Книга Феномен Видения Покани Кръвна група

      Следях я цял ден през очите на другите, едва наясно с моето собствено обкръжение.

            Не и през очите на Майк Нютън, защото не можех да трая повече противните му фантазии, и не през тези на Джесика Стенли, защото ядът й към Бела ме ядосваше по начин, който не беше безопасен за незначителното момиче. Анджела Уебър беше добър избор когато очите й бяха на разположение; тя бе мила- главата й беше удобно място. А понякога и учителите, които осигуряваха най-добра гледка.

            Бях изненадан, гледайки залитанията й през деня – препъвайки се в пукнатини на тротоара, разпилени книги и най-често собствените й крака – че хората, които подслушвах мислеха, че Бела бе тромава.

            Обмислих това. Беше истина, че тя често имаше проблеми с това да стои изправена. Спомних си, че се бе препънала в бюрото онзи първи ден, че се хлъзгаше по леда преди инцидента, че се спъна в долния на касата на вратата вчера ... Колко странно, те бяха прави. Тя беше тромава.

            Не знаех защо това ми беше толкова смешно, но се засмях силно, докато вървях от часа по американска история към английски, и няколко човека ме погледнаха притеснено. Как така никога не бях забелязал това преди? Може би защото имаше нещо много изящно в нея, когато бе в спокойствие, начина по който държеше главата си, извивката на врата й ...

            В момента нямаше нищо грациозно в нея. Г-н Варнър гледаше, когато тя закачи върха на обувката си за килима и буквално падна на стола си.

            Изсмях се отново.

            Времето минаваше с невероятна мудност докато чаках шанса си да я видя със собствените си очи. Най-накрая звънецът удари. Отидох бързо до закусвалнята, за да се снабдя с мое място. Бях един от първите там. Избрах маса, която бе по принцип празна и със сигурност щеше да остане такава, след като аз седна на нея.

            Когато семейството ми влезе и ме видяха, че стоя сам на ново място, те не бяха изненадани. Алис трябва да ги е предупредила.

            Розали мина наперено край мен, без да ме погледне.

            Идиот.

            Розали и аз никога не сме имали лесни взаимоотношения – бях я обидил още първия път, когато ме бе чула да говоря и от тогава беше нанадолнище – но изглежда сякаш беше дори по-раздразнителна от обикновено през последните няколко дни. Въздъхнах. Розали правеше каквото можеше.

            Джаспър ми се усмихна наполовина и мина край мен.

            Успех, помисли си той съмнително.

            Емет завъртя очи и разклати глава.

            Изгубило си е ума, горкото дете.

            Алис беше лъчезарна, зъбите й блестяха прекалено ярко.

            Вече мога ли да говоря с Бела??

            „Дръж се настрана,” казах тихо аз.

            Лицето и помръкна, но после пак светна.

            Добре. Бъди упорит. Само въпрос на време е.

            Аз въздъхнах отново.

            Не забравяй за днешното лабораторно, напомни ми тя.

            Кимнах. Не, нямаше да забравя това.

            Докато чаках Бела да пристигне, я последвах през очите на първокурсника, който вървеше зад Джесика по пътя към закусвалнята. Джесика бръщолевеше за предстоящите танци, но Бела не каза нищо в отговор. Не че Джесика й даваше голям шанс.

            В момента, в който Бела влезе през вратата, погледът й скочи към масата, където седяха братята и сестрите ми. Тя се вгледа за момент, а после челото й се набръчка, а очите й се спуснаха съм земята. Тя не ме бе забелязала тук.

            Изглеждаше ... тъжна. Усетих мощния импулс да стана и да отида до нея, да я утеша по някакъв начин, само че не знаех какво тя би намерила за утешително. Нямах си никаква представа какво я караше да изглежда така. Джесика продължи да дърдори за танците. Беше ли тъжна Бела, защото щеше да ги изтърве? Това не изглеждаше правдоподобно ...

            Но това можеше да се поправи, ако искаше.

            Тя си купи напитка за обяд, и нищо друго. Беше ли това добре? Не се ли нуждаеше от повече храна? Никога преди не бях обръщал внимание на човешката храна.

            Хората бяха доста дразнещо чупливи! Имаше милион различни неща, за които да се притесняваш ...

            „Едуард Калън се взира в теб отново,” чух да казва Джесика. „Чудя се защо ли седи сам днес?”

            Бях благодарен на Джесика – въпреки че сега бе по-негодуваща – защото главата на Бела се вдигна и очите й търсеха, докато не срещнаха моите.

            Сега нямаше никаква следа от тъга на лицето й. Позволих си да се надявам, че тя бе тъжна, защото си бе помислила, че съм напуснал училище по-рано, и тази надежда ме накара да се усмихна.

            Посочих й с пръст да дойде при мен. Тя изглеждаше толкова смаяна от това, че ми се искаше отново да се пошегувам с нея.

            Така че й смигнах и устата й се отвори.

            „Теб ли има предвид?” попита Джесика грубо.

            „Може би има нужда от помощ за домашната си по биология,” каза тя с нисък, неуверен глас. „Ъм, по-добре да отида да видя какво иска.”

            Това бе още едно ‘да’.

            Тя се препъна два пъти по пътя си към масата ми, въпреки че нямаше нищо на пътя й освен перфектно гладък линолеум. Сериозно, как бях пропуснал това преди? Предположих, че съм обръщал по-голямо внимание на безмълвните й мисли ... Какво още бях пропуснал?

            Поддържай го честно, поддържай го весело, повторих си монотонно аз.

            Тя застана зад стола срещу мен, колебливо. Вдишах дълбоко, този път по-скоро през носа си, отколкото през устата.

            Усети огъня, помислих си иронично.

            „Защо не седнеш с мен днес?” попитах я аз.

            Тя издърпа стола и седна, взирайки се в мен през цялото време. Изглеждаше нервна, но физическото й съгласие бе още едно да.

            Чаках я да проговори.

            Отне момент, но най-накрая тя каза, „Това е различно.”

            „Ами ...” поколебах се аз. „Реших, че след като така и така отивам в ада, трябва да го направя както трябва.”

            Какво ме накара да кажа това? Предполагам, че поне беше искрено. И навярно тя бе чула доловимото предупреждение вложено в думите ми. Може би щеше да осъзнае, че трябва възможно най-бързо да стане и да се отдалечи ...

            Тя не стана. Вгледа се в мен очаквайки, сякаш бях оставил изречението си недовършено.

            „Нали знаеш, че нямам никаква представа какво имаш предвид,” каза тя когато аз не продължих.

            Това бе облекчение. Усмихнах се.

            „Знам.”

            Беше трудно да игнорирам мислите, които крещяха зад гърба й – а във всеки случай, исках да сменя темата.

            „Мисля, че приятелите ти са ми ядосани, задето те откраднах.”

            Тя изглежда не се замисли. „Ще оцелеят.”

            „Може да не те върна обратно, обаче.” Не знаех дали се мъчех да бъда честен или просто се опитвах да я дразня отново. Когато бях около нея бе трудно да разбера собствените си мисли.

            Бела преглътна шумно.

            Засмях се на изражението й. „Изглеждаш притеснена.” Наистина не трябваше да е смешно ... Тя трябваше да се притеснява.

            „Не.” Каза тя, но като лош лъжец; не й помогна това, че гласът й секна. „Изненадана, всъщност ... Какво доведе до това?”

            „Казах ти,” напомних й аз. „Уморих се да се опитвам да стоя далеч от теб. Така че се предавам.” С малко усилие задържах усмивката върху лицето си. Това не се получаваше – да се опитваш да си откровен и непринуден по едно и също време.

            „Предаваш се?” повтори тя объркана.

            „Да – отказвам се от опитите си да бъда добър.” И, очевидно, се отказвах от опитите да съм небрежен. „Оттук насетне ще правя каквото си поискам и ще се оставя на течението.” Това бе достатъчно откровено. Нека тя види егоизма ми. Нека това също да я предупреди.

            „Отново ме обърка.”

            Бях достатъчно себичен, за да бъда доволен, че положението бе такова. „Винаги казвам прекалено много когато говоря с теб – това е един от проблемите.”

            Доста незначителен проблем в сравнение с останалите.

            „Не се притеснявай,” увери ме тя. „Не разбирам нищо от казаното.”

            Добре. Значи щеше да остане. „Разчитам на това.”

            „Значи, на прост английски, сега приятели ли сме?”

            Обмислих това за секунда. „Приятели ...” повторих аз. Не ми харесваше звука на това. Не беше достатъчно.

            „Или не,” смутолеви тя, изглеждайки смутена.

            Мислеше ли си, че не я харесвам толкова?

            Усмихнах се. „Е, можем да опитаме, предполагам. Но те предупреждавам сега, че не съм добър приятел за теб.”

            Чаках отговора й разкъсан на две – надявайки се, че тя най-накрая ще чуе и разбере, като си мислех, че може да умра, ако тя го направи. Колко мелодраматично. Превръщах се в такъв човек!

            Сърцето и заби по-бързо. „Често казваш това.”

            „Да, защото не ме слушаш,” казах аз, отново прекалено емоционално. „ Все още чакам да го повярваш. Ако си умна, ще ме отбягваш.”

            Ах, но щях ли да й позволя да го направи, ако опиташе.

            Очите й се присвиха. „Мисля, че си изяснил мнението си относно интелекта ми, също.”

            Не бях точно убеден какво имаше предвид тя, но се усмихнах извинително, предполагайки, че съм я обидил случайно.

            „Значи,” каза бавно тя. „Докато съм ... не-умна, ще се опитаме да бъдем приятели?”

            „Звучи добре.”

            Тя погледна надолу, взирайки се съсредоточено в бутилката лимонада в ръцете й.

            Старото любопитство ме изкушаваше.

            „Какво си мислиш?” попитах аз – беше облекчение най-накрая да кажа думите на глас.

            Тя срещна вторачения ми поглед и дишането й се учести, докато бузите й се изчервиха в леко розово. Вдишах, вкусвайки това във въздуха.

            „Опитвам се да разбера какво си ти.”

            Задържах усмивката на лицето си, заключвайки чертите си по този начин, докато паника се завъртя в тялото ми.

            Разбира се, че се чудеше това. Тя не беше глупава. Не можех да се надявам да е така разсеяна за нещо толкова очевидно.

            „Имаш ли някакъв късмет до тук?” попитах аз, толкова безразлично, колкото можех.

            „Не много,” призна тя.

            Изкикотих се от внезапно облекчение. „Какви са теориите ти?”

            Не можеха да са по-лоши от истината, без значение какво се бе сетила.

            Бузите й станаха светлочервени и тя не каза нищо. Можех да усетя топлината от изчервяването й във въздуха.

            Пробвах се, използвайки убедителния си тон върху нея. Работеше добре върху нормалните хора.

            „Няма ли да ми кажеш?” усмихнах се окуражаващо.

            Тя поклати глава. „Прекалено е смущаващо.”

            Ух. Да не знам беше по-зле от всичко останало. Защо биха я смутили размишленията й? Не можех да понеса да не знам.

            „Това е много разочароващо, да знаеш.”  

            Оплакването ми запали някаква искра в нея. Очите й блеснаха, а думите й излязоха по-бързо от обикновено.

            „Не, не мога да си представя защо въобще това би било разочароващо – само защото някой не ти казва какво си мисли, дори ако прави тайнствени малки забележки, създадени специално за това да те държат будна нощем, за да се чудиш какво биха могли да означават те ... защо би било това разочароващо?”

            Смръщих се към нея, разстроен да осъзная, че тя бе права. Не е било честно.

            Тя продължи. „Или, по-добре, да речем, че този човек е извършил голяма поредица странни неща – от това да ти спаси живота при невъзможни обстоятелства единия ден, до това да те третира като прокажен на следващия, и също така, никога да не обясни някое от тези неща, дори и след като е обещал. Това също би било много не-смущаващо.”

            Това бе най-дългото слово, което я бях чувал да изказва, и то ми даде ново качество към списъка.

              „Малко си избухлива, а?”

              „Не харесвам двойнствените стандарти.”

            Тя бе напълно оправдана в раздразнението си, разбира се.

            Вгледах се в Бела, чудейки се как бих могъл да върша правилно каквото и да било, близо до нея, докато не ме разсееха безмълвните крясъци от главата на Майк Нютън.

            Той беше толкова ядосан, че това ме накара да се разсмея.

            „Какво?” настоя тя.

            „Гаджето ти си мисли, че се държа противно с теб – обмисля дали да дойде да ни разтърве.” С удоволствие бих го гледал как се опитва. Изсмях се отново.

            „Не знам за какво говориш,” каза тя с леден глас. „Но съм сигурна, че така или иначе грешиш.”

            Много се зарадвах от начина, по който тя се отрече от него с презрителното си изречение.

            „Не греша. Казах ти, повечето хора са лесни за разчитане.”

            „Освен мен, разбира се.”

            „Да. Освен теб.” Трябваше ли тя да е изключението във всичко? Нямаше ли да е по-честно – имайки предвид всичко останало, с което сега трябваше да се справя – ако можех най-малкото да чуя нещо от главата й? Толкова ли много искам? „Чудя се защо ли е така?”

            Вгледах се в очите й, опитвайки се отново ...

            Тя погледна настрани. Отвори лимонадата си и отпи бързо, очите й обърнати към масата.

            „Не си ли гладна?” попитах аз.

            „Не.” Тя погледна празната маса между нас. „Ти?”

            „Не, не съм гладен,” казах аз. Определено не по този начин.

            Тя се вгледа в масата със свити устни. Аз чаках.

            „Можеш ли да ми направиш една услуга?” помоли тя, внезапно отново срещайки вторачения ми поглед.

            Какво ще поиска от мен? Щеше ли да попита за истината, която не можех да й кажа – истината, която не исках тя никога, никога да разбере?

            „Зависи какво искаш.”

            „Не е много,” обеща тя.

            Чаках, отново любопитен.

            „Просто се чудех ...” каза тя бавно, загледана в бутилката от лимонада, като обикаляше с пръст около гърлото й. „ Ако може да ме предупредиш отрано следващия път, когато решиш да ме игнорираш за мое собствено добро? За да съм подготвена.”

            Тя искаш предупреждение? Значи да бъде игнорирана от мен бе лошо нещо ... Усмихнах се.

            „Звучи честно.”

            „Мерси,” каза тя, вдигайки поглед. Лицето й бе толкова успокоено, че ми се искаше да се засмея заедно с моето собствено успокоение.

            „А тогава може ли един отговор в замяна?” попитах обнадеждено.

            „Един,” позволи тя.

            „Кажи ми една теория.”

            Тя се изчерви. „Не точно това.”

            „Ти не определи какво, само обеща един отговор,” спорих аз.

            „А ти самият си нарушавал обещанията си,” отвърна тя.

            Хвана ме.

            „Само една теория – няма да се смея.”

            „Напротив.” Тя изглеждаше много сигурна, въпреки че не можех да си представя нещо смешно в това.

            Дадох на убедителността още един опит. Вгледах се дълбоко в очите й – нещо лесно за вършене с толкова дълбоки очи – и прошепнах, „Моля те?”

            Тя премигна и лицето й стана безизразно.

            Е, това не беше реакцията, която очаквах.

            „Ъ, какво?” попита тя. Изглеждаше толкова замаяна. Какво не й беше наред?

            Но аз не се отказвах все още.

            „Моля те, кажи ми само една малка теория,” помолих аз с нежния си, не-плашещ глас, гледайки в очите й.

            За моя изненада и удовлетворение, това най-накрая проработи.

            „Ъм, ами, ухапан от радиоактивен паяк?”

            Комикси? Не се учудвам, че си мислеше, че ще се разсмея.

            „Това не е много изобретателно,” смъмрих я аз, опитвайки се да скрия новото си облекчение.

            „Съжалявам, това е всичко, което имам,” каза тя обидена.

            Това ме успокои дори повече. Не бях способен да я дразня отново.

            „Дори не си близко.”

            „Никакви паяци?”

            „Не.”

            „И никаква радиоактивност?”

            „Никаква.”

            „По дяволите,” въздъхна тя.

            „Криптонитът също не ме притеснява особено,” казах бързо аз – преди тя да може да попита за ухапвания – и после трябваше да се засмея, защото тя си мислеше, че аз съм супер герой.

            „Не трябваше да се смееш, помниш ли?”

            Стиснах устните си.

            „Рано или късно ще го открия,” обеща тя.

            А когато го направеше, щеше да избяга.

            „Бих искал да не опитваш,” казах аз, а цялата шеговитост бе изчезнала.

            „Защото ...?”

            Дължах й искреност. Все пак, опитах се да се усмихна, да накарам думите ми да звучат по-малко заплашителни. „Ами ако не съм супер герой? Ако аз съм лошия?”

            Очите й доста се разшириха, а устните й леко се разтвориха. „Оу,” каза тя. А после, след още една секунда, „Разбирам”

            Тя най-накрая ме чу.

            „Така ли?” попитах аз, опитвайки се да скрия агонията си.

            „Ти си опасен?” предположи тя. Дишането й се засили, а пулсът й се учести.

            Не можех да й отговоря. Беше ли това последният ми момент с нея? Щеше ли сега тя да избяга? Ще ми бъде ли позволено да й кажа, че я обичам, преди тя да си тръгне? Или това би я изплашило повече?

            „Но не си лош,” прошепна тя, клатейки глава, без страх в очите й. „Не, не вярвам, че си лош.”

            „Грешиш,” промълвих аз.

            Разбира се, че бях лош. Не ликувах ли сега, че тя ме мислеше за по-добър, отколкото бях? Ако бях добър човек, щях да стоя надалеч от нея.

            Протегнах ръка през масата, за да стигна до капачката на лимонадата й като извинение. Тя не се сви от внезапната близост на ръката ми. Тя наистина не се страхуваше от мен. Не още.

            Завъртях капачката като пумпал, гледайки я, вместо нея. Мислите ми бяха омотани.

            Бягай, Бела, бягай. Не можех да се накарам да кажа думите на глас.

            Тя скочи на крака. „Ще закъснеем,” каза тя, точно когато се взрях в нея притеснен, че някак си е чула неизказаното ми предупреждение.

            „Аз няма да ходя в час.”

            „Защо не?”

            Защото не искам да те убия. „Здравословно е да се чупиш от клас от време на време.”

            За да бъдем точни, за хората бе здравословно, ако вампирите пропускаха дните, когато щеше да се разлива човешка кръв. Г-н Бенър щеше да проверява кръвните групи днес. Алис вече се бе пропуснала сутрешния си час.

            „Ами, аз отивам,” каза тя. Това не ме учуди. Тя бе отговорна – тя винаги правеше правилните неща.

            Тя бе моя противоположност.

            „Ще те видя по-късно тогава,” казах аз, опитвайки се да бъда непринуден отново, взирайки се надолу към въртящата се капачка. И, между другото, обожавам те ... по плашещ, опасен начин.

            Тя се поколеба и за момент се надявах, че в крайна сметка ще остане с мен. Но звънецът звънна и тя бързо си отиде.

            Изчаках докато си тръгне и после сложих капачката в джоба си – сувенир от най-важния разговор – и отидох през дъжда към колата си.

            Пуснах любимото си успокояващо CD – същото, което слушах онзи първи ден – но не слушах тоновете на Дебюси за дълго. Други тонове прелитах през главата ми, част от мелодия, която ми доставяше удоволствие и ме интригуваше. Изключих стереото и се заслушах в музиката в главата ми, играейки си с тази част, докато тя се превърна в по-пълна хармония.  Инстинктивно, пръстите ми се движеха във въздуха над въображаемите клавиши на пиано.

            Новата композиция наистина ме съпровождаше, когато вниманието ми бе хванато от вълна от мисловно терзание.

            Погледнах към бедата.

            Ще припадне ли? Какво да направя? Паникьоса се Майк.

            Сто ярда нататък Майк Нютън спускаше отпуснатото тяло на Бела на тротоара. Тя падна рязко срещу влажния цимент, очите й затворени, кожата й бяла като на труп.

            Аз почти откъртих вратата на колата.

            „Бела?” извиках аз.

            Нямаше промяна на безжизненото й лице когато извиках името й.

            Цялото ми тяло стана по-студено и от лед.

            Бях наясно с раздразнената изненада на Майк когато проникнах яростно в мислите му. Той мислеше единствено за яда си към мен, така че не можех да разбера какво не бе наред с Бела. Ако той беше направил нещо, за да я нарани, щях го унищожа.

            „Какво става – тя ранена ли е?” настоях аз, опитвайки се да се фокусирам върху мислите му. Подлудяващо беше, че трябваше да вървя с човешка крачка. Не беше трябвало да привличам вниманието към приближаването си.

            Тогава можех да чуя сърцето й да бие, и тихото й дишане. Докато гледах тя стисна очите си по-силно. Това успокои част от паниката ми.

            Видях проблясък от спомени в главата на Майк, плисък от образи от стаята по биология. Главата на Бела върху масата ни, бледата й кожа, която позеленява. Капки червено върху белите карти ...

            Определяне на кръвната група.

            Спрях там, където бях, задържайки дъха си. Ароматът й бе едно, изливащата й се кръв – напълно друго.

            „Мисля, че й прилоша,” каза Майк, притеснен и сърдит едновременно. „Не знам какво се случи, тя дори не си убоди пръста.”

            Облекчение премина през тялото ми и аз вдишах отново, опитвайки въздуха. Ах, можех да помириша малкото изтичане от убодната рана на Майк. Някога, това би могло да ми се хареса.

            Коленичих до нея, докато Майк се навърташе около мен, яростен от намесата ми.

            „Бела. Чуваш ли ме?”

            „Не,” простена тя. „Махай се.”

            Облекчението бе толкова силно, че се засмях. Тя беше добре.

             „Водех я към медицинската сестра,” каза Майк. „То тя не искаше да отиде по-нататък.”

            „Аз ще я заведа. Ти може да се връщаш в клас,” казах аз презрително.

            Зъбите на Майк се стиснаха. „Не. Аз трябва да го направя.”

            Нямаше да вися и да споря с нещастника.

            Разтреперен и ужасен, наполовина доволен и наполовина огорчен от опасното положение, което създаваше нуждата да я докосна, нежно вдигнах Бела от тротоара и я задържах в ръцете си, докосвайки единствено дрехите й, пазейки възможната дистанция между телата ни. Крачех напред със същия ход, бързайки да я спася – по-далеч от мен, с други думи.

            Очите й внезапно се отвориха, изненадани.

            „Пусни ме долу,” нареди тя със слаб глас – засрамена отново, предположих по изражението й. Тя не обичаше да показва слабост.

            Едва чух извикания протест на Майк зад нас.

            „Изглеждаш ужасно,” казах й аз, усмихвайки се, защото и нямаше нищо освен замяна глава и слаб стомах.

            „Остави ме обратно на тротоара,” каза тя. Устните й бяха бели.

            „Значи припадна при вида на кръв?” Можеше ли да стане по-иронично?

            Тя затвори очи и стисна устни.

            „И дори не твоята собствена кръв,” добавих аз, а усмивката ми се разшири.

            Бяхме пред  главната канцелария. Вратата бе с един инч отворена и аз я ритнах от пътя си.

            Г-ца Коуп скочи смяна. „О, Боже,” ахна тя когато когато разгледа пребледнялото момиче в ръцете ми.

            „Припадна по биология,” обясних аз, преди въображението й да бе излязло прекалено извън контрол.

            Г-ца Коуп побърза да отвори вратата на кабинета на сестрата. Очите на Бела бяха отворени отново, гледайки я. Чух вътрешната изненада на по-възрастната сестра когато поставих момичето внимателно на едно изтъркано легло. Веднага щом Бела бе извън ръцете ми поставих ширината на стаята между нас. Тялото ми бе прекалено развълнувано, прекалено нетърпеливо, мускулите ми бяха изопнати, а отровата се изливаше. Тя бе толкова топла и крехка.

            „Само малко й прилоша,” уверих г-жа Хамънд. „Проверявали са кръвните групи по биология.”

            Тя кимна разбиращо. „Винаги има един.”

            Сподавих смеха си. Бъди сигурен, че Бела би била този един.

            „Просто легни за минутка, скъпа,” каза г-жа Хамънд. „Ще ти мине.”

            „Знам,” каза Бела.

            „Често ли се случва?” попита сестрата.

            „Понякога,” призна Бела.

            Опитах се да прикрия смеха си кашляйки.

            Това ме постави под вниманието на сестрата. „Вече можеш да се връщаш в клас,” каза тя.

            Погледнах я право в очите и излъгах с перфектна увереност. „Трябва да остана с нея.”

            Хмм. Чудя се ... е добре. Г-жа Хамънд кимна.

            Работеше просто чудесно върху нея. Защо Бела трябваше да е толкова трудна?

            „Ще отида да ти донеса малко лед за главата, скъпа,” каза сестрата, леко неудобно от това, че ме гледаше в очите – начинът, по който хората трябваше да се чувстват – и напусна стаята.

            „Беше прав,” изпъшка Бела, затваряйки очите си.

            Какво имаше предвид? Скочих към най-лошото заключение: тя бе приела предупрежденията ми.

            „По принцип съм,” казах аз, опитвайки се да запазя забавлението в гласа си; сега звучеше остър. „Но за какво точно този път?”

            „Бягането от час е здравословно,” въздъхна тя.

            Ах, облекчение отново.

            След това тя бе мълчалива. Просто вдишваше и издишваше бавно. Устните й започваха да стават розови. Устата й бе леко изкривена, долната й устна бе малко прекалено пълна, за да съответства на горната. Взирането ми в устата й ме накара да се почувствам странно. Караше ме да искам да мръдна по-близо до нея, което не бе добра идея.

            „Уплаши ме за момент там,” казах аз – за да започна наново разговора, така че да мога да чуя гласа й отново. „Помислих си, че Нютън дърпа мъртвото ти тяло, за да го зарови в гората.”

            „Ха ха,” каза тя.

            „Честно – виждал съм трупове с по-хубав цвят.” Това всъщност бе истина. „Бях убеден, че ще трябва да отмъстя за убийството ти.” И щях да го направя.

            „Горкият Майк,” въздъхна тя. „Обзалагам се, че е бесен.”

            Ярост запулсира в мен, но бързо я удържах. Заключението й със сигурност бе само съжаление. Те бе мила. Това бе всичко.

            „Той напълно ме ненавижда,” казах й аз, развеселен от идеята.

            „Няма как да знаеш това.”

            „Видях лицето му – мога да кажа.” Вероятно бе истина, че разчитайки неговото лице би ми дало достатъчно информация, за да направя точно умозаключение. Цялото това упражнение с Бела заостряше уменията ми да разчитам човешките изражения.

            „Как ме видя? Мислех си, че бягаш от час.” Лицето й изглеждаше по-добре – зеленият нюанс бе изчезнал от бледата й кожа.

            „Бях в колата си, слушайки CD.”

            Изражението й се изкриви, сякаш съвършено простият ми отговор я бе изненадал по някакъв начин.

            Тя отвори отново очи когато г-жа Хамънд се върна с пакетче лед.

            „Заповядай, скъпа,” каза сестрата като го положи върху челото на Бела. „Изглеждаш по-добре.”

            „Мисля, че съм добре,” каза Бела и стана докато махаше леда от главата си. Разбира се. Тя не обичаше да се грижат за нея.

            Сбръчканите ръце на г-жа Хамънд се понесоха към момичето, сякаш щяха да я бутнат обратно, но точно тогава г-ца Коуп отвори вратата и се наведе напред. С появяването и дойде и миризмата на прясна кръв, само полъх.

            Незабележим в офиса зад нея, Майк Нютън все още беше ядосан, желаейки тежкото момче, което дърпаше, да е момичето, което бе тук с мен.

            „Имаме още един,” каза г-ца Коуп.

            Бела бързо скочи от болничното легло, горяща от нетърпение да е извън светлината на прожектора.

            „Ето,” каза тя, подавайки компреса на г-жа Хамънд. „Не се нуждая от това.”

            Майк изсумтя когато почти изтика Лий Стивънс през вратата. Кръв все още се стичаше по ръката, която Лий държеше на лицето си, като капеше към кръста му.

            „О, не.” Това бе знакът ми да напусна – и Бела изглежда също. „Излез от офиса, Бела.”

            Тя се вгледа нагоре към мен с озадачени очи.

            „Довери ми се – излез.”

            Тя се завъртя и хвана вратата преди тя да успее да се затвори, излитайки от офиса. Последвах я няколко инча зад нея. Разлюляната й коса погали ръката ми ...

            Тя се обърна, за да ме погледне, все още с разширени очи.

            „Ти наистина ме послуша.” Това бе първият път.

            Малкият й нос се смръщи. „Подуших кръвта.”

            Вгледах се в нея с безизразна изненада. ”Хората не могат да подушат кръвта.”

            „Ами, аз мога – от това ми прилошава. Мирише на ръжда ... и сол.”

            Лицето ми замръзна, все още взирайки се.

            Беше ли тя наистина човек? Изглеждаше като човек. Беше нежна като човек. Миришеше на човек – всъщност по-добре. Държеше се човешки ... почти. Но не мислеше като човек, нито пък отговаряше като такъв.

            Каква друга възможност имаше, въпреки това?

            „Какво?” настоя тя.

            „Нищо.”

            Тогава Майк Нютън ни прекъсна, излизайки от стаята със сърдити, буйни мисли.

            „Ти изглеждаш добре,” й каза грубо той.

            Ръката ми се завъртя, като ми се искаше да го науча на малко обноски. Трябваше да се контролирам, иначе щях всъщност да свърша убивайки това противно момче.

            „Просто дръж ръката си в джоба,” каза тя. За една дива секунда си мислех, че тя говори на мен.

            „Вече не кърви,” отговори мрачно той. „Ще се връщаш ли в клас?”

            „Майтапиш ли се? Просто ще трябва да се обърна и да се върна пак тук.”

            Това бе много добре. Мислех си, че ще трябва да изпусна целия този час с нея, а сега, вместо това, имах допълнително време. Почувствах се алчен, скъперник, който събира всяка минута.

            „Е, да, предполагам ...” промърмори Майк. „Та ще дойдеш ли този уикенд? На плажа?”

            Ах, те имаха планове. Гняв ме замрази на мястото ми. Беше групова екскурзия, все пак. Бях видял малко относно това в главите на други ученици. Не бяха само те двамата. Все още бях бесен. Облегнах се безмълвно на колоната, опитвайки се да се контролирам.

            „Разбира се, казах, че съм навита.” Обеща му тя.

            Значи бе казала ‘да’ и на него, също. Тази ревност ме изгори по-болезнено от жаждата.

            Не, беше просто групово излизане, опитах се да убедя себе си. Тя просто щеше да прекара деня с приятели. Нищо повече.

            „Ще се срещнем до магазина на баща ми в десет.” И Калън НЕ е поканен.

            „Там ще съм,” каза тя.

            „Ще се видим по физическо, тогава.”

            „До скоро,” отвърна тя.

            Той се затътри към часа си, мислите му изпълнени с гняв. Какво вижда тя в този особняк? Със сигурност е богат, предполагам. Мацките мислят, че е готин, но аз не виждам това. Прекалено ... прекалено перфектен. Обзалагам се, че баща му експериментира с пластична хирургия върху всички от тях. Ето защо всичките са толкова бели и красиви. Не е нормално. А той е един вид ... плашещ. Понякога, когато се вглежда в мен, кълна се, че си мисли да ме убие ... Откачалка ...

            Майк не беше напълно ненаблюдателен.

            „Физическо.” Повтори тихо Бела. Стон.

            Погледнах я и видях, че тя отново е тъжна за нещо. Не бях сигурен защо, но беше ясно, че тя не искаше да отива в следващия си час заедно с Майк, а аз бях напълно ‘за’ този план.

            Отидох до нея и се наклоних до лицето й, усещайки топлината на кожата й да се излъчва към устните ми. Не смеех да вдишам.

           „Мога да се погрижа за това,” промърморих аз. „Отиди да седнеш там и изглеждай бледа.”

            Тя направи това, за което помолих, сядайки на един от сгъваемите столове и облягайки главата си на стенат, докато зад мен г-ца Коуп излезе от задната стая и отиде към бюрото си. Със затворените си очи Бела изглеждаше така, сякаш отново бе припаднала. Истинският й цвят не се бе върнал все още.

            Обърнах се към секретарката. Да се надяваме, че Бела обръща внимание на това, помислих си аз язвително. Ето как човек би трябвало да отвърне.

            „Г-це Коуп” попитах аз, използвайки убедителния си глас отново.

            Миглите й запърхаха, а сърцето й се забърза. Прекалено млад, съвземи се! „Да?”

            Това беше интересно. Когато пулсът на Шели Коуп се ускоряваше, това беше защото тя ме намираше физически привлекателен, не защото се страхуваше. Бях свикнал с това около човешките жени ... Досега не бях обмислял това обяснение за препускащото сърце на Бела.

            Това доста ми хареса. Прекалено много, всъщност. Усмихнах се и дишането на г-ца Коуп стана по-шумно.

            „Бела има физическо следващия час, а не мисля че се чувства достатъчно добре. Всъщност, си мислех, че би трябвало да я откарам вкъщи сега. Мислите ли, че бихте могли да я извините от клас? Вгледах се в не-дълбоките й очи, забавлявайки се от бъркотията, която това причини на мисловния й процес. Беше ли възможно Бела ...?

            Наложи се г-ца Коуп да преглътне шумно преди да отговори. „Имаш ли нужда й ти да бъдеш извинен, Едуард?”

            „Не, аз имам час при г-жа Гоф, тя няма да възрази.”

            Сега не й обръщах много внимание. Изследвах тази нова възможност.

            Хмм. Искаше ми се да вярвам, че Бела ме намира за привлекателен, както останалите хора правеха, но кога Бела бе имала същата реакция като на останалите хора? Не трябваше да увеличавам надеждите си.

            „Добре, ще се погрижа за всичко. Оправяй се бързо, Бела.”

            Бела кимна слабо – леко преигравайки.

            „Можеш ли да вървиш, или искаш да те нося отново?” попитах аз, развеселен от слабата й актьорска игра. Знаех, че ще иска да върви – тя не би искала да е слаба.

            „Ще вървя,” каза тя.

            Отново прав. Ставах по-добър в това.

            Тя се изправи, колебаейки се за момент, сякаш проверяваше баланса си. Държах вратата отворена за нея и двамата излязохме навън на дъжда.

            Наблюдавах я когато тя вдигна лицето си към лекия дъжд със затворени очи, лека усмивка на устните й. За какво си мислеше? Нещо относно това действие изглеждаше не на място и аз бързо разбрах защо позата ми изглеждаше непозната. Нормалните човешки момичета нямаше да вдигнат лицата си към ситния дъжд по този начин; нормалните човешки момичета носеха грим дори тук, на това влажно място.

            Бела никога на носеше грим, нито пък трябваше. Козметичната индустрия печелеше билиони долари от жени, които се опитваха да постигнат кожа като нейната.

            „Мерси,” каза тя усмихвайки ми се. „Заслужава си да се разболееш, за да пропуснеш физическо.”

            Огледах двора на училището, чудейки се как да удължа времето си с нея. „На твоите услуги.” Казах аз.

            „Е, идваш ли? Тази събота имам предвид?” Звучеше сякаш се надяваше.

            Ах, надеждата й беше успокояваща. Тя искаше мен със себе си, не Майк Нютън. И аз исках да кажа ‘да’. Но имаше много неща за обмисляне. Като начало, слънцето щеше да пече тази събота ...

            „Къде точно отивате всички?” опитах се да запазя гласа си безгрижен, сякаш това не беше от голямо значение. Майк беше казал плаж, въпреки това. Без големи шансове да се избегне слънцето там.

            „Надолу към Ла Пуш, на Първи Плаж.”

            По дяволите. Е, бе невъзможно, тогава.

            Във всеки случай Емет щеше да се ядоса ако отменя плановете ни.

            Хвърлих й един поглед, усмихвайки се иронично. „Наистина мисля, че не бях поканен.”

            Тя въздъхна, вече смирена. „Аз току що те поканих.”

            „Нека ти и аз да не притискаме повече горкия Майк тази седмица. Не искаме да се пречупи.” Помислих си как аз самият пречупвам горкия Майк и дълбоко се насладих на картината в ума ми.

            „Майк-шмайк,” каза тя, отново презрително. Усмихнах се по-широко.

            А после тя тръгна да се отдалечава от мен.

            Без да мисля за действията си, аз се протегнах и я хванах за гърба на якето й. Тя спря рязко.

            „Какво си мислиш, че правиш?” бях почти ядосан, че ме напуска. Не бях имал достатъчно време с нея. Тя не можеше да си тръгне, не още.

            „Отивам си вкъщи,” каза тя, объркана защо това би трябвало да ме разстройва.

            „Чу ли ме, че обещах да те закарам безопасно вкъщи? Мислиш ли, че ще те оставя да караш в твоето състояние?” Знаех, че тя няма да хареса това – изводът ми за слабост от нейна страна. Но, във всеки случай, трябваше да се упражнявам за пътуването до Сиатъл. Да видя дали ще мога да понеса близостта й в едно затворено пространство. Това беше много по-кратко пътуване.

            „Какво състояние?” настоя тя. „Ами пикапа ми?”

            „Алис ще го докара след училище.” Дръпнах я внимателно към колата си, тъй като знаех, че да върви направо бе достатъчно предизвикателство за нея.

            „Пусни ме!” каза тя, въртейки се настрани и почти се препъна. Подадох едната си ръка, за да я хвана, но тя се оправи сама преди да стане нужно. Не трябваше да търся извинения, за да я докосна. Това ме накара да мисля за реакцията на г-ца Коуп към мен, но я запазих за по-късно. На този план имаше толкова много за обмисляне.

            Оставих я да отиде до колата и тя се спъна пред вратата. Трябваше да съм дори по-внимателен, имайки предвид слабото й равновесие ...

            „Толкова си напорист!”

            „Отворено е.”

            Седнах на мястото си и запалих колата. Тя държеше тялото си строго, все още навън, въпреки че дъждът се бе усилил, а аз знаех, че тя не обича студ и влажност. Вода се просмукваше в гъстата й коса, правейки я тъмна до почти черно.

            „Напълно съм в състояние сама да се закарам вкъщи!”

            Разбира се че беше – просто аз не бях в състояние да я пусна да си отиде.

            Свалих стъклото от нейната страна и се наведох към нея. „Качвай се, Бела.”

            Очите й се разшириха и предположих, че се чуди дали да избяга или не.

            „Просто ще те домъкна обратно,” обещах й аз, забавлявайки се от раздразнението на лицето й когато осъзна, че наистина го имам предвид.

            С вдигната брадичка във въздуха тя отвори вратата и се качи. Косата й пръскаше капки по кожата, а ботушите й скърцаха един срещу друг.

            „Това е напълно ненужно,” каза тя студено. Помислих си, че изглежда засрамена от засегнатото си честолюбие.

            Просто включих парното, така че тя да не се чувства неудобно, и пуснах музиката за фон. Карах към изхода, гледайки към нея с ъгъла на окото си. Долната й устна бе издадена напред, на инат. Вгледах се в това, проучвайки как ме караше то да се чувствам ... мислейки отново за реакцията на секретарката ...

            Внезапно тя погледна към стереото и се усмихна, очите й се разшириха. „Clair de Lune?” попита тя.

            Фен на класиката? „Познаваш творбите на Дебюси?”

            „Не много,” каза тя. „Майка ми слуша доста класическа музика вкъщи – познавам само любимите си.”

            „Това е една от моите любими също.” Вгледах се към дъжда, обмисляйки това. Аз всъщност имах нещо общо с момичето. Бях започнал да си мисля, че сме противоположности във всичко.

            Тя изглеждаше по-спокойна сега, гледайки към дъжда като мен, с невиждащи очи. Използвах моментното й разсейване, за да експериментирам с дишането.

            Вдишах внимателно през носа си.

            Могъщо.

            Стиснах волана по-здраво. Дъждът я караше да мирише по-добре. Не бих помислил, че това бе възможно. Глупаво, внезапно си представях как би била тя на вкус.

            Опитах се да преглътна срещу огъня, който бе в гърлото ми, да мисля за нещо друго.

            „Каква е майка ти?” попитах аз като разсейване.

            Бела се усмихна. „Прилича на мен, но е по-хубава.”

            Съмнявах се в това.

            „Имам прекалено много от Чарли в мен,” продължи тя. „Тя е по-дружелюбна от мен, и по-смела.”

            И в това се съмнявах.

            „Тя е своеволна и леко ексцентрична, и е доста непредвидима готвачка. Тя е най-добрата ми приятелка.” Гласът й бе станал меланхоличен; челото й се сбръчка.

            Отново, тя звучеше повече като родител, отколкото като дете.

            Спрях пред къщата й, като прекалено късно се зачудих дали би трябвало да знам къде живее тя. Не, това нямаше да е подозрително в такъв малък град, с баща й, който е публична личност.

            „На колко години се, Бела?” Тя трябва да е по-възрастна от равните й. Може би е закъсняла да започне училище, или е била държана настрани ... това не бе правдоподобно, въпреки това.

            „На 17 съм,” отговори тя.

            „Не изглеждаш на 17.”

            Тя се засмя.

            „Какво?”

            „Майка ми винаги казва, че съм била родена на 35, и че с всяка година ставам на все по-средна възраст.” Тя се засмя отново и после въздъхна. „Е, някой трябва да бъде възрастния.”

            Това ми изясни нещата. Сега можех да видя ... как своеволната й мака ми помогна да обясня зрелостта на Бела. Тя е трябвало рано да порастне, да стане надзирателят. Ето защо не обича да се грижат за нея – чувства, че това е нейно задължение.

            „Ти самият не изглеждаш много като ученик.” Каза тя, издърпвайки ме от замислеността ми.

            Направих гримаса. За всичко, което забелязвах у нея, тя забелязваше прекалено много умен. Смених темата.

            „Та защо майка ти се е омъжила за Фил?”

            Тя се поколеба за минута преди да отговори. „Майка ми ... тя е много млада за възрастта си. Мисля, че Фил я кара да се чувства дори по-млада. Във всеки случай, тя е луда по него.” Тя поклати глава снизходително.

            „Одобряваш ли го?” зачудих се аз.

            „Има ли значение?” попита тя. „Искам тя да е щастлива ... а тя иска него.”

            Не-егоистичността в коментара й би ме шокирал, като изключим, че той се вписваше напълно добре в това, което бях научил за характера й.

            „Това е много щедро ... Чудя се.”

            „Какво?”

            „Тя би ли прочвила същото благородство спрямо теб, как мислиш? Без значение какъв е бил изборът ти?”

            Беше глупав въпрос и не можех да запазя гласа си непринуден, когато го зададох. Колко глупаво е да обмислям някой да одобри мен за дъщеря си. Колко глупави дори да мисля как Бела избира мен.

            „Аз – аз, така мисля,” заекна т, отговаряйки по някакъв начин на втренчения ми поглед. Страх ... или привличане?

            „Но тя е родителят, в крайна сметка. Малко е различно,” завърши тя.

            Усмихнах се иронично. „Тогава да не е някой прекалено страшен.”

            Тя ми се усмихна. „Какво имаш предвид под страшен? Множество пиерсинги по лицето и огромни татуировки?”

            „Това е едно определение, предполага,” Едно много не опасно определение, по мое мнение.

            „Какво е твоето определение?”

            Тя винаги задаваше грешните въпроси. Или напълно правилните, може би. Във всеки случай, тези, на които не исках да отговарям.

            „Мислиш ли, че аз мога да бъда страшен?” попитах я аз, опитвайки се леко да се усмихна.

            Тя го премисли преди да отвърне, отговаряйки ми със сериозен тон. „Хмм ... Мисля, че можеш да си, ако поискаш.”

            Аз също бях сериозен. „Уплашена ли си от мен в момента?”

            Тя отговори веднага, без да го премисля. „Не.”

            Усмихнах се по-лесно. Не мислех, че тя напълно казваше истината, но нито пък лъжеше изцяло. Най-малкото, тя не бе достатъчно изплашена, за да си тръгне. Чудех се как ли ще се почувства, ако й кажех, че води този разговор с един вампир. Свих се вътрешно при въображаемата й реакция.

            „Значи, сега ти ще ми кажеш за семейството си? Трябва да е много по-интересна история от моята.”

            Най-малкото, бе по-страшна.

            „Какво искаш да знаеш?” попитах предпазливо.

            „Калън са те осиновили?”

            „Да.”

            Тя се поколеба, после проговори с тих глас. „Какво се е случило с родителите ти?”

            Това не бе толкова трудно; дори не трябваше да я лъжа. „Починали са преди много време.”

            „Съжалявам,” промърмори тя, наистина притеснена дали не ме е наранила.

            Тя бе притеснена за мен.

            „Не ги помня наистина толкова добре,” уверих я аз. „Карлайл и Езме от доста време са мои родители.”

            „И ти ги обичаш,” заключи тя.

            Усмихнах се. „Да. Не мога да си представя по-прекрасни хора.”

            „Късметлия си.”

            „Знам, че съм.” В това обстоятелство, въпроса за родителите ми, късметът ми не можеше да се отрече.

            „А брат ти и сестра ти?”

            Ако я оставя да притисне за прекалено много детайли, ще трябва да лъжа. Хвърлих бърз поглед на часовника, обезсърчен, че времето ми с нея бе свършило.

            „Брат ми и сестра ми, и Джаспър и Розали в тази връзка, ще са леко разочаровани, ако трябва да стоят на дъжда и да ме чакат.”

            „Оу, извинявай, предполагам, че трябва да тръгваш.”

            Тя не помръдна. Тя също не искаше времето ни заедно да свърши. Това много, много ми хареса.

            „А ти вероятно искаш пикапа си преди началник Суон да се прибере, така че да не ти се налага да му казваш за инцидента по биология.” Усмихнах се при спомена за смущението й, докато бе в ръцете ми.

            „Сигурна съм, че вече е чул. Няма тайни във Форкс.” Тя каза името на града с явно отвращение.

            Засмях се на думите й. Никакви тайни, наистина. „Приятно изкарване на плажа.” Хвърлих поглед на изсипващия се дъжд, знаейки, че той няма да продължи, но искайки повече от обикновено, да можеше. „Хубаво време за слънчеви бани.” Е, можеше и да бъде, до събота. Тя би се зарадвала на това.

            „Няма ли да те видя утре?”

            Притеснението в гласа й ми хареса.

            „Не. Емет и аз стартираме уикенда по-рано.” Сега бях бесен на себе си, че бях направил плановете. Можех да ги отменя ... но нямаше такова нещо като прекалено много ловуване при това положение, и семейството ми щеше да се безпокои достатъчно относно поведението ми, без да разкривам колко маниакален ставах.

            „Какво ще правиш?” попита тя, без да звучи щастлива от откровението ми.

            Добре.

            „Ще ходим на екскурзия до Goat Rocks Wilderness, точно на юг от Раниер.” Емет беше жаден за сезона на мечките.

            „Оу, добре, приятно изкарване,” каза тя нерешително. Липсата й на ентусиазъм отново ми хареса.

            Докато се взирах в нея, започвах да се чувствам почти отчаян от мисълта да кажа дори и временно довиждане. Тя бе просто толкова нежна и уязвима. Изглеждаше безразсъдно да я пусна извън полезрението ми, където всичко би могло да й се случи. И все пак, най-лошото нещо, което можеше да й се случи, щеше да е  последица от това да е с мен.

            „Ще направиш ли нещо за мен този уикенд?” помолих сериозно аз.

            Тя кимна, очите й широки и смутени от напрегнатостта ми.

            Запази го весело.

            „Не се обиждай, но изглежда си от тези хора, които просто привличат злополуки като магнит. Така че ... опитай се да не паднеш в океана или да не бъдеш прегазена, или каквото и да било, ясно?”

            Усмихнах й се печално, надявайки се, че тя не може да види тъгата в очите ми. Колко много ми се искаше тя да не бе е толкова по-добре надалеч от мен, без значение какво можеше да й се случи там.

            Бягай, Бела, бягай. Обичам те прекалено много, за твое добро или за мое.

            Тя бе раздразнена от шегата ми. Погледна ме гневно. „Ще видя какво мога да направя,” каза остро тя, скачайки навън на дъжда и затръшвайки вратата зад нея толкова силно, колкото можеше.

            Точно като ядосано коте, което вярва, че е тигър.

            Завъртях ръката си върху ключа, който току що бях взел от джоба на якето й, и се усмихнах докато се отдалечавах.