Хенрик Сенкеевич

>> XXI

Виниций сам пое командването на отряда и като забрави в тоя момент учението на Павел за любовта към ближния, напираше и разблъскваше тълпата с бързина, гибелна за ония, които не успяваха да се отместят. Върху Виниций и преторианците се сипеха клетви и град от камъни, но той не обръщаше внимание, искаше по-скоро да се добере до по-свободно място. Въпреки това можеха да се движат напред само с голямо усилие. Хората, разположили се вече на лагер, не искаха да отстъпят на войниците и проклинаха открито цезаря и преторианците. Някъде тълпата имаше страшен вид. До ушите на Виниций долитаха гласове, които обвиняваха Нерон за подпалването на града. Открито заплашваха със смърт и него, и Попея. Наоколо се разнасяха викове: „Sannio!“, „Histrio!“ (шут, актьор), „Майкоубиец!“. Някои предлагаха да го завлекат в Тибър, а други, че Рим вече е търпял достатъчно. Ясно беше, че тия заплахи могат да се превърнат в открит бунт, който всеки момент може да избухне, щом се намери водач. Засега яростта и отчаянието на тълпата се насочваше и срещу преторианците, които не можеха да се измъкнат от навалицата, тъй като пътят беше задръстен от купища предмети, изнесени набързо от пожара: сандъци и съдове с храна, по-скъпи мебели, детски люлки, завивки, коли и носилки. Тук-там се стигаше до сблъскване, но преторианците бързо се справяха с невъоръжената тълпа.

Виниций пресече с голям труд Латинския, Нумицийския, Ардейския, Лавинския и Остийския път, заобиколи вилите, градините, гробищата и храмовете и се добра най-сетне до градчето, наречено викус Александри, където мина отвъд Тибър. Там беше вече по-свободно и имаше по-малко дим. От бежанците, които не липсваха и тук, той узна, че само някои улички в Задтибърския квартал са обхванати от пожара, но сигурно нищо нямаше да се спаси от силата на огъня, понеже се появили хора, които нарочно го разпалвали, не позволявали да се спасява нищо и крещели, че вършат всичко това по заповед. Младият трибун вече ни най-малко не се съмняваше, че сигурно цезарят е заповядал да запалят Рим, а отмъщението, за което викаха тълпите, му се стори справедливо. Никой от най-яростните врагове на Рим не би могъл да направи повече. Чашата беше преляла, безумието бе станало прекалено чудовищно, а човешкият живот — невъзможен. Виниций също вярваше, че е ударил часът на Нерон и че тия развалини, в които се превръщаше градът, трябва да затрупат чудовищния шут и всичките му престъпления. Ако се намереше някой по-смел мъж да застане начело на отчаяното население, това можеше да стане за няколко часа. Смели и отмъстителни мисли минаваха през главата на Виниций. Ами ако той самият стори това? Родът на Виниций, който до последно време даваше консули, беше известен в целия Рим. Тълпите се нуждаеха само от имена. Та нали смъртната присъда над четиристотинте роби на префекта Педаний Секунд за малко не доведе до бунт и гражданска война, а какво би станало днес пред лицето на това страшно бедствие, което надминаваше всичко, което Рим бе видял през последните осем века. Който призове квиритите на оръжие (мислеше си Виниций), той непременно ще срази Нерон и сам ще облече императорския пурпур. Защо тогава той сам не извърши това? Той беше по-влиятелен, по-храбър и по-млад от другите августиани… Наистина Нерон заповядваше на тридесет легиона, разположени по границите на империята му, но и самите тези легиони и техните началници щяха да се разбунтуват при вестта за опожаряването на Рим и храмовете му!… Тогава той, Виниций, би могъл да стане цезар. Впрочем сред августианите се мълвеше, че някакъв гадател предсказал императорски пурпур на Отон. А с какво Виниций беше по-лош от него? Може би и Христос щеше да му помогне със своята божествена сила, може би всичко това беше негово внушение? „О, ако беше така!“ — мислеше си Виниций. Тогава той щеше да отмъсти на Нерон за опасностите, на които се излагаше Лигия, и за своите тревоги, щяха да владеят справедливостта и правдата, той щеше да разпространи Христовото учение от Ефрат до мъгливите брегове на Британия, щеше да облече в пурпур Лигия и щеше да я направи владетелка на земята.

Но тези мисли, появили се в главата му като сноп искри от горящ дом, изгаснаха пак като искри. Сега той трябваше най-напред да спаси Лигия. Той гледаше отблизо бедствието и страхът отново го обзе, а пред това море от огън и дим и това сблъскване със страшната действителност в сърцето му угасна надеждата, че апостол Петър ще спаси Лигия. Втори път го обзе отчаяние и излязъл вече на виа Портуензис, водеща направо към Задтибърските квартали, той си спомни едва пред портата, където му повториха това, което по-рано казваха бежанците — че по-голямата част от тоя квартал още не е обхваната от пожара, макар че на няколко места огънят вече се е прехвърлил отвъд реката.

Задтибърските квартали също бяха пълни с дим и бягащи тълпи и трудно можеше да се навлезе навътре, защото ония, които имаха повече време, изнасяха и спасяваха повече неща. Главният път към вратите на много места беше задръстен от предмети, а около Навмахията на Август се издигаха цели грамади. По-тесните улички, където димът беше се сгъстил, бяха просто непристъпни. Хиляди жители бягаха от тях. По пътя Виниций видя поразяващи картини. Често двете реки от хора, бликащи от противоположни посоки, се срещаха при по-тесните места, сблъскваха се и се бореха до смърт. Хората се биеха помежду си и се тъпчеха. Семействата се губеха в суматохата, майките викаха отчаяно децата си. Косата на Виниций настръхна, като си помисли какви ли ужаси стават близо до огъня. Сред тия крясъци и шум беше трудно да се пита за нещо или пък да се разберат виковете. Понякога откъм реката прииждаха нови кълбести вълни чер и гъст дим, които се влачеха по земята, закриваха къщите, хората и всички предмети, така както ги скрива нощта. Но вятърът от пожара раздухваше дима и Виниций можеше да върви по-нататък към малката уличка, където беше къщата на Лин. Юлският зной, засилен от огъня, идващ от пламналите квартали, стана непоносим. Димът гризеше очите, а в гърдите не достигаше въздух. Дори и ония, които бяха останали по домовете си с надеждата, че огънят не ще мине реката, започнаха да бягат и навалицата непрекъснато се увеличаваше.

Преторианците, които придружаваха Виниций, изостанаха. В блъсканицата някой нарани с чук коня му, който започна да се мята с разкървавено чело, да се препъва, да се спира и да не се подчинява на ездача. Познаха, че Виниций е августиан по богатата туника и веднага наоколо се разнесоха викове: „Смърт на Нерон и неговите подпалвачи!“ Настана миг на страшна опасност; стотици ръце се протегнаха към Виниций, но изплашеният кон го понесе вихрено, тъпчейки хората; в това време придойде нова вълна черен дим, която покри улицата с мрак. Виниций видя, че на кон няма да се промъкне, скочи на земята и се втурна пеш край стените, като понякога се спираше, за да го отмине бягащата тълпа.

Мислеше си, че това са безплодни усилия. Може би Лигия не е вече в града и също бяга, за да се спаси: по-лесно беше да се намери игла на морския бряг, отколкото нея в тая блъсканица и хаос. Но той искаше да стигне до дома на Лин макар и с риск на живота си.

Понякога се спираше и триеше очи. Откъснал парче от края на туниката си, той закри с него носа и устата си и тичаше по-нататък.

Колкото повече се приближаваше до реката, толкова повече горещината ставаше по-голяма. Като знаеше, че пожарът е започнал край Големия цирк, Виниций отначало смяташе, че тая горещина идва от неговото пепелище, от Форум Боариум и от Велабрум, които бяха там близо и сигурно също са обхванати от пламъците. Но горещината ставаше непоносима. Последният човек, когото Виниций видя да бяга, беше един куц старец. Той му извика: „Не се приближавай до моста на Цестий! Целият остров е в огън!“ Виниций вече не можеше да се заблуждава. На ъгъла на викус Юдеорум, където беше къщата на Лин, младият трибун видя как пламъците си пробиват път сред облаците дим. Щом гореше не само островът, а и целият град отвъд Тибър, сигурно гореше и другият край на уличката, където живееше Лигия.

Виниций обаче помнеше, че къщата на Лин бе заобиколена с градина, зад която откъм Тибър имаше малко незастроено място. Тая мисъл го окуражи. Възможно бе огънят да е спрял до празното място. С тая надежда той тичаше по-нататък; но всеки нов повей носеше не само дим, а и хиляди искри, които можеха да подпалят другия край на уличката и да затворят пътя му на връщане.

Най-после той видя през димната завеса кипарисите в градината на Лин. Къщите, разположени оттатък незастроеното място, горяха като куп дърва, но малката Линова инсула още не беше засегната. Виниций погледна благодарствено към небето и се втурна към нея, макар че и самият въздух вече започна да пари. Вратите бяха затворени, но той ги блъсна и влезе вътре.

В градината нямаше жива душа, а и домът изглеждаше пуст.

„Може да са припаднали от дима и горещината“ — помисли си Виниций.

И започна да вика:

— Лигия! Лигия!

Отговори му мълчание. Сред тишината се чуваше само бумтенето на далечния огън.

— Лигия!

До ушите му долетя оня страшен глас, който беше чул вече веднъж в тая градинка.

На близкия остров сигурно се бе запалил вивариумът до храма на Ескулап, където различни зверове, в това число и лъвове, започнаха да реват от страх. Тръпки побиха Виниций. Ето, втори път, и то в тоя миг, когато цялото му същество бе погълнато от мисълта за Лигия, тези страшни гласове се обадиха, сякаш вещаеха нещастие, странно предсказание за зловещо бъдеще.

Но това беше кратко, минутно впечатление, тъй като бумтенето на пожара, по-страшно от рева на дивите зверове, го караше да помисли за друго. Наистина Лигия не отговори на неговия зов, но тя беше може би в застрашената постройка, паднала в несвяст или задушена от дима. Виниций се втурна вътре в къщата. Малкият атриум беше празен и задимен. Търсейки пипнешком вратата на кубикулума, той забеляза трепкащия пламък на малка лампа, приближи се до него и видя ларариума, където вместо домашните лари имаше кръст. Под тоя кръст гореше светилник. През ума на младия катехумен премина със светкавична бързина мисълта, че тоя кръст му праща светлина и с нея той ще намери Лигия; затова взе светилника и започна да търси. Откри един кубикулум, вдигна завесата и светейки със светилничето, се огледа.

И тук нямаше никого. Виниций бе сигурен, че е влязъл в кубикулума на Лигия, тъй като на забитите по стената гвоздеи висяха нейни дрехи, а на леглото й капициум, тоест тясна дреха, която жените носеха на голо. Виниций я грабна, притисна я до устните си, метна я през рамо и продължи да търси. Къщата бе малка и скоро той огледа всички стаи и мазето дори. Никъде не намери жива душа. Ясно беше, че Лигия, Лин и Урс заедно с другите жители на квартала са потърсили спасение от пожара в бягство. „Трябва да ги търся в тълпата, извън градските стени“ — помисли си Виниций.

Той не се и учуди много, че не ги намери на виа Портуензис, защото те може би бяха напуснали Задтибърския квартал от противоположната страна, откъм Ватиканския хълм. Все пак те поне се бяха спасили от огъня. Камък падна от сърцето му. Наистина той знаеше с какви страшни опасности е свързано бягството, но мисълта за свръхчовешката сила на Урс го окуражаваше. „Трябва сега (казваше си той) да бягам оттук и през градините на Домиция да стигна градините на Агрипина. Там ще ги намеря. Там димът не е толкова страшен, понеже вятърът духа откъм Сабинските планини.“

Крайно време беше да помисли и за собственото си спасение, тъй като огнената вълна нахлуваше все по-близо откъм острова и облаци дим напълниха уличката.

Светилникът, който светеше в къщата, изгасна от течението. Виниций, изскочил на улицата, тичаше с всички сили към виа Портуензис в същата посока, откъдето дойде, а пожарът сякаш го гонеше със своето огнено дихание и ту го заобикаляше с все нови и нови кълба дим, ту го обсипваше с искри, които падаха по главата, по шията и по дрехите му.

Туниката му започна да тлее на няколко места, но той не обръщаше внимание и тичаше по-нататък, страхувайки се да не го задуши димът. В устата си усещаше вкус на изгоряло и на сажди, а гърлото и гърдите му горяха като в огън. Кръвта така нахлу в главата му, че понякога всичко му се виждаше червено, и самият дим дори. Тогава той си казваше: „Това е жив огън! По-добре да падна на земята и да загина.“ Бягането ставаше все по-трудно.

Главата, шията и плещите му се обливаха в пот, който го пареше като вряла вода. Ако не беше името на Лигия, което той си повтаряше мислено, и ако не беше нейният капициум, с който зачиташе устата си, сигурно щеше да падне. Няколко минути по-късно започна да не разпознава вече улицата, по която тичаше. Постепенно съзнанието му го напускаше; помнеше само едно, че трябва да бяга, защото там някъде чака Лигия, която апостол Петър му беше обещал. Изведнъж го обхвана някаква странна и неудържима увереност, подобна на предсмъртно видение, че той трябва да я види и да се ожени за нея. А после вече можеше да умре.

Той тичаше като пиян, залитайки ту към едната страна на улицата, ту към другата.

В това време в чудовищния огън, обхванал грамадния град, нещо се промени. Всичко, което досега само тлееше, изведнъж избухна в море от пламъци, понеже вятърът вече не носеше дим; събралият се по уличките дим беше разпръснат от бесния порив на нажежения въздух. Той разпръскваше милиони искри, така че Виниций бягаше сред огнен облак. Но сега той виждаше по-добре и в момента, когато вече щеше да падне, забеляза края на уличката. Това отново му даде сили. Мина ъгъла, озова се на улицата, която водеше към виа Портуензис и Кодетанското поле. Искрите вече не го преследваха. Той разбра, че стигне ли веднъж виа Портуензис, ще се спаси, дори и да изгуби там съзнание.

На края на улицата отново видя нещо като облак, който закриваше изхода. „Ако това е дим — помисли си той, — вече няма да мина през него.“ Той тичаше с последни сили. По пътя хвърли от гърба си туниката, която тлееше от искри и го пареше като ризата на Нес, и тичаше гол, покрил главата и устата си с капициума на Лигия. Като се приближи, видя, че това, което взе за дим, е прах, от който долитат човешки гласове и викове.

— Тълпата ограбва къщите — каза си той.

Виниций затича към гласовете. Там поне имаше хора, които можеха да му помогнат. С тая надежда, преди още да стигне до тях, той с всички сили започна да вика за помощ. Но това беше неговото последно усилие: пред очите му всичко още повече почервеня, дишането в гърдите му спря, силите му го напуснаха и той падна.

Чуха го все пак или по-точно, забелязаха го и двама души му се притекоха на помощ. Носеха съдове, пълни с вода. Виниций беше паднал от изтощение, но не бе изгубил съзнание; хвана с две ръце съда и го изпи до половината.

— Благодаря — каза той, — изправете ме на крака по-нататък ще вървя сам!

Вторият човек заля главата му с вода и двамата не само че го изправиха на крака, но го вдигнаха от земята и го понесоха към една група хора, които го заобиколиха и внимателно го оглеждаха да не е ранен. Тази грижливост учуди Виниций.

— Кои сте вие? — попита той.

— Събаряме къщите, за да не стигне пожарът до Пристанищния път — отговори един от работниците.

— Помогнахте ми, когато паднах. Благодаря ви.

— Не ни е позволено да отказваме помощ — обадиха се няколко гласа.

Тогава Виниций, който от сутринта беше гледал само озверени тълпи, побоища и грабеж, се вгледа по-внимателно в заобикалящите го и каза:

— Да ви възнагради… Христос.

— Слава на името му! — извика цял хор от гласове.

— Лин?… — попита Виниций.

Но не можа да пита повече и да чуе отговора, понеже падна в несвяст от вълнение и изтощение. Свести се едва на Кодетанското поле в една градина, заобиколен от няколко жени и мъже, и първите думи, които каза, бяха:

— Къде е Лин?

Отначало не му отговориха, но после някакъв познат на Виниций глас изведнъж каза:

— Отвъд Номентанската врата; отиде в Остриан… преди два дена… Мир на тебе, царю персийски!

Виниций се надигна и седна, защото видя пред себе си Хилон.

А гъркът рече:

— Къщата ти, господарю, навярно е изгоряла, тъй като Карини са в пламък, но ти винаги ще си останеш богат като Мидас. О, какво нещастие! Християните, сине на

Серапис, отдавна предсказаха, че огън ще унищожи този град… А Лин, заедно с дъщерята на Юпитер, е в Остриан… О, какво нещастие постигна тоя град!…

На Виниций отново му прилоша.

— Видя ли ги? — попита той.

— Видях ги, господарю!… Благодаря на Христа и на всички богове, че можах да ти се отплатя с добра вест за твоите добрини. Но аз имам още да ти се отплащам, о Озирис, кълна се в горящия Рим!

Свечеряваше се, а в градината беше светло като ден, защото пожарът ставаше все по-голям. Сега вече горяха не само отделни квартали, а целият град надлъж и шир. Додето поглед стигаше, небето беше червено и кървава нощ падаше над света.