Франк-Валтер Щайнмайер, президент на фрг
вакханалия на ненавистта и насилието
Изтегляне 26.75 Kb.
|
| вакханалия на ненавистта и насилието
в радикализация на войната и в превръщането ѝ в безумие на тоталното унищожение. Още от първите дни настъплението на германските войски бе движено от ненавистта, антисемитизма и антиболшевизма, от расовото безумие по отношение на славянските и азиатските народи на Съветския съюз. Тези, които водеха войната, убиваха хора с всички мислими и немислими способи, проявявайки невиждани преди това жестокост и зверства. Тези, които бяха отговорни за войната, опитвайки се отгоре на всичко да обосноват своето националистическо бълнуване с немската култура и цивилизация, цитирайки Гьоте и Шилер, Бах и Бетовен, опорочиха цивилизацията като цяло. Нарушиха всякакви принципи на хуманността и правото. Войната на немците срещу Съветския съюз беше варварство на убийци. Колкото и да ни е тежко, ние сме длъжни да помним това. Паметта за абсолютната вражда и разчовечаването на другите хора остава дълг за нас, немците, и предупреждение за целия свят. Стотици хиляди съветски войници загинаха по фронтовете, умряха от глад, бяха разстреляни още в първите месеци на войната, през лятото на 1941 г. Веднага с настъплението на германските войски започна убиването на еврейските мъже, жени и деца, разстреляни от командите на СД, СС и от техните помагачи. Стотици хиляди мирни жители на Украйна, Белорусия, страните на Балтика и на Русия станаха жертви на бомбардировки, бяха подложени на безпощадно преследване и изтребване заради партизанската борба. Градовете се разрушаваха, селата се изгаряха. На старите снимки се виждат само овъглени тухлени комини от печките, които се извисяват над опустошената местност. В резултат тази война струваше на Съветския съюз 27 милиона живота. Нацистка Германия уби 27 милиона души, унищожи ги, изтреби ги, умори ги от глад, измъчи ги до смърт от робски труд. 14 милиона от тях бяха мирни жители. Никой в тази война не понесе повече жертви от народа на тогавашния Съветски съюз. И въпреки това тези милиони жертви не са толкова запечатани в нашата колективна памет, както това изискват тяхното страдание и нашата отговорност. Дами и господа, Тази война беше престъпна, чудовищна, завоевателна война за унищожение. Който днес отиде на местата, изпепелени от войната; който срещне хора, засегнати от тази война, те неизбежно ще му напомнят за 22 юни 1941 г. Ще му го напомнят без годишнина, без монументи. Този ден наложи своя отпечатък върху старците, които са го преживели като деца; върху хората по-млади от тях, върху техните внуци и правнуци. Следите му може да бъдат забелязани от Бяло море до Крим, от балтийските дюни до Волгоград. Това са белезите на войната, белезите на разрушението, белезите на загубите. По пътищата на войната останаха масови гробове, братски могили, както ги наричат на белоруски, на украински и на руски. Убийствата продължаваха и зад фронтовата линия. Войникът на Вермахта Паул Хон, разквартируван в руското Березино, написа на 31 януари 1942 г. в своя дневник: "Часът е три през деня. Вече един час разстрелват онези евреи, които тук още са останали живи - 962-ма души. Жени, старци, деца. Най-после! Команда от 20 гестаповци провежда акцията. Двама души стрелят по ред. Евреите се придвижват в гъша редичка. Пускат ги в канавка, в която те се спускат един след друг и един по един ги разстрелват в легнало положение. Изкоренява се чумата. От прозореца на моето работно място на 500 метра се вижда гето. И добре се чуват виковете и изстрелите. Жалко, че аз не участвам в това". Край на цитата. Всяка война носи със себе си опустошения, смърт и страдания. Тази война обаче беше друга. Тя показа на света варварството, извършено от немците. Тя струва живота на милиони хора, тя превърна в руини цял континент и като следствие от тази война светът се оказа разделен за десетки години. Войната и нейното наследство разбиха нашата памет. Този разкол не е преодолян дори сега, 30 години след падането на желязната завеса. Той лежи като бреме върху нашето бъдеще. Нашата задача е да го преодолеем. Задача, за чието решаване ни е крайно необходимо да полагаме повече усилия, независимо от границите. Заради нашето минало, но преди всичко - заради мирното бъдеще на идващите поколения на нашия континент. Затова днес ние сме се събрали тук, на историческо място, в музея, чиято работа поддържат 17 организации от 14 страни. Флаговете на тези страни се развяват пред зданието на музея. Дори там, където видимите следи от войната днес са се изтрили или са обрасли с бурените на неспокойния минал век, където върху тях са се насложили годините на сталинизма, на студената война, разпадът на Съветския съюз, все пак може да бъдат напипани. Войната все още се усеща, както се усеща белег, ако прокараш пръст върху него. Но правим ли това ние, немците, обръщаме ли поглед натам, тя ни е твърде малко позната със събитията в изтока на нашия континент. На кого в Германия е известен Малий Тростенец край Минск, където между 1942 и 1944 г. бяха убити не по-малко от 6000 души. Или село Хатин, което през лятото на 1943 г. бе изравнено със земята и бяха избити всичките му жители, половината от които бяха деца. На кого е известна Корюковка в Северна Украйна, където в течение на две денонощия 6700 мъже, жени и деца станаха жертва на най-мащабната жестока наказателна акция във Втората световна война. На кого е известен град Ржев, разположен не така далеч от Москва, а само там в безкрайна битка Червената армия загуби повече от милион убити и ранени войници. На кого е известно градчето Мизоч, чието еврейско население бе разстреляно пред вратите на града в течение на един ден, на 14 октомври 1942 г. Само пет снимки на германския жандарм Густав Хил напомнят за мястото на престъплението, където днес се простира умиротворяващ хълмист пейзаж. Тихо лежат мъртвите тела, погребани в дворовете сред бурените. "Тази тишина е по-страшна от сълзите и проклятията, по-ужасна е от стоновете и виковете от болка", написа Василий Гросман през есента на 1943 г. Но през тази тишина човек може да ги чуе - в разказите на оцелелите съветски военнопленници, на робите работници, на изгонените и ограбени до шушка мирни жители, на червеноармейците, на които тепърва им предстоеше да обърнат в бягство и да разгромят Вермахта. Един от тях бе Давид Душман, последният жив от шофьорите в Освиенцим, който почина преди няколко дни. Както и Борис Попов, той беше на 98 години. Той също през целия си живот разказваше за това какво е трябвало да преживее. Да, дами и господа, Изтегляне 26.75 Kb. Сподели с приятели:
|