Иван вазов под игото
Изтегляне 3.72 Mb. Pdf просмотр
|
| XXXI. ТЛЪКА В АЛТЪНОВО Вместо към Бяла черква Огнянов обърна сега назад към село Алтъново, сгушено на западния кът на долината. Остаяха му два часа дотам, но коня му беше съсипан и пътят мъчен, та едвам по мръкнало той стигна в селото, изпращан от виенето на вълците, които го гониха до края. Той влезе през българската махала (селото беше смесено, с турци и българи) и скоро се спря пред вратнята на бай Цанка. Бай Цанко, клисурец родом, но отдавна заселен и оселянен в това село, беше простодушен, с весел нрав и родолюбив човечец. У него често гостуваха апостолите. Той прие радостно Огнянова. — Добре стана, че дойде у мене… Тая вечер имаме тлъка, та баре да погледаш момите ни. Няма да ти се стяга душата — рече Цанко усмихнато, като го въвеждаше в стаята. Огнянов прибърза, та му обади, че е преследван и защо. — Чухме, чухме и ние — каза бай Цанко; — та като сме затънтени тука, сякаш че не сме в света? — Няма ли да ти напакостя нещо? — Не се грижи, ти казвам; тая вечер гледай да си избереш някоя девойка… да носи байрака — шегуваше се Цанко; — на, от това прозорче ще ги изгледаш всичките, като някой цар… Огнянов се намери в една малка тъмна стаичка. През дървеното й прозорче се гледаше в голямата, дето беше тлъката (там бяха се събрали по-личните моми и невести, за да попредат и пошият за чеиза на Цанковата дъщеря Донка). Огънят весело пламтеше и осветляваше всичките стени, украсени само с щамбата на св. Иван Рилски и с шарени глечосани блюда по полиците. Мобилите съставляваха, както във всяка по-заможна селска къща: водникът, мосандрата, лавицата и големият долап с всички покъщнини на Цанка. По постлания с козяци под седяха гостите и гостенките работници. Освен огнищния светлик тям светеха и две газени ламбици — разкош тая вечер. Огнянов отдавна не беше присъствувал на такова любопитно събрание — обичай, завещан от старината. Сгушен в тъмното килерче, 177 той с внимание гледаше простодушните сцени от първобитния още селски живот. Вратата се отвори и при него влезе булка Цанковица, клисурчанка също, хлевоуста и бъбрива кума. Тя клекна до Огнянова и хвана да му показва, с нужните обяснения, по-личните девойки. — Виж там оная, червенобузестата, дебелата. Тя е Чонината Стайка… Виж как жално-жално я поглежда Иван Боримечката. Той лае като овчарско куче, когато иска да я разсмее… Тя е много работна, спретната и чистофайка. Само че бързо се гои, сиромашката; ама като се ожени, ще изпусталее. Вашенките пък се кръвят, като се омъжат… Оная, дето е отляво до нея, тя е Цвета Проданова; тя се люби с оногова, дето мустаките му стоят като опърлени… Каква е гивиндийка тя, хвърля очи на четири страни! Ама инак добро момиче. До Цвета стои Драгановата Цвета, а до нея — Райка попадиина… Аз тях ги не давам за двайсет филибелишки ханъмки; видиш ли ги какви са белошийки, като патки? Цанко наш каза веднъж, че да му даде едната да я ухапе за гушата, ще й хариже памидовото лозе на Малтепе, затуй го пернах с ръжена тогава… афоресникът. А оная видиш ли отдясно, дето е до дебелата Стайка? Тя е Кара Велювата дъщеря, най-чорбаджийската. Искаха я пет души отбор ергени, но баща й не я дава… Държи я за домазлък, лалугерът недни… Знаеш, той прилича на лалугер… Иван Недялковия ще да я грабне, отрязвам си езика. Ето ти там и Рада Милкина; тя е песнопойка като славейчето на нашата слива, но е нехра — тук да си остане. По ми хваща очите Димка Тодорова, дето стои до лавицата: гледай каква напета гиздосия, да бях ергенин, аз щях да я взема — хай да я дадем тебе. Очите й са много хубави, да я порази… До наша Дона стои Пеевата мома. И тя е хем хубава, хем работна, дето се вика, не пада долу от Донка наша. И тя е гласовита като Милкината Рада, а се смее като ластовичка, слушай я само… Тъй изправена над Бойча, в тъмнината, Цанковица изумяваше сцената от „Божествената комедия“, дето Беатриче, в ада, сочи на Данте един по един обитателите му и разказва историята им. Огнянов кое слуша, кое не, това безкрайно дърдорене на булката; той беше цял погълнат от картината, а не от тълкуването й. По- смелите девойки се шегуваха с ергените, подзимаха ги лукаво и се заливаха с весел смях. Тям отговаряха гръмогласни кикотения от мъжка страна, дето се пущаха стрели против хлевоустия пол. 178 Закачките, глумите и шегите се сипеха като дъжд; откритите смехове посрещаха двусмислените остроти, които изкарваха руменина по най- опечените момински бузи. Цанко сам взимаше участие във веселбата; булка Цанковица шеташе около гощавката; Донка ту ставаше, ту сядаше. — Я стига сте се превивали от смях, ами попейте пак! — извика весело стопанката, която беше оставила Бойча, за да иде да отлупи тенджерата на огъня, дето се готвеше гощавката. — Радо, Станке, нагласете някоя, та засрамете ергените, нашите ергени не струват за бъзев гребен — не пеят… Рада и Станка не чакаха да им повторят и подхванаха една песен, а по тях — всичките песнопойки, които се разделиха на два хора: единият изпиваше един стих, а другият хор го повтаряше. Първият хор, в който бяха първокласните певици, пееше сопрано, вторият държеше по-ниска нота. Ето песента: Когато момите изкараха песента, раздадоха се похвали от ергените, които я намериха хубава и за това, че всеки взимаше въз себе си тоя любовен припев. Иван Боримечката хвърляше очи — да я изяде — на Станка Чонина, която усърдно задиряше. — Тая песен се пее на повторки, а се играе на повращулки! — издърдора той гръмогласно. Изтегляне 3.72 Mb. Сподели с приятели:
|