Истории за личности и буболечки Книга 1

170 сама си призна по-късно, и кампанията започна да набира скорост. Някой беше заснел сценката, аз тъй и не разбрах кой, и един ден се опитаха да ми внушат, че ще трябва да излъча въпросното филмче. Аз пък се заинатих и отказах. То така и не видя бял свят.
Плесникът на Нешка трябваше да има ефект, равен поне на залпа на
„Аврора“ в тъпите глави на заговорниците. Това не се случи, обаче Нешка беше сериозно притисната. Репутацията ѝ пред публиката не пострада особено, но пътищата ѝ към номенклатурата бяха отрязани напълно.
Тръгнаха приказки, че това е резултат от намеса на „братушките“, вървяха и други небивалици, самият Живков си позволи някои крайно безтактни за класата му на опитен политик изказвания, в които забърка и Светлин Русев.
Той всъщност смяташе, че Нешка върви по „грешния път“ заради влиянието на Светлин – тия неща специално за Светлин са загатнати и в книгата на бив- шия секретар по пропагандата на ЦК на БКП Стоян Михайлов „Политически фрагменти“, също и в други сборници със стенограми от заседания на
Политбюро, които вече видяха бял свят.
Днешната дама, за която споменах, а тогава прелестно момиче, също си свърши работата в акцията за дискредитирането на Нешка.
Второто действие на тази история настъпи, когато три години по-късно момичето написа писмо до Нешка, с което сърцераздирателно ѝ се извиняваше.
Изглеждаше, че равносметката на аферата е следната: един плесник, една абсолютна световна титла и още няколко златни медала, спечелени от момичето под ръководството на Нешка – и едно разкаяние.
Идваме в наши дни. Малко преди да поканя Нешка в „Събеседник по желание“, се появи мемоарна книга на въпросното момиче. Тя е посветена основно на инквизициите на Нешка, на порочните ѝ методи и пр. Някои вестници препечатаха най-пикантните епизоди. И нямаше как – в
„Събеседник по желание“ трябваше все пак да кажем две думи и за книгата.
Нешка беше пределно лаконична и дори притеснена – разбирам я, защото ако си беше отворила устата, щяхме да научим доста мерзки неща за мемоарист- ката, а тя се колебаеше дали изобщо да ги споменава. Разказа ми ги преди предаването и аз също не се почувствах добре.
И реших да не се занимавам с момичето, но все пак да цитирам набързо писмото ѝ от 29 декември 1991 година. Ето фрагмент от него: „С течение на времето много по-ясно и точно мога да си дам сметка за всичко, което се случи през последните години в художествената ни гимнастика. Късно разбрах, че конфликтът, който избухна между мен и Нешка Робева на базата на проблеми в предолимпийската ни подготовка, бе грубо използван за нейното политическо, творческо и морално дискредитиране. А всъщност тя е човекът, който ме изгради като състезател.“ Толкова.

171
Сетне мемоаристката се появи по телевизията при един бивш мой чирак и съвсем се оплете.
Книгата ѝ е наистина нещо уникално – с две изключения никой не е пожален в нея, нито съотборничките ѝ, нито треньорките ѝ. Всички са унизени по някакъв начин – от Лили Игнатова до лекоатлетката Стефка
Костадинова. Перото на дамата сякаш е непрекъснато топено не в мастило, а в отрова. Усеща се как тя стиска зъби, за да изглеждат нещата прилични, обаче на доста места не издържа и направо започва истерично да крещи.
Изповедта ѝ трябва да бъде нещо като некролог за Нешка и за „комуни- стическия“ спорт изобщо. Не е лошо да разполагаме и с подобна гледна точка. Отделен е въпросът колко достоверна е тя. Сърцераздирателните подробности преливат от всяка страница – глад, порочни отношения, тормоз от колежки и треньорки. И откровени маниащини.
Веднъж преди поредното състезание изчезнали бухалките на дамата. Тя ги търсила навсякъде – няма ги и това е. На сутринта обаче те се появили точно там, където ги била оставила предната вечер в залата. Сега коментарът е, че били отмъкнати, за да бъдат заредени с лоша енергия!
Изглежда, Нешка Робева е разполагала и със специален отдел, в който десетина екстрасенси са зареждали с лоша енергия бухалките или обръчите на неудобните ѝ състезателки.
Разбира се, едновремешната шампионка е в правото си да си спомня както намери за добре онези години – стига това да не се превръща в кражба на минало, в което мнозина се специализираха през годините на Прехода.
Нейната книга се яви едва в края на 2012 година – преди това тя спечели първото място в телевизионното шоу „Денсинг старс“ и вероятно е решила, че поне част от предишната ѝ слава е напомнила за себе си. Къде е зяпал онзи отдел за лоша енергия на Нешка, е отделен въпрос, може би вещиците са били в отпуск.
Както стана дума, в разговора ни Нешка отказа, а и аз не настоявах да разчопли ония истории от края на 80-те години, които днес продава състезателката ѝ. Може би е права, но може и да не е. Защото ако тя продължава да мълчи, за времето ще остане едно мрачно и тягостно свидетелство, което я представя в черна светлина.
И сега за основното – за късната храброст на нашите фалшиви черни овце, която обезателно е гарнирана с къса памет, при това твърде удобна.
Дори да приемем, че всичко в книгата е светата истина, тогава откъде, по дяволите, се е пръкнало онова писмо на мемоаристката от 1991 година, което цитирах набързо във „Всяка неделя“?
Преодоляваш някак магиите на отдела за лоши енергии на Нешка, правиш се на борец срещу нейните методи – ами това писмо, то как може да бъде обяснено?

172
То как се пришива към историята на Бианка?
На мен ми стои като една кръпка, доста раздърпана при това. Нешка беше донесла и доста други документи и свидетелства, на които реших да не обърна никакво внимание, понеже още не бях прочел докрай книгата. А сега, когато вече я дочетох, съжалявам, че не им дадох гласност, независимо от съпротивата ѝ.
Направих си труда да издиря и стенограмата от участието на самата
Бианка в „Събеседник по желание“ – това е станало на 27 септември 1987 година, след световното първенство във Варна, където тя стана абсолютна световна шампионка. Беше ми много любопитно дали по някакъв начин тя ще загатне за тормоза и издевателствата, на които до този момент е била подлагана години наред. Нищо подобно не усетих – имах насреща си едно самоуверено и щастливо момиче, никакъв намек за тъмни сили, никакво намигане по посока на концлагера, който е обитавала – според днешните ѝ твърдения.
Момиче, за което е било важно да попадне в спортната зала, за да стане
„пълноценен гражданин“; момиче, което би направило всичко, за да изпълни дневната си норма дори ако трябва да стои и нощем в залата; момиче, което твърди, че всички трябва да имат „такъв пълноценен ръководител като нашата Нешка“; че „един талантлив човек без пълноценен ръководител не може да изяви докрай своя талант“; момиче, което може да каже всичко в очите на Нешка...“, и т.н. – хайде стига, моме, че ще ме разплачеш.
Всичко това е казано през септември 1987 година – а няколко месеца след това Нешка набързо става злодей, после през 1991 година пак е кумир, от който мемоаристката иска прошка на колене, а през 2012 година отново е злодей нечуван.
Тия превращения изглеждат шизофрении, но те имат едно просто обяснение в интимната история на мемоаристката. Ако се спра обаче на тях, ще заприличам на някои мои недоучени чираци, затова няма да го направя.
Пак според тия твърдения – цитирам от книгата: „В България по онова време се работеше на принципа „Създай герой... и го унищожи“! Това бе залегнало в отношенията треньор-състезател. Треньорът трябваше да контролира всичко. Желанията, мислите, копнежа, мечтите, живота на състезателя си. За да може лесно да го принуждава да преодолява себе си в тежките тренировки...“
Хубаво звучи, антикомунистическата риторика е убедителна. Обаче ако се бях обадил примерно на машината за медали – плувеца Майкъл Фелпс, с молба да коментира този пасаж, той сигурно щеше да попита кой идиот казва тия баналности и какво лошо има в това?
Ами това е големият спорт, такъв е бил, такъв е и днес, такъв ще си остане. Фабрика за роботи – другото са празни приказки. От велика Америка

173 до Китай е все същото.
Въпросът е дали някой те принуждава да бъдеш част от тази фабрика – или не.
Храбрата мемоаристка не дава отговор на този въпрос, а той е най- важният. Другото е късно блеене, късна отмъстителност, късна отрова.
„Колко ви обичам, другарко Нешка, колко ви уважавам, колко съм ви задължена“ – това през 1991 година.
Обаче сега трябва да си продам книжката – а днес това може да стане само ако тя е заредена с отрова.
По телевизията, която днес най-често се превръща в гламав посредник, мемоаристката се опита да бъде великодушна към Нешка – и това мина, понеже домакинът ѝ като повечето телевизионни водещи изобщо не се интересува от скритите факти, какво остава да прочете една книга.
Великодушие от екрана – обаче сярна киселина с кофи за Нешка в книгата. И не само за нея. Как ще изтърпят например големите звезди на този спорт грандоманското отношение на мемоаристката, гарнирано със сълзливи отклонения – това дори не мога да си го представя. Но не е лошо и те да вземат отношение.
Не искам да преувеличавам значението на тази книга, обаче факт е, че в нашите безпаметни и разхвърляни времена най-достоверно сякаш се оказва последното свидетелство, последният сатър, който се стоварва върху
Миналото – и затова българската Истина винаги е раздробена, окървавена от нелепици и преувеличения.
Днес последният винаги е прав – и много често именно той затръшва вратата направо в лицето на Истината.
От тази историйка човек неизбежно ще си направи и едно тягостно заключение – че Минало се краде и с неблагодарност. Най-вече с неблагодарност. Това вече е станало част от българския ген.
Бъди неблагодарен, за да ти обърнат внимание.
За да си спомнят за теб.
Развей знамето на Неблагодарността – и ще имаш своята слава.
Майната ѝ на Истината.
През 1984 година Нешка казва по телевизията, че европейското първенство във Виена е пладнешки грабеж в полза на рускините. Всички очакват тежки санкции заради думите ѝ. Слизат от самолета в София и веднага им нареждат на другата сутрин да се явят в ЦК при Живков. Отиват, а той се смее: „Ама, какво, а, бихте ги руските другарки! Е, ние сме си братя, ама като можем да ги бием, ще ги бием!“ И веднага им връчили прави- телствените награди – а обичайно ги давали в края на годината.

174
Веднъж питах Нешка – беше в началото на 2003 година, спокойно ли е около нея. Но ѝ припомних известната фраза, че ако водата е спокойна, това не означава, че няма крокодили. А тя отвърна: „Най-големият крокодил съм си аз... И ония, които аз съм създала.“
Странното е, че през всичките години на общуването им Ванга не я е съветвала да успокои характера си. Само веднъж – след скандала в
Народното събрание през 1988 година – ѝ казва: „Махни се от политиката, виждала ли си владика с пола?“
Нешка обича да припомня за последното желание на Рокфелер – да бъде погребан с ръце, вдигнати нагоре. За да видят хората, че нищо не занася в гроба.
А веднъж каза, че „Големите“ са отредили на България ролята на „еблив селянин“. Питах я какво има предвид и тя отговори така: „Имах предвид текста на една песен на „Бийтълс“ за това как се формират лумпените“. И допълни: „Само че над тези „Големи“ има други „Големи“. И аз съм абсолютно сигурна, че човек предполага, а Господ разполага.“
Казано е преди 15-и всички сме наясно с днешната „роля“ на България.
Поне засега тя е доста мътна..

175

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: