Двете видения в тази глава (ст. 1-8 и ст. 9-17) са все още част от Шестия Печат, даващ разрешение на проблема за падането на Израел. Но те също съставляват прекъсване или пауза, период на отлагане между шестия и седмия печат, който служи да се усили усещането за очакване, от което се оплакват светиите в 6:10, тъй като този раздел е отчасти божественият отговор на тяхната молитва (сравнете отлагането между шестата и седмата тръби, 10:1-11:14). Преди падането на Ерусалим християнството все още е било до голяма степен отъждествявано с Израел, и бъдещето на двете е било свързано. Християните не са били сепаратисти; те са се считали за истинските наследници на Авраам и Мойсей, тяхната религия е била изпълнението на всички обещания към бащите. За Църквата е било напълно немислимо да съществува напълно отделена от Израелската нация и от Святата Земя. Така, ако Божият гняв ще се излее върху Израел с цялата ярост, изобразена в Шестия Печат, водейки до разтопяването на небето и земята и до унищожаването на човечеството, какво ще стане с Църквата? Какво ще стане с верните, които живеят сред една срутваща се цивилизация? Ще бъде ли унищожен вярващият остатък в идещия гняв заедно с враговете на вярата?
Отговорът, даден в тези видения е, че “Бог ни е определил не на гняв, но да получим спасение чрез нашия Господ Исус Христос” (1 Солунци 5-9): Църквата ще бъде запазена. Всъщност, предвид идещия съд върху Израел, Господ даде ясни наставления за това как да се избяга от Скръбта (вижте Матей 24:15-25; Марк 13:14-23; Лука 21:20-24). Християните, живеещи в Ерусалим, са се покорили на пророческото предупреждение и са били опазени, както посочва Марселъс Кик в своето изследване върху Матей 24: “Едно от най-забележителните неща относно обсадата срещу Ерусалим е било чудотворното бягство на християните. Пресметнато е, че над милион юдеи изгубват своя жвот в тази ужасна обсада, но нито един от тях не е християнин. Нашият Господ посочва това в стих 13: ‘Но който устои до края, той ще бъде спасен.’ Че този ‘край,’ за който се говори, не е прекъсването на живота на християнина, а краят на Ерусалим, е очевидно от контекста. Непосредствено след този стих Христос продължава, като казва точното време на края. Християните, които доживеят до края, ще бъдат спасени от ужасната скръб. Христос също посочва времето за християнина да избяга от града, за да бъде спасен по време на неговото разрушаване. Това се потвърждава в паралелен текст (Лука 21:18): ‘Но и косъм от главата ви няма да загине.’ С други думи, по време на запустяването на Ерусалим християните ще бъдат невредими, макар в периода преди това някои да изгубят живота си поради гонения.”301
