И аз имам зимница там, тя как е. Йове?

- Люцкане, чуваш ли - извика Вартоломей. - Цветана сигур ти е пратила нещо. Потайваш се сега, дяволе! Вълчо, нали има и за него нещо от Цветана Има, аз зная. Макар ида се сгоди за инженера, ама пак има. Стара любов е туй. А, Вълчо, нали

- Трябва да има - засмя се Вълчо.

- Има Аз знаех, че има! Любов е туй Люцкан гори в червени пламъци. По-ема!

- Варто! - викна му Караколев и направи такъв недвусмислен знак с юмрука си, че певецът изведнъж млъкна и гузно се заозърта насам-нататък.

Откъм началото на колоната войниците започнаха да стават, пристягаха раниците си и се събираха на шосето. Стани! - чу се команда и наблизо. Вълчо и приятелите му прекъснаха разговора си, не намираха повече какво да си кажат, стиснаха си набързо ръцете и се разделиха с тая искрена и трогателна сърдечност, с която се разделят всички на бойното поле, защото не знаят дали пак някога ще се видят. Колоната отново пое пътя си по шосето. Малко по малко безбройните огньове останаха назад, гаснеха един след друг и последните струйки дим чезнеха и се топяха в мъглата. Пряко мъртвия и неприветен кръг на полето отново се проточи черният мравуняк от хора и коля. Приведените фигури пристъпваха бавно и безмълвно, полюлявани от умора, с колебливи и несигурни крачки из плъзгавата кал. А над тях небето беше все тъй безутешно и мрачно, все тъй ги обграждаха сключените стени на мъглата, дъждът валеше непрестанно и хвърляше върху тях студената си и мокра мрежа.

Не мина много и започна да се стъмнява. Кръгът от двете страни на шосето става все по-тесен и по-тесен, дъждът се усилва, мракът припада едновременно от всички страни. За няколко минути само настъпва тъмна като тъмница нощ. Напред блещи грамаден пожар - гори някакво село. Но тоя пожар не е като други. Не се виждат пламъци, не се издигат виелици от искри. Зданията горят отвътре, очертанията им се губят и в черния мрак се показват само, ослепително осветени, прозорците на всички етажи. Войниците неволно се заглеждат в това феерично зрелище. Умората замъглява съзнанието, очите са готови да виждат странни видения като че тия здания не горяха, а бяха осветени от хиляди полюлеи, имаше музика, танци, ставаше в тях някакъв сатанински весел пир.

Ярката светлина реже очите и нощта става още по- черна. Калта е гъста и плъзгава, на всяка крачка войниците падат. Охкания, викове и проклятия се чуват навсякъде из пътя. Ротите са разбъркани. Движат се само отделни групи. Люцкан и Митю Караколев са наедно. Мъчителният път, дъждът и калта ожесточават Караколева, той се ядосва и ругае постоянно, но, стар ловец, вижда като денем и предупреждава Люцкана за всяка опасност Внимавай! - вика понякога той - локва има! Или Чакай! трап има! Дай си ръката! Люцкан е капнал от умора, мълчи и с последни сили върви като насъне. Напред все тъй блещи пожарът, и близо е уж, и не се достига, тъмнината е черна наоколо и глухо и монотонно ръми дъждът. Пета рота! - вика някой отчаян глас. - Пета рота! Тук пета рота!- обажда се друг. И по цялата дължина на пътя като многократно ехо звучат и се повтарят имената на всички роти. Голямата и стройна доскоро колона беше се разсипала в нощта, като ято заблудени птици.
VII
Съмва се. Времето се поправи, дъждът престана. Но в гората, из която се движи сега колоната, е още мокро и студено, от дърветата сълзят капки. Тук-там само се виждат малки късчета от изясненото небе, слънцето пламти по златните върхове на гората, но долу, където земята е вечно влажна, покрита с гнилоч и сухи листи, не прониква нито един луч. Тежкият път дотяга вече. Лицата на войниците са измършавели и пръстенозелени, в присвитите им устни и навъсени погледи стои едва сдържан яд срещу тия безизходни лабиринти, които пристягат душата като с железни обръчи. Но ето, високите дървета остават назад, още няколко крачки, и оттатък ниските и окършени храсталаци погледът среща необхватен простор, слънце и въздух. Излизаха на открито. Още малко, и нова изненада наблизо се виждаше някакъв град. Бял, чудно хубав град.

Това беше Странджа - малък планински градец. Нищо невиждано и необикновено не можеше да има в него, но безкрайните походи из гори и планини посред дъждове и кал, това вечно тегло беше притъпило душата. Окото не виждаше нищо друго, освен едни и същи хора, измършавели, почернели и грозни, изгубили почти човешкия си вид. Мярката за времето се губеше, миналото не се помнеше, страданието и мъките изглеждаха вечни. И ето тия откъснати от света и живота хора виждаха сякаш някакъв мираж град, човешки жилища. Хубави, бели къщи със светнали на слънцето прозорци, градини, черкви. Всичко това говореше за невероятни удобства, за охолност и чистота, за топли огнища. Дадоха почивка и никога тя не е била тъй на мястото си. Войниците насядат като покосени и очите им са все още устремени към града.

Нататък гледа и Люцкан. Но той е зле. Излегнат на една страна, с мушнати в джобовете си ръце, той се гуши в подигнатата яка на шинела си и все още не може да се стопли. Дрехите му са мокри и кални, смачканата му фуражка с дървения кръст отпред е паднала чак до ушите му и под нея лицето му изглежда някак смалено и восъчнобледно. Очите му горят, от време на време той се присвива и цял потреперва.

- Съблечи си шинела! - говори му Караколев. - Мокър е и с него е по-студено. Не бой се, ще ти мине. Настинал си. Чакай да влезем в града, ще видиш как Ще те изцеря аз тебе! Няма ли да хапнеш малко

Люцкан отказва и по-силно затреперва. Това не се харесва на ловеца. Според него, човек може да бъде болен от каквато и да е болест, но яде ли си - опасност няма. А Люцкан не искаше да тури нищо в устата си.

- Че да хване мене я! - ядосва се Караколев. - Или пък онзи въртоглавия Вартоломея. Таман за треска човек! Ама на - виж де дошла!

Наоколо кипи весела глъчка. Късата почивка, топ-лото слънце, няколкото залъка хляб, хапнати набързо, близостта на града - всичко това извършва цяло чудо. Войниците се съвземат и съблекли мокрите си шинели, откриват яки и здрави тела, всички са бодри и весели. Страданията, денонощните походи, страшната умора, когато всекиму се струва, че губи последните си сили и сеща вече ледения лъх на смъртта върху лицето си - това се забравя и като че не е било. И сред тия силни и калени хора Люцкан се чувствува още по-безпомощен и по-слаб. Струва му се, че оттук нататък не би могъл ни крачка да направи.

Той се извръща и търси с очи приятелите си. Рачо Самсарът е събрал около себе си многобройни слушатели. Разкрачен, с цигара в уста, бодър и як, убеден в умственото си превъзходство над всички, които го заобикалят, той високо тълкува последните новини

- Не вярвайте туй, момчета! Мир няма да има. Може и да са изпратили турците парламентьор, и да искат мир, но туй не е искрено. Иска да ни играе Османа, да спечели време, докато си изкопае окопите на Чаталджа и си нареди там топовете. Казвам ви, не само че няма да има мир, но скоро ще имаме такъв бой, какъвто досега не е било.

А Вартоломей не може да се начуди на града.

- Дявол да го вземе! - гърми той със своя бас. - Че има планина Странджа - това знаех. Но че имало някакъв град Странджа - хич и на ум не ми е дохождало. Я гледай на-ей туй било Странджа. И колко черкви имат тия хора една, две, три. Където погледнеш, кръстове. Набожни хора. Люцкане, ако видят твоя кръст, току виж, че почнали да се кръстят насреща ти и да ти се кланят.

Наместо Люцкана отвръща Караколев, и то тъй, че Вартоломей веднага млъква и отива да слуша речта на Рача.

Недалеч се появяват голяма група конници, дошли навярно по друг път. Това е началникът на дивизията. Веднага в града забиват камбаните на всички черкви. Войниците стават. Гръмва музика, колоната влиза в шосето и тръгва към града. Под отсечения и ободряващ ритъм на марша, бъркотията чезне, всеки застава на мястото си, поема крака и скоро цялата тая безбройна маса навлиза в улиците на града, стройна, мъжествена и бодра, страховито разлюляла над себе си гора от светнали на слънцето ножове.

Отначало като че няма никой. Улиците са пусти, тук-таме само из прозорците учудено и плахо надничат хора. Но наблизо, където сградите отбягват една от друга и откриват широк мегдан, се чува висока и объркана глъчка. Началото на колоната и острията на ножовете се губят сред тъмната маса на безбройно множество мъже, жени и деца. Чуват се ура, чуват се отделни викове, откъслечни и бързи разговори. Тоя шум привлича с нова и неотразима сила, вълнува и в такта на музиката, която глъхне надалеч, войниците пристъпят с достойнство и гордост, които учудват и самите тях. Цял преобразен, с все тъй изпито, но вдъхновено лице, нашарено с черни браздулици пот, върви Люцкан и тъй юнашки бие крак по калдъръма, че Митю Караколев, залисан сам за собствения си вид и маршировка, не може да се въздържи да не го погледне изпод око и да не се усмихне.

Те са вече в самата среда на множеството. Хиляди лица, усмихнати и радостни, хиляди очи, устремени в тях, ура и - цветя, които се сипят от всички страни, описват разноцветни дъги във въздуха и падат върху тях. Цветя! Тях гледа само Люцкан, тях единствено вижда. Тия пресни и смеещи се бои, които проблясват на слънцето, ликуват и говорят на своя сладостен и тайнствен език, който само той разбира. Неудържимо вълнение души гърдите му, сълзи замъгляват очите му.

Той не иска тия цветя за себе си. Не успява да вземе нито едно от тях. Но как би желал да спре погледа си на всяко едно, да чуе от самото него тия нежни думи, които то мълви. Цветя! Цветя! Хиляди бели, червени и всякакви цветя!

Навалицата е тъй голяма, че мъчно може вече да се върви. Това е същинско море от хора, които плътно се притискат едни други, едни само обезумели от радост очи и разкрити уста, които викат. Над всички тия най-разнообразни физиономии се издига някакъв великан, хубав гологлав мъж, с голяма черна брада. Всички викат, но млъкват, за да си починат. Човекът с високия ръст и черната брада гледа прехласнато пред себе си, като че вижда някакъв сън, и реве непрекъснато ура. Някой го тегли за лакътя и иска да му каже нещо, но той не чува и продължава да вика.

- Си го видел брат ми Си го видел - говори някой и сочи с пръст някого измежду войниците. - Бре, момци! - говори друг, вцепенен от радост. - Бре, момци, он ли е царо бре! Он ли е, а Навалицата почва да редее, но все още има хора край къщите. И ето из една врата чевръсто и грациозно излиза младо момиче. То е още с късичка рокля, в тая очарователна възраст на утрешна зряла девойка. Лицето й е слабо румено, косите - смола, изпод извитите вежди големите черни очи горят. Тя се усмихва, държи в ръката си голямо бяло цвете, заглежда се една минута и се затичва напред.

- Mon capitain! Mon capitain! - вика тя на офицера, който язди на кон. Mon capitain !

Гласът и е звучно нежен и пее.

- Mon capitain! - вика тя още веднъж и засрамена, че не я чуват, спира се, бузите й още повече руменеят, очите й овлажняват.

Люцкан и Караколев маршируват наспоред нея. Те виждат, че тя е чужденка, но разбират какво иска да каже.

- Господин подпоручик! - вика Люцкан, за да услужи. - Господин подпоручик!

Хубавите очи на девойката се спират за миг върху Люцкана. Изненада отначало, после - уплаха и най- после нескривана жалост се изписва на лицето й. И разсъдила може би, че всички тия хора еднакво са достойни, че може би първи измежду тях трябва да бъдат ония, които най-много страдат, тя се затича право срещу Люцкана, протяга ръка и му подава цветето.

- Не! На тебе, на тебе! - говореше тя на чуждия си акцент. - На тебе, войниче!

Люцкан се спира, смутен, изненадан. Но той не забравя предишната си галантност и, прави такъв дълбок и грациозен поклон, който от своя страна изненадва госпожицата, докато странният му вид все още я учудва и плаши. Тя го поглежда още веднъж, усмихва се пак и леко като сърна се изгубва назад.

Но очите на Люцкан са в цветето. Разкошна бяла хризантема с нежни и чисти като сняг листца. Вълна от нежност, трогателна доброта и невинност лъхва в душата на Люцкана. Цял един свят, отколешен и хубав, се открива пред очите му, той гледа това чудно цвете, което след веселия празник на лятото донася със себе си тихата меланхолия на есента. Всичко това той най-добре знае, в паметта му нахлуват готовите фрази из неговата наука за цветята. И той забожда хризантемата на гърдите си, усмихва се и радостно и скръбно говори - Бяла хризантема. Прощаване. Няма вече нова любов!
VIII
До вечерта Люцкан можа да върви наедно с всички и никъде не изостана. Той беше като пиян говореше какви не глупости, смееше се без всяка причина, лудуваше. Веднъж дори, възползуван от общото внимание на цялата рота през една почивка, той се покачи нависоко и произнесе оттам, вдъхновено и пламенно, както всякога, своята проповед за победата на кръста над полумесеца. Войниците се смяха до премаляване. Че той не е с всичкия си ум, в това те ни най-малко не се съмняваха и никаква вяра не даваха на думите му. Тях повече ги забавляваше самата фигура на тоя дребен и страшно измършавял човек, който проявяваше днес една живост, тъй малко отговаряща на силите му, при това и с такова фанатично постоянство продължаваше да носи дървения кръст на фуражката си. Сега пък беше се накичил и с някакво бяло цвете.

Но това трая само един ден или, по-право, само няколко часа. Още на другата сутрин, щом се събуди върху голата земя, където беше позаспал, Люцкан усети такава голяма слабост, каквато никога досега не беше го налягала. Главата му тежеше, нозете му не държаха, треската му отново се повърна. Но най-странната и за самия него промяна беше тая, безпричинна като че ли, тъпа като физическа болка и все пак сладостна някак тъга, която обливаше душата му. Той притихна, не говореше вече, избягваше дори погледите на другарите си. Страданията му бяха по-големи, отколкото по-рано, но той ги понасяше покорно, не се оплакваше, не охкаше. Изглеждаше дори, че той повече не страда някакво особено спокойствие легна връз лицето му, очите му между червените и възпалени клепачи гледаха прехласнато, понякога той се усмихваше, а ония, които вървяха близо до него, чуваха го да говори нещо тихо и неразбрано на себе си.

А походът продължаваше и никога страданията и мъките през него не са били тъй големи и тъй страшни, както сега. Войските все повече и повече се вглъбяваха в горите на Странджа. Диви, пустинни и негостоприемни бяха тия гори! Пътища липсваха, мостове никой не беше строил. Срещаха се едни само пътеки, които тъй нечакано се прекъсваха и губеха, както нечакано бяха се и появили. Топове и обозни коля изведнъж се озоваваха посред чести и непроходими гори. Трябваше с часове да работят брадвите, за да се отвори пъртина. Някъде се изпречваха пък върли, почти отвесни урви и капналите от умора коне спираха. Тогаз около всеки топ се прилепяше купчина войници, които тикаха, ездачите плющяха с камшиците си и викаха, конете напрягаха последните си сили, коленичеха на предните си нозе, изправяха се пак и едва успяваха да помръднат на няколко крачки тежкия си товар. А малко по-късно, вече по отвъдната страна на стръмнината, те летяха стремглаво надолу, ни въжета, ни спирачки помагаха и неведнъж под тежките колелета оставаше някой обезглавен и разкъсан труп.

Не по-добре бяха и ония, които вървяха пеш. Дъждовете продължаваха да валят, в гората беше вечно влажно, всеки поток беше се превърнал в мътна и буйна река, която трябваше да се гази. Силите изневеряваха и на най-издръжливите. Почивка не се даваше, краят на тоя мъчителен поход не се виждаше. А наоколо бяха все тия мълчаливи, сякаш омагьосани и прокълнати гори. Дните бяха мъгливи и студени, нощите - тъмни, без месец и без звезди, сегиз-тогиз осветявани само от кървавите сияния на далечните пожари.

Поради пороите и развалените пътища обозите изостанаха назад и никакви припаси не стигаха вече до войските. Наоколо не се виждаше ни следа от човешки жилища. Настъпи най-лошото - гладът. Не остана троха хляб у никого и от няколко дни само някой кочан мисир, суров или набързо изпечен на пуканки, беше лакомата и единствена храна, каквато не всеки имаше. Лицата изпосталяха, очите гледаха мрачно и диво, в душите се събираше глух и гневен ропот. Редът, другарството, най-простата човещина - всичко се удави и заличи в свирепата и груба проява на инстинкта. У всеки, дори и у най-кроткия, заговори само звярът.

Грамадната колона се провираше из гората подобно на исполинска змия, отмаляла и ленива, която само тук-таме показва прешлените си. Движеха се безредно и разкъсано, по откритите полянки се появяваха само отделни групи. Дървеният кръст на фуражката и бялата хризантема, тъй странна сред безкрайната злочестина наоколо, лесно посочват групата, където е Люцкан. Начело е Рачо Самсарът. Той крачи отпуснато, бавно и сипе невъздържани хули против целия свят. След него се полюлява Вартоломей, който изглежда сега по-висок, защото от ден на ден повече изтънява. Но той е по-търпелив и в сипкавия му глас още звучат весели и добродушни ноти. Тук са и Кръстан и Митю Караколев. Те и двамата почти запазват силите си, но мълчат и свирепо гледат пред себе си. Между тях, или малко по-назад, върви Люцкан. Той е изпаднал и отмалял повече отвсякога, но невидимото блаженство, което таи в себе си, като че расте и се усилва по-трескаво и по-прехласнато горят очите му, той се усмихва понякога и тихо продумва нещо на себе си.

Бялата хризантема, макар повехнала вече, още стои на гърдите му, но сега не тъй незабелязана оставаше тя. Често пъти най-груби шеги, подмятания и псувни изкарват Люцкана из мечтателния му захлас. Разбира се, намесата на Караколева поправя всичко. Но веднъж Люцкан се случи сам. Двама двойници току-що бяха се били за парче кукуруз, и двамата обхванати от нечовешка ярост, подобно на гладни вълци. Люцкан неволно се запря и се загледа. Единият войник избяга. Изведнъж Люцкан се намери лице с лице срещу тоя, който беше надвит и ограбен. Какво страшно и обезобразено от яд беше това лице! Погледът му, помътен и див, се спира върху несъзнателната усмивка на Люцкана, злобно се насочва и към бялата хризантема.

- Ти какво се хилиш пък бе Виж го ти! И с китка!

Доде Люцкан се усети, той грабва хризантемата, хвърля я на земята и безжалостно започва да я тъпче с ботушите си.

- Чакай! Недей, моля ти се. Чакай, какво... Ама защо тъй... Изкривеното от яд лице на войника се обръща още веднъж към него.

Последва груба псувня.

- Хората мрат от глад, а той с цвете се закичил.

Люцкан поглежда към земята и от хризантемата не вижда ни следа, поглежда и подир войника. Очите му се премрежват от сълзи.

- Какво има - пита Караколев, който току-що пристига.

- Цветето ми стъпка. Нищо не му правят хората, а той... Стъпка го, на! - И Люцкан се разплаква, както плачеше някога, когато му удряха бомбето в земята и дърпаха полите на редингота му. Друг да беше на мястото на Караколева, би се смял с глас. Но ловецът познаваше добре Люцкана, при това беше изгладнял и страшно озлобен.

- Кажи ми го кой е! Кажи ми го само кой е! - викаше той.

Но войникът е далеч и не Люцкан беше човекът, който можеше да го различи и познае между безбройните еднакви фигури.

Тия груби обноски обиждаха Люцкана до дъното на душата му. Той не можеше да мрази никого, но започна да се бои и да отбягва всички. Огорчен, беззащитен и слаб, той чувствуваше, че умира от мъка, най-злочест и най-сиротен от всички хора на света. Не разбираше как беше попаднал тука и де отива. Войната доскоро го увличаше, помнеше и разбираше най-вече началото й, оня шумен и незабравим празник, когато от всички страни се сипеха потоци цветя, грееха на слънцето, говореха на своя чуден и тайнствен език. Това беше хубаво и весело. Но войната, която виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно - неясна и неоправдана. Като че някаква зла и враждебна стихия беше го грабнала и го влачеше въпреки волята му. Той не можеше да се противи и вървеше там, където отиваха всички. Едно беше ясно за него миналото. Мирният и безвреден живот, катадневната работа, за която трябваше само хубаво време, слънце и една табла с цветя. Тоя живот възкръсваше сега със спомените му, изпълваше мислите му и виденията, които се рисуваха пред очите му, докарваха това странно блаженство у него, несмущавано от страдания и болки. Той приличаше на сомнамбул, който най-спокойно върви по края на някоя бездна.

За какво не си спомняше той, какво невъзобновяваше в паметта си. Виждаше се отново в града, здрав, спретнат в черния си редингот, с гладко причесана и напомадена коса, щастлив с любовта си, вдъхновен от вещателните слова, които му нашепват пресните и дъхави цветя върху таблата му. Често той си спомняше и за бялата хризантема, тъй жестоко стъпкана в калта от лошия оня войник. Спомняше си и за хубавото момиче, което беше му я дало, но неговите черти се тъмнееха и чезнеха в паметта му и наместо него, по-ясно и по-живо се явяваше образът на Цветана. Той и поднася същата тая хризантема, а чистата й като сняг белина го облъхва с примирение и тъга.

- Госпожице - печално говори той, - вземете! Бяла хризантема. Прощаване. Няма вече нова любов!

И хубавото лице на Цветана с черната луничка на бузата й тоя път не се усмихва. Изпод дългите ресници тъмните й очи го гледат продължително и скръбно. Жално, до болка жално му става за самия него и забравил отдавна майчина милувка, невидял нежността на сестра, нему се струва, че скланя глава на коленете й и задавян от сълзи, говори

- Болен съм. Ще умра. Скоро ще умра!

А походът продължаваше, горите на Странджа нямаха край. Най-после стигнаха едно място, за което казаха, че е последната точка на тоя мъчителен марш. Имаше наблизо някакво безлюдно село, чието име друг път би останало неизвестно, но сега беше на всички уста Софас. Софас! - име на страшна и безкрайна морга, която никой не предугаждаше още. В един само миг изникват безбройни биваци. Времето е топло, на ясното небе изгрява бледният рог на месеца. Но звездите на небето не са толкоз много, колкото са светлите точки на бивачните огньове. Безбройните човешки маси, припълзели с последни сили из дебрите на Странджа, отдъхваха, весели, доволни, щастливи почти. А още на другия ден дойде най-страшната от всички беди. Яви се холерата.

Люцкан лежеше по цял ден в палатката. Той нямаше сили да пристъпи и крачка надалеч. Но хубавото време, слънцето и топлият вятър навяваха в душата му неизказано блаженство. Той се вглъбяваше в спомените си, мечтаеше, усмихваше се. Вечна пролет цареше сякаш по тия места. И ако той не чувствуваше такава умора и би отишел наблизо из гората, струваше му се, че под всеки храст би намерил теменуги.

А наоколо вилнееше страшната и безмилостна смърт. Не тая смърт, която очите безтрепетно посрещат в битките. Не тая смърт, която настъпва в един само миг, наедно с тихия стон на куршума или сред ослепителния блясък на шрапнела. Тая смърт като че беше по-малко страшна, защото се знаеше и се посрещаше в опиянение и забрава. А тук вилнееше сега друга смърт- невидима, коварна и неумолима. Кого щеше да порази и кого щеше да отмине Върху всички тя насочваше заплашителния си пръст, облъхваше ги с ледения си дъх, над всички еднакво тежеше - свирепа, тържествуваща и ненаситна.

Гробовете никнеха на всяка крачка. Болните отнасяха настрана, зловещи лагери из горите, където всяка сутрин живите с последни сили пропълзяваха няколко крачки, за да се отделят от мъртвите. Или пък в тъмно и отчаяно примирение оставаха на местата си, за да издъхнат и те между непогребаните трупове. Войната като че се забрави, неприятелят не се ненавиждаше, нито пък някой мислеше за него. Събрана в тесния ъгъл между двете морета, смълчана в биваците, в окопите, в селата и в горите, голямата армия се гърчеше в стонове и болки, намаляваше и се топеше. А времето беше все тъй хубаво, духаше все същият топъл и ласкаещ вятър, грееше топлото южно слънце. Но в тоя блясък тлееха миазми, лъхаше отрова, чувствуваше се зловещият дъх на смъртта. И най-смелите, и най-безгрижните се смутиха. Рачо Самсарът, чийто буен нрав не се превиваше и пред най- големите беди, не ругаеше вече и не протестираше, не говореше високо. Не уплаха, а скръбно недоумение и покорност се четеше на отслабналото му и повехнало лице. Той държеше в ръката си малка подвързана книжка, която постоянно четеше, и като посочваше безмълвната и страховита долина, изпълнена с умиращи и с очакващи смъртта си хора, говореше