XVIII. В ГАНКОВОТО КАФЕНЕ

107
— Грешка имаш, синко, Русия, не може да се победи; ти да си вземеш парите от даскала, който те е учил — каза му чорбаджи Мичо ядосан.
Но понеже учителят още там, с историята в ръце, доказа, че
Русия била бита в Кримската война, Мичо се развика, че неговата история лъже, и понеже беше настоятел училищен, той не допусна да бъде условен учителят занапред.
Природно нервен и горещ човек, той се раздразнюваше изведнъж, колчем се осмеляха да противоречат на заветните му убеждения. Той тогава пламваше, крещеше и псуваше. Днес той беше весел и като сядаше още, каза с победоносен вид:
— Пак са яли бой нашите!
— Как? — извикаха радостно учудени няколко гласа.
— Любобратич и Божо Петрович изтрепали няколко хиляди турци — каза бай Мичо, който отпущаше по малко от новината, та да продължи удоволствието си.
— Браво, да са живи! — изкрещяха няколко гласа.
— И Подгорица взета — продължи бай Мичо.
Удивлението порасте до висока степен, като че е превзета не
Подгорица, а Вена.
— Оръжие, доброволци, колкото щеш: идат из Аустрия!
— Истина??!
— И Босна гори пак. Сърбия мърда и готви войски. А мръдне ли
Сърбия, то ще бутне и нас. Спукана му е работата на нашия.
— Взеха го дяволите!
— А Аустрия ще си наляга парцалите, защото Горчаков от
Петербург ще й каже: „Стой! Колят ли се, бият ли се, то си е тяхна работа там.“ Спукана, спукана е.
Всички наостриха уши и слушаха с благодарение приятните новини, които даваше чорбаджи Мичо.
— До колко души са избити? — попита Никодим.
— Турци ли? Аз ти казвам с хиляди, речи ги две, речи пет, речи ги десет, няма да сбъркаш. Ония синковци херцеговци не знаят шега.
— То добро, ако е вярно.
— Аз ти казвам, че е вярно.
— Отде научи това? — попита чорбаджи Марко.

108
— От вярно място, джанъм. Кир Георги Измирлият завчера се научил от спицерина в К., Янаки Дафнис, че това го е писал „Клио“,
триестки вестник.
— Не вярвам херцеговците да могат да направят голяма работа.
Ще се бият, ще се бият, па ще се уморят. Колко хора са?
— Шъпа народ — каза Павлаки, като потърси в погледите на другите одобрение на мнението си.
— И аз тъй казвам, Павлаке, херцеговците какво са? — Една шъпа народ. Туркия се не бои от тях — отзова се Хаджи Смион, като си поглади чорапа на левия крак.
Чорбаджи Мичо отговори загорещен:
— Ти, Павлаке, да ме прощаваш, и ти, Хаджи, си пешак. В
политиката от нищо става нещо. Сам Горчаков е казал, че из
Херцеговина ще изхвръкне искрата, която ще запали пожара в цялата турска царщина.
— Аз мисля, че Дерби беше казал тия думи — каза господин
Фратю важно.
Чорбаджи Мичо се навъси.
— Дерби, като ингилизин, не може да каже такива противни думи за султана. Английската политика я знаем: „всичко добро в
Туркия, всичко цъфти в Туркия“. Аз ти казвам, че Дерби не може да каже такива думи.
— Фратю, така, така, не е казал — потвърди Хаджи Смион.
— Камо да избухне един пожар, да изгори Цариград, та да се отървем веднъж за всякога от тия поганци — обади се Иванчо Дудото,
кундураджият, който, право да си кажем, беше новак в политиката.
— Тука за други пожар се приказва, Иванчо — забележи
Павлаки сериозен.
— Истинският пожар ще пламне, когато пламне България —
забележи господин Фратю.
— Защо ще пламва България? Не ми трябва да пламне България.
Да си налягаме дрипелите. Не видяхме ли оня ден каква каша пламна в Заара? — отговори намусено чорбаджи Димо.
— Ти, Фратю, казваш тъй — отзова се Данчо фурнаджият, —
защото, когато стане това, ти ще се озовеш на Подумогушой във
Влашко и ще викаш оттам: дръжте! — а пък нам тук ще трошат главите! Ти мене ми не говори. Бай ти Данчо пасе хората.

109
— Напротив, и аз ще бъда тук и ще давам жертви.
— А бе то ако пламне, нека пламне по-скоро. Това царщина ли е? Тя и сега гори, само не дими. Взеха ни ризите от гърба, не смееш да си покажеш носа извън града. Това царщина ли е? Боклук.
— Вие не берете грижа, това не ще иде за много — каза бай
Мичо, — писано е, че Туркия ще падне скоро.
— Турция е съвсем изгнила държава, скелет, нищо повече, бутни го, ще падне! — каза един.
— И ако го не бутнем, ахмаци сме! — каза поп Димчо разпалено.
— Така е, така е — обади се поп Ставри, — замътило се е. Та ти виж, че малко и голямо все за това говорят. И женорята, и дечурлигата дор, сядат и стават все с такива разговори. И песните им слушай, няма вече „ах“ и „ох“, ами все пушки и саби звънтят: „таламбази като бият,
сърцето ми играе“; „станете с турци да се бием“ и други бесотии нови. А младежите, подири ги — все в манастирската ливада; баубум,
баубум, цял ден с пушките — челяк не може помина за Бозалан. Мой
Ганко е събрал де да си са пищови и пушки и като пусне децата от школото, само с тях си играе. „Защо ти са бе, синко, питам го, тия вехтории?“ „Те скоро ще потрябват, тате, отговаря. Ще дойде време,
когато един калпав пищов ще се купува на тегло със златото.“ Аз,
между нас да си остане, ама това барутливо време ще измъти нещо.
Боже сохрани!
Простодушните и откровените думи на дяда поп Ставри бяха верни. От няколко месеца насам, кажи от появяването на Огнянова,
както бе съгледал и Стефчов, забелязваше се някакво кипение на духовете, което всеки ден се усилваше, особено подир септемврийското движение в Стара Загора.
Във веселите дружини се държаха патриотически наздравици и се говореше за въстание, открито; манастирските околности цял ден ехтяха от пушечна стрелба, на която се обучаваха младежите.
Бунтовните песни станаха модни и проникнаха всъду: в къщята, в седенките и оттам изскокваха на улиците; навред патриотическите мотиви изместиха лигавите любовни песни на песнопойките. Човек се възчудваше, кога чуеше момите на тлъките, че пееха:

110
Или пък почтени майки на многобройна челяд, че гласяха разпалено:
Но това бяха само платонически викове, на които турците си правеха оглушки, защото ги презираха. Ала след нещастното старозагорско движение, през септемврия, турското население се сепна и яростта му избухна в кървави злодейства над българите. На пушечните гърмежи въз голите сипеи то отговаряше с куршуми на български меса; на бунтовните песни на българките отговаряше с изнасилване сестрите им или с прерязване гърлата на братята им.
Турците убиваха безоръжни пътници, палеха, пленяха и деляха със заптиетата плячките. Цяла Тракия писна кански от насилия и зверщини.
Като се съгласяваше по много въпроси с бай Мича, чорбаджи
Марко беше съвсем на друго мнение по въпроса за въстание. Той наричаше безумие такава една мисъл и строго мъмреше Огнянова,
когото обичаше и закриляше, за всяка опасна дума, пусната пред него.
— Аз се чудя и не на ума на ветрогонците, дето отиват да се бият с манастирския яр и бълнуват дивотии; но не мога да се начудя на побелели хора, отде и тям да бръмчи тоз бръмбар в главите. Играем си с огъня! Как, петстотингодишно царство, дето е плашило цял свят
— стропаля ли се от няколко хлапаци с чекмаклии пушки? Вчера срещнах и наш Василя, че повлякъл шишането ми към манастира — и той ще да стропаля Турция! Аз го карам да заколи пиле, а той отива да моли някого от пътя, та да отреже врата: страх го е да види капка кръв.
Назад, му рекох, лудетино, ти когото ще убиваш, него по-добре господ

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: