Философско-исторически факултет катедра „история и археология
Отношенията между Българската православна църква и държавата след Балканските войни. Снемането на схизмата
Изтегляне 79 Kb.
|
| Отношенията между Българската православна църква и държавата след Балканските войни. Снемането на схизмата
Вторият български екзарх Йосиф умира в навечерието на Първата световна война – една твърде усложнена политическа обстановка. Преди това участието на България в Балканската и Междусъюзническата война води до първата национална катастрофа. Букурещкият мир от юли 1913 г. унищожава граденото повече от три десетилетия от Екзарх Йосиф – загуба на екзархийското ведомство в пределите на тогавашна Европейска Турция. Екзархийските епархии на Охрид, Битоля, Велес, Дебър и Скопие минават под ведомството на Сръбската православна църква, а Солунската - към диоцеза на Гръцката църква. Южнодобруджанските енории минават под ведомството на Румънската православна църква. Следва прогонване на българските митрополити, свещеници, учители. Българските училища са затворени, а населението е подложено на жестока асимилация. Под екзархийската църковна власт остава само Маронийската епархия в Западна Тракия. За духовното и физическото оцеляване на българите християни в пределите на Османската империя се грижи Екзархийско заместничество. Преди да напусне през 1913 г. Цариград, Екзарх Йосиф го урежда с идеята при благоприятни обстоятелства то да възобнови църковната организация сред българите в Македония и Одринска Тракия. През ноември 1915 г. Вардарска Македония преминава от сръбски в български ръце и изгонените през 1912 г. екзархийски митрополити започват да се завръщат, но само за три години. С Ньойския мирен договор (27 ноември 1919 г.) от диоцеза на Българската църква отпадат и по-голямата част от Струмишката епархия, Цариброд, Босилеград и Западна Тракия. До 40-те год. на ХХ в. за всички православни българи в пределите на Европейска Турция остава да се грижи Екзархийското заместничество. Възможност за възвръщане на загубения диоцез се появява при присъединяването на земите в Македония и Беломорието по време на Втората световна война. Още през април 1941 г. Св. Синод започва да организира възстановяването на църковното ведомство в новоосвободените четири епархии. Най-трудно е осигуряването на достатъчен брой свещеници българи, които да осъществяват енорийския живот и да бъдат радетели за българската кауза. Св. Синод взима решение там да бъдат командировани свещеници от Царството, като предприема мерки семействата на командированите да не остават без средства и религиозният живот в епархиите им да не бъде нарушен. Българското църковно управление полага усилия и за издигане на духовния живот в новоприсъединените епархии: отделя значителни средства за старите български църкви и манастири, изгражда нови храмове, подпомогна храмовите настоятелства, дава стипендии на желаещи да учат в духовни и граждански училища в България, отпуска помощи на православни християнски дружества и братства, издава и безплатно разпространява духовна литература. До смяната на властта в България на 9.ІХ.1944 г. българското духовенство изпълнява своите църковни и патриотични задължения в новоучредените епархии, след което е отзовано. Краят на войната и последвалата нова национална катастрофа стават причина за безвъзвратното изгубване на епархиите в Македония и Одринска Тракия. Историческите и обществените промени през този период са все по-динамични. Православната църква вече живее в условията на едно гражданско общество, което противопоставя нейните интереси на държавните. Това е естествен процес за всяка християнска организация, която минава в условията на такова общество. Традиционно за него е поставянето на Църквата в подчинено положение по отношение на държавата и поверяването й на функции с чисто религиозен характер или допълващи някои от функциите на държавата. 20 След сблъсъка между Църквата и държавата по времето на Стамболовото управлението (1887-1894 г.), следва нов конфликт. През 1913-14 г. третото правителство на Радославов се опитва да отнеме финансовата автономия на Синода. Още по-сериозен е слъсъкът с правителството на Александър Стамболийски. Антицърковната нагласа на Стамболийски го кара дори да премести семинарията от София в Рилския манастир и да отнеме сградата за нуждите на агрономическия факултет. През този период се налагат редица ограничения на автономността на Църквата по въпросите на имотно-финансовото управление, с което се засилва финансовият контрол на държавата. Със Закона за трудовата поземлена собственост от общо 30 хил.дка манастирски земи са отнети 25 хил.дка на стойност 200 мил.лева. Особено притеснение буди стремежът на земеделското правителство да премахне изборната система в църквата. То се опитва да въведе цезаропапския принцип за избор на митрополити – Синодът да посочи няколко кандидати, а правителството да назначи един от тях.21 Противоречията особено много се засилват, когато Стамболийски със законопроект внася изменения в Екзархийския устав, без да се допита до Св. Синод. Законът е приет, утвърден с царски указ и веднага публикуван. Острият конфликт между Св. Синод и правителството води до свикване на Втори църковно-народен събор през февруари 1921 г. Този събор има положителна роля в развитието на Църквата. С него се възстановява съборното начало, изработен е демократичен, кодифициращ църковните практики Екзархийски проектоустав. Свалянето на правителството на Ал. Стамболийски (юни 1923 г.) спира неговото въвеждане в изпълнение. След това, въпреки настояванията на синодалните митрополити, новият Екзархийски устав не е повече внасян за разглеждане в Народното събрание. Белег на секуларното общество в този период е и липсата на решителност по отношение на избор на нов екзарх. След смъртта на екзарх Йосиф през1915 г. в продължение на години църковното управление се упражнява от Св. Синод, начело на който застава избиран с определен мандат наместник-председател. По този начин правителствата по-лесно оказват натиск върху Църквата. Въпреки тези тенденции и все по-увеличаващата се зависимост от държавата, църквата успява да изпълнява своите специфични функции, една от които е осъществяване на благотворителна дейност. Проф. протопрезвитер Стефан Цанков смята, че точно след войните за национално единение църковната благотворителност става планомерна и организирана евангелско–социална дейност, за разлика от преди това, когато се осъществява като случайни подпомагания на нуждаещи се.22 Освен християнските дружества около 1930 г. се появяват и бързо се развиват детски летовища, юношески лагери към епархийските манастири. По-късно се основават детски ясли, градини и забавачници, детски игрища и млечни кухни за родилки, детски юношески столове и трапезарии, коледни елхи, занаятчийски училища и др. Освен това православното духовенство участва в дейността на други благотворителни организации като Червен кръст, в закрила на децата в кооперациите. В периода от 1939 до 1944 г. започва по думите на проф. Светлозар Елдъров „духовна мобилизация“ на Българската църква. За да се справи с предизвикателства БПЦ организира две комисии - едната се занимава с въпросите от просветен характер, а втората - с тези от материално естество. Предвиждат се мерките за въвеждането на вероучението в средното училище, като в изготвянето на учебните програми влизат представители на Църквата, а завършилите Богословския факултет получават правото да преподават. Детските и ученическите православни християнски дружества трябва да активизират дейността си, за да се осъществи просветната и социалната политика на Църквата. Целта на тези мерки е БПЦ да „проникне и наложи своя авторитет във всички обществени сфери“, така в края на 1942 г. Св. Синод смята, че „сред българския народ е създадено непознато дотогава религиозно-нравствено възрастване и родолюбиво въодушевление“23. Едно от най-ярките доказателства за положителната роля на Църквата през този период е нейната позицията в защита на българските евреи. С публикуването на Проектозакона за защита на нацията (октомври 1940 г.) правителството поставя гражданите от еврейски произход в неравностойно положение спрямо останалите българи. Още през ноември 1940 г. на свое заседание Св.Синов открито заявява позиция си спрямо антиеврейската политика на правителството и нарушаването на човешките права: „тоя законопроект и в някои от останалите си постановления против евреите-израилтяни съдържа някои разпоредби, които не ще могат да се смятат за справедливи и полезни за защита на нацията. Ако някъде съществува опасност за нацията, мероприятията срещу тези опасности следва да засягат деяния, а не народностни и верски групи, и по тоя начин да се създава навред впечатление, че законопроектът има за цел специално третиране на едно народностно малцинство в България. Всеки човек и всеки народ трябва да пазят своето право и да се предпазват от опасности, но в тоя оправдан стремеж не бива да се допускат неправди и насилия против другите“.24 Самото еврейско население вижда в лицето на БПЦ закрилник, който с авторитета си би могъл да въздейства на управляващите. Църквата има по-голяма възможност да влияе по въпросите, засягащи евреите, които са в нейното лоно, поради което множество евреи приемат християнството (съществуват предварителни разговори между Синода и ръководството на еврейската общност по тоя въпрос). През целия период между 1940-44 г. евреите многократно се обръщат за помощ към Българската църква и тя откликва. Особено активни са митрополит Стефан Софиянски и пловдивският митрополит Кирил. Според спомените си в един от докладите до Царя (от май 1943 г.) митрополит Стефан акцентира върху християнската етика, която противоречи на подобни расистки действия (депортацията на евреите от София в провинцията), и върху факта, че българите са доказали своята толерантност и гостоприемство през вековете. Митрополит Кирил смята, че еврейският въпрос не е толкова свързан със сигурността, колкото с морала. На заседание на синодалните архиереи през юни 1943 г., той подчертава, че въпросът с евреите не бива да се решава по подражание на практиката в останалите свързани с Германия страни, а съобразно националните особености. Митрополит Кирил предлага интернираните евреи да се съберат в трудови общежития. Според него това ще е гаранция, че няма да бъдат депортирани от страната, а след войната въпросът ще се реши окончателно.25 БПЦ се противопоставя на антисемитските мерки с аргументи, цитиращи текстове от Библията и уповавайки се на християнската етика. В много от случаите тя приема мерките срещу евреите като намеса във вътрешния й живот (забраната за бракове между евреи и българи, отменянето на вече съществуващите, непризнаване кръщелните свидетелства на евреите от 1943). Това действа като допълнителен стимул за нейната активност. БПЦ е единствената църква, която като институция официално се противопоставя на антисемитизма Българските архиереи правят това с ясното съзнание, че така изпълняват своя християнски дълг и запазват чист образа на България за бъдещето. След края на Втора световна война в целия свят настъпват дълбоки политически, икономически, социални, духовни, културни трансформации. Политическата промяна след 9 септември 1944 г. в България е използвана от някои митрополити за уреждане на дълго отлаганите църковни дела. Едно от тях е избор на глава на Българската православна църква. Новото правителство – лява коалиция Отечествен фронт, търси популярност сред народа и с готовност помага на Църквата – дава съгласието си за провеждане на избор за екзарх. След някои изменения в Екзархийския устав с цел по-широкото участие на клира и народа в избора на екзарха, се провежда Екзархийски избирателен събор. През януари 1945г. (след 30-годишно прекъсване) Софийският митрополит Стефан е избран за трети пореден български екзарх. Фигурата на новия екзарх е не по-малко интересна и обаятелна от тези на предходните двама. От 1922 г. до 1948 г. животът на Екзарх Стефан I е посветен в неизменна служба на Църквата и хората. Многостранната църковна и обществена дейност на видния български архиерей намира израз и в неговото богато книжовно и научно наследство. Автор на множество статии, брошури и големи съчинение митрополит Стефан се превръща в един от големите богословски умове у нас. Темите, които разработва, са преди всичко богословски и такива с църковно-практическа насоченост. Участва във важни дипломатически мисии и в различни обществени организации, което е в унисон с предприетите от него инициативи за разрешаване на националния въпрос и проблемите на малцинствата и бежанците. Изключително важна е ролята му за запазване независимостта на църквата като институция без оглед на това коя политическа сила е на власт. Екзарх Стефан изключително активно участва в зародилото се в световен мащаб икуменическо движение. Икуменизмът се оказва поредната доктрина, която духовникът приема присърце след краха на българските национални идеали в Първата световна война. Целите на това движение - сближение между различните християнски деноминации в една религиозна общност в името на пацифизма, и осъществяването на диалог между всички християни в света, се оказват особено привлекателни за непрекъснато търсещия и модерен дух на екзарх Стефан.26 Той се превръща в един от най-дейните участници във всички начинания, събрания и международни конференции, организирани по линия на икуменическото движение. Друг неуреден въпрос от този период е статутът на Българската църква. В края на Втората световна война схизмата служи за разрешаване на външнополитически и международни проблеми. От нейното вдигането са заинтересувани както СССР (за укрепване влиянието на Москва върху българската външна политика), така и неговите съюзници (за преразпределяне зоните на влияние на Балканите). Балканските държави също са за отмяна на схизмата, защото това би сложило край на българските претенции в Македония и Беломорска Тракия. За новата политическа власт в България разрешаването на този проблем е важно - сливането на диоцеза на Българската православна църква с държавните граници ще сложи край на възможността за пряка намеса на външни фактори в живота на Екзархията и ще даде възможност да се задълбочи нейната зависимост от държавата. Затова преди да започне да прилага унифицирания идеологизиран подход към религията и да установи пълен монопол върху властта в България Българската комунистическа партия проявява търпимост към Църквата и зачита нейната роля в развитието на българското общество: „Нашата българска православна църква, в отличие в отличие от някои други църкви, е църква, която има исторически заслуги за съхранение на националното чувство и самосъзнание на българския народ. В борбата за освобождението на нашия народ от чуждо робство българската църква е онази, която е била хранител и покровител на националния дух на българите през вековете на най-тежки изпитания.”27 С такива изказвания комунистическата партия цели да укрепи съветското влияние в страната, като използва русофилските настроения след българското православно духовенство и тяхното паство.28 Вдигането на Схизмата става с помощта на Руската православна църква, която обещава пълно съдействие пред Вселенската цариградска патриаршия. С преместването на седалището на Екзархията (Екзархийското заместничество, създадено през 1913 г. от екзарх Йосиф) от Цариград в София е преодоляна най-голямата пречка за сваляне на схизмата. Св.Синод изпраща в Цариград делегация, която да се срещне с Вселенския патриарх и да преговаря с комисия на Патриаршията по условията на вдигането на схизмата. Преговорите се проточват – според Патриаршията вдигането на схизмата трябва да стане както налагането - на повсеместен събор.Но политическата обстановка не позволява провеждането на такъв. Спорен е и въпросът за степента на автокефалност, която ще бъде предоставена на Българската православна църква. Патриаршията се опасява от по-тясно обвързване на Българската екзархия с Московската патриаршия, както и от това Българската православна църква да се самопровъзгласи за Патриаршия. Българските делегати отстояват правото на тяхната църква да получи пълна автокефалия. Те остават верни на възрожденската идея за възстановяване на историческата Българска патриаршия, а не за създаване на нова Православна църква. Вселенската патриаршия се отказва от поставяните преди условия. На 22 февруари на заседание на патриаршеския Св. Синод се решава да се отмени схизмата, да се възстанови благодатното общение, да се създадат канонически връзки между Вселенската Патриаршия и Българската православна църква, да се провъзгласи автокефалията на Българската православна църква и да се причисли тя между другите автокефални Православни църкви. Текстът на специалния патриаршески синодален акт – томос, свидетелства, че Българската православна църква е постигнала целите си: „… ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България, като определяме тя, наричана “Св. Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права на останалите Православни Автокефални Църкви, признавайки за своя върховна църковна власт Свещенния Синод, който е съставен от архиереи и има сега за Председател Блаженейшия Митрополит на София и Екзарх на цяла България.“29 Вдигането на Схизмата е акт с международно и с вътрешнополитическо значение. Във външнополитически план с него се слага край на използването на Екзархията като средство за обединяване на всички българи в границите на една нова Санстефанска България. Във вътрешнополитически означава свиване на църковния диоцез в държавните граници, а следователно и възможност за по-ефективен контрол от страна на правителството върху църквата. Политическото развитие на следвоенна България способства за осъществяването точно на такъв тип секуларистични отношения между държавата и църквата. В периода от 1872 г. до 1945 г. Българската православна църква се развива в условията на схизма. Това е наказанието на Цариградската патриаршия за стремежите на по-голямата част от българите да имат своя независима духовна институция. В условията на схизма, а може би и благодарение на тях, Българската църква успява да изгради собственото си ведомство без вмешателството на Цариградската патриаршия и да се превърне в основен фактор за обединяване на българската нация. През този период Църквата е духовна опора и защитник на правата на българите в границите на своя диоцез, съществен фактор е в развитието на просветата, осъществява своята благотворителна дейност, изпълнява дипломатически мисии, дори в лицето на Екзарх Стефан се включва и в икуменическото движение, вдъхновява и реализира спасяването на българските евреи, отстоява на секуларистичните тенденции в обществото. Нерешеният български национален въпрос е основна пречка за премахването на схизмата. След Втората световна война обстоятелства в международен план се променят – интерес от вдигането на схизмата имат както балканските страни, така и Великите сили, а и. вътрешнополитическите и вътрешноцърковните условия изискват решаването на този въпрос. Със свалянето на схизмата Българската църква получава признание за пълната си независимост и заема място сред семейството на поместните православни автокефални църкви, съставящи Православната църква в световен мащаб. Изтегляне 79 Kb. Сподели с приятели:
|