Както подобава на голям звяр
Изтегляне 0.65 Mb.
|
|
той изричаше все заклинания нови: да не си навлечеш без вина грехове, споменала неволно рецептите черни, да вариш върху въглени черно кафе, да ядеш с него риба във време вечерно… И изтръпнала както пред бурна река, ти си мислиш, че може във всяка минута разгневен да извика, да удари с ръка… И домът ти в гората за миг да се срути. 1991 ***
Над смразени долове се вдигат космати мъгли, след безсъници тръпне душата смразена в студа. Зарад твойте очи ли за себе си определи теб магьосникът мрачен и с черна брада?
сякаш лист сред нощта, от дървото откъснат, изведнъж ти попадна във дом с домакин, който миши опашки гори над свещта и измита със гъше перо пепелта мълчешком.
стрити в меден хаван, и над вряла вода заклинания шепне в безсвест, незабравил под твоя пуловер ни стройния стан, нито бялата кожа на твоята гръд и до днес. Още виждаш куп книги, обгорени от огнен език, чуваш шепот ревнив на листа под ръцете на мрачния мъж и гласа му накъсан, и безмилостния му вик – и след него в стъклата как изригна луна изведнъж… Автобусът ти спрял е между точките Y и Z, твойте спътници кротко отпиват кафе… Само ти крачиш трескаво – в изгрева сив, полублед посред вихъра гривек след теб – бегълката – лети.
над тебе ако се смили, ще размисли магьосникът… С вятъра леден, свиреп той след гривека ястреб ще прати и в тези мъгли вестоносецът никога, никога няма да стигне до теб. 1992 Магьосница Започне ли да се сгъстява сумракът тревожно и в къщичката мишките заскърцат между стените тухлени и дървената облицовка, във летната си баня тя ще влезе, коси, от нощ по-тъмни, ще разпусне и с меките възглавнички на дългите си пръсти в тях дълго тя ще втрива гъстата отвара от дребно стрити корени на карамфили. И ти ще разбереш – докрай, съдбовно, че няма от магьосница спасение… Вода за нея – кланедчова, мека, във бели съдове на печката ще топлиш, докато техния емайл не потъмнее. Ще се изпълни банята с искряща пара и тежка миризма на карамфили… Облят от парата, ти скоро ще усетиш внезапно виене на свят и капка пот от рамото й с устни ще отпиеш, а сякаш едра капка горски мед… И пак ще разбереш – докрай, съдбовно, че няма от магьосница спасение. Гърба й, с бенки целия осеян, обречено ще галиш с мека гъба, от сврачите белтъци побеляла, е гребнал от водата, ще отмиваш най-гъстата и искряща бяла пяна… Ще тръсне тя измитите до блясък, разлели се коси върху бедрата, ще махне със ръка и уж случайно в реброто с остри нокти ще те бодне. И бързо,
сякаш с чувство за виновност, с горещ език внезапно ще оближе избликналите едри капки кръв – докрай за да се убедиш, съдбовно, че няма от магьосница спасение… 1990 ***
Кипва отварата от бял оман, остър гласът ти – нокти на сова, как ли глава да повдигна – пиян от ароматния дъх съм отново. А под тавана сенки-ресни тропосват ъглите; и тъмнината – глуха и няма – и на всички страни – птица изплашена – лудо се мята. Сякаш привлечени от твоя взор, от ненаситния блясък в очите, сплетени клони от клен и бор в твоя отворен прозорец връхлитат. А е пресъхнала мойта уста, искам с напитката да се напия, обезсилява душата ми тя, но търся с устни твоята шия. Нима предчувствам: в дома стаен с вълчата кожа в тъмния ъгъл ти до огнището с корен сушен няма стопанка да бъдеш дълго? Там, от пътеката с храсти, в нощта – силна и толкова млада – през здрача ще полетиш ти към ниска звезда, а са ненужни за там изпращачи. Но посветена във тайната, ти няма свободно криле да разтвориш, духом и телом и мене преди да овладееш с магически порив. И пак в австралния посев четеш, взела сърцето ми в шепа пресвята, от мен че трябва да отнесеш в свойта утроба вест от земята. 1993 Триптих
І. Вещерица
В нощ пълнолунна излез под безкрая с храсти, рекичка и месеца бял. И ще почувстваш: ни късно, ни рано, с черна хлебарка че трябва да хванеш във полунощ килограмов кефал.
ти за бездомника – влажния вятър, а пък главата зарий във пръстта… Къс от месото на шишче върбово сам забучи… Посолено, готово го изпечи до топене в жарта. Всичко самичък изяж… И тогава, докато още просветва жарава, ти ще прозреш изведнъж в пепелта букви трептящи, сякаш по смисъл думи най-прости някой е писал. И ще потръпнеш смутено в нощта. Но… овладей се, ако като фосфор ноктите ярко засветят и просто цял се изпълниш със светлина – в тебе зарежда се всичко със сила и като риба, дъха си стаила, ти ще потъваш в дълбочина. Пулса си чул, стой така, без да мърдаш, инак разваляш магията бързо. Стар ще се чувстваш като света, но и свободен, и млад… И сърцето като луна ще е пълно – и светло, и плодородно като пръстта. 1990 ІІ. Старият ветропоказател Над керемидения покрив всяка вечер чернее като гарван ветропоказател. И като гарван с остър клюн – събуден от силата на ветровете южни, поскърцва и тиради произнася… Днес каза:
обърканост и тъмнина оловна. А там, откъдето топъл вятър духа, във местност с бряг прозрачен и рекичка със женско име – името Мария, лежат открито самородни буци възсиня хума, в себе си събрали и лунната, и слънчевата сила…
със нея целия се намажи… Тъй страшен ще станеш ти, щом хумата засъхне, покрит с кора с пукнатини дълбоки… На бряста стар почти ще заприличаш и изведнъж ще ти се стори, че умираш… А всъщност ще усетиш бавно, бавно как хумата изсмуква от сърцето ти тъмата на оловните съсиреци… И влязъл във реката, ще излезеш напълно обновен – със кожа чиста като на младенец… С очи тъй ясни ще видиш сам: навсякъде – вълшебство… В цветчето медено, в дървото, в камъка и на любимата жена във дланите, в самия теб… Да помниш. И да бъдеш!
ІІІ. Орех “Корен от ореха стар изрови през април, тънко върха подостри, а после в бутилка с вино тръпчиво и тъмно пъхни клина до дъното чак, а отвора ти замажи с дебел слой пчелен восък. После в земята – дълбоко, дълбоко, съединена с дървото, я зарови.
и яростно слънце зажари, ако откриеш бутилката с вино, ще видиш: няма ни капчица в нея от виното вече. То е изпито от ствола висок, от листата, то е изпито от ядките, все още млечни…
под вятъра буен… Дроздове черни – пияни
огласят зората всеки ден от зелената мощна корона… Късно наесен, когато листата опаднат, можеш бутилката вече ти да извадиш: пак ще е пълна тя с течност тръпчива и тъмна, но със онези, която й върна дървото. То не е вино, а нещо по-друго, което тайните вече на ореха стар е узнало…
не вдигай бутилката жадно… Пий всеки ден, но по глътка, и сили усетил, ти ще започнеш да дишаш широко, свободно…”
старец в балканското село. И неслучайно сега си го спомням, а зарад тебе… Пламък тръпчив ти ми даде и млади мечти и надежди… Нищо до днес не отиде по пътя на вятъра… Всичко премина през мен – през сърцето и разума, нерви и мускули и се възвърна щедро при тебе – с женствена сила… Вече усещам, усещам, че ти си готова да продължаваш живота като земята, като природата… 1984 Друид
В дървесни кухини мрак непрогледен дреме, очите совини на две звезди смразява… Душите на потайните друиди, въздишайки, ти казват пак:
Пусни ни, силата ни за да вземеш и да почувстваш: тя е още жива.
лети безгласен отговор, обгаряйки клонака. Привързани сте като кучета към кухините и гледате навън с очи на сова не по-далеч, отколкото те виждат. Да полетите искате – сами го направете. Но в себе си аз няма да ви пусна.
се разнася стон. Ще си платиш с тъга и със самотност…
облака с ръка, небето осветявайки със още една пламтяща над нощта звезда. С едно издишване смразяваш ручея и – между бъдеще и минало – напреко, негледайки в краката си, минаваш през него, без подметки да намокриш. Шума в дланта си ти превръщаш в шепот, но не със заклинание – с молитва, душа човешка утре за да срещнеш като небе отворена за теб.
***
Вдигам дом върху здрави колони – като в приказката позната – със вратичка, с резета, заслони и с прозорче едно – към реката. През април, по законите вечни щом придойдат води полудели, в него никой не ще ми попречи да вълшебствам поне две недели: да изписвам на белите листи знаци най-съкровени и чисти и прозорче широко отворил към шумящия бряг на реката, цяла нощ със жарта да говоря и на жеравите с ятата… А когато сърцето усети, че е вече от труд отмаляло, ще оставя домът под небето на жената, до мене вървяла. Нека тя изкачи стъпалата и присвила учудено вежди, всички билки върху стената нека с устни докосне нежно… Нека тя в този дом с тишината повълшебства сама над реката… И в април, по законите вечни щом придойдат води огромни, вече нищо не ще й попречи две недели поне да ме помни. 1989 ***
В простора, скриван от мъглите, внезапно прочетеш ли: “Знай!”, и Козирогът със копито удари в Дунава; докрай димът на огъня когато се сдипли натежало: “Смей!”,
и се източи над водата от пепелта излитнал змей; “Желай!” – тревата ли простене под вятъра край твоя път и силфи над роса студена като светулки затрептят; когато стихващия тътен на бурята те спре: “Мълчи!”, и бреговете речни смътно се слеят в сетните лъчи – ще станеш дим, река, ранима звезда в небето, звук и знак и пустота привидна, мнима на разпрострелия се мрак… Такъв душата, устремена към обич, ще те срещне… Ти светулковото си трептене не крий… До твоите плещи притиснала се нежно, нека
и път да види в утринта. И върху устните ти лека усмивка да остави тя.
Заклинание 1.
знак тайнствен на нощта, в тревожния ти сън жена стои над пропастта. Очите тъмни, и блести подлунна мараня, ала познатите черти не можеш разпозна… Над нея стълб мъгла виси – и облак,
и мираж… Сияят дългите коси по края с лъч искрящ.
светкавици и гръм, стоиш под страшния им хор безплътен като сън. И от земята, под дъжда ти призоваваш тук духа на тъмната вода и огнения дух:
и чист земята утоли и черната небесна вис; в съня ми се всели – сред скръб и светлина навред сам всичко опознай и онзи женски силует ти уплътни докрай.
и – пръстен на змия, във тайната ти проникни, очите си – главня, дай в мрака на душата – знак като вода желан, изгрял сред пясъците пак пред погледа пиян. 2.
и казваш: “Пребъди!” А паяжината на светлината плете главата на огромна птица и в твойта гръд насочен е искрящия й клюн. “Бъди!” – с усилие сърцето си откриваш. През теб на клюна острието преминава, стените на дома пронизва, и смърча зад стените, и кацналия върху клона му скорец… И надалече той се устремява – през хълма с бор висок, където водата в ручея подземен се превръща в кипяща светлина… “Бъди!” – въздъхваш за последен път и без усилие се сливаш с онази жълта птица. Изтича твоят път във лъч. Не помниш вече кой си. Едно желание пулсира само в огъня, жената със очи на птица търси то, за нея носи думи: “С мен бъди!” 3.
по пътя, който беше мой, люлян от пролетни цъфтежи или горен от тежък зной, сред неуспехи и успехи, отминал или бъдещ ден, и под мъглите влажни, леки, бъди ти огън чист за мен. Бъди ми болка белокрила, стопила лед, спасила плод, пронизала, освободила за полет утрешен живот от възли, стегнали душата, от страх пред болка, от ята, държащи се за нощен вятър край коловоза, вбит в пръстта, от есенния дъжд размит и белязал пътя със следи… Бъди на устните молитва, усмивка, самота… Бъди муската топла до сърцето и страж на нощната трева, убежището под небето със тишина и синева – където клонка белокрила трепти със жив и звънък глас… И в мене властвай като сила, с която властвам само аз…
***
Там, от градината с лози, където с нощите се сливаш и сплиташ тъмните коси със ручея и се разлива гласът ти звънък в утринта сред хорове от птича песен и сред смокинови листа потъва, сякаш в късна есен, и в пладнето ме гледаш ти като през син, далечен глетчер, дано дъха ми да смути дъхът ти – от простора вечен. Взривила облачния свод, излей се като дъжд над моя изгубен в пустошта живот с води, обзети от покоя. Спусни се като лозов прът във пясъците и невинна склони лице на мойта гръд сред умълчаната градина. Химерите на вечерта, откъм пустинята нахлула, разсей със колене в нощта… И върху моя път – дочула как вятър есенен звъни и зейва бездната опасно – стани, жена, и запомни, че тук, до мен, е твойто място.
Любовта на магьосника Листа се носят. Ветрища вият. Козирог в облак над планината рога опрял е. Отвял е вятър пак керемида от твоя покрив. И през отвора, ръце ли вдигнеш към мрака нощен, ще забоботи над теб простора.
ще му извикаш.
и ти, Козирого! Облаци нека скрият небето, дъжд да плющи… Лист сякаш – вишнев, от уморено сред вихър ято, да се откъсне една гълъбица. Яркозелени очите, крилата меки и бели, а в тънката шия гукане нежно тя е стаила. И пак на вятъра ти ще извикаш:
и керемида отвей, и втора! Та през отвора гостенка мила тук да се спусне с ненаранени крила и шия… И да узнае, избава само че тук я чака, че друг избор няма… Че своя избор аз съм направил.
***
Нощта се прокрадва между върбите, пада в герана, притулва вратите и се разлива над равнината… Меко белее в сърцевината от най-дълбокото, от мрак извечен – шия на лебед в прегръдка меча. В техния сън и в пространството бяло женската с мъжката плът се е сляла. В едно – шумолене леко и тътен, облачен пух и мъха крайпътен, на първи снежинки полета режещ, мах на крила и вървеж наежен. Две съществата? – и връх, и корен – в единна същност, в единен порив: сред неизгарящи пламъци, бели – дърво се вдига към други предели, клони двои то – крилати, гъсти… Но от земята не се откъсва. В скръб по оврази и облаци бели в мъжка и женска плът се разделя там, на върха, дето вятърът вие… Утре от кладенец да се напие, да прочете на росата студена руни за чувствените промени. И пак през гъстия кръг на върбите новата нощ да се спусне в лъките и да прикрие сред равнината навеки двама – мъжът и жената.
Млечнобяла мъгла пак залива бахчата. През нощта – придошла – стине, стине реката. Месечината – кръг, бледо слънце-огниво… Литва сит пъдпъдък, кръжи ястреб лениво. Пожълтяла трева – с цвят отровен листата – и по края едва – тъмно есенно злато… Любовта – моят брод – сън през нощите късни, наедря като плод и узря, ще се пръсне – и наивно, без смут, се опитва чудато преди лекия студ да превземе душата. И върви – на късмет – с младо слънце в очите. Но какво пък – напред! – златни са далнините и с излишни слова е ненужно да спорим със света – в синева и с езически корен.
Дар
1. Все още случват се – помни – в съня свободен приличащи на младост дни; и в небосвода неземни светлини блестят, лъчи играят и лястовичките летят, домът сияе. Просторът гали всеки миг с добри надежди – и нито крясък, нито вик, ни свити вежди. Прозрачно синя топлота – с душите слята, и няма място глупостта сред синевата. И с вяра в свят такъв в кръвта – наивна вяра, ти не приемаш, че е тя химера стара; че все по-рядко свода стар ще виждаш зноен и че пред Божия си дар ще си достоен. 2.
отлитат птици. И сом, наблизо сред нощта, под сто зорници, с опашка, сякаш със снаряд, в брега удари, прогонил пак съня крилат…
и до веслата сядаш ти, мехура мяташ в жарта и пламъкът свисти. И на водата и камъка студен речта – спокойна, властна, тук, сред покоя на нощта, разбираш ясно: “Ще те изгарят студове, мъгла бездънна, но ще дочакаш плодове във нощ безсънна. Тук възлите ще разсечеш – от гняв и мъка… И всичко – смел – ще разбереш, ням в своя пъкъл. Пред никой съд не ще стоиш смутен,
но само щом празна дума промълвиш, ще станеш камък. Ще те покрие пръст, мъгла ще те зазижда и звъннат ли над теб крила, ще им завиждаш…” 3.
навред се носи… И върху клона на нощта замлъкна коса. Дома ти стегнала в клещи, до свода димен безмълвна тишина лежи – непоносима. С душа ти всеки земен път почувствай, вече за теб минутите текат по Пътя Млечен… Текат без звук – като вода… Но ти дочуваш тътнежа им, за свобода че се бунтуват. Без сили сякаш, но звъни, бучи земята. Крила почувствай, погледни към небесата. При словото, при паметта сега се връщай – там, откъдето мисълта света обръща. 1997—2001 ***
Ще дойде друг – по-млад, по-силен… Смело ще сложи длан на потното ти чело, спокойно ще ти се усмихне, няма какво със тебе да дели на двама. На него по-добре от теб е ясно, под слънцето че има свое място. Не носи той ни злоба, ни коварство, ала и никакво – за теб – лекарство. 1991 ***
Брегът утихва вече, опустява. И слънцето внезапно догорява… А до брега, с върби и мрак покрита, стои кокетна лодчица – “Алдита”. Защо
над огъня не се навежда стопанинът?… А остро свъсил вежди, разсеяно, едва забележимо със сухи устни шепне друго име?…
***
За любов нито дума не ще изрека, изгорели са те, неизречени още, и отлитат навеки – стрели от лъка, и съгряват за кратко студените нощи. Сякаш знаци абстрактни от мъртъв език по изстиващи въглени някой е писал – от душата откъснати думите в миг аромата си губят и предишния смисъл. А със теб, споделили тишината сега, ще сме двама и тук, и в небето студено, щом и с тънките пръсти на свойта ръка ти усещаш дори мисълта съкровена… На съня ти спокоен отпивам дъха. И изваяни сякаш сред слънчеви бездни, и с души, и с тела си шептим – за слуха с недостъпни слова от език междузвезден. 1994 ***
Среднощните калини ръждив обгар обви… И ти – на половини – нощта разполови. Зад лявото ти рамо – невидим, но свиреп, студ вълчи косъм само разрошва срещу теб. От дясно – те изгаря, отхвърлен от света, тъгата по другаря, човешка топлота. Но до безкрая властен на космоса почти от ляво и от дясно ?? не палят днес звезди Едва ли добротата ще укроти гнева. И тръгваш по средата – в димящата трева. И страстно, и вглъбено гласът ти там звучи и зърното смразено сладее и горчи. 1997 ***
По средата на пътя, на брега на реката изконна ще отдъхна за миг под небето на белия ден, досегашни провали и пропасти ще си припомня и ще чакам онези, поели по пътя след мен. Те са млади, добри, по-безгрижни от мене навярно, ала не и безпомощни гарджета в гъстия дим. И додето пристигнат, по пътя пети ще опарят и ще има какво да си кажем Изтегляне 0.65 Mb. Сподели с приятели:
|