те все още са вкопчени в миналото. Историята е на страната на демокрацията. Страхът от радикалния Ислям на трябва да ни пречи да подкрепяме демократичните революции и да се ангажираме с новите арабски правителства, включително в Египет, независимо от резултатите от изборите там.

Това ме довежда до третата тенденция: променя се естеството на играта. Силата и влиянието в света са все повече въпрос на икономика и все по-малко въпрос на оръжие. БРИКС, начело с Китай, всяват страх — в по-голяма степен със своите производствени резултати и трилионите си резерви в чужда валута, отколкото с големината на своите армии. Що се отнася до Америка, опитът от Ирак и Афганистан ясно показа пределните възможности на военната мощ, както бе признато от самите Съединени щати.

Световното икономическо боричкане за пазари и ресурси е все така въпрос на конфронтация и конкуренция. С риск да преинача мисълта на Клаузевиц, това представлява продължаване на политиката с други средства. В това отношение „старата игра“ на съперничество все още продължава. И все пак има една жизненоважна разлика: днешната всеобща икономическа взаимна зависимост. Големите сили не могат да постигнат просперитет, като си пречат една на друга. Това е новото.

От тези три мощни тенденции аз извличам три заключения за държавите — членки на ЕС: Първо: на изпълнената с действащи лица световна сцена се налага все повече да действаме заедно като клуб. Това ни принуждава също така да определяме внимателно своите приоритети. По мое мнение това означава да се съсредоточим върху сигурността в най-общ смисъл, най-вече що се отнася до нашето широко съседство, и върху просперитета, в сътрудничество с нашите партньори.

Второ: в един свят, където обществото упражнява все по-голям контрол, ние трябва да отстояваме своите демократични ценности. Контролът се разпростира и върху нас, затова доверието изисква последователност.

Трето: изправени пред новото съчетание на всеобща взаимна зависимост и всеобщо управление, ние трябва да бъдем представени във всички региони на света. Да вземем следния красноречив пример: Европа със сигурност не е тихоокеанска сила и няма да стане такава: географията все още има значение! Като единен най-голям търговски партньор на мощните източноазиатски икономики обаче ние не само имаме интерес от стабилността в региона, но и допринасяме за нея. Затова Европа трябва да продължи да бъде ангажирана в световен мащаб.

Европа има своята роля: политическа, икономическа, а също и военна. В повечето случаи европейските страни могат да постигат по-добри резултати, като работят заедно. Естествено Обединеното кралство е страна с превъзходна дипломация, изключителна армия и големи традиции в стратегическото мислене — нямащи равни в Европа... ou presque¹.

Така че тук, в Лондон, понякога може да се чудите: Защо сега да минаваме през Европейския съюз и дори още повече в бъдеще? Защо да обменяме поверителна информация с други 26 страни? Как да избегнем риска от понижаване на амбициите, от губенето на време за вътрешна координация, вместо да реагираме бързо на събитията? Какво получаваме като резултат? Да не говорим за теориите на конспирацията, сякаш Брюксел би могъл да измести Обединеното кралство и Франция от местата им в Съвета за сигурност на ООН!

Като оставим последния настрана, това са основателни въпроси. Но на тях трябва да отговорим с ясна аргументация. В Европа ние споделяме едни и същи основни тревоги и като цяло едни и същи интереси. Сигурността и благополучието на нашите граждани, отстояването на определени ценности. Европейският съюз носи добавена стойност по отношение на ефективността, разходите и легитимността. Съюзът не означава да се откажеш от собствената си роля; не, това означава да умножим своята сила, като съгласуваме позициите си, обединяваме ресурсите, като действаме по света като клуб, а все по-често и като отбор. Макар да се смята, че тъй като няма своя собствена армия, Европейският съюз използва предимно „меки“ средства, ние постигаме доста трудни цели.

Нека дам няколко примера във връзка със сигурността. В тази област най-жизненоважната дейност на Съюза е да стабилизира нашия континент. Преди всичко посредством разширяването, чрез разкриването на обещаващи перспективи след период на диктатура (Южна Европа), на съветско управление (Централна Европа) и гражданска война (Балканите). Да направим така, че бъдещето на Западните Балкани да бъде европейско, е един от приоритетите на втория ми мандат.

И в своето широко съседство Европейският съюз е най-легитимният фактор. Военният конфликт в Грузия през 2008 г. бе красноречив пример. Бившият френски президент Саркози, чиято страна тогава осигуряваше председателството на ЕС, изигра европейската карта, като договори примирие. След като то бе постигнато, именно ЕС изпрати мирна мисия за наблюдение на грузинско-руската граница. В политически план НАТО не би могла да постигне това.

Друг пример е миналогодишната интервенция в Либия. На карта бе заложена защитата не просто на мира на нашия континент, но и на европейските ценности. Европейските ръководители трябваше да направят всичко възможно, за да предотвратят кръвопролитията на самия отсрещен бряг на Средиземно море. Проведохме извънредно заседание на Европейския съвет, което подготви почвата за международната интервенция седмица по-късно, основана на резолюция на Съвета за сигурност на ООН и подкрепена от Арабската лига.

Спомням си как разговарях с президента на една бързоразвиваща се страна няколко месеца по-късно и той не спираше да говори за нефт и търговски интереси. Казах му за белезите от Сребреница — това действително го порази!

А сега трябва да засилим натиска над сирийския режим да спре неприемливото насилие. ЕС стои изцяло зад плана на Кофи Анан във всичките му аспекти и настоява той да бъде приет. Това е един от въпросите, които ще повдигна пред президента Путин идния понеделник, когато ще заседаваме на срещата на високо равнище ЕС—Русия.

Разбира се, ние използваме също икономически и политически средства за постигането на цели в областта на сигурността. Санкциите, които ЕС наложи на Иран заради неговата военна ядрена програма бяха последвани от редица страни по света и помогнаха Иран да се върне на масата за преговори. Усилията продължават и, както знаете, от страна на ЕС Катрин Аштън умело председателства разговорите между Техеран и другите шест държави.

За да приключим със сигурността, две неща за трансатлантическите отношения. Първо, интервенцията в Либия отбеляза нов етап в споделянето на тежестта. Логично беше Европа да заеме водеща позиция в нашето собствено съседство. Разбира се, установихме, че все още се нуждаем от американската помощ, ако не да спечелим войната, то поне да спечелим битката с надмощие. Това бе като звънец на будилник. От тогава има известен конкретен напредък в областта на обединяването и споделянето на европейски военни способности. Но, както изтъкнах на срещата на върха на НАТО, трябва още много да бъде направено.

Второ, макар да се говори много за „накланяне на оста към Азия“, като САЩ по този начин изтъкват ролята си на тихоокеанска сила, трансатлантическите отношения продължават да бъдат жизненоважни и за двете страни. По мое мнение САЩ си дават сметка, че „оста“ не е алтернатива на Европа и НАТО. Точно обратното, силните трансатлантически отношения са предварителното условие Америка да се съсредоточи върху Азия. В този смисъл Западът все още съществува!

Нека се върнем на икономическите въпроси. Достъпът до нашия общ пазар — най големият в света — е доста търсена награда. От наша гледна точка търговията с останалата част на света е основен двигател на растежа. Имаме редица търговски споразумения, които или току-що са влезли в сила (Южна Корея) или вече се изпълняват (Япония, Индия, Индонезия), а също така очакваме допълнително отваряне на търговията със САЩ. Търговията си остава най-добрият пример за това как европейците придобиват значителна тежест посредством солиден общ подход.

Търговията е не просто двигател на растежа, но и на промяната. Както виждаме от отношенията ни с източните партньори (напр. Украйна, Грузия, Молдова), притегателната сила на ЕС не трябва да се подценява. Колкото по-силна е решимостта им за реални реформи, толкова повече могат да разчитат на ЕС. И, както наскоро отбелязах пред ръководството на Украйна, това важи в двете посоки: не само „колкото повече, толкова повече“, но и „колкото по-малко, толкова по-малко“!

Търговията и върховенството на закона са също сред първите точки в дневния ред на отношенията ни с Русия. Модернизацията на Русия не е важна само от икономическа гледна точка: тя може да доведе до нови демократични развития в руското общество и е от геостратегически интерес за всички съседни страни.

Разбира се, търговията трябва да бъде двупосочна улица. Важно е всички играчи да спазват едни и същи правила, а разногласията да могат да се разрешават. Европа е готова да използва правоприлагащите механизми в максимална степен. Спомнете си неотдавнашното оплакване в СТО срещу Китай във връзка с редкоземните елементи, което подадохме заедно със САЩ и Япония. Убеден съм, че Пекин ще се съобрази с това.

Напоследък някои държави членки наблягат на търговското измерение на дипломатическите отношения. Това е разбираемо, особено в период на икономическа криза. Не трябва обаче накрая да се окаже, че разделението на труда е на принципа „доброто и лошото ченге“ — с национални представители, които обикалят като търговски пътници, оставили на институциите на ЕС задачата да бъдат твърди по отношение на правилата на икономическата игра и спазването на правата на човека. Както многократно съм посочвал пред колеги, при такъв сценарий всички ще сме губещи. Трябва да изиграем картите си тактически.

Бих искал да подчертая, че ние вече сме „клуб“ от държави в света, Съюз — и другите ни възприемат като такъв. Европейците споделят определено виждане и подход, различни от тези на Русия, Китай, Япония и дори САЩ.

Как да си обясним този набор от споделени идеи и практики? Бихте могли да се потопите в историческите книги и там ще откриете смесица от възрожденско любопитство, имперска гордост и постколониална предпазливост... Обаче също толкова важно е нашето интензивно вътрешно дипломатическо сътрудничество. За 40 години дипломациите на нашите държави членки свикнаха да работят заедно. Сега това вече е рефлекс, резултатът от който са отличителните европейски метод и доктрина. Затова създаването на европейска дипломатическа служба не бе революционна стъпка; не, тя надгражда съществуващите постижения.

Разбира се, всички държави членки не споделят всяка позиция по всеки въпрос. Но отделните разногласия — например по отношение на статута на палестинската държава в рамките на ООН — не следва да се разглеждат като доказателство, че Европа няма обща външна политика. Факт е, че днес по най-опасните теми като Сирия, Иран или израелско-палестинския конфликт 27-те много лесно постигат общи позиции, понякога само за часове. Ние работим заедно на конференции, посветени на климата, в областта на помощта за развитие, в мисии за управление на кризи по целия свят — от Афганистан до Сомалия.

Взаимодействието между националните дипломации и институциите в Брюксел се засилва под двойния натиск на финансовата криза и променящия се външен свят. Трябва да се справяме по-добре с по-малко средства.

Аз виждам напредъка на всяко място, което посещавам, било то Вашингтон, Пекин или Претория. Засилва се обменът на информация. През изтеклите месеци няколко държави членки попитаха дали делегациите на ЕС биха могли да представляват техните страни в някои столици и, представете си, това не бяха само правителствата на засегнатите от кризата с дълга! Въпрос като „съжителство“ на посолства в една сграда може да звучи прозаично, но тези знаци разкриват нещо съществено: че взаимното доверие съществува и укрепва.

Сега е времето да се възползваме от това доверие. Европейската външна политика е ежедневие за 27-те държави членки. Колкото и да е дълбока, финансовата и икономическа криза не може да спре това. И все пак преодоляването на кризата е абсолютна предпоставка за много други неща.

Възстановяването на стабилността на еврозоната ни е необходимо, за да демонстрираме цялата си сила на световната сцена. Убеден съм, че за да постигнем това, ние трябва също да увеличим структурно своя икономически растеж. Дори да е напълно нормално „зрелите“ икономики да отбелязват по-бавен растеж от бързоразвиващите се, потенциалният растеж от 1,5 % е просто твърде нисък. Затова във вътрешен план трябва да се съсредоточим също толкова върху растежа, колкото и върху стабилността.

Светът ни гледа. Усилията ни да преодолеем кризата станаха основни въпроси във взаимоотношенията ни с международните партньори. Да обясняваме своите действия, политическите ограничения, при които работим, да уверяваме партньорите си в способността си да продължим напред: това в момента са част от нашите най-големи приоритети във външната политика.

Това включва и аргументацията, че еврозоната не е единственият регион, който трябва да адаптира своите „вътрешни дисбаланси“. Другите трябва да направят същото, а САЩ и Китай освен това трябва да се справят с големи „външни дисбаланси“. Поддържането на здрави връзки и взаимно доверие с нашите международни партньори ще бъде от първостепенно значение за възстановяването на нашите икономики. В такъв период силната дипломация не е лукс, който може да се изкушим да пренебрегнем, а абсолютна необходимост. Това се отнася за всяка държава членка.

От петдесетте години на миналия век държавите членки непрекъснато засилват своето сътрудничество въз основа на идеи и идеали, от една страна, и обикновена необходимост — от друга. Днес отново натискът на събитията е огромен — във финансов и глобален аспект.

Казват, че когато гледаш от вътрешността на ЕС, виждаш малки и големи европейски държави; когато гледаш от Вашингтон или Пекин, обикновено виждаш малки държави. Това може да е пресилено, но съдържа елемент на истина, който всички ние някак не сме склонни да приемем. И отново, в крайна сметка ние живеем заедно на този континент и сме изправени пред едни и същи предизвикателства! А аз ще добавя: и съдби.

Заедно ние имаме значителна тежест и можем да бъдем сила в името на по-благоденстващ и свободен свят. И днес на изпълнената с действащи лица сцена това продължава да бъде ролята на Европа!