Хенрик Сенкеевич

>> XI

След като се раздели с апостола, Виниций тръгна към затвора с възродено от надежда сърце. Някъде в глъбината на душата му още крещеше отчаянието и ужасът, но той задушаваше в себе си тези гласове. Струваше му се невъзможно застъпничеството на божия наместник и силата на молитвата му да останат безплодни. Боеше се да не изгуби надежда, боеше се да не допусне съмнение в душата си. „Ще вярвам в милосърдието му — говореше си той, — дори и да я видя в челюстите на лъва.“ И при тази мисъл той вярваше, въпреки че душата му трепереше и го избиваше студена пот по слепите очи.

Всеки удар на сърцето му сега беше една молитва. Започваше да разбира, че вярата помества планини, защото почувства в себе си някаква чудна сила, каквато по-рано не усещаше. Струваше му се, че може чрез нея да извърши такива неща, които вчера не са били по силите му. В някои мигове му се струваше, че лошото вече е минало. Когато отчаянието се обаждаше с някой стон в душата му, той си спомняше тази нощ и това свято старческо лице, обърнато към небето с молитва. „Не! Христос няма да откаже на първия си ученик и на пастира на своето стадо! Христос няма да му откаже, а аз няма да се усъмня.“

И бързаше към тъмницата като носител на добра вест.

Но тук го посрещна нещо неочаквано.

Преторианските стражи, които се сменяха при Мамертинския затвор, вече всички го познаваха и обикновено не му правеха никакви пречки, но този път кордонът не се отвори, а до него се приближи центурионът и му каза:

— Прощавай, благородни трибуне, днес имаме заповед да не пущаме никого.

— Заповед? — повтори Виниций и побледня.

Войникът го погледна със съчувствие и отвърна:

— Да, господарю. Заповед от цезаря. В затвора има много болни и се страхуват да не разнесат посетителите заразата из града.

— Но ти каза, че заповедта е само за днес?

— Стражите се сменят на пладне.

Виниций замълча и свали от главата си пилеулуса, защото му се стори, че е от олово.

Изведнъж войникът се приближи до него и рече тихо:

— Успокой се, господарю. Тъмничарите и Урс я пазят.

Казвайки това, той се наведе и бързо начерта на каменната плоча с дългия си галски меч фигура на риба.

Виниций го изгледа проницателно.

— … И си преторианец?…

— Докато не ида там — отговори войникът, като показа към затвора.

— И аз почитам Христа.

— Да бъде благословено името му! Зная, господарю.

Не мога да те пусна в затвора, но ако напишеш писмо ще го дам на пазачите.

— Благодаря ти, брате.

И като стисна ръка на войника, отиде си. Пилеулусът вече не му тежеше като олово. Утринното слънце се издигна над стените на затвора, а заедно с неговата светлина започна отново да нахлува надежда в сърцето на Виниций. Този войник християнин беше за него сякаш ново доказателство за могъществото на Христос. След малко се спря и като се загледа в розовите облаци над Капитолий и над храма на Юпитер Статор, каза:

В къщи го чакаше Петроний, който както обикновено, „превръщайки нощта на ден“, се беше върнал преди малко. Но беше успял вече да се окъпе и да се намаже за сън.

— Имам новини за теб — каза той. — Днес бях у Тулий Сенецион, където беше и цезарят. Не зная откъде се е сетила Августа да доведе със себе си малкия Руфий… Може би за да се смекчи сърцето на цезаря с красотата му… За нещастие сънят надви детето, и то заспа по време на четенето, както някога Веспасиан. Като видя това, Меднобрадия хвърли върху него чаша и го нарани тежко. Попея припадна и всички чуха думите на цезаря: „Дотегна ми тоя чужд приплод“, а това както знаеш, значи не друго, а смърт.

— Над Августа се излива божието наказание — отговори Виниций, — но защо ми разправяш това?

— Разправям ти го затова, защото тебе и Лигия ви преследваше гневът на Попея, но сега тя ще бъде заета със собственото си нещастие и може да се откаже от отмъщението и по-лесно да се помири. Ще я видя днес вечерта и ще говоря с нея.

— Благодаря ти. Съобщаваш ми хубава новина.

— А ти се окъпи и си почини. Устата ти е посиняла и от тебе е останала само сянката ти.

Но Виниций попита:

— А не си ли чул кога ще бъде първият ludus matutinus?

— След десет дни. Но първо ще вземат хора от други затвори. Колкото повече време ни остане, толкова по-добре. Още не е загубено всичко.

Но той говореше нещо, в което сам не вярваше, защото отлично знаеше, че щом цезарят, сравнявайки се с Брут, е намерил великолепно звучащ отговор на молбата на Алитур, то за Лигия вече няма спасение. Той скри, също от съжаление, че беше чул у Сенецион за решението на цезаря и Тигелин да изберат за себе си и за приятелите си най-хубавите девойки християнки и да ги опозорят преди мъчението, а останалите девойки щели да бъдат предоставени на преторианците и бестиариите в самия ден на зрелището.

Като виждаше, че Виниций няма да иска в никакъв случай да преживее Лигия, Петроний нарочно поддържаше временно надежда в сърцето му, първо, от съчувствие към него, и, второ, понеже този естет се грижеше Виниций да умре красив, ако трябва да умре, а не със съсипано и почерняло от страдание и безсъние лице.

— Ще кажа днес на Августа — каза той — горе-долу следното: „Спаси Лигия за Виниций, а аз за тебе ще спася Руфий.“ И наистина ще мисля за това. Пред Меднобрадия една дума, казана в подходящ момент, може да спаси или погуби някого. В най-лошия случай ще спечелим време.

— Благодаря ти — повтори Виниций.

— Най-добре ще ми благодариш, като се нахраниш и си починеш. Кълна се в Атина! Одисей е мислил за сън и за храна в най-нещастните мигове на живота си. Сигурно си прекарал цялата нощ в затвора?

— Не — отговори Виниций. — Исках да отида в затвора сега, но има заповед да не пускат там никого. Ти, Петроний, узнай дали заповедта ще важи само днес или чак до деня на зрелищата.

— Довечера ще узная и утре сутринта ще ти кажа за колко време и защо е издадена тази заповед. А сега, ако ще и Хелиос да слезе от тревога в Кимерийските страни, аз пак отивам да спя, а ти ме последвай.

И те се разделиха, но Виниций влезе в библиотеката и започна да пише писмо на Лигия.

Когато свърши, отнесе писмото сам и го предаде на центуриона християнин, който веднага го занесе в затвора. След малко се върна с поздрав от Лигия и с обещание, че още днес ще му донесе отговора й.

Ала Виниций не искаше да се връща и седна на един камък да чака писмото на Лигия. Слънцето вече беше се изкачило високо на небето и през Кливус Аргентариус, както обикновено прииждаха на Форума тълпи хора. Търговци хвалеха стоките си, гадатели предлагаха услугите си на минувачите, гражданите отиваха с бавни крачки към трибуните, за да слушат случайните оратори или да си разказват последните новини. Горещината се засилваше и бездействащите тълпи се криеха на сянка под колонадите на храмовете, а изпод тях всяка минута излитаха със силен шум цели ята гълъби, които блестяха с белите си пера на слънчевата светлина в небесния лазур.

Под влияние на изобилната светлина, на околната глъчка, на горещината и на извънредната умора очите на Виниций взеха да се затварят. Монотонните викове на момчетата, които играеха наоколо на мора, и равномерните крачки на войниците го приспиваха. Няколко пъти той вдигна глава и обгърна с поглед затвора, а след това се отпусна на камъка, въздъхна като дете, което заспива след дълъг плач, и заспа.

И мигом изпадна в плен на видения. Стори му се, че в тъмната нощ носи Лигия на ръце през непознато лозе, а пред тях върви Помпония Грецина със светилник в ръка и свети. Някакъв глас, сякаш гласът на Петроний, вика след него отдалече: „Върни се!“ Но той не обръща внимание на тоя глас и върви по-нататък след Помпония, докато стигат до една колиба, на прага на която стои апостол Петър. Тогава той му посочва Лигия и казва:

„Ние идем от арената, господарю, но не можем да я събудим, събуди я ти.“ Петър обаче отговаря: „Сам Христос ще дойде да я събуди!“

След това образите започнаха да се смесват. Той виждаше в съня си Нерон и Попея в ръце с малкия Руфий с окървавено чело, което Петроний миеше, и Тигелин, който посипваше с пепел някакви маси, отрупани със скъпи ястия, и Вителий, който поглъщаше тези ястия, и мнозина други августиани, седнали на трапезата. Той самият седеше до Лигия. Но между масите ходеха лъвове, от чиито жълтеникави бради капеше кръв. Лигия го молеше да я изведе, а той бе обхванат от толкова страшно безсилие, че не можеше да се помръдне дори. След това в съновиденията му настъпи още по-голям безпорядък и най-сетне всичко пропадна в пълен мрак.

От дълбокия сън го пробуди слънчевият пек и някакви крясъци, които се разнасяха съвсем наблизо. Виниций разтри очи: улицата гъмжеше от хора, но двама бързоходци, облечени в жълти туники, разбутваха тълпата с дълги тръстикови пръчки, като викаха и отваряха път за една великолепна лектика, носена от четирима яки египетски роби.

В носилката седеше някакъв човек, облечен в бели дрехи. Лицето му не се виждаше добре, защото държеше току пред очите си свитък папирус и внимателно четеше нещо.

— Дайте път на благородния августиан! — викаха бързоходците.

Обаче улицата беше толкова претъпкана, че носилката трябваше да спре за малко.

Тогава августианът отпусна нетърпеливо свитъка, показа главата си и извика:

— Разпъдете тези негодници! По-скоро!

Забелязал неочаквано Виниций, той се дръпна и бързо дигна към очите си свитъка хартия.

А Виниций прекара ръка по челото си, мислейки, че още сънува.

В носилката седеше Хилон.

В това време бързоходците проправиха път и египтяните щяха да тръгнат напред, когато неочаквано младият трибун, който разбра за един миг много неща, преди това неясни за него, се приближи до носилката.

— Поздрав на тебе, Хилон! — каза той.

— Момко — отговори с достойнство и гордост гъркът, мъчейки се да придаде на лицето си спокоен израз, въпреки че в душата си не беше спокоен, — здравей, но не ме задържай, понеже бързам при приятеля си, благородния Тигелин.

А Виниций, като хвана края на носилката, наведе се към него и гледайки го право в очите, му каза със снишен глас:

— Ти ли предаде Лигия?…

— Колосе Мемнонов! — извика уплашен Хилон.

Но в очите на Виниций нямаше заплаха и страхът на гърка мина бързо. Той си помисли, че е под покровителството на Тигелин и на самия цезар, сиреч под покровителството на сили, пред които трепери всичко, и че го заобикалят силни роби, а пък Виниций стой пред него без оръжие, с изтощено лице и фигура, превита от страдание.

При тази мисъл дързостта му се възвърна. Той спря върху Виниций подпухналите си зачервени очи и прошепна:

— А ти, когато аз умирах от глад, заповяда да ме набият.

За малко замълчаха и двамата, след което прозвуча глухият глас на Виниций:

— Несправедлив бях към тебе, Хилон!…

Тогава гъркът вдигна глава и като щракна с пръсти, което в Рим беше знак на пренебрежение и презрение, отвърна тъй високо, че всички да го чуят:

— Приятелю, ако имаш към мене молба, ела в дома ми на Есквилин преди пладне, когато след банята приемам гости и приятели.

И махна с ръка. При този знак египтяните вдигнаха лектиката, а робите в жълти туники започнаха да викат, като размахваха тръстиковите пръчки:

— Сторете път за лектиката на благородния Хилон Хилонид! Дайте път! Дайте път!