Информацинонен бюлетин

Тревожността е естествена и нормална емоция. Тя може да бъде адекватна реакция на външен или вътрешен дразнител, но може и да прерастне в патологично състояние (тревожно разстройство), нарушаващо сериозно психичното и социално функциониране на индивида, а също така и до значимо понижаване на качеството на живот.

Тревожните разстройства са сравнително добре проучени и описани. Те подлежат на терапевтично повлияване. Най-доброто лечение на тревожните разстройства е комплексно – както с медикаменти, грижата за което имат лекарите-психиатри, така и с психотерапия, провеждана от квалифициран психотерапет. Изследванията показват, че комбинираното лечение с медикаменти и психотерапия при тревожните разстройства е по-ефективно от лечението само с медикаменти или само с психотерапия.

_______________________________________

ПАНИЧЕСКО РАЗСТРОЙСТВО

Д-р Ирина Лазарова

“… По принцип съм много смел – продължи той тихо – само днес по случайност имам главоболие”, Л. Карол, “Алиса в Огледалния свят”Някъде в човешката история страхът се е превърнал в постоянен спътник …

„В действителност за много хора по света животът никога не е бил по-сигурен от сега. Властта ни над природата никога не е била по-голяма във всяко отношение – и въпреки това никога не сме изпитвали по-голямо безпокойство. Бушмените в Калахари – лишени от всичко онова, кото имаме ние, и водещи древния живот на ловеца, непредсказуем и опасен, се чувстват по-сигурни, отколкото се чувстваме ние, при цялото ни охолство сами вечер в леглата си?”

Когато ни сграбчи страхът, мозъкът отделя невромедиатори, които дават сигнали в цялото тяло. Всчки познаваме физическото усещане – потни длани, учестено дишане, учестен пулс, стомашен дискомфорт – поведение, известно като „бий се или бягай”. Тези усещания сигнализират на организма да търси прикритие, да се защитава. Храносмилателният процес спира, кръвта отива към долните крайници; постепенно целият организъм се оказва в опасност. Организмът е в стрес. Често повтарящите се такива състояния с времето дават отражение върху здравето, самоуважението – и в крайна сметка – върху благополучието ни.

Като цяло телесните прояви на емоционалните ни реакции се превръщат в биографично сведение, което разкрива силните и слабите ни страни, надеждите и страховете ни.

В днешно време, за разлика от първобитните си предци, ние израстваме и се формираме в изпълнена с напрежение атмосфера. Страхът е зададен в организма, за да му помогне да бяга от хищниците или да намери прикритие от природните стихии. На практика той не е бил използван за друго и затова се е появявал единствено в моментите, когато наистина има нужда от него. В днешно време от самото ни раждане безпокойството витае навсякъде – от родилната до заседателната зала. Но истински никога не знаем кога лошото наистина се е случило и дали не ни дебне нещо още по-страшно и разрушително зад ъгъла. Вместо да се наслаждават на живота и само от време на време да усещат прилив на адреналин при сблъсъка с истинска опасност, телата ни живеят в състояние на постоянна готовност за най-лошото. Освен това медиите се опитват трайно да провокират тъкмо тази ни готовност и ни оставят още по-уплашени – от оръжия, тероризъм, природни бедствия, птичи грип и т.н.

Реалността непрестанно ни показва, че на практика колкото повече трупаме външни маркери на сигурност, толкова по-малко контрол имаме върху живота си. Непрестанно витае болезнения въпрос: “Ами ако…!”. Когато властва страхът, няма настояще – има само негативни спомени и безпокойство за бъдещето. Много често човек даже не осъзнава, че се страхува, а още по-малко – от какво се страхува. Още повече, че в днешно време съществува своеобразно табу върху откритото обявяване на страховете ни. Поради това сме формирани да развиваме редица стратегии за скриване на страха, до степен, че успешно и категорично го скриваме и от самите себе си. Често хората, които се страхуват са много дейни, справящи се, успешни и никога на никого не би му хрумнало в ежедневието да допусне, че те се страхуват. За да прикрият страховете си на всички нива, тези хора не рядко се захващат с грандиозни, дори рисковани дейности – стават алпинисти, мисионери, бизнесмени, политици и т.н. Обикновено стратегията е толкова успешна, че индивидът вече не усеща основополагащия страх, мотивирал избора.

Така започваме да имаме съблазнителната илюзия, че имаме контрол върху живота си и дори върху света като цяло. Разбира се, без да си даваме сметка, че потребността ни да упражняваме контрол е резултат от стаените ни базисни страхове. Единственият предател в това отношение най-неочаквано се оказва тялото ни. Само то, независимо от грижите, които полагаме за него в определени моменти, на пръв поглед без основателна причина дава сигнали, че сме в опасност.

Такъв сигнал, който няма как да бъде подминат или потиснат е пристъпът на паника. Внезапно пулсът ни се ускорява, започваме да се потим обилно, не можем да си поемем въздух, загубваме способността си да мислим ясно, прималява ни, краката и ръцете ни изтръпват; в главата ни огромен мигащ червен надпис оповестява: ”Опасност! Припадам! Умирам! Всичко свършва!”

Пристъпите на паника, паническото разстройство и медицинските класификации.

Според Международната класификация на болестите – Х ревизия, паническото разстройство или епизодичната пароксизмална (пристъпна) тревожност спада към групата на тревожните разстройства. То се характеризира с повтарящи се пристъпи на силна тревожност (паника), които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което изглеждат непредсказуеми. Симптомите варират при различните пациенти, но най-често срещаните са: внезапен пристъп на сърцебиене, болка в гърдите, чувство за задушаване, световъртеж и чувства за нереалност (деперсонализация или дереализация). Почти неизменно се срещат вторичен страх от смърт, загуба на контрол или полудяване. Отделните пристъпи обикновено продължават няколко минути, а честота им варира в значителна степен. Пациентите в пристъп на паника често изпитват нарастващи по интензивност страх и вегетативни симптоми, достигащи своя максимум на върха на пристъпа. Ако това се случва в определена ситуация – в автобус или сред много хора, пациентът може впоследствие да избягва подобни ситуации. По подобен начин, честите и непредвидими пристъпи на паника водят до чувство на страх от оставане сам или отиване на публични места. Паническата атака често бива последвана от траен страх от нова атака.

За да бъде поставена със сигурност диагнозата “Паническо разстройство”, трябва да са на лице няколко пристъпа с изразена вегетативна тревожност за период от около 1 месец в обстоятелства, където няма обективна опасност, като между пристъпите трябва да има период сравнително свободен от симптоми на тревожност (макар че е честа предварителната тревожност на очакване)

Според други класификации се разграничават основно два типа паническо разстройство – с агорофобия и без агорофобия.

Паническото разстройство с агорофобия се характеризира с настъпване на паническите пристъпи предимно в тълпи, обществени места, пътувания далеч от дома или пътувания сам. В резултат на това се формират трайни страхове от открити пространства, присъствие в големи тълпи от хора, където е затруднено внезапното бягство към сигурно и защитено място (най-често дома), страхове от напускане на дома, влизане в магазини, влакове, автобуси, самолети. Много от пациентите се ужасяват от мисълта, че могат да колабират на публично място, без да има кой да им помогне в този момент на безпомощност. Липсата на лесно достъпен изход е една от ключовите характеристики на много от агорофобните ситуации. Впоследствие избягването на застрашаващата ситуация се превръща в основен проблем, който може да доведе до сериозна социална изолация.

Единични панически пристъпи могат да се срещнат при различни други видове психични разстройства (депресия, биполярно разстройство, генерализирана тревожност, социална фобия и т.н.), но те са трайна характеристика на основното заболяване. При определени обстоятелства и в определени периоди от живота, епизодични панически пристъпи могат да сполетят и напълно здрави хора, които никога повече да не се повторят, без да се оформя паническо или друго психично разстройство. Състояния, подобни на паническите атаки биха могли да бъдат регистрирани и при някои соматични страдания, но те нямат характеристиката на класически панически пристъпи.

Персистиращото паническо разстройство има негативен ефект върху почти всички аспекти на ежедневния живот на хората, които имат този проблем – работата, придвижването, интимните, партньорските отношения, себереализацията, социалните контакти, икономическия статус и т.н. Поради това то може да се нареди сред социално значимите разстройства, като придобива смисъла на цивилизационен проблем.

Колко често се среща паническото разстройство?

Статистиката показва, че най-общо 15 на всеки 1000 души в общата популация развиват паническо разстройство в даден период от живота си. В различните страни на света тази цифра незначително варира, но като цяло не съществуват значими етнически и расови различия.

Някои от проучванията показват, че на практика в цивилизования свят, всеки трети е имал поне един панически пристъп по някое време от живота си.

Паническото разстройство се среща малко по-често при жени отколкото при мъже, като началото е обикновено в ранната зряла възраст. При мъжете паническото разстройство често е маскирано.

За възникването на паническите пристъпи основно съществуват два вида теории – биологични и психологични. Тук ще представим част от психологичните теории, вклчващи когнитивните модели.

Това, което основно регистрират хората имащи панически пристъпи са телесните симптоми и чувството, че животът им е застрашен. Това е и основната причина за търсене на помощ. Повечето хора след първите панически пристъпи са почти напълно убедени, че имат някакава телесна болест или начало на такава, която в краткосрочен или дългосрочен план застрашава живота им (напр. сърдечно-съдово заболяване; инфаркт и т.н.). Поради това се обръщат към своите лекари и започват продължителни и детайлни изследвания за да установят причината и да започнат незабавно лечение. Обикновено такава непосредствена соматична причина не се открива. Това обаче често води до загуба на доверие в лекарите, засилва неимоверно опасенията и често води до оформяне на интензивни хипохондрични идеи (високо ниво на тревога за здравето), които доминират в ежедневието.

Основните емоции, които се идентифицират по време на паническите пристъпи са: силна тревога, страх, ужас. Основните мисли, които мълниеносно се появяват в главите на хората в тези моменти са: “Умирам!…Губя контрол! Ще полудея! Ще припадна!”. Това кара хората да се чувстват крайно безпомощни и незащитени и да се оптиват да избягват ситуациите, в които са настъпили паническите атаки. Давайки си сметка, че при тези пристъпи са изпитали силен, необоснован и неконтролируем страх, хората започват да се страхуват от самия страх.

Хипохондричните идеи и избягващото поведение са едни от най-трудно преодолимите последствия от паническото разстройство.

Когнитивен модел на панически пристъп:


Възникването на гореописания “порочен” кръг от катастрофални мисли и свързаните с тях негативни емоции, които довеждат до интензивни телесни симптоми, довежда до разгръщането на паническата атака. Интензивните телесни симпотми допълнително се интерпретират катастрофално като застрашаващи в ситуацията, което довежда до покачване интензивността на тревогата и ужаса.

Преживения панически пристъп довежда до опасения от настъпване на нов такъв. Формира се поведение на избягване, като постепенно се стига до там, че хората започват да избягват не толкова евентуалната заплашваща “катастрофа”, а самата тревожност, т.е. бягат от страха.

Поведението на търсене на безопасност може да се раздели на три категории, които могат да се проследят при различните хора, страдащи от паническо разстройство:
- Избягване на ситуации, в които преди е регистриран панически пристъп – с цел предпазване от очакваната опасност (колабиране, инфаркт, загуба на контрол, полудяване, публично излагане и т.н.). Индивидите вярват, че избягвайки ситуациите, избягват опасното събитие!
- Бягство от ситуации – в момент, когато се регистрира тревога и/или телесни признаци на евентуална паническа атака (предприемат се бързи стратегии за напускане на ситуацията или пространството, като ако са на лице затруднения за това, тревожността нараства главоломно)
- Поведения в рамките на ситуацията – с оглед активно предпазване от заплашващата катастрофа (подпиране, сядане, наплискване с вода, смучене на ментов бонбон и т.н.)

Като цяло рискът от развитие на зависимост към бензодиазепини или алкохол при хората, страдащи от паническо разстройство е по-висок от общата популация, тъй като тези субстанции често се използват за справяне с настъпилата тревожност, а често и превантивно при предвиждане на такава в определени ситуации.

Както при повечето тревожни разстройства, понастоящем терапевтичните подходи за справянето с паническите пристъпи са два – медикаментозни и психологични.

Медикаментозното лечение на паническото разстройство включва прилагане на антидепресанти, които имат дългосрочен ефект върху интензивността на пароксизмалната тревожност и на транквилизатори (най-често на бензодиазепини), които се използват в началото на лечението, главно за овладяване на ситуативно възникналата тревожност и телесните й еквиваленти.

Психологичните подходи включват психотерапевтична работа в дългсрочен план за справяне с психологичните причини, довели до възникване на паническото разстройство. Най-ефективни от психотерпевтичните подходи се оказват когнитивно-поведенческите, които са свързани с идентифициране на негативните автоматични мисли и управление на ситуативната тревожност.

Опитът показва, че медикаментозното лечение на паническото разстройство е ефективно средно в около 30-50% от случаите, а когнитивно-поведнечската терапия е ефективна в около 90% от случаите.

Така или иначе, от съществено значение за справяне с паническото разстройство е навременното започване на терапия, преди поведението на избягване, болезненаната тревога за здравето и социалната изолация да станат стил на живот.

БАЩА МИ СТРАДА ОТ ШИЗОФРЕНИЯ ОТ ДОСТА ГОДИНИ…

 

Отговор

Да, съществуват програми за подпомагане на хора с увреждания, включително с увреждане в резултат на тежко и продължително психично разстройство, въпреки че като цяло са крайно недостатъчно и не добре функциониращи. Или поне тези, които са финансирани от държавния бюджет. Става въпрос за социалните услуги “личен асистент” и „социален асистент”. Те се предлагат не постоянно, а само тогава, когато има финансиране. Тоест характерното за този тип услуги, предлагани от държавата чрез Агенцията за социално подпомагане, е, че не се предлагат устойчиво и са за определен, сравнително кратък период от време. Причината за това е, че през последните години подобни социални услуги се предлагат в рамките на програми, финансирани от ЕС. Например през пролетта на 2015 г. стартира проект „Нови възможности за грижа„, финансиран от програма „Нови алтернативи” на ОП „Човешки ресурси”. Програмата стартира през април и ще продължи 10 месеца.  Потребителите, кандидатстващи за услуги по тази програма трябва да докажат с ТЕЛК решение или с актуална епикриза от медицински лица нуждата си от асистент. Документите, с които потенциалните потребители на услугата кандидатстват се подават в Дирекция „Социално подпомагане” по местоживеене. Процедурата е силно бюрократизирана и не е реалистично да се очаква, че човек с дефицити в социалното функциониране поради психично увреждане ще може сам да се справи с изпитанията, пред които бюрокрацията ще го изправи Разбира се, има и частни фирми и организации, които предоставят социални услуги срещу заплащане.

Споменатите по-горе две социални услуги (личен асистент и социален асистнет) са социални услуги, предоставяни в общността – в населеното място, там, където потребителят живее. Обаче, поведението на баща ви, такова, каквото го описвате изглежда от естество, което предполага по-висока степен на зависимост от грижи, каквато обикновено може да се постигне чрез социални услуги от резидентен тип, тоест чрез настаняване на потребителя в място, в което екип от професионалисти ще предоставя услуги денонощно. Такива услуги са „център за социална рехабилитация и интеграция”, „дневен център” и „защитено жилище” (подредени са въз основа на повишаване на степента на загуба на автономност на клиентите). Все пак е важно да се знае, че ползването на тези услуги става с информираното съгласие на потребителите. Ако състоянието на баща ви е много влошено и предполага психиатрично лечение в стационар, това може да бъде основание от страна на социалните служби да откажат предоставяне на социална услуга и да препоръчат предоставяне на медицинска услуга (активно лечение). Проблемът с недостатъчната продължителност на стационарното психиатрично лечение е широко разпространен. На няколко пъти е ставало въпрос за това в предишни консултации. Формално няма ограничение за продължителността на лечение и всеки психиатричен пациент има право да бъде лекуван толкова продължително, колкото налага състоянието му, включително като се продължава срока на задължително лечение (ако лечението е било постановено с решение на съда). Тоест единствените валидни аргументи при взимане на решение за преустановяване на лечението могат да бъдат само клинични – състоянието на пациента. С други думи лечението трябва да продължи до тогава, докато не е постигнато овладяване на симптомите в задоволителна степен – такава, която обезпечава сигурността на пациента и неговото обкръжение след изписването, както и възможността за неговото социално вграждане чрез ползване на социални услуги в общността. Ако това не е възможно да се случи, пациентът би следвало да се насочи към социални услуги от резидентен тип. Имайте предвид, че според закона това следва да е грижа на лечебното заведение, в което е настанен чрез социалния работник там. Разбира се, обичайната практика в България е далеч от добрата практика в това отношение и изискванията на закона имат пожелателен, вместо императивен характер. Ако смятате, че правата на баща ви в качеството му на пациент са нарушени, можете да се свържете с адвокат, който да ви посъветва какви правни действия да предприемете в негов интерес.

СИНЪТ НИ ОТКАЗВА ВСЯКАКВО ПОСЕЩЕНИЕ ПРИ ПСИХИАТЪР