Философия и сатанизъм
Изтегляне 185.29 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Разтълкуване
- Приложение (по Хайдегер)
- In Nomine Satanas
- Съзнанието
- Пример
- Приложение
|
Философия и сатанизъм Ах, славееви трели флейтата изстреля; лютня пъргаво догони ги. И писна гайда в бодър тон! Процвили цугтромбон. "Пом, пом!" - преяла беше тубата - с бекон. Фанфарен тропот го дотропа - конче-вестогон... Как кърваво столетно вино лее тя, о, в дирите на улова! Как угости операционни маси и насмита прах към урните! Батална кал и похоронна сухост - в унисон. Смъртта обяздила бе кон - да, конче-вестогонче. (Смъртта язди на кон) По какво се различават едно спрямо друго наука и философия? Човек току да рече, че, посредявани от човека, научното движение и философското движение протичат едно спрямо друго по противоположни подходи: та докато науката се изразява във всеобщ към отделното подход, то философията израства от индивидуален към всеобщото подход. Но действително това ли човек би рекъл? Учените принадлежели към един грижовен и неуморен род и философи и нефилософи им дължели и надлежно засвидетелствали почитание. В Двореца на Познанието, в неговата Огледална зала, учените били привилегировани да домакинстват, та вечер да отрупват, а сутрин да разтребват масата, на която всяка нощ философите разигравали пред уморените им очи своите гуляйджийски свинщини... "И факлите догарят бавно над вратите", записал в своя свитък един поет... Но през деня? През деня всички спели - понеже Слънцето светело за всички, заради всички, вместо всички... Но с течение на времето учените набрали тренинг и се сдобили с инсайт и в някакъв начален момент изобретили изкуствени слънца. Толкова били станали вече неизтощими и изобретателни в отговорната си грижа учените, че даже съумели да угасят у философите нагласата им да заспиват сутрин и да излизат да се разхождат денем сънни сред цветята. Но изведнъж пропускливостта на тайните пътеки на истината се оказала недостатъчна; и разтворили, учени и философи, широко портите на двореца и започнали да споделят трапеза с всички трезви обитатели на тържището, а пияните пропъждали с помощта на полицията. И Масата на Познанието изобилствала денем и нощем с най-причудливо рационални гозби и блага. Наистина! Ала смяната на деня и нощта нарушила своя естествен цикличен ход в живота на хората - ех, всеки спял както и където случел и завърнел! Настъпила всеобща грижа и безсъние. Възцарила се Науката - тя взела нетърпеливо от старческите церемониални ръце на Религията Короната на Битието и си я сложила дръзко на главата... В Царството на Окатите Омир придобил право на първа категория инвалид, с придружител. Mисли се със сърце. Та сърцатият (и индивидуален за всеки) към световостта на света път е невям афористично наричане относно индивидуалния към всеобщото подход, философския подход. А в науката сърце няма - там, напротив, има (само) разум, методологична унификация към отделното. "Науката не мисли", казва Хайдегер - тя разумява (добавям аз). Ирационалното е движещият прогресиращо рациото елемент на рационалното, отбелязва Макс Вебер (ето Хегеловата научна диалектика!). Хегел не е философ, а шарлатанин, пише Шопенхауер. Науката не признава насъщие на битието, науката е нихилистична, рациото е "трансцендентално" и дори трансцендентно. Да, науката прогресира ("воля към воля", прогрес = безсмислие) - понастоящем (в медицината) сме достигнали много повече от Хипократ, пионера на медицината, но още не сме (във философията) достигнали Платон, пионера на философията, казва Карл Ясперс. На философията не и е присъщо да прогресира - тя се уталожва, нейната кулминация се състои в първоначалното учудване: и (херменевтичен кръг) в последна сметка достигаш това, което вече е заложил у теб импулсът на учудването. Оцеляват и се развиват, "прогресират" и се множат (вкл. и по Дарвин), уви, не по-добрите, а посредствените: защото те задават типа (природата нормално "се интересува" - метафора - от типа, нежели от индивида), повече са, поддържат се и са по-дяволити, мазни, сплотени и приспособими, валентни, конформируеми, недодялани, разпределени - т. е. те са в развитие, "дялани камъни". Да, човек общо взето е едно очукано серийно изделие на природата, казва Шопенхауер. Народът, казва (по естетическа оценка) Ницше, е обиколният път на природата да създаде абнормално 6-7 велики индивида и после да ги заобиколи. Но кои са по-добрите? Ами тези, у които върхово е средоточена волята към мощ, т. е. доброто в природата е изключителното и има индивидуално измерение и никакво друго, а оценката за него не може да бъде морална ("нравственото", "нормалното", "идеалното", "принципното", "добродушното", "полезното" и пр.), а естетическа... Добрият не подлежи на развитие ("прогрес"), а, напротив, е една завършена и самодостатъчна даденост, която, потопена и разпадаща се в трагизма на общественото живеене, се всеки миг събира и завръща към себе си. Абстрактна е науката, а философията е конкретна - доколкото собствено философското е, щото да бъде "съзирано" (живяно) собственото основание, нежели то, собственото основание, да трансцендира приложни принципи и с това (както става при науката) да се снема тъкмо относно качеството си на насъщна основателност... Та онова, което разбираме под "абстрактна философия", не е някаква тавтология, а тъкмо нищо повече от оксиморона (недоразумението) "научна философия", т. е. не е името на философията... Няма проблем в самото това, че 2 + 2 = 4, а в това дали можем да опишем, че 2 + 2 = 4, вместо да го извеждаме, илюстрираме или доказваме или просто приемаме за очевидно и прилагаме. Смърт = практика. Останалото е едно вечно заблуждение, истинското име на "вечния живот". Живот = заблуждение. Спасението на човека е философстването. Да, човек се нуждае от спасение, освен ако не е от петимните за многознайстване или от добрите... С философстване аз действително "избивам" своите "комплекси" (извинете ме, че употребявам психоаналитическа и, значи, нефилософска, профанска терминология, но желанието ми е да ме разберат и неразбиращите ме). Заблуждавам се, доколкото ми го позволява практиката. И непрестанно умирам, за да живея. Та въпрос на (философско) съществуване е не как да отхвърляш практиката (та, божем, да отхвърляш практиката, а и да нехаеш за нея, е все таки въпрос на практика) - въпросът е как да не забиваш в практиката глава. А отговорът е: отдавайки ней дължимото. Понеже единствено дължимото рефлектира собствено върху практиката. Ала има хора, които тъкмо в дължимото се улисват, въздигат го в дълг. Да, те отказват да пропаднат (в практика), но отказват и заблуждението. Приклещени в ничията между живота и смъртта земя, те отправят взор към един трансцендентен (отвъден) морален абсолют и авторитет (бог), който посредством категоричния си императив да ги въздигне над тази граница ("клисура"), където (над която) с пълни гърди да дишат... Пропадането отнема избора. Но ето го и радикалното, киркегоровското enten-eller (или-или) на избора - естетическия модус на живота или етико-религиозния. Че оттук - и два типа отговорност (и, значи, два типа реализъм): отговорността (реализма) на дължимото (заблуждението) и отговорността (реализма) на императива (Бог). Аз съм сатанист. Сатанистът се заблуждава - по свой избор. И отдава на практиката дължимото. Аз съм лъжец и никой безкраен, голям или малък бог не може да ми отнеме уникалната истина, която съм! Кратка логикогранична беседа: - Здравей. Ще поговорим, без да се позоваваме на верификация, нали? - Здрасти. Съгласен съм. Нека поговорим спекулативно. Но знай, че съм правдивец. - Правдивец ли? Хм, може да ме лъжеш, но може и да не ме лъжеш. - Хей, нима не ми вярваш? Тогава да не се усуквам, а направо да ти река, че съм лъжец; да, аз съм един лъжец! - Ако си лъжец, ще рече, че и тъкмо сега ме лъжеш; но пък ако ли наистина, както одеве рече, си правдивец, то, да, дори не би ме лъгал и за правдивостта си. - Твърдя: лъжец съм. Или ще ми повярваш, или не. - Човече, това е едно инатливо голословно твърдение - ти по същество не знаеш какво говориш. - А ти откъде знаеш, че не зная какво говоря? - Откъде зная ли? Ами заявката ти не почива на каквато и да било възможност за логически съгласувано знание. - О-хо, разбирам! И не ми остава сега в твое опровержение нищо друго, освен да продължавам от цялото си същество да ти се инатя. - Не, няма да ти се удаде да ми се инатиш; и прекратявам разговора! Разтълкуване: глупост и инат. Високият интелект също има своя глупост, а глупостта - своя гениалност. Интелектуалната глупост се състои в чистата логическа спекулация, а гениалността на глупостта - в наивната верификация. Как обаче е възможно да се състои логически инатът? Да, инатът би могъл да изпадне в глупост, сиреч в несъстоятелност. Инатът. Глупостта на високия интелект. Интелектуалното решение, интелектуална рефлексия върху интелектуалната глупост, се състои понастоящем в следното питане (към заявяващия се "аз съм лъжец"): "ако (нека предположим) ти би бил лъжец, би ли си признал, че си лъжец?". Лъжецът, лъжейки, ще отговори с "да", а правдивецът, казвайки истината - с "не". И единствено при подобно диалектическо, обуславящо в двойното лъжене, "лъжене в лъженето" ("отрицание на отрицанието"), питане заявлението "аз съм лъжец" може да бъде собствено логически изобличено в истина или отхвърлено в лъжа, а инатът - обезсилен. (Ето приноса на Хегел в логиката. И ето в какъв смисъл Шопенхауер отявлено нарича този философ на философите глупак.) И ето как глупостта снема в отчуждаване ината. Инатът. Гениалността на глупостта. На интелектуално глупавия въпрос "лъжец съм; но щом съм лъжец, ще рече, че и тъкмо сега те лъжа (че съм лъжец) и всъщност съм правдивец; но пък ако ли действително съм правдивец, то не бих те лъгал за правдивостта си (и рекъл, че, видиш ли, съм лъжец); е, заявявайки че съм лъжец, лъжец ли съм или правдивец?" гениалният глупак ще зададе простоват контравъпрос от рода на "ти, като те виждаме сега всички, крастава жаба ли си?" и според отговора (и в проста съпоставка с очевидността) ще отсъди "истина" или "лъжа", без повече да се вълнува от ината на събеседника си. И ето как глупостта снема в отчуждаване ината. Инатът. Извън в глупостта. Хм... Че ако някому, за когото се знае, че е или завършен лъжец, или завършен правдивец, но който инатливо твърди, че е лъжец, бъде зададен следният едновременно собствен и трансцендиращ въпрос: "лъжецът лъже ли?", то глупостта (и в наивно-верификативния, и в спекулативно-логическия неин модус) би била избегната. Т. е. ако се подходи от принципна позиция. Не на себе си: - "Аз съм лъжец - лъжецът лъже." - Право казва и наистина си вярва, че е лъжец. (Отчаяно да искаш да бъдеш самия себе си.) - "Аз съм лъжец - лъжецът не лъже." - Лъже; и дотолкова не вярва в себе си, та за целите на собственото си самозалъгване се нуждае да убеди другия в обратното на себе си. (Бягство от отчаянието, че не си себе си.) (Та колчем събеседникът отвърне с "не зная дали лъжецът лъже", то мигом изстъпва уличаващата в глупост контра: "а тогава в какъв смисъл заявяваш, че си лъжец?". И ето как глупостта снема в отчуждаване ината.) Инатът и истината. Инатът не може да се логически състои иначе освен в саморазтрогването си. И бе изведено доказателството, че не и глупостта кореспондира адекватно с ината; и не ней е посилно да го застави към саморазтрогване, а на принципността. И все пак, с цената на мълчанието инатящият се би могъл да удържи пред лицето на принципността неопределеното си логическо състояние: като нито отговори, нито поднови своята заявка ("аз съм лъжец"). Истината (ἀλήθεια) възприсъства и остава открита в своята скритост. Приложение (по Хайдегер): Винсент ван Гог, "Чифт обувки". Демоничното. - То е възприсъстващата в контекста на възможността на Христа истина. (Справка: Киркегор.) Сатанизмът. - Той е философия, чийто основен въпрос е този за еманципацията на демоничното. In Nomine Satanas: и в трите случая се предполага, че изпитващият разграничава истина от лъжа, но само в третия принципното положение "лъжецът лъже, а правдивецът не лъже" е експлицирано (та в първите два то се съдържа имплицитно: във втория имплицитността е наивна, а в първия - спекулативна). В последвалото твърденията "аз съм правдивец" (теза) и "аз съм лъжец" (антитеза) мълчание (синтеза) изпитваният (демоничният) отстоява докрай отказа си да попадне в контекста на познанието (критериалното различаване истина от лъжа). Пред възможността за Христа демоничният не признава: "Господи, грешен съм, подвластен съм на познанието, соковете от вкусения от Адама плод текат и у мен", нито отрича Христа, а заявява: "Иисусе Христе, аз съм ти равен, ако и да съм просто правописна грешка в божията промисъл; ей ме на, та ти няма как да ме изправиш; аз оттук насетне нехая за теб". Мълчание в името на Сатана - едно музикално мълчание, една черна меса... Сатана е името на еманципацията от Христа, преодоляването възможността на Христа. Сатанизмът е философия, чийто основен въпрос е въпросът за Сатана. Но къде "оцеляват" пропадналите, уреденците на живота? - Ами "оцеляват" в клетката на смъртта, матрицата на живота, "живеейки" примитивизма на болката и наслаждението. Пропадналите и божеците (личностите) пърдят в едно и също гърне, гърнето на неавтентиката (науката) - те не живеят умирането, конформирани са към живота. Сатанинската задача е да надмогваш в злостен смях отчаянието, надживяваш в самото умиране умирането, еманципираш, усилваш демона у себе си, нежели да го потискаш или в улисия снемеш; което ще рече, че тя е една бликаща от и биеща право в сърцето на философията задача. Херменевтичен кръг. Съзнанието: реабилитация на съзнанието. Нека изрично допълним, че в субективно изражение херменевтичният кръг може да се изразява не само в етос (колективен субект), но и, напротив, в патос (индивидуален субект) - "вечния възврат" (по Ницше) на нонконформиста към себе си (потопен и разпадащ се в трагизма на общественото живеене, нонконформистът се всеки миг събира и завръща към себе си). Центърът, сублимът, върховият интензитет на кръга. Сиреч битието като етос (обществен декор) и битието като патос (обществен сублим) - общественото битие се прищъпва в херменевтичен кръг на обективацията на "целия културен свят" (света в неговата културална цялост, неговото обществено светуване). Родната култура е целият свят, да, в нея светът светува, "откакто свят светува". И ето как въобще съзнанието (съ-знание) реабилитира исторически себе си, т. е. фундира себе си, намира себе си в едно обществено съзнание. Та тъкмо в това реабилитиране се състои по същество философията. Общественото съзнание "ври и кипи" в "пиянството на един народ" - етос и патос плазмено се взаимопроникват. Реконструкция на съзнанието. Кръговото взаимодоставяне на технологията и абсолютисткия морал абстрахира етоса, пораждайки изземващ патоса сблъсък на съответно просперитет и съвест, който сблъсък се субстанциализира в конформизъм. А конформистът и абстрактният етос са двата (противопоставящи се и взаимодопълващи се) компонента пък на херменевтичния кръг на "познавания свят" (света в неговата научност). Науката като профанация, "научно битие" на културата, нежели като просто неин инструмент. И ето как въобще съзнанието реконструира научно себе си. Реконструкцията на съзнанието бива (1) или трансцендирана от практическата илюзия за "естествен", "природен", "божествен" топос на съзнанието, или (2) прагматизирана в конструктово изпадане от внятност. Изначалие на съзнанието. Съзнание (в изначалие) = синтетична внятност. Откъдето може да протече реабилитация на съзнанието или реконструкция на съзнанието. Отчуждение на съзнанието. След края на Романтизма нонконформистът окончателно утвърждава себе си в двоен нонконформизъм - веднъж в исконното си и извечно противопоставяне на етоса и втори път - в неприемането си актуалността на абстрактния етос. И ето как съзнанието най-сетне фундира себе си в нищото. Екзистенциализъм в действие. Произход на съзнанието. Съзнанието няма произход, съзнанието има история. Служебният вход на продуктите. Попадналия при собствените си продукти през входа за посетители съвременен средностатистически човек на западната цивилизация го застрашава опасността от пропадане в консумативизъм, изпадане от съществуване. Хайдегер нарича съществуването In-der-Welt-sein, битие в света. И нима има свят? И нима битието е битие на света и е исконно и извечно скрито за познанието? О, това, което в постсократическата философска традиция допреди Кант е било смятано от човека погрешно (“традиционно”) за битието, а именно метафизиката – то по същество е тъкмо априорито, принципът на познание за света! Да познаваш света ще рече да го припознаваш как по принципа на познание той е свързано разпределен. Нима познанието не внимава за скритото, т. е. за битието на света и че светът има битие? Познавателният смисъл на исконно и извечно скритото е нищо. Но що е свят? Нима има свят? И що сега е битие? Светът сам по себе си е нищо, би бил нищо - светът не е сам по себе си, а за познаващия. Но що е свят? Нима има свят? Познанието е преди всичко припознаване. Припознаването се състои в рефлективно, съзнателно съгласуване на опита (апостериорито) и априорито, принципа на познание. Познанието кулминира в съзнание. Познавателното съгласуване се изразява в методика. А методиката протича посредством логиката... Но в съзнание не дохожда свят, а непрестанно се пръква конструкт, знание, един логически анализируем менлив синтез на съзнанието. Не би могло да има свят иначе освен чрез присъствие на битие. Т. е. да има свят ще рече да присъства през опита (апостериорито) битие. Съзнанието обаче не може да отсъди “няма свят”. Има свят. Битие се открива на съзнанието във време, самата непрестанност на конструктовия синтез (знанието, тъждеството на опит и принцип): която в познанието, анализа е нищо. Опитът без принцип би бил сляп, а принципът без опит – пуст, казва Кант. Съзнание, “съ-знание” ще рече невям, че във време граничат: оттатък, континуитетът на знанието и отсам, битие в света. Та времето приютява отсам в свят битие. Знанието е извънвремево, бездомно, отчуждено, валидно. Анализът представлява начина, по който мъртвите отломки от света деградират, разграждат се. И ето че технологията се осъществява в аналитичното реконструиране – зомбираното съществуване. Технологичният продукт спада към битието служейки. Пример: смисълът на електрокитарния шред. "Шред" - от shred (англ.), дробя. Справка: "shred guitar"... Т. нар. чисто познание надраства културите. Ала културалното осъществление на познанието е инструментално. И ако можем да дефинираме техническия инструмент с формулата "целева конструкция", то бихме могли с пълно право да наречем епистемалния "откриваща се функционалност". Та в този смисъл електрическата китара не е просто един уплътнен и електрифициран китарен класически корпус с метални струни, а една новооткриваща се през джаза и рока функционалност, която трябва да бъде форсирана към своя възможен предел. И ето каква е мисията на електрокитарните шредъри; и ето доколко електрокитарният шред има нещо общо с изкуството, с възможността на голямото изкуство. Да слушаш електрическа шред-китара краткосрочно и дългосрочно. Електрическата шред-китара не може да бъде музикално слушана другояче, освен с учебна цел. - Та електрическата шред-китара е сбъдващият се факт "музикален инструмент електрическа китара". Попадналия при електрическата китара през входа за посетители средностатистически рок-фен го застрашава опасността от пропадане в телешкия възторг на куфеенето. Но че разбираш това, то у теб отникъде не следва, че бива да снобееш, но следва, че, напротив, бива да си петимен да влезеш при електрическата китара през служебния вход, т. е. отвъд всяко (и най-вече психоаналитическото) "мани я" да осмислиш понятието електрическа шред-китара. Настоящата тема подсказва една своеобразна (и въведена от Хайдегер, вж. прочутото му интервю за "Der Spiegel") мисловна нагласа, а именно философския инженеринг. Във връзка и със Сократовия демон и съответната Сократова абсолютистко-моралистическа трактовка - което личностно съответствие съставлява преход от философия към наука. В статията си от "Залезът на боговете" "Проблемът на Сократ" Ницше разобличава личностното начало (изгубената автентика) и неговото историоначалие у Сократа. Приложение: вж. Manowar, "Each Dawn I Die". Бог като метафоричното, вместо като трансцендентното (сатанистът и любовта). "Който не люби, не е познал Бога; защото Бог е любов." (Библия - Нов завет, Първо послание на Иоана, 4:8.) Ницше рече, повтаряйки Достоевски: "Бог е мъртъв". И не би могло Бог отвъд да е мъртъв или пък жив - отвъд не би имало ни живот, ни смърт, ала т. нар. "отвъд" не може да бъде нещо друго освен именно самото чисто понятие за отвъд, празното понятие Бог, чистата, празната понятност. Но, метафорично, смислонапълнено речено, Бог е мъртъв тук, на земята... Мислещото себе си мислене не би било тъждествено на абсолютна свобода (тъждество на екзистенцията), а на практическата илюзия за такава. Та, от друга страна, свободата понастоящем (отсам условното наклонение) не е вярата, а тъкмо е нетъждеството на екзистенцията - и е мисловният отказ от мислене, е понятната непонятност, и е самостоятелната, осмислящата се воля, щото да не се мисли собствено. И, да, свободата - тя сега тук е антинасъщието, доколкото, бидейки абсолютната нищета, тя се осъществява в осъзнаване екзистенциалния фундамент на трансценденталното, т. е. във възприсъстване на отчуждението. А това възприсъстване имплицитно съдържа праединство, чиито дихания идат от губеща се в безкрая на екзистентното минало рефлексия. И ето как единствено пред лицето на отсъстващия Бог - че Бог отсъства като възприсъстване на отчуждението, - се отваря възможност, хоризонт, задава се нагласа за “избавление”, разбиване клетката на принципиализма, “спасение”, реално освобождение, откровение, Божие пришествие, онасъщностение, съпричестение, свръхчовековост. Моралът въобще свидетелства в мисловния отказ от мислене, че Бог отсъства. (Нежели в императивния: в него моралът е Божия инструкция, богът.) Екзистенциализмът надмогва както чистия, тъй и практическия разум и онтизира трансценденталността, т. е. онтологизира критичното отношение към тях, двете категории разум... Изпадналите от (или недораслите до) Божи морал и надинструментално мислене люде се равняват на животни, сред които рядко се случава прелестта (а по-често: гнуснавостта и сивотата) на хищничеството. "Всичко човешко и всичко животинско и, сиреч, всичко от мен, числящо се към т. нар. Божие творение, ми е чуждо" - нима сатанистът може другояче да разбере любовта?... Ако едва отвъд удоволствието и разплода, засищането и морала, отегчението и суетата постигаш разбиране на любовта, постигаш живота, земята, с която си съпринадлежиш, а не достигаш празна понятност, името ти е Сатана, а призванието - сатанист. Приложение: Gustave Dore - Satan ("Paradise Lost", John Milton), “да полетиш към земята, с която си съпринадлежиш”. Сатанистът и любовта: "всичко човешко у мен и всичко животинско у мен ми е чуждо" - ето екстаза на трагизма, ето ги безнадеждността и опустошението на чаещата се по безкрая и изобилно кървяща в терзанието на живота паднала душа! ... Младежът се застоял доста пред писоара, та пристъпящият наоколо от крак на крак възрастен мъж се накрай провикнал в храма на облекчението: - О, неразумни младенецо, при всичката наша цивилизованост аз поне зная, че, ако и да се напикая, ще съм се изпикал, а ти дори не знаеш, че сега, колкото и да го тръскаш, последната капка винаги остава в гащите! О, съвременни пишман-християнино, при всичката наша осмехотворена християнска традиция аз поне зная, че, ако и да убия или изнасиля, ще съм, метафорично речено, възлюбил с това си маниакално деяние Бога, а ти дори не знаеш, че, колкото и да "любиш" и колкото и скрупульозно да придиряш и потриваш или кършиш ръце при глистните несгоди на твоя ближен, го няма Бога, който во едине с него да те изкупи, очисти, въздигне и просветли, та последната капчица угризение винаги остава в собствената ти мизерна, съвестна, чревоугодна душица! Зигфрид, радостта на света, посече в щурм и идилия контрактите на залязващите богове и падна, пронизан ненадейно в гръб от копието на твоята треперлива свяст. Пишман-християните днес самовлюбено и хипнотично приемат християнството за преди всичко източник на "всеобща и извечна" ценностна система ("абсолютен морал"), увличаща към идеята за т. нар. "добруване на човечеството". Та в "добруването" те привиждат "избавителните" науко-технически прогрес и цивилизиране на ума и нравите. Бръщолевицата "добруване" кулминира в изместилия изкуфелите вече фрази "спасение на душата" и "опрощение на греховете" сърцераздирателен абстракт "бъдещето на нашите деца". "Божията милост" пък се оттича в трогателното "съдбата ни е в ръцете на всички нас". Но доколко пишман-християнството е свързано с лицемерието (технологичния империализъм), е друг въпрос - вярващият си моралист ми е доста отвратителен спрямо реалиста-лицемер. Практиката (историята) обаче на самото християнство свидетелства за насилие, погроми и пр. Съпричастие в комуни ("религията на любовта") е (може би) съществувало съвсем за кратко в началото на движението. Но войната като състояние на духа и социума е исконно присъща на дръзновения, дерзателния, креативния и родения да господарува над себе си (нежели стадния) човек, а в т. ч. и на (хищнически лицемерещ с християнска назидателност) ренесансовия католицизъм. Ала реформативното християнство (пишман-християнството) маниакално вярва във върховенството на собствената си моралистика, зад която наднича не нещо друго освен стадният инстинкт (който у бюргера сублимира в абсолютистки морал). Идеята за съпричастие е подменена в последна сметка (в Ново време) с т. нар. съвест, идеята за сдушване на посредствеността (зародилата се третосъсловност). Иначе адмирирам (историографски) християнството за някогашната му пригодност, щото да служи в ръцете на просветно могъществуващите народното невежество. Но ето че християнството бе усвоено от просвещенската идея – идеята за всеобщо образование (от която само философстването може да ни спаси). "Нека другите се оплакват, че времената са лоши. Аз се оплаквам, че те са жалки, защото им липсва страст... Помислите на техните (хората - б. м.) сърца са прекалено жалки, за да бъдат греховни. При някой червей евентуално би могло да се сметне за грях да има такива мисли, но не и при човека, създаден по подобие на бога... Затова душата ми винаги се обръща назад към... Шекспир. Там можеш да почувстваш, че говорят хора. Там мразят, там обичат, убиват врага, проклинат потомството си през всички грядущи поколения, там вършат грехове." (С. Киркегор, изот "Диапсалмата", превод от датски: Ст. Начев.) Уви, понастоящем величието и мощта не се състоят в човека, а съответно - във всеобщия морал и техниката. Но "морално величие" и "техническа мощ" са оксиморони. Моралното небе е нисък таван, а технизираната земя - чезнеща там нейде в бездната прашинка. Та човек се превръща в домошар - ако и да живее на палатка или да прелита от резиденция на резиденция. Програма: 1) "Смъртта язди на кон" (заглавието на въвеждащото стихотворение). Не смърт от рак или от автомобилна катастрофа, а тържествена смърт, смърт пред даващите обет синовни продължители, една Кубратова смърт, кинематографично огрята от кървавия хоризонт на бъдното. Залезът на Стария свят: (сериозна) представа, почерпана от холивудските филми. Първи куплет: вестибюл. 2) "Ах, славееви трели флейтата изстреля; лютня пъргаво догони ги." Монолитно (сънно, наивно, идилично, пролетно-напъпило) състояние на духа; съвпадение на живот и мит. Природа, култура, бит и любов в единна стилистична органика. 3) "И писна гайда в бодър тон!" Дисонанс на битовизма. 4) "Процвили цугтромбон." Джаз и цигания. 5) "Пом, пом!" - преяла беше тубата - с бекон." Консуматорско (бюргерско) самодоволство. 6) "Фанфарен тропот го дотропа - конче-вестогон..." Революционен патос от Вагнеров тип (реакция на позата). "Ездата на валкириите" вести модерното. Втори куплет: нашествие и вероломство. 7) "Как кърваво столетно вино лее тя, о, в дирите на улова!" Исконното сакрално право на войната; войната като жертвеник. Опиянение в предвкус на есенния урожай. Свещеният лов. "Варвариана". 8) "Как угости операционни маси и насмита прах към урните!" Войните на цивлизацията: Първата, Втората, Студената... Цивилизационното лице на войната. Брулещият и пилеещ вятър на късната есен. Тъгата, предвещаваща Новото честване. 9) "Батална кал и похоронна сухост - в унисон." "В памет на героите" и хипи-поколението - във взаимопредпоставка. Също: Мао, Брежнев и останалите. Лозунги и идеологеми: както на Запад, тъй и на Изток. 10) "Смъртта обяздила бе кон - да, конче-вестогонче." Заглавието, но инфантилизирано. Рекламният залез на Новия стар свят - несериозно уж (още от Хъксли, а и от по-назад). Но действително това ли човек би рекъл? Музика, смях... Веселие. Гости идват и си отиват. Цял живот. И по свечеряване танците са най-диви, виното - най-искрящо!... Призори, очакванията за нова младост все не се оправдават, а горчивият вкус и тежестта в стомаха, празният поглед: са нещо обичайно. Умора. Господин Кот, самотният и вече стар господин Кот, седеше на една табуретка в средата на залата и очите му блуждаеха по пода сред счупените чаши и търкалящите се бутилки. А камината догаряше, свещите по полилеите - също. Мъгливо късноноемврийско утро... Живееше сам с прислугата и усърдно довършваше богатството, което на младини бе натрупал: организираше приеми, балове и вечеринки. Този път тя дойде: - Закъснях; винаги закъснявам. - Изсъска. - Не обичам хорската глъч. - И все пак подрани - отбеляза Кот. - Няма как, знаеш - оправда се тя в съпровод на извинителна гримаса. - Знам (и други чакат) - въздъхна Кот. - Обикновено никой не ме чака... Но той вече не я чуваше: тя наистина малко избърза. Душата му излезе в неплатен отпуск за неограничено дълго време. Така и го намериха - отпуснат върху табуретката, с клюмнала върху гърдите глава. Предстоеше разпродажба, погребение... Камериерката проля за покойника една сълза - та нали казват, че на оня свят една сълза тежала повече от бъчва вино! 09.05.10 г. Methodius 09.05.10 г. Стр. от Изтегляне 185.29 Kb. Сподели с приятели:
|