Към Присъда №18 на С. районен съд от 11. 04. 2016 г по нохд №56/2015 г по описа на същия съд

Подсъдимият М.П.Ш. е осъществил обективните признаци на престъпление по чл. 129, ал. 1, вр. ал. 2 от НК, като на 08.06.2014 г., около 15,10 ч., в дворно място, находящо се на адрес с. К., Община С., С. област, ул. „..” № ., е причинил на А.В.Г. *** средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на лявата голямопищялна кост, довело до трайно затруднение в движенията на левия му долен крайник за повече от 30 дни, а именно за период от 5-8 месеца.

От обективна страна подсъдимият Ш., в близост до оградата на двора на къщата си, е замахнал да удари св. Г. в областта на главата с парче /прът/ арматурно желязо, което държал в ръка, а Г. се предпазил, вдигайки бастуна си над главата си, но изгубил равновесие и паднал на земята. След това подс. Ш. започнал да му нанася множество удари със същия предмет, като ударите попадали в главата и различни части от тялото на Г., а последният, за да се предпазва от ударите, се претъркулвал към вътрешността на двора на къщата на подсъдимия. Един от тези удари попаднал в областта на лявата подбедрица на Г. и нанасянето му е в пряка причинна връзка с настъпилото счупване на лявата му голямопищялна кост, довело до затруднение на движението на левия му долен крайник за период по-дълъг от 30 дни, което е „трайно” по смисъла на чл. 129, ал. 2 от НК с оглед задължителните за съдилищата разяснения относно съдържанието на това понятие, дадени в ППВС № 3/1979 г. Поради това счупването на лявата голямопищялна кост на пострадалия се намира в причинна връзка с така описаното деяние на подсъдимия и от обективна страна е съставомерно като средна телесна повреда /в т. см. вж. и т. 10 от съобразителната част на ППВС № 3/1979 г./. Останалите причинени от подсъдимия увреждания на А.Г., посочени подробно в назначената на досъдебното производство съдебно-медицинска експертиза за уврежданията му, са довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота му и сами по себе си съставомерни като лека телесна повреда. Тези увреждания обаче не се отразяват на съставомерността на деянието като престъпление по чл. 129, ал. 1, вр. ал. 2 от НК, чиято правна квалификация се обуславя от най-тежкия резултат /т. 17 от ППВС № 3/1979 г./.

В хода на съдебното производство по искане на защитника на подсъдимия са допуснати две допълнителни съдебно-медицински експертизи – едната като допълнение на задачите на повторната съдебно-медицинска експертиза от досъдебното производство, а другата – самостоятелно назначена като допълнителна съдебно-медицинска експертиза в съдебното производство, със задачи да се установи позволявало ли е здравословното състояние на подсъдимия към инкриминираната дата да нанася удари с държано в ръка арматурно желязо, които да са от естество да причинят установените увреждания при пострадалия. Еднозначно се установява от заключенията по тези експертизи, че към инкриминираната дата при подсъдимия не са били налице причини от здравен характер той да не може да държи предмет тип „арматурно желязо” с която и да е от ръцете си и да нанася удари с тях. Ето защо доводите на защитника на подсъдимия, че е било обективно невъзможно подсъдимият да причини уврежданията на пострадалия, са доказателствено опровергани.

От извършения по-горе анализ на доказателствената съвкупност не се установява подсъдимият да е извършил деянието при обстоятелство, изключващо обществената му опасност, а именно при неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12, ал. 1 от НК – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя. Както вече се посочи, обясненията на подсъдимия, че пострадалият бил инициаторът на нападение срещу него и единствените подкрепящи ги доказателствени средства, а именно показанията на св. А. К., не се кредитират от съда, тъй като са нелогични, противоречиви, непоследователни и са опровергани от други кредитирани от съда доказателства. В допълнение следва да се посочи, че причината, поради която инцидентът е приключил в двора на къщата на подсъдимия, е в достатъчна степен изяснена от гореизложения анализ на доказателствата по делото от фактическа страна. Този анализ сочи, че св. Г. не е влязъл в този двор по волята си, а се е озовал там в резултат на защитните си движения по земята, извършени от него със своеобразно претъркулване, за да се предпазва от ударите на подсъдимия. При извършване на деянието подсъдимият не се е защитавал срещу непосредствено противоправно нападение от страна на пострадалия, поради което е безпредметно да се обсъжда превишил ли е подсъдимият пределите на неизбежна отбрана, в частност поради обстоятелства по чл. 12, ал. 4 от НК /уплаха или смущение/, изключващи наказуемостта му.

От субективна страна престъплението е извършено при форма на вината пряк умисъл, тъй като подсъдимият Ш. е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е целял тяхното настъпване. Този извод се основава на установените по делото факти при извършване на деянието – подсъдимият се подразнил от направена му от св. Г. забележка за силата на музиката, която звучала от неговата къща, извадил арматурното желязо от дворната врата, която то е залоствало, непосредствено след това е замахнал към главата на св. Г., за да го удари и след като Г. изгубил равновесие и паднал на земята, подсъдимият продължил да му нанася удари с това желязо в различни части на тялото му – в областта на главата, снагата и крайниците, а след появата на св. А. напълно се дезинтересирал от състоянието на Г..

Неоснователни са доводите на защитника на подсъдимия, изложени при условията на евентуалност – в случай, че подсъдимият бъде признат за виновен в извършване на деянието – че последният го е извършил при т. нар. „афектен умисъл” по смисъла на чл. 132, ал. 1 от НК, като е причинил на пострадалия А.Г. средна телесна повреда в състояние на силно раздразнение, предизвикано от последния с насилие, с тежка обида, с клевета или с друго противозаконно действие, от което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или негови ближни. Твърденията на подсъдимия, че инцидентът между него и св. Г. започнал с това, че последният го напсувал, не следва да се разглеждат изолирано от цялостното съдържание на обясненията му, защото разглеждани по такъв начин – сами за себе си и фрагментарно, те не се подкрепят, но не се и опровергават от други доказателства по простата причина, че непосредствени свидетели на този епизод от инцидента не е имало. При положение обаче, че съдът не кредитира обясненията на подсъдимия относно цялостното развитие на инцидента, няма никаква логически и доказателствено обоснована причина да се кредитира именно тази част от тези обяснения, в която се съдържат твърдения за нанесена на подсъдимия от пострадалия тежка обида.

Ето защо съдът намира, че подсъдимият М.П.Ш. виновно е извършил престъпление по чл. 129, ал. 1, вр. ал. 2 от НК.

За това престъпление законът предвижда наказание лишаване от свобода до шест години.

При определяне на наказанието на подсъдимия за извършеното от него престъпление, съдът отчете като смекчаващи отговорността му обстоятелства необремененото му съдебно минало, добрите му характеристични данни, изрядното му процесуално поведение, общото му здравословно състояние /същият страда от заболявания, които обаче не са му попречили да извърши деянието/, както и възрастта му /към датата на извършване на деянието същият е бил на 58 навършени години/. Като отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства съдът взе предвид, че с деянието си подсъдимият е причинил на пострадалия множество други увреждания на здравето, извън съставомерните такива, както и изразената бруталност на извършване на деянието спрямо непознат човек, а така също и липсата на каквато и да било критичност към деянието. Съотношението между смекчаващите и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства изключват извод, че и най-лекото предвидено в закона наказание /лишаване от свобода за срок от 3 месеца съгласно чл. 39, ал. 1 от НК/ би се оказало несъразмерно тежко за подсъдимия, поради което при неговата индивидуализация съдът не приложи чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК. Ето защо при това съотношение между смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства съдът му наложи наказание „лишаване от свобода” за срок от една година – значително под средния размер на това наказание, но и над законоустановения негов минимален размер от три месеца съгласно чл. 39, ал. 1 от НК. Подсъдимият не е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и с оглед данните за личността му, съдът счете, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето му, не е наложително той да изтърпи ефективно наказанието. Поради това и на основание чл. 66, ал. 1 от НК съдът отложи изтърпяването на това наказание за срок от 3 години, считано от влизане в сила на присъдата. Предвид данните за личността на подсъдимия съдът прецени, че за постигане целите на наказанието не е наложително да постанови на основание чл. 67, ал. 4 от НК спрямо него една от пробационните мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 – 4 от НК през изпитателния срок.

Съдът намира, че наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изтърпяване е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила, е справедливо и е от естество да постигне целите на наказанието, визирани в разпоредбата на чл. 36 от НК.

По приетия за разглеждане в наказателното производство граждански иск за обезщетение за неимуществени вреди, причинени от престъплението, съдът намира следното:

Съгласно чл. 45 от ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост /чл. 52 от ЗЗД/. По смисъла на посочената законова разпоредба справедливостта не е абстрактно понятие, а е критерий, обусловен от редица конкретно съществуващи обстоятелства, подлежащи на преценка от съда при определяне размера на обезщетението.

По настоящото дело съдът отчита претърпените от пострадалия болки, страдания, битови неудобства и медицински интервенции и манипулации в един продължителен период от време, причинени му от подсъдимия с извършеното от него престъпление. Подсъдимият е причинил на пострадалия увреждане, довело до трайно затруднение на движението на левия му долен крайник, с което е съществено е накърнена телесната му неприкосновеност, а тя е негово благо, защитено от абсолютно субективно право и с нарушаването му подсъдимият е причинил на пострадалия неимуществени вреди, които следва да бъдат компенсирани. Наред с това, причинените на пострадалия болки и страдания вследствие на установените охлузвания, разкъсно-контузни рани и кръвонасядания, макар тези увреждания да нямат значение за правната квалификация на деянието, са релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. От друга страна следва да се има предвид липсата на категорично установени усложнения в протеклия при пострадалия оздравителен процес за възстановяване от причинените му увреждания.

Поради това съдът счита, че един размер на обезщетение от 10000 лв. е справедлив паричен еквивалент на неимуществените вреди, причинени от болките и страданията, претърпени от престъплението по чл. 129, ал. 1, вр. ал. 2 от НК, а за разликата до пълния предявен размер от 15000 лв. гражданският иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от престъплението следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Върху присъденото обезщетение съдът не присъди лихва за забава поради липса на искане в тази насока – както в писмената молба на св. Г., с която гражданският иск е предявен, така и в изявлението на повереника му в с. з. от 17.03.2015 г., в което съдът се е произнесъл по молбата. Съгласно чл. 88, ал. 1 от НПК при разглеждане на гражданския иск в наказателното производство са субсидиарно приложими правилата на ГПК, доколкото в НПК не са установени особени правила. В чл. 6 от ГПК е установен принципът на диспозитивното начало, от който в НПК не е установено отклонение при разглеждане на гражданския иск в наказателното производство. Поради това и в случаите на предявен граждански иск в наказателното производство обемът на дължимата защита се определя от страните и съдът не следва да го надхвърля. Лихвата за забава върху обезщетението за неимуществени вреди е последица от уважаване на иска, но съдът не следва да я присъжда служебно при липса на искане от гражданския ищец в тази насока.

На основание чл. 111, ал. 1 от НПК съдът постанови веществените доказателства по делото – 1 бр. дървен бастун /масивен/, боядисан с кафяво-черен цвят, с дължина 82 см. и дебелина 3,5 см.; 1 бр. мъжки ръчен часовник марка „К.”, с бял циферблат, изграден от жълт метал, с черна кожена каишка, откопчана от едната й страна откъм патента и 1 бр. кутия цигари „P.”, с 3 бр. къса цигари, приобщени по досъдебно производство № ./201. г. по описа на РУМВР – С., с протокол за доброволно предаване от 08.06.2014 г., да бъдат върнати на техния собственик А.В.Г. *** след влизане на присъдата в сила.

На досъдебното производство са направени разноски в размер 100 лв. за възнаграждение на експертите по назначените медицински експертизи. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият следва да бъде осъден да заплати тези разноски в полза на държавата. В полза на РС – С. подсъдимият следва да бъде осъден да заплати сумата 185 лв., представляващи общия размер на платени от бюджета на съда възнаграждения на експертите по съдебно-медицинските експертизи за явяване и защита на заключенията им в съдебно заседание, както и сумата 400 лв. – за дължимата държавна такса върху уважения размер на предявения граждански иск съгласно чл. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

Независимо от изхода на делото, разноски на частния обвинител и граждански ищец не следва да се присъждат поради липса на искане от същия в тази насока.