Иван вазов под игото
Изтегляне 3.72 Mb. Pdf просмотр
|
| XXI. ОПЕЛОТО Навалицата, която из улиците нарастваше като поток, напълни буквално храма. Носилото, сложено на четвъртитата мраморна плоча с издълбан двуглав орел на нея, срещу владишкия трон, беше центърът, около който шатреше и се тълпеше народът, със запалени вощеници. Заупокойните молитви захванаха тържествено; сини облаци от кадилницата се издигаха към свода. Големите светилници пред олтара горяха, запалиха се и полилеите, черквата пламна от светила… Тоя блясък служеше да поутеши малко опечаленото семейство на Лалка. По същата причина биде поканен и учител Климент да каже слово. Като богослов той владееше витийския дар и си служеше с цитати от светото писание. Но той, по неразположение, отказа. Поканиха Франгова. Подир малко колебание той прие и се покачи на второто стъпало на владишкия трон. Поповете прекъснаха пеенето и черквата се смълча. Учителят, твърде развълнуван, с поглед към покойницата, захвана с як, но разтреперан глас: „Братя и сестри!“ Но тозчас той биде принуден да се прекъсне. При вратата ставаше нещо извънредно. Тълпата се там затика и защуря смутено; чу се разбъркано шушукане, после — уплашени гласове. Това смущение се предаде насам и скоро достигна до предните редове, около носилото с покойницата. Настана страшно смущение и хаос. — Идат! — викаха едни. — Олеле мале, идат! — пищяха татък женски гласове. — Кой иде бре? — обадиха се мъже из вътре черквата. — Турците! Турците! Настана паника: писък и вайкане и разбъркани гласове изпълниха божия дом. Народът се разтича като изплашено стадо, без да знае къде да се скрие. Образува се голям куп около чорбаджи Юрдана и Стефчова. Като влиятелни пред турците всеки мислеше да намери защита при тях и да бъде пощаден заедно с тях. Но голямата 315 част от народа в луд страх кръстосваше черквата, бягаше, връщаше се, крещеше. Младите жени пищяха и падаха примрели, без да им подаде някой помощ; няколко бабички грухнаха на стъпалата на олтара и бидоха стъпкани. Безумен уплах бе изписан по лицата; на мнозина бяха по-бели и по-мъртвешки от Лалкиното. Само един Кандов остаяше съвсем безучастен към всичко, що ставаше наоколо му. Той със скопчени ръце стоеше неподвижен при носилото и гледаше тъжно покойницата. В това време се чу гласът на Соколова от галерията: — Не се плашете, няма нищо! Той, още в началото на паниката, беше се покачил на галерията, за да погледа из горния прозорец какво има извън черквата, на площада. Но той не видя нищо там обезпокоително. Никакви турци нямаше; напротив, той видя Редактора и другарите му, които влазяха под нартиката. Той беше пресипнал да вика оттам и да успокоява народа, но в шумотевицата гласът му не можа да се чуе. Обадиха се и други: — Мирни бъдете бе, хора, няма нищо. — Кой ни уплаши? — викна друг. — Кой излъга хората? В същия миг влязоха Редакторът и другарите му запъхтени и захванаха да се кръстят. Те нито подозираха, че са причината на паниката. Защото Рачко, като бягаше пред тях, беше се втурнал уплашен в черквата и попитан от някои бабички защо бяга, той бе казал: — Идат! — Кои идат? — Капасъзът и другите, много, много… Разбраха, че той казва: капасъзи… много, много. Това беше доста за от месец насам плашеното население от турска сеч! И паниката… |