Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Втора„Използвай смело, дръзки и нетърпелив младежо, случаят, който ти се предоставя.“ из „Освободеният Йерусалим“, 6:29 Кларънс Глиндън бе млад човек, който се радваше на значително богатство, не много голямо, но охолно и независимо. Родителите му бяха умрели и най-близка роднина му беше единствената му сестра, която бе много по-малка от него и бе останала в Англия под опеката на леля си. Още от рано той прояви значителни дарби в живописта и повече от възторг към изкуството, отколкото от нужда, реши да се посвети на една кариера, която английският художник обикновено започва с въодушевление и исторически композиции, за да се свърши с користни сметки и портрети на Алдерман Симпкин. Глиндън притежаваше – според приятелите си – значителен талант, но последният бе някак бърз и самонадеян. Постоянната и упорита работа не му допадаше и той повече се домогваше да бере плодове, вместо да сади дръвчета. Както повечето художници на младини, и той обичаше удоволствията и буйните веселби, отдавайки се без много да му мисли на всичко, което будеше фантазията или предизвикваше страстите. Той пропътува най-прочутите градове в Европа с изричната умисъл и искрено решение да проучи най-хубавите произведения на изкуството, което си бе избрал. Но във всеки град удоволствието често изкушаваше повече от амбицията и живата красота разсейваше неговото обожаване на безчувствените платна. Смел, обичащ приключенията, тщеславен, неспокоен, любознателен, той постоянно се впускаше в безумни проекти и се излагаше на опасности, които криеха някакъв особен чар за него, който бе рожба на мигновени импулси и роб на фантазията. Това беше в периода, когато трескавият дух на промяната проправяше своя път към оная гнусна гавра с човешките надежди: Френската революция… Заслепен от ранните зори на Революцията, Глиндън се чувстваше още по увлечен от ония странни явления, които я съпровождаха, и беше естествено за него, както и за другите, фантазията му, която блуждаеше сред бляновете на една социална утопия, да се вкопчва жадно към всичко онова, което обещаваха – далеч от прашните пътеки на обикновената наука – дръзките открития на някой вълшебен Елизиум13. В своите пътешествия, той се вслушваше с жив интерес – ако не и с явна вяра – в разказите за чудесата на някои от най-прочутите ясновидци, затова и умът му беше подготвен за впечатлението, което тайнственият Занони още от пръв поглед произведе върху него. Но е възможно причината за неговото лековерие да лежеше и другаде. Един далечен дядо на Глиндън, по майчина линия, се ползваше със значителна известност като философ и алхимик. Странни истории се носеха за тоя мъдър прадядо. За него се говореше, че бил доживял до възраст, която далеч надхвърля обикновения предел на смъртното съществувание и че запазил до края на живота си вида, който имал на зряла възраст. Той умрял най-накрая – както предполагаха – от скръб, заради ненадейната смърт на един правнук – едничкото същество, което изглежда бе обичал. Съчиненията на тоя философ, макар и редки, съществуваха и се намираха в библиотеката на Глиндъновия дом. Платоническият им мистицизъм, смелите им твърдения, големите обещания, които се прокрадваха през тяхната фигуративна и загадъчна фразеология, още от рано направиха дълбоко впечатление върху младото въображение на Кларънс Глиндън. Родителите му – нехаещи за последиците от насърчаването на фантазии, за които самата просвета на века им се струваше предостатъчна да ги предотврати или разсее – обичаха през дългите зимни нощи да говорят за живота на тоя именит техен прадядо, тъй както го помнеше фамилното предание. И Кларънс тръпнеше от удоволствие, примесено със страх, когато майка му шеговито откриваше поразителна прилика между чертите не младия потомък и избледнелия портрет на алхимика, който висеше над камината и беше гордост за дома им и предмет на възхищение и почуда за приятелите им. Дядото наистина е много по-често, отколкото ние си мислим, „баща на човека“ 14. Аз казах, че Глиндън обичаше удоволствията. Податлив на приятни впечатления, какъвто трябва винаги да бъде един артист, безгрижният му живот на художник, преди да се залови за сериозна работа, хвърчеше от цвят на цвят. Той се наслаждаваше – докато преситата предизвика най-сетне реакция – от всички буйни опиянения на Неапол и най-сетне се влюби в лицето и гласа на Виола Пизани. Но любовта му, като амбицията му, беше неопределена и непостоянна. Тя не задоволи цялото му сърце и не изпълни цялото му естество. Не защото му липсваха силни и благородни чувства, а защото душата му не бе още достатъчно зряла и готова за тяхното развиване. Както има определено време за цъфтеж и друго – за плод, така и сърцето, когато цветовете на въображението започнат да вехнат, започва да зрее за страстите, които цъфтежът предхожда и предвещава. Еднакво весел и в самотното си ателие, и сред добри другари, той не беше още достатъчно познал скръбта, за да обича дълбоко. Защото на човек трябва да му се отщат дреболиите на живота, преди да разбере напълно цената на най-великите неща. Само повърхностните сенсуалисти15 във Франция, на техния салонен език, наричат любовта „лудория“. Любовта, разбрана както трябва, е Мъдрост16. Впрочем светът блазнеше твърде много Глиндън. Неговата художествена амбиция се стремеше към похвалите и одобрението на онова мизерно малцинство, пребиваващо на повърхността на Живота, което ние наричаме публика. Подобно на ония, които мамят, той постоянно се боеше да не бъде сам измамен. Той нямаше доверие в кротката невинност на Виола. Той не можеше да рискува да направи едно сериозно предложение за женитба на една италианска актриса. Но скромното достойнство на девицата, а и нещо добро и благородно в собствената му природа, го караха да се въздържа от някои по-обикновени, но по-малко честни намерения. Така че тяхната близост приличаше повече на благоволение един към друг и на взаимна почит, отколкото на страст. Той посещаваше театъра и прескачаше зад кулисите, за да говори с нея. Той пълнеше албума си с безбройни скици на тая хубавица, която го очароваше и като художник, и като влюбен. И ден след ден той плуваше сред едно изменчиво море на съмнение и нерешителност, на любов и на подозрение. Последното бе постоянно подхранвано, дори срещу собствения му разум, от трезвите съвети на Мервал, който бе практичен и делови човек. На другия ден след оная нощ, с която започна настоящата част на моя роман, Глиндън се разхождаше, яздейки на кон, по бреговете на Неаполския залив, отвъд пещерата Позилипо. Беше минало пладне. Слънцето бе изгубило доскорошния си пек и хладен вятър повяваше от грейналото море. Той забеляза един човек, приведен над един каменен къс край пътя, и когато се доближи до него, позна Занони. Англичанинът го поздрави учтиво. – Да не сте намерили някоя старина? – рече той с усмивка. – Те са толкова много по тоя път, като раковини. – Не – отвърна Занони. – Старината, която търсех, е от ония, които датират откак свят светува, но които Природата оставя вечно да вехнат и да се възраждат. При тия думи, той посочи на Глиндън една малка билка, с бледосин цвят и грижливо я сложи в пазвата си. – Вие навярно сте билкар? – Да. – Това занятие е – казват – много интересно. – За ония, които го разбират – без съмнение. – Рядка наука ли е това? – Много рядка! Дълбокото ѝ опознаване сякаш е измежду ония изкуства, които са загубени за днешната повърхностна и банална философия! Мислите ли, че са неоснователни преданията, които достигат смътно до нас от дълбока древност – подобно на вкаменелостите, които днес намираме по планинските върхове и които ни показват докъде са се простирали водите? Каква е била Колхидската магия, ако не едно по-тънко проучване на Природата в най-дребните ѝ прояви? И какво – митът за Медея17, ако не доказателство за силата, която може да се извлече от семената и листата? Най-даровитите от всички жречески общества, тайнствените сестринства от Кут, за издирване на чиито вълшебства учените напразно се ровят сред лабиринт от легенди, са търсили в най-дребната билка онова, което вавилонските мъдреци са издирвали напразно може би в небесните светила. Преданието ни разказва още, че са съществували хора, които можели да погубват враговете си отдалеч – без оръжие, без мръдване. Билката, която хората тъпчат под краката си, може понякога да крие по-смъртоносна сила от оная, която вашите учени придават на най-мощните си военни оръдия. Можете ли си представите, че мъдреци от далечния Изток са идвали тук из тия италиански брегове, по стария Цирцейски провлак, за да търсят билки и бурени, които днешните фармацевти биха захвърлили като непотребни плевели? Първите билкари, първомайсторите на химията, са били онова племе, което древните от страхопочитание са нарекли Титани18. Спомням си веднъж, при бреговете на Хебрус в царуването на ... Ала това – каза Занони, като прекъсна рязко речта си и студено се усмихна – само губи време – и Вашето, и моето. Той се спря, впери поглед в Глиндън и продължи: – Млади момко, мислите ли че едно смътно любопитство може да замести сериозния труд? Аз чета в сърцето Ви: Вие искате да познаете мене, а не тая скромна тревица. Вървете си по пътя: желанието Ви не може да бъде задоволено. – Липсва Ви учтивостта на вашите сънародници – каза Глиндън малко раздразнен. – Да допуснем, че аз искам да се опозная по-отблизо с Вас, защо тогава да отхвърляте моите добри намерения? – Аз не отхвърлям ничии намерения – отвърна Занони. – Аз трябва да познавам ония, които желаят това. Но те мен, от своя страна, никога няма да могат да ме разберат. Ако искате да ме опознаете, това си е Ваша работа. Но аз Ви съветвам да ме отбягвате. – А защо сте толкова опасен? – На тая земя се срещат често хора, които, без да искат, са орисани да бъдат опасни за другите. Ако реша да предсказвам съдбата Ви с помощта на празните изчисления на астролога, аз бих Ви казал на техния презрян жаргон, че моята планета застрашава Вашия дом на живота. Не се изпречвайте на пътя ми. Предупреждавам Ви за пръв и последен път. – Вие презирате астролозите, а говорите на един жаргон толкова загадъчен, колкото и техния. Аз не съм нито комарджия, нито скандалджия. Защо тогава да се боя от Вас? – Както обичате. Аз казах… – Ще ви кажа искрено: Вашите думи снощи ме заинтересуваха и развълнуваха. – Аз знам това: хора като Вас се привличат от потайното. Тия думи жегнаха Глиндън, макар че в тона, с който бяха изговорени, нямаше нищо презрително. – Виждам, че Вие ме считате недостоен за Вашето приятелство. Нека бъде тъй! Сбогом! Занони студено отвърна на поздрава и когато англичанинът си отмина, той отново поде своите ботанически издирвания. Същата вечер Глиндън отиде, както обикновено, в театъра. Той стоеше зад кулисите да чака Виола, която бе на сцената в една от най-блестящите си роли. Театърът кънтеше от ръкопляскания. Глиндън се чувстваше вън от себе си от самодоволната страст и гордост на млад човек. „И това славно същество – си мислеше той – може да бъде мое!“ Докато стоеше тъй потопен в сладостни блянове, той усети слабо докосване по рамото. Обърна се и видя Занони. – Вие сте в опасност – рече последният. – Недейте си отива у дома тая нощ. Или, ако се приберете, недейте си отива сам. Преди Глиндън да се съвземе от изненада, Занони изчезна. И когато англичанинът го видя пак, той беше в ложата на един от неаполските благородници, където Глиндън не можеше да го последва. Виола слезе от сцената и Глиндън я посрещна изключително пламенно и любезно. Но Виола, противно на обикновените си нежни обноски, се отвърна с видимо нетърпение от приветствието на своя обожател. Като взе настрана Джионета, която постоянно я придружаваше в театъра, тя ѝ прошепна сериозно: – Ох, Джионета! Той пак е тук! Странникът, за когото ти говорих! И само той от целия театър се въздържа да ме аплодира. – Кой е той, мила моя? – каза старата жена с нежен глас. – Той трябва да е наистина голям тъпак, не заслужава ни една мисъл да помисли човек за него. Актрисата дръпна Джионета по-близо до сцената и ѝ показа един мъж в една от ложите, отличаващ се сред другите по простотата на облеклото си и извънредната си красота. – Недостоен за мисъл ли, Джионета! – повтори Виола – недостоен за мисъл! Уви, да не мисля за него, струва ми се, че това ще е отсъствие на самата мисъл! Суфльорът повика сеньора Пизани. – Научи името му, Джионета – каза тя, като пристъпваше бавно към сцената и мина край Глиндън, който я гледаше с поглед, изпълнен с печален упрек. Сцената, в която актрисата щеше да се яви, представляваше катастрофалния финал на операта, където бележитата мощ на гласа ѝ се проявяваше във всичкия си блясък и пълнота. Залата, притаила дъх, ловеше с благоговение всека нейна дума. Но очите на Виола търсеха погледа на един едничък зрител, който стоеше тих и неподвижен! Тя играеше като вдъхновена. Занони слушаше и я наблюдаваше с внимателен поглед, но нито едно одобрение не се изтръгна от устата му, нито чувство някакво измени неговия студен и полупрезрителен израз. Виола, която играеше ролята на една любяща жена, чиято любов остава несподелена, никога до сега не бе по-чувствала тъй живо своята роля. Сълзите ѝ бяха истински, чувствата ѝ – естествени: почти ужасно ставаше на човек да я гледа. Тя беше изнесена от сцената изтощена и в несвяс, сред такава буря от възторжени ръкопляскания, каквито може да има само на континента. Тълпата се изправи – кърпите се заразвяваха, венци и цветя застлаха сцената, мъжете си бършеха очите, а жените хълцаха с глас. – Бога ми! – рече един високопоставен неаполитанец – тя тъй ме запали, че не мога вече да търпя. Тая нощ, още тая нощ, тя трябва да бъде моя! Нагласихте ли всичко, Маскари? – Всичко, сеньоре. Ами младия англичанин? – Надменен варварин! Нали ти рекох – да плати с кръвта си за своето безумие. Не искам да имам съперник. – Но той е англичанин! Винаги издирват за убийството на някой англичанин. – Глупак! Не е ли морето достатъчно дълбоко или земята достатъчно потайна да укрият един умрял човек? Нашите убийци са неми като гроб! И кой ще дръзне да подозре или да обвини Княз ди *** ? Разправѝ се с него още тая нощ. На теб разчитам – разбойници са го убили, разбираш ли? Страната гъмжи от тях. Оберете го и го съблечете – най-доброто средство да повярват на тая мълва. Вземи трима души, останалите ще са ми свита. Маскари дигна рамене и се поклони покорно. Улиците на Неапол не бяха никога така безопасни, както днес, и колите бяха не само по-евтини, а и по-необходими. Файтонът, който младата актриса редовно ангажираше, го нямаше тая вечер. Джионета, която знаеше добре каква бе красотата на нейната господарка и колко много бяха нейните обожатели, не можеше да бъде спокойна при мисълта, че ще трябва да се върнат вкъщи пеш, и затова съобщи тая беда на Глиндън. Той покани Виола, която почна лека полека да се съвзема, да приеме собствената му кола. До тая нощ може би тя нямаше да отхвърли такава малка услуга. Но сега, по една или друга причина, тя отказа. Глиндън, оскърбен, се оттегли намръщено, но Джионета го настигна. – Чакайте, сеньоре – каза тя галено – на милата сеньора не ѝ е добре, недейте да ѝ се сърдите. Аз ще я склоня да приеме поканата Ви. Глиндън почака и след няколко минути увещание от страна на Джионета и съпротива от страна на Виола, предложението бе прието. Джионета и господарката ѝ влязоха в колата, а Глиндън остана пред портата на театъра, за да се върне у дома си пеш. Но тайнственото предупреждение на Занони внезапно му дойде на ум. Той го бе забравил през време на своята любовна свада с Виола. Той смяташе за благоразумно да се предпази от опасността, която му бе предрекла такава тайнствена уста. Огледа се наоколо да види някой познат. Театъра избълваше своята навалица. Блъскаха го, натискаха то, тикаха го. Но той не зърна ни една позната физиономия. Докато стоеше тъй в нерешителност, той чу гласа на Мервал, който го викаше и за голямо свое облекчение, видя своя приятел, който си проправяше път през тая блъсканица. – Аз ви осигурих – каза той – едно място в колата на граф Цетокса. Елате, той ни чака. – Колко любезно от Ваша страна. Как ме намерихте? – Срещнах Занони на входа. „Приятелят Ви е пред вратата на театъра – каза той. – Не го оставяйте да си тръгне пеша тая нощ. Улиците на Неапол не винаги са безопасни.“ Веднага си спомних, че неколцина калабрийски юначаги шетаха из града през последните седмици и като срещнах ненадейно Цетокса – но ето го и него… По-нататък обяснението се прекъсна, защото вече се бяха приближили до графа. Когато Глиндън се качи в колата и дръпна нагоре прозореца, той зърна четирима души, които стояха на улицата отстрани и изглеждаше, че внимателно го дебнат. – По дяволите! – се провикна единият.– Този беше англичанинът. Глиндън недочу възклицанието, защото колата потегли точно в този миг. Той се прибра вкъщи здрав и читав. Фамилиарната и нежна дружба, която винаги съществува в Италия между дойката и детето, което е отгледала, и която Шекспир не е преувеличил в Ромео и Жулиета, не можеше да не стане още по-силна при това положение на сирачето – актриса, която нямаше никъде никого в света. Във всичко, което засягаше слабостите на сърцето, Джионета имаше голям опит. И когато, преди три нощи, Виола, при завръщането им от театъра, горчиво заплака, старата успя да изтръгне от нея признанието, че бе видяла един човек, когото не бе виждала от две усилни и пълни с изпитания години, но не бе го забравила; и който, уви, не прояви и най-слаб признак, че я познава. Джионета не можеше да разбере всичките онези неясни и невинни чувства, които увеличаваха тази скръб. Но тя ги сведе всичките, в своето грубо разбиране, до едно едничко чувство: любовта. А тук тя умееше и да съчувства, и да утешава. Наистина тя не можеше да бъде пълна довереница на Виолиното сърце до дълбочините му, защото то не винаги можеше да намери думи за всичките си тайни. Но за онова, което можеше да ѝ се довери, тя бе готова да се отплати с най-голямото съчувствие и с най-голямата готовност да услужи. – Успя ли да разбереш кой е той? – попита Виола, когато останаха сами с Джионета в колата. – Да, той е прочутият сеньор Занони, по когото всички видни дами са си изгубили ума. Казват, че той бил тъй богат, много по-богат отколкото кой да е от англичаните! Не, че сеньор Глиндън ... – Стига! – прекъсна я младата актриса. – Занони! Не ми говори за англичанина. Колата тъкмо навлезе в оная по-отдалечена и уединена част на града, в която бе къщата на Виола, когато изведнъж се спря. Джионета разтревожена подаде глава от прозореца и забеляза на бледата лунна светлина, че кочияшът, свален от мястото си, се намираше вече вързан в ръцете на двама души. В следващия миг вратата на каретата се отвори рязко и се появи един едър човек с маска и мантия. – Не бойте се, нежна Пизани – рече той кротко, нищо лошо няма да ви се случи. И говорейки, той прегърна с ръка снагата на нежната актриса и се помъчи да я свали от колата. Но Джионета не беше обикновена дружина – тя блъсна назад нападателя с такава сила, че той се учуди и последва удара ѝ с рой най-енергични псувни. Маскираният човек се отдръпна малко назад да поправи раздърпаната си мантия. – Тя е под зорка закрила – каза той, като се смееше леко. Тук Луиджи, Джиовани! Пипнете дъртата! Бързо де, какво се бавите? Маската се оттегли от вратата на каретата, но се яви една друга фигура – също маскирана, но много по-едра. – Успокойте се, Виола Пизани – каза последният с тих глас. – С мен Вие сте наистина в безопасност. Говорейки, той махна маската си, и под нея се показа благородното лице на Занони. – Бъдете спокойни, не викайте, аз мога да ви спася. Той изчезна, оставяйки Виола изгубила и ума, и дума от изненада, тревога и удоволствие. Имаше всичко на всичко девет маски: две бяха заети с кочияша, друга една държеше отпред конете. Четвърта пък пазеше добре впрегнатите коне на нападателите. Три други, освен Занони и първата, която се бе приближила до Виола, стояха настрани до една кола, спряна на пътя. На тях трите Занони направи знак. Те се приближиха. Той посочи към първата маска, която беше сам княз ди ***, и за огромно негово учудване князът бе внезапно хванат изотзад. – Измяна – изкрещя той. – Измяна сред собствените ми хора. Какво означава това? – Качете го в неговата кола. Ако се противи, кръвта му да бъде върху главата му – рече Занони спокойно. Той се приближи до ония, които бяха задържали кочияша. – Вие сте по-малко на брой и сте изиграни! – каза той. Идете си при господаря. Вие сте трима, а ние – шестима, въоръжени до зъби. Благодарете се, че ви пощадяваме живота – хайде, да ви няма! Те отстъпиха, уплашени. Кочияшът се качи отново на мястото си. – Отрежете ремъците на колата им и поводите на конете – каза Занони като влизаше в каретата, в която бе Виола, и която бързо потегли, оставяйки изиграния похитител до немай-къде разярен и втрещен от почуда. – Позволете ми да Ви обясня тази загадка – каза Занони. – Аз открих заговора против Вас – не е важно как. Аз го развалих така: Авторът на това похищение е един благородник, който отдавна Ви преследва, но напразно. Той и двама други от неговите безделници започнаха да Ви дебнат още при влизането Ви в театъра, като изпратиха други шестима души да ги чакат на мястото, където бяхте нападнати. Аз и петима от моите слуги заехме техните места и ни помислиха за техни хора. Аз сам предварително отидох на кон на мястото, където те чакаха, и ги предупредих, че тази нощ господарят им няма нужда от техните услуги. Те ми повярваха и се разпръснаха. Тогава аз отново се присъединих към моите хора, които бях оставил назад. Вие знаете останалото. Ето ни пред Вашата врата. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|