Аграрната политика в буржоазнодемократичен Китай

Китайските интелектуалци първи алармирали за опасността от настъпващия край на съществуването на нацията. Те обосновали гледището, че това може да бъде предотвратено по революционен път – чрез отстраняване на манджурската династия, преминаване към републиканска форма на държавно управление и изравняване на правото на земя. Тези идеи били издигнати най-напред от Сун Ятсен (1866–1925 г.), известен като Сун Джуншан, който през 1905 г. е основал в Токио първата китайска революционна група „Обединен съ-юз” („Тунмънхуй”). Този съюз включвал предимно хора от средите на китайската интелигенция, политически емигранти и студенти. С общи усилия те успели да подготвят почвата за отстраняване на манджурската династия и за създаване на китайска република. Това станало към края на 1911 г., когато „новите армии” се разбунтували и обявили преминаването към републиканска форма на управление на държавата. Неин временен (за една година) президент станал Сун Ятсен, а императорът е абдикирал.

Сун Ятсен е роден в югоизточния град Гуанджоу, близо до Хонконг, където е учил медицина и е приел християнството. След като посетил някои азиатски и европейски страни и се запознал с редица политически произведения, той е стигнал до извода, че китайската династична система може да бъде променена само по революционен път.

Великият руски политик В. И. Ленин се изказвал лас-каво за Сун Ятсен и го наричал революционер демократ, изпълнен с благородство и героизъм. Преди да почине (12 март 1925 г.) Сун Ятсен завещал на своите съпартийци от Националната партия (Гуоминдан) – приемник на Обединения съюз, да запазят установеното от него сътрудничество с ККП и да укрепват дружбата със Съветския съюз.

През 1912 г. президент на китайската република е станал военният командир Юен Шъкай, който заемал този пост до смъртта си (1916 г.). През първата година от неговото президентство са проведени първите парламентарни избори. Мнозинство в горната и долната камара на парламента е спечелила създадената през същата година партия Гуоминдан. По-късно тази най-масова за времето си националистическа партия е била поставена извън закона от въвелия военно положение президент на страната. След кончината му над едно десетилетие (до 1928 г.) китайската държава отново е разединена. Отделните провинции били управлявани еднолично от военни командири и били превърнати в своеобразни автономни републики, формално подчинени на централните власти.

Междувременно е извършена реорганизация на партията Гуоминдан и към нея е създадена Национална революционна армия с командир Чан Кайшъ (1887–1975 г.). С помощта на руски военни съветници тази армия е извършила Северния поход (1926–1928 г.), чрез който е бил превзет Пекин и е постигнато известно обединение на страната.

През 1921 г е основана Китайската комунистическа партия (ККП), чийто основател, а през периода 1935–1976 г. несменяем неин първи ръководител е Мао Дзъдун. Към ККП е формирана (през 1927 г.) работническо-селска Народоосвободителна (Червена) армия. Първото нейно попълнение е съставено от разбунтували се срещу Гуоминдан офицери и войници на гуоминдански войски.

До 1927 г. двете партии били обединени и съвместно работили за реализация на републиканската идея и за деколонизация на китайската държава. Те изпълнявали указанията на намиращата се в Москва централа на Комунистическия интернационал (Коминтерна) за изграждане на единен фронт между комунистически, земеделски и буржоазнодемократич-ни партии. Още през лятото на 1927 г. по нареждане на Чан Кайшъ (който е укрепил позициите си в централното ръководство на националистическата партия ) комунистите били изключени от Гуоминдан и подложени на репресии.

Като ръководител на изпълнителната власт в по-голя-мата част на страната Чан Кайшъ отказвал да изпълнява партийната програма, предвиждаща изравняване на размерите на земите на селяните, включително чрез изземване на поземлени площи от феодалите, благородниците и търговците. Все по-демонстративно бранил интересите на едрите земевла-делци и на създалата се китайска компрадорска буржоазия, т.е. на класата на посредниците в търговията с американски, английски и други западни фирми.

След това, под командата на Чан Кайшъ на националистическата революционна армия (наброяваща през 1933 г. над 750 хил. души), са направени няколко безуспешни опита да бъдат избити комунистите чрез обсаждане и атакуване на намиращите се в южната част на провинция Дзянси комунис-тически бази.

П
69. Аграрна политика

рез 1931 г. в елитната Гоуминдановска военна академия (гр. Хуанпу) група от офицери е създала антикомунистическа фашистка организация („Сини ризи”), която по подобие на италианските „Черни ризи” проповядвала идеите на фашизма. В борбата срещу комунистите Чан Кайшъ е привлякъл представители на западни служби, банкери и индустриалци, а също и гангстери от подземния свят, включително Дзинжун Малката шарка – бос на Зелената банда (през 1937 г. Чан Кайшъ е обявен за председател на Гуоминдана и за председател на Комисията по военните работи).

През периода октомври 1934 – октомври 1935 г. под ръководството на Мао Дзъдун комунистическата партия е преместила (по стратегически съображения) своята база от югоизточната област Дзянси в северната област Шаанси. Десетки хиляди войници и цивилни лица изминали Дългия поход (около 25 хил. ли – 12,5 хил. км) до Севера (през започналата през лятото на 1937 г. японска инвазия в Китай Чан Кайшъ също е преместил Централната база на Гуоминдан от югоизточния гр. Гуанджоу в гр. Чунцин – Централен Китай).

Когато Япония напада Китай и започва Японско-ки-тайската война (1937–1945 г.), двете партии сключили съюз за обща борба срещу нашествениците. Било подписано двупартийно споразумение, съгласно с което в контролираните от ККП провинции комунистите би следвало да прекратят конфискуването на земи на едри земевладелци (с изключение на предатели колаборационисти).

По време на Японско-китайската война части от японската войска са извършили ужасни зверства и насилия. През декември 1938 г. са превзели гр. Нанкин (тогава столица на Китай) и са убили над 300 хил. китайци. Тази война е приключила през 1945 г., когато от американски самолети са хвърлени атомни бомби над японските градове Хирошима и Нагасаки и са избити стотици хиляди японци. Трагичните резултати за пореден път разкриват жестоката природа на империалистическите и националистическите обществени и политически сили.

След бомбардировките над Хирошима и Нагасаки в Китай е избухнала продължилата три години гражданска война. В тази война предвожданите от комунистическата партия селяни и работници са воювали срещу едрите земевладелци и представители на компрадорската буржоазия, представлявани от националната партия Гуоминдан.

Преди и по време на войната посочените партии са дър-жали под свой контрол различни градове и райони на страната. Всяка партия е имала възможност на дело да изпълнява управленските си програми и да покаже доколко нейните кадри могат да решават проблемите на държавата и нацията.

Националистите водели популистка аграрна политика в районите, контролирани от Гуоминдан. Те са властвали без да се ръководят от програмите на своята партия и като отказвали да изпълняват даваните пред селските труженици обещания. Например през 1930 г. е приет закон за намаляване на рентните плащания на арендаторите към земевладелците (до една четвърт от получената реколта). Този закон не бил изпълняван от изпълнителната власт на националната партия (Гуоминдана). Нейните ръководители продължавали да покровителстват едрите собственици на земя, а също им давали и изгодни заеми от специално създадени специализирани банки.

Националистите отказвали да изпълняват и поетите по-рано обещания за справедливо разпределение на земите на селяните. В контролираните от тях провинции почти нищо не направили за подобряване на живота на милионите бедни и безимотни селски жители. В началото на 30-те години на ХХ в. в провинция Гуандун някои селяни дотолкова обеднели, че за да оцелеят продавали дъщерите си и напускали Китай. През 1942–1943 г. в провинция Хънан гладуващите наброявали пет милиона души, а част от тях умрели от глад.

Последователна и плодотворна била аграрната политика в районите, контролирани от Китайската комунистическа партия. Целта на тази политика е била селяните да получат еднакви по размер парцели земя. За нейното постигане се конфискували земи на едрите земевладелци и на богатите селски стопани. В селата са сформирани революционни комитети, които класифицирали селяните на няколко категории: едри земевладелци; богати селяни; средно богати селяни; бедни селяни. Съобразно с класификацията революционните комитети извършвали преразпределението на земите.

Поземлената политика на ККП е научно обоснована от Мао Дзъдун, който още към края на 1926 г. напуска Гуанджоу (където оглавявал школа за управление на ръководни кадри) и се върнал в родната провинция Хунан, за да изследва причините за разрастващата се политическа активност на селското население. На основата на изследването е изготвен (през 1927 г.) доклад и изведен изводът, че в селски Китай главната сила на революцията ще бъдат стотиците милиони китайски селяни, които по пътя към освобождението ще бъдат стремителни и неудържими като „ураган” ⁸.

През 1931 г. в Жуйдзин (югоизточен Китай) е създадена Китайска съветска република, а първи неин председател станал Мао Дзъдун. В републиката бил приет закон за земята, по силата на който са конфискувани земи на едрите земевладелци и на богатите селяни. Тази политика била прилагана и в провинция Дзянси, където до 1934 г. била разположена базата на ККП.

В Йен’ан и провинцията Шаанси (Северен Китай), където била новата база на ККП, конфискуването на земите на едрите земевладелци е започнало от местния революционен съвет още преди пристигането (1935 г.) на оцелелите (около 20 хил. от приблизително 86 хил. души) участници в Дългия поход. В тази и другите няколко провинции, където комунистите имали бази, била въведена регистрация на земята. Така бил сложен ред в земеползването и са осигурени по-големи гаранции на арендаторите. Били намалени случаите на укриване на землени площи от едрите земевладелци и богатите селяни.

Във въпросните провинции било извършвано и масово сдружаване на селските стопани, които взаимно си помагали с труд и впрегатни животни при обработването на земята и прибирането на реколтата. Сдружаването способствало за повишаване на производителността на труда в селскостопан-ското производство и за увеличаване на количеството на произвежданите хранителни продукти.

През 1942 г. в контролираните от ККП райони нейните ръководители са подели кампания за намаляване на рентата. Размерът на рентата, която арендаторите трябвало да плащат на земевладелците, не можел да превишава 37,5 % от произведената продукция.

Аграрната политика на ККП е била одобрявана от ши-роките народни маси в Китай. Главно поради това се превърнала в ключов фактор (както и прилаганата тактика на партизанска война) за победата на комунистите над гуоминданските националисти в гражданската война.

Последвалите политически събития в Китай потвърдили правотата на идеите на Мао Дзъдун за решаващата роля на селяните в китайската социалистическа революция. През 1936 г. Мао Дзъдун е казал на американския журналист Едгар Сноу, че „който завоюва селяните, той ще завоюва Китай. А който реши аграрния въпрос, той ще завоюва селяните” ⁹.

В тази война ККП и народоосвободителната армия постигнали пълна победа, въпреки че предвожданите от Чан Кайшъ националисти първоначално контролирали по-голя-мата част от страната и разполагали с двойно по-голяма войс-ка (около 4,5 млн. души) от комунистите. Окончателният разгром на националистите настъпил в битката (началото на 1949 г.) на север от р. Яндзъ, където е пленена триста хилядна националистическа армия. През декември 1949 г. Чан Кай-шъ и два милиона негови привърженици се качили в кораби и заедно с парите от китайския валутен резерв и ценни художествени произведения са отплували за остров Тайван.

Преди това (9 август 1949 г.) Съветският съюз е влязъл във война с империалистическа Япония и в тежки боеве през септември била разгромена елитната японска Квантунска ар-мия. Така са освободени Манджурия и други китайски райони. Помогнато е на китайската народоосвободителна армия да наложи съветска власт в Северен и Централен Китай. Централното управление на освободените зони продължавало да се упражнява от Йен’ан.

На 21 септември 1949 г. в гр. Бейпин (който след няколко дни бил преименуван на Пекин – Северна столица) започнала работа първата сесия на китайската Народна политическа консултативна конференция, на която са приети Основен закон и Обща програма (предвиждаща продължаване на революционната поземлена реформа).

По силата на Основния закон в Китай е била установена демократична диктатура, т.е. диктатура на мнозинството от народа над малцинството експлоататори и народни изедници. Ръководната роля на държавата е възложена на ККП. Избран е съставът на правителството на китайската държава с председател Мао Дзъдун.

На 1 октомври 1949 г. Мао Дзъдун тържествено обявил създаването на Китайската народна република (КНР). Още на следващия ден съветското правителство я признало и установило с нея дипломатически отношения. Между двете страни се създали взаимоизгодни икономически връзки, чрез които е способствано за социалистическо преобразуване на китайската икономика и за подобряване на живота на народа. За кратко време с научно-техническата и финансовата помощ на Съветския съюз в Китай са построени стотици електроцентрали, железодобивни, металургични, машиностроителни и други промишлени предприятия.

След това китайското правителство е принудено да включи страната в Корейската война (1950–1953 г.), за да защити североизточната граница на Китай, където били разположени американски войски (тогава САЩ била най-бога-тата и най-силната държава в света). В тази война китайският народ е дал още 700 хил. човешки жертви, сред които и синът на Мао Дзъдун.

След смъртта (1953 г.) на съветския държавен ръководител Й. В. Сталин започнал период на охладняване на китайско-съветските отношения. По мнение на Мао Дзъдун но-вото съветско ръководство, оглавявано от Н. С. Хрушчов, ревизирало марксизма-ленинизма и провеждало прокапита-листическа политика, подкопаваща устоите на социализма.

Лидерите на ККП и на мнозинството от китайския народ продължават да вървят по социалистически път на политическо и социално-икономическо развитие. Успяват само за няколко десетилетия да превърнат полуфеодален и икономически изостанал Китай в модерна ядрена и космическа държава с бързо развиваща се икономика.

Изложените факти показват, че постигнатите успехи на ККП в борбата за социализъм и всенародно благосъстояние до голяма степен се дължат и на разработената и прилагана в контролираните от комунистите провинции аграрна политика. Последователното прилагане на тази политика на конфискация на земята на феодалите и на нейното справедливо разпределение между селяните удовлетворява жизнените интереси на многомилионното китайско селячество и то застава на страната на ККП и на червената армия и допринася за нейната победа над по-многочислената и по-добре екипирана гуоминданска войска.

При продължилото няколко десетилетия буржоазноде-мократично управление на гуоминданци в китайското селско стопанство продължавали да господстват феодалните и полуфеодалните производствени отношения. Феодалите и богатите селяни притежавали над 70 % от земеделската земя на страната. Те жестоко експлоатирали безимотните и малоимотните селяни, като им предоставяли земи за ползване под аренда и ги заставяли да плащат крайно висока рента.

При това положение съвсем основателно китайското комунистическо правителство приело програма за осъществяване на революционната поземлена реформа в социалистически Китай. Съгласно с приетия през 1950 г. закон за аграрната реформа, поземлените преобразования е трябвало да бъдат извършени във всички райони на страната (с изключение на районите, населени от етнически малцинства). Чрез тези преобразования се целяло да бъде изменена хилядолетната феодална система в китайското селско стопанство, да се открият широки простори за неговата модернизация и повишаване на доходите на селските стопани.

През пролетта на 1953 г. революционната поземлена реформа в общи линии е завършена. Национализирани са над 470 млн. дка феодални обработваеми земи, т.е. близо по-ловината от орните поземлени площи на китайската страна. Тези земи били раздадени на над 300 млн. безимотни и малоимотни селяни. Всеки от тях е получил по над 1 дка землена площ. Оземлените селяни са получили сравнително малки землени парцели, но били доволни, че вече няма да дават на феодалите по-голямата част от продукцията, която произвеждат в своите стопанства.

Същевременно с финансова и материална държавна по-мощ са включени в сеитбооборота пустеещи земи и са възста-новени и създадени нови мелиоративни системи, чрез които била напоявана над една четвърт от земеделската площ на страната. През 1952 г. (т.е. за две години) обемът на произвеж-даната селскостопанска продукция в Китай нараснал с 50 %.

Същевременно започнало масово коопериране на сел-ските стопани. Навсякъде в страната се водила кампания за преминаване от семейно към колективно стопанисване на зе-мята. Прилагането на тази политика е било продиктувано главно от сложилите се в Китай специфични поземлени отношения. Преди всичко поради високата раждаемост китайците са изпитвали голям недостиг на земя за изхранване на населението. По онова време (началото на 50-те години на ХХ в.) в страната е имало по около 2 дка земя на човек от населението (при нужните минимум 5 дка за нормално из-хранване на всеки човек). След извършената конфискация на феодалната земя и нейното раздаване на бедните селяни средният размер на ползваната поземлена площ от едно семейство е била 3–4 дка, при това раздробена на още по-мал-ки ниви, разположени на различни места в селското землище. Върху тези малки землени парцели е почти невъзможно да се води високомеханизирано, ефективно и конкурентоспо-собно земеделие особено при производството на хлебно и фуражно зърно.

П
70. Аграрна политика

ри това положение възниква необходимостта от концентрация на земеделските земи. Това би могло да стане чрез експроприация на земите на дребните селяни и предоставянето им за формиране на едри капиталистически (ползващи наемен труд) семейни ферми, или като се извърши коопериране и обединяване на частните земи за колективна обработка. Тогавашните китайски комунистически ръководители (и най-вече партийният лидер Мао Дзъдун) са избрали пътя на доброволното съединяване на отделните семейни ниви в общи блокове за съвместна обработка. Те са спазвали марксистко-ленинските кооперативни принципи и са ползвали натрупания в Съветския съюз опит на земеделските производствени кооперации (колхозите).

През онзи период в Китай почти е нямало индустрия, от която да могат да се прехвърлят парични и материални ресурси в селското стопанство и да се поддържат доходите на китайските селяни. Тъкмо обратното, китайското земеделие е било основният източник на капитали за изграждане на тежка и лека промишленост, за осигуряване на без-платно образование и здравеопазване в страната. Посредством неговото коопериране, окрупняване и модернизиране е станало възможно освобождаването на работна сила за ударно изграждане на промишлени предприятия в градовете.

Задачата за повсеместнотогат да се е. бедните селяни, коопериране на китайските селяни била поставена в средата на 1955 г. на втората сесия на Всекитайското събрание на народните представители (ВСНП). Събранието е решило за две години (до края на 1957 г.) да бъдат кооперирани около една трета от селяните. Но Мао Дзъдун е призовал да се използва народният подем и потенциалътнциала на партията за форсиране на колективизацията. През октомври 1955 г. се състоял пленум на Централния комитет (ЦК) на ККП, който одобрил въпросния призив и решил (освен действащите кооперативи) да бъдат създадени нови кооперативни стопанства, които да обхващат цялото селячество.

Последвало масово коопериране на селските стопани в китайските селагърнало. За година и половина (1955–1956 г.) в трудовокооперативните земеделски стопанства членували над 90 % от китайските селски стопани.

В трудовокооперативни земеделски стопанства земята се владее общо, а възнаграждението на член-кооператорите се определя от количеството на влагания от тях труд. Предоставянето на земята за колективно стопанисване е ставало доброволно и с ясното съзнание, че в условията на малоземие колективното обработване на земята е за предпочитане пред нейното предаване в ръцете на малцина кулаци.

чем вадесет и седем трудово-Колективизацията в КНР е била саботирана (включително чрез унищожаване на работен добитък) от помещици, кулаци и заможни селяни. Срещу нея не е оказвана организирана съпротива от тези селски класи, чиито представители вероятно са били изненадани от бързото извършване на революционната аграрна реформа и отнемането на икономическата им власт.

В сравнение с европейските фермери стотиците милиони китайски малоимотни и дори средни селяни са проявявали сравнително по-слаб интерес към частната собственост върху земята. Може би това се дължи и на обстоятелството, че през хилядолетията в Китай земите на тази преобладаваща част от китайското селячество винаги са ставали обект на периодични окупации, национализации и преразпределения.

Политиката на коопериране на селските стопани е спо-собствала за значително увеличаване на селскостопанското производство. През 1957 г. (преди кооперирането) добивът на зърно е възлизал на 187 млн. т, а през 1958 г. – на 210 млн. т, или производството на зърно е нараснало с над 12 %.

Темповете на икономически растеж в Китай са забавени след 1958 г., когато е следван курс на „големия скок” и „народните комуни”. Одобрението на този курс е станало през м. май същата година на втората сесия на VІІІ конгрес на ККП.

Обхванати от порива за по-бързо превръщане на Китай във велика социалистическа държава, партийните и дър-жавните му ръководители решили в страната да бъде извършен т.големиятака наречениянар. „голям скок”. Същността на тази инициатива е да бъде осъществявано скокообразно развитие на китайската икономика. За целта е извършена актуализация на втория петгодишен план (1958–1962 г.) и са завишени заложените в него планови показатели. Предвидено е през втората петилет-ка промишленото производство да се увеличава средногодиш-но с 45 % , а това в селското стопанство – с 20 %.

При тогавашните условия тази планова задача е била твърде амбициозна и нереалистична. Нейното поставяне противоречи и на проповядвания от китайския партиен и държавен ръководител Мао Дзъдун идеен принцип за „реалистичен подход към нещата”. Както по-късно той признава, за изпълнението на тази задача е разчитано главно на „духа на народа”, на „потресаващата сила и енергия на масите”¹⁰. Опиянението на китайските ръководители вероятно е предизвикано и от постигнатото през първата петилетка (1953–1957 г.) двукратно нарастване на промишленото производство (настъпило при крайно ниска изходна промишлена база).

Наред с народния ентусиазъм темповете на икономически растеж зависят от още много фактори. Основните от тях са:

• инвестиции (в предишната петилетка половината от инвестиционните ресурси в Китай са получавани от Съветския съюз);

• учени и експерти (в изграждането на първите няколкостотин големи китайски предприятия са участвали над 11 хил. съветски специалисти);

• пазари и търсене на произвежданите стоки.

През втората половина на 50-те години на ХХ в. ки-тайската икономика е трябвало да се развива при влошаваща се международна и вътрешна обстановка. Тогава се състоял (февруари 1956 г.) Двадесетият конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС), на който вече мъртвият Й. В. Сталин бил обвинен в насаждане на култ към личността. Оглавяваното от Н. С. Хрушчов съвет-ско партийно и държавно ръководство е очаквало под формата на осъждане на култа към личността да бъдат отстранени от ръководните постове Мао Дзъдун и други, работили със Сталин, лидери на чуждестранни работнически и комунистически партии.

През декември 1958 г. Мао Дзъдун обявил, че се отказва от длъжността председател на КНР (заета от него през 1954 г., когато е приета Конституцията на КНР). Преценил, че като остане само председател на ККП, ще може „да се концентрира върху теоретическата работа”.

Творчеството и делата на Мао Дзъдун показват, че неговата сила е в идеологията, общата теория и практика на политиката. След провала на кампанията за „големия скок” на едно от съвещанията на ЦК на ККП (1962 г.) той откровено е казал, че не разбира много от „въпросите на икономическото строителство”, включително и на „селското стопанство” ¹¹.

През април 1959 г. оставката на Мао Дзъдун е приета и за председател на КНР е избран председателят на Постоянния комитет на Всекитайското събрание на народните представители Лиу Шаоци (чийто син е завършил авиационния институт в Съветския съюз).

И по онова време и сега „съвременните ревизионисти” на марксизма-ленинизма не пропускат случай да осмиват сравнително кратковременната кампания (края на 1959 г. – януари 1961 г.) за изпълнение на „големия скок”. Наричаха го „скок в тъмнината” на Мао Дзъдун, макар че по неговите думи прякото му участие в това дело се ограничавало до призивите за масово леене на стомана (с оглед нейното производство да нарасне от 5,4 млн. т през 1957 г. на 10,7 млн. т през 1962 г.)

В същото време се проявяваше снизходителност към предложения от Н. С. Хрушчов седемгодишен народностопански план (1959–1965 г.), чието изпълнение щяло да доведе до удвояване на съветското производство на промишлени и селскостопански стоки и до навлизане на обществото във фазата на комунизма, т.е. на изобилие от материални блага, разпределяни по думите на Карл Маркс на „всекиму според потребностите”. Американски журналисти само питаха Хруш-чов да не би да се надява при изпълнението на седемгодишния план всички съветски крави да започнат да близнят и по такъв начин в Съветския съюз да бъде удвоено производството на месо. Той отговаряше, че за удвояване на производството на месо ще бъдат отглеждани породисти свине майки. В страната имало потенциални възможности за увеличаване на броя на ражданите прасета.

След две десетилетия кампанията за „големия скок” е призната за първата крупна „грешка” и от видния син на китайския народ Дън Сяопин, който по онова време е бил член на Постоянния комитет на Политическото бюро (Политбюро) на ККП. В състоялата се (през август 1980 г.) беседа с италианската журналистка Ориана Фалачи, той казал, че по отноше-ние на „големия скок”, Мао Дзъдун бързо осъзнал „своята греш-ка” и предложил „съответните корекции”. Като подчертава, че не само Мао Дзъдун има вина за „големия скок”, Дън Сяопин добавя: „Ние изобщо загърбихме действието на обективните закони, опитвахме се да постигнем отведнъж всеобщ икономически подем. А когато субективните желания се противопоставят на обективните закони, загубите са неизбежни” ¹².

При извършването на „големия скок” били създадени и „народните комуни” в Китай. Съществуването им е било сравнително кратко (август 1958 г. – април 1959 г.), но курсът на преждевременна тотална „комунизация” е приключил с тежки икономически и социални последици:

• задържане на растежа на мизерния чист годишен доход на китайския селянин (през 1957 г. този доход е бил едва 70 юана годишно, т.е. колкото да се преживява);

• спад на производството на зърно (от 210 млн. т през 1958 г. на 150 млн. т през 1961 г.);

• намаление на потреблението на храни на човек от населението (опасността от глад е предотвратена чрез комунистическото разпределение на продуктите);

• увеличаване вноса на храни (през 1961 г. китайската страна става нето вносител на зърно от чужбина, т.е. вносът на зърно превишава неговият износ).

Чрез „народните комуни” е постигнато своеобразно одържавяване на китайската земеделска земя. Освен извършеното след създаването на КНР (1949 г.) конфискуване на феодалните поземлени площи, при формирането на „народни комуни” мирно и неусетно е извършена национализация и на земите на дребните земевладелци. От политическа гледна точка това е жизнено важен акт в малоземен и гъсто населен Китай. С него задълго е сложен край на пазарната спекула със земеделска земя (чийто размер спрямо прираста на населението относително намалява) и са премахнати мафиотските поземлени войни.