Философско-исторически факултет катедра „история и археология
Роля на Българската екзархия за обединяването на българската нация в годините след Освобождението до Балканските войни
Изтегляне 79 Kb.
|
| Роля на Българската екзархия за обединяването на българската нация в годините след Освобождението до Балканските войни
В периода след Освобождението до Балканските войни Българската екзархия постига изключителни успехи по отношение на консолидиране на българското население. Безспорен е приносът на Екзарх Йосиф, който е начело на Българската църква точно в този период. Той определя за своя мисия не само да бъде духовен водач на българите, но и обединението им в обятията на Екзархията. Затова в условията на действащия Берлински договор му се налага да е повече дипломат и политик, отколкото православен архиерей. След подписване на Берлинския договор (1878) Българската екзархия има диоцез в три политически области: Княжество България, чийто сюзерен е турският султан, Източна Румелия – автономна област, намираща се под пряката военна и политическа власт на султана (до 1885 г.), и Македония и Одринска Тракия, оставащи в пределите на Османската империя. За да запази целостта на Българската православна църква, съответно на Българската екзархия, Учредителното народно събрание в Търново (1879 г.) приема и записва в конституцията на Княжество България, че то в църковно отношение съставлява „неразделна част от българската църковна област“ и се подчинява на върховната духовна власт, където и да се намира тя.13 С това се потвърждава, че православните българи от Княжество България, Източна Румелия и от Македония и Одринска Тракия са под юрисдикцията на Екзархията, независимо че са поданици на различни държави. Основно средство за реализиране на националния идеал - възстановяването на Санстефанска България, става Българската църква. В българската държава обаче „тенденцията за съвпадане на диоцеза с държавните граници се проявява в обратен ред: държавните граници да се разширят в посока на църковните.“14 На пръв поглед има две екзархийски юрисдикции – вътрешна и външна, с различни форми на управление, различни пътища на развитие. Но стратегическата цел и на двете си остава една и съща – консолидиране на българската нация. Финансовата издръжка на външната екзархия се осъществява от държавното съкровище на Българското княжество. С отпусканите ежегодно средства се поддържат екзархът и екзархийското управление в Цариград, а така също учителите и свещениците, намиращи се под екзархийското ведомство. Според българите седалището на Екзархията трябва да остане в столицата Цариград, защото само в близост до Високата Порта Екзархът ще може успешно да защитава интересите на своите около милион и половина сънародници, останали в пределите на империята. Руската дипломация обаче желае преместване на седалището на Българската екзархия от Цариград в София или Търново, за да остане Екзархът духовен глава на Българската църква само в Княжеството. През юни 1878 г. княз Дондуков-Корсаков вика Йосиф I в Пловдив под претекст уредбата на Църквата в Източна Румелия. Две години Екзарха лавира между Пловдив и Цариград, но от началото на януари 1880 г. се установява в столицата на Османската империя. Така той е духовен глава на всички българи – на тези в Княжеството и на тези извън него. Постигната е договореност Екзарх Йосиф да управлява и Църквата в Княжеството посредством свой екзархийски наместник. Оставайки в Цариград, Екзарх Йосиф се оказва без паство, тъй като още през времето на Руско-турската война Портата отстранява всички български владици от епархиите им. Българите във вилаетите се връщат в положението до издаването на султанския ферман от 1870 г., с който е учредена Българската екзархия, и срещу тях отново има гонения. Против Екзархията са и Портата, и Цариградската патриаршия, и Русия и Австро-Унгария - всеки заради някакви собствени интереси. Първата грижа на Екзарх Йосиф е да иска позволението на Високата Порта да назначи владици на вакантните места в Охрид, Скопие и Велес, но молбите му остават без внимание. Върху него се оказва все по-силен натиск да напусне Цариград, тъй като няма нито една епархия под негова опека в Османската империя. Никой не застава на страната на екзарха и той е принуден да отстоява мястото и каузата си сам - в Княжеството и в Източна Румелия правителствата са погълнати от вътрешни организационни работи. Едва през 1883 г. султанът се разколебава в позицията си и обещава да възстанови старото положение, но така и не издава берати. Събитията около Съединението обтягат отношенията между Екзархията и империята. Чак през 1890 г. Екзархията получава берати за Охрид и Скопие, благодарение на Стефан Стамболов, който изпраща една енергична и настоятелна нота до Портата.15. Разбиранията от този период на Стамболов за еволюционен път на иредентизъм (овладяване администрацията в Македония и повтаряне модела на Съединението) съвпадат с тези на екзарха, който смята, че чрез просвета българите в Македония трябва да бъдат подготвени за своята политическа свобода. През 1893 г. са получени още два берата - за Велеската и Неврокопската епархия. Издействани са привилегии за българските училища. Така постепенно до Балканската война (1912-1913) в екзархийския диоцез са включени 7 епархии, ръководени от митрополити, 8 епархии в Македония и епархия в Одринско с екзархийски наместници. В тези български земи функционират около 1600 храма и 73 манастира. В книгата „Българската църква“ Екзарх Стефан I високо оценява дейността на Екзархията от този период: „Българската църква под егидата на Екзархията, обедини духовно всички българи – освободени политически и неосвободени – даде им свещеници и учители, построи нови храмове и училища, засили просветата чрез проповеди, книги и специални курсове, с една дума, отговори на всяка нужда на времето – да буди, да напътства, помага…“16 Благодарение на неуморна дейност на Йосиф I Екзархията успява да открие и поддържа в Македония и Одринска Тракия почти 1400 училища с общо 2266 учители и 78854 ученици. Училищното дело е от изключителна важност за екзарха. Той смята, че просвещението, възпитанието и религията са трите културни лоста за изграждане величието на българския народ. Дори по време на Балканската и Междусъюзническата война Екзарх Йосиф остава в Цариград и продължава да брани църковно-националните интереси и да защитава правата на сънародниците ни, останали под османско владичество. Едва през ноември 1913 г., когато остава с много малко пасоми (в Цариград, Одрин и Лозенград) Екзарх Йосиф се прибира в София. Две години след това (20 юни 1915 г.) той умира. През този период в Княжество България съществуват църковни неуредици, породени от църковното двувластие – в някой от епархиите (Пловдив, Созопол, Поморие, Несебър и Варна) пребивават както български, така и гръцки владици. Свещенодействието на гръцките духовници в българските предели е в разрез с чл. 39 на Търновската конституция. След разгрома на Илинденско-Преображенското въстание и гръцките издевателства над македонските българи, през 1906 г. българите завземат храмовете им и ги изгонват извън пределите на Княжеството. Постепенно в Княжеството се налага тенденцията за доминиране на светското начало над църковното и за изземване от Българската православна църква на всички функции извън религиозните. Мирогледът и интелектът на българина вече се формира от новите държавни институции. Училищното дело е поето от държавата и Църквата вече няма образователни функции. Синодалните архиереи в княжеството трябва да водят продължителни борби, за да остане в ръцете им поне религиозното обучение (Закон Божий вече може да се преподава не само от свещеници, а и от учители). Спорове има и относно материалната издръжка на енорийското духовенство, след като е отменен т.нар. данък „владичина“. Ограничават се пасивните, а после и активните избирателни права на свещениците. Една от причините за намаляване на културно-просветната роля на Църквата се оказва недостатъчната образованост на българското духовенство и неговата невъзможност да се приспособи към новите условия.17 След Руско-турската освободителна война съществуват две непълни богословски училища - в манастира „Св. Петър и Павел” над Лясковец и в Самоков. През 1903 г. последното е преместено в София и полага началото на Софийската духовна семинария. Цариградската духовна семинария е закрита след Междусъюзническата война (1913 г.), а от учебната 1915/1916 г. тя продължава дейността си в Пловдив. В няколко манастира са разкрити и елементарни свещенически училища. Богословски факултет към Софийския университет е открит едва през 1923 г. Според статистически сведения през 1905 г. от близо 2 хил. свещеници само двама са с висше богословско образование, а една четвърт от тях са дори с основно или даже с начално образование. Недостатъчно подготвените български свещеници не успяват да се изявят като истински духовни пастири и да сплотят около Църквата своите енориаши. Неосъзнаването на факта, че важно условие за просперитета и благополучието на държавата е наличието на единомислие между Църква и държава води до конфликти с някои от правителствените кабинети. Княз Александър Батенберг за времето на своето късо управление проявява смирено отношение към Българската православна църква. Макар и лютеранин, Батенберг се съобразява с Българската екзархия и нейната роля. Не така стоят нещата с княз Фердинанд I Сакс-Кобург-Готски, който е римокатолик, по-късно такава е и неговата съпруга. Той настоява в православните храмове да се честват католически светци. Министър-председателят Стефан Стамболов е в постоянен конфликт с българските архиереи. Той превръща Църквата „в залог за външнополитическата ориентация на младата държава. В борбата си срещу русофилството, което е исторически и верски обусловено сред православното духовенство, и в подкрепа на прозападната си политика, Стефан Стамболов лишава клира от изборни права, подлага на преследване и заточаване видни духовници (вкл. и митрополит Климент) и дори през 1888 г. разпуска Св. Синод.“18 Причината е, че Св. Синод не приема да споменава в богослуженията неправославния княз. Едва към края на 1889 г. Стамболовото правителство и екзарх Йосиф намират приемливо решение на този казус. През 1892 г. Стефан Стамболов иска да бъде променен чл. 38 от Търновската конституция - не само първият княз на България, но и неговият приемник може да бъде неправославен. Край на новия разрив между Църква и държава слага желанието на княз Борис III престолонаследникът да бъде кръстен в лоното на православието. През февруари 1896 г. това прави лично екзарх Йосиф I. За тежките последствия от липсата на „симфония“ между духовната и светската власт, и от намаляване ролята на Църквата в обществения живот говорят огорчението и болка на Екзарх Стефан I: „Държавата… отдели фактически училището от влиянието на църквата, обществения живот от нейния авторитет, остави църковния клир в положението на най-пренебрегнати държавни органи, без условията, необходими да става нужния подбор между тях. И в резултат на това се получи днешната обезцърковена държава и общественост, яви се днешният религиозен, разюздан, без стълб и духовна подкрепа живот, където престъпността намира широка проява, поради това, че бентовете в душата са разрушени и на мястото им е оставена външната принуда на слабия углавен закон.“19 Изтегляне 79 Kb. Сподели с приятели:
|