Книга Феномен Видения Покани Кръвна група

            Върнах се в училище. Това беше правилното нещо, най-неподозрителния начин на поведение.

            Към края на деня, почти всички останали ученици също се бяха върнали. Само Тайлър и Бела и няколко други - които вероятно използваха инцидента като шанс да се чупят от час - отсъстваха.

            Не би трябвало да ми е толкова трудно да направя правилното нещо. Но цял следобед стисках зъби срещу копнежа също да си тръгна - за да отида да намеря момичето отново.

            Като ловец. Маниакален ловец. Маниакален ловец вампир.

            Училището днес беше - по някакъв невъзможен начин - още по-отегчително, отколкото изглеждаше преди седмица. Като в кома. Сякаш цветът се бе изтрил от тухлите, от дърветата, от небето, от лицата около мен ... взирах се в пукнатините на стените.

            Имаше друго правилно нещо, което да правя ... но не правих. Разбира се, то беше също така и грешно нещо. Зависеше от гледната точка, от която го наблюдаваш.

            От перспективата на един Калън - не само вампир, но Калън, някой, който принадлежеше на семейство, толкова рядко социално положение в света ни - това, което е правилно да се направи трябваше да мине по този начин:

            "Изненадан съм да те видя в клас, Едуард. Чух, че си бил замесен в онзи ужасен инцидент тази сутрин."

            "Да, бях, г-н Бенър, но аз бях щастливеца." Приятелска усмивка. "Въобще не се нараних ... Бих искал да кажа същото за Тайлър и Бела."

            "Как са те?"

            "Мисля, че Тайлър е добре ... само няколко повърхностни драскотини от предното стъкло. Въпреки че, не съм сигурен за Бела." Притеснено смръщване. " Може да има сътресение. Чух че за известно време не можела да говори доста свързано - да вижда нещата нормално. Знам, че докторите бяха притеснени ..."

            Така трябваше да протече. Това дължах на семейството си.

            "Изненадан съм да те видя в клас, Едуард. Чух, че си бил замесен в онзи ужасен инцидент тази сутрин."

            "Не бях наранен." Без усмивка.

            Г-н Бенър прехвърляше тежестта си от крак на крак, неудобно.

            "Имаш ли някаква идея как са Тайлър и Бела? Чух, че имало няколко наранявания ... "

            Свих рамене. "Не знам."

            Г-н Бенър прочисти гърлото си. "Е, добре ... " каза той, студеното ми взиране правеше гласа му малко напрегнат.

            Той бързо отиде обратно в предната част на стаята и започна лекцията си.

            Беше грешното нещо. Освен ако не го гледаш от по-мрачната гледна точка.

            Просто изглеждаше толкова ... толкова не-кавалерско да клеветя момичето зад гърба й, особено когато тя доказваше, че заслужава повече доверие, отколкото си представях. Не беше казала нищо, за да ме предаде, въпреки че имаше добра причина да го направи. Щях ли аз да я преда, когато тя не бе направила нищо друго, освен да запази тайната ми?

            Имах почти същия разговор с г-жа Гоф - едва в часа по испански, отколкото в този по английски - и Емет ме изгледа за дълго.

            Надявам се да имаш добро обяснение, за това какво се случи днес. Роуз е заела войнствена позиция.

            Завъртях очи, без да го поглеждам.

            Всъщност, бях стихнал до перфектно звучащото обяснение. Да предположим, че не бях направил нищо, за да спра колата от това да смачка момичето ... ужасих се от тази мисъл. Но ако тя беше ударена, ако бе премазана и кървяща, червената течност да се разлива, да се пропилява на земята, миризмата на прясна кръв, пулсираща във въздуха ...

            Потръпнах отново, но не само в ужас. Част от мен трептеше от желание. Не, нямаше да съм способен да гледам кръвта й без да ни изложа на показ по много по-плашещ и шокиращ начин.

            Беше перфектно звучащо извинение ... но нямаше да го използвам. Беше прекалено срамно.

            И бях помислил за него дълго след това, въпреки всичко.

            Потърси Джаспър, продължи Емет, наясно със замислеността ми. Той не е толкова ядосан ... но е по-непоколебим.

            Видях какво имаше предвид и за момент стаята се завъртя пред мен. Яростта ми беше толкова унищожителна, че червена мъгла падна пред очите ми. Помислих си, че ще се задуша от нея.

            ШШШ, ЕДУАРД! ОВЛАДЕЙ СЕ! Ми извика Емет в главата си. Ръката му бе върху рамото ми, задържаща ме на стола ми, преди да мога да скоча на крака. Той рядко използваше цялата си сила - рядко имаше нужда, тъй като той бе толкова по-силен от който и да е вампир, който някога някой от нас бе срещал - но сега я използваше. Той хвана подмишницата ми, отколкото да ме бута надолу. Ако ме буташе, столът под мен щеше да се строши.

            СПОКОЙНО! нареди ми той.

            Опитах се да се успокоя, но беше трудно. Яростта гореше в главата ми.

            Джаспър няма да направи нищо докато всички не поговорим. Просто си помислих, че трябва да знаеш посоката, по която е тръгнал.

            Концентрирах се върху отпускането и усетих, че Емет не се беше отпуснал.

            Опитай се да не правиш допълнителен спектакъл със себе си. И без това вече си в достатъчно проблеми.

            Поех дълбоко въздух и Емет ме пусна.

            Проверих рутинно в стаята, но конфронтацията ни бе толкова кратка и тика, че само няколко души, седящи зад Емет, едва бяха забелязали. Никой от тях не знаеше какво да си помисли, затова го пренебрегнаха. Калън бяха откачалки - вече всички знаеха това.

            По дяволите, момче, загазил си, добави Емет, състрадание в гласа му.

            "Ухапи ме," промърморих тихо и чух ниското му кикотене.

            Емет не таеше злоба и навярно трябваше да съм благодарен за лесния му характер. Но можех да видя, че намеренията на Джаспър бяха ясни на Емет, това, че той обмисляше какъв би бил най-добрият курс за нещата.

            Гневът се надигна, едва под контрол. Да, Емет беше по-силен от мен, но все още не ме беше побеждавал при борба. Той твърдеше, че това е така, защото аз мамя, но чуването на мисли беше просто такава част от мен, каквато беше от него огромната му сила. Ние бяхме еднакво равни в боя.

            Бой? На там ли бяха тръгнали нещата? Щях ли да се бия със семейството си за човек, когото едва познавах?

            Помислих върху това за момент, помислих за нежното чувство от тялото на момичето в ръцете ми, съпоставено с Джаспър, Розали и Емет - неестествено силни и бързи, машини за убиване по природа ...

            Да, щях да се бия за нея. Срещу семейството си. Потреперих.

            Но не беше честно да я оставя незащитена, след като аз я бях поставил в опасност.

            Не можех сам да победя, все пак, не и срещу тримата, и се чудех кои ще са съюзниците ми.

            Карлайл, със сигурност. Той няма да се бие с никого, но ще е твърдо против решенията на Розали и Джаспър. Може би това беше всичко, от което се нуждаех. Ще видя ...

            Езмe, съмнително. Нито пък ще застане срещу мен и ще й е крайно неприятно да не се съгласи с Карлайл, но ще е за всеки план, който запазва семейството й непокътнато. Първият й приоритет ще биде не справедливостта, а аз. Ако Карлайл бе душата на семейството ни, то Езмe бе сърцето. Той беше водач, който си заслужаваше да следваш; тя превръщаше това последване в деяние от любов. Ние всички се обичахме - дори под гнева, който изпитвах към Джаспър и Розали в момента, дори планирайки да се бия с тях, за да спася момичето, знаех, че ги обичам.

            Алис ... нямах никаква представа. Навярно зависеше от това какво бе видяла, че предстои. Тя ще е с победителя, предположих.

            Така че, трябваше да го направя без помощ. Не можех да се сравнявам с тях сам, но нямаше да позволя момичето да бъде наранено заради мен. Това можеше да означава уклончива постъпка ...

            Гневът ми спадна малко от внезапния черен хумор. Можех да си представя как щеше да реагира момичето, ако я отвлека. Разбира се, рядко отгатвах реакциите й - но каква друга реакция би имала освен ужас?

            Не бях сигурен, все пак, как да го постигна - да я отвлека. Нямаше да мога да стоя близо зад нея много дълго. Може би щях просто да я занеса обратно при майка й. Дори това ще е изпълнено с опасност. За нея.

            А също и за мен, осъзнах внезапно. Ако я убиех случайно ... не бях сигурен колко точно болка би ми причинило това, но знаех, че ще е многостранно и силно.

            Времето мина бързо, докато мислех за всичките усложнения пред мен: караницата, която ме чакаше вкъщи, конфликтът със семейството ми, това, до което може би щях да бъда подтикнат да стигна ...

            Е, не можех да се оплача, че живота извън училище вече беше толкова монотонен. Момичето го беше променило толкова много.

            Емет и аз отидохме мълчаливо до колата, когато звънна звънеца. Той се притесняваше за мен, и се притесняваше за Розали. Знаеше коя страна трябваше да избере в караницата, и това го тревожеше.

            Останалите ни чакаха в колата, също мълчаливи. Бяхме много тиха група. Само аз можех да чуя викането.

            Идиот! Лунатик! Слабоумен! Глупак! Егоистичен, безотговорен тъпак! Розали държеше постоянен поток от обиди на върха на езика си. Това ме затрудняваше да чуя останалите, но я игнорирах, доколкото можех.

            Емет беше прав за Джаспър. Той бе сигурен за линията на поведението си.

            Алис бе затруднена, притеснявайки се за Джаспър, прехвърляйки видения от бъдещето. Без значение от коя страна Джаспър отиваше към момичето, Алис винаги ме виждаше как го спирам. Интересно ... нито Розали, нито Емет бяха с него в тези видения. Значи Джаспър мислеше да действа сам. Това би изравнило нещата.

            Джаспър бе най-добрия, определено най-опитния боец сред нас. Единственото ми предимство бе, че можех да чуя движенията му преди той да ги направи.

            Никога не се бях бил повече от на майтап с Емет или Джаспър - просто лудувайки. Прилоша ми от мисълта наистина да нараня Джаспър ...

            Не, не това. Само да го блокирам. Това бе всичко.

            Концентрирах се върху Алис, запаметявайки различните начини за атака на Джаспър.

            Когато направих това виденията й се промениха, движейки се много по-далеч от къщата на Суон. Препречвах го по-рано ...

            Спри това, Едуард! Не може да стане по този начин. Няма да го позволя.

            Не й отговорих, само продължих да гледам.

            Тя започна да търси по-напред, в мъгливото, несигурно царство на далечните възможности. Всичко бе засенчено и неясно.

            През целия път до вкъщи заредената тишина не се вдигна. Паркирах в големия гараж зад къщата; мерцедесът на Карлайл беше там, до големия джип на Емет, М3-то на Роуз и моят Ванкуиш. Бях доволен, че Каралайл беше вече у дома - тази тишина трябваше да завърши експлозивно и го исках там, когато това се случи.

            Отидохме право в столовата.

            Стаята, разбира се, никога не бе използвана за очакваната цел. Но бе обзаведена с дълга овална махагонова маса, заобиколена от столове - бяхме внимателни да имаме целия правилен реквизит на място. Карлайл обичаше да я използва като конферентна зала. В група с такива силни и коренно различни личности, понякога бе нужно да обсъждаме нещата по спокоен, седнал начин.

            Имах чувството, че средата нямаше да помогне много днес.

            Карлайл седна на обичайното си място в източната част на стаята. Езмe беше до него - те се държаха ръка за ръка над масата.

            Очите на Езмe бяха върху мен, златните им бездни, пълни с безпокойство.

            Остани. Това беше единствената й мисъл.

            Искаше ми се да можех да се усмихна на жената, която наистина бе майка за мен, но нямах уверения за нея сега.

            Седнах от другата страна на Карлайл. Езмe се протегна през него, за да постави свободната си ръка върху рамото ми. Тя си нямаше и представа какво щеше да започне; тя просто се притесняваше за мен.

            Карлайл имаше по-добро усещана, за това какво предстоеше. Устните му бяха здраво стиснати и челото му бе набръчкано. Изражението изглеждаше прекалено старо за младото му лице.

            Когато всички седнаха видях как границите бяха начертани.

            Розали седна директно срещу Карлайл, от другата страна на масата. Тя се вгледа в мен гневно, без да отмества поглед.

            Емет седна до нея, и лицето и мислите му огорчени.

            Джаспър се поколеба и после отиде да застане срещу стената до Розали. Той беше решен, равнодушен към предстоящата дискусия. Зъбите ми се стиснаха.

            Алис беше последната, която влезе, и очите й бяха фокусирани върху нещо много надалеч - бъдещето, все още прекалено неясно за нея, за да го използва. Изглежда без да мисли за това, тя седна до Езми. Разтри челото си, сякаш имаше главоболие. Джаспър се обърна неловко, обмисляйки това да отиде при нея, но запази мястото си.

            Поех дълбоко въздух. Аз бях започнал това - аз трябваше да говоря първи.

            "Съжалявам," казах аз, поглеждайки първо Розали, после Джаспър и накрая Емет. "Нямах намерение да поставям никой от нас в риск. Беше необмислено и поемам пълната отговорност за действията си."

            Розали се вгледа в мен злокобно. "Какво имаш предвид с 'поемам пълна отговорност'? Ще го поправиш ли?"

            "Не по начина, който имаш предвид," казах аз, опитвайки се да задържа гласа си спокоен и тих. "Готов съм да си тръгна сега, ако това направи нещата по-добри." Ако вярвах, че момичето ще е в безопасност, ако вярвах, че никой от вас няма да я докосне, поправих, в главата си.

            "Не," промърмори Езмe. "Не, Едуард."

            Потупах ръката й. "Това са само няколко години."

            "Езмe е права, въпреки това," каза Емет. "Сега никъде не можеш да отиваш. Това ще е противоположното на полезно. Сега, повече от всякога, имаме нужда да знаем какво си мислят хората."

            "Алис ще хване всичко важно," не се съгласих аз.

            Каралайл поклати глава. "Мисля, че Емет е прав, Едуард. По-вероятно е момичето да проговори, ако ти изчезнеш. Или всички заминаваме, или никой."

            "Тя няма да каже нищо," настоях бързо аз. Роуз набираше сили да избухне и аз исках да извадя първо този факт.

            "Не знаеш ума й," напомни ми Карлайл.

            "До толкова го знам. Алис, подкрепи ме."

            Алис се вгледа уморено в мен. "Не мога да видя какво ще се случи, ако игнорираме това." Тя хвърли бегъл поглед на Роуз и Джаспър.

            Не, не можеше да види това бъдеще - не когато Роуз и Джаспър бяха толкова категорични относно игнорирането на инцидента.

            Дланта на Розали удари силно масата. "Не можем да дадем на човека шанса да каже каквото и да било. Карлайл, трябва да видиш това. Дори да решим всички да изчезнем не е безопасно да оставяме легенди след нас. Живеем толкова по-различно от останалите от нашия вид - знаеш, че има такива, които биха използвали с най-голямо удоволствие извинението, за да ни посочат с пръст. Трябва да сме по-внимателни от когото и да било!"

            "И преди сме оставяли слухове зад нас," напомних й аз.

            "Само слухове и подозрение, Едуард. Не свидетели и доказателство!"

            "Доказателство!" присмях се аз.

            Но Джаспър кимаше, очите му неотстъпчиви.

            "Роуз - " започна Карлайл.

            "Остави ме да довърша, Карлайл. Не е нужно да има кой знае какво голямо представление. Момичето удари главата си днес. Така че, може би това нараняване се оказва по-сложно, отколкото изглежда." Розали сви рамене. "Всеки смъртен си ляга с шанса повече да не се събуди. Останалите ще очакват да почистим след себе си. Технически, това ще е работа на Едуард, но очевидно той не може да го проумее. Знаеш, че съм способна на контрол. Няма да оставя доказателства след себе си."

            "Да, Розали, всички знаем какъв професионален убиец си," изръмжах аз.

            Тя изсъска яростно към мен.

            "Едуард, моля те," каза Карлайл. После се обърна към Розали. "Розали, гледах по друг начин в Рочестър, защото почувствах, че заслужаваш справедливостта си. Мъжът, когото уби те бе оклеветил чудовищно. Това не е същата ситуация. Момичето Суон е невинно."

            "Не е лично, Карлайл," каза Розали през зъбите си. "Това е да защити всички ни."

            Имаше кратък момент на тишина, докато Карлайл премисля отговора си. Когато кимна, очите на Ризали светнаха. Тя трябваше да го знае по-добре. Дори и да не можех да прочета мислите му, можех да очаквам следващите му думи. Карлайл никога не излагаше на риск.

            "Знам, че ни мислиш доброто, Розали, но ... много бих искал семейството ни да заслужава защита. Случайните ... инциденти или грешките в контрола са простима част от това какви сме ние." Беше много типично за него да се поставя в множествено число, въпреки че той самият никога не е бил този, който да сгреши. "Да убиеш невинно дете хладнокръвно вече е напълно различно нещо. Вярвам, че риска, който представлява, все едно дали ще каже подозренията си или не, не е близко до по-големия риск. Ако правим изключения, за да се защитим, рискуваме нещо много по-важно. Рискуваме да загубим същността на това, което сме."

            Много внимателно контролирах изражението си. Правех всичко възможно, за да не се усмихна. Или да не изръкопляска, както ми се искаше да направя.

            Розали се смръщи. "Това е просто да бъдеш отговорен."

            "Това е да си коравосърдечен," поправи внимателно Карлайл. "Всеки живот е ценен."

            Розали въздъхна тежко и долната й устна се издаде напред. Емет потупа рамото й. "Всичко ще е наред, Роуз," окуражи я той с тих глас.

            "Въпросът," продължи Карлайл," е дали да се местим?"

            "Не," простена Розали. "Тъкмо се установихме. Не искам да започвам втората си година в средното училище наново!"

            "Можеш да запазиш сегашната си възраст, разбира се," каза Карлайл.

            "И да се налижи да се местим пак така скоро?" продължи тя.

            Той сви рамене.

            "Харесва ми тук. Има толкова малко слънце, че почти станахме нормални."

            "Ами, определено не е нужно да решим сега. Можем да изчакаме и да видим дали ще се наложи. Едуард изглежда сигурен относно мълчанието на момичето Суон."

            Розали изсумтя.

            Но вече не бях притеснен за Роуз. Можех да видя, че тя ще се съгласи с решението на Карлайл, без значение колко бясна ми беше. Разговорът им се насочи към маловажни подробности.

            Джаспър остана неподвижен.

            Разбрах защо. Преди той и Алис да се срещнат, той бе живял в район на битки, неотстъпчива заплаха за война. Той знаеше последствията от пренебрегването на правилата - той беше виждал ужасяващите последици със собствените си очи.

            Това, че не се беше опитал да успокои Розали с допълнителните си способности, нито пък да я раздразни, говореше сравнително много. Той държеше себе си настрана от тази дискусия - стоеше над нея.

            "Джаспър," казах аз.

            Той срещна погледа ми, лицето му безизразно.

            "Тя няма да заплати за моята грешка. Няма да позволя това."

            "Значи тя извлича полза от това? Тя трябваше да умре днес, Едуард. Аз просто ще наредя това."

            Повторих се, наблягайки на всяка дума. "Няма да го позволя."

            Веждите му се събраха. Той не очакваше това - не очакваше, че ще го спра.

            Той поклати главата си веднъж. "Няма да позволя Алис да живее в опасност, дори лека опасност. Ти не изпитваш чувствата, които аз изпитвам към нея, Едуард, и не си преживявал това, което аз съм, все едно дали си виждал спомените ми или не. Не разбираш."

            "Не оспорвам това, Джаспър. Но сега ти казвам, няма да ти позволя да нараниш Изабела Суон."

            Вгледахме се един в друг - не свирепо, а преценейки възможностите. Усетих как анализира настроението около  мен, изпитвайки решимостта ми.

            "Джаз," каза Алис, прекъсвайки ни.

            Той задържа погледа ми за още един миг и после погледна към нея. "Не се занимавай с това да ми казваш, че можеш да се грижиш за себе си, Алис. Вече знам това. Все още трябва да - "

            "Не това тръгнах да казвам," прекъсна Алис. "Щях да те помоля за услуга."

            Видях какво имаше в ума й и устата ми отвори с доловимо ахване. Вгледах се в нея, шокиран, едвам наясно с това, че сега Алис и Джаспър ме гледаха притеснено.

            "Знам, че ме обичаш. Благодаря. Но наистина ще го оценя, ако не се опитваш да убиеш Бела. Като начало, Едуард е сериозен, а аз не искам да се биете. Второ, тя ми е приятелка. Поне, ще бъде."   

            Беше ясно като през стъкло в главата й: Алис, усмихваща се, ледената й ръка около топлите, крехки рамена на момичето. И Бела също се усмихваше, ръката й около кръста на Алис.

            Видението бе стабилно като скала; само точният момент не беше сигурен.

            "Но ... Алис ... " ахна Джаспър. Не успях да завъртя глава, за да видя изражението му. Не можех да откъсна очи от образа в главата на Алис, за да го чуя.

            "Аз ще я обичам един ден, Джаз. Ще е много далечен, ако не я оставиш на мира."

            Все още бях заключен в мислите на Алис. Видях бъдещето да трепти, когато решението на Джаспър се заплете в лицето на неочакваната й молба.

            "Ах," въздъхна тя - нерешителността му проясни ново бъдеще. "Виждаш ли? Бела няма да каже нищо. Няма за какво да се тревожим."

            Начинът, по който каза името на момичето ... сякаш вече бяха близки и верни приятелки ...

            "Алис," задавих се аз." Какво ... означава ... ?"

            "Казах ти, че идва промяна. Не знам, Едуард." Но тя стисна челюст и можех да видя, че има още. Тя се опитваше да не мисли за него; тя внезапно се фокусираше много силно върху Джаспър, въпреки че той беше прекалено смаян, за да направи голям прогрес в решението си.

            Тя правеше това понякога, когато се опитваше да скрие нещо от мен.

            "Какво, Алис? Какво криеш?"

            Чух Емет да мърмори. Той винаги се дразнеше, когато Алис и аз имахме този тип разговори.

            Тя разклати глава, опитвайки се да не ме допусне вътре.

            "За момичето ли е?" настоях аз. "За Бела ли е?"

            Беше стиснала зъби в концентрация, но когато казах името на Бела, тя направи неволна грешка. Грешката й траеше само малка част от секундата, но беше достатъчно.

            "НЕ!" извиках аз. Чух как стола ми удари пода и едва тогава осъзнах, че съм на крака.

            "Едуард!" Карлайл също беше на крака, ръката му на рамото ми. Едва го забелязвах.

            "Става по-ясно," прошепна Алис. "Със всяка минута ставаш все по-решен. Наистина са й останали само два пътя. Единият или другият, Едуард."

            Можех да видя какво бе видяла тя ... но не можех да го възприема.

            "Не," казах отново; нямаше звучност в отказа ми. Усетих краката си нестабилни и трябваше да се подпра на масата.

            "Някой, моля, ще включи ли и нас в мистерията?" оплака се Емет.  

            "Трябва да замина," прошепнах на Алис, игнорирайки го.

            "Едуард, вече минахме през това," каза Емет високо. "Това е най-добрия начин да накараш момичето да говори. Освен това, ако заминеш, няма да знаем със сигурност дали тя говори или не. Трябва да останеш и да се справиш с това."

            "Не те виждам да заминаваш за никъде, Едуард," ми каза Алис. "Не знам дали вече можеш да заминеш." Помисли върху това, добави тя безмълвно. Помисли си за заминаване.

            Видях какво има предвид. Да, идеята да не видя момичето отново беше ... болезнена. Но това беше, също така, необходимо. Не можех да съдя което и да е бъдеще, на което очевидно я осъждах.

            Не съм напълно сигурна за Джаспър, Едуард, продължи Алис. Ако заминеш, ако той смята, че тя е опасност за нас ...

            "Не чувам това," опровергах я аз, все още само наполовина наясно с публиката ни. Джаспър се колебаеше. Той не би направил нещо, което ще нарани Алис.

            Не точно в този момент. Ще рискуваш ли живота й, ще я оставиш ли незащитена?

            "Защо ми причиняваш това?" изстенах аз. Главата ми падна към ръцете ми.

            Аз не бях защитник на Бела. Не можех да съм това. Не потвърди ли това достатъчно раздвоеното бъдеще на Алис.

            Аз също я обичам. Или ще я обичам. Не е същото, но я искам наоколо за това.

            "Също я обичаш?" прошепнах скептичен.

            Тя въздъхна. Толкова си сляп, Едуард. Не виждаш ли накъде си се отправил? Не можеш ли да видиш къде вече си? По-неизбежно е от изгрева на слънцето от изток. Виж това, което виждам аз ...

            Разклатих глава ужасен. "Не." Опитах се да изключа образите, които тя ми разкриваше. "Не трябва да следвам тази посока. Ще замина. Ще променя бъдещето."

            "Можеш да опиташ," каза тя, гласът й скептичен.

            "О, я стига!" измуча Емет.

            "Обръщай внимание, изсъска му Роуз. "Алис го вижда как си пада по човек! Колко класическо, Едуард! Тя издаде някакъв импровизиран звук.

            Едва я чух.

            "Какво?" каза Емет, сепнат. После оживения му смях отекна в стаята. "Това ли се случва?" Той се засмя пак. "Тежък прелом, Едуард."

            Усетих ръката му на рамото си и я тръснах разсеяно. Не можех да му обърна внимание.

            "Да си пада по човек?" повтори Езми с шокиран глас. "По момичето, което спаси днес? Влюбва се в нея?"

            "Какво виждаш, Алис? Точно," настоя Джаспър.

            Тя се обърна към него; аз продължих да се взирам вцепенено в лицето й.

            "Зависи от това дали той е достатъчно силен или не. Или ще я убие сам" - тя се обърна към мен, за да срещне погледа му отново, свирепо - "което наистина би ме ядосало, Едуард, да не споменавам какво ще причини на теб - " тя се обърна отново към Джаспър, "или тя ще е една от нас, един ден."

            Някой ахна; Не погледнах да видя кой.

            "Това няма да се случи!" отново виках. "Нито едно от двете."

            Алис изглежда не ме чу. "Всичко зависи," повтори тя. "Той може да е точно достатъчно силен, за да не я убие - но ще е непосредствено. Ще отнеме изключително количество контрол," замисли се тя. "повече отколкото дори Карлайл има. Той може да е просто достатъчно силен ... Единственото нещо, за което не е достатъчно силен, е да стои настрана от нея. Това е загубена кауза."

            Не можех да открия гласа си. Изглежда и останалите не можеха. Стаята беше безмълвна.

            Вгледах се в Алис, а всички останали се взираха в мен. Можех да видя собственото си ужасено лице от пет различни гледни точки.

            След дълъг момент Карлайл въздъхна.

            "Ами, това ... усложнява нещата."

            "Я виж ти," съгласи се Емет. Гласът му все още се доближаваше до смях. Сигурен бях в това, че Емет би намерил шега в разрушението на живота ми.

            "Предполагам, че въпреки това плановете остават същите," каза Карлайл замислено. "Ще останем и ще наблюдаваме. Очевидно, никой няма ... да нарани момичето."

            Настръхнах.

            "Не," каза Джаспър тихо. "Не мога да се съглася с това. Ако Алис вижда само два пътя - "

            "Не!" Гласът ми не беше вик или ръмжене, или плач, а някаква комбинация от трите. "Не!"

            Трябваше да напусна, да съм надалеч от мислите им - самодоволността на Розали, хумора на Емет, несвършващото търпение на Карлайл ...

            По-лошо: увереността на Алис. Увереносттна на Джаспър в тази увереност.

            Най-лошото: ...радостта на Езмe.

            Излязох от стаята. Езмe докосна ръката ми, когато минах край нея, но не отчетох и не направих знак.

            Бягах още преди да съм излязъл от къщата. Преминах реката с един скок и запрепусках през гората. Дъждът отново се бе върнал, като валеше толкова силно, че бях накиснат за няколко мига. Харесвах дебелия пласт от вода - между мен и останалата част от света. Той ме затваряше, позволяваше ми да съм сам.

            Бягах на изток, над и през планини, без да нарушавам правия си курс, докато не видях светлините на Сиатъл от другата страна на тесния пролив. спрях преди да прекося границата на човешката цивилизация.

            Затворен от дъжда, сам самичък, аз най-накрая погледнах на това, което бях направил - начинът, по който бях развалил бъдещето.

            Първо, видението за Алис и момичето, прегърнати - доверието и приятелството бяха толкова очевидни, че сякаш крещяха от картината. Широките шоколадови очи на Бела не бяха объркани във видението, но все още бяха пълни с тайни - в този момент тези тайни изглеждаха толкова щастливи. Тя не се дръпна от студената ръка на Алис.

            Какво означаваше това? Колко знаеше тя? В този все още жив момент от бъдещето, какво си мислеше тя за мен?

            После другият образ, толкова приличащ на този, но този път оцветен от ужас. Алис и Бела, все още прегърнати, с ръце обвити една около друга в доверено приятелство. Но сега нямаше разлика между тези ръце - и двете бели, гладки като мрамор, твърди като стомана. Широките очи на Бела вече не бяха шоколадови. Ирисите им бяха шокиращо ясно червени. Тайните в тях бяха неразбираеми - одобрение или неутешимост? Беше невъзможно да се каже. Лицето й бе студено и безсмъртно.

            Потръпнах. Не можех да потисна въпросите, близки, но различни: Какво означаваше това - как се бе случило това? И какво си мислеше сега за мен?

            Можех да отговоря на последния. Ако я насиля в този празен половинчат живот чрез слабостта си и егоизма си, със сигурност тя ще ме мрази.

            Но имаше още един по-ужасяващ образ - по-лош от всеки образ, който някога бях пазел в съзнанието си.

            Моите собствени очи, наситено червени с човешка кръв, очите на чудовище. Строшеното тяло на Бела в ръцете ми, бяло като пепел, пресушено, безжизнено. Беше толкова здрав, толкова ясен образ.

            Не можех да понасям да виждам това. Не можех да го търпя. Опитах се да го прогоня от главата си, опитах се да видя нещо друго, каквото и да било друго. Опитах се да видя отново изражението на живото й лице, което бе препречило зрението ми през последния период от съществуването ми. Всичко безрезултатно.

            Пустото видение на Алис изпълни главата ми и аз се превивах от агонията, която то причиняваше. Междувременно, чудовището в мен преливаше от радост, тържествуващо от възможността от успеха му. То ме отвращаваше.

            Това не можеше да се позволи. Трябваше да има начин да надхитря бъдещето. Нямаше да позволя виденията на Алис да ме водят. Можех да избера различна пътека. Имаше друг избор.

            Трябваше да има.