ПАНАХИДА ЗА МЪРТВОТО ВРЕМЕ

153 словото преди всичко.
Неизбежно е тук да припомня историята с Маркес. Когато идва в София, за да си получи международната литературна „Ботевска награда“, властите решават да го придружава покойният Веселин Йосифов, който беше един от най-остроумните устни разказвачи по онова време, човек със забележително чувство за хумор. Ден по-късно обаче Маркес поискал Левчев да го съпровожда, понеже навремето се видели за кратко в „Бодегида“ – кръчмата на Хемингуей в Хавана. Какво са си говорили там, не е известно, обаче
Маркес искал да продължат разговора. Извинявам се, че споменавам за българската награда на великия колумбиец – надявам се да не стана причина и той да бъде обявен за комуняга.
Ами как да не се сетим за портрета на Левчев, който е оставил Ален
Боске в спомените си, където срещаме някои от най-големите имена на миналия век, например Салвадор Дали и други от този калибър – Дали, който искаше всичко от славата, искаше да е навсякъде, дори между кутиите със сардини в някоя бакалничка в Тибет!
Левчев не ламти за подобна слава – но тя пък идва сама при него. Няма как да не се случи това след етюда за „сомнамбулния марксист Левчев“, написан от Ален Боске.
И как тогава да не го изпратиш на заточение някъде този „сомнамбул“ – в Баня, както е станало навремето, или в забравата – както се опитаха след
1990 година.
Фантастична е историята с онзи нов демократ, а иначе чист кретен, който веднага след промяната идва да инвентаризира фонтана в дома на Левчев!
Словесните пък фонтани на новите литературни комплексари се оказаха безсилни пред хора като Левчев...
Но той никога няма да ви каже сам за оценката на Боске и всички останали, той се крие от тези знаци на признание, дори се страхува от тях.
Имаме си една любима тема с него – накрая винаги се сдърпваме, но пак редовно се връщаме към нея като късни наркомани – това е темата за неговите архиви и специално за писмата до него. Нямате представа колко мистерии ще разкрият те и колко повече нови мистерии ще създадат. Но той е неотстъпчив засега, понеже в тези писма има несъмнено признание, и то световно към него.
Той и жестовете, които е правил през годините, винаги ги е потулвал – например към Блага и дълго мачкания ѝ роман „Лице“, също и към
Константин Павлов.
И е смешно да го противопоставят на този или онзи, например на
Павлов – по-добре щеше да е през 1988-а да бяха направили нещо за него, както направи Любо.
Когато през същата година спряха предаването ми след скандала с

154
Амосов – напълно заслужено, естествено, понеже словесната бомба, която той хвърли срещу комунистическата идеология, имаше унищожителен ефект – Левчев написал писмо до „Работническо дело“, което си остава непубликувано. Но не ми каза тогава, а пък всяка неделя вечер неизменно се събирахме у тях – да си разгримирам душата с уиски, както той казваше.
Няма късен героизъм – има ранна храброст в тази книга.
Най-хубавото определение за поезията му, което дълго сме дъвкали с него, е следното: че тя е „Поезия на загубата“ – един македонец го изрече, когато връчваха на Левчев „Лавровия венец“ в Струга. Сред досегашните носители на тази награда шестима са Нобелови лауреати. А тук, в София, през зъби съобщиха за това. Такива сме си ние – скърцането със зъби е любимото ни занимание, и на оня свят го практикуват някои.
Да, поезия на загубата. Но затова пък цялостният му живот – и така излиза от тази книга – е животът на победата.
Книгата прелива от достойнства. Едно от най-важните е: уважение към миналото, опит то да се провиди – отново и отново – по достоен начин. Това е много ценно качество, понеже днес всеки се опитва да препикава това минало, да се държи гнусно с него сякаш е някаква блудница несретна.
А Миналото е най-горният камък от сградата на Историята, нейният покрив – много обичам да повтарям тази фраза.
Левчев има едно стихотворение – „Покриви“, което всеки, който има поне малко разум, би искал да е посветено на него – идеята там е същата. А то е писано преди 40 години, когато бъдещото време беше единствено валидното. Гледайте напред, така ни казваха – в нищото, както се оказа по- късно.
Тази книга е удивително четиво, никой друг не е в състояние у нас по подобен начин да опише живота си и хората, с които го е прекосявал. Тя прави чест на издателство „Ентусиаст“ – и ако, както се чува, оттам успеят да уговорят Маркес да дойде отново в София, нека знаят, че той пак ще иска да го съпровожда Левчев...
В днешните недонаправени времена, в които всеки нахален несръчко минава за писател, много трудно можете да срещнете книга, която да ви въодушеви. Тази със сигурност ще го постигне. А това е велико усещане за читателя...
Спомням си за едно учредително събрание при президента Първанов.
Основаваше се комитет за честването на Холокоста. Бяха доста хора. Лили
Иванова също и през цялото време ме питаше кой кой е. А после изведнъж взе да се опасява, че може да хване бълхи, понеже до нея някакъв брадат човек се почесваше усърдно. А той беше филмов режисьор и директор на театър.

155
После всички започнаха да се почесват по главите, когато един от присъстващите, известен еврейски интелектуалец, предложи в рамките на честването българският народ да се извини – понеже няколко хиляди евреи извън спасените все пак не били опазени от Борис III и били депортирани към лагерите на смъртта.
Тишината продължи толкова дълго, колкото никога по-рано в
Президентството. И тогава се обади Любо Левчев, нито веднъж не съм го виждал толкова гневен. И каза, че ще напусне комитета, ако българският народ трябва да се извинява. И други събраха смелост и го подкрепиха.
Паси се опита да замаже както винаги конфуза. Обърна го на алъш- вериш. „Ами тогава – рече, – да направим два комитета. Един на тия, които са съгласни българският народ да се извини. И друг на несъгласните българският народ да се извинява.“ И се засмя кръшно.
Никой дори не го погледна.
Аз, ако не сте забравили, съм арменец. Обаче я да почнем по малко и ние да се извиняваме на българския народ. Всички поред.
Не мога да разбера защо Левчев мълчи при повече от стоте си чужди издания, когато някой – с три мижави книжки – се гримира като най- превеждания български автор? Защо никога не посегна с тежкия си юмрук?
Има една история, която той разказва с удоволствие. Веднага след 10 ноември кооперацията им била навестявана всяка вечер от тълпите, които преди това демонстрирали пред телевизията. Викали известно време
„убийци“ под прозорците на кооперацията, в която по това време били останали само Любо и Дора, всички останали се били изпокрили по вилите си.
Двамата се прегръщали и треперели, по думите на Любо, но все пак – казва той – бяхме по-добре. Понеже пред съседната кооперация, където живееха значителна част от членовете на Политбюро, крещели „ Луканов е мошеник, а Лилов – педераст“.
„Пак се уредихме – казвал Любо на Дора, – виж какво викат за Лилов...“
После започнали да лепят на входната врата на кооперацията листовки, че трябва да им се конфискуват апартаментите. А веднъж дори се звъннало на вратата. Левчев доверчиво отворил, а там стоял някакъв мъжага с мътен поглед, който направо нахълтал в апартамента. Веднага започнал да го разглежда и накрая казал: „Че той съвсем не е голям и няма фонтан! Но все пак ще ви го конфискуваме!“
Познава изтънко политиката и като малцина се опитва да прониква в тайнствата ѝ; бил е неин принц, сетне беше и нейна жертва. За човек като него, който е повелител на словото и владее неговите мистични дълбини, политиката би трябвало да бъде нещо далеч по-примитивно. Обаче през

156 годините при безкрайните ни разговори винаги съм се озадачавал от едно и също – от усилията му да търси някакъв по-висш смисъл в случващото се в нашето политическо блато, а там обикновено няма нищо. Нашата политика е една проста дърводелска работилница – но Любо все не иска да повярва в това, все търси нещо по-дълбочинно. Малката наивност на Големия ум.
В едно от многобройните обсъждания на „инкриминираната“ повест на
Иван Динков „Хляб от трохи“ срещаме една прелюбопитна подробност.
Поетесата Станка Пенчева – редактор в списание „Септември“, където е публикувана повестта, казва, че не бива да се отнасят с „предубеждение“ към отделни автори, да виждат в тях „враг“ или „злоумишленик“. И в опита си да
„оневини“ Иван Динков тя се позовава на стих от Любомир Левчев, тогава главен редактор на вестник „Литературен фронт“, който също би трябвало да бъде укорен.
Ето го този стих от „Добрият самарянин“:

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: