168
Едно момче пое коня, той бутна вратата на кафенето, което се виждаше да е празно, понеже никаква глъчка не излазяше. Кога влезна, той остана слисан; то беше натъпкано с аги! Да се повърне тозчас назад беше неловко. Той се реши да седне и отдаде им темена и те му я върнаха вежливо. Като беше живял дълго време между турци,
той беше запознат добре с нравите и с езика им. Те
бяха насядали на рогозки, с изути калеври и с чибучки в ръце. Гъста мъгла дим от тютюна пълнеше кафенето.
— Едно кафе! — каза той строго на кафеджият.
И той взе да тъпче чубука, като се силно навождаше над него, за да прикрие колко-годе чертите си. В такова едно положение той взе да се вслушва в разговорите, като сърбаше шумно кафето. До едно време равнодушен към тях, той изведнъж наостри уши: речта случайно дойде върху убиването на двамата пехливани. Подобно приключение отдавна не беше се запомнило в околността и то и днес силно още дразнеше и разсвирепяваше турчата. Внезапно възбуждение облада обществото в кафенето, до одеве тъй тихо и флегматично. Злобни псувни и кръвнишки закани над българите заваляха там. Огнянов, със страшно навъсено лице, продължаваше да сърба шумливо кафето си,
знак, че и него вълнуваше общото негодувание. Изведнъж думата дойде на убиеца на турците и той слисан видя колко името му и личността му бяха популярни и тука. Имаше вече и легенди за него.
— Тоз кяфир-консул не може ни да се улови, ни да се познае…
— каза един от присъствуващите.
— Нему му помага някой дявол: ту го видиш даскал, ту — поп,
ту — селянин, ту — османлия; из един път менява вида си: от
момче става старец; сега кьосе и черноок, след малко — палабуюклия и рус.
Иди, та го лови! Ахмед ага ми разправяше, че по едно време му уловили дирята и го погнала потеря къде текийското бранище. Той бил облечен като селянин; изведнъж, потерята гледа пред себе си гарга: няма ни селянин, ни дявол там… Гръмват всичките, но птицата се изгубва и чуват само грачене пред себе си.
— Бошлаф — обадиха се неколцина недоверчиво.
— Гявуринът, кога да е, ще падне на ръка — само да му разберем гнездото, дето се крие — забележи друг.
— Та аз ви казвам, че
не може да се хване, кератията — подзе първият оратор… — Той се и не крие, но познаваш ли го!… Той може
169
сега да бъде тук при нас, в кафенето, и пак да не знаем, че е той.
При тия думи присъствуващите машинално повдигнаха очи и се изгледаха. Няколко погледи се спряха с любопитство върху Огнянова.
Той сега страшно сърбаше третото си кафе, като на всеки миг изпущаше из устата си един облак дим, който го забуляше с вълните си, но той чувствуваше вперените в него погледи и под сколуфите му протекоха капки пот. Той не можеше да издържи по-дълго това напрегнато състояние и чакаше сгоден момент да остави кафенето и да дъхне на чист въздух.
— Ако е късмет, за накъде? — попита го един.
— За Клисура, с божия воля —
отговори Огнянов, като развързваше спокойно една дълга оваляна кесия, за да плати кафетата.
— Че в тоя сняг и фъртуна?… Ти по-добре пренощувай тука;
утре ще стигнеш пак за пазара.
— На пътника път, на жабата локва — отговори усмихнато
Огнянов.
— Ти си приказваш бабини деветини, Рахман ага, твоят кефирин не е ни дявол, ни гарга, ами си е комита, като всеки комита!
— Хванете го де?
— Ще го хванем… Гнездото му подушихме.
— Камо да паднеше на ръка — извикаха неколцина с кръвожадни погледи.
— Аз си залагам главата, че днес или утре Бойчо комита е в примката.
— А
дека го дирят, кучето?
— Крил се в някое средногорско село, гявурско, намерил топло място. Вчера отидоха няколко заптиета през Баня, други през ливадите абрашларски: ще го загащим…
— Та и ти отиваш по него?
— По него! Във Веригово ще се съберем и оттам ще захванем.
Едвам сега Огнянов забележи, че говорещият бе заптие, което по-напред не бе съгледал в ъгъла. Това откритие за голямото премеждие, що го очаквало във Веригово, го порази още повече.
Подозрителните погледи паднаха от него, но това кафене го задушаваше… Той поздрави с темена присъствующите и излезе.
Когато се намери пак навън, на чист въздух, на
свобода, под снежното небе, той въздъхна нашироко и се метна на коня.