Guns, germs, and steel

101
на факта, че житни, бобови и влакнодайни култури са дали старт на земеделието в по-
вечето ареали, но кореноплодните, грудковите и тиквовите са играли по-съществена
роня само в някои от тях.
Друга съществена разлика между отделните системи – това са основните източници на калории и въглехидрати. Както видяхме, житни култури е имало в много ареали. В други обаче тяхната роля е била поета или разпределена между кореноплодните и грудковите, чието значение (ако мога така да се изразя) е било пренебрежимо малко в Плодородния полумесец и Древен Китай. Маниоката (или касава) и бататите са се превърнали в основни продукти в тропическа Южна Америка, картофите и оката – в Андите, африканският ямс както можем да се досетим) – в Африка, а индокитайският му варианти тарото – в Югоизточна Азия и Нова Гвинея. Пак там някои дървесни култури, най-вече бананите и хлебното дърво, също са се превърнали в основни и богати на въглехидрати продукти. По този начин в римската епоха повечето от днешните водещи земеделски култури вече са били усвоени все някъде по света. Както ще видим, когато стигнем до домашните животни (Глава IX), древните ловци-събирачи са били отлично запознати с местните диви растения, а древните фермери очевидно са откривали и култивирали почти всички, с които си е струвало да го направят. Разбира се, чак средновековните монаси са се сетили да култивират ягодите и малините, а съвременните агрономи продължават да внасят подобрения в древните сортове ида добавят към тях нови и не толкова важни за изхранването ни култури, например някои родственици на ягодите (сини и червени боровинки, както и киви) и орехите (макадамия, пекан и кашу. Но повтарям, значението на тези няколко новопопъл- нения остава скромно в сравнение с ветерани като пшеницата, царевицата и ориза. Въпреки всичко, в този списък на успехи липсват много диви растения, които несъмнено имат хранителна стойностно така и не сме успели да ги култивираме. Сред тези неуспехи особено се откроява случаят с дъба, чиито жълъди са били основна храна за калифорнийските индианци и събратята имот източната частна страната, както и резервен вариант за европейските селяни в по-гладни години. Жълъдите определено имат хранителна стойност, тъй като са богати на скорбяла и мазнини. Подобно на много други иначе ядивни диви храни, повечето жълъди съдържат и горчиви танини, но любителите им са се научили да се справят с танините по същия начин, както са се справяли с горчивите химически съставки на бадема и ред други диви растения. Отстраняването на танините е можело да стане чрез счукване и накисване на жълъдите. Или просто са обирали жълъдите на някой самотен дъб-мутант, които вече са имали ниско съдържание на танини. Защо наистина не сме успели да култивираме такъв ценен източник на храна като жълъдите И защо толкова дълго не сме се сещали да култивираме ягодите и малините Какво има в тези растения, което толкова дълго ги е избавяло от култивация отстрана на древните фермери, които при това вече са владеели и такива сложни техники като ашладисването Оказва сече дъбът създава поне три препятствия. Първо, расте толкова бавно, че би изчерпил търпението на повечето фермери. Посятата пшеница може да бъде ожъната само след няколко месеца, бадемът започва да дава редовно плод след три-четири години, но на посятия жълъд ще му трябва поне десетилетие. Второ, по времена еволюцията си дъбът е

102 адаптирал жълъдите си към вкусовете на катериците, които – както всички сме виждали – старателно ги събират, заравят и кътат по разни хралупи, след което ги изваждат и изяждат. Тоест нов дъб може да поникне само от някой случаен жълъд, който катериците са пропуснали да приберат. При наличието на милиарди катерици, всяка от които ежегодно е претършувала основно всички места в периметъра ѝ, които биха били подходяща среда за млади дъбове, и е прибирала оттам стотици жълъди, ние, хората просто не сме имали шанс да селектираме който ида било дъб заради вкусните му жълъди. Същият проблем – бавен растеж/бързи катерици – би могъл да обясни и защо не са били култивирани букът и американското твърдо дърво (хикъри), чиито черупчести плодове открай време са били брулени съответно от древните европейци и от индианците. Последната и може би най-важна разлика между бадема и жълъда е, че в първия случай горчивината се контролира от един-единствен доминиращ ген, докато във втория теса много. Това пък означава, че ако някой древен земеделец е бил засадил бадеми жълъд, откъснати случайно от някои също така случайно лишили се горчивината си дървета, то законите на генетиката подсказват, че в случая с бадема половината от плодовете на поникналото впоследствие ново дърво също няма да са горчиви – за разлика от почти всички рожби на новия дъб. А това е достатъчно да убие ентусиазма на всеки кандидат-произво- дител на жълъди, колкото и търпелив да е той и дори да е успял да се пребори с катериците. Колкото до ягодите и малините, тук сме имали аналогични проблеми с дроздовете и някои други падащи си по тези плодове птици. Вярно е, че римляните са беряли диви ягоди в градините си. Но при наличието на милиарди дроздове, които са нацвъквали с ягодови семенца всяко възможно място (включително и римските градини, ягодите са си оставали същите миниатюрни плодчета, които само един дрозд би могъл да оцени, и не са се превърнали в онези сочни и едри екземпляри, които сме свикнали да си купуваме от супермаркета. Едва в по-ново време – с измислянето на предпазните мрежи и парниците – хората най-сетне са се справили с дроздовете и са префасонирали ягодите и малините съобразно собствените си стандарти. Ето че разбрахме, че разликата между гигантските ягоди от супермаркета и техните дребнички горски посестрими е само един пример за многобройните особености, които отличават култивираните растения от техните диви предци. На първо време тези разлики са се появявали в резултат от естествените вариации сред самите диви растения. Някои от тях – например различната големина на ягодите и горчивината на бадемите – лесно само- жели да бъдат забелязани от древните фермери. Други – като тези в механизмите за разпръсване на семената или семенната дормантност – очевидно са оставали недостъпни за хората до появата на съвременната ботаника. Но независимо дали селекцията на диви ядивни растения сее дължала на повече или по-малко съзнателни критерии, настъпилата впоследствие еволюция на дивите растения в земеделски култури е била в началото си изцяло несъзнателен процес. Непосредствената ѝ причина е бил нашият подбор на конкретни диви растения, както и конкуренцията между отделните растения в градините, в резултатна която са се появили и разновидности, по-предпочитани от тези в диво състояние. Затова и Дарвин не започва своята най-велика творба, Произход на видовете чрез естес-

Изтегляне 6.09 Mb.

Сподели с приятели: