Хенрик Сенкеевич

>> XV

Тридневните дъждове — рядко явление в Рим през лятото — и градушките, които падаха въпреки природния закон не само денем и вечер, но даже и среднощ, прекъснаха зрелищата. Народът се разтревожи. Предричаха неплодородие за гроздето, а когато един ден по пладне падна гръм на Капитолий и стопи бронзовата статуя на Церера, беше разпоредено да се принесат жертви в храма на Юпитер Салватор. Жреците на Церера пуснаха слух, че гневът на боговете се е излял върху града, защото наказанията на християните са се забавили, затова тълпите започнаха да настояват зрелищата по-скоро да продължат независимо от времето. Радост обхвана целия Рим, когато най-после бе оповестено, че зрелищата ще започнат отново.

Времето се оправи. Амфитеатърът постепенно от ранна утрин до късно вечерта се изпълни с хиляден народ, а и самият цезар пристигна рано с весталките и целия двор.

Зрелището трябваше да започне с борба на самите християни помежду им; за тази цел те бяха облечени като гладиатори и въоръжени с всички оръжия, които служеха на професионалните борци в нападателен и отбранителен бой. Но сега дойде разочарованието. Християните захвърляха на пясъка мрежите, вилите, копията и мечовете и вместо да се бият, започваха да се прегръщат и да се насърчават, за да издържат мъките и смъртта. Тогава тълпите бяха обхванати от дълбоко възмущение и разочарование. Едни обвиняваха християните в страхливост и малодушие, други твърдяха, че нарочно не искали да се бият, защото мразели народа и искали да го лишат от радостта, която е свикнал да изпитва, като гледа мъжество. Най-после по заповед на цезаря пуснаха истински гладиатори, които избиха мигновено коленичилите и беззащитни християни.

Обаче след прибирането на труповете зрелището вече не представяше борба, а бе заменено с редица митологически картини, замислени от самия цезар. Представен бе Херкулес, обхванат от пламъци на планината Ета. Виниций изтръпна при мисълта, че за ролята на Херкулес може би е определен Урс, но стана ясно, че още не беше дошъл ред на верния слуга на Лигия, защото на кладата изгоря някакъв друг, съвсем непознат нему християнин. Затова пък в следващата картина Хилон, когото цезарят не пожела да освободи от представлението, видя познати хора: представена бе смъртта на Дедал²⁴ и Икар. В ролята на Дедал се яви Евриций, същият оня старец, който на времето беше разкрил на Хилон знака на рибата, а в ролята на Икар беше неговият син Кварт. Двамата бяха издигнати високо с нарочно приготвено съоръжение, а след това изведнъж бяха съборени от огромната височина долу на арената; младият Кварт падна толкова близо до подиума на цезаря, че опръска с кръв не само външните украшения, но и покрития с пурпурна тъкан парапет. Хилон не видя падането, защото беше затворил очи, чу само глухия удар на тялото, а когато след малко видя кръв току до себе си, едва не припадна втори път. Картините се сменяха бързо. Срамните мъки на девойките, опозорявани преди смъртта си от гладиатори, преоблечени като животни, зарадваха тълпите. Народът видя жриците на Кибела и Церера, видя Данаидите, видя Дирка и Пазифая, най-после видя малки момиченца, разкъсвани от диви коне. Народът аплодираше разнообразните идеи на цезаря, който, горд със своите замисли и щастлив от ръкоплясканията, не сваляше сега ни за минута смарагда от окото си и наблюдаваше белите тела, разкъсвани от желязото, и конвулсивните гърчове на жертвите. Бяха представени и сцени из историята на града.

След девойките видяха Муций Сцевола, чиято ръка, завързана за триножник с огън, изпълваше с миризма на изгоряло месо амфитеатъра, но и този мъченик, като истинския Сцевола, стоеше, без да охне, с вдигнати нагоре очи, шепнейки молитва с почернелите си устни. След като той бе доубит и извлечен в сполиариума, настъпи обичайната обедна почивка. Цезарят заедно с весталките и августианите напусна амфитеатъра и отиде в нарочно издигнатия огромен пурпурен шатър, където беше приготвен за него и за гостите разкошен прандиум. Повечето от тълпите последваха неговия пример и като се изсипаха навън, разположиха се в живописни групи около шатъра, за да дадат почивка на изморените си от дългото седене тела и да изядат храната, разнасяна щедро от роби по милостта на цезаря. Само най-любопитните, след като станаха от местата си, слязоха на самата арена и пипайки с пръст лепкавия от кръвта пясък, водеха спорове като познавачи и запалянковци за това, което вече бяха видели и което още предстоеше. Но скоро излязоха и те, за да не закъснеят за угощението; останаха само няколко души — задържаше ги не любопитството, а съчувствието към бъдещите жертви.

Тези хора бяха се укрили по проходите или на по-ниските места. А през това време арената беше изравнена и взеха да копаят в нея дупки, една до друга, на редове, през целия кръг, от край до край, тъй че последният ред беше на петнайсетина крачки от подиума на цезаря. Отвън се чуваше глъчката на тълпата, викове и ръкопляскания, а тук се правеха с трескава бързина приготовления за някакви нови мъки. Изведнъж се отвориха куникулумите и от всички врати, водещи към арената, започнаха да изкарват тълпи християни, голи и натоварени с кръстове на плещите. Целият амфитеатър загъмжа от тях.

Тичаха старци, приведени под тежестта на дървените стълбове, край тях мъже в разцвета на годините, жени с разпуснати коси, под които се мъчеха да прикрият голотата си, невръстни момчета и съвсем малки деца. Повечето от кръстовете, както и жертвите, бяха окичени с цветя. Цирковата прислуга шибаше нещастниците с бичове, принуждаваше ги да поставят кръстовете край готовите дупки и сами да застават до тях в редици. По този начин трябваше да умрат онези, за които през първия ден на зрелищата не стигна времето, за да станат плячка на кучетата и дивите зверове. Сега ги хващаха чернокожи роби и като ги поставяха възнак върху кръстовете, приковаваха ръцете им усърдно и бързо, за да може народът, връщайки се след почивката, да намери всички кръстове вече изправени. Из целия амфитеатър се разнасяха ударите на чуковете, чието ехо отекваше по горните редове и стигаше чак до площада около амфитеатъра и до шатъра, където цезарят гощаваше весталките и приятелите си. Там пиеха вино, шегуваха се с Хилон и шепнеха странни думи в ушите на Вестините жрици, а на арената кипеше работа, гвоздеите потъваха в ръцете и краката на християните, тракаха лопатите, които засипваха с пръст дупките с поставените в тях кръстове.

Обаче между жертвите, чийто ред щеше да дойде след малко, беше Крисп.

Лъвовете не бяха имали време да го разкъсат, затова му беше определен кръст, а той, винаги готов за смъртта, се радваше при мисълта, че иде неговият час. Днес той изглеждаше по-иначе, тъй като сухото му тяло беше съвсем голо, само на бедрата му имаше бръшлянови клончета, а на главата му — венец от рози. Но в очите му блестеше все същата неизтощима енергия и изпод венеца се показваше все същото сурово и фанатично лице. Не беше се променило и сърцето му, защото както по-рано в куникулума заплашваше с божия гняв събратята си, покрити с животински кожи, тъй и сега ги порицаваше, вместо да ги утешава.

— Благодарете на Спасителя — говореше той, — че ви позволява да умрете от такава смърт, от каквато сам той е умрял. Може би затова част от греховете ви ще бъдат простени, вие обаче пак трябва да треперите, защото справедливостта изисква възмездие и наградата не може да бъде еднаква и за злите, и за добрите.

А думите му се съпровождаха от ударите на чуковете, с които приковаваха ръцете и нозете на жертвите. Все повече кръстове се издигаха на арената, а той, като се обръщаше към онези, които още стояха, всеки при своя кръст, говореше по-нататък:

— Виждам небето отворено, но виждам отворена и бездната… Сам аз не зная каква сметка ще дам на господа за живота си, макар че вярвах и ненавиждах злото, и не от смъртта се боя, а от възкресението, не от мъките, а от съда, защото иде денят на гнева…

Изведнъж от близките редове се обади някакъв глас, спокоен и тържествен:

— Не денят на гнева, а денят на милосърдието, денят на спасението и щастието, защото казвам ви, че Христос ще ви приюти, зарадва и постави от дясната си страна.

Уповавайте се на него, защото ето небето се разтваря пред вас.

При тези думи всички очи се обърнаха към пейките; дори тези, които вече висяха на кръстовете, вдигнаха бледи, измъчени лица и загледаха към говорещия.

А той се приближи до преградата, която обкръжаваше арената, и взе да ги благославя с кръстния знак.

Крисп протегна към него ръка, като че искаше да го укори, но като видя лицето му, отпусна длан, а след това колената му се огънаха, а устата прошепнаха:

— Апостол Павел!…

За голямо учудване на цирковите служители наколеничиха всички, които още не бяха приковани, а Павел от Тарс се обърна към Крисп и каза:

— Крисп, не ги заплашвай, защото те още днес ще бъдат с теб в рая. Ти мислиш, че може да бъдат осъдени? Но кой ще ги осъди? Нима ще стори това бог, който даде за тях сина своего? Нима ще ги осъди Христос, който умря за тяхното спасение, както те умират за неговото име? И как може да осъди тези, които обича? Кой ще се оплаква от това, което бог е избрал? Кой ще каже на тази кръв: „Проклета да бъде“?…

— Учителю, аз ненавиждах злото — отвърна старият свещеник.

— Христос ни е наредил да обичаме хората повече, отколкото да ненавиждаме злото, защото неговото учение е любов, а не ненавист.

— Сгреших в часа на смъртта — отговори Крисп.

И взе да се удря в гърдите.

Изведнъж тоя, който разпределяше местата на публиката, се приближи към апостола и запита:

— Кой си ти, който говориш с осъдените?

— Римски гражданин — отвърна спокойно Павел.

След това се обърна към Крисп и каза:

— Уповавай се на бога, защото това е денят на пощадата, и умри в мир, служителю божи.

Двама негри се приближиха в тоя миг към Крисп, за да го положат на кръста.

Той погледна още веднъж наоколо и извика:

— Братя мои, молете се за мене!

И лицето му изгуби обикновената си суровост; каменните му черти приеха израз на спокойствие и блаженство. Сам разпери ръце върху рамената на кръста, за да улесни работата на робите, и като гледаше право в небето, започна да се моли горещо. Изглежда, че нищо не усещаше, защото, когато гвоздеите се забиха в ръцете му, и най-слаба тръпка не раздвижи тялото му, нито лицето му се сгърчи от болка; молеше се, когато приковаваха краката му, молеше се, когато изправяха кръста и утъпкваха земята около него. Едва когато тълпите започнаха със смях и викове да пълнят амфитеатъра, веждите на стареца малко се свиха, като че ли се сърдеше, че езичниците нарушават тишината на сладката му смърт.

Вече бяха изправени всички кръстове, така че арената заприлича на гора с увиснали на дърветата хора. Върху рамената на кръстовете и главите на мъчениците падаше слънчевата светлина, а на арената се простираха сенки, които се преплитаха в черна решетка, през която проблясваше жълтият пясък. Това зрелище, най-голямата наслада за народа, беше гледката на бавната смърт. Но тая гъста гора от кръстове беше нещо невиждано досега. Арената беше толкова препълнена с тях, че прислугата с усилие можеше да се промъква. По краищата висяха предимно жени, обаче Крисп, като наставник, беше изправен почти срещу подиума на цезаря на огромен кръст, обвит отдолу със зелени вейки. Нито една жертва не беше още издъхнала, но някои от по-рано разпнатите бяха загубили съзнание. Никой не стенеше и не викаше за милост. Някои висяха с глави наведени върху рамената или отпуснати на гърдите, сякаш унесени в сън; други като че ли замислени, а трети гледаха още към небето и движеха тихо устни. В тая страшна гора от кръстове, в тези разпнати тела, в мълчанието на жертвите имаше нещо зловещо. Народът, който влизаше в цирка след угощението с крясъци, сит и развеселен, се умълча, като не знаеше на кое тяло по-напред да спре погледа си и какво да мисли. Голотата на изопнатите женски тела не възбуждаше вече страстите. Нямаше ги дори обичайните обзалагания за това, кой по-рано ще издъхне, каквито обикновено се правеха, когато на арената имаше по-малко наказани. Изглежда, цезарят също скучаеше, защото беше обърнал глава на друга страна и оправяше огърлицата си с вяло и сънено лице.

Изведнъж висящият насреща Крисп, който до преди малко стоеше със затворени очи, като че ли загубил съзнание или вече умиращ, отвори очи и се вгледа в цезаря.

Лицето му отново прие неумолим израз, а погледът му запламтя с такъв огън, че августианите започнаха да шепнат помежду си, като го сочеха с пръст; най-после и сам цезарят му обърна внимание и бавно вдигна смарагда към окото си.

Настана пълна тишина. Очите на зрителите бяха устремени към Крисп, който се мъчеше като че ли да откъсне дясната си ръка от кръста.

След малко гърдите му се издуха, ребрата му изпъкнаха и той почна да вика:

— Майкоубиецо! Горко ти!

Августианите, като чуха смъртното оскърбление, отправено към господаря на света пред многохилядната тълпа, притаиха дъх. Хилон се вцепени. Цезарят трепна и пръстите му изпуснаха смарагда.

Народът също затаи дъх, а гласът на Крисп се разнасяше все по-мощно из целия амфитеатър:

— Горко ти, убиецо на своята жена и на своя брат, горко ти, антихристе!

Преизподнята се разтваря пред теб, смъртта протяга към тебе ръцете си и гробът те чака.

Горко ти, жив труп, защото ще умреш в ужас и ще бъдеш осъден навеки!…

И като не можеше да освободи прикованата си о дървото длан, страшно изпънат, страховит, още жив, но подобен на скелет, непреклонен като съдбата, тресеше бялата си брада над подиума на Нерон, като разпръскваше с движенията на главата си розовите листенца от венеца, който му бяха поставили на главата.

— Горко ти, убиецо! Чашата преля, идва и твоят час.

Тук той се напрегна още веднъж; изглеждаше за миг, че ще изтръгне дланта си от кръста и ще я простре заплашително над цезаря, но изведнъж мършавите му ръце се изпънаха още повече, тялото се свлече надолу, главата му се отпусна на гърдите и той умря.

В гората от кръстове по-слабите също почнаха да заспиват вечен сън.