Франк-Валтер Щайнмайер, президент на фрг
Изтегляне 26.75 Kb.
|
| трябва да умрат от глад
- това е гласяла заповедта на генерал-квартирмайстера на германските сухопътни войски през ноември 1941 година. Борис Попов, за когото разказвам, е попаднал в четири немски лагера за военнопленници от първия до последния ден на своето пленничество. В Дрозди, разказва той, едва след 12 дни дадоха по половин литър баланда - водниста супа, която те сърбали от чугунена вана, в която ги натиквали немските надзиратели. Гладът се задълбочавал от гибелните санитарни условия - паразити, инфекции и болести се разпространявали повсеместно. Военнопленникът Николай Николаевич Данилов пише: "Болните и здравите лежаха един върху друг. По нашите тела пълзяха въшки и плъхове." В изложбата, която ние тук днес откриваме, може да се види на пръв поглед безобидна снимка. На нея са стотици дървета, устремени към небето. Ако се погледне по-внимателно, може да се забележи, че тези дървета са без листа, без клони, без кора. Съветските военнопленници с голи ръце са ги одирали от стволовете, за да не умрат от глад. Тази снимка ни дава представа за ужасите в тези лагери. Тя е направена в град Шлос Холте-Щукенброк в Източна Вестфалия. Още едно място, където са били извършени тези престъпления - само че не някъде на изток, а на по-малко от час път от моя роден град, от мястото, където съм израсъл, където в ученическите си години така и не узнах нищо за това, което е ставало там преди по-малко от 20 години. След Дрозди Борис Попов бил преместен в бившия щалаг-352 (лагер - бел. пр.) в Мосюковщина, днес това е в района на Минск. Само тук са загинали 80 000 военнопленници. Но Попов е имал късмет - пратили са го като общ работник в пощенското отделение към военната администрация. В началото на 1942 г. го преместили в лагера в Гомел. След два месеца - в щалаг-4Б в Бранденбург. Борис Попов бил освободен от лагера на 23 април 1945 г. в Мюлберг на Елба. Неговата съдба е изключителна. Почти 6 милиона жени и мъже, войници на Червената армия, са попаднали в немски плен. Повече от половината от тях са загинали - повечето в сборните лагери на изток. След освобождаването си Борис Попов, за пръв път от 4 години, успял да напише писмо на майка си в Ленинград. Той не е знаел дали тя е още жива. Един милион ленинградци са умрели от глад по време на немската блокада. Преди няколко години Даниил Гранин пред германския Бундестаг говори за ужасите на блокадата. Смъртта унищожавала тихо, безмълвно, ден след ден, месец след месец, през всичките 900 дни. Как да се скриеш от глада? Изчегъртвали лепилото от тапетите, варили кожени ремъци, учените химици в институтите преварявали химикали, яли са котки, кучета. В блокадния град за храна са се употребявали немислими неща. В незабравимата си реч Даниил Гранин спомена подробности, които на мен, президента на страната, не ми се обръща езикът да ги повторя. Този преднамерен метод - не да се превземе градът, а да бъде уморен от глад в резултат на 900-дневна блокада, също е бил част от т.нар. План за глада. Майката на Борис Попов е преживяла блокадата. През 1946 г. Попов се върнал в Ленинград. Той успял да завърши образованието си, оженил се и се преместил с жена си в Минск, където е работил като главен инженер в киностудията "Белорусфилм". През 70-те години той по служба пристигнал и в Германия. Борис Попов ни е оставил обръщаща душата история на своя живот. Но дълго време никой не искал да я слуша. Не искали да я слушат в Съветския съюз, където той до 1975 г. е трябвало да се бори за това като бивш военнопленник да го признаят за участник във войната. И не искали да я слушат в Германия. Тежката съдба на собствените ни немски войници, попаднали в съветски плен, затъмнявала интереса към съдбата на съветските. Навярно това е облекчавало съвестта на някои немци в първите следвоенни години. А престъпленията, извършени от немците в тази война, лежат като бреме върху нас, както угнетяват и досега потомците на жертвите. Над всички нас тежи фактът, че именно нашите бащи, дядовци, прадядовци са водили тази война и са били причастни към тези престъпления. Над нас тежи това, че твърде много хора, виновни за най-тежки престъпления, не са били привлечени към отговорност. Над нас тежи това, че ние твърде дълго не признавахме жертвите в окупирания изток за жертви. И, хайде днес да не забравяме, че в нас самите, в историите на нашите собствени семейства и досега звучи ехото на страданията, на ужасите на онази война и на нейните последици, на изгнанията, разделенията, окупацията. Сред нас живеят старци, които като деца са заварили войната. Техните бащи тогава са воювали. Техните майки са преживели нещастия, в това число от настъпващата Червена армия. Много бащи, както се казваше преди няколко години, останаха в Русия. Те са загинали, изчезнали са безследно или са умрели в плен. На жизнения път на това израсло без бащи поколение също лежи сянката на онази война. За да осветим тези спотаени ъгълчета на паметта, няма нужда да ходим далеч. Те се намират направо на прага на нашия дом. Основните лагери за бившите военнопленници - такива като Щукенброк във Вестфалия или Занбос в Долна Саксония, който посетих преди няколко дни. В Германия има повече от 3500 гробове на съветски поробени работници и военнопленници. Музеят "Карлсхорст" събра заедно всички тези места и направи карта. Аз бих искал младежта да посещава повече, включително и забравените места, в Изтока на нашия континент - по същия начин, по който хората идват на мемориалите от Втората световна война в Запада. Това би станало важен принос в нашата обща памет. За никого не е лесно да си спомня за ужасите на миналото, но бремето на изгубената памет, на непризнатата вина, никога няма да стане по-леко. Напротив, то само ще започне да притиска по-силно. Ние трябва да помним, не за да стоварим на днешните и бъдещите поколения вината за това, което те не са извършили. А заради нас самите. Ние сме длъжни да помним, за да разберем как Изтегляне 26.75 Kb. Сподели с приятели:
|