Изборът на политическия модел: ролята на конституцията, правата на собственост и институциите

Изтегляне 219.75 Kb.

Дата	25.02.2018
Размер	219.75 Kb.
	#59569

Изборът на политическия модел: ролята на конституцията, правата на собственост и институциите

Красен Станчев
След като Георги Ангелов показа къде се намира стопанската политика на България през 2003 г., сега ще се върнем към началото на реформите

Като възможности за благополучие страната е по-близо до Румъния отколкото до Словения, две други страни от Балканите. През 1989 целият Източен блок, т.е. днешните “страни в преход” без тогавашна Югославия, тръгва от приблизително едно и също състояние. Днес разликите в доходи, производителност и инвестиции са съществени. Преходът се оказа с еднаква отправна точка, но с различен резултат. Той зависи от избора, който обществото и неговите водачи правят.

Незавидното (в сравнение с Словения, Чехия, Унгария, Словакия и т.н.) днешно състояние на България се състои, твърдим ние, в по-ниската степен на свобода, по-силното желание за преразпределяне през държавната бюрокрация и съответно – по-високите явни и скрити данъци. Тук правим опит да покажем какви ключови решения от началото и средата на 90-те години предопределиха това развитие.

Преход към какво?

Фабулата на прехода - път от едно място към друго, ново - е по-скоро теоретична, отколкото реална. Житейски преходът често е завръщане към началото. В приказните сюжети това става благодарение на премеждията на герой, който успява да преодолее опасностите, да се пребори с разбойниците и стигне до царските палати.

В политически и прагматичен смисъл това означава, че всяка обществена промяна, която не отчита интереса на консервативните групи, е обречена на провал. Това положение се потвърждава и исторически, и от текущите развития в страните от бившия Източен блок. Резултатът е намирането на политически равновесната точка: стопанска инерция в пазарна посока, поддържана от повторно възникващия частен сектор при почти повсеместно връщане на бившите комунистически партии. Резултатът е край на прехода. Разликата между отделните страни е в предисторията, затова и в конкретния облик на края. Връщането е към различни пред-преходни състояния.

Българският народ и избирател не оказа герой, който се настанява в царски палати. Българското състояние през по-голямата част 90-те години на 20 век е полудържавна икономика, слаб частен сектор във видимата част на икономиката, популистки партии (или партия) на власт и в опозиция, непрозрачност на отношенията на властта с бизнеса, плюс парцелирано общество, без интерес от равни стопански и правни възможности.

Като възстановяване на нещо познато, политическите идеи на днешното управление не стигат по-далеч от известните през 30-те години политически начала на "Gemainnutz geht vor Eigennutz" и "Nahrungsfreiheit", както и вулгаризиран вариант на “soziale Marktwirtschaft” в стопанската политика. Международната обстановка обаче е различна от тази през 30-те години. Затова и “свободата на жизненото пространство”, и “първенството на обществените нужди над личните” са идеи, приложими само във вътрешно политически план. Първата - като осигуряване на свобода на действие и контрол на групи от привърженици и приятели на правителството. Втората – като обоснование на преразпределителната роля на държавата, т.е. на правителството и неговата популистка политика.

Иначе преходът е “преминаване към нищо особено”, към вид нормалност, характерна за определен културен и стопански ареал. Този ареал често погрешно се отъждествява с ЕС, където по странен начин господстват същите идеи. Всъщност става дума просто за група от страни с представителна демокрация (като политическа система) и преобладаващо пазарно стопанство (като икономика).

По повод консенсуса в началото на прехода трябва да се каже ясно, че той не съдържаше нещо особено и не се основаваше на някаква екстравагантна, национално обособена и подробна концепция за бъдещето на страната. Това "нищо особено" бе противопоставено на миналото, съдържаше пет абстрактни и скучни, но важни принципа (парламентарна република, многопартийна система, пазарно стопанство, равни права за всички граждани на България и екологично законодателство), които бяха вписани в учредителната декларация на Съюза на демократичните сили (7 декември 1989) и станаха основа на критиката на и разграничаването от миналото (дори когато те се извършваха от бившите комунисти)^¹. Синият цвят бе избран не защото вратовръзките на британските консерватори немските свободни демократи бяха по-често сини отколкото червени, а защото такъв бе цветът на знамената на ООН, Европейската Общност и НАТО. Макар НАТО да се тематизира година – година и половина по-късно.

1990: Кръглата маса, кризата на легитимността и първия дневен ред на стопанските реформи

Легитимността е вярата, че наличните институции, организации и личностите, заемащи значими обществени места, са най-подходящите. Когато няма такава вяра, легитимността е в криза. Дори когато вярата е изчерпана, институциите запазват своята легитимност, ако няма кой решително да оспори статуквото и да предложи алтернатива.

От средата на 90-те години до днес политическите наблюдатели на два пъти обявиха краят на “споразуменията” ("модела") от Кръглата маса.

Първият път това се случи след изборите от декември 1994 г. и след утвърждаването на кабинета на Жан Виденов (25 януари 1995). Тогава тази оценка бе завоалиран начин да се каже очевидното - че бившите комунисти са се върнали на власт чрез избори, че режимът им е вече правно легитимен и затова не са принудени да делят властта с когото и да било (както беше дотогава). Усилията, които социалистите на Виденов изразходваха за преименуване на самите себе си, за претълкуване на конституционни правомощия, за изнамирането на нови имена на общоизвестни стопански мероприятия (като грабеж, национализация и финансиране на конюнктурна политика чрез емисия на пари), показваха, че и те имат усещане за легитимационен вакуум. Всички управлявали след 1989 г. партии и коалиции имаха подобни проблеми.

Вторият път краят на Кръглата маса настъпи след изборите от юни 2001 г. И дотогавашните локомотиви на реформите – демократите, и дотогавашните спирачи на реформите – социалистите, бяха пометени от центъра на политическия живот в България и пратени в мизансцена. Партиите, доминирали политическите прения в страната между декември 1989 и юни 2001, просто получиха от избирателите по два пъти по-малко мандати от националното движение. Не че политиката престана да се прави зад кулисите. Просто се знаеше по-малко какво стои зад тях отколкото беше известно и за БСП, и за СДС. Когато започна да се разбира, настъпи криза на легитимността и за движението.

В известен смисъл Кръглата маса не можа да свърши. Съгласията й никога не бяха изложени писмено във вид политически споразумения, които да са известен на обществото договор между основните политически актьори.

На практика съгласието бе по въпроси, които не можеха да имат абстрактна форма: кой има право (е легитимен) да участва в политическия живот, как ще се осъществи прехода към новото статукво и как ще се въвежда пазарната икономика?

Синтетично изказани, отговорите на тези въпроси бяха следните.

Най-легитимни са представителите на властта през 1989 и 1990 и тяхната опозиция, БКП/БСП и СДС.
Новото статукво ще се формира по пътя на учредително законодателно събрание.
Третият въпрос остана без отговор. Формулата на СДС “за пазарно стопанство” не бе ясно изказана преди изборите през 1991, 1994 и 1997, а едва в края-1997 и началото на като програма на правителството, по-сетне редактирана от МВФ.

Стопанските промени не бяха поискани или описани конкретно от никоя партия. Формулирани от експерти, събрани около президента Желев, едва в началото на 1991 г., тези промени получават временна подкрепа от второто издание на кръглата маса - коалиционното правителство. Всъщност съгласието за това правителство (от 3 януари 1991) е единственото писано политическо споразумение, публикувано в Държавен вестник. Продължителността на това споразумение - и на поддържаното от него правителство - е и времетраенето на последователно провеждане на първите стопанските реформи. То секна в средата на август същата година, когато, под натиска на професионалните съюзи на миньорите, правителството отпусна фискалната дисциплина.

Вероятно поради неспособността да изработи ясен отговор на третия въпрос и поради характера на отговорите на първите два, кръглата маса не можа да преодолее напълно кризата на легитимността от края на 1989 г. В бъдеще кризата непрекъснато ще се повтаря.

Политическия модел

Участието в политическия живот бе резултат на ритуал, на серия подразбиращи се допълнителни споразумения относно: а) кой да участва в Кръглата маса; б) кой от коя страна ще седи - от тази на "статуквото" или от тази на "промяната"; в) ще участват ли "турците" и как - сами или като част от някой.

“ДПС”

За външни политици и наблюдатели България бе "island of stability", "the best kept secret" на Балканите, защото тук няма война като в бивша Югославия.

Когато хвалеха българското преодоляване на “междуетническата омраза”, тези наблюдатели имат предвид, че мнозинството е "допуснало турците" в парламента и искат то да се гордее с това обстоятелство. Символът на стабилността за тях е участието на ДПС в политиката. Всъщност обаче ДПС се оказа в политиката поради, първо, нежеланието на тогава управляващите да допуснат 6 на сто от гласовете на избирателите да отидат за опозицията. Всъщност проблемът на страната, който поддържа политическата рента на ДПС през последните тринадесет години, е в това, че в рамките на самото мнозинство имаше само една сравнително голяма група хора, които смятаха, че “турците” не трябва да имат права като всички останали граждани.

Повечето водачи на СДС също бяха единодушни да не пуснат ДПС от своя край на кръглата маса, защото знаеха какво ще загубят като гласове на избиратели-българи. По-късно същото единство бе постигнато по чл. 11, ал. 4 от конституцията (предложен впрочем като законова забрана още през януари 1990, - предложение, направено тогава от Стефан Гайтанджиев и одобрено и от БКП, и от Меди Доганов, тогава водач на Движението за права и свободи на турците и мюсюлманите в България). Още по-късно, в края на 1991 и през 1992 г. същите страхове и омраза от и спрямо турците ще създадат първите отрицателни настроения към изборната победа на СДС и ще пречат на подписването на споразумение с ДПС. Коалицията между тях в парламента ще се окаже негласна и нестабилна.

Изключителната (тогава изглеждаща без перспективи за повторение) политическа роля на ДПС в 36-тото законодателно събрание и особено през 1993 и 1994 г. не намали, а напротив - засили отношението към тази партия като към горещ политически картоф. Но политическите умения на ДПС, конституцията и след това едно решение на конституционния съд доведоха тази партия до положението, след 2001 г., за втори път да управлява страната. При това с по-ясна, макар и не задължително по-подходяща, визия от основният си партньор в днешното правителство.

“Капиталистите”

През 1991, непредставени никъде като отделно тяло, "работодателите" или "предприемачите" започват трескаво да търсят своя форма на участие. До 1997 партиите, спечелили избори, са на власт за кратко и често се провалят.

След учредяването на българския трипартизъм (1991 г.) бизнесът и трудът са представени с различен успех в преговорите с правителството. В сравнение със синдикатите организациите на бизнеса (включително Търговско-промишлена палата и Българска стопанска камара) представят интересите на своите членове по-неумело. Координацията на интересите на частния сектор е трудна и до днес. Бизнесът сякаш няма изход, освен да премине към директно обвързване на народни представители и висши представители на държавната администрация. Честата смяна на правителства преди 1997 г., а и при нормализацията на мандатите след това, означава смяна и на клиентелата.

Представителността на синдикатите намалява бързо през 90-те години, особено след ускоряване на приватизацията в периода между 1996 и 2001 г. След 1993 г. социологическите изследвания никога не са отчитали повече от 8% (от населението) членство в професионални съюзи. Обхватът им в частния сектор (с над 60 на сто дял в заетостта) клони към нула. Дори и при най-щедри допускания днес синдикатите едва ли обединяват повече от 13-14% от работещите. Въпреки това политическата им тежест е несъразмерно по-значителна. Това е така най-вече поради: а) правата, които синдикатите получиха от “дясното” мнозинство при последните промени в кодекса на труда (2001 г.); б) популисткото лицемерие и реторика на политическите партии, включително правителствата на Виденов, Костов и Сакскобурготски. Днес професионалните съюзи се държат като политическа партия.

Така нареченото политическо пространство

Неявното (и вероятно неосъзнато, но по-късно оказало се изгодно) споразумение на кръглата маса е тогавашните участници да представляват възможно повече обществени групи, т.е. никого конкретно.

На партийната система очевидно й липсва "капиталистически" ориентир: бизнесът и гражданите, които се оправят сами, конкурентни са и искат сами да разполагат със средствата си, са политически бездомни.

Иначе казано, партиите нямат стопански (според имуществения статус и престижното потребление на своите членове и симпатизанти) координати за разграничаване една от друга. Те могат да се идентифицират по лична обвързаност, реторика и символика. Основен (а не помощен, подразбиращ се според ценностите) признак, по който една партия се различава от друга, е името, което си избира, макар то често да не съвпада с познатите наименования от българската или западна политическа история. Фактически годините на преход досега са наместване на имена в партийната система.

Българските партии се държат като етнически групи, получили право на самоопределение. Те са партии на много, по-големи или по-малки, малцинства. Тяхната изява преди избори (появата на множество никому неизвестни водачи с фантастични обещания) не е абсурдна, а естествена. Много хора са искрени в желанието си нещо да кажат на избирателите. Обликът на основните партии е достатъчно размит, за да създава впечатлението за запълненост на политическото пространство, макар практически, то да е точно такова. Винаги има значителна група избиратели (поне 25%), които гласуват за “странни риби”. Парадигмата на успеха в условията на българската представителна демокрация бе зададена от популистките послания на БСП от 1990 г., наречени “сполука за България”.

Конституцията през 2003 г. и преди това

2003-та

Преди няколко седмици законодателното събрание промени членове 129, 132 и 132 на конституцията. В тях става дума за на нещо като функционална сменяемост (несменяемост) на съдиите. Тези промени са навременни, но недостатъчни. Навременни, защото са закъснели от преди времето на приемането на конституцията. И недостатъчни – защото има много други необходими промени, които следва да се направят.

Структурните проблеми на съдебната власт с “независимостта” на прокуратурата остават. Не следва да се забравя, че народното представителство запретна ръкави една след няколко фигури от висш пилотаж, демонстрирани от комисаря Ферхойген. Има ли обяснение факта, че промените не са правени дванадесет години, но се случиха за дванадесет седмици? Да, и то е, че политическите водачи и народните избраници не могат сами да се мобилизират за смислени действия.

С аналогично единодушие същото представителство гласува миналата година на първо четене законопроект, който позволява на прокурорите да се месят в сделки. Този проект не е изтеглен или поне няма лесно достъпна информация за това.

Нов законопроект, известен като “закон за конфискация на имуществото по незаконен начин” е на път към парламента. С него ще бъдат премахнати няколко основни принципа на правото, между тях – недопустимостта на действие на закони с обратна сила, презумпцията за невинност и предположението, че всичко, което не е изрично забранено, е разрешено.

В по-лека форма подобен замисъл прозира и в други законодателни инициативи. Ако дори само посочените проекти станат закон, тогава силата на новите конституционни текстове ще се окаже заобиколена. Например няма да може да се приложи разпоредбата на ал. 3 на новия член 139, според която несменяемостта на съдии, прокурори и т.н. отпада само при “системно неизпълнение на служебните им задължения или действия, уронващи престижа на съдебната власт”. Защо? Защото законите ще изисква действия, които не са съвместими с принципите на правото и престижа на съда, следствието и прокуратурата.

През 2003 г. конституционният съд излиза с решение, което предполага, че всеки опит за сериозен ремонт на основния закон – включително поправка на слабостите на съдебната система – ще трябва да става чрез свикване на велико народно събрание (ВНС). Историята има шанс да се повтори.

1991-2002

В откъслечните обсъждания на недостатъците на конституцията, състояли се през този период, има многозначителни пропуски.

Никой не обсъжда нейната форма. А тя е пълна с несъвършенства, повторения и излишества. Въпреки, че чл. 5, ал. 4 прокламира, че надлежно ратифицираните международни договори са част от вътрешното право и имат предимство пред неговите норми, конституцията възпроизвежда няколко такива конвенции в буквална или по-лоша от оригинала формулировка. Затова в текста присъстват “права”, които никога не могат да бъдат осъществени и допринасят най-вече за лицемерието на политическата система.

Освен това (а може би точно поради това) духът на конституцията е примат на цялото над индивида, на държавата над обществото и отделните граждани. Вместо soziale Marktwirtschaft – каквато е идеята на политическия ред в някои страни от ЕС, конституцията на България говори за “социална държава”. През 2000 г. в СДС изведнъж се сетиха, че имат предвид точно “социалното пазарно стопанство”, когато говорят за своите “консервативно-народно-християнски” ценности. От БСП им отговориха, че те това го знаят от 1991 г. Разбира се, “социална държава” съвсем не означава “социално пазарно стопанство”.

Последиците от тази словоупотреба могат лесно да се проследят в решенията на конституционния съд. Каменната твърдост на тази мисловна нагласа е очевидна и в някои отъждествявания на съвременния български политически и правен език, например в отъждествяването на “държава” и “страна”, на “държава” и “общество”.

Сред така наречените политически права обсъжданията на конституцията не засягат някои съществени, но архаични и безсмислени ограничения на демокрацията. Сред тях на съществените са:

Забраната на политически партии на верска и етническа основа (чл. 11, ал. 4);
Декларацията за фактическа неравнопоставеност на религиите (чл. 13, ал. 3);
Необходимостта от политическо посредничество между гражданите - от които се очаква спазване на конституцията - и конституционния съд (който тълкува конституционно установените им права и се произнася за противоконституционността на актовете на народните избраници, на народното събрание и президента), провъзгласена от чл. 150, ал. 1;
Фактическата липса на отговорност на държавата (правителството) за щети, нанесени от нейната (неговата) политика (чл. 7, във връзка с чл. 120).

Правата на собственост или т.нар. конституционна икономика

По начало постулираният примат на държавата над индивида позволява тя да получава различни предимства. В действащото законодателство по несъстоятелността например, правителството има такава привилегия пред всички останали кредитори.

Последните две от горните “права” могат да бъдат отнесени и към разпоредбите, чрез които конституцията влияе върху икономиката и благосъстоянието.^²

Към тях следва да се добавят и следващите по-долу разпоредби, също рядко поставяни по съмнение: тълкуванията на неприкосновеността на частната собственост по чл.17, управлението на “държавните имоти” и “изключителните” и “суверенните” права на държавата по чл.18, свободната стопанска инициатива (чл.19), ограничената търгуемост на права на собственост върху земеделска земя, засега допустими само за местни лица, поради забраната на чл.22, ал.1. Особеното в тези разпоредби е, че те могат да бъдат тълкувани двояко.

С изключение на чл. 22, тези разпоредби изглеждаха достатъчно разумни през 1991 г. С течение на времето обаче смисълът на конституцията постепенно се изменя. Как това е ставало и може да става с различни решения на конституционния съд и актове на народното събрание – на този проблем се спираме в отделна статия. Тук ще разгледаме само на неяснотите в самия текст.

Ал. 5 на чл. 17 казва, че принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди “може да става само въз основа на закон, при условие че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение”. Този текст в съчетание с ал. 4 на същия член (“режимът обектите на държавна и общинска собственост се определя със закон”) създава възможността собственикът да не може да настоява, че нуждите могат да бъдат посрещнати по друг начин и съответно да не може да оспорва неравностойността на обезщетението. Не случайно преди година се появи идея за закон, според който първо вземат, а след това плащат. През 2003 г. бе вече разработен законопроект, макар и от друга област, по чийто ред прокурорът би могъл да отчуждава до доказване на невинност. През 2004 г. тези права бяха разписани като права на изпълнителната власт.

С чл. 18 се определя за въвеждане и поддържане на над двадесет монопола и/или изключителни права на държавата. Това е много повече отколкото във всяка друга страна в преход. Особеното обаче е и в това, че когато закон обяви ресурс за такъв от “национално значение”, правата на разпореждане могат да бъдат ограничени дотолкова, че да обезсмислят правата на собственост изобщо. Нещо такова в момента се случва с проектозакона за т.нар. национална горска компания. Подобен беше проблемът по времето на комунизма със собствеността върху земята. На основата на чл. 18 се формира политика за намеса в цените и от него произтичат около една трета от административните бариери пред започването на бизнес, включително основанията за намеса в стопански действия и сделки, свързани с разполагането с някакъв ресурс.

В чл. 19 (“икономиката ... се основава на свободната стопанска инициатива”) опасността за стопанската свобода произтича от прилагането на ал. 2, в която тезата, че “законът ... предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя”, се тълкува като грижа на правителството, на изпълнителната власт, а не на съда. През 1999 г. законът за защита на потребителите бе обявен за най-неразумният от стопанска гледна точка. С действията си или бездействията си правителствата поддържаха и продължават да поддържат различни монополи. Най-често монополите финансираха политическите партии. Думата “монополизъм” е доста по-неясна от термина “монопол”, “монополно положение”. Съществената “злоупотреба” с него е комплота с държавната власт за блокиране навлизането на други на пазара с цел извличане на монополна рента. Точно тази употреба на монопола се схващаше през годините на преход най-избирателно, а компании, които най-гласовито търсеха защита от “външна” конкуренция, получаваха най-много овации и привилегии от политици и преса. Прегледът на митническите показва, че под “нелоялна конкуренция” през годините най-често се разбираше “по-ниски цени”. Защита от тях бе в явна и лесно измерима вреда на потребителите.

От последния списък в дневния ред на промените се поставя, макар плахо и абстрактно, само член 22. Засега никой с политически авторитет не подема елементарна образователна кампания. Страховете, че “чужденците ще изкупят земята” навсякъде са били преувеличени. По времето, когато се пишеше конституцията, ужасът беше от “турците”. Не убеждаваха никого аргументи от рода, че някой, като купи земя, не може да я изнесе – щял да поиска автономия. В България значимо купуване на земеделска земя е почти невъзможно.

Доколкото към цената на тази земя трябва да се добавят и нужните инвестиции (за да се превърне тя в капитал, във възможност за бъдещо производство и печалба), нетната цена за чуждестранния купувач ще бъде почти равна на земеделската земя в централна Европа.

Ако нещо горните неща се случи, потърпевшите граждани не могат да направят нищо или почти нищо, за да се защитят. Те ще трябва да убедят една пета от своите избраници (48 депутати), че даден закон нарушава техните права на собственост и че си струва те да се обърнат към конституционния съд (виж чл. 150).

Могат да се опитат да постъпят и според хипотезата на чл.7-ми. Той гласи, че “държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица”. Внимателния прочит показва, че за всяко действие и политика, които причиняват вреди, но са облечени в законова форма, държавата не отговаря. Тя не отговаря и не ще отговаря и за пропуснати ползи. Те се отнасят към бъдещето, а съдът още не се е научил да ги смята. На това отгоре всеки български правник ще ви каже, че спрямо държавата не може да се извърши “принудително изпълнение”, защото тя е силата, която налага закона.

Разбира се, възможно е президентът, министерският съвет, върховният касационен съд, върховният административен съд или главният прокурор да сезират конституционния съд за противоконституционността на някой закон. Засега по повод на права на собственост това е правил само един президент – Желю Желев. По негово време и инициатива, и при парламент, доминират от БСП, конституционният съд отмени тридесет и пет посегателства срещу частната собственост, почти 2/3 от тях – в закона за земята. Когато президентът е от партията на парламентарното мнозинство или когато той или тя милеят повече за тази партия отколкото за конституционните права, положението беше и ще бъде различно.

Как все пак се стигна до всичко това?

Днес е трудно да се прецени дали точно правенето на конституция е помогнал да се избегнат големи обществени разходи за осъществяване на прехода или не. Без съмнение един румънски сценарий, би бил по-лош от един чехословашки например. За прехода в тези две страни, както и за България, съществува конспиративна теория.

В Русия от края на 1993 г., легитимирането на Елцин съвпада с общи избори и референдум за одобряване на конституцията. Преди това обаче имаше военна атака срещу парламента. Друг такъв случай е Полша, която избира технически подходящ начин на промяна на конституцията: приемане на правила на функциониране на властта (т. нар. малка конституция), за да не се прекъсва законодателния процес. Но самото съдържание на правилата се оказва обществено неприемливо, за което плащат Валенса и либералите на Левандовски и Балцерович.

В България кръглата маса решава да свика избори за конституционно събрание, не толкова за да се приеме конституция, колкото заради неувереност в изхода от изборите.

Кръглата маса фактически е иззела конституционните функции на тогавашното "Девето" народно събрание, което без дебати гласува нейните договорености. Подобен вариант на отношение кръгла маса – законодателно събрание има и в Унгария. В Полша такова доверие към комунистическия Сейм не съществува. Това налага на Солидарност първо да договори самия състав на законодателното събрание, а след това да премине към обширна промяна на законодателството.

У нас кръглата маса договаря (и изработва) съдържанието на законите и избирателната система (закона за партии, закона за избор на ВНС), след което "законодателите" просто регистрират, че са “за”. Същото става и с конституцията от 1971 г. От чисто техническо гледище, вече постфактум, може да се смята, че "Деветото" събрание е било в състояние да направи повечето необходими конституционни нововъведения по повод работата на държавната власт.

Но от гледище на вярата в конституционните разпоредби, не може да се очаква, че те, приети от практически неизбрано и затова непредставително събрание, биха имали легитимност. В конституцията от 1971 г. бяха променени (освен чл. 1 и свързаните с изборите разпоредби) най-вече частите, засягащи новата институция "председател /президент/ на републиката", която пое функциите на бившия Държавен съвет. Същественият спор бе не върху конституционната роля на новата институция и начина на избор на държавния глава, а в неговото име. Нововъведените скоби трябва да принизят авторитета на действащия държавен глава. Неговите съпартийци го наричат накъсо "президент", а техните опоненти - "председател" или "председател, в скоби президент". Чуждата дума е нова и означава промяна на статуквото. Въпреки упоритостта, социалистите не успяват да наложат в официалните изказвания думата "президент" по отношение на Петър Младенов, тя обаче бързо приляга на новоизбрания Желю Желев.

За мнозинството от гражданите цялата работа няма видим смисъл. По-късно при гласуването на новата конституция частите за институциите на публичната властта (Народно събрание, Министерски съвет, Президент, Съд, Конституционен съд) са сред най-малко дискутираните.

В началото на традицията, учредена по-късно като българско законодателно събрание, е предложението за провеждане на избори за велико народно събрание. (Пръв поетът Радой Ралин изказа публично тази идея, на митинга на 18 ноември 1989 г.) Звучи като символ на новото начало. Едва по-късно се стигна до действителния мотив: след изборите всяка от двете основни, легитимирани на кръглата маса партии да може дори при изборен неуспех да блокира решенията на мнозинството. Това положение бе изгодно и за управляващи, и за опозиция, които еднакво страдаха от липса на увереност и действителна представа за собствените сили.

ВНС разполага първоначално с 16 проектоконституции. След това се появяват два изненадващи вариант – на Иван Иванов от Упсала, Швеция и един, разработен по поръчка на групата на Ран - Ът. Поради вътрешни политически различия СДС не е разработил свой проект; поне трима народни представители изповядват открито монархически възгледи.

Процедурният ефект от напускането на 39 народни представители от СДС бе, че СДС загуби квалифицираното малцинство от 1/3 от гласовете (използвано всъщност само при гласуването на президент през 1990 г.). Това направи невъзможно каквото и да е съзнателно влияние върху окончателния текст на Конституцията и свързаните с нея важни решения. Това действие позволи на БСП да приема всичко, което иска, ограничавана само от реториката и шантажа на няколко демократи.

Мнозинството в учредителното събрание вижда своя шанс за допълнителна легитимация чрез самия ритуал на приемането на конституция; малцинството - в оспорването на този ритуал. И едното, и другото поведение нямаха характера на критика, на определянето на границите на валидност на отделни хипотези. Това се случва едва по-късно. През юли 1992 Стефан Савов (тогава председател на народното събрание) казва за в-к “1000 дни”, че има две основни несъгласия с конституцията, а именно: прекият избор на президент противоречи на парламентарната демокрация и защитата на правата на всички по начин, който не позволява съдебно преследване “на Газдов и други като него” (по повод концентрационните лагери и другите престъпления на БКП).

По повод първото несъгласие може да се спори. През 1995-1996 г. и по време на политическата криза през 1997, самостоятелната легитимност на президента предотвратява навлизане в по-дълбоки и неразрешими конфликти. По повод второто – едва ли има спор. Подобен е и упрекът на Христо Христов (в документалната му книга по т.нар. дело за лагерите) и прокурорът по това дело Лилко Йоцов. Конкретният текст на конституцията е: “не се погасяват по давност наказателното преследване и изпълнението на наказанието за престъпления против мира и човечеството” (чл. 31, ал. 7). Очевидно той е напълно безсмислен. Но в гласувания преди подписването текст вместо “човечеството” (една абстракция) стоеше “човечността” (една характеристика на индивида и обществото, посегателствата срещу която са добре дефинирани като престъпление от международното право). Промяната се появи в последния момент, след езикова редакция на текста на конституцията, поверена на един виден поет – тогава депутат от БСП.

Съдържанието на конституцията е плод на по-скоро случайно стечение на обстоятелства и политически страсти. Между второ и трето четене бяха събрани подписи за промени в около 45 текста. Те засягаха правата, частната собственост, свободата на словото, прерогативите на парламента и правителството, функциите на президента и конституционния съд, съдебната власт. Бяха одобрени само три или четири от тях.

Зад текстовете за държавната машина стоят различни техни политически персонификации. Естествено това е най-вярно за институцията на президента, но то важи и за магистратурата. През 1991 г. не е ясно какви ще са въздействията на съда и президента върху икономиката и обществото (а и почти никой не мисли по въпроса). Всички учредители на новите правила предчувстват, че е важно да се предотврати доминиране. Но в същото време никой не иска и паритет на различни политически тенденции. Както в шахматната игра, това би означавало, че поради, заплахата от пат, основните институти на властта и съревноваващите се за влияние партии биха търсили съгласие по основни политически решения и програми.

Опитът от последните четиринадесет години позволява да се проследи основното разпределение на ролите на институциите на публичната власт.

Законодателното събрание е колективна, относително деперсонифицирана и затова най-натоварена с функции институция на публичната власт. Президентът е нещо противоположно. Независимо от личния състав на гласувалите конституцията, от бившите прерогативи на държавния съвет, т.е. на "председателя в скоби президент", не можеше да остане и следа. Другата персонифицирана институция е изпълнителната власт. Независимо от политическата принадлежност, българските министър-председатели са обречени да търсят допълнителни източници на легитимност - или по пътя на партийния контрол върху мнозинството, или чрез обвързване с приближени, със съсловни или бизнес организации (на синдикати, работодатели, групи по интереси и пр.). Затова той (тя) по традиция най-често ще са водачи на партия, извоювала мнозинство.

У нас правителства с ясни мнозинства, търсят увеличаване на своята дискреционна власт. Още повече че конституцията (и нейните задължителни тълкувания от конституционния съд) създадоха стимули парламент без абсолютно мнозинство (например парламента през 1991 – 1994 г.) да преразпределя учредилият го вот и да избира хипотетично неограничен брой екипи на изпълнителната власт, за да се избегнат избори. Същото е в сила и за стабилни законодателни мнозинства: най-голямата партия може практически да посочва неограничен брой екипи на изпълнителната власт. Тази възможност бе изпробвана с относителен успех без абсолютно мнозинство – при избора и поддържането (при седем вота на недоверие) на кабинета на професор Любен Беров. И без успех, но при абсолютно мнозинство – на БСП и кабинета на Жан Виденов (декември 1996 – февруари 1997 г). Г-н Виденов тълкуваше своето и на своята партия право да състави кабинет като конституционно задължение (по чл. 99), независимо от безумието на стопанската си политика. При друго стечение на обстоятелствата, без такава разрушителност на управлението, абсолютните мнозинства вероятно ще удържат правителствата на власт.

Надеждата за бъдещето е партиите на власт да са извлекли поука от кризата на 1996-та и обществените конфликти от началото на 1997 г. Засега би било проява на безпочвен оптимизъм да се смята, че избирателите са си направили нужните изводи.

1 Справедливо е да се отбележи, че някои тогава видни представители на организациите – учредители на СДС бяха несъгласни с формулата “пазарно стопанство” и че към последните заседания на Кръглата маса (март 1990 г.) правителството на БКП/БСП предложи свое разбрине на формулата на СДС (което не бе разкрито нито пред членове и симпатизанти, нито пред избирателите).

2 Недостатъците на конституцията на България далеч не са уникални. Виж сравнение на коментираните разпоредби с конституции на други страни от Балканите с тези на САЩ и Германия в: Krassen Stanchev, Petya Platikanova, Balkan Constitution Making: Is There a Peculiarity and What is to be Expected?, In: The Inflexibility Trap: Frustrated Societies, Weak States and Democracy, Sofia, CLS, IME, 2003, p. 61-114.

Изтегляне 219.75 Kb.

Сподели с приятели: