Както подобава на голям звяр
Изтегляне 0.65 Mb.
|
|
или премълчим. Тук зелена е шумата още. Пъстра е. Юли е. в бледосинята равнина. Забелязвам и клони, от сухия вятър обрулени, ниски къщици, сбрали за зимния студ топлина…
Но аз – за къде ли да бързам? Предстоящето – знам,
ще го свърша на другия бряг. Но тревожни сирени простенват сред топлия въздух, за почивка и време спокойно не даващи знак.
кого да попитам?… Гореща пред очите ми стине, сивее водата. Без вест. Фериботът е празен и никого няма да срещна. Никой, с него отплувал, не се е завърнал до днес. 1987 Пелин
Пелин, пелин шуми до релсите блестящи. Сред облаци пелинови пламтят нивя пред нас. Пелин, пелин ми пее, тревожна вест изпраща, от трезва дрямка дълго че боледувам аз. Железният ми път в пелинов плен попадна: нозете ми залива пелинова вълна и с нея – сякаш обич, забравена отдавна, нахлува аромат на пелинови вина. Не издържа съдбата – виновна и невинна, на скоростта – сам вдишвам пелина тъмносин: изчезна моят влак по коловоз пелинов сред ниви размразени, сред облаци пелин. Пелиново причастие приела тук за двама, душата ми забравя заблуди, суета: пелин, пелин ми пее – по-тъжна радост няма от туй – в пелин да слезеш от релсите в нощта. 1991 Млечка
Югозападен вятър на млечката люшка листата, след каручката циганска песът куцука едва. Ту стихийни, ту плавни – облаци бързо намятат със хламиди раздрани полята, обрасли с трева. И над жалните песни камшикът жесток се извива, щедрост Божа ли стяга сърцето на мрачния свод? Тъмен облак набъбва сред облаци бели и сиви – тъй по ризите светли тъмнее избилата пот. А над всичко се рее безбурен на Господ Палата. Колелата скрибуцат и млечката шина сече. След каручката куца триногия пес през стеблата и под трите му лапи горчивото мляко тече. 2000 ***
Гасне звездната жар и денят е пред ново начало. И духът ми прастар се завръща във спящото тяло, при колибата в здрач, при брезата, при хляба и чая… Черен – песът пазач се наежва, но без да го лае. С плът сдобил се, духът ще запази пак всичко видяно по световния път с плитчини, върхове и поляни. За живот затаен неподготвен, глава ще обори, но ще сети чрез мен, клонче смърч че го гали отгоре. Упоен от леса, ще обикне отново и стона на бекаса в гласа, и шума на безлистните клони… Черен хляб ще горчи, студ за миг ще смрази небосвода… Ще отворя очи. Окачената пушка на входа ще изпразня. Ръце ще простра уморено и бавно към живота си – псе черно, зло… Но и вярно, и славно. 1994 ***
Като жълта вода в плитчина или вир тишина е стаена. А от пътя смразен до небесната шир – грак и ясност студена. Ти, на хладната трезвост – играч и смешник – късаш днес плодовете. Но разбираш: поискаш ли, в същия миг над блата и полета бели стършели остро ще зажужат, клон над теб ще се скърши, във ветрищата репеи ще се вплетат – миг – и пътят ще свърши. И животът – монета – ни ези, ни тура ще обърне, с насмешка ще отхвърли спечелени в честна игра опит, име и грешки. И от плитките вирове – дух – към света ще се вдигнеш изцяло и ръце ще протегнеш над всички блата със глава побеляла. Нека в твойто сърце – възел стегнат, корав – пак кръвта заиграе. Нека Бог ти даде с доброта или гняв САМ каквото желае. А пък зимата с репеи ту ще звъни, ту ще сплита тревите, шеговито опитвайки тук да сравни духом бедните с мъдреците.
***
Бог се грижи сам за грешника да съзре по ранина под приведените лешници как се стрелка в миг сърна и под арките на вейките, там, от бъза разлюлян, със криле – свещици грейнали, пак да излети фазан. Бог за грешника печален е: на гърба му ъгловат се поклаща пушка алена с тънки цеви и приклад; и под облаците кремъчни, слънце докато искри, сякаш че жена, той времето иска тук да покори… Бог за грешника тревожен е: знанието в този свят болката множи в безбожника, но не утолява жад… Че наведен над звънтящите с хлад и светлина води, той очите си, пламтящите, няма в тях да охлади. 1989 ***
Потъне ли в среднощен мрак брегът, луната тъмни облаци ли скрият, то над водата сенките летят и като черни прилепи се вият. И като живи те кръжат навред в покоя от небето до земята и сякаш свързват с тънък силует пукнатината между двата свята. И гледат в мен болезнено с очи от въздух, суша и вода отгоре неудържали своите души в телата си познати, близки хора. Зад огъня невидими трептят и на мъже, и на жени лицата и тъй като ги виждам с кръв и плът, едва ли ще изчезнат от земята. Стремят се те към друг бряг – непознат, и не разбирам, но не съжалявам, завиждат или не на този свят… Прощават ли, или не ми прощават, че дните ми са пълни със любов и жаждата ми, сякаш дъжд обилен, за въздух, суша и вода е зов, от спомените ми за тях по-силен. И гледайки крилатите игри на сенките, които танци вият, сух клон ще хвърля в огъня в зори, но те кръвта ми няма да изпият.
Мотив
Стихва дневния пир. И гребло не звъни. Гаснат в синята шир всички минали дни. Лъч последен зад нас вечерта зачерта. Но за нищо на глас не разпитвай нощта. Нито шепот. Ни вик. Непрогледност и хлад ще обхванат след миг половината свят. Сетен въглен-елмаз ще угасне в жарта. Но за нищо на глас не разпитвай нощта. В нея – земният гост – ти не вярваш – личи. Тя на всеки въпрос и мълча, и мълчи. Но – във нейната власт, не кори участта. И за нищо на глас не разпитвай нощта. И макар че веднъж – преди век – пролетта пъстра шатра и дъжд и на теб обеща, на отминала страст забрави сладостта. И за нищо на глас не разпитвай нощта. Всяко въгленче вест е от прежните дни, а в огнището днес само пепел дими. Но във ранния час не рови пепелта. И за нищо на глас не разпитвай нощта. 1985 Душа
Пак, душа, ще намерим пътека към покритите с пепел места, дето властват надлъж и напреко черни гарванови ята; дето, звън на тревите дочули и под нежния славеев хор, си издигнахме пясъчни кули за прослава, любов и простор. Там – закърмени с непокорност, с нежността на вечерния час, днес за нашата обич и гордост само гарвани грачат над нас… Нова плячка ли търси кресливо, та чернилката в полет свиреп грачи зло: “Мигар още сте живи?” и над мене, душа, и над теб; над раздели, разрухи, градини, над които се стели прахта, над разливаща, някога сини, почернели от мъртва вода. Не навява сняг вятърът косо – сняг изгарящ лицата, но бял, към брега ослепял прах се носи, прах отвсякъде – с цвят на метал. Той над празници стари се вие, паметта ни затрупвайки с мрак. Но понесли го в себе си, ние ще съзрем и земята си пак, на която живяхме безсънно, ала малка за нас беше тя; и в мъчителна бездна, бездънна – белота, белота, белота. 2001 ***
Стари друже, остана ти в родния град. Младо вино в мазето – какъв аромат! По стените бръшляни. Кантора. Дела. Тежки думите. Строги… В устата – лула. Златно слънцето, златен и земния път… Ала нощем, когато спокойно заспят твойта млада жена и момчето ти, сам уморено се спускаш в мазето и там пушиш дълго лулата, самотен в нощта, и разбираш, че идва за теб есента. И си спомняш планинския вятър и звън, дето всички бумаги изхвърлят навън, за далечни държави, за птичи права, за пожара, бушувал във твойта глава. И за миг те застигат сред тези стени гласовете на смугли сирени-жени… И усещаш: бръшлянът те пие… Недей! Скоро аз ще пристигна, ти чаши налей! И багажа захвърлил на пода – скъп гост, теб прегърнал, ще вдигна приятелски тост: “Старче, хубав домът ти е в родния град. Младо вино в мазето – какъв аромат! По стените бръшляни. Кантора. Дела. Тежки думите. Строги… В устата – лула. Спят синът и жена ти…” В среднощния мрак с теб тогава ще слезем в мазето и пак ще усетим на младото вино страстта… Идвам скоро, Очаквай ме. През есента. 1998 ***
Песента ни изпята е вече, щом не търсим ръцете си пак… Със високи папури и млечка е обрасъл и речния бряг. Не можахме във времето ново да спасим съкровени неща: постепенно проникна отрова в сетивата, в словата, в кръвта… И един спрямо друг безпощадни, без приятели днес сме, без глас, само тук, във водите прохладни, трепкат рибите сенки пред нас… Всичко също е уж… и различно, стинат нашите силни тела. Не с блаженство, със сълзи се стича от познати дървета смола. Сплита острия вятър тревата, свърша лятото… И помрачен е от облаци сиви, бухлати всеки вече отминал наш ден. Идва студ и усещаме остро: няма по-безнадеждна беда отчуждени да бъдем на остров сред огромна, могъща вода. Пожелай… Но какво ли? Познати думи: нежност, надежда и зов. Те за теб са: “в реда на нещата”, но за мене – те бяха любов… 1994 ***
Хоризонтът ясен прероден е… С нова рокля застани до мен. Спри на прага ни – освободено. Усмихни се леко, отчуждено. Аз за теб съм вече минал ден… 1987 ***
Зазорява… Отива си вече нощта. Като сянка човекът е в лекия хлад. Следват пътя душите – на сутринта по реката надолу, а вечер – назад. До небесната вис и нашир, и надлъж, пълноводна, реката сече този път – от тревоги и страсти, сякаш вятър след дъжд, само леко облъхнат – се събужда брегът. Хоризонтът гори и с пламтящи очи ни напомня водата живителна пак: половина земята щом огреят лъчи, значи другата вече потъва във мрак. Колко сенки-души в светъл унес летят между слънце и мрак под далечна звезда и реката навсякъде ги пои всеки път не със жива, но не и със мъртва вода. Кой ли земната жажда е утолил, а изпита годините пясък златист; в светлина щом се влее река през април, в тъмнина е обвит вече изворът чист. Тъмнина, светлина – по вълни и лица, вис разлята или хоризонт просветлен, в тях – светулки – блещукаме с живи сърца… Затова, събуди се, любима, до мен и във лодката малка – наш дом на света, разгадай по ръката ми в лекия хлад: пак ли двама ще тръгнем – на сутринта по реката надолу, а вечер – назад. 2001 ***
От плажа август с хлад ще ни прогони. И през нощта от островния бряг водите ще се дръпнат и понтона ще легне върху пясъците пак. На август смело ще се взрем в очите… Ще се усмихнеш ти. Ще разбера: потъва близостта ни в плитчините… На дъното й, сякаш в пещера, непревъзмогнал в себе си самия прииждащите хлад и яснота, ще търся с трескав поглед да открия халката ти, изпусната в нощта. 1985 ***
Свят – разделян на “прави-неправи”, горски мед, изумрудни морави, образ мил в небесата библейски – но в какви ли гори тилилейски? А отнася крилатото ято – опит, загуби?… И вятър. Вятър. 1997 ***
Там, където едри клони свеждат ябълки и сумраци струят, две души живеят със надежда, заедно че тук ще се спасят. Те блещукат с хиляди искрици; и затваря кръг над тях нощта, който, щом докосне даже птица, бързо настрани полита тя. Много земни болки и печали носят те на своите плещи, камъни са хвърляли, познали скършени дръвчета и мечти. В медения въздух помежду им две души като под топъл дъжд не измъчват със излишни думи спомена си – пак един и същ. В този въздух сякаш че отглеждат нов живот – един за тях докрай, с плод докато клоните се свеждат във новосъздадения рай. Камъни наоколо им падат, мъчат се кръга да разрушат. Две души като деца се радват, днес
че са облечени във плът. 1999 ІV. Из “Дневник” Дневник Под всичко – изгубил, спечелил – днес тегля последна черта във дневника стар с пожълтели от времето вече листа. Умората ще натежава, доброто ще се проясни: купчина хартия остава от всички отминали дни. И мед, и отрова събрали, излъхващи зной или мрак, приседнал на стола трикрак. И както пред път неизвестен, за бъдни напред изпитни душата ми строго и трезво най-важното ще съхрани.
Разбира душата ми – там тя себе си пак ще намери в по-чистия порив и плам. Там друга луната ще свети, вчерашната – бледа е тя. Пробягал с очи редовете, листата захвърлям в жарта. От никого прошка не моля за грешките вчерашни. Знам: ще бъда по-силен и волен, щом мина през огъня сам. Без дълг от незнайни гари ще тръгвам, небето прозрял. Така че, изгаряй, изгаряй ти, дневнико мой пожълтял.
изписани жълти листа… Била е и вечно ще бъде по-силна от тях паметта. 1984 ***
Вода с избодени очи от ледовете речни. Под къси утринни лъчи ни тишина, ни вечност. А бухалът надава вик и мрежата се скъсва и раздвоеният език на пламъка просъсква. И смътно чувстваш: в утринта, измъчена, душата по-тъмна е и от пръстта и като пръст – богата. И вдигнал към небето взор, със болка забелязваш, че с хлад небесния простор очите ти прерязва. Обърканият ти живот – искрица под небето, надсмивайки се, търси брод и през небитието. Гори той – пламък окрилен, и зъзне, мраз ли ръси, и в себе си докрай вглъбен, все отговора търси; че вятъровото крило му носи вест-присъда: “Ти си, което е било, и днес е… И ще бъде!” 1997 Алексис Зорбас Навярно във деня на моето рождение космополитният ти дух над дъждовитата Москва е скитал, кир Алексис, и във просмукващата влага той е търсил плътта ми, мека още, да се сгрее за няколко десетилетия напред… Едва ли аз съм се намръщил, когато ти си влял във жилите ми критско вино… Все пак, какво те е смутило, стари гръко?… А може би викът ми пръв щастлив напълно не е бил или пък първият ми поглед – не твърде доверчив?… Русийския ни влажен въздух навярно прекалено е напълнил крехките ми дробове? Или телцето детско ти се е сторило заето вече? Погалил си ме по главата нежно със грапава и тъмна длан и си изсвирил на сбогуване сиртаки… Ала защо сандура ми остави, по-рано щом не се разделяше със него? Ще ми даде ли времето такава мъдрост – да късам от сърцето си и да дарявам от сърце най-скъпото?…
кир Алексис. Аз вече струните смених… Но чувствам, че ми пречи безименния пръст да свиря верно, а нямам в себе си куража с брадва
да отсека във яростта си онова, което пречи. Не се боя от болката – кураж не ми достига. И ето, че мълчи сандурът, седем пъти докато чувствата си проверявам. И моята глава гори, запалена отдавна от ръката ти саката… Как си могъл да си щастлив, не мислейки, че в нещо – макар и малко – но грешим жестоко. Когато моят дом, тъй упорито зидан върху пясък, се сгромоляса изведнъж, не знам дали ще имам мъдростта ти, за да възкликна: “Дявол да го вземе, ти виждал ли си по-красиво сгромолясване!” – и взел с ръце сандура си олющен, върху обломките да изтанцувам своето сиртаки, кир Алексис…
Смъртта на Чингис хан Когато шейсетте прехвърли, сякаш снежен, окървавен от ярко слънце хребет, в китайската трева, по-мека от коприна, от кончето си дребно Темуджин се свлече с брада ръждива, заскрежена и усети,
че повече не ще опъне козите рога на боен, нито на ловджийски лък – той стисна зъби… Но простена:
И спомнил си внезапно Хо – момичето, китайчето безродно, което неотдавна бе избрал зарад момчешкото й име и бенката на шията – на стражите си бързо заповяда във юртата му да я доведат… Коприната – от него подарена на разтерзаната Империя Небесна – тя смъкна, гръд копринена притисна до неговата гръд, миришеща на конска пот, и замижала, усети дъх на власт и на тъга… Потече през отворените порти в кръвта на Темуджин, лежащ безсилен, замайващата топлота на младо тяло, която, сякаш опиум, за миг дете да се почувства го накара. Прошепна той с последни сили:
Нима не ще ме бъде повече, нима?…
И забелязал с мътен поглед, че се пълнят девичите очи със сълзи майчински, разсмя се изведнъж високо:
Изби хриптяща пяна от устата му. И люшна цвиленето на табуните платната на ханската му юрта… 1989 ***
Силен чай във чайника, въглени в камината, безконечни спомени, времена отминали… Бившите приятели вече хора станали, толкова години ли сме се разминавали? Промени се времето, нашите, ненашите, но добър е случаят, да налеем чашите. Господа другарите действат, няма спиране, но и ние тутакси няма да умираме. Мирен сън на мъртвите… В болното отечество оцеляхме някак си, още сме човечество. В царството ни, сънното, до зори будували, книгите, великите, с чаши сме празнували. Тънички портфейлите, но не съжаляваме – бяхме си стопаните и докрай оставаме. А през нас протътнало и не спряло, времето ще реши за другото, ще отсее семето. 1992 ***
Над червения глог и над ореха, и над мащерковия път днес са облаците разпорени – и от прорезите струят два горещи лъча-сияния; и почти над земята-дъга две съдби, две души, две дихания в андрогинен съюз са сега. Те ръцете са, преплетени в обръч, и небесния Разум гори в сътворената земна обич. А той знае какво твори! 1994—2000 ***
Ябълко зелена, ненагледна моя, как те полюлява вятър сам-сама. Хитрата лисица все те гледа в зноя, чака да узрееш мъдрата змия. Теб не ще забрави слънцето червено, но когато паднеш през септември ти, аз ще съм заминал, затова зелена днес ще те откъсна. И затуй – прости! Нежно ще погаля младата ти кожа, с шепа ще те стопля в този миг щастлив и ще те отхапвам бавно, за да може дълго да си спомням твоя вкус тръпчив. Все едно – разбират, поглед в тебе спрели, хитрата лисица, мъдрата змия, че свине изяждат ябълките зрели – стар закон си има нашата земя. Ябълко зелена, с вкус тръпчив загадка, ненапразно може би днес те късам аз… Но е жалко, жалко и жестоко сладко, че не ще дочакам есенния час. 1991 Малката кентаврица Шумят над дворове и времена вечнозелените лаври. Душата ти – приказка за планина, дето пируват кентаври. А под звездите здрач неизпит телата ни разсъблича. Твърде опасно красивият мит и надалеч те увлича. Твоят глас – с мрак зареден, звъни в кръвта ми с гласа на птица: “Те са крадяли човешки жени – да се роди кентаврица…” Жълтото пламъче на свещта за миг потреперва влажно… С езичество въздухът на нощта забременява… Миражно иззад прозореца, сякаш река, се вдигат рой пеперуди… “Хей, обгърни гърба ми с ръка – тази нощ нека сме луди…” Чувствам с дланта си – освободен, чудото:
сякаш деница, свежда лицето си нежно над мен малка кентаврица… После внезапно угасва свещта, но шепот дочувам – ясен: “Играта
нали си струва труда…” И съм на всичко съгласен: да видя косите ти че вятър луд пилее като над бездна и във очите без всякакъв смут как мъдростта ти изчезва… Сякаш от хребет, изпънала гръб, ще полети като птица – изхапала моите пръсти до кръв, малката кентаврица – през ями въздушни и долини с вечнозелените лаври все към достъпи в мечти планини, дето пируват кентаври… И снизходителна вече към мен, ще се завърне при мене в утрото младо на новия ден силна и преобразена – да не познаят, щом грейне деня, децата широколици във замечтаната горда жена малката
кентаврица… 1991 Крадени коне Мирис на река, на рози… Майски бръмбари жужаха. Глъч. Сергии. Смях и слънце весело Изтегляне 0.65 Mb. Сподели с приятели:
|