Крайнaта доктринална формула на Събора изразява различието на двете природи в Христос, като ги съсредоточава в едно лице, т.е. в това, което ги обединява. Христос е истински Бог и истински човек, в едно лице.
|
Seguendo i santi Padri,
Следвайки светите Отци
|
|
|
all’unanimità noi insegniamo a confesare
и ние единодушно учим, че признаваме
|
|
|
un solo e medesimo
(ἓνα καὶ τὸν αὐτὸν)
(unum eundemque)
един единствен
|
|
|
Figlio - Син
|
|
|
il Signiore nostro
нашия Господ
|
|
|
Gesù Cristo
Исус Христос
|
|
perfetto nella sua divinita
съвършен в своята божествена природа
|
e il medesimo
и също
|
perfetto nella sua umanità
съвършен в своята човешка природа
|
veramente Dio
(θεὸν ἀληῶς)
(deum vere)
истински Бог
|
e il medesimo
и също
|
veramente uomo
(ἄνθρωπον ἀληθῶς)
(hominem vere)
истински човек
|
|
e il medesimo
и също
|
costituito di anima razionale
e di corpo
съставен от разумна душа
и тяло
|
consustanziale al Padre
(ὁμοούσιος τῷ Πατρί)
(consubstantialem Patri)
единосъщен с Отца
|
e il medesimo
и също
|
consustanziale a noi
(ὁμοούσιον ἡμῖν)
(consubstantialem nobis)
единосъщен с нас
|
secondo la divinità
в божествеността си
|
|
secondo l’umanità
в човешката природа
|
|
|
in tutto simile a noi all’infiori del peccato (Ebr 4,15)
“подобен на нас във всичко освен в греха” (Евр 4,15)
|
Generato dal Padre prima dei tempi
роден от Отца преди вековете
|
e il medesimo
и също
|
in questi ultimi tempi per noi e per la nostra salvezza nato da Maria vergine e genetrici di Dio.
в тези последни дни за нас и нашето спасение, роден от Дева Мария, Майка на Бога
|
secondo la divinità
в божествеността Си
|
|
seondo l’umanità.
съобразно човешката природа.
(DH 301)
|
До този момент Христологичната догма направи следните основни отчети:
-
Всичко е съсредоточено в и се отнася до единствения субект „il medesimo – същ (също)”. Поради тази причина ὑπόστασις на божествеността е идентично на ὑπόστασις на човечността. Лицето, носещо божествеността е в същото време е лицето, което носи човечността в себе си.
-
За тази съща тема може да се говори колкото за божествеността, толкова и за човечността. В това ипостатично съединение (unione ipostatica) се основна идиоматичното известие (communicatione idiomatum), което регламентира начина, по който да се говори за Христос. Тъй като и природи на Христос са осъществени в този ὑπόστασις или persona (лице) може да се каже без грешка например, че „Бог е мъртъв”, че „Бог страда”, че „Бог бе гладен” и т.н., когато това не се казва за Бог Отец, а само за Бог Син. Така и по този начин можем да кажем, че „Христос спаси света”, като се има предвид, че тук не става въпрос за обикновен човек, който е извършил това, но за един Богочовек, какъвто е Исус Христос, едно божествено Лице. Поради тази причина можем да кажем, че Мария е Майка Божия. Тя е Майка, защото една жена може да бъде майка само на една личност, но не и на една природа.
-
Тъй като Никейския събор беше определил много ясно, че Синът е ὁμοούσιος τῷ Πατρί - единосъщен с Отца в божествеността си, то сега Халкидонския събор казва, че Синът е също и ὁμοούσιον ἡμῖν – единосъщен с нас в човешката природа. Срещу всяко неправилно разбиране от страна на модалистите и монофизитите както вече видяхме Синът единосъщен с нас в човешката природа и единосъщен с Отца в божествеността Си, която споделя с Бог Отец. Всъщност е личността на Логос или още на Синът, е тази която реализира напълно едното човешко съществуване. Тази човечност не намалява както смятаха много, защото се е обединила с божията природа посредством личността на Божието Слово, Логос.
-
За това единствено лице на Синът се казва ясно, че съществува още „преди вековете”. С израза „роден от Отца” Халкидонския събор повтаря един израз даден от Никейския събор, а именно „роден, несътворен”. По този начин се изключва всякаква възможност да се твърди, че Синът е осиновен. Същия този Син, съществуващ още „преди вековете” влиза в човешката история и заради нашето спасение „е роден от Дева Мария… съобразно човешката природа”. Тук не става въпрос за две различни лица, едно божествено и едно историческо, а за едно и също лице, което реализира както божията природа така и човешката природа.
Във втората част на Христологичната догма Съборът казва следното:
Uno solo e medesimo - Един и същ
Cristo – Христос
Signiore – Господ
Figlio unigenito - единороден Син
che noi dobbiamo riconoscere - в Когото трябва да признаем
|
in due nature - (ἐν δύο φύσεσιν) - (in duabus naturis) - в две природи
|
senza confusione - (ἁσυγχύτωϛ) - (in confuse) - несмесени
|
senza mutamento - (ἁτρέπτωϛ) - (immutabiliter) - непроменими
|
senza divisione - (ἁδιαιρέτωϛ) - (indivise) - неотделими
|
senza separazione - (ἁχωρίστωϛ) - (inseparabiliter) - неразлъчени
|
Non essendo venuta meno la differenza delle natture a causa della loro unione, ma esendo stata, anzi, salvaguardata la proprietà di cascuna natura, e concorrendo a formare
una sola persona e una sola ipostasi
(ἑν πρόσωπον καὶ μίαν ὑπόστασιν – unam personam atque subsistentiam),
Разликата в природите не се заличава от тяхното съединение, но много повече свойствата на всяка природа се запазват и съвпадат в
едно-единствено Лице и ипостас.
|
Egli non è diviso o separato in due persone, ma è
Той не е отделен или разделен на две лица, но е
|
uno solo e medesimo - eдин и същ
Figlio unigenito - единороден Син
Dio, Logos e Signiore – Бог, Слово, Господ
Gesù Cristo – Исус Христос
Come prima i profeti e poi lo stesso Gesù Cristo ci hanno insegnato di lui, e come ci ha trasmesso il sombolo dei padri – както първо пророците, а след това и Самия Исус Христос ни говореха за него, така ни учи и Символът на Отците.
(DH 302)
От тук се вижда ясно, че Христос е едно лице съществуващо в „две природи”. С тази формулировка, текста не е разбиран според вижданията на монофизитите, които претендират, че след като са се обединили двете природи са станали само една. Съединението не е станало от божията природа, а от лицето (ὑπόστασις) на Божествения Логос. Лицето, което реализира божествената природа е следователно същото лице, което реализира и човешката. Съединението на двете природи не е предизвикало едно намаление на разликата между двете: нито божествеността нито човечността са намалели. Дуалността и разликата на природите не води към дуалност (раздвоеност) на лицата.
Христологичната догма бива приета също като учение на двете природи или на „ипостатичното съединение” (unione ipostatica). По този начин се има предвид да се постави акцент върху или върху двете природи в Христос или върху единството и уникалността на неговата личност. Догмата казва, че за Христос трябва да изповядаме, че има както истинска божия природа така и истинска човешка природа. Божествеността на Исус е видяна като синовност и е винаги насочена към Отца. Само тази божественост определя неговото божествено битие. Исус не е Бог, стоящ до Бог Отец като втори Бог, но е Бог именно защото е „Син”, защото е „роден от Отца”. Неговата човешка природа, която е резултат на Въплъщението, е видяна от догмата като едно истинско историческо събитие осъществило се заради нашето спасение. Като човек Исус е “подобен на нас във всичко освен в греха” (Евр 4,15). От тук следва, че божествеността на Исус не се повдига или намалява от неговата човечност. Исус беше човек като нас. Нямаше свръхестествени сили, които да покажат, че той беше Бог. Това, което показваше Неговата божественост беше единствено Неговото послание, Неговото Слово, защото ако е вярно, то неименуемо трябваше да бъде Слово Божие. Оттук следва, че божествеността на Исус трябва да бъде разпространена и позната само чрез вярата.
Христологичната догма не си е поставила за задача да ни представи една трудна и енигматична реалност, но иска по-скоро да ни обясни по един разумен начин как може да бъде разбрано посланието на Исус, като Слово Божие. Това може да бъде така само ако Бог се е открил като човек. Само един истински човек приет от една божия реалност (вж Йн 1,14) може да изрече и да съобщи едно Слово, в което Самия Бог общува и дава Себе си. Когато ев. Йоан казва в евангелието си, че „Словото стана плът” тук става въпрос именно за този истински човек, за Синът Божи, който е „роден от Отца преди вековете”, съществуващ в онтологичното лице на божествения Логос, чието име е Исус.
За да разберем правилно и христологичната догма е необходимо и е от голяма значение да се изследват четирите наречия, които характеризират съединението на божествеността и човечността в личността на Исус Христос: 1) ἁσυγχύτωϛ - in confuse – несмесени; 2) ἁτρέπτωϛ - immutabiliter – непроменими; 3) ἁδιαιρέτωϛ - indivise – неотделими; 4) ἁχωρίστωϛ - inseparabiliter – неразлъчени.
-
Терминът ἁ-συγχύτωϛ (in confuse, несмесени) – изключва всякаква идентичност дори и частична между божествената и човешката природа. Едната не е другата, именно защото се различават помежду си. Христологичната догма отхвърля както идеята, че божествеността и човечността се смесват така и че една от природите е частично погълната от другата. Това истинско разграничаване обаче не означава разделяне, но само потвърждава, че човек остава човек и Бог си остава Бог.
-
Чрез терминът ἁ-τρέπτωϛ (immutabiliter, непроменими), догмата доказва, че божествеността и човечността остават съответно това, което са. Тяхното съединение в личността на Христос не е причина едната да стане другата, че както божествената природа не е намалена така и човешката природа на Исус не е станала свръхчовешка.
-
Казвайки, че съединението в Христос е ἁ-διαιρέτωϛ (indivise – неотделими) халкидонската догма ясно показва, че божествената и човешката природа не са две части, две реалности, които са поставени заедно, и които биха могли да бъдат видяни също отделно. Божествеността и човечността в Христос не са като две събрани части, като две създадени същества поставени заедно, за да осъществят една нова реалност. Божествеността и човечността не са две симетрични реалности. Това е така, именно защото божествеността превъзхожда винаги по един невъобразим начин човечността на Христос, която както вече знаем е сътворена. Оттук следва, че съединението на двете природи няма нищо общо с нашия човешки начин на мислене. Човешката природа на Исус не е съществувала преди да се съедини с божествената му природа, обаче тази негова човешка природа вече е била сътворена още в началото на Неговото съществуване в лицето на Сина.
Последното наречие е ἁ-χωρίστωϛ (inseparabiliter, неразлъчени). С това догмата казва, че божествената и човешката реалност на Исус не съществуват в изолация една от друга, но са свързани помежду си една с друга. Разграничаване всъщност не означава разделяне (разлъчване). Говорим за едно „ипостатичното съединение” (unione ipostatica), именно защото ипостасът на Логос ги свързва по между им. Под израза „неразлъчени” (неразделени) може да се каже и в положителен начин: а именно, че двете природи са свързани по между си. Едната реалност има отношение към другата и не съществува без другата, (но не става другата!). нека да си припомним, че още в началото Тертулиан вече беше казал следното: „Videmus duplicem statum, non confusum sed coniunctum in una persona, Deum et hominem Iesum - Виждаме два начина на съществуване, не смесени, а съединени в една личност. Бога и човека Исус” (Вж. Adversus Praxean)17.
Този начин за определяне на връзката между божествеността и човечността в Исус Христос се противопоставя на всеки опит да ги объркват (монофизитите) или разделят (несторианите). Монофизизмът, който поглъща човешката природа на Исус в неговата божествена природа го намираме навсякъде: смята се че божествената природа на Исус му била дала свръхчовешки сили. Халкидонската догма обаче казва друго: казва, че Исус с човешката си природа е “подобен на нас във всичко освен в греха” (Евр 4,15). Това догматично твърдение не позволява никакво изключение. Дори и девствеността на Мария трябва да бъде разбирано в този смисъл. Въпросът, който идва на ред е дали ако Исус имаше земен баща, щеше да бъде подобен на нас във всичко? Ако беше така то това можеше да бъде едно голямо и много важно изключение за нашата човешка идентичност. Това, че Исус беше без грях не означава че е бил по-малко човек от нас, а напротив Той е истински човек. Колкото повече човек е съединен с Бог толкова повече той открива своята автентична човешка идентичност. Думата „грях” не трябва да се приема на първо място в морален смисъл, а в богословски: връзката на Исус с Отца не беше разрушена, а напротив тя беше непокътната. С целия си човешки начин на живот Исус показваше, че живее своята синовност с Отца. Заради общуването си с Бог, в което Исус знаеше, че е обичан безусловно от Отца, Той не живееше в страх за съдбата си. Неговата божественост е повлияла на човешкото му съществуване единствено само дотолкова колкото да не се страхува за съдбата си. Исус е човекът, който живее в общение с Бог и помагайки на другите да участват в това синовно общение с Отца Той ги освобождава от властта на страха за тяхната съдба. Именно в това се състои същността на спасението.
Сподели с приятели: |
