Книга на моята съпруга Холи с благодарност

Една от основните теми в тази книга е, че начинът, по който възприемаме събитията в живота си, всъщност ни изгражда или съсипва емоционално. Предишната лъжа гласеше, че за да бъдем щастливи, нещата трябва да вървят както искаме ние. Тази отива още по-далеч. Тя ни позволява да прехвърляме отговорността за емоционалните си неблагополучия върху всеки и всичко наоколо. Тя сочи с пръст към света извън нас. Ние самите не носим никаква вина.

Ти си този, който ме вбесява.

Представете си, че сте се наредили на дълга, дълга опашка. Тя не помръдва. С всяка минута се ядосвате все повече, тропате с крак, поглеждате часовника си. Жената пред вас обаче си стои преспокойно, сякаш й е приятно да отдъхне за малко от вечното бързане и тичане. Сега помислете: това, което ви ядосва наистина ли е дългата опашка или просто е начинът, по който сте настроен да мислите за нея? Ако ви нервират обстоятелствата, тогава защо жената пред вас не реагира по същия начин?

Може би ще възразите: „Добре, но какво да кажем за определени събития, които наистина водят до една и съща реакция при повечето хора, като например смъртта на близък човек?” И все пак, не събитието предизвиква емоционалната реакция. Засегнатите хора имат обща система от убеждения -всички те вярват, че смъртта е нещо лошо, - и тъкмо това е причината реакциите им да са сходни.

Но дори и в този случай можем да си припомним редица примери, когато смъртта на близък човек е предизвиквала различни чувства. Например дядото, силно вярващ човек, страда от неизлечима болест и живее месеци в непоносими болки. Християните в семейството ще реагират на смъртта му с облекчение и спокойствие, защото са убедени, че неговите мъки са свършили и той вече е с Бога, докато невярващите членове на семейството може би също ще изпитат облекчение, но няма да имат утехата на вярата. Събитието е едно и също -всеки обаче реагира в зависимост от индивидуалната си вътрешна представа за него.

Разбира се, лъжата: „Някой друг е виновен" прониква във всички житейски сфери, във всички отношения между хората, във всяко действие. Животът на трийсетгодишната Бет се опираше до голяма степен на тази заблуда без жената да има и най-малка представа как й се отразява това. Един ден тя ми разказа за сестра си, която непрекъснато й се обаждала и губела буквално часове от времето й „да опява за своите проблеми". Бет търсеше причината за постоянното си лошо самочувствие в тези разговори и в много други неща наоколо. Когато завърши разказа си, аз й предложих да каже на сестра си какво изпитва. Тя изглеждаше изненадана.

- Не мога. Това би наранило чувствата й - отсече Бет. Както повечето ми пациенти, и тя отхвърляше съвети, които наистина можеха да й помогнат.

- Ами ако ви кажа, че проблемът не е в сестра ви? Че е в самата вас? - казах аз и зачаках. Лицето й изразяваше още по-голяма изненада.

- Не предизвиквам сама проблемите си. Причината е в нея, защото е толкова безчувствена! - почти излая Бет.

- Значи тя е виновна задето сте й ядосана?

- Точно така - заключи жената и се облегна назад. - Как може проблемът да е в мен, след като именно нейните обаждания ме нервират?

- Тя само на вас ли се обажда?

- И таз хубава, не, разбита се!

- А някой от останалите ядосва ли се като вас?

Бет се намръщи.

- Не знам. Може и да не се нервират така. Не разбирам накъде биете - рече тя и се извърна леко настрани от мен.

- Ами, да кажем, че се обадите на десет души и им предложите да направят дарения с благотворителна цел - подех аз. - Четирима от тях ще ви затворят телефона, трима ще ви отговорят любезно, че не желаят да участват, а трима ще се съгласят с удоволствие. И към десетимата ще се обърнете с едни и същи думи, но ще предизвикате три вида реакции. Ваша ли ще е вината за различните отговори?

- Не - отвърна тя. - Не мисля, че ще е моя. Начинът, по който реагират, по-скоро ще е свързан с това, какви хора са -тя млъкна и ме погледна с крайчеца на очите си. - Разбирам какво искате да кажете. Проблемът е в мен, не в нея, така ли?

Като прозря истината, Бег си даде възможност да излезе от ролята на жертвата в пиесата „Вижте какво ми причинява тя!", да поеме по-здравословната роля на човек, съзнаващ, че сам си вреди, и да предприеме нещо, например да обясни на сестра си как й действат нейните обаждания.

„Хората се разстройват не от самите неща, а от начина, по който гледат на тях" — е казал древният философ Епиктет. За съжаление, когато гледаме живота през очила, замъглени от лъжи, не го виждаме достатъчно ясно. Поуката от великата истина, осъзната от Епиктет, е, че онова, което ни се случва, е далеч по-маловажно от начина, по който го възприемаме, както показва и историята на Бет.

Представете си, че сте в голям магазин и се затруднявате да откриете някаква стока. Молите елин от продавачите да ви помогне.

- Ей, идиот, не виждаш ли, че това не е моят сектор? - отговаря той.

Нека приемем, че се вбесявате от реакцията му.

- Не ме наричай идиот, мухльо такъв. Как си позволяваш да се държиш така с мен? Ще се погрижа да те изхвърлят от тук!

Какво предизвиква вашия гняв? Без съмнение, повечето хора ще кажат, че причината е в грубостта на продавача. Епиктет обаче би изтъкнал, че лошото отношение на продавача към вас не е нищо повече от събитие, което отприщва гнева ви, но само по себе си не може да предизвика раздразнение. Онова, което ви кара да се ядосвате, е собствената ви представа за поведението на продавача. Изборът наистина е ваш.

Добре, това може да ви звучи като налудничави приказки, но помислете за изводите от истината в думите на Епиктет: не можем да виним събитията за своите чувства, защото чувствата ни са предизвикани от нашите мисли .

Възможно ли е да реагирате на грубостта на продавача по друг начин? Вижте ситуацията така: той от личен опит ли знае, че вие сте идиот, истината ли казва? Или неговият гняв си е негов проблем? Очевидно човекът е позволил на обстоятелствата извън него да го ядосат и си го изкарва на вас, невинния страничен наблюдател. В този момент вие решавате дали да позволите неговите проблеми да станат и ваши.

Трябва винаги да изхождаме от факта, че сами формираме своя емоционален живот, като решаваме по какъв начин да възприемаме онова, което ни се случва. Да не осъзнаваме тази истина означава да бъдем емоционално безотговорни, да прехвърляме отговорността за собственото си добро равновесие върху всяко дребно събитие, което животът ни поднася. В края на краищата, само от нас зависи как ще реагираме.
КАК ДА ПОБЕДИМ ЛЪЖИТЕ СИ
Вече имате известна представа за някои от лъжите, които си внушаваме, и за удивителната им власт над нас в емоционално отношение. Запознати сте и с примери за начините, по които побеждаваме тези лъжи.

Тук, както и в края на следващите четири глави, ще разгледаме подробно методите, с помощта на които можем да се борим с лъжите си - и, повярвайте, това наистина е борба. Целта е отново да бъдем способни да управляваме живота си, като го освободим от лъжите, които го държат в плен.

Преди всеки от нас да предприеме каквото и да било в този смисъл обаче, най-напред трябва да осъзнае в какви лъжи вярва, нали? Нужно е да ги открие и разбере колкото е възможно по-добре. Именно от тук искам да започнем.

Един от най-добрите подходи за разпознаване на лъжите в нашия живот е разработен от психолога Албърт Елис. Той го е нарекъл „подход АБВ" и на пръв поглед ще ви се стори съвсем прост. Нужни са само молив и бележник, за да си водите дневник и да си записвате на момента някои свои мисли и чувства:

• А представлява събитието, което ви се случва и отприщва лъжата. То може да е сериозен или дребен инцидент, всичко - от закъснението за среща до уволнението от работа.

• Б представлява „разговор със себе си" - онова, което си казвате за събитието. Вашият „разговор със себе си" може да е лъжа, истина или смесица от двете.

• В представлява емоционалната ви реакция на този „разговор със себе си". Тя може да е всякаква - от радост до отчаяние.

Нека опитаме.

А - СЪБИТИЕТО: Представете си, че сте на опашката пред експресната каса за десет покупки в супермаркета. Жената пред вас няма намерение да бърза, бърбори с касиерката, кара се на децата си, в последния момент се сеща да вземе още нещо от близките рафтове, а след това пише безкрайно бавно чека си. На всичко отгоре забелязвате, че е взела повече от десет неща! В дневника си трябва да запишете това събитие точно както се е случило.

Б - РАЗГОВОРЪТ СЪС СЕБЕ СИ: Както обикновено, най-напред забелязвате своята емоционална реакция (Как се чувствате? Безсилен? Раздразнен? Ядосан?). В подхода АБВ гова е стъпката В - както виждате, последователността е нарушена. Събитията не могат да предизвикат емоции (А не може да премине във В). Случващото се е в състояние да породи само разговор със себе си (Б). Явно най-трудната част в този подход, но също така и ключът към него, е да откриете същината на вашия разговор със себе си.

Та, стоите си вие на опашката и потискате чувството си за безсилие, раздразнението, гнева си, за да анализирате разговора със себе си, който ги предизвиква. Докато гледате как жената се мае с чековата си книжка, може да си кажете: „Добре. Какво си мисля за всичко това?" После започвате своя анализ. „Да видим - продължавате диалога със себе си. - Мисля си:

За да бъда удовлетворен, нещата трябва да вървят както аз искам. Това значи, че за да бъда доволен, тази опашка трябва да се движи по-бързо.

Аз, както и всички останали трябва да бъдем съвършени. С други думи, тази жена трябваше да си приготви всичко, преди да се нареди на опашката. Тя е несъвършена и това е непростимо.

Причината да се чувствам зле е извън мен. Или, ядосва ме фактът, че тази особа се бави толкова."

Стана ли ви ясно? Когато записвате разговора със себе си в своя дневник, имайте предвид, че при почти всеки сблъсък с действителността той вероятно ще се окаже някоя от лъжите, които разглеждаме в тази книга, или неин вариант. Докато водите своя дневник и следвате стъпките АБВ, винаги се стремете да определите първо типа лъжа по принцип, а след това и вашите собствени варианти на нея. Също така формулирайте колкото с възможно по-точно лъжата, която си казвате.

В - ЕМОЦИОНАЛНАТА РЕАКЦИЯ: Какъв с непосредственият ви емоционален отклик? Чувство за безсилие, раздразнение, гняв? Какъвто и да е той, запишете го в дневника си. Ами да, може дори да помърморите малко на касиерката, когато най-сетне се заеме с вас, нали?

Накрая, след като сте се измъкнали от опашката, грабнали сте торбите с покупките и сте тръгнали към колата си, отделете минутка, за да запишете цялата тази случка, от А до В, във вашия дневник, или я запазете жива в паметта си, докато намерите възможност да я запишете. Анализирайте в някаква степен своя разговор със себе си. Как се почувствахте на тази опашка, когато осъзнахте каква е причината за вашите емоции? Почувствахте ли се по-добре? Запишете това. А може би сте си останали с усещането за безсилие, раздразнение и нарастващ яд, въпреки че сте проследили съзнателно своя разговор със себе си. Ако чувствата ви не са се променили, запишете го. Ако сте изпитали безсилие, раздразнение и гняв не само към жената, но и към самия себе си, запишете го. Ако продължавате да се чувствате разстроен и през следващия половин час, запишете и това.

Обикновено карам своите пациенти да водят такъв дневник в продължение най-малко на две седмици, преди да им възложа други задачи. Опитайте. Мисля, че ще се изненадате, когато проникнете в същината на своя начин да се справяте с живота. Ще започнете да забелязвате, че ви идват наум едни и същи лъжи. Може да установите например, че непрекъснато си повтаряте лъжата: „Всички трябва да ме харесват" или лъжата: „Аз, както и всички останали трябва да сме съвършени." Когато разберете това, ще можете да работите над себе си. Не се изненадвайте, ако вашият самоанализ не промени веднага поведението ви. Това ще стане по-късно.

Най-важното е обаче, че воденето на дневник АБВ ще ви накара да видите по-ясно лъжите, които излишно затрудняват нашия живот. С общи усилия ще добавим новопридобитите ни умения към методите за борба с лъжите, които ще разгледаме в следващата глава.

В нея ще се спрем на огромното количество лъжи, които възприемаме от заобикалящия ни свят, и на истината, която трябва да знаем за тях.

 
3 - Лъжи, свързани със света около нас
Истината трябва да се възприема преди

всичко като в конфликт с този свят. Светът

никога не е бил толкова добър и никога няма

да стане толкова добър, че мнозинството да

желае истината.

Сьорен Киркегор

ТЪРСИ НАЙ-ДОБРОТО!

НАПРАВИ НАЙ-ДОБРОТО ЗА СЕБЕ СИ!
Рекламите, телевизионните програми, филмите, списанията, дори книгите крещят към нас подобни послания всеки ден и по всякакъв начин. А ние ги слушаме с детинско одобрение и им вярваме. Търсим истина в шумния брътвеж.

Нашата готовност да се доверяваме може донякъде да се дължи на желанието ни истината да е такава, каквато на нас ни харесва. Хубаво би било тези послания да са верни, нали? Или пък детето в нас не е склонно да се прости с убеждението си, че никой не би ни казал нещо невярно. Каквато и да е причината, мнозина от нас рядко подлагат на съмнение истинността на посланията, които ни връхлитат от всички страни.

Доколко обаче може да им се вярва? Много от тях, ако не повечето, са направо опасни. Но те ни заливат минута след минута, ден след ден и започват да ни се струват не само невинни, а дори и верни.

Разбира се, по-голямата част от тях не отговарят на истината - и колкото повече ги слушаме и им вярваме, на толкова повече ненужни емоционални страдания се обричаме. Да хвърлим един поглед на най-разпространената и най-опасната от тези лъжи, свързани със света.

„Мога да имам всичко“

Животът го казва, ето кой. Или както гласи познатата фраза: „Не можеш едновременно да изядеш сладкиша и да си го запазиш“. Това е истина, с която трябва да се съобразяваме.

Чували сте този изтъркан израз стотици пъти и все пак, признайте си честно, още ли мислите, че е възможно да имате всичко?

Ако не се различавате от повечето хора днес, ще кимнете. Ние смятаме, че можем, нещо повече - смятаме, че би трябвало да имаме всичко. Защо? Защото се оглеждаме наоколо и виждаме хора, чийто живот изглежда лишен от борбата и усилията, присъщи на нашия. Те са финансово осигурени, интелигентни, привлекателни или всичко това наведнъж, и ние вярваме, че само да ни се предостави възможност, също като тях сме способни да имаме всичко.

Джим е един от „тях“. Той е преуспяващ предприемач и по всичко личи, че е осъществил „американската мечта". Кара Мерцедес, носи часовник „Ролекс“, членува не в един, а в три кънтриклуба. Съпругата му е привлекателна и интелигентна, имат три великолепни деца и почиват на екзотични места, което могат да си позволят, винаги когато поискат. Наред с всичко това той е много известен и харесван, тъй че животът му започва да придобива измеренията на приказка. Състоянието му възлиза на милиони долари. На практика обаче Джим е един от най-нещастните пациенти, които някога съм имал.

- Винаги съм мислил, че когато достигна това равнище на живот, ще бъда щастлив - каза той при своето първо посещение в кабинета ми. Седеше прегърбен на фотьойла пред мен. - Знам, че звучи ненормално, но всичко, което притежавам, не ме прави щастлив. То всъщност се е превърнало в бреме.

- Бреме ли? - попитах аз. - Как така?

- Имаме повече дългове от всякога. Всичко, което притежаваме, означава само много неща, за които трябва да се грижим. И, не знам, просто ми се струва, че колкото повече имаме, толкова повече искаме, разбирате ли? - отвърна той, като въртете диамантения пръстен на кутрето си.

- Какво например?

- В момента живеем в скъпа къща, но сме хвърлили око на още по-скъпа. Тя е в по-хубав квартал и така нататък... Жена ми наистина иска да се преместим. Обаче трябва да призная, че ипотеката ще ме подложи на голямо напрежение.

- И това няма да ви е приятно?

- Ами, нормално е, работата ми винаги е свързана с известно напрежение, но така то ще стане по-силно от когато и да било - той прокара ръка по изисканата си прошарена коса. - Ако не се преместим обаче, жена ми много ще се разстрои.

- Особено настоятелна ли е? - попитах.

- Да... но аз също искам да се преместим там.

- Значи перспективата да се равнявате по най-богатите не ви радва?

- Неудобно ми е да го призная, но е така - отвърна той, сведе очи към пода, после пак ме погледна. - Звучи сякаш съм алчен, нали? Мисълта ми е, че стремежът да имаш всичко никога не свършва. Ние не си отказваме нищо, но нещата като че не се променят особено. С изключение на това, че се чувствам все по-зле.

Искате ли да знаете истината? Истината е, че никога не съм срещал човек, който в действителност да има всичко. Никога! Помислете си за някой, който според вас има всичко. Вероятно е, твърде е вероятно, като поизчегъртате лустрото, да откриете живот с мъчителни празноти.

Най-доброто изследване на последиците от тази лъжа ще откриете в Библията - при великия цар Соломон. Според библейския разказ Соломон е бил Джон Рокфелер, Алберт Айнщайн и Хю Хефнър на своето време, събрани в една изключителна личност. Той е бил най-богатият и най-мъдрият човек на земята до края на дните си и не си е отказвал нито едно удоволствие.

насадих си лозя... Направих си водоеми... Имах още чреди

и стада, повече от всички, които са били преди мене в

Йерусалим. Събрах си и сребро, и злато, и особените

скъпоценности на царете и на областите. Набавих си певци

и певици, и насладите на човешките чеда - наложници

твърде много. Така станах велик и уголемих се повече от

всички, които са били преди мене в Йерусалим. Още и

мъдростта ми си остана в мене. И от всичко, което пожелаха

очите ми, нищо не им отрекох“ (Еклесиаст 2:4-10).

• „Пресищането на богатия не го оставя да спи“ (Еклесиаст 5:12)

• „Който обича среброто, не ще се насити от сребро“ (Еклесиаст 5:10).

• „Видях всичките дела, що се вършат под слънцето. И ето, всичко е суета и гонене на вятър“ (Еклесиаст 1:14).

В стремежа си да има всичко, Соломон наистина придобива всичко с изключение на единственото нещо, което би придало смисъл на останалото - щастие. Крайният резултат от лъжата: „Мога да имам всичко“ е неудовлетворението от онова, което притежаваме, и безплодното „гонене на вятър“. Мнозина от нас живеят според поговорката: „Отвъд оградата тревата винаги е по-зелена“ и работят упорито, за да минат от другата страна. Но онези, които успяват, често откриват, че очакванията им далеч са надминавали действителността.

Простата истина е, че няма страна на оградата, от която можем да получим всичко и най-сетне да се избавим от неспирния ламтеж към по-зелена трева. Ако наистина вярваме, че можем и трябва да имаме всичко, никога няма да постигнем целта си. Самата ни нагласа прави постигнатото недостатъчно. Колкото по-големи са нашите очаквания, толкова повече ни е необходимо, за да се почувстваме удовлетворени.

По-добрия начин на мислене откриваме в мъдрите думи на апостол Павел към Тимотей: „Защото нищо не сме внесли в света, нито можем да изнесем нещо, а като имаме прехрана и облекло, те ще ни бъдат доволно“ I Тимотей 6:7-8). Айзък Бикърстаф, човек от друга епоха, пише така: „Ако се задоволявам с малко, имам ли достатъчно, се чувствам като на пиршество“. Това е велика истина.

Ние с моята съпруга Холи не сме по-различни от повечето семейни двойки. Докато работех като преподавател в колеж, живеехме в апартамент и си мечтаехме за деня, когато ще имаме собствен дом. И двамата бяхме убедени, че ако някога имаме своя къща, ще бъдем доволни, независимо дали е голяма или малка. Е, сега имаме собствена къща и в началото се чувствахме особено удовлетворени. После започнахме да забелязваме колко по-хубави и по-големи са къщите на другите семейства. Гледахме по-големите и по-хубави къщи в нашия район и дори си признавахме един на друг, че не бихме имали нищо против да се изкачим с едно стъпало по-нагоре. Ала сега се питам дали ако действително се бяхме преместили в някоя от онези по-хубави къщи, нямаше скоро да пожелаем друга, още по-хубава, също като Джим. Вероятно - да. Жаждата да имаш все повече и повече е ненаситна.

Твърде много от пациентите ми са облагодетелствани финансово и материално, но си остават огорчени, защото искат още и още. Такива сме ние. Ще ми се да можех да кажа, че Америка е страна, която се задоволява с малко, но на практика ние искаме и очакваме все повече и повече. Да се равняваш по най-богатите е не толкова начин на мислене, колкото съдба.

Лъжата: „Мога да имам всичко“ обаче е невъзможна мечта, която крие опасности, защото принизява останалите ни ценности, като ни кара да живеем за бъдещето, вместо да се наслаждаваме на настоящето. Малцина от нас са неподатливи спрямо нея, но всички имаме избор - да й се подчиняваме или не.

„Струвам колкото онова, което върша“

- Непрекъснато теглим от спестяванията си, за да преживяваме. Това не може да продължава вечно - простена той. Седеше, свел глава над коленете си, и разтриваше слепоочията си.

- Как ви се отразява това? Той спря и изправи гръб.

- Ужасно ми е неприятно. Никога не съм бил така потиснат. Обикновено съм ведър човек. Никога досега не ми се е случвало подобно нещо! - възкликна той.

- А как се чувствахте преди да замре търговията с недвижими имоти? - попитах. Той се облегна назад.

- О, великолепно се чувствах.

- Искате да кажете, че самоуважението ви се движи успоредно с подемите и падовете на пазара? - попитах без заобикалки.

- Ами... струва ми се, че може и така да се каже.

- Добре, нека проследим тази мисъл. Вие сте доволен от себе си, когато нещата вървят добре. Това означава ли, че струвате само толкова, колкото можете да постигнете?

- Е, не ми е приятно да го възприемам така... - той замълча.

- А вярно ли е?

- Да, може би - смутолеви. - Искам да кажа - знам, че сам се харесвам доста повече, когато нещата вървят добре.

Нашата култура страда от мания за високи постижения. Ние искаме да знаем колко домакински уреда е продал даден търговец, колко удара е посрещнал даден играч на бейзбол, колко шестици е получил даден ученик, колко пари е спечелил даден работник, колко дипломи има даден кандидат за работа и т.н., и т.н. Възприемаме тези неща като знак за успех в живота. Смесваме характера и почтеността с външни фактори: ако например търговецът е продал един милион уреда, той трябва да е прекрасен човек. Тази нагласа вероятно е неизменна част от живота ни, протичащ в условията на жестока конкуренция, но успява да създаде у мнозина от нас чувството, че струваме само толкова, колкото добре или зле сме се „представили" последния път.

Може би си спомняте историята на Кати Ормсби. Беше през 1986 г. в Индианаполис, Индиана, където се провеждаше студентският лекоатлетически шампионат на Северна Каролина. Кати бе отлична студентка в подготвителния курс по медицина и звездата на бегачите от Държавния университет в Северна Каролина - на нея принадлежеше рекордът на десет километра за жени. Но в бягането по време на шампионата се случи нещо потресаващо. Кати изостана след водещата състезателка и по всичко личеше, че не може да я настигне. Тя внезапно напусна пистата, побягна от стадиона и се втурна към близкия мост, откъдето скочи. След падане от дванайсет метра остана за цял живот парализирана от кръста надолу.

Без да познавам лично Кати, мога само да предполагам, че нейният болезнен стремеж към съвършенство и склонността й да поставя знак за равенство между собствената си стойност като човек и своите постижения са породили вътрешното напрежение, с което не е могла да се справи, - такъв талант и такива способности, погубени от лъжи.

Много от хората с тази натрапчива идея стигат до мисълта за самоубийство, когато тяхната нагласа да отъждествяват ценността си с начина, по който се представят в определено поприще, ги кара да смятат, че са се провалили и да се мразят.

Разбира се, както повечето лъжи, и тази съдържа зрънце истина. Нашите постижения в живота наистина казват нещо за нас. Но никога не дават пълна представа за това, което сме. Шестиците или двойките в бележниците изобщо не са гаранция, че учениците, които са ги изкарали, са прекрасни или отвратителни като хора, но се възприемат тъкмо по този начин от самите тях, от родителите, а често и от учителите. Доходите на дадено лице в никакъв случай не показват неговата стойност като човешко същество, ала в нашето общество твърде често е в сила убеждението: „Ти си достойна личност само ако се издигнеш, ако живееш в голяма къща в предградията, ако караш скъпа кола, ако имаш златна кредитна карта и дрехите ти са с етикети на видни дизайнери..." Можете да продължите списъка вместо мен. Ала нищо, нищо не е по-далеч от истината.

Тази лъжа се побеждава трудно. По какъв начин? Съветите в края на главата ще ви бъдат полезни. А сега да видим в каква посока се движеха мислите на Тед до края на разговора ни.

- Звучи малко глупаво, знам - рече той, вдигайки рамене, - че се харесвам повече, когато се справям добре с работата. Но влагам в нея толкова много от себе си. И когато бях на върха, всички ми казваха колко съм способен. Съвсем естествено е така да се харесваш повече.

- В тази светлина може би е по-добре за вас, че търговията с недвижима собственост не върви - подхвърлих.

- Чакайте - каза той, като вдигна ръцете си. - Работата ми е в застой. Как може това да е добре за мен?

- Ами, предоставя ви се възможност да разберете, че градите своето самоуважение въз основа на това, как се справяте и какво работите, а не според същността си като личност.

- Да, но какво представлявам като личност без онова, което постигам в работата си? - тихо попита той.

- Е, бихте могли да градите своето самоуважение върху по-здрава основа.

- Например?

- Сам трябва да си отговорите на този въпрос - казах аз и зачаках.

Тед ме погледна настойчиво, размърда крака, после рече:

- Предполагам, че ще трябва да поговорим още на тази тема.

Върху какво да градим своето самоуважение тогава? Аз вярвам, че то трябва да идва от това, кой ни е създал, а не от това, какво самите ние вършим. Нужно е да се погледнем в своите „вертикални" измерения и да видим кои сме в очите на Бога, а не да се уповаваме само на „хоризонталните", където правим всичко по силите си, за да впечатляваме другите със своите постижения и успехи. Как Богът Творец възприема човека? „Ти си го направил само малко по-долен от ангелите и със слава и чест си го увенчал" (Псалм 8:5). Създадени сме „страшно и чудно" и сме достатъчно ценни, за да бъдем изкупени с кръвта на Неговия Син (Псалм 139:14; I Коринтяни 6:20).

Бог гледа на нас като на нещо много стойностно, защото ни е създал по Своя образ. Ето едно истинско основание за самоуважение. Да се живее с тази истина обаче е по-трудно, отколкото да се вярва в нея. Как можем да постигнем истинско самоуважение в свят, който се интересува какво вършим, а не какви сме? И други са поемали пътя на Соломон и в стремежа си да се чувстват добре са се борили за високи постижения, власт, успехи, материални блага, сексуални завоевания. Но накрая най-често са стигали до същото чувство за безизходица и безсмислие, каквото е изпитвал той. Само отърсването от тази лъжа и от изтощителните усилия, които налага тя, ще ни предпази да не тръгнем по същия тъжен път.

Кой съм аз без онова, което върша? Общо взето, всички трябва да си зададем този въпрос, ако искаме да стъпим на здрава почва и да разберем своята собствена вътрешна стойност. И да се постараем, за да си дадем твърд отговор.

„Животът би трябвало да е лек“

Е, разбира се, няма нищо лошо в това, колкото е възможно повече да освобождаваме живота си от всякакви затруднения. Съвсем разумно е да се откриват приспособления, които правят съществуването ни по-леко. Онова, което поражда тревога, е, че този начин на мислене често преминава в нагласа, която изисква животът, в цялото си неразгадаемо величие, да бъде лек.

Ако разсъждаваме така, ставаме подвластни на принципа на удоволствието - същностната склонност у всеки от нас да се стреми към най-малко страдания и най-много удоволствия. А този стремеж често влиза в противоречие с действителността, с истината за живота, такъв, какъвто е.

Всички сме изпитвали това чувство. И как да ни е непознато, когато телевизионните реклами всеки ден ни втълпяват, че преуспяващите хора се справят с проблемите си мигновено?

Лъжата твърди, че когато полетът на господин Средностатистически гражданин бъде отменен, той безгрижно вади златната си кредитна карта, спокойно отива на друго гише и взема друг самолет. В действителност обаче господин Средностатистически гражданин вероятно ще е принуден да прекара нощта на аерогарата.

Светът ни казва, че колкото по-преуспяващи сме, толкова по-малко ще са грижите ни. Добрият живот е лесният живот и ако нашият не е лесен, очевидно не се справяме добре. Ние вече си повтаряме тази лъжа така открито и толкова много искаме да вярваме в нея, че когато светът присъедини гласа си към нашия, доволно кимаме в знак на съгласие, убедени, че сме стигнали до несъмнена истина.

Ала животът не с лек, независимо колко златни кредити карти и електронни уреди притежаваме. Първите думи на изключително популярната книга „Изкуството да бъдеш Бог" са особено ценни: “Животът е труден...След като веднъж разберем и приемем, че животът е труден, той престава да бъде труден. След като веднъж възприемем този факт, той престава да има значение.” Това е една от вечните и велики истини.

Спомняте ли си Сюзън от началото на II глава? Тя бе убедена, че животът е лек за всички, с изключение на нея. Защо й се е паднал такъв скапан съпруг? - вайкаше се пред мен. -Защо не е получила работата, която е искала ? Защо е трябвало да се счупи стъклото тъкмо на нейната кола? Беше сигурна, че е единствената на света, която живее трудно. И какъв бе резултатът от нейния начин на мислене? Горчивина. Това е реакцията, която най-често срещам у своите пациенти, живеещи с тази лъжа.

Християните нерядко са склонни да посрещат с отворени обятия лъжата за лесния живот и в крайна сметка са най-предразположени към бъдещи огорчения. Мнозина вярват, че истинският християнин трябва да има безгрижен живот, пътят му да е застлан с рози. Ако не е така, се питат дали вярата им е истинска. Малко преди да бъде разпънат на кръста, когато дава на учениците Си необикновена утеха и подкрепа, за да понесат предстоящото, Христос ги предупреждава, че никак няма да им е леко. „В света имате скръб - казва Той, - но дерзайте, Аз победих света" (Йоан 16:33). Заради лъжата, че животът трябва да е лек, ние сме склонни да чуваме само утехата, но не и предупреждението в Неговите думи.

Струва ми се, че едно от най-добрите обещания, които ни предлага християнството, е: „всичко съдейства за добро на тези, които любят Бога, които са призвани според Неговото намерение" (Римляни 8:28). И трябва да разбираме това, когато се борим с лъжата за розите по пътя. Бог не обещава, че в живота ни няма да има злочестини и грижи. Той ни дава надеждата, че от злото може да произлезе добро, но само с борба и усилия да осъзнаем това добро накрая.

За да живеем като истински християни, са нужни огромни жертви, от които боли. Християнството ясно повелява да не бягаме от страданието и това вероятно е една от основните причини толкова хора да го загърбват напълно или да се обвързват само в някаква степен когато разберат истината. Във връзка с това ми допада коментара на Уилбърт Рийс: „Бих искал да купя частица от Бога - за три долара, ако обичате. Ще ви моля да не е толкова много, че да обърка душата ми или да смути съня ми, а само колкото да ми замени чаша топло мляко или дрямка на слънце... Искам да се унеса, не да се преобразявам; трябва ми топлината на утробата, а не новорождение..."

Животът не е лек. Животът е труден. Готовността да погледнем открито проблемите, да приемем истината, че дните ни са осеяни с тях, е изключително важна, ако искаме да се избавим от огорчението и объркването. Сюзън бе права в едно. Някои хора са по-добре от нея. Но други, при това мнозина, живеят доста по-зле.

Преди няколко дни Сюзън влезе в кабинета ми усмихната. Тръсна се на фотьойла и рече:

- Д-р Търман, вчера претърпях катастрофа.

- Така ли? - сепнах се аз. - Добре ли сте?

- О, да, добре съм - отвърна тя. - Пострадаха само калниците, но знаете ли, жената от другата кола изскочи и се развика: „Защо все на мен се случват такива неща! До гуша ми е дошло!" И продължи да се вайка в същия дух, а аз стоях и я гледах. За момент дори забравих за смачкания калник. Виждах само тази жена. Сякаш наблюдавах самата себе си! Изведнъж разбрах, че всички се чувстват като мен. Дори, нещо повече, че мога сама да избирам как да реагирам в подобни ситуации. Наистина мога!

Емоционалното здраве на Сюзън зависеше от това, дали ще успее да замени лъжата: „Животът би трябвало да е лек" с истината: „Животът е труден". Тя го разбира все по-добре и с радост мога да кажа, че голяма част от гнева н горчивината й вече изчезнаха. Стария „запис" с лъжите все още се включва от време на време, но „лентата" с новата истина звучи по-ясно и силно. Емоционалното й състояние претърпя драматичен обрат към подобрение.

„Животът би трябвало да е справедлив“

- Крис, отчупи още малко на брат си. Бъди справедлив.

На справедливост сме се учили в училищния двор, в класната стая и най-вече вкъщи, ако сме расли с братя и сестри. Но като погледна назад, тези уроци от детството, където всичко е възможно най-справедливо, се оказват както полезни, така и вредни. Полезни са, защото формират нашия характер и ни показват, че родителите ни държат еднакво на всички нас. Но са и вредни, защото може да насадят убеждението, че животът винаги ще бъде справедлив, какъвто той определено не е. Когато споделям с децата си, че бих искал майка ми от време на време да беше давала на братята ми и мен различно големи парчета пай, само донякъде се шегувам, но винаги допълвам: “Ей, ние обичаме всички ви еднакво, но животът понякога не е справедлив и искаме отрано да научите това."

Тази разновидност на лъжата за лекия живот е също толкова широко разпространена и също толкова жизнена. Тя води до самозалъгване и е особено вредна. Млад човек загива, блъснат от пиян шофьор. По-слабо квалифицираният кандидат получава работата. Водещият състезател в бягането е препънат от друг и не получава златния олимпийски медал. Нашата реакция е: „Не е справедливо", сякаш с тази констатация ще оправим нещата. Още преди хиляди години Соломон е разбирал, че животът не е справедлив, и е написал: „Има една суета, която става на земята, че има праведни, на които се случва според делата на нечестивите, а пък има нечестиви, на които се случва според делата на праведните" (Еклесиаст 8:14).

Преди години бащата на един мой приятел получи инфаркт и не можеше сам да се грижи за дрогерията си, тъй че нае млад фармацевт, който да го замества, докато състоянието му се подобри. Младият фармацевт присвои лекарства и пари па стойност 40 000 долара, за да задоволява своята наркомания, и накрая бе заловен. Но сякаш това не бе достатъчно лошо за бащата на моя приятел, веднага след като младият мъж бе освободен под гаранция, магазинът мистериозно се подпали. Нищо не можа да се докаже, тъй че застрахователната компания плати ремонта и след половин година дрогерията беше отворена. На следващия месец отново стана пожар. От застрахователната компания казаха, че ще платят и този път, но няма да подновят застраховката. А без застраховка бащата на моя приятел не можеше да остане в бизнеса, с който се бе занимавал в продължение на трийсет години.

„Не е справедливо! - крещим всички ние. - Изобщо не е справедливо." Има пласьори на наркотици, които са мулти-милионери, убийци, които избягват наказанието поради някаква техническа грешка, държави, които избиват хората, позволили си да говорят открито. И въпреки всичко все още очакваме от живота честност!

Разбира се, не може да се каже, че той винаги е несправедлив. Подобно твърдение би било не по-малка лъжа. Божествената искра у нас често ни изпълва с желание да постъпваме честно, като очакваме същото и от другите. Но проблемът е тъкмо в онова, което очакваме. Моите пациенти, обзети от тази лъжа, таящи негодувание от десетилетия, разполагат само с едно средство да възстановят емоционалното си равновесие: да си направят равносметка и да открият здравословната истина.

Случаят на Лий Ан е добър пример за значението на подобна равносметка. Тя е израснала през петдесетте години в южняшко семейство, където мъжете повече или по-малко се ползват с предимство. Родителите й изпратили нейния брат в подготвително училище, поели разноските за образованието му в скъп колеж на изток, а после - и за откриването на самостоятелната му адвокатска кантора. За Лий Ан се оказало достатъчно добро и държавното училище. В края на краищата тя станала първенец на випуска и получила правото да произнесе прощалното слово при завършването. Предложили й място в близкия щатски колеж.

- Баща ми каза, че и без това просто ще се омъжа -отбеляза тя. - И аз мислех така, докато не навърших двайсет и пет - допълни след малко. - Брат ми естествено заслужаваше най-доброто. После изведнъж разбрах всичко и се вбесих. Не беше справедливо. Аз бях също толкова умна, дори по-умна, може би. Но той беше „мъжът".

Какво можеше да направи тя, за да се избави от обидата си, особено като се има предвид, че възрастните й родители продължаваха да помагат на брат й?

Равновесието трябва да дойде като последица от един разумен, основан на действителните факти разговор със себе си, за който вече споменахме (и ще го разгледаме по-задълбочено в частта за методите). Първо, бях съгласен с нея, цялата ситуация не беше справедлива. Изтъкнах, че макар нещата действително да са били такива, те вече са отминали.

- Какво означава „отминала действителност" - отвърна тя, - аз още продължавам да я усещам.

- Вие превръщате действителността, която вече е минало, в свой настоящ проблем. В момента изживявате отново това минало, нали?

- Ами, да - колебливо отговори тя. - А каква е тази равносметка, за която говорите?

- Най-голямата несправедливост е, че до днес продължавате да плащате за нещо в миналото, защото от психологическа гледна точка вие все още сте в миналото.

Лий Ан се замисли за миг, отправила поглед навън, през прозореца, после попита:

- Искате да кажете, че то няма да се превърне в минало, докато непрекъснато го изживявам?

- Точно така - отвърнах. - Какво е най-лошото, което можете да продължите да правите? Какво би удвоило несправедливостта?

Тя започваше да разбира.

- Ако продължавам да го изживявам, ако му позволя да ме тревожи непрекъснато, миналото ще си остане несправедливо а аз ще опропастя настоящето си.

Подобен разговор със себе си можеше да помогне на Лий Ан да излезе от ролята на жертва, да престане да смесва миналото и настоящето и да започне да се справя по-успешно с новите реалности. В наша власт е да се отнасяме към несправедливостите така, че да не плащаме за тях два пъти: веднъж, когато се сблъскваме с тях, и втори път, когато им позволяваме да съсипят настоящия ни живот.

„Не чакай“

- Пак се случи - каза тя. - Купих рокля, която не ми трябва. Просто не можах да устоя. Тя бе най красивото нещо, което съм виждала някога.

- Чувствали сте, че не можете да живеете без нея - намесих се аз.

- Точно така. Трябваше да я имам непременно, въпреки че струваше 450 долара.

- Последния път не ми ли казахте, че сте изчерпали докрай кредитните си карти?

- Да, но по едната от тях ми отпуснаха по-голям кредит, като на редовна клиентка - смутено отвърна тя.

- Какво изпитвате сега?

- Чувствам се щастлива, но гузна. Знам, че не биваше да купувам роклята, но съм щастлива. Изглеждам великолепно в нея.

Вече говорихме за лъжата: „Можеш да имаш всичко." Лъжата: „Не чакай" е вариация на същата тема, нейният фалш произтича от същата подбуда. Можеш да имаш всичко, тогава защо да чакаш? Защо да не се сдобиеш още в тази секунди с колкото може повече от всичко това? Вади кредитната карта, карай по бързата процедура, не се противи на импулса да наругаеш човека, който те е обидил.

Повечето от нас познават чара на непосредствените дребни удоволствия във всекидневието. Наистина не би трябвало да ядем тези мазни и наситени с калории пържени картофи наред с хамбургера, но - много важно! Веднъж се живее. Ще започнем диетата от утре. Защо да чакаме?

Откривам много бързо кои от пациентите ми живеят с тази лъжа. Те идват за помощ, като си мислят, че психолозите разполагат с вълшебни думи, които моментално ще освободят живота им от всякакви страдания. Щом разберат, че лечението ще е продължителна, трудна работа, някои просто престават да ме посещават. Тези хора започват да посещават специализираните кабинети, за да бъдат променени мигновено от психолога, а не за да се променят сами.

Защо да чакаме, наистина? Днес ние живеем по-дълго от което и да било друго поколение в историята, но все имаме чувството, че трябва да бързаме. Времето ни се струва по-кратко, а не по-дълго. Никой не си представя идеалния живот като очакване. Напоследък четох за едно правителствено проучване, според което само два цента от всеки долар, спечелен в Америка, се влагат в спестявания. С други думи, средностатистическият гражданин отделя само 1/50 от онова, което изкарва, в средството за „отлагане на удоволствието", наречено спестовен влог.

Християните би трябвало да разбират изчакването по-добре от всички други. Почти па всяка страница от Библията се изтъква колко важно е служението на Бога. Тук се говори за отлагане на удоволствията на земята, заради вечната награда на небето. Ето какво четем:
Чакай Господа,

дерзай и нека

се укрепи сърцето ти.

(Псалм 17:14)

- Значи - продължих аз - не бихте имали толкова добро самочувствие, ако се беше случило така, че не можете да носите тази рокля?

- С нея ще правя страхотно впечатление. Всички ще се обръщат след мен! - каза тя с широка усмивка и светнали очи.

- Не мислите ли, че се интересувате толкова много от външния си вид, защото вътрешно отчаяно се нуждаете от любов и внимание? - запитах я и зачаках нейната реакция.

Очите й престанаха да блестят.

- Ами, не знам. Винаги съм искала да изглеждам добре -отвърна тя и несъзнателно се изправи, като застана в елегантна поза.

- Заради кого? - попитах аз.

- Заради всички. Заради себе си.

- Хубаво. А защо мислите, че трябва да изглеждате добре? Тя вдигна глава и се обърна към мен.

- Да не би да твърдите, че харча всички тези пари от желание другите да ме обичат и да ми се възхищава!? Вдигнах рамене и зачаках.

- Е, може и да е вярно. Предполагам, че всеки го иска - рече тя.

- Да, но не всеки потъва в дългове заради това. Вие сте превърнали кредитната си карта в своя най-добър приятел.

Елейн се разсмя. После изведнъж смехът й секна и тя свъси замислено вежди.

- Добре. Знам за какво говорите. Но какво да правя, когато ми се прииска да използвам своя „най-добър приятел"?

- А вие как мислите ?

- Да дойда при вас.

- Не. Тук можем да ви помогнем само да преразгледате основните си потребности и да обсъдим по-подходящи начини за удовлетворяването им. Но какво можете да направите в този момент, ако ви се прииска да харчите? Дайте една-две идеи.

Тя се замисли за миг.

- Да оставям „най-добрия си приятел" вкъщи? Струва ми се, че това би било хубаво за начало.

Съгласих се и зачаках следващото й предложение. Елейн започваше да разбира.

„По същността си хората са добри“

- Просто не знам каква е причината връзките ми неизменно да тръгват зле - каза тя един ден. - Всеки път накрая се чувствам използвана и наранена.

- Когато започнете да се срещате с някой мъж, как си представяте неговите намерения? - попитах я аз. Изглеждаше малко учудена.

- Как си ги представям ли? Ами, не знам. Предполагам, че и той мисли като мен.

- Какво имате предвид? - попитах.

- Приемам, че иска да ме опознае заради самата мен и да види дали от това няма да се получи връзка.

- Значи допускате почтени намерения?

- Да, почтени.

- Какво по-точно разбирате под почтени намерения? — заинтересувах се аз.

Тя се усмихна кисело.

- Знаете какво имам предвид. Че човекът е морален. Че сексът не е единственото, което го вълнува. Че му е приятно просто да бъде с мен.

- А какво се оказва в действителност? Тя направи гримаса.

- Че повечето мъже се интересуват само от себе си. Не ги е грижа кого нараняват.

Проблемът на Ейми е не толкова в това, че избира неподходящи мъже, което впрочем е очевидно. Според мен най-сериозното затруднение идва от вътрешното й убеждение, че по принцип мъжете и хората изобщо са добри.

Струва ли ви се странно един психолог да твърди, че е лъжа убеждението в човешката доброта по природа?

В епоха, когато в ушите ни непрекъснато кънтят думи като „безкрайни човешки възможности" и „неограничено самоосъществяване", когато сред най-продаваните книги са заглавия от рода на „Да бъдеш най-добрият приятел на самия себе си" и „В търсене на най-доброто", мисълта, че по природа не сме безупречни, може да ни се стори застрашителна, защото ни кара да се откажем от скъпата на сърцето ни представа за нашата собствена доброта. Мнозина от нас предпочитат да се придържат към по-положителни и хуманистични възгледи за човешката природа. Например изтъкнатият психолог Ейбрахам Маслоу отстоява следното гледище:

не е същностно, главно или непременно лоша, а [по-скоро]

е неутрална... или дори - определено „добра"... Тъй като

вътрешната ни природа е по-скоро добра или неутрална,

отколкото лоша, за предпочитане е да я извадим наяве и

да я насърчим, а не да я потискаме. Ако й позволим да

направлява нашия живот, ще станем здрави, плодотворни и

щастливи."

Първо, на междуличностно равнище (хората във взаимодействие с други хора) - историята на човечеството е белязана повече с алчност, омраза, конфликти и убийства, отколкото с безкористност, любов и мир. Кръстоносните походи и испанската Инквизиция са добри примери за изопачаване на самото добро и превръщането му в зло. В нашия век холокостът и заплахата от ядрена война доказват достатъчно убедително моята теза.

Второ, по отношение на отделната личност (вътре в самите нас) - човекът изглежда склонен към самоунищожение точно както и към развитие. Повечето хора избягват физическите натоварвания и не се хранят балансирано. В емоционално отношение страдат от различни смущения, често достатъчно сериозни, за да е нужна помощ от специалист. В душите си нерядко имат погрешна представа за себе си, за другите и за живота като цяло. Духовно не търсят Бога, нито някакъв по-разумен и по-дълбок смисъл в живота. На практика мнозина смятат, че изобщо няма за какво да живеят.

Трето, убеден съм, че Библията ни учи, че сме покварени от греховната си природа, която накрая ще ни унищожи, ако самият Бог не упражни властта си над нея. „А делата на плътта са явни, които са: блудство, нечистота, сладострастие...вражди, разпри, ревнования... раздори, разцепления, зависти, пиянства, пирувания и подобните на тях" (Галатяни 5:19-21).

Неособено приятна картина на онова, което представлява в основата си човешката природа, ако не е отдадена на Бога, нали? Все пак искам да подчертая, че не съм съгласен с онези, които твърдят, че сме изцяло лоши и неспособни на добри дела. Историята е пълна и с примери за това, колко любещи, милостиви и благородни могат да бъдат хората. Ние сме създадени по образа на Бога, тъй че в нас се оглеждат и Неговите качества. Следователно сме способни както на безкрайно добри дела, така и на ужасно зло, но както аз виждам нещата, имаме по-голяма склонност към злото.

„Добре - вероятно си казвате вие, - но какво общо има това с лъжите?" Разбирането на човешката склонност към злото, приемането на лошото, както и на доброто в нас, е решаващо условие, за да изминем здрави жизнения си път и да изградим добри взаимоотношения с другите хора, които срещаме по него.

Толкова много от моите пациенти са жертви на лъжата: „Хората са добри." Както при Ейми, те очакват заобикалящите ги да бъдат най-извисени и най-чисти, докато здравият скептицизъм би им послужил повече.

- Погрешно ли е да се мисли най-доброто за хората? -възкликна Ейми, когато й препоръчах повече здрав скептицизъм.

- Ами - отвърнах аз, - практиката показва, че това не е вярно, нали?

Тя замълча, малко учудена, после поклати глава.

- Определено - въздъхна. - Но какъв е изходът? Трябва ли да приема, че всички мъже са боклук и да не вярвам на никого?

Беше мой ред да поклатя глава.

- Това би означавало да се хвърлите в другата крайност.

- Да, вероятно.

- А каква трябва да е златната среда?-запитах я направо.

- Ами, нека помисля - каза тя, като кръстоса крака и впери поглед в килима. - Може би, да не избързвам с изводите -отново вдигна очи към мен.- Искам да кажа, че няма как да разбера намеренията на даден мъж, докато сама не проверя.

- Значи да не си мислите нито едното, нито другото? Тя кимна.

- Да не приемам нито че са добри, нито че са лоши. Нали? Всъщност няма да правя никакви предположения, точка. Може би не бива и да се разкривам толкова много и толкова бързо. Трябва първо да опозная човека, с когото се срещам по-добре.

- А как ще се отрази това на любовта в живота ви? -попитах.

- Ще развивам връзките си по-бавно. Няма да бъда чак толкова наивна - Ейми замълча за момент. - Прекалено бързо се доверявам, нали? - по-скоро констатира, отколкото попита тя. - Те не могат да ме използват, ако аз не им позволявам, знам, че е така. Затова трябва да се науча на повече търпение и да позволя на връзката да се развива бавно.

Приятно ми е да кажа, че решенията на Ейми доведоха до решителна промяна в отношенията й не само с мъжете, но и с всичките й познати. Тя упорито се мъчи да не прави никакви предварителни предположения. Еднакво вредно е да се приема категорично, че хората са изцяло добри или че са напълно лоши. Един умерен подход към заобикалящите ни, при който допускаме, че те са способни и на добро, и на лошо и се нуждаят от Божията помощ, за да не изпаднат във властта на злото, -тази истина предлагам на своите пациенти. Тя ми се струва най-уравновесена като отношение към себе си и към другите.

КАК ДА ПОБЕДИМ СВОИТЕ ЛЪЖИ

Докато го правите обаче искам да предприемете още една стъпка. Във II глава ви казах, че за момента е достатъчно да установите лъжите, които ви разстройват емоционално. Сега, след като сте упражнявали подхода АБВ в своя дневник (упражнявали сте то, нали?), е време да се противопоставим на тези лъжи. Следващият ход за победата над тях е да ги оспорим - като разширим вече познатия подход АБВ. Необходимо е да добавим две стъпки - Г и Д.

Всъщност е много просто. Ако си спомняте, А представлява ситуацията, отприщила вашите емоции, Б представлява разговор със себе си, изграден върху лъжи или смесица от лъжи и истини, посредством които тълкувате случилото се, а В представлява вашата емоционална реакция. Новите две точки са лесни за обяснение:

Г е основан на истината разговор със себе си. Ще се заемете съзнателно с него и той ще се противопостави на лъжите, които сте си казали в точка Б.

Д е по-уместната емоционална реакция спрямо случката от точка А.

Виждате ли? Просто е. Спомняте ли си примера, който използвахме, за да се запознаем с подхода АБВ? Нека добавим към него стъпките Г и Д.

А - СЪБИТИЕТО: Докато стоите на опашката пред експресната каса, вие се дразните, ядосвате и обезсърчавате от жената пред вас, която никак не бърза. Лъжите, които си казвате в точка Б, са: „Не мога да се почувствам удовлетворен, ако опашката не тръгне по-бързо." „Жената би трябвало да е... (по-съвършена)." „Ядосва ме това, че тя се бави толкова." На тези лъжи трябва да отговорите с истината:

Г - ОСНОВАН НА ИСТИНАТА РАЗГОВОР СЪС СЕБЕ СИ: За да победите тези лъжи, можете да си кажете някое от твърденията, които следват (или всички тях):

„Мога да се чувствам щастлив дори когато нещата не вървят както аз искам."

„Хората са си хора. Често не вършат нещата толкова добре, колкото всъщност могат."

„Като си мисля, че всичко не е както трябва, положението не става по-добро. Дори става още по-лошо."

„Не тя поражда моя гняв. Аз сам го предизвиквам чрез онова, което си мисля."

„Не обичам да ме бавят. Но това не е краят на света."

Схващате ли как, ако непрекъснато си повтаряте тези истини по време на случката, можете да сложите край на една ситуация, която ви смущава и тревожи?

Д - Тогава ще реагирате правилно, т.е. по-спокойно. Ще разберете, че причината за силните ви емоции е във вас, тъй че вместо да ги разпалвате, със същия успех можете и да ги укротите до едно по-здравословно равнище, след като вече сте стигнали до истината за ситуацията в която сте попаднали.

Добре. Нека опитаме друг вариант, като приложим целия подход:

А - СЪБИТИЕТО: Имате час при вашия лекар в три следобед. В 4 ч. все още седите в неговата обзаведена с вкус чакалня.

Б - Какъв ще бъде естественият ви разговор със себе си?

В - Каква е непосредствената ви емоционална реакция?

В точка Б вероятно ще си кажете нещо от рода на: „Ей, това не е честно. Дойдох навреме. Защо той не може да бъде точен?" А сега си помислете: какви лъжи си казвате с тези твърдения?

• Животът трябва да е справедлив.

• За да сте удовлетворен, нещата трябва да вървят както искате вие.

• Хората трябва да са съвършени.

Разбира се, вече мога да си представя каква ще бъде реакцията ви в точка В. Докато си гризете ноктите и прелиствате стари издания на „Нашънъл Джеографик", можете да си повтаряте своите лъжи и да се нервирате все повече и повече. Или да използвате истината която ще ви помогне да се успокоите и да сложите край на бурните си емоции. Нека опитаме да добавим точка Г към вашата ситуация. Какви истини бихте си казали, за да противодействате на вашите сърдити лъжи?

Г - ОСНОВАН НА ИСТИНАТА РАЗГОВОР СЪС СЕБЕ СИ: „Не обичам да чакам така своя лекар, но като се ядосвам прекалено заради това, нещата стават още по-лоши."

„Моето време е не по-малко ценно от неговото, но той прави добре, като отделя на всеки пациент, включително и на мен, толкова внимание, колкото смята за необходимо."

„Наистина мразя да чакам. Но независимо от желанието си сега трябва да остана. Мога сам да реша дали да беснея вътрешно или да направя нещо, за да се избавя от чувството на гняв. Какво да сторя?

„Мога да уплътня времето си, като се занимавам с нещо полезно, например да се заема с писмото, което трябваше да напиша, или да си мисля за нещо приятно. А следващия път може да си донеса книга. Пък и нищо не пречи да приема това като свободно време и да оставя мислите си да се реят свободно."

Каква би била тогава реакцията при стъпка Д?

Трудността при добавянето на точките Г и Д към ситуацията АБВ е да осъзнаете истината и да я използвате като оръжие срещу вашите лъжи. Не се тревожете, ако първоначално усилията ви не доведат до незабавно подобрение в нагласата или емоциите ви. Никак няма да ви е лесно да се преборите с лъжите си, като се има предвид колко дълго сте се опирали на тях.

Мислете за лъжите, на които вярвате, като за роден език. В такъв случай истината е чужд език с думи, които понякога трудно се произнасят и помнят. Точно както можете да научите чужд език, ако полагате достатъчно усилия и се упражнявате, сте способни да проговорите гладко и на езика на истината. Най-важното и тук е търпението. Истината не идва лесно, но ако й отделите достатъчно време и се опитвате да я прилагате, тя ще ви се отплати с емоционално равновесие и здраве.

 
4 - Лъжи в брака

Уилям Ледърър и Дон Джаксън

Какво бе станало с тях? Нещо, което би могло да се случи на всяка семейна двойка. Бяха се сблъскали с действителността. Когато Джо и Керъл се оженили, тяхната романтична представа за брака идвала направо от страната на приказките. И когато се оказало, че истинският живот не отговаря на техните мечти, започнали неприятностите.

По много, много причини повечето семейни двойки започват съвместния си живот, като вярват в сума лъжи. И когато истината излезе наяве, те или намират у себе си достатъчно любов и полагат всички усилия, за да се приспособят един към друг, или упорито държат на лъжите, докато семейството им лека-полека се разпада.

Бракът изисква упорити усилия. Ето това е истината. Но заслепяващите романтични представи ни карат да я пренебрегваме до последния възможен момент. Много семейни двойки преживяват болезнени страдания. Забелязал съм обаче, че думите на повечето брачни партньори, идващи при мен за съвет, носят отпечатъка на лъжите, които до голяма степен пораждат проблемите им.

Имайте предвид, че за лъжите, на които предстои да се спрем, повечето семейни двойки не биха признали, че вярват в тях съзнателно. Тези лъжи въздействат по-скоро на подсъзнателно равнище, което прави разобличаването им още по-трудно.

„Ти си виновен за всичко“

В това се състоеше и проблемът на Джо и Керъл, както установих още при първото им посещение в кабинета ми. Джо седеше почти обърнал гръб на Керъл, а нейните кръстосани крака сочеха в противоположната посока. И започнаха...

- Тя никога не казва добра дума за онова, което върша -рече Джо.

- Защото не правиш нищо хубаво. Единственото, което знаеш, е да се върнеш от работа и да започнеш да се оплакваш колко ужасна е тя и как я мразиш - отвърна Керъл.

Джо възрази:

- Ако проявяваше малко повече разбиране, може би нямаше да се оплаквам толкова.

Керъл изпъна гърба си и продължи възмутено.

- Хайде, пак се започна. Аз съм виновна, че ти се оплакваш толкова, така ли?

- Ако ме изслушваше по-внимателно и не беше така критична, нямаше да се оплаквам толкова.

- Да де, ако ти не се оплакваше толкова, аз щях да те слушам по-внимателно - върна му го Керъл.

Те бяха играли този словесен волейбол през целия си брачен живот. Признаваха, че се препират така от петнайсет години и явно нито един от двамата нямаше намерение да отстъпи и да види личния си принос за общия проблем. Когато се опитах да им обясня, че за самите тях е необходимо да се променят, че трябва да се вгледат честно в себе си, те заеха отбранителна позиция и ме обвиниха в липса на безпристрастност.

Спомняте ли си старата приказка: „За тангото са нужни двама"? Наистина е така! Нужни са двама души, за да се породи ужасна вражда или да се създаде ужасно семейство. Дори когато изглежда очевидно, че само единият от двамата „съсипва всичко", аз все пак бих възразил, че реакцията на „страдащия" съпруг към онова, което върши другият, е не по-малко важна за хармонията в брака.

Ако например госпожа Джоунс ми каже някой следобед, че е похарчила 1000 долара за дрехи, това, дали вечерта двамата със съпруга й ще се впуснат в опустошителна кавга, зависи в еднаква степен както от стореното от госпожа Джоунс, така и от отношението на господин Джоунс. Господин Джоунс може да реагира враждебно на постъпката й или пък да отвърне със загриженост, като поиска да разбере дали госпожа Джоунс не би желала да поправи грешката си. С други думи, той има правото да реши как да реагира на нейните действия (макар че в момента вероятно ще има нужда да му се напомни това право). Неговият отговор на онова, което е извършила съпругата му, е не по-малко важен за хармонията в брака от нейното решение да похарчи 1000 долара.

Ето няколко начина, по които би могъл да отвърне господин Джоунс:

- Да не искаш да кажеш, че си похарчила 1000 долара за дрехи само за един ден? - крещи господин Джоунс. - Точно в твоя стил е! Не мислиш за нищо друго освен за себе си! И пет пари не даваш за финансите ни и как им се отразява твоето прахосничество. Държиш се като егоистична хлапачка! -продължава да бълва празни приказки той.

Госпожа Джоунс отвръща, както би сторил всеки на нейно място: заема отбранителна позиция и също реди глупост след глупост - разбира се. ако не е излязла с гръм и трясък от стаята.

Реакция „ Запазване на мира "

- Хм, е... това е чудесно! Радвам се. че си намерила онова, което искаше - мънка господин Джоунс, стиснал кухненския плот толкова яко, че кокалчетата на пръстите му побеляват.

Отговорът на госпожа Джоунс обаче може да е:

- Добре! Тогава утре ще отида да взема и нещата, от които се отказах.

Реакция „Кажи истината с любов"

- Радвам се, че си си намерила дрехи, които харесваш -казва господин Джоунс, оставя дипломатическото си куфарче и я поглежда в очите, - но трябва да ти кажа, че според мен 1000 долара са множко, като се има предвид какъв е бюджетът ни. Хайде да поговорим за това.

Как ще отговори госпожа Джоунс? Ако е свикнала той винаги да реагира така разумно, може би ще каже:

- Ще се радвам да го обсъдим. Искам и двамата да сме доволни от сумите, които харча.

Очевидно третият отговор е най-ползотворен. Не се отправят никакви обвинения и съпрузите Джоунс продължават да общуват помежду си. Може да звучи малко идеалистично, но ми се струва, че подобно общуване е възможно между двамата партньори, ако те се постараят достатъчно за това.

Ето и един по-сериозен случай. Пати имаше съпруг алкохолик, който непрекъснато я нагрубяваше и оскърбяваше. Тя бе убедена, че за проблемите в брака им е виновен единствено той и, честно казано, той действително беше подстрекателят на повечето скандали. На нея не й бе останало никакво самоуважение, чувстваше се унизена пред приятелите си, а децата й се срамуваха от алкохолизма на баща си. За тях вече нямаше глава на семейството, на когото могат да разчитат.

- Всичко е по негова вина - казваше тя. - Всичко.

Напомних й, че нейният съпруг е отговорен за своя алкохолизъм и грубото си държание вследствие на пиенето, но ако тя позволи поведението му да съсипе живота й, отговорността ще е изпяло нейна. А за съжаление тя правете тъкмо това.

Накрая, по време на един от разговорите ни, излезе наяве и „истината", от която се ръководеше Пати.

- Докато той не престане да пие, не мога да бъда щастлива - рече тя и ме погледна сърдито. Почаках малко, после попитах:

- Не мислите ли че това е твърде висока цена за неговия алкохолизъм?

Тя вдигна глава.

- Какво искате да кажете?

- Ами, сякаш алкохолизмът му не е достатъчно тежък проблем, та отгоре на всичко искате да добавите и своето лично нещастие.

Тя изглеждаше възмутена.

- Е, струва ми се, че след като съм омъжена за алкохолик, който непрекъснато ме ругае, не остава много място за щастие.

Пати си мислеше, че няма какво да й възразя. Сякаш цялата истина на света бе събрана в нейните думи. Но част от тях съдържаше и лъжата за нейната пълна неспособност да контролира собствените си реакции. Тъй че аз се противопоставих:

- Съгласен съм, че това прави живота ви по-труден, но вие сякаш сте си поставили за цел да превърнете ситуацията в съкрушителен удар, който ви осъжда да страдате до края. Непременно ли трябва да е така?

- Не знам. Предполагам, че не, но... - тя замълча.

- Пати, вие сте в тежко положение. Няма никакво съмнение. Но можете сама да решите: трябва ли действията на вашия съпруг да ви осъждат на нещастие?

Тя седеше, забила поглед в пода. Накрая отговори:

- Не искам да е така. Но просто не виждам как мога да бъда щастлива, ако той не престане да пие и да унижава мен и децата. Непрекъснато повтаря, че му пречим, че го задушаваме.

- Не допускате ли, че може взаимно да се задушавате?

- Може би - промърмори тя. - Понякога имам чувството, че ще умра, защото не ми достига въздух.

- Сама трябва да решите дали можете да поемете отговорността да бъдете самостоятелна личност и да се радвате на живота въпреки всичко. Помислете за момент. Как бихте постигнали това:

Тя отклони погледа си от мен, помълча и после каза:

- Мислила съм да се отделим от него, може би... за известно време.

- И с какво ще помогне това?

- Ще бъде болезнено, но може да го стресне. Не знам. То е в противоречие с всичко, на което съм учена. Но понякога нещата тръгват толкова зле, че...

- Има ли друго, което зависи от вас и би ви помогнало да се почувствате по-удовлетворена ?

- Е, всъщност аз се отказах от много приятелства, защото се чувствах... ами... ужасно неудобно. Понякога съм така самотна! По-рано обичах да бродирам. Вече не се срещам с приятелките, с които споделяхме това хоби. И изобщо престанах да ходя на църква, защото не мога да погледна никого в очите.

- Освен че се чувствате неловко, какво друго ви спира да възстановите отношенията си с тези хора?

- Нищо, струва ми се - отвърна тя. Поусмихна се и аз забелязах признаци на оживление в очите й.

Да се чувстваш удовлетворен, независимо от обстоятелствата, това е велика цел. По-лесно да се каже, отколкото да се направи, нали? Без съмнение. Но трудността не намалява нашата отговорност. Честно казано, не мисля, че в Съдния ден Бог ще се обърне към Пати така: „Виж, ти преживя много страдания, като беше омъжена за този негодник, и понеже бе така търпелива с него и позволи на алкохолизма му да съсипе собствения ти живот, греховете ти са опростени." По-вероятно е да й каже: „Виж, ти имаше съпруг, който се държеше безобразно, но въпреки това беше отговорна за своето отношение към постъпките му и само от теб зависеше дали ще позволиш неговият порок да съсипе твоя живот." Ние не можем да диктуваме отношението на другите към нас, но сме длъжни да контролираме собствените си действия и реакции.

Доколкото е в човешките възможности, брачните двойки трябва да вземат присърце онова, на което ни учи Библията: да бъдем честни по отношение на собствените си грешки и недостатъци и да се опитаме да ги преодолеем, преди да хвърляме камък по другите около нас - това се отнася дори за хората с толкова сериозни проблеми като Пати и нейния съпруг. Или, както образно се изразява Матей, трябва да си поставим за цел да видим гредата в собственото си око, преди да сочим сламката в окото на партньора си (Матей 7:3). Не бива да позволяваме сламката в окото на съпруга или съпругата ни да прави гредата в нашето още по-голяма и по-заслепяваща. Можете ли да си представите семейство, в което и двамата съпрузи прилагат на практика това учение?

„Щом са необходими толкова усилия,