ВКС 3. ГОРСКИ ТЕРИТОРИИ, ПРЕДСТАВЛЯВАЩИ РЕДКИ, ЗАСТРАШЕНИ ИЛИ ИЗЧЕЗВАЩИ ЕКОСИСТЕМИ, ИЛИ СЪДЪРЖАЩИ СЕ В ТАКИВА

ВКС 3. ГОРСКИ ТЕРИТОРИИ, ПРЕДСТАВЛЯВАЩИ РЕДКИ, ЗАСТРАШЕНИ ИЛИ ИЗЧЕЗВАЩИ ЕКОСИСТЕМИ, ИЛИ СЪДЪРЖАЩИ СЕ В ТАКИВА.

Смесени широколистни гори разположени на стръмни и урвести места. Характерни растителни видове са планински ясен (Fraxinusexcelsior), обикновен явор (Acerpseudoplatanus), дребнолистна липа (Tiliacordata) и едролистна липа (Tiliaplatyphyllos).

Местообитанието е представено от сенчести и влажни смесени първични или вторични широколистни гори с разнообразен дървесен състав и задължително участие на Acer spp., Tilia spp. и Fraxinus spp. Тези гори заемат най-често стръмни и отвесни скални склонове, сипеи или неравни колувиални наноси, по-често на варовик. Тревният етаж е представен от видове, характерни за буковите гори. Те са се запазили на местата където доминирането на бука е било невъзможно. Флористичният състав е разнообразен, но с най-висока срещаемост са следните видове: Allium ursinum, Dryopteris spp., Galium aparine, Geranium robertianum, Geum urbanum, Mercurialis perennis, Phyllitis scolopendrium, Polystichum setiferum, Urtica dioica и др.

Този тип гори са включени в Червена книга на България том. ІІІ Местообитания с категория “застрашено местообитание”.

Неутрофилните букови гори са най-разпространените в България букови гори. Формирани са на относително по-големи надморски височини от около 700 до около 1800 (2100) m при типичен планински климат. Заемат предимно северни склонове, долове и клисури. Почвите са неутрални, слабо кисели или слабо алкални, богати на хранителни вещества, влажни кафяви горски (Eutric, Dystric и Mollic Cambisols). Тези гори се развиват при среден хидротермичен режим и се характеризират с участието на редица бореални и средноевропейски видове, което ги прави сходни със средноевропейските букови гори. Преобладаващ дървесен вид е обикновеният бук (Fagus sylvatica subsp. sylvatica и Fagus sylvatica subsp. moesiaca), който понякога в по-ниските части формира смесени широколистни гори с участие на Acer heldreichii, A. pseudoplatanus, Betula pendula, Carpinus betulus, Fraxinus excelsior, Populus tremula, Sorbus aucuparia, Ulmus glabra, а в по-високите части на планините образува смесени широколистно-иглолистни гори с Abies alba, Picea abies и Pinus sylvestris. Храстов етаж обикновено не се формира, но сравнително постоянно участие имат Daphne mezereum, Lonicera xylosteum, Rubus idaeus, Salix caprea, Sambucus racemosa. Мезофилните букови гори се отличават с богат и разнообразен по флористичен състав и обилие тревен етаж в сравнение с останалите букови гори в България. Доминиращи видове най-често са Anemone nemorosa, Dentaria bulbifera, Galium odoratum, Lamiastrum galeobdolon, Sanicula europea, Melica uniflora.

Този тип гори са включени в Червена книга на България том. ІІІ Местообитания (Бисерков и др. 2011) с категория “почти застрашено местообитание”.

На територията на ДЛС „Борово” неутрофилните букови гори са представени от следните подтипове:

Чисти и смесени широколистни гори с основен едификатор обикновен бук (Fagus sylvatica subsp. sylvatica и Fagus sylvatica subsp. moesiaca). Срещат се предимно в предпланините, ниските планини и долните части на високите планини в диапазона от 100 до 1300 m надм. вис. при условия на умерено-континентален и преходно-континентален климат. Заемат главно сенчести изложения и участъци в доловете с относително по-висока въздушна и почвена влажност. Почвите са кафяви горски (Cambisols) и по-рядко канелени горски (Chromic Cambisols) и рендзини (Rendzic Leptosols). Мизийските букови гори се отличават с термофилен характер, подчертан чрез присъствието на видове от съседно разположените дъбови, липови, габърови и др. широколистни гори. В горната част от вертикалния си диапазон на разпространение, мизийският бук формира смесени гори с участие най-вече на обикновен габър (Carpinus betulus) и обикновен горун (Quercus dalechampii). В по-ниските участъци съедификатори са предимно дървесни видове сюжен произход и разпространение - Acer hyrcanum, Corylus colurna, Ostrya carpinifolia, Quercus cerris, Q. frainetto, Sorbus torminalis и Tilia tomentosa. Храстов етаж обикновено не е формиран. По-често се срещат единични храсти от Cornus mas, Crataegus monogyna, Rosa arvensis, Rubus hirtus, Ruscus aculeatus, R. hypoglossum. Общото покритие на тревния етаж варира в широки граници в зависимост от покритието на дърветата и се характеризира с мозаична структура. Най-често се формират микрогрупировки с преобладаване на следните видове: Aremonia agrimonoides, Dentaria bulbifera, Euphorbia amygdaloides, Galium odoratum, Luzula forsteri, Melica uniflora и Sanicula europaea. Други видове с висока срещаемост са Dryopteris filix-mas, Hedera helix, Lamiastrum galeobdolon, Melissa officinalis, Mycelis muralis, Piptatherum virescens, Polygonatum latifolium, P. odoratum, Potentilla micrantha, Sanicula europaea, Tamus communis, Viola odorata, V. reichenbachiana и V. riviniana. Присъствието на Glechoma hederacea, Arum maculatum, Geum urbanum, Helleborus odorus, Lathyrus niger иPhysospermum cornubiense е указателно за термофилния характер на този тип букови гори. Характерен е и пролетният синузий от Arum maculatum, Geum urbanum, Glechoma hederacea, Helleborus odorus, Lathyrus niger, Physospermum cornubiense и др.

Този тип гори са включени в Червена книга на България том. ІІІ Местообитания с категория “потенциално застрашено местообитание”.
G3.16 Moesian [Abies alba] forests

Горите от обикновена ела (Abies alba subsp. alba) имат ограничено разпространение в планините на България. Вертикалната им амплитуда е повече от 1500 m (450-2000 m надм. вис.), като оптимумът им на развитие е между 1000 и 1700 m надм. вис. Заемат най-често долните части на склонове със северно изложение в падини и дълбоки долове, където овлажнението на почвите и въздуха е относително високо. Скалната основа е по-често силикатна, рядко алкална. Еловите гори се развиват най-често върху дълбоки, влажни, богати и много богати, кисели и слабо кисели, добре дренирани и аерирани кафяви горски почви (Cambisols) и тъмноцветни планинско-горски почви (Mollic Cambisols). Извън тези оптимални характеристики на местообитанията, елата расте при различни топографски, климатични, хидроложки, петрографски и почвени условия, които намират израз в голямото разнообразие във флорния състав на отделните фитоценози.

Монодоминантните гори на обикновената ела все повече се превръщат в изчезващи реликтни фитоценози. По-широко разпространение имат смесените гори, като най-често в тях освен обикновена ела участват още обикновен смърч (Picea abies) и обикновен бук (Fagus sylvatica). Съотношението между трите вида се мени в различни етапи от тяхната синдинамика. Освен смърч и бук, съедификатори на елата значително по-рядко са белият (Pinus sylvestris) и черният бор (Pinus nigra subsp. pallasiana), бялата (Pinus peuce) и черната мура (Pinus heldreichii), обикновеният явор (Acer pseudoplatanus) и др. Храстов етаж липсва, спорадично се срещат Corylus avellana, Daphne mezereum, Lonicera nigra, L. xylosteum, Rosa pendulina, Rubus idaeus.

В тревния етаж доминират видове, характерни за европейските широколистни мезофилни гори: Aegopodium podagraria,Athyrium filix-femina, Cardamine pectinata,Dentaria bulbifera, Dryopteris filix-mas, Euphorbia amygdaloides, Galium odoratum, Glechoma hederacea, Lamiastrum galeobdolon, Mycelis muralis, Sanicula europaea и Soldanella chrysostricta, Luzula luzuloides, L. sylvatica, Oxalis acetosella, Vaccinium myrtillus, Rhytidiadelphus triquetrus и др.

Монодоминантните и смесени с черен бор, смърч и черна мура гори от обикновена ела, развиващи се върху варовикови субстрати, имат ограничено разпространение в Средните Родопи и Славянка. В приземния синузий характерни видове са Aquilegia vulgaris, Corallorhiza trifida, Daphne laureola, D. oleoides, Epipogium aphyllum, Haberlea rhodopensis, Hepatica nobilis и Rubus saxatilis.

Този тип гори са включени в Червена книга на България том. ІІІ Местообитания с категория “застрашено местообитание”.

В зависимост от надморската височина и флористичния състав се разграничават два подтипа.

В горната зона на разпространението си (1700-2100 m надм. вис.) горите от обикновен смърч са предимно монодоминантни, с участие на бяла мура (Pinus peuce) и бял бор (Pinus sylvestris). Те формират горната граница на горите, като в някои участъци в Рила, Пирин и Стара планина са изместени от тези на бялата мура (Pinus peuce). В смесените гори от смърч и бяла мура обилието на смърча често е по-високо от това на бялата мура. Те са разпространени главно в каменисти участъци на горната граница на гората. В Родопите много характерни са смесените бялоборово-смърчови гори, срещащи се и при по-малка надморска височина. На северни изложения заемат предимно изпъкнали форми на релефа, а по южните предпочитани са подножията на склоновете или пониженията. В много случаи имат първичен характер, докато при други изложения и части от релефа те са главно преходен стадий във възстановяване на коренната смърчова гора, унищожена от различни фактори. Понякога е формиран храстов етаж от клек (Pinus mugo) и сибирска хвойна (Juniperus sibirica). В тревната покривка участват видове, характерни за подсъюз Eu-Piceenion - Dryopteris dilatata, Homogyne alpina, Luzula sylvatica, Melampyrum sylvaticum, Moehringia pendula. На горната граница на гората, където високопланинските смърчови гори са с разреден склоп и групово разположение на дърветата, навлизат и видове от субалпийската тревна растителност - Festuca nigrescens, F. valida, Vaccinium myrtillus и др. В Рила и Западните Родопи е широко разпространена асоциацията Moehringio pendulae-Piceetum.

В долната част на разпространението си (1200-1800 m надм. вис.) горите от обикновен смърч по-често са смесени с участие на обикновена ела (Abies alba), бял бор (Pinus sylvestris) и обикновен бук (Fagus sylvatica).В тревния етаж участват както видове, характерни за европейските широколистни мезофилни гори, така и видове, характерни за иглолистните бореални гори - Dentaria bulbifera, Epilobium montanum, Festuca drymeja, Luzula luzuloides, L. sylvatica, Oxalis acetosella, Rhytidiadelphus triquetrus, Vaccinium myrtillus, Veronica urticifolia, Viola reichenbachiana. Тези гори се отнасят към подсъюз Abieti-Piceenion и асоциация Veronico urticifoiliae-Abietum.

Тези типове гори са включени в Червена книга на България том. ІІІ Местообитания с категория “потенциалнозастрашено местообитание”.
Гори във фаза на старост (Old growth forests)

Гори,отличаващи се с посочените по-горе характеристики.

На територията на ДГС “Белово” гори намиращи се във фаза на старост или притежаващи потенциал за превръщането им в такива са установени в отдели: 4 в, 5 в, 11 д, 20 а, 20 з, 22 н, 24 о, 35 л, 36 е, 36 и, 36 ф, 46 ж, 47 в, 54 г, 56 в, 59 б, 60 е, 62 ж, 62 з, 63 а, 63 а, 63 в, 64 д, 69 г, 87 в, 93 б, 95 б, 101 в, 101 е, 101 з, 101 к, 101 н, 101 с, 102 ж, 102 л, 102 н, 105 н, 106 и, 112 г, 119 а, 121 а, 121 в, 121 г, 122 в, 122 д, 122 ж, 123 а, 129 б, 133 а, 134 в, 134 и, 134 л, 134 м, 134 ф, 137 д, 137 ж, 139 д, 139 е, 139 п, 146 г, 149 г, 149 ж, 152 г, 152 е, 161 б, 166 а, 182 б, 183 б, 183 д, 184 б, 184 м, 184 п, 185 а, 185 е, 194 г, 205 л, 206 ж, 207 е, 209 г, 210 ж, 212 ж, 215 д, 218 в, 218 ж, 218 з, 219 д, 219 е, 224 а, 225 г, 227 а, 228 б, 228 г, 232 в, 252 ж, 256 в, 269 г, 279 а, 282 а.