Иван вазов под игото

179
Всички моми се изсмяха, като гледаха дяволски на Боримечката.
Това беше цяла планина: ръст голиатов, сили херкулесови, лице кокалесто и грапаво, и глупавичко. При това, той беше и голям песнопоец, сиреч имаше и глас съответствен на снагата си.
Боримечката се поразсърди. Той се оттегли мълчешката и след малко време излая над главите им като дърто овчарско куче — момите изпискаха уплашени, а после се разсмяха. Тогава гидийките взеха да го дразнят. Една го припя:
Смехове.
Друга пое:
Пак кискания и смехове. Иван пламна. Той погледа с тъпо удивление бузестата Стайка Чонина, която припя тъй нелюбезно въздихающия си кавалер, и отвори уста като някоя боа, па зарева:
Иване, гълъб шарени,
Иване, тънка тополо.
Иване, мечка пустяла,
Иване, дълги саръко!
Пейкина леля думаше:
— Пейке ле, моме, Пейке ле,
яката думат хората,
хората, ближни комшии,
че ми си гойна, кръвена,
че ми си трудна, дебела
от чичово си ратайче.
— Лелю ле, мила леличке,
нека се думат хората,
хората, ближни комшии —
аз съм си гойна, кръвена,

180
От тая кървава подигравка Стайка се засрами; бузите й зачервеняха още по-пламенни, като че ги вапца кърмъз. Злобни кискания на дружките й я стрелиха в сърцето. Някои присмехулници с престорна простодушност попитаха:
— Мари, че как може хем грозде да се зоби, хем вино да се пие?
Тая песен лъже.
— То си е явно: или песен лъже, или мома лъже… —
отговориха.
Тая лукава критика още разяри Стайка, тя хвърли мъстителен поглед на победоносния Боримечка и запя с разтреперан глас:
и съм си тръдна дебела
от бащина си белия,
белия и загария,
че доде хляба омеся,
по кошле грозде озобя,
по ведро вино изпия…
— Пейке ле, ружо в градина,
Твоето ситно плетене
и моето често ходене,
давно не бъде залудо;
давно се, Пейке, вземеме.
— Йонко ле, черни ратаю,
да беше Пейка любила
таквиз свинари кат тебе,
свинари и говедари,
болярски черни ратаи,
с момци бих плет градила,
тебе бих, Йонко, турила
на мали врата долен праг,
та кога мина замина,
телците да си изкарвам —
чехлите да си накалям,
о тебе да ги изтривам!…

181
На обида кървава — отмъщение страшно.
Стайка изгледа гордо сега наоколо си. Ножът й удари в живо месо. Иван Боримечката като треснат стоеше неподвижен с широко изпулени очи. Из един път страшен, неудържим хохот гръмна. Цялата тлъка беше вперила любопитни погледи в бедния Ивана. От срам и от болеж неизтърпим на самолюбието сълзи се показаха на очите му.
Това още по̀ подлудяваше смеха наоколо. Булка Цанковица се скара̀:
— Че какви са тия подкачки? Така ли прилича да се хапят моми с ергени, наместо да се галят и драгуват като гургувичета?…
— Тъй, тъй, гургувичета — избъбра една присмехулница, — и двамата в чаша да ги изпиеш.
Пак се разкикотиха веселите девойки.
— Които се карат, те се обичат — каза Цанко с помирителен тон.
Иван Боримечката излезе сърдито, като да протестира на тия думи.
— А които се обичат, те си приличат — продума Неда
Ляговичина.
— Недо, ти знайш ли? И на присмех господ помага — отзова се
Горанът, братовчед на Боримечката.
— Момчета, я вие викнете някоя стара хайдушка песня, да дойде сърце на място — покани ги Цанко.
Момците запяха дружно:
Сиромах Стоян, сиромах!
На два го пътя вардеха,
на третия го хванаха,
черни му върви развиха,
мъжки му ръце вързаха;
па Стояна заведоха
на Ерин попа в дворови.
Попа имаше две моми
и третя — Ружа снахица!
Ружа си мляко биеше
на мала врата градинска,
а моми двори метяха,
па си Стояну думаха:

182
Огнянов изслуша с таен трепет финала на тая песен.
— Ето, тоя Стоян — помисли си той — е типът на легендарния български хайдутин: с мрачно-спокойния поглед на смъртта. Ни една дума на съжаление, на разкайване, на надежда… Иска само да умре хубавец!… Де да минеше тоя геройски фатализъм в днешния българин… Ох, тогава съм спокоен за изхода на борбата… Такава борба мечтая аз и такива сили търся… Да знаеш да умираш — ето разковничето на победата…
В това време писнаха кавалите. Свирнята, от най-напред нежна,
меланхолична, заиздига се високо-високо; очите на свирачите блещяха, лицата пламтяха от въодушевление, ясните звукове звънтяха и пълнеха нощта с дивата мелодия на планините. Те пренасяха душата на балканските върхове и усои; те ти напомняха тишината на горските долини, шушненето на сенките, дето пладнуват овцете; горския миризлив босилек, планинските екове и примирането на любовната въздишка в долините… Кавалът е арфата на българските планини и полета!
— Байчо ле, байчо Стоене,
зарана ще те обесят
на царювите дворове,
царица позор да гледа
и царювите дечица. —

Стоян си Ружи говори:
Ружо ле, попова снахо,
не ни е жално за живот,
не ми е кило за бял свят:
юнак не жали, не плаче.
Ами те моля, Ружке ле,
ризата да ми операт,
косата да ми разрешат,
че ми е драго, Ружке ле,
кога челяка обесят,
ризата да му се белей,
чумбазът да се развява…

183
Всички сега слушаха омаяни и гълтаха родните и понятни звукове на тая музикална поезия. Булка Цанковица, права пред огнището, с ръце на хълбоци, заплесната, слушаше. Но в истински възторг се намираше сам Огнянов, който насмалко щеше да изпляска с ръце.
Шумните разговори и смехове се подновиха. Но Огнянов отдаде внимание на разговора, в който чу името Петър Овчаров, Райчин,
Спирдончето, Иван Остенът и някои други се разговаряха за бъдещето въстание.
— Аз съм вече съвсем готов за сватбата, очаквам само и револвера си от Филибе. Пратих и сто и седемдесет гроша за него; три овена отидоха — казваше Петър Овчарят, председател на местния комитет.
— Ама наздраво ние не знаем кога ще се вдигне байракът. Едни думат, по Благовец ще си закървавим ножовете, други — по
Гергьовден, а вуйчо Божил го туря навръх маис… — казваше
Спирдончето, снажен и хубавеляк момък.
— Ти гледай, щом кукне кукувица и се зашуми гората… но аз и сега съм готов: който час рекат.
— Ех, нашата Стара планина много юнаци е посрещала, та и нази ще посрещне — каза Иван Остенът.
— Петре, ти казваше за даскала: та двама души претупал, а?
Юначага!
— Кога ще ни дойде на гости да му целуна ръчицата, дето е галила тъй хубаво? — питаше Райчин.
— Той ни превари, даскалът, ама и ние ще се погрижим да го достигнем. И наша милост отбира малко от занаята — отговори Иван
Остенът.
Иван Остенът беше юнак и вещ стрелец. Убийството на Дели
Ахмеда лани се приписваше нему. Затова и местните турци го извардяха, но безуспешно досега. На вечерята пиха за здравето на
Огнянова.
— Да даде господ жив и здрав да го видим скоро… Взимайте пример, момчета, от него — казваше Цанко, като гаврътваше паницата с виното.
— Аз се хващам, с който иска — обади се нетърпеливата булка
Цанковица, — че утре рано-рано ще ни довтаса като сокол тука.

184
— Хъ, що думаш, булка Цанковице? Ами аз, като бе тръгвам за
К.…! — каза угрижено Райчин. — Ако дойде, вие го задръжте за кървавицата… Да се повеселим по Коледа.
— Каква е тая врява навън? — извика Цанко, като не допи виното си и стана.
Наистина, мъжки и женски викове се чуха на двора. Цанко и булката изскокнаха. Гостите наставаха също. Тозчас се завърна булката, много развълнувана, и каза:
— Свърши се и една работа, да е хаирлия.
— Какво? Какво?
— Боримечката грабнал Стайка.
Всички извикаха учудени от тая изненада.
— Грабнал я, хубостникът, и я понесъл на рамо, като гергьовско ягне, у тях си.
Вдигна се весела глъчка.
— Ами как тъй? А! Той затова излезе по-рано, а по него,
Горанът, братовчед му.
— Възчакал я зад ритлите, при вратника — продължаваше булка
Цанковица — и грабнал Стайка! Язък за момчето, че изгори момичето. Пусти Боримечка, кому минуваше през ума?
— Право да си кажем: те са си лика-прилика… — каза един.
— Тя е гойно сръбско свинче, той е маджарска катана — смееше се друг.
— Хай да са живи и здрави, утре ще пием червена ракия — каза
Цанко.
— Па и на мене ръкав да дадат, аз си искам правото — кряскаше булка Цанковица; — то се вика, аз сватувах.
След малко гостите си излязоха развеселели.

185

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: