XXII. НА ГОСТИ У ПОП СТАВРЯ

128
— Докторе, къде се запиля? Тук е вратнята на попа — извика му
Огнянов, като почука на вратнята.
Разсеяният доктор се повърна назад.
Вратнята се отвори и тъмната фигура на дяда попа се изпречи там.
— Толците и отверзется вамъ! Влазяйте! Докторе! Графе! —
избърбора поп Ставри весело.
Както рекохме, Огнянову остана името „Граф“ само беят го наричаше консул. Съчувствието, което Геновевиният съпруг възбуди в театъра, мина на Огнянова и по улицата. Децата го подирваха с викове: „графът, графът!“, и тичаха при него да ги милува по бузите.
Дядо поп отначало ръмжеше против него, но от представлението
Стефчов изгуби в него един съюзник.
Из стаята на чардака се разнасяха звукове от флейта. Когато попът въведе гостите в голямата стая, те зърнаха там доста гости.
Между тях — Кандов, Николай Недкович и Слепецът. Здрависаха се.
Ганчо, синът на попа и другар на Бойча, донесе още ракия и мезе —
зелена трушия, нарязана, поляна с дървено масло и посипана щедро с червен пипер. Флейтата беше млъкнала.
— Колчо — обади се Николай Недкович, — я карай!
Колчо подхвана пак и изсвири с голяма сполука няколко европейски мотиви.
— А бе я дайте ракийца и мезенце, да оправим гласа на свирката; забравихте ме — каза той, като спря.
— Добре правиш, Колчо. „Който си проси, той си носи“ — каза попът.
Огнянов му наля и подаде мълчаливо. Той го попипа за ръката,
позна го и каза:
— Бай Огнянов, нали? Благодаря, другите ви викат граф, но една малка причина ме задържа, та не можах да ви видя като граф в театъра.
Гостите се изгледаха усмихнато.
— Бай Колчо, изпей ни калугерския тропар — помоли го
Огнянов усмихнат.
Колчо прие тържествен вид, изкашля се и захвана, като подражаваше на стария черковен псалт Хаджи Атанасия:

129
— Благослови, господи, праведници твой: госпожа Серафима и кротка Херувима; черноока София и бяла Рипсимия; дебела
Магдалина и сухата Ирина; прекрасната Еноха — светило на метоха;
госпожа Парашкева — незлобивата дева; и Хаджи Ровоама —
безгрешната мадама.
Колчо изреди докрай калугериците, като им прикачваше противоположни епитети на техните истински качества.
Дружината се смееше гръмогласно.
— Хайде, хайде, сядайте на софрата! Какво им се насмивате на божите жени? — скара се шеговито попадията.
Насядаха всички около презръчника.
Дядо поп благослови вечерята и гостите взеха да отдават подобаващата й чест, с изключение на Соколова, когото ядеше отвътре.
Пред дяда попа стоеше исполинско стъкло с кехлибарено вино, за да разлива благодат наляво и надясно.
— „Вино веселит сердце человека и тело укрепляет!“ — казваше той, като доливаше чашите. — Графе, пий! Николчо, тегли почтено!
Кандов, жули, ти си руски човек! Докторе, дръпни по-издебело, това не е цяр, а дар божий. Колчо, цукни, цукни, чадо мое, после ще ни изпееш влашката „Лино, Лино, вай де мине“.
С такава оригинална команда развеселеният дядо поп утоляваше и възбуждаше жаждата на гостите и чашите се кръстосваха,
пресрещаха, чукаха и играеха кадрил.
Подир вечерята й разговорите бяха въодушевени и разнообразни.
Говори се, естествено, за „Геновева“ и Стефчовата „свирка“, с която дядо поп се отнесе безцеремонно. Огнянов изкусно пренесе разговора на по-незлобна почва, например, тазгодишния спор на виното. Дядо поп се намери в стихията си, като риба в морето, и изреди по-тънко качествата на вината от всичките лозя. Виното от пиклиндолските той намираше шампания над шампаниите.
— То грее като слънце, свети като злато, жълтее се като кехлибар, реже като бръснач. От такова вино пророк Давид се подмладил. Десет капки от него правят человека философ, петдесет —
цар, сто драма — светец! — разправяше възторжено поп Ставри, щото да потекат лигите и на един левантски постник. Той пухна с устата си от задоволство и свещта угасна.
— Дайте, запалете — каза той.

130
— Дядо попе, у тебе има три работи — каза Колчо: — свещеник,
свещник и свещ, ама аз ни едно не видя, право да си кажа.
— А у тебе какво има, чадо? — попита попът, който не разбра тънката ирония.
— И у мене има три работи: Колчо, Голчо и Кьорчо! Дружината се изсмя на тия остроумни шеги. Скоро разговорът стана общ.
Ненадейно на улицата се чу следующата весела песен. Вероятно някой гласовит хлапак я пееше:
Песента отмина и заглъхна в по-нататъшните улици. Но тя докара думата за Милка Тодоричина, близка попова съседка. Милка беше хубавичко, но развалено момиче, за което много истории се носеха из градеца, и славата му растеше всеки ден, за разтуха на хлевоустите бъбрици. Скоро изкараха и песен на Милка. Махалените се чумереха. Тям не беше драга тая съблазън в съседството: лош пример молепсва. Съветваха баща й и майка й да я венчеят за Рачка
Лилов, бакърджийчето, което лудеело за нея. Но неговият баща и майка не скланяха. Кой си даваше чедото за такава изгора?
— Ами пък Лило Бакърджият защо пък не дава да му се спомене? — казваше баба попадия. — Че той за кого иска да жени своя граплю, Рача? За чорбаджийска дъщеря ли или за боярска?
Милка — момиче младо, хубаво. Ех, грешило, бъркало от глупост, с

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: