Глава VI. Да бъдеш или да не бъдеш земеделец

82 Затова пък много други ловци-събирачи, влезли в контакт със земеделци, действително са ставали земеделци – но едва след един необичайно дълъг (поне за нас) период на изчакване. Например жителите на най-северните части на днешна Германия са усвоили производството нахрани цели 1300 години след като то е било въведено от представителите на линейно-керамичната култура във вътрешността на страната (те. само на някакви си 125 мили по̀ на юг. Защо тези крайбрежни жители са чакали толкова дълго И кое в крайна сметка ги е накарало да променят така радикално бита си Преди да отговорим на тези въпроси, трябва да разсеем някои недоразумения относно появата на производството нахрани, а след това да преформулираме и самите въпроси. Онова, което действително сее случило, не е било откриването или пък изобретяването на това производство, както може да ни се стори на пръв поглед. Много често дори не е имало съзнателен избор между производство нахрани и лови събирачество“. И поточно, във всяка частна земното кълбо, където сее появило това производство, хората, които са го усвоили, очевидно не са били изправени пред такава дилема, нито пък са си поставяли за цел всестранното развитие на земеделието, тъй като никога не са били виждали такова нещо сочите си, нито пък са можели да разберат отнякъде в какво всъщност се състои то. Напротив, както ще видим по-нататък, производството нахрани е еволюирало като страничен продукт от някои човешки решения, взети, без да се мисли за техните последствия. Тоест въпросът, който трябва да си зададем, би прозвучал така защо изобщо сее развило производство нахрани, защо това развитие е протекло само на някои места и защо е станало по различно времена различните места, а не на някоя по-ранна (или по- късна) дата Има още едно недоразумение – че трябва да се прави отчетлива разлика между ловците- събирачи и производителите нахрани, защото едните са номади, а другите – уседнали. Колкото и често да правим такива разграничения, истината е по-друга: ловците-събирачи в някои по-продуктивни региони като северозападното тихоокеанско крайбрежие на Северна Америка (и може би Югозападна Австралия) са преминали към уседнал бит, но никога не са ставали производители нахрани. Други ловци-събирачи – в Палестина, крайбрежните части на Перу и Япония – са преминали първо към уседнал бита после са усвоили и производството нахрани, но пък значително по-късно. Уседналите групи вероятно са съставлявали по-голямата част от ловците-събирачи преди петнайсет хилядолетия, когато всички обитаеми земи (включително и по-плодородните) са били населявани единствено от ловци-събирачи – за разлика от днес, когато малцината останали привърженици на този начин на живот са се съхранили само в по-непродуктивните региони, където номадството е и единствената им възможност за оцеляване. Затова пък има и мобилни групи на производители нахрани. Някои съвременни номади от Езерните планини в Нова Гвинея разчистват отделни участъци в джунглата, на които засаждат банани и папая, после се махат оттам, за да заживеят отново като ловци-събирачи, след което се връщат, за да нагледат нивите си ида ги оплевят, после пак се захващат с лови събирачество, пак отскачат до нивите, докато не дойде и време за жътва и за изяждането на онова, което междувременно сее народило на тези сечища. През лятото индианците апачи от Югозападните щати са мигрирали на север, в по-високите участъци, за да се превърнат временно в уседнали земеделци, а през зимата са се връщали в по-ниските

83 участъци на юг, за да бродят и търсят диви храни. Много скотовъдци от Африка и Азия са сменяли редовно биваците си по времена сезонните си миграции, за да разполагат с целогодишна паша за добитъка си. С други думи, преходът от лови събирачество към производство нахрани далеч невинаги е съвпадал с този от номадство към уседналост. Една друга предполагаема дихотомия, която често се размива в реалността, е разграничението между производителите нахрани като активни потребителите. стопанина своите земи и ловците-събирачи, които просто взимат наготово дивите продукти. Истината е, че и някои ловци-събирачи полагат интензивни грижи засвоите земи. Например онези новогвинейски народи, които така и не са култивирали палмата саго и планинския пандан, съумяват да увеличат добивите от техните диви предци, като разчистват храстите около тях, поддържат примитивни вади в тресавищата, обрасли със саго, и ускоряват растежа на по-младите дървета, като изсичат по-старите. Австралийските аборигени никога не са успели да култивират ями други семенни растения, но въпреки това са усвоили някои елементи на същинското земеделие. Теса разчиствали някои участъци, като са подпалвали храстите и дърветата, за да стимулират растежа на някои ядивни видове, покълващи в пепелищата. Когато са събирали див ям, теса изрязвали по-голямата част от грудката, но останалото отново са заравяли в земята, за да покълнат нови грудки. Дори самият факт, чеса разравяли земята, за да вадят грудките, е бил достатъчен за разчистването и проветряването на почвата, което също е стимулирало растежа на нови грудки. Строго погледнато единственото, което не ни позволява да ги поставим в категорията на земеделците е това, четене са отнасяли тези грудки в биваците си и не саги присаждали там. След тези наченки на производството нахрани, вече усвоени от ловците-събирачи, то е започнало и постепенно да се доразвива. Далеч не всички необходими техники са били създадени в кратки срокове, а и култивацията на дивите растения и животни вдаден ареал не е ставала по едно и също време. Дори в регионите, където преходът от лови събирачес- тво към самостоятелно производство нахрани е бил осъществен най-бързо, е трябвало да изтекат хилядолетия, преди пълната зависимост от дивите храни да бъде заменена с диета, в която тези диви храни заемат относително малък дял. На ранните стадии на производството нахрани хората едновременно са събирали диви растения и са отглеждали култивирани, като значението на различните типове събирачество постепенно е намалявало в зависимост от увеличаването на добивите от реколтата. Основната причина за постепенността на този преход е тази, че производството нахрани сее появил в резултат от натрупването на много отделни решения, свързани със сроковете и полаганите усилия. Събиращите фураж хора, подобно насъбиращите фураж животни, разполагат с ограничено време и енергия, които могат да изразходят по различни начини. Можем да си представим как някой начеващ фермер се събужда някоя сутрини си задава следните въпроси Дали да прекарам днешния ден, като прекопая градината (с идеята, че тя ще ми предостави много зеленчуци, но след няколко месеца) или да отида на реката за раци (с идеята, че колкото ида се мъча, няма да събера кой знае колко храна за един ден, но пък ще си прекарам повесело Или пък да отида в гората Може да ударя някой елен, ама по-вероятно е да не хвана нищо Събиращите фураж хора и животни непрекъснато определят своите приоритети и взимат решения, дори и само несъзнателни, свързани с усилията, които биха изразходвали. Първо се съсредоточават в предпочитаните си храни

84 или тези, от които биха извлекли най-голяма полза. Ако такива нямате просто се насочват към все по-малко предпочитани храни. Тези решения включват много и най-различни съображения. Хората търсят храна, за да утолят глада си ида напълнят стомасите си. Но пък копнеят за някои по-специфични храни – например богати на протеин, мазнини и сол, сладки плодове или просто такива, които са приятни на вкус. Всичко останало върши еднаква работа. Събирайки фураж, хората се стремят да възстановят максимално изразходваните калории и протеин по начин, който би им коствал най-малко време и усилия. Едновременно с това те се опитват дами- нимализират риска от гладна смърт, затова и предпочитат умерените, но сигурни постъпления пред изобилните, които обаче изискват много време и усилия, като резултатът не е предварително ясен и винаги съществува риск. Така че една от функциите на тези градини отпреди близо единайсет хилядолетия е била да предлагат що-годе сигурни хранителни ресурси в случай, чене са намерени диви храни. Затова пък между съображенията на мъжете-ловци е влизали престижът например те биха предпочели да ходят всеки ден на лов за жирафи (макари да убиват по единна месец, за да си извоюват статуса на големи ловци, вместо да осигуряват два пъти по-голямо количество храна на месец, като го дават по-скромно и всеки божи ден събират корени и ядки. Хората се ръководят и от някои наглед произволни културни предпочитания за едни рибата е деликатес, задруги табу. И накрая техните приоритети доста се влияят от относителната ценност, която приписват на различните начини на живот – нещо, на което сме свидетели и в днешно време. Например през XIX в. в Дивия запад говедарите, овчарите и фермерите взаимно са се презирали. По същия начин през цялата човешка история земеделците са били склонни да презират ловците-събирачи, защото саги смятали за примитивни. На свой ред ловците-събирачи саги презирали като невежи, а скотовъдците пък са презирали и двете категории. Всички тези елементи също играят роля в решенията, взимани от хората относно начина, по който ще се сдобият с храна. Както вече сами сте забелязали, първите земеделци на всеки континент едва лиса избирали съзнателно призванието си, тъй като просто не е имало други земеделци, които да наблюдават. Затова пък винаги, когато в някоя частна този континент е възниквало производство нахрани, съседните ловци-събирачи са можели да видят резултата и съответно да взимат съзнателни решения. В някои случаите са възприемали изцяло системата на съседите сив други са избирали само отделни елементи, а в трети категорично сая отхвърляли и са си оставали ловци-събирачи. Например около 6000 г. пр.Хр. ловците-събирачи в някои части на Югоизточна Европа са възприели в пакет близкоизточните житни и бобови култури плюс добитъка. Всички тези елементи бързо са се разпространили и в Централна Европа в столетията преди 5000 г. пр.Хр. Усвояването на производството нахрани е протекло по-бързо и цялостно в Югоизточна и Централна Европа може би защото начинът на живот на тамошните ловци-съби- рачи е бил по-малко продуктивен и не е издържал на конкуренцията със земеделците. Затова пък в Югозападна Европа (Южна Франция, Испания и Италия) то е било възприето частично, като първи са пристигнали овцете, а едва по-късно и житните култури. Усвояването на интензивното производство нахрани от азиатския континент е ставало много бавно (и частично) в Япония, вероятно защото тамошните ловци-събирачи (разчитащи

85 главно на морските продукти и местните растения) са преценявали начина сина живот като достатъчно продуктивен. По същия начин, както ловът и събирачеството могат да бъдат частично заменени с производство нахрани, така и различните системи затова производство могат да бъдат частично заменяни една с друга. Например индианците от днешните Източни щати са култивирали някои местни растения около 2500 г. пр.Хр., носа поддържали търговски връзки с мексиканските индианци, които са били развили много по-продуктивна земеделска система, базирана на триадата царевица, тиква и фасул. Впоследствие първите са усвоили мексиканските посеви и са заменили поне донякъде с тях местните – тиквата е била култивирана самостоятелно, а царевицата е пристигнала от Мексико в края на III в. пр.Хр., но сее наложила като основна култура около X в. сл.Хр., а фасулът е пристигнал след още едно- две столетия. Имало е дори случаи, в които производството нахрани е било изоставяно в полза на лова и събирачеството. Например около 3000 г. пр.Хр. ловците-събирачи от днешна Южна Швеция са усвоили производството нахрани, базирано на близкоизточни земеделски култури, но след три века са се отказали от него и в продължение на 400 години са се препитавали само с лови събирачество, преди да се върнат пак към земеделието. Всичко това ни показва достатъчно ясно, че решението да се премине към земеделие не е възниквало в някакво празно пространство, сякаш хората не са имали с какво друго да се препитават. Ние просто трябва да приемем лова и събирачеството и производството нахрани като две алтернативни стратегии, които взаимно са се конкурирали. Смесените икономики, комбиниращи някои земеделски култури (или домашни животни) слова и съ- бирачеството, също са се конкурирали с двата типа чисти икономики, както и с онези смесени икономики, в които дялът на производството нахрани е бил по-голям или по- малък. Но така или иначе през последните десет хилядолетия доминира тенденцията да се преминава от лови събирачество към производство нахрани. Ето защо трябва да си зададем и въпроса кои са били факторите, ускорили този преход Този въпрос продължава да се обсъжда от археолозите и антрополозите. Едната причина да остава все още неразрешен е тази, че в различните части на света най-вероятно са били различни и решаващите фактори. Другата е в това, че невинаги се прави отчетлива разлика между причина и следствие във възникването на производството нахрани. Все пак можем да набележим пет по-важни проксимални фактора, като споровете се въртят главно около тяхното относително значение. Първият – това е намаляването на наличното количество диви храни. Ловно-събира- ческият бит е носел все по-малко компенсации през последните тринайсет хилядолетия, тъй като ресурсите, от които е зависел (особено животинските, постепенно са се изчерпвали и дори са изчезвали. Както видяхме в Глава I, повечето едри бозайници са изчезнали в Северна и Южна Америка още в края на Плейстоцена, а някои от тях са изчезнали и в Евразия и Африка, било поради климатичните промени, било поради факта, че ловуващите ги хора са ставали не само по-умели, но и повече наброй. Може да се спори дали тъкмо изчезването на отделни животински видове е подтикнало древните индианци, евразийци и африканци към производството нахрани (и то след дълго колебание, но пък разполагаме с красноречиви примери от някои острови в по-ново време. Едва след като избиват всички моа в Нова Зеландия и намаляват многократно местната популация на тюлени, маорите

86 пристъпват към интензивно производство нахрани, което се повтаря и на много други полинезийски острови. Например полинезийците, колонизирали Великденския остров около
500 г. сл.Хр., може ида са донесли някои домашни птици, но теса се превърнали в техен основен хранителен ресурс едва след драстичното намаляване на дивите птици и делфините. Вероятно един аналогичен фактор е подтикнал някогашните жители на Близкия изток да опитомяват животни след драстичното намаляване на дивите газели, които дотогава са били техен основен източник на храна. Вторият фактор се свежда до следното – с намаляването на дивеча ловците-събирачи са установявали и наличието на все повече растителни видове, които са можели да бъдат култивирани, и са стигали до извода, че тяхната култивация би им донесла и повече компенсации. Например след климатичните промени в края на Плейстоцена в Близкия изток значително сее разширили ареалът на дивата пшеница, която е можела да носи големи добиви в относително кратки срокове. Жъненето на такива диви жита е предшествало култиваци- ята на най-ранните земеделски култури, пшеницата и ечемика в Близкия изток. Третият фактор, наклонил везните в полза на земеделието, е кумулативното развитие на някои технологии, от които впоследствие е зависело самото производство нахрани имам предвид технологиите за събиране, обработка и съхраняване на дивите храни. В крайна сметка каква полза би имал земеделецът от това, че на нивата му има един тон зърно, ако не знае как да го ожъне, овършее и складира в хамбара Затова и след единайсетото хилядолетие преди Христа в Плодородния полумесец бързо са се появили необходимите методи и технологични средства, които местните земеделци са изобретили, за да се възползват от небивалото дотогава изобилие от диви жита. В числото на тези изобретения влизат сърповете с кремъчни остриета и дървени (или костени) дръжки кошниците, с които са пренасяли ожънатите класове от хълмовете, на които са растели житата хаваните и чукалата, с които са били стривани семената запичането на самите семена, за да не пускат кълнове, както и издълбаването на подземни хамбари, някои от които и измазани, за да не пропускат вода. Следите от тези нововъведения рязко нарастват наброй след единайсетото хилядолетие преди Христа. Всички тези техники, макари създадени с оглед на експлоатирането на дивите жита, са били и предпоставки за бъдещото им култивиране. Четвъртият фактор е двустранната връзка между увеличаването на човешката популация и развитието на производството нахрани. Във всички части на света, за които разполагаме с надеждни свидетелства, археолозите откриват доказателства, че по-голямата гъстота на населението е свързана и с появата на такова производство. Коя обаче е причината и кое – следствието Това е един дълго обсъждан проблем от рода на онзи за кокошката или яйцето дали увеличаването наброя име подтикнало хората да произвеждат храни или самото производство нахрани е позволило той да нарасне Редно е да предположим, че причинноследствената връзка действа и в двете посоки. Както вече споменах, производството нахрани води и до по-голяма гъстота на населението, защото осигурява много повече хранителни калории (на единица земна площ) от лова и събирачеството. От друга страна, гъстотата на човешката популация е започнала постепенно да нараства още в края на Плейстоцена благодарение на усъвършенстваните техно-

87 логии за събиране и усвояване на дивите храни. С увеличаването наброя на хората производството нахрани е ставало все по-предпочитано занимание, защото самото е можело да задоволи и нарасналите им потребности. С други думи, усвояването на това производство илюстрира един, така да се каже, ав-

Изтегляне 6.09 Mb.

Сподели с приятели: