- Лъжи, които изкривяват действителността (дисторсионни)

Морган Скот Пек

Смятате ли, че приемате нещата прекалено лично? Често ли използвате думите „винаги" и „никога"?

Чувствата изпреварват ли мислите ви?

Бъдете честни. Как отговорихте на тези въпроси? Всеки от тях е свързан с определено изкривяване на действителността (т.нар. дисторсия). В своите възприятия ние често прибягваме до това и тъкмо то е в основата на повечето ни лъжи. Някои от тези изопачавания сами по себе си са твърде обичайни и особено благоприятстват близките до тях погрешни представи.

Ще ги изброя наред с лъжите, които подхранват:

• Преувеличаване - лъжата: „От мухата – слон“.

• Персонализация - лъжата: „Приемам всичко лично“.

• Поляризация - лъжата: „Или черно, или бяло“.

• Селективна абстракция - лъжата: „От дървото не виждам гората“.

• Прекомерно обобщаване - лъжата: „Историята винаги се повтаря“.

• Емоционално мислене - лъжата: „Не ме обърквай с фактите“.

Виждал съм как хората отново и отново прибягват до тези изкривявания в мисленето, за да променят мащабите в значимостта на всекидневните събития и разговори.

Истината, разбира се, е, че всеки го прави. Ние сме така затънали в подобни изопачавания, че те са станали част от нормалното мислене на повечето от нас. Всяко от тях обаче има свой принос в нашите основани на лъжи нагласи и се стреми към изява чрез изградените ни върху лъжи гледища. Нека ги анализираме последователно.

„От мухата – слон“

- Той обеща! - с пълно гърло възропта тя. Тъкмо в този неподходящ момент се прибра и синът. Джил избухна.

- Ти обеща! Обеща ми, че ще измиеш чиниите сутринта, преди да тръгнеш за работа! След целия отвратителен ден ми липсваше само лудницата тук! До гуша ми е дошло да не ме зачиташ! След всичко, което правя за теб! Един месец никакви сбирки у дома! - оставила сина си да гледа втрещено след нея, тя се втурна в спалнята и затръшна вратата.

Джил страда от дисторсията, наречена хиперболизация (преувеличаване). Дадено събитие се възприема като много по-значимо, отколкото е в действителност. Както се вижда от примера с Джил, човекът прави от мухата слон. Като придава на стореното (или нестореното) от сина й по-голяма стойност, отколко има то в действителност, Джил лъже самата себе си и с това изостря до болезненост своите чувства.

Сигурно и вие сте участвали в подобни сцени. Склонността към преувеличение е един от обичайните начини за изкривяване на действителността. Често превръщаме дребните събития в много по-значими - достатъчно значими, за да отговарят на чувствата, които изпитваме. (Обратната тенденция - да омаловажаваме смисъла на дадено събитие - е не по-малко вредна.) Тези чувства далеч не съответстват на действителната ситуация. И колкото повече преувеличаваме, толкова повече изпадаме във властта им.

Аз например съм в състояние да побеснея, ако някой пропусне да даде мигач преди да завие, колкото и дребно да е това нарушение. Като се има предвид, че е изключено да излезеш на магистралата, без да забележиш поне един водач, който прави нещо “нередно”, моята склонност да преувеличавам може да превърне шофирането в обезсърчително и стресово преживяване. Какво става обикновено накрая? Вдигам укоризнено с пръст към нарушителя, сякаш той е истинският виновник за чувствата, които изпитвам, без да си давам сметка, че действителната причина да съм така ядосан е собствената ми склонност към преувеличение.

Общо взето животът поднася на всички ни хиляди дребни ядове като движението по пътищата, стотици малко по-сериозни ситуации от рода на разминаването с дългоочаквано повишение в службата и твърде много жестоки трагедии като кончината на близък човек. Всичко това, взето заедно, говори за един много труден живот. Онзи, който сам увеличава тежестта на всяко събитие, прави съществуването си почти непоносимо. Никой от нас не е създаден да се справя с живот, който непрекъснато му се струва особено мъчителен.

И тъй, как би могла Джил да приеме бъркотията, която отприщва гнева й? Най- добрата възможност е в този момент да разбере, че преувеличава. Когато имаш желание да извиеш нечий врат, е трудно да си дадеш сметка, че това е дисторсия, но успееш ли, печелиш повече от половината битка. Ако бе усетила, че „прави от мухата слон", Джил щеше да съумее да види случката в истинските й мащаби и да реагира според тях. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, няма съмнение, ала си струва да се опита, защото от това зависят емоционалното здраве на тази жена и отношенията й с нейния син.

„Когато приемаш нещата лично“

- Защо постъпва така според вас? - попитах я.

- Много ясно - отвърна тя, скръстила ръце. Прибира се късно, защото не храни и капка уважение към мен. Не иска да бъде с мен. Вече не ме обича.

Реакцията на Синди към закъсненията на Пол е вид изкривяване, наречено персонализация. Човек преувеличава степента, в която дадено събитие с свързано със самия него. Всичко е лично.

Всички го правим, нали? Независимо дали някой ни е погледнал по странен начин, прекъснал ни е по средата на изречението или е забравил за срещата, на която сме го чакали, ние често тълкуваме това като преднамерен опит да ни наранят или обидят.

Семейните двойки са доста склонни към персонализация. Ако съпругът оставя мръсните си чорапи насред стаята, пие твърде много или все не му се говори, съпругата приема това лично. Ако жената вечер е все по събрания на разни дружества, ако никога не приема сериозно думите му, ако изобщо не си слага от онзи парфюм, който той толкова много харесва, мъжът го приема лично.

Не искам да кажа, че трябва да се отнасяме с безразличие към онова, което вършат партньорите ни, нито, че тяхното поведение изобщо не е свързано с чувствата им към нас. Твърдя само, че нашата склонност да персонализираме ни кара да реагираме пресилено, а това още повече влошава положението. Като че ли не е достатъчно, че първоначалният проблем продължава да съществува, ами ненужно добавяме към него гняв, възмущение и горчивина.

Синди имаше чувството, че като се прибира винаги късно, Пол я пренебрегва. Това бе основата на нейната персонализационна лъжа. Тя възприемаше склонността му да работи извънредно и навика му да не й обръща внимание като пряко отражение на онова, което той изпитва към нея. Неговият работохолизъм я вбесяваше. Аз й отговорих така, както отговарям на всички свои пациенти, които гледат прекалено лично ни един подобен проблем:

Синди, не с ли възможно да има други причини за неговите непрекъснати закъснения?

Тя се намръщи.

- Предполагам, че е възможно но определено не се сещам за нито една.

- Нека приемем, че при всяко положение съществуват най-малко четири обяснения за поведението на даден човек. Опитайте се да назовете четири неща, които биха могли да бъдат причина за закъсненията на Пол, освен това, че е престанал да ви цени - предложих.

Тя мълчеше.

- Синди, поне три - казах накрая. Отвърна с гримаса.

- Добре. Предполагам, че може да има неприятности задето закъснява. Знаете ли, той винаги закъснява. Но само с по няколко минути, не с часове.

- Добре, това е една причина.

- И може би иска да направи добро впечатление на шефа си.

- Съгласен съм. Напълно е възможно работата да е толкова важна за неговото самочувствие, че за да е доволен от себе си, той да се е превърнал в работохолик.

- Мммм... Може би.

- Сещате ли се за трета причина?

- Той не умее да казва „не" - процеди тя през стиснати зъби.

- Твърде е вероятно да е така. Особено ако много държи на работата си. А четвърто?

Тя ме погледна в очите и заяви твърдо:

- Не иска да седи вкъщи с мен.

- Хайде, питам ви за четвърта причина, която няма нищо общо с вас. Пол има ли проблеми с близкото общуване?

- Ами да, има. Никога не говори за чувствата си. Все трябва да му вадя думите от устата.

- Възможно с закъсненията му да се дължат на това. Може да изпитва страх от близостта. И да се чувства в по-голяма безопасност в службата, където владее положението. Затова да остава там до все по-късно.

Тя сви устни, после кимна.

- Може би. Но въпреки това мисля, че не желае да седи вкъщи с мен.

- Знаете ли, онова, от което се опасявате, може наистина да стане - отбелязах аз. - Ако реагирате с ненавист на неговия работохолизъм, защото го приемате лично, ако крещите и се държите зле със съпруга си, не е изключено той да започне да се отнася към вас и общия ви дом точно така, както не искате. И да заработи още по-докъсно.

Синди не отговори, но по изражението й личеше, че много добре разбира колко съм прав. От всички възможни обяснения за късните прибирания на Пол тя бе избрала единственото, свързано с нейната личност. Изобщо не й бе минало през ума, че те може да нямат нищо общо с нея.

„Чакайте малко! - ще кажете вие. - Работохолизмът на Пол е обиден за Синди и тя е в правото си да му се сърди, че я пренебрегва!" Разбира се, във вашето искрено възмущение има известна истина.

Но помислете за това. Ако Синди продължава да се сърди на Пол и използва враждебността и гнева си, за да го накара да се промени, мислите ли, че ще постигне нещо? И дори ако той направи известен компромис, смятате ли, че това ще продължи дълго?

Моят опит показва, че взаимоотношения като при Синди и Пол не се подобряват, докато не се надмогнат наранените чувства, докато вниманието не се насочи по-скоро към това, какъв човек е Пол, какво го кара да се държи така, а не към въздействието на постъпките му върху самата Синди. Когато анализираме възможните други основания за поведението на брачния партньор, всички мои пациенти, почти без изключение, започват да разбират, че не те са истинската причина за неговите действия.

Следователно, вместо да приемаме лично всяка дреболия, която се изпречва на пътя ни, трябва да спрем и да си зададем един много важен въпрос: дали стореното от другия разкрива какъв е той? Или показва какви сме ние? Или по малко от двете?

Колкото и зле да са се отнесли с нас, не бива да приемаме случилото се като стопроцентово отражение на това, какво представляваме като личност. Ако на пътя някой смачка бронята на колата ми, бих могъл да изтълкувам постъпката му така: „Този човек няма никакво уважение към другите шофьори и точно сега се случи аз да бъда поредният, към когото се държи безцеремонно." Възможно е да ви се стори, че издребнявам, но тези две гледни точки предизвикват съвършено различни емоционални реакции. Първата е като плесница по моето лице. Втората е наблюдение върху характера на другия човек - който не уважава останалите - и емоционалната реакция, предизвикана от това късче истина, е значително по-разумна.

Това ми напомня за една мисъл, която много харесвам: „На двайсет години се тревожим какво мислят за нас. На четирийсет не ни е грижа какво мислят за нас. На шейсет откриваме, че изобщо не са мислили за нас."

Следващия път, когато някой се изпречи на платното пред вас или забрави да ви се обади, или остави вестниците пръснати по целия диван, опитайте да си напомните, че постъпките на другите по принцип говорят много повече за тях самите, отколкото за вас. Вашата реакция спрямо тези постъпки обаче издава в значителна степен какво представлявате вие.

„Или черно, или бяло“

Ако сте склонни да поляризирате, ще откриете, че вътрешната ви реакция на събитията често се изчерпва с възклицанията: “Беше прекрасно!” или “Беше ужасно!” В къщи местите четката на прахосмукачката по права линия и се ядосвате, когато партньорът ви чисти с въртеливи движения. Делите хората на добри и лоши. Политиците например предизвикват у вас или възхищение, или ненавист. Този начин на мислене не ви позволява дори да забележите другите цветове в живота, какво остава да ги оцените. А когато е насочено навътре, подобно поляризирано мислене води до тежки емоционални проблеми.

Една от най-сериозните „вътрешни" форми на поляризацията е мисленето „отрепка-светец". Мнозина от пациентите ми се смятат или за пълен боклук, или за абсолютни светци, или пък се мятат между двете представи за себе си. Наскоро четох интервю с актьора Даниел Дж. Траванти, известен най-вече с ролята си на капитан Фурило в телевизионния сериал „Хил Стрийт Блус". Когато го питат как се е преборил с алкохолизма като млад актьор, той казва, че тогава е бил „егоманиак със силен комплекс за малоценност". По същество това означава, че се е чувствал ту като светец, ту като отрепка. И вероятно е прибягнал към алкохола, за да притъпи болката от непрекъснатото мятане между тези две емоционални крайности.

Няма да бъда честен към вас, ако кажа, че хората никога не се държат като отрепки. Бих ви излъгал и ако заявя, че хората никога не се държат като светци. Истината е, че повечето от нас в определени моменти постъпват и по двата начина. Но когато виждаме само крайностите у себе си и у другите, ние изкривяваме действителността.

Ако се наречем „отрепка" или „светец" или сложим тези етикети на други хора, това означава, че не сме успели да видим цялостната личност. Когато е предназначено за самите нас, определението „отрепка" не води до нищо друго освен до ниско самочувствие и потиснатост, докато "светец" поражда високомерие и самодоволство.

„Светците" са интересна група. В кабинета ми са идвали стотици хора, които дори в своите най безразсъдни фантазии не са си представяли, че ще направят онова, което в крайна сметка се случва да извършат. Истината за нас е, че сме способни почти на всичко. „Светците" не вярват - не могат да повярват в това. Когато „паднат", те са направо потресени от „невъзможността" на своите деяния. Обикновено е нужна огромна работа, за да се помогне на тези хора да видят високомерието в своето убеждение, че са твърде добри, за да вършат подобни неща.

Въпреки че никога не би го признала, Сали се смяташе за „светица". През целия си живот бе изпълнявала ролята на „добро момиче". Беше израснала в църквата, където си бе изградила непоклатима ценностна система, тъй че се бе превърнала в изключително нравствена зряла жена, неуморима църковна деятелка и известна водеща фигура в обществената дейност. Хората я възприемаха като образец за положителна личност, ето защо непрекъснато я канеха да работи с младежите. Дори си бе избрала работа, изискваща известно себеотрицание - ръководеше благотворителна фондация, поддържана от църквата.

Ако преди две години бяхте попитали Сали дали някога ще изневери на съпруга си, тя или би се изсмяла, или би се намръщила възмутено. Ала го беше сторила. Бе се сприятелила с колега от службата още преди години. Една вечер двамата с него работели сами в офиса след изтощителна, но успешна акция за събиране на средства и немислимото станало.

- Как можах да направя това? Как позволих да се случи? - извика Сали при един от първите ни разговори. А всъщност искаше да попита: „Как можах да постъпя като отрепка?" Как е възможно не кой да е, а именно тя да извърши подобен грях?

- Чувствам се толкова омърсена! Бях на толкова от самоубийството! - каза тя, като държеше палеца и показалеца си на половин сантиметър един от друг. - Как можа да се случи?

- Разкажете ми за брака си. Омъжена сте, нали; - попитах аз.

- Да, омъжена съм. За добър човек. Какво повече има за казване? - отвърна тя, свела поглед.

- От колко време сте женени?

- От петнайсет години - продължи, докато оправяше плисетата на полата си. Спря за момент, после пак започна да си играе с тях. - Единственото ми оплакване от него е, че не е особено любвеобвилен. Не обича много-много милувките. В това отношение прилича досущ на баща ми. Обаче наистина е добър човек - най-сетне вдигна поглед. - Това би го убило. Той ми вярва безрезервно.

- Кога за последен път прегърнахте и целунахте своя съпруг?

Тя млъкна и се замисли. Поклати глава.

- Не мога да ви отговоря. Не е ли ужасно? Предполагам, че по някое време съм се отказала - погледна ме. - Но от това постъпката ми не става по-оправдана, нали?! Не кой да е, а точно аз! Как да се върна на работа? Как да погледна хората в очите - особено ако се разчуе!

„Не кой да е, а точно аз" - именно този начин на мислене бе й помогнал да съгреши. Подобно високомерие е чудесно потвърждение на Соломоновата мъдрост: „Гордостта предшества погибелта" (Притчи 16:18). Защо? Забелязали ли сте, че когато не ви бива много в дадена област, подхождате към нея по-внимателно? Например какво ще стане, ако сте слаб плувец? Няма ли да си сложите спасителна жилетка или да бъдете по-предпазлив във водата? Често се давят точно онези, които се надценяват като плувци.

Може би по-сполучливо ще бъде сравнението с участъка от пътя, който не виждате от колата си - онова скрито за вас пространство, което не се отразява нито в страничното огледало, нито в огледалото за обратно виждане. Ако знаете, че за колата ви има такава част от пътя, няма да се доверявате толкова на огледалата. Ще се обърнете и настрани, за да огледате пътя.

Гордостта може да подготви почвата за различни грехове, защото заради нея изпускаме от очи тъкмо тези „тъмни участъци от житейския си път. Ще кажете, че това не се отнася за вас. Точно такъв бе и случаят със Сали. Ако се върнем назад към баща й, ще видим, че още тогава нейната потребност от мъжко внимание и обич е оставала неудовлетворена. После тя постъпва както и много други жени - омъжва се за човек, който доста прилича на баща й, тъй че нуждата й от обич трябва да търси удовлетворение другаде. Тя го намира в обществената работа, в работата сред младите хора. Намира го в дейности, които й носят признание. Ала в един момент, чието приближаване не предугажда, Сали започва да търси удовлетворение по друг, неприемлив начин - с мъж, на чието приятелство се е радвала от години. Потребността надделява над строгия й морал. А тя дори не е забелязала, че нещата вървят натам.

Ще се изненадате ли, ако кажа, че високомерието е в основата и на убеждението, че си много по-лош от останалите? Подобни претенции също предполагат, че се смяташ за единствен. Сякаш заявяваш: „Аз съм толкова неповторимо ужасен грешник, че се откроявам сред всички вас, останалите посредствени грешници." И двете лъжи, че си отрепка или светец, се дължат на неоснователна, изкривена увереност в собствената неповторима доброта или лошотия, никоя от които не отговаря на действителността.

Очевидно има някои неща, които действително са черни или бели, и трябва да гледаме на тях именно по този начин. Например съществуването на Бога по мое мнение с черно бяла материя. Бог или съществува, или не съществува. И тогава Исус Христос или е въплъщение на Бога, или не е. Престъпленията срещу обществото, като убийство и кражба, също са въпрос на черно и бяло. Не мисля, че можем да си позволим нюансирано отношение към тях.

Но онзи, които мисли поляризирано, възприема цялостния живот, като го разпределя в бели или черни калъпи. Когато нещата, с които се сблъсква, са бели и черни, му се струва, че всичко е наред. Ала когато видимо са пъстри - както е в повечето случаи - поляризираното мислене поражда ненужен гняв и болка. Трябва да бъдем достатъчно гъвкави, за да различаваме „нюансите" в дадена ситуация, да виждаме бялото като бяло, черното като черно, а всичко между тях - в съответния пъстър оттенък. Необходима ни е точна преценка, за да разпознаваме по-добре светлосенките в нещата от живота.
„От дървото не виждаш гората“
Поляризационната лъжа има разклонение, което се нарича селективна абстракция - изкривяване, при което „от дървото не виждаме гората". Случвало ли ви се е до такава степен да се съсредоточите върху нещо дребно, че да забравите за всичко останало? Например на празненство да кажете някоя глупост пред всички, а после до края на вечерта да се притеснявате за това?

Моята приятелка Лий току-що бе получила сериозно повишение. Новата й длъжност обаче бе свързана с допълнително натоварване, с което тя не бе сигурна, че ще се справи. Един ден я срещнах случайно и веднага разбрах, че е разстроена.

- Провалих се. Знам, че ще загубя тази работа - възкликна тя. - Трябваше да ме видиш. Седя в този изискан ресторант заедно с шефа и един важен клиент. И какво правя? Изпускам си вилицата. Не просто я изпускам, а направо я мятам. Направи голямо петно на роклята ми, а после подскочи на пода поне петдесет пъти. До края на вечерята не бях в състояние да говоря като хората, само мънках.

Тя продължи в този дух още десетина минути. Накрая я прекъснах.

- Стига, Лий! Нищо хубаво ли не ти се случи?

- Да, ако намиращ, че е хубаво да предизвикаш смях. Клиентът се разсмя и каза: „Не се безпокойте." После извика келнера и го помоли да ми донесе друга вилица.

- И?

- И сключихме договора, но се обзалагам, че шефът ми никога повече няма да ми се доверява за такива ситуации.

- Моля?! Как така? Просто не мога да се съглася. Беше ужасно!

Макар всичко да бе минало добре, Лий не мислеше за нищо друго освен за проявената от нея несръчност. Аз й помогнах да види своята „селективно абстракционна" лъжа и вредата, която тя й нанася в емоционално отношение. От тогава Лий полага усилия да победи тази лъжа в живота си и нейното емоционално състояние вече е значително по-добро.

Като университетски преподавател водех подготвителен курс по психология, в който се бяха записали около сто студенти. По време на лекциите често хвърлях поглед към аудиторията и забелязвах онези, които не ме слушат. Някои от тях изглеждаха отегчени, други говореха със съседите си, трети бяха полузаспали. Всички те, взети заедно, може би бяха към пет процента от стоте студенти пред мен, но аз често се хващах, че мисля само за тях, като изключвам останалите деветдесет и пет на сто, които ме слушаха с интерес. В края на краищата започнах да се безпокоя за качествата си като преподавател и да се чувствам потиснат. Благодарение на този мой проблем - „от дървото да не виждам гората" - се оказа, че изпитвам отрицателни емоции заради нещо, което определено бе положителна стъпка в живота ми.

Много от пациентите с психически проблеми попадат в болницата именно заради своята склонност да се съсредоточават по-скоро върху своите слабости, отколкото върху личните си достойнства. Сякаш са си сложили „очила за недостатъци”, през които се вижда само лошото. А когато виждаш само лошото, депресията е по петите ти.

Във всекидневието могат да се открият достатъчно примери. Има хора, които цял ден се претрепват от работа, та да запомнят накрая само онова, което не са направили както трябва, а не свършеното добре. Домакиня полага огромни усиля, за да изчисти къщата, но в края на деня вижда само онова, което не е успяла да направи. Тенисист забива десет пъти прекрасно и само веднъж изпраща топката извън игрището, а после мисли единствено за слабия удар. Родител не забелязва доброто поведение на детето си, а само неговото непослушание.

Виждал съм християни да използват селективна абстракция и когато четат Библията. Някои обръщат внимание единствено на пасажите, в които се говори за Божието наказание, за греховете или за извършените дела, а пренебрегват стиховете за Божията благодат и опрощението. (Разбира се, среща се и обратното изопачаване - помнят се само пасажите, съдържащи обещание, а се пренебрегва Божието предупреждение, че животът може да бъде труден.) Склонните към селективна абстракция християни често си набавят издания на Библията със „зелен шрифт" - онези, в които, за да изпъкват, стиховете за Страшния съд и Божието наказание са набрани в зелено. Нищо чудно, че в крайна сметка тъкмо тези хора се оказват много по-неспокойни, изплашени, потиснати, измъчвани от чувство на вина, отколкото другите, които възприемат цялостно Библията.

Независимо дали нагласата, при която „от дървото не виждаш гората", се отразява на нашата преценка за самите себе си, за поведението на другите или за библейското учение, когато я прилагаме, ние губим невероятно много от скъпоценното си време и енергия.

„