И аз имам зимница там, тя как е. Йове?
Изтегляне 4.04 Mb.
|
| Никой не се обади на старата. Месецът заседна и стана още по-тъмно. По едно време старата се умълча, изгубихме я. Помислихме, че Реджеб е излезнал и приказват някъде. Примъкваме се полека, чуваме някакъв глас. Виждаме старата седнала на земята и плаче. Плаче тъй и нарежда, като че пее. Помня, че имаше хурка на пояса си, но не предеше. И защо ли я беше взела? Хурката само беше запасана на пояса й.
Зашумя нещо из генгеря, показа се човек. Близо бях, познах Реджеба. „Давранма“ — извиках, но тозчас светна гърмеж и усетих, че нещо ме парна по рамото. Разбрах, че съм ранен. Но аз водех хора като вълци, спуснахме се всички наедно и завчас Реджеб беше вързан като чувал. Тъкмо се извърнах и помислих за раната си, когато нещо ме бодна в окото. Такава болка усетих, че закрих очите си с ръце и завиках. — Какво има, пак ли те раниха? — Не. Бодна ме тя, майката на Реджеба. Бодна ме с хурката в окото. А ние бяхме я забравили. Скочиха момчетата, искаха да я съсекат. „Оставете я, рекох, майка е.“ И не дадох да й направят някакво зло. Тъй хванахме Реджеба. Тъй останах с едно око. А юнак човек беше той!... Настъпи тишина. Киро започна да хвали Витан Чауш, но той не го слушаше, гледаше пред себе си и мислеше. Едното му око започна да свети и вътре в него като че се насъбра още една сълза. — Не затуй ми е мъчно — рече Витан. — Не ми е за окото, а мъчно ми е за онуй време, за младостта. Хей, младост, младост! Той трепна, изпъчи се и каза: — Стига. Не сме жени. Я надуй гайдата, приятелю! Кажи пак някоя стара юнашка песен. Булка, дай още вино! Шепа пепел Шест години и повече не бяхме се виждали с дяда Гена. Шест години и повече не бяхме минали по тия пътища, по които някога отивахме и се връщахме с него, кога ходехме на скеля. Всичко си беше същото: леките преливи на хълмовете, полето; ивиците на нивите с жълти стърнища, пътищата, легнали между тях като змии; после тоя простор, тая безконечна черта на хоризонта, развърната колкото се може по-нашироко, за да побере цялото небе над себе си. И някъде далеч на тая черта една малка точка, една вятърна мелница, която бавно върти белите си крила, сякаш маха с ръце и ни вика. Дядо Гено се обръща към мене усмихнат и ме гледа. Разбирам го: много бяхме си казали, много още имаше да си кажем. И когато навлязохме в Иланлъшката гора, като видях младите дъбови дръвчета с къдрава шума, изправени едно до друго, като че във всяко имаше душа и тия души, осъдени на вечна неподвижност, си шушнеха нещо; като видях малките полянки из гората с висока суха трева, трънаците с червени шипки, извивките на пътя, някъде изрътен, с някой чукан отстрана, показал навън корените си като черни змии; когато видях всичко туй, изведнъж ми стана ясно, че оттук нататък тоя път никъде другаде не води, никъде другаде не извежда, освен на Антимовския хан, и извиках, за да заглуша трясъка на колелетата: - А какво стана Сарандовица, дядо Гено? Какво стана Антимовскня хан? Дядо Гено тоя път не се усмихна и направи знак, който ме уплаши. Веднага той заопъва юздите на конете и аз помислих, че иска да спре, защото от шума на колата не може да говори. Но дядо Гено гледаше към гората, спря каруцата и каза: - Ето го Киро, Киро Котомана. Той знай, той ще ни разправи. Киро, я ела тук! На края на гората, закрит до пояса от драките, стоеше малко старче. Познах Киро. Два пъти повече беше остарял, два пъти повече беше отпаднал, невесел. Той дойде при нас, поздрави се с дяда Гена, поздрави и мене, но погледът му беше безразличен, чужд. Разбрах, че не ме позна. - Къде ти са очите тебе, Киро! - скара му се дядо Гено. - Не познаваш ли кой е? Киро втори път ме погледна, замига и изведнъж се ухили. - А бе, даскале, ти ли си! Не можах да те позная. Гледам офицерин, де да знам, че си ти. Хайде добре дошел, даскале. У-у, и ти големец си станал! Едвам сега ние се здрависахме, като стари приятели. - Киро - каза дядо Гено, - даскалът иска да му разправиш за Василка, за хана. Киро ме погледна, като че не вярваше, че аз нищо още не зная. - Хай, даскале! Свърши се то. Няма я Сарандовица, няма го ханът. Останахме си като сирачета. Ако ханът стоеше, тука ли щеше да ме намериш? А то, страшна работа беше! Ще ти разправя. Как да не ти разправя, когато всичко го видях с очите си! Дядо Гено поразпрегна конете, седнахме и трима под сянка. - Лошо стана още щом се чу, че ще има война - започна Киро. - Доде в наше село румънска кавалерия, имаше един поручик, висок такъв, лош. Взеха да събират добитъка. Ти ме знаеш, че аз си походвам, ама си имам малко земица и момчетата ми добре си гледат работата. Две волчета имахме, от наш дамазлък бяха, младички, хубави като гълъби. Додоха да ги вземат. Гледам, син ми, големият, Иван, не му се дават, настръхнал, разтреперал се. "Тате, вика, ще грабна брадвата!" "Мълчи, думам му, мълчи, че ще ни утрепят." Какво ще правим, насреща стои ли се. Дадохме ги. Мъчно му беше на момчето, отиде при воловете и, добитък е, ама нали той ни храни - взе че ги целуна.Взеха ги; откараха ги. Но, хайде да оставим туй, мъчно не мъчно за добитъка- и по-лошо има. И тогаз като сега пак пазех таз гора. Дохождам един ден, гледам: войска, много войска иде, антилерия, кавалерия, пешаци. Вървят направо през къра, отиват все към границата. След час-два гръмна топ. Тогаз се прекръстих и рекох; боже, дай сега кувет на българите. Много войска премина. И като ги гледах колко са, думам си: не е шега таз работа, тез хора гърди ще дадат там, ще се опрат. А то, още същия ден надвечер започнаха да се връщат. И пак тъй пряко къра вървят, през баирите. Сега е лошо, рекох си и мислех да бягам ли, или да се крия в гората. А както стоях и гледах, някой ми извика. Обърнах се, войници, румънци. Де да ги видя кога са дошли. Ела, казаха, тука. Отидох. Ти, кай, знаеш ли къде е Антимовския хан? Как да не зная, рекох -- аз им поразбирам от езика. Хайде, казаха, да ни водиш там. Добре, тръгнахме. Не бяха много- десетина души бяха. И то да бяха истинска войска, а то от ония, дето карат колята, от обоза. Вървим из пътя и аз си мисля: Василка не е глупава да стои в такова време, затворила е хана и се е прибрала в града. А като додохме, какво - хана отворен, Василка там. И барем да се запази, да се облече по-вехтичко, а то нагиздила се, засмяла се, като че не е воина, а сватба. Не иска да знае. Щом я видяха мока-ните, прехапаха си езика. Взеха да се споглеждат, да се подбутват. Изпървом нищо нямаше. Ядаха, пиха, И бързаха много. А човек, кога бърза, скоро го хваща виното. Напиха се ония хора, взеха да се заглеждат у Василка, взеха да й подмятат думи. Гледам я аз, смигам й, правя й знак да се махне, да избяга. Не ме разбира, смее се. Зата, кога бог ще погуби някого, взема му най-напред ума. Бе, дъще, мисля си, сега ли намери време да печелиш пари, сега ли намери да се показваш, че си хубава! - Чакай - рече дядо Гено. - Какво, ти искаш да речеш, че Василка максус се е нагиздила за тях, за моканите? - Не, не.. казвам туй. Ама чудно ми беше. После си помислих и си казах: тя зата такава си е, весела. - После? - После взе да става лошо - чувам ги какво си шепнат, разбирам какво се канят да правят. Къде е Калмука, помислих си. Той, дето никога не беше се мръднал от хана, къде е отишел? Тъкмо Василка донесе вино и се връщаше, един стана, повлече се подир нея и я улови за ръката. Тогаз я видях, че се разсърди, дръпна си ръката и го блъсна. После избяга зад тезгяха и се сви като котка. Наскачаха всички, спуснаха се към нея, тя. завика, изпищя. Отведнъж наспоред нея, из маазата - капака на маазата беше там - излезе Калмука. Брате, виждам го като сега! Като се изправи онзи голям човек, като погледна, държи брадва. Как гледаше, ти казвам, как: му бяха изопнати страните - помислих си: тъй гледат хората, кога ще мрат. А те налитаха пак. Калмука погледна Василка, видя я, че плаче, па като изрева, като дигна брадвата и хрясна едного. Всички избягаха навън, избягах и аз. Оня, когото Калмука беше съсякъл, ревеше. Спуснаха се едни да го събличат, а другите напълниха пушките, пристъпиха към вратата и зеха да пушкат. Пушкаха, пушкаха. Разтреперах се цял; боже, виках, що стана, избиха ги! Чувах как се чупят шишетата по тезгяха, ама далеч бях, не видях нищо. Най-после спряха да стрелят и влязаха вътре. Не стояха много, излязаха. Един започна да дърпа двете канати на вратата, да ги затваря. Тогаз погледнах и видях: пред тезгяха на земята лежи Калмука, до него Василка. Той с лицето си нагоре, тя с лицето си към земята. Затвориха вратата, после се развикаха, забързаха. Гледам: дадоха огън на хана от четирите страни. Стара бина беше - запуши, запуши и пламна. Тогаз тръгнаха. Мръкнало се беше, повлякаха пак и мене... Дядо Гено впрегна колата, тръгнахме. Киро разправяше сега за себе си, как беше избягал в тъмнината в кукурузите, как се спасил. Аз не го слушах. Ето и хана - не хана, а мястото му. Нямаше голямата стара сграда, нищо не спираше погледа и полето се виждаше и отпред, и отзад. Самата местност като че беше се променила. Бяха останали само зидовете на оградата. И една купчина от камъни, от пръст, от недоизгорели греди, от керемиди. Дори и коприва беше започнало да никне между тях. Аз стоях като пред гроб. Киро остави дяда Гена и дойде при мене. - Какво гледаш - каза. - Камъни и пепел. Туй е то всичкото, щото остана от Антимовскня хан Вълкадин говори с бога Когато искаше да си спомни как додоха и как се заредиха злочестините в къщата му, Вълкадин си мислеше и за оная вечер през август, когато, след като отвяха, сред хармана светна като злато голям куп жито, а на изток през плувналия прах се показа, червен, месецът. Голяма задяха беше и след залез слънце. Той работеше сам, със снахите си и с децата, защото синовете му бяха още на война. Докато пренесат житото в хамбара, докато разтоварят колята със снопите и приберат туй-онуй, месецът подскочи, побеля, и когато седнаха да вечерят, видело беше като ден. Тогава той каза - Потрайте още малко, докато свършим хармана. А като си додат мъжете ви, ще ви разделя. Ще ви дам всичко, за себе си не ща нищо. Стига ми, доде съм жив, да ви спохождам от време на време. Насреща му седеше Милена, най-младата му снаха. Хубава жена, млада, яка, очите й, както винаги, се смеят, кръглото й лице огряно от месечината. Той я погледна и се позасмя. - А на Милена - рече - ще дам отделно нещо. Какво е, няма да кажа сега, ама като му доде времето, ще й го дам. Работили бяха добре, той се поразпусна и накара Милена да му изпее Милен Милени думаше. Той обичаше тая песен, защото също както в нея, снаха му се казваше Милена, а син му, нейният мъж - Милен. Като я слушаше, драго му беше да гледа снаха си и жал му беше за Милен, който наедно с двамата си братя беше на война и не се знаеше дали и той, и те ще се върнат живи. Какво стана после Синовете му си додоха живи и здрави, но той ги не позна имаше смут в душите им, гледаха изкриво, сприхави бяхо и зли като подгонени вълци. Доде тежко време, всичко се повърна назад, като изтървана из баир надолу каруца. Най-напред войските, които бяха заминали към Кюстенджа и Тулча, започнаха да се връщат набързо - точеха се деня и нощта, в дъжд, в кал, в студ, гладни, изнемощели. По селата се отбиваха войници и тропаха от врата на врата за коматче хляб като просяци. Колко набързо бяха си отишли и каква мъка са влачили, можеше да се види от туй, че когато напролет се стопи снегът, пътищата, отдето бяха минали, се белееха от костите на измрелия добитък. Върнаха се пак румънците и туриха границата, където си беше по-рано, току пред къщите. Селото остана отсам, а половината му мера - отвъд. Той удържа думата си и раздели синовете си. Но каква полза Не било съдено да видят добро, нито те, нито той. Средният, Атанас, още като се върна, заболя и уж нищо му няма, уж само понастинал, а легна и вече не стана. Най-старият му син, Никола - юнак мъж, личен, на когото не можеше да се нарадва, когато си дохождаше в отпуск, фелдфебел, с медали, покрили целите му гърди, - той пък тръгна по партии, стана кмет. Строг човек беше, държеше за право, за закон, но кой ти слуша, кой мисли да върви из прав път И една вечер, както стоеше с приятели в кръчмата, стреляха през прозореца и го убиха. Отиде си и той. Остана още една вдовица и още една черна забрадка се замярка от село към гробищата. Остана най-малкият му син, Милен. Нему се паднаха нивите отвъд, в Румъния, и той живееше там - в чуждо село и в чуждо царство. Беше на една крачка далеч, но нито той можеше да дойде, нито старецът можеше да отиде при него, когато поиска. Навик стана на Вълкадина да стане сутрин, да подкара пред себе си кравата, за да я пасе - колкото да се намира на работа, - да излезе над селото и да се изкачи на баира. Там имаше един голям бряст и докато кравата пасеше наоколо, той седеше под бряста, облегнат на дънера му, и гледаше отвъд през границата. Двамата му покойни сина оставиха възрастни синове, те работеха, за тях той не мислеше. Грижите му сега бяха за Милена. И като гледаше отвъд границата, случваше се Милен и Милена да излязат на нива. Той ги познаваше по лицата, по вървежа, ако бяха по-близо, по добитъка - ако бяха по-далеч, и ги гледаше с часове. Ако с тях пък се случеше и някое от децата им, една старческа милозлива усмивка стоеше на лицето му през всичкото време, докато ги гледаше. Между него и тях беше границата и по нея от време на време минаваха чужди войници със сини шинели и рогати шапки. Един ден селото настръхна от лоша вест отсреща, в селото, гдето живееше Милен, дошли жандарми, били, изтерзавали, след туй вързали мъжете и ги откарали навътре. С голяма мъка Вълкадин мина границата и намери Милена. Когато го извадиха от затвора, колкото да го види, сърцето на стария плувна в кръв тоз ли е Милен Тоз ли е син му С потъмняло лице, с хлътнали очи, със запечена кръв по челото и по страните. Погледна го, потопи очи в земята и - ни дума. - Кажи ми, Милене, кажи ми, сине, ако не си направил нищо, ако си прав, друга царщина е тук, но ще ходя, ще харча, хапката от устата си ще дам, ще те отърва. - Не - кай, - тежко. Нищо не съм направил. Смазаха ме, взеха ми здравето. Да мога само да мина отвъд и там да умра. Когато си мислеше всичко туй - а то беше всеки ден, - Вълкадин стоеше, както по-рано, под бряста, и гледаше през границата. Милена го нямаше вече - няма ли да се мерне нейде из къра един бял и един черен кон и до тях - няма ли да види Милена - и децата й. Но в къра нивите бяха изкласили и хора нямаше. Само едни зелени жита и в тях нацъфтял много, много мак, ален като кръв. Вълкадин стана, прибра кравата, за да я напъди към село. Вървеше, без да подигне очи, без да погледне наляво или надясно. Когато си дойде вкъщи, той чу, че в собата старата му снаха, Къдра, говори с някого. Отбягваше да се среща с хора, но сега като че го бутна някой и влезе. Насреща си видя Милена. Жените станаха, Милена му целуна ръка и заплака. Заплака и Къдра. Дълго време сълзите на Милена течаха по лицето й. Поуспокояваше се, речеше да каже нещо, гърдите й пак започваха да се тресат и пак дигаше престилката си да бърше сълзите си. Без да каже нещо, Вълкадин излезе. Когато Милена сне престилката от очите си, него го нямаше. - Къде отиде тейко - рече тя. - Че аз за него съм дошла. Толкоз имам да му думам. Излязоха вън, потърсиха го. Вълкадин го нямаше. - Не се сърди, Миленке, не му вържи кусур - говореше Къдра. - Свекъра е станал такъв един... мълчи. Какво не му приказваме, как не го раздумваме - не отваря устата си, не казва нищо, мълчи. И не е от вчера, а вече месеци как е тъй. Върнаха се вкъщи, постояха още, приказваха и за добро, и за зло. На няколко пъти, когато думата се повърна за него, Къдра разправи, че свекър им, откакто са се поминали мъжете, най-много след съмртта на Милена, тъй се е изменил, че никой не може да го познае. Не слиза в село, не се среща с никого. И не приказва. Не приказва нито със свои, нито с чужди. Цяло село туй знае Вълкадин не е приказвал, Вълкадин не искал да приказва. И тъй си е мълчи. Мълчи и мисли. Какво мисли - един господ знае. Като стана да си ходи, Милена каза - Да можех, щях да го почакам, докато се върне. А не мога, че хората, дето съм дошла с тях, бързат. Ти, како Къдро, му кажи. Кажи му, както ти казах милея го Милена, господ вижда, ама какво да правя Не от добро и аз съм рекла да ида под второ венчило. Намери се тоз човек, добър бил, казват, едно дете имал само. Не мога сама. Да има мъж вкъщи, да запази имота за децата. За тях го правя. Пък и мене, вдовица да не ме одумват хората. Милея го Милена, ама какво да правя Моля му се на тейко да ми даде прошка, тъй му кажи. Не до портата, а чак до каруцата изпрати Къдра етърва си и стоя там, докато тя се качи и замина през границата. Вълкадин се прибра вкъщи, като се стъмни. Когато Къдра му разправи защо беше дохождала Милена, какво е казала, той я изслуша, но не рече нищо. Нахрани се, прибра се и, както винаги, леган си рано. Но не мина час-два, той се събуди и отвори очи, като да не беше спал. И мислите му - не от вчера, не от онзи ден - също като нишка от чакрък, която нито се е скъсвала, нито се е спирала, се занизаха пак в ума му Кои са тез, дето съдят на хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, има ли господ Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат, като всички хора Как може да се тегли граница ей тъй е, детосе случи - да оставиш гробищата в една държава, а в друга - близките на умрелите Да тръгнеш да идеш при брата си, сина си да тръгнеш да видиш - и да те срещне някакъв си чужд войник, дошъл кой знае отде, да насочи срещу ти пушка, нож и да каже Назад! У дома си да си, и да те пъдят. Как може да става туй, господи, как Кой хвърля брат против брата и син против баща Защо доброто го няма, а злото се шири Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да избягаш от оса - змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, господи Защо Когато купуват или продават нещо, на хората очите са в кантаря. А защо, когато съдят човека, когато животът му е на косъм, гледат през пръсти Нема ли човек да разбере, че Милен не е направил нищо, че е прав, че е чист Защо убиват невинния и защо притискат сиромаха Защо, господи Защо Земята ражда толкоз, колкото е раждала и по-рано. Защо има гладни, защо има голи и боси А там, отвъд границата, що е! Чуждото се взема като свое, вкъщи в къта е седнал пришълец и пъди навън стопанина, праща го като добитък в яхъра. Старците са навели глави, мъжете стискат зъби и мълчат. Защо в таквоз усилно време криеш себе си, господи Защо Минават тъй часове. Развиделява се, прозорецът става червен - слънце изгрява. Вълкадин става, подкарва пред себе си кравата и излиза вън от село. Горе на баира той сяда под бряста, гледа отсам, гледа отвъд границата и мислите му се нижат безспир, безкрай. Десетина дни по-късно Милена пак дойде Като я посрещна Къдра, каквато мъдра и замислена беше, разбра, че няма да чуе нещо добро. - Каза ли на тейка Какво рече - Ух, Миленке. Да продумаше барем, че ако не каже добро, зло да каже. А човекът си заключил устата и мълчи. Казах му, казах му аз всичко. Ей на - даде ми туй... Тя развърза един възел, светнаха златни пари три по-едри махмудии и двайсетина рубета. - Дай ги, кай, на Милена. Давам й прошка. Нека прави каквото господ я е научил. - Друго не каза ли - Толкоз каза. И туй са всичките ми думи, що съм чула от него от година насам. Милена не взе парите. Остави възела на земята. - Че аз пари не съм искала от него - рече тя. - Аз искам да ми каже добра дума, да ме напъти. Защо ми дава тоз наниз - Знам ли, Миленке. Мисля си и аз и ми дойде на ум, че той беше се врекъл да ти даде нещо - помниш ли, кога вършахме, кога мъжете бяха още на война Той каза тогаз, че ще ти даде нещо. Може туй да е. Изведнаж Милена си спомни оная вечер и си я спомни тъй ясно, като че я виждаше пак месечина беше, свекър й я накара да изпее Милен Милени думаше. Тя се просълзи. Той обеща да ми даде нещо - помисли си тя, - това ще да е. - А аз пари не ща! - извика тя с болка. - Искам да ми каже една добра дума, да ме разтуши. Аз ще го чакам. И днес, и утре ще стой тук и ще го видя. Тя наистина реши да го чака, но като постоя и поприказва с Къдра, хвана я мъка. - Не мога, ще ида да го намеря. Де ходи той - Де ще ходи. Горе над селото нали има бряст Все там, под този бряст стои. Милена постъкми забрадката си и тръгна. Докато минаваше през село, никого не видя, никой не я срещна. Пое нагоре из баира. Какъв благ, какъв мъдър човек беше едно време свекър й - мислеше си тя. - Колко шеги е правил, колко са се смели. Ох, то неговата и нейната мъка са като морето големи - що да се прави, станалото станало, умрелият от гроба няма да се върне. Защо бяга от нея, защо не й продума Тя беше горе на баира и погледна под бряста стои свекър й. И какво прави Отпуснал глава на коленете си, мисли. Или ще обърне очи нагоре - клонете на бряста ли гледа, или към небето поглежда Милена е близо до него, но той не я забелязва. Но ето видя я, пообърнасе наляво, пообърна се надясно, като че гледаше де да се скрие, и стана. - Тейко! Тейко! - извика Милена. Вълкадин забърза, след него и тя. Понастигна го, той чуваше стъпките й, но пак не се обърна. - Тейко, чакай... Що бягаш от мене Тейко, моля ти се, тейко... Той все вървеше, като да беше глух. Обхваната от мъка, Милена заплака с глас. Тогава той се обърна - висок, с брада, черна по краищата, бяла в средата, с тежък, дръпнат навътре поглед, замислен. И пак не каза нищо. - Човече, продумай ми! - рече Милена с плач. - Що бягаш от мене Вълкадин все тъй я гледаше. Кажи ми думица... Продумай, тейко! Тя тръгна към него. Вълкадин дигна ръка и я спря - Иди си. Остави ме. Какво искаш да приказвам Няма какво да приказвам. Аз приказвам с бога... Той се обърна и тръгна. Милена си остана тъй, слисана, объркана. Изведнъж тя като че разбра туй, което искаше да й каже, и не тръгна вече след него. Погледа, погледа подире му, след туй се върна. По лицето й затекоха сълзи. Индже В тия времена восташа разбойници многи, които се назоваха дахалии и кърджалии, изгориха села много и дойдоха на село в неделю месопустную, и оловиха много человеци и обраха и изгориха селото... Из летописа на поп Йовча Като мътен порой се спуснаха кърджалиите от Бакъджиците надолу в полето. Напред беше Индже с дружината си, а след него, с диви викове и пламнала стръв на вълци, наваляха без ред на луди коне кърджалиите на Сиври билюкбаши, на Едерханоглу, на Дели Кадир и други главатари. Рядко беше се виждало такова страшно сборище анадолски турци, зебеци, кюрди, даалии и капъсъзи. Хора, събрани от кол и въже, грозни, страшни, някои облечени само в дрипи, тъй че месата им се виждаха, някои в скъпи дрехи, натежали от сърма и гайтани. Нож и пищови бяха затъкнати в пояса на всеки един, но имаше и оръжия, които сякаш не бяха за война, а за сеч и за убийства старовремешни алебарди с широки остриета като на сатъри, железни куки, боздугани, къси и дълги брадви. Когато тая орда се смъкна в полето, вдигна се такъв прах, че отдалеч можеше да се помисли, че се задава буря. А времето беше хубаво, току-що се пукаше пролет. На север Балканът изправяше синята си верига, огряна със слънце, спокойно очертана и тиха. Ако някой се спреше и се загледаше нататък, щеше да забележи, че тук-там из горите пламват кратки огньове - издигне се някъде тънка струйка дим и секне. С тия огньове дервенджии и харбалии обаждаха на селата да бягат, че кърджалиите идат. Но Индже още не даваше знак да се нападне някое село. Той вървеше на белия си кон, изпреварил малко напред дружината си, и мълчеше. Като че едвам сега се отвориха очите му и той видя колко злочеста е земята, из която вървеше. Пуст беше кърът, без стада, без звънци. Невиждали кой знай откога рало, нивите бяха удавени в къпина и бурен, пътищата бяха тревясали. Не се чуваше дори птиче да пропее. Отгоре на хранения си кон Индже наведе глава и се замисли. Надвечер високи викове, които дойдоха отзад, го накараха да се обърне. Той видя как кърджалиите бързат и напират, видя пламналите им очи и озверени лица, погледна напред и разбра всичко насреща, не твърде надалеч, се виждаше голямо село. Индже позна, че е Урум Еникьой. Не беше като тия села, през които бяха минали - белееха се хубави къщи, имаше градини, една черква извиваше кубето си и кръстът й светеше като запален. И макар че селото не беше по-далеч от два-три хвърлея на пушка, личеше, че оттам никой не беше забелязал още кърджалиите. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.04 Mb. Сподели с приятели:
|