Иван вазов под игото

103
знаеха песента, запяха я — и мъже, и девойки; тя сбра всичките души в едно, сля сцената със залата и се издигна към небето, като молитва.
— Пейте, момчета, да сте живи! — викаше с възторг Мичо.
Но други от старите роптаеха ниско, като намираха неуместно това безумно възхищение.
Беят, и той, без да разбира нито дума, слушаше с благодарение песента. Той питаше Дамянча Григорът да му тълкува всеки един стих. Всеки други би сбъркал конците, но Дамянчо не беше от тия хора, които не могат да отговарят на трудни въпроси. При това, сега му се даде случай да изпита силите си. Той запродаде бея по най- естествен и увлекателен начин. Песента, според Дамянча, изражавала сърдечната любов на графа към графинята. Графът й казва: „Обичам те сто пъти повече сега“; а тя му казва: „Обичам те хилядо пъти“. Той казва, че ще издигне черкова, дето е била пещерата, за спомен, а тя му казва, че ще си продаде всичките ялмази, за да раздаде милостиня на сиромасите, и ще направи сто чешми от мрамор.
— Че много чешми, по-добре да направи и мостове за хаир —
пресече го беят.
— Чешми, че в Немско водата е малко, та пият повече бира хората — отговори Григорът.
Беят клюмна одобрително на това решение.
— А де е Голос? — попита беят, като диреше господин Фратя между актьорите.
— Нему не се пада там да излезе.
— Добре кажеш. Тоя керата трябваше да го обесят. Ако втори път играят това, то кажи на консула да го не оставя жив. Така по- добре иде.
И наистина, господин Фратю го нямаше между другарите му.
Той бе изклинчил благоразумно, още когато се запя опасната песен,
като не пожела да дочака лаврите на публиката.
Песента се прекрати от трупата и завесата падна сред викове:
„Браво!“ Австрийският химн пак гръмна и изпращаше публиката из залата, която скоро опустя.
Актьорите се разоблачаха зад завесата и приказваха весело с приятелите, които бяха дошли да ги поздравят.
— А бе, Каблешков, дявол те взел — каква беше тая лудост от тебе? Из един път дохождаш и се озоваваш зад гърба ми и захващаш

104
да ревеш като бурия. Циганско сърце. — каза Огнянов, като изуваше княз Светославовите чизми.
— Не можах да се стърпя бе, брате, омръзнаха ми толкова сълзи и кокоши жалби над твоята „многострадална“. Трябваше с нещо да отрезвим тоя народ. И тогава ми скимна да дойда на сцената. Ти видя какъв бляскав ефект.
— Аз все поглеждах дали няма някое заптие да ме хване за лакътя. — смееше се Огнянов.
— Не се безпокойте. Стефчов се запиля по-рано — каза Соколов.
— Беят го изпъди. — каза учител Франгов.
— Но беят остана — каза други. — Аз го гледах как внимателно слушаше. Утре ще си имаме белица.
— Ха, за него да не ви е грижа. Нали бай Дамянчо Григорът беше при него? Той го е сметнал, та го е поразил. Ако не е сторил това, ще му вземем назад дипломата.
— Аз нарочно го поканих и турих при бея, който обича масалите. Не се грижете, това ти го кучка и отвлякла — забележи
Николай Недкович, като съблачаше тънкото расо на поп Димчо, с което игра на сцената ролята на Геновевиния родител.
Той смяташе без издайството. Но на сутринта повикаха
Огнянова на конака.
Той се яви пред бея, който беше навъсен.
— Консулос ефенди — каза му той, — снощи сте пели комитаджийски песни, истина ли?
Огнянов протестира.
— Но онбашият ми обажда противното.
— Той е криво известен. Вие сами бяхте там. Беят извика онбашият.
— Шериф ага, кога са пели такива песни: при мене или след мене?
— Пред вас са пели бунтовническа песен, бей ефендим; Кириак ефенди няма да лъже.
Беят го погледна строго. Самолюбието му се докачи.
— Какво ми брътвиш, Шериф ага? Кириак ли беше там или аз?
Не слушах ли аз с моите уши? Дамянчо чорбаджи дума по дума не преведе ли ми песента? Аз приказвах снощи и с Марка чорбаджи, и той намерил гласа много хубав. Такива безобразия друг път не

105
правете! — изгълча сърдито беят, па се обърна към Огнянова: —
Консуле, прощавай за труда, грешка станало. Чакай, а как викаха оногова, окования?
— Голос.
— Да, Голос. Ти него да беше заръчал да го обесят, по-добре. Аз тъй бих направил. Ти не трябваше да слушаш женски ум. Ама хубаво беше пък, песента още по-хубава — каза беят, като ставаше тежко.
Огнянов го поздрави и излезе.
— Скоро ще чуеш и по-друга песен и нея ще я разбереш без помощта на бай Дамянча — шушнеше си той, като минуваше из портата.
Но той не виждаше как зловещо го гледаше в това време онбашият.

106

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: