Както подобава на голям звяр
Изтегляне 0.65 Mb.
|
|
под всяка стряха.
свечеряваше, когато, сякаш че мираж, конете стъпиха върху тревата… Приближихме ги… С усмивка любопитна, но и с горест ти следеше как вървяха два жребеца – бял и дорест. Леконоги и високи, с тънък косъм и игриви – виждал бях във филми само тъй красиви буйни гриви.
като пияни, две момчета там стояха с пъстрошарени колани. И тогава аз си спомних, че гостува цирк в градчето, и се усъмних внезапно, че са циркови конете. Двете мургави момчета, безобидните апаши първо ти попита строго:
Мигновено конят дорест коленичи на тревата. И изви красива шия, тръсна грива два-три пъти и фунийката с фъстъци близна нежно от дланта ти… После тръгнахме… Луната затанцува в бяла пяна. “Крадени коне!” – ти каза възхитена, замечтана.
“Има ли коне такива?” “И не може да са други!” – си повтарях мълчаливо. Кой ли е изпитал радост, щом в живота не рискува, и едва ли мъдростта му със хартийки се купува.
между тези улици, дървета, къщи, че и нашите целувки крадени коне са също. 1990 ***
Ночь тиха. Пустыня внемлет Богу… М. Лермонтов През черните стърнища вървя към пътя. Мрак тъй гъст, тъй черен, хищен се напластява пак. Ни къшей хляб в торбата. Небето – без следа. Враждебна висината. И – ни една звезда. Но – явно не от Бога, във мене насмешлив без чувство за тревога звучи един мотив. “Крачи1 щастлив и весел, докато бъдеш млад, на ударите с песен отвръщай в този свят. Греши, изглеждай странен, страстта си не пести, изпитай всичко – рани, заблуди, клевети. И колкото вселена, докато изгориш, за теб е отредена, знай, толкоз ще платиш…” 1986 Циганинът От водата замърсена той излиза освежен, и от радиоактивно слънце – черен, обгорен. Буйните коси изтръсква и се смее под мустак, и навлякъл панталона, към градчето тръгва пак. Къшей хляб отхапал, бърза към товарния перон: чака там неразтоварен, пълен с въглища вагон… После във квартала весел на сънливия си град сам ще спазари и булка той за някой мургав брат… Вечерта ще гръмнат песни: от зори и до зори сватбата ще се проточи две недели… или три… Работа и годеници ще му стигат цял живот! И ще го следи докрая от високия си свод яростно, непоносимо, с пламнали коне, юзди слънце радиоактивно… Златно – както и преди… 1989 ***
На Галя Паскалева Носят тъжни тайни пак водите мощни… Галя, погадай ни на кафе среднощно. Към небето ярко да струи реката, нека да догарят свещите в ръката, да ни се присънва утрин светлосиня – погледни до дъно в чашките от глина. Хайде да започнем: примижала в мрака, разчети ни точно фигурите, знака, носят ли надежди пак водите сини и какво отреждат бъдните години… От звездата, дето с огън боядиса късче от небето, много ли зависи? Истината може да не бъде цяла – правилата сложни как би разгадала? Мигар, Галя, в нея всичко ни е ясно, докато живеем с болката всевластна? Ти очи не свеждай: затова са сладки смътните надежди, нежните догадки. Затова в нощта е дълъг звездопада и свещта играе във ръката млада. Буйни са реките и не потъмняват, с приказки звездите щом сърцата сгряват… Галя, погадай ни на кафе среднощно. Носят тъжни тайни пак водите мощни. 1988 ***
И покриха, и закриха врани мътното небе. Заблестяха, засвистяха съчки в малкото кюмбе. Пожълтяха, побеляха пламъците с ален зов. И си спомних, и припомних пак за старата любов. Свечери се, примрачи се, а в прозорчето звезда олюля се, размечта се разтревожено в нощта. Заблестяла, заискряла, тя предишните ми дни с лед поръби и присъди: спомени1 – и отмини!
***
Въздухът безплътен, летен, синьомлечната вода и угасващия трепет на светулките в нощта – мимолетни, илюзорни, но ще ми принадлежат… Може те да се запомнят, но и да се задържат. 1986 ***
Полицаю, спокойно! Другарю от дюкяна, не вдигай ръка! Във ухото с халка е мечкаря, и в носа на мечока – халка. А под гъстата козина тракат остри нокти със блясък познат. От небето те паднаха сякаш и изплашиха целия град. Птици глупави, стойте на храма. Слънце, спри своя точен отвес. Тези двамата никому няма да попречат в градчето ви днес. Мили граждани, звярът прилежно зарад вас ще се тътри във кръг и брадатия циганин нежно ще прекара по струните лък. Но от къщите сити гнусливо срещу тях не размахвайте пръст, открехнете прозорците сиви, рамене разкършете и кръст. Разтворете усмивки широко, щом засвири гъдулката пак и партньора прегърнал, мечокът затанцува под струните в такт. Покажете душа и характер, с милостиво бъдете сърце, ако шапка протегнат, тъй както в храма попът протяга ръце. Щом стотинки подхвърлите вие, заработил е Мечо и днес за стопанина чашка ракия, а за себе си – къшей злочест. После те, сякаш сънища звездни, между цъфнали вече липи като сенки в нощта ще изчезнат. И спокойно градът ще заспи. 1993 Букинист
Егорич – беден букинист, пушач заклет и егоист, от сутринта ей тъй кара: мълчи за всичко, вежди свил, ако случайно е открил на сметището книжка стара. Не рядък или скъп предмет, а стихоплетства на поет, за дребна слава мераклия; ненужни никому до днес, сега не будят интерес и в изкупвача на хартия. Скалъпени на две, на три, те еднодневки са, игри, но времето си отмъщава за всяка земна суета, за користта и глупостта, за словоблудствената плява. Егорич – беден букинист, отвънка мърляв, духом чист, без собствен дом и без заслуги, от тези книжки, свит на две, чете до късно стихове за преданост и теменуги. В калта забравен инвалид, по римите, от глад изпит, той пърха като пеперуда… Праха им диша – нетърпим, за него – мек цигарен дим; на мъдростите им се чуди. И в старческите му очи тук-там и ред се закачи от миналото безвъзвратно. И лее, докато пълзи в реда, ракиени сълзи над тежката житейска правда. 1991 Гост
Ром. Кафе. Кутия “Стюардеса” – да, нездравословно е… Обаче – дяволът си знае интереса. Като куче днес ме гледа в здрача. Шеф, но бивш, в полусекретна служба, с персонално някакво значение, от отдавна търсел мойта дружба, имал и към словото влечение. Дърпа от цигарата суетно и от листчетата на карета срича с интонация секретна стихчета бездарни за цветчета. Срича, но в гледците му болнави блескат въглени едни такива, че и въздухът се нажежава, ала мене тръпки ме побиват… Зъблеста усмивката, проклета, думите му – пълни със досада, сякаш че смола кипи в мазето на полусекретната им сграда, сякаш множество души се мятат в сейфовете с папки пепеливи… Гостът ми чете и на лъжата светли ангелски крила пришива: лее в рими най-банални драми и повтаря, че не търси слава… Да ми сподели желаел само, че с добрите чувства не лукави… Дяволът не ще ме купи с благост: мизансцена променил, рогата, собствената си душа предлага – чака да определя цената… 1989 Преображение Пресветъл ден – Преображение. На вятъра прахосва днес душата златни украшения и блясъка с фалшив финес. Лишена от въображение, решава да отложи с ден решения, съображения как утре да живее с мен. Измъчва я самовнушение, че ако днес се извиси, денят велик – Преображение, докрай ще я преобрази. 1989 Октомври. Здрач Шушука меден залез по оврага, от който бистро изворче протяга езиче към последните лъчи. Вода ще гребна, със листа наметнат, и в този миг във нея ще просветнат на бухала неверните очи. 1985 ***
Върху клоните – химери. Пощят си перата стари. На големия безверник му е нужна капка вяра. Дайте ми, макар лъжлива, но вълшебна цел. Бъдете – както бяхте – услужливи. В дребното не се скъпете: идеали, нощ, гореща, хоризонти, месечини… Все пак – съблазнете с нещо бъдещите ми години. 1990 ***
Помня светлини от дните, знам законите природни: тръгват от върха реките – бързоструйни, пълноводни. Ту клокочещи, могъщи, ту спокойни под зората, в руслата си те се връщат чак на лятото в средата. После идва есен, с нея в утрините й студени моята река ще грее синкава и прояснена. После тя ще стане пленник месеци на ледовете… Кръговрати неизменни – от цвета до снеговете. Но загледан в небесата, жеравите ще дочакам, за да чуя как реката чупи ледовете в мрака. 1988 ***
На Николай Никишин Зной не изгаря и дъжд не отмива… А трепетликата с шума покрива ниския покрив, колибата стара… Бързо торбите ще хвърлим на нара. Сухите есенни борови клони като барут ще избухнат, по склона ще се проточи димът над гората, свещ ще прогледне навън през мъглата. Хляба нарязали, чашки ще чукнем, резенче тънко от лука ще хрупнем. И ще повторим – нали сме с наследство: черна земя и гората в съседство. На трепетликата – както отколе във Рус било е – ще се помолим. Душите нежни – телата яки. И пътят дълъг – а път ни чака. Че и следите ни в шумата жива зной не изгаря и дъжд не отмива… 1992 V. Ранни стихове Следа Всеки от нас ще познае мъката и радостта. Всеки от нас ще остави някаква своя следа.
крачиш по земната гръд. Пътища главни, странични – сам си избирай път! Някой е смачкал тревата, изстрел прорязва нощта, а се изнизва следата – спомня си някого тя… Ще прекоси полето, ще я затрупва сняг, ще я валят дъждовете – но ще достигне праг. И ще я видим отново в каменни писмена, в живо човешко слово, в бъдещи семена. Някъде в стих или корен ръста си ще извиси, с лъжата ще се пребори, истината ще огласи… Но сред огромната бездна, зинала от вечността, следата не ще изчезне…
На приятелите Скъсахме обувки много през лета и люти зими, вдигали сме шум до Бога с казуси неразрешими. Но не чупили “юначно” кръст, с миражи не живеем: има над какво да плачем и с какво да се гордеем. Нека да ни съдят строго, да ни плюят във лицата, но обувки още много ще износим по земята. Бяхме, и мъже ще бъдем чак до края си, а зная: не раздава Бог присъди, докато не дойде края. ***
Слънчев лъч над главата ти само… Нито хора, ни божество. И земята под твоето рамо – най-човешкото същество. Син и брат на земята законен, не забравяй за онзи закон – не прави на подлеца поклони. И от него не искай поклон. Мечове
Илюзии изгубени… Но мечове в нощта аз виждам – вече щърбави под вечната ръжда.
лежат сред мрак и прах. Описани. Датирани. Ни суета. Ни грях. Светкавици, проблеснали над потните коне, на две вратите крепостни разсичали са те. И толкоз кръв са глътнали, че даже и сега пияни са, изпуснати от нечия ръка… ***
Във замъци и храмове, реалност или мит, се вглеждах дълго в мрамора и вечния гранит. Олтари, колонади… И в куп развалини – като небето млади – мъже, деца, жени. Миг кратък от безкрайното. И аз усещах студ в сърцето си, обхванато от лек, внезапен смут. И от умора сгърбен сред някой древен град, аз бързах да се върна във днешния ни свят. И трескав, запечатвах за бъдещия ден усмивки, безвъзвратно проблеснали край мен. Лято
И то ще откънти във Лета с шума на светлата река, със книгите и ветровете, с жарта на твоята река. Ще се стопи, ще се разтвори… И няма пак да се повтори ни буреносен остър гръм, ни звездния вечерен звън.
годините? Не, не, все още лежи пред тебе дълъг път. Ти имаш всичко: свобода
жена любима. И звезда. Трудът ти спорен… Но защо ли вървиш самичък, като болен защо сред мрак и светлини си мислиш във нощта гореща, на твойте дни и нощи нещо че трябва да се промени. Познато чувство те тревожи под ласкав непрогледен мрак, че повече така не може, че всичко има край все пак. Така годините изчезват от паметта… А сякаш в бездна. И във замяна ти, съдба , какви ще ми дадеш?… Ах, да – щастлив съм… Но под ветровете дочувам, че вода шепти: течението води в Лета…
***
Сякаш опасност необяснима сумракът крие. Дъха усетили на близка зима, кучета вият. Към нас ли с упрек, с остро ли чувство за студ и влага свойте колиби и те напускат, скимтят на прага. Птица самотна хладния въздух прорязва в мрака… Нима, любима, раздяла бърза и нас ни чака?… ***
Градини жълти, ясен небосвод. Дошло е време да събираш плод. Ала защо с изтръпнала ръка изпускаш свойта кошница сега? Прегърнал натежалото дърво, защо стоиш замислен… Над какво? Дръвче си посадил на този склон и то към теб протяга златен клон. А ти мълчиш… Денят на есента какво не върна?… А ти обеща! Сърце
То си спомня смътно вчера преживяното. Прах засипва пътя и заръбват раните. Радостите, болките лягат върху дъното. Но не всичко може би в мрака е потънало. Често от неясното, както ни се струва, най-взривоопасните ветрове нахлуват. ***
Зрее, не презрява алена малина. Бедност ли, богатство ли? – всичко ще отмине. Слава, неизвестност – погледни росата! Истинската мъдрост е във простотата: ако поглед влюбен те окуражава – алена малина зрее, не презрява… Съдържание Както подобава на голям звяр Николай Переяслов Щом под звездите огънят гори
Приказка за пустинята На жилищата в светлините С очи на ястреб склона погледни Птици
Сух сняг е поръсил тревата В кръга омагьосан, в студа нетърпим Сред камъша Раковина
Руски път, отечествен – в бяло или синьо Залез
Над селцето нощ катранена Тази къщица, от ветрове орисана Сняг прегъва къпините ниско В тази стая прозира зората Омотаха те, струпаха толкоз беда Над смразени долове се вдигат космати мъгли Магьосница Кипва отварата от бял оман Триптих 1. Вещерица 2. Старият ветропоказател 3. Орех
Друид Вдигам дом върху здрави колони В простора, скриван от мъглите Заклинание
Там, от градината с лози Любовта на магьосника Нощта се прокрадва между върбите
Дар
Ще дойде друг – по-млад, по-силен Брегът утихва вече, опустява За любов нито дума не ще изрека Среднощните калини По средата на пътя Пелин
Млечка Гасне звездната жар Като жълта вода в плитчина или вир Бог се грижи сам за грешника Потъне ли в среднощен мрак брегът Мотив
Душа Стари друже, остана ти в родния град Песента ни изпята е вече Хоризонтът ясен Зазорява… Отива си вече нощта От плажа август с хлад ще ни прогони Свят – разделян на “прави—неправи” Там, където едри клони свеждат ІV. Из “Дневник” Дневник Вода с избодени очи Алексис Зорбас Смъртта на Чингис хан Силен чай във чайника, въглени в камината Над червения глог и над ореха Ябълко зелена, ненагледна моя Малката кентаврица Крадени коне През черните стърнища Циганинът Носят тъжни тайни И покриха, и закриха Въздухът безплатен, летен Полицаю, спокойно Букинист
Гост Преображение Октомври. Здрач Върху клоните – химери Помня светлина от дните Зной не изгаря и дъжд не отмива V. Ранни стихове Следа На приятелите Слънчев лъч над главата ти само Мечове
Във замъци и храмове Лято
Сякаш опасност необяснима Градини жълти, ясен небосвод Сърце Зрее, не презрява Изтегляне 0.65 Mb. Сподели с приятели:
|