Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част

Предаването на Си Ен Ен наистина се оказало полезно. Освен че дало на Мериън възможност да се свърже и с други жени в нейното положение, то й създало връзки в телевизионната компания. Когато Си Ен Ен прекъснало предаването на една от антиамериканските речи на Саддам Хюсейн, Мериън, която изпитвала огромна нужда от всякакви новини, се обадила и протестирала: „Искаме да слушаме всичко, което се говори, и сами да решаваме добро ли е или не."

Джо Уилсън не я бил забравил. През септември, по време на едно пътуване до Мосул, родния град на Халид, той се опитал да се свърже повторно със съпруга й по собствена инициатива.

Това не влизаше в задълженията му и никога преди това не се е занимавал с подобни случаи, но той го прие като хуманитарна мисия обясняваше Мериън.

Въпреки че се впечатлил от високия пост и обноските на Уилсън, Халид отказал да се срещне с него без съгласието на „официален" иракски представител нещо невъзмож-t но в този момент.

В края на същия месец се появила добра възможност. Халид искал да запише децата на училище в Мосул, но му трябвали копия на свидетелствата им за раждане, издаде-, ни от Държавния департамент. Уилсън му предложил следната сделка: посолството да му уреди свидетелствата; ако той се обади на Мериън по телефона.

Няколко дни по-късно Мериън вдигнала слушалката и чула гласа на Уилсън:

179

Здрасти, как си?

Мериън успяла да овладее гнева си. От Държавния департамент я били посъветвали: „Бъдете възможно най-ми-ла и любезна и поддържайте разговора. Ако започнете да му противоречите и да гонападате, няма да ви се обади повторно."

След като научила, че децата са здрави и ходят на училище, Мериън попитала дали може да отиде при тях в Мо-сул.

Разбира се отвърнал Халид. Всъщност това била неговата идея от самото начало.

Споразумели се Мериън да подаде молба за виза в иракското посолство във Вашингтон, което тогава все още функционирало, и ако нещо се запъне, Халид да помогне на свой ред с каквото може.

Сега Мериън имала цел в живота. За да събере пари за пътуването, тя продала всичките си вещи, а после разпродала на търг антиките си за 5000 долара. Напуснала апартамента и отишла да живее при сестра си и зет си, Том и Мери Анн Смит. Купила си билет за самолета до Багдад, но през октомври плановете й се объркали. От иракското посолство й съобщили, че им била нужна „официална покана от Багдад", за да й дадат виза. По-късно научила, че поради кризата визи се издават единствено със съгласието на иракски гражданин в нейния случай това бил съпругът й.

В края на октомври Халид се свързал с Мериън чрез американското посолство в Багдад и я уверил, че „оттук ще направя всичко, което е по силите ми. Чакай и ще ти се обадя пак, а в това време се готви да тръгваш."

Тя чакала, чакала, но седмиците минавали, а от него нямало ни вест, ни кост. Когато станало ясно, че Съединените щати се готвят за военни действия и президентът Буш е дал на иракчаните краен срок да се изтеглят от Кувейт, Мериън отново изпаднала в депресия.

Наближаваше Коледа и по телевизията цял ден даваха реклами с дечица, които се радваха на празниците. Аз поначало не съм от онези, които обичат да се веселят, но в този момент се чувствах толкова ужасно, че се питах още колко ще мога да издържа.

Най-после на 21 декември Халид се обадил отново с

180 ^

И ето че закрещях: „Иди да го повикаш! Моля те, моля те, извикай го!" Не бях говорила с децата, откакто ги нямаше вече шест месеца. Адам дойде на телефона и ми рече: „Здравей, мамо". Заплаках, а той ми каза, че е добре и че Адора също е добре. Чувах как баща му му казваше какво да говори че няма проблеми с астмата, че ме обича и че му липсвам, че иска да отида при тях колкото се може по-скоро. Говорихме си цели десет минути.

На двадесет и пети декември в три часа през нощта Мериън била разбудена от иракски служител от консулския отдел в Багдад.

Весела Коледа казал мъжът. Изпращаме ви визата.

Той й издиктувал номера на телекса, с който я пращали във Вашингтон. Мериън втренчено гледала телефона и си мислела: „Сигурно е шега!"

Всъщност била самата истина, но действителността, в която живеела Мериън, приличала на подвижни пясъци толкова непостоянно било всичко^Тя си купила билет за първия възможен полет до Аман, Йордания, за 12 януари, но имала толкова малко пари, че се опасявала да не се озове там без пукнат грош на петстотин мили от Багдад. Пътуването от Аман до Багдад трябвало да бъде уредено на място в Аман, защото нито една авиокомпания не продавала билети за полети до Ирак. Освен това знаела, че до крайния срок, поставен от президента Буш на Хюсейн да изтегли войските си от Кувейт 15 януари, остава твърде малко време.

В деня, в който Мериън трябвало да лети за Йордания, закрили американското посолство в Багдад. Вече нямало никакъв смисъл да тръгва всички полети до Ирак били отменени. Халид, който сега се обаждал на Мериън по-често отпреди, й казал: „Почакай да свърши войната повече от две седмици едва ли ще продължи. Не се тревожи, децата са на сигурно място."

Мериън не можела да повярва на ушите си, как е възможно да са на сигурно място, когато се намират в зона на военни действия.

Онова, което Халид не й казал, било, че Адам, Адора и около петдесет негови роднини се евакуират в семейно

181

Мериън не се отделяла от малкия японски телевизор в спалнята й и се чувствала по-безпомощна откогато и да било. Сега дипломатическите отношения били преустановени и по официален ред не можело да се направи абсолютно нищо. Даже Джо Уилсън се принудил да напусне Багдад с останалите си колеги. Мериън не знаела какво друго може да прави, освен да чака. Спяла по няколко часа в денонощие, а през останалото време стояла с вперен в телевизора поглед.

В ранната вечер на 16 януари Мериън се събудила и пуснала телевизора, който била изключила едва преди половин час. Пред очите й се разкрила картината на първото бомбено нападение на съюзниците над Багдад. Тя отишла у своята приятелка Лий и двете останали да гледат телевизия до сутринта. От този момент нататък Мериън се стараела да бъде близо до телевизор, където и да се намира.

Трябваше да гледам всичко каза Мериън. Нямах друг избор. Ако не гледах, тогава във въображението ми се вихреха невъобразимо ужасни картини и започвах да мисля за децата и за всичко най-страшно, което може да им се случи.

Сега, когато връзката с Халид била преустановена, Мериън взела твърдо решение да открие всякаква възможна информация за Ирак, макар да установила, че тя не е голяма. Въпреки че в предградията на Детройт живее най-многочисленото арабско малцинство в Щатите, в детройтската градска библиотека нямало книги за Ирак за периода след 1972 година, когато идва на власт Саддам Хюсейн. Наистина Мериън открила там подробна карта, която фо-токопирала и закачила в спалнята си заедно със статии от вестници и списания.

Направих си собствен информационен център, за да мога да следя събитията каза тя.

Въпреки че Мосул е третият по големина град в Ирак, за него имало съвсем малко сведения факт, който изнервил и разтревожил Мериън.Още повече, че по-късно, през пролетта, на осемдесет километра от мястото, където били децата й, избухнали кюрдските вълнения и бунтове.

182 1

Прилича на град, строен от древна цивилизация казала тя на своята приятелка Лий.

Мериън се почувствала по-добре, сякаш между нея и децата й възникнала връзка: при все че не можела да ги притисне до себе си или да разговаря с тях, сега можела да си представя всекидневния им живот.

Мериън прекарвала дните си ако не в отчаяние, то поне в униние.А когато Ирак изстрелял към Израел ракети СКУД, тя се разтревожила, че Израел може да отвърне на удара с още по-безпощаден удар по цивилното население на Ирак и така да започне трета световна война. На трийсети януари Адам навършвал девет години. Бомбите продължавали да валят от небето. Петият рожден ден на Адора бил на 24 февруари деня, в който почнали военните действия По суша.

Вероятно това бе най-тежкият ден в живота ми спомняше си Мериън. Нямах представа дали са живи, дали са в безопасност, дали не ги бомбардират. Карах безцелно из улиците, само и само да се намирам на работа. Плаках цял ден и цяла нощ.

В началото на март „временното" пребиваване на Мериън станало половин година. Нямала работа, нямала деца, нямала свой дом. Нещо по-лошо започнала да се отчуждава от собствената си страна, флаговете и жълтите панделки я отвращавали. Въпреки че не била привърженичка на Саддам, Мериън се считала „на иракска страна, защото децата ми бяха в Ирак. През войната се чувствах страшно самотна. Всички говореха колко е справедлива, а аз в същото време си мислех: „Ами ако някоя американска бомба убие собствените ми деца?"

След отвличането на децата животът на Мериън се превърнал в низ от кризи: иракското нахлуване, проблемите с визата, финансовите й затруднения, бомбардировките, сухопътната война, гражданската война между иракските войски и кюрдските партизани. По няколко пъти дневно, докато гледала по Си Ен Ен репортажи от военните действия, Мериън изтръпвала от ужас, че ще види труповете на

183

Въпреки че Мериън била отчаяна пред бъдещето, в живота й имало и други положителни преживявания, които й давали сили да живее. Едно от тях бил семинарът по отвличане на деца от единия родител в чужда страна, през ноември 1990 година, спонсориран от кабинета на сенатор Рийгъл. Докато слушала ораторите, й станало ясно, че нейният проблем е далеч по-разпространен, отколкото сй го представяла. Най-много я впечатлило изказването на Кристи Хан, която подчертала колко важно е да се потърси подкрепа от местното мюсюлманско общество. •

Този ден бил особено тежък за Мериън тя плакала почти през цялото време, докато траял разказът на Кристи Хан. След това Кристи отишла при нея и й казала:

Искаше ми се да дойда при вас и да ви стисна в обятията си, вместо да стоя на сцената и да изнасям речи.

Двете си разменили телефоните и след около седмица Кристи завела Мериън при имам Мардини, духовния водач на мюсюлманите в областта Детройт, който бил духовен настоятел на Кристи.

Страхувах се да отида сама при него, но той се оказа много мил човек, много земен и много кротък и благ каза Мериън.

Имамът имал свои проблеми, антиарабските настроения в района ставали все по-силни и мюсюлманският център, в който работел, бил разбиван вече два пъти. Той отделил от времето си да изслуша Мериън и.казал, че ще се опита да се свърже с някои хора в Ирак от нейно име. Подчертал, че Халид „не е постъпил като добър мюсюлманин" и че тяхната религия цени извънредно много щастливия и уравновесен семеен живот.

През януари Си Ен Ен доведоха Мериън в дома ми за съвместно интервю. Мериън беше чела „Не без дъщеря ми" скоро след похищението на собствените й деца и книгата й бе дала сили да преодолее собственото си емоционално сътресение.

Когато срещнах Бети, имах чувството, че я познавам.

184 '

Мериън отбеляза, че и Кристи, и аз сме се опитвали да подчертаем положителните неща и в най-трудните времена. Аз бях показала на практика доверието си към съотечествениците на съпруга си, приятелите, които ми бяха помогнали да избягам с Махтоб. Никога не съм се опитвала да представям иранците като стереотип, никога не съм отричала културното наследство на Махтоб от страна на баща й.

Всичко това оказа огромно влияние върху начина, по който се справих с проблема обясняваше Мериън, защото в такива случаи човек може да реагира по различен начин. Може да изпадне в ярост и да се съпротивлява физически, може да стане много злобен и лош, може да е доволен от случилото се. Когато Халид ми взе децата, естествено, се разгневих и можех да наговоря какво ли не по негов адрес пред средствата за масова информация, но се въздържах благодарение на хора като Бети и Кристи, които непрестанно ми повтаряха, че яростта и отмъщението няма да ми върнат децата.

Опитах се да окуража Мериън, докато траеше интервюто ни за Си Ен Ен. Когато репортерът ме попита има ли нещо, което бих искала да я посъветвам, аз отговорих:

Ако Махтоб беше сега там, щях да замина при нея.

Това подкрепи Мериън в бъдещите й действия така, както и световната премиера на „Не без дъщеря ми": и заради щастливия край, и заради вдъхващото страх описание на положението на жените във фундаменталистки Иран.

Онова, което ме ужаси най-много, бе, че в някои райони на Иран, щом момичетата навършат девет-десет години, могат да ги омъжват това направо ми взе здравето. Непрекъснато мислех за дъщеря си и ужасно се притеснявах, защото не знаех кой се грижи за Адора и какви са техните разбирания по въпроса. По-късно научих, че в Ирак нямат такива обичаи, но трябваше да отида там и да се убедя лично в това.

Трудно й било да обуздае гнева си, но дваж по-трудно й било да си създаде връзки в иракско-американската общност.

185

Това бяха последните хора, които очите ми искаха да видят, защото просто ми напомняха за Халид.

Групата била в намален състав, защото трима от доброволците наскоро били заминали за Ирак с продукти, лекарства и писма от роднини в Америка. Попитали я дали би дежурила на телефона в офиса им.

Отначало Мериън ходела един-два пъти седмично, но през април вече прекарвала всеки божи ден от понеделник до петък по няколко часа до телефоните. Имало огромна нужда от информация и Мериън се чувствала добре в центъра на събитията. Получила достъп до последните доклади за положението и следвоенните условия в Ирак. Работата обаче си имала и своите недостатъци. Въпреки че знаели английски, всички в офиса разговаряли помежду си на арабски или халдейски (диалекта на иракските католици) и Мериън се чувствала ужасно изолирана.

Обаче си спомнях съветите на Бети и Кристи и продължавах да ходя в офиса всеки ден.

И се случило нещо невероятно започнала да изпитва все по-дълбока привързаност към хората около себе си, въпреки езиковата бариера. Всеки, когото срещнела там, смятал, че Халид не е постъпил правилно, като е отвел децата, и скоро станало ясно, че Мериън и доброволците от групата имали нещо общо: роднини в беда, ужас от разрушенията и евентуалните жертви при бомбардировките и най-сетне страх да изразят протестите си срещу наскоро свършилата война, за да не ги сметнат за нелоялни американци.

Седмиците минавали и работата на Мериьн се превръщала в източник на открития както за нея, така и за хората от групата. Когато иракчаните осъзнали, че Мериън не е враждебно настроена към техния народ, те я приели като една от тях, а когато тяпрестанала да ги възприема стереотипно, вече била готова да им подаде ръка* за помощ.

186

В един разговор Вала Качако, която работела в същата сграда, но в халдейската федерация, й казала:

Мериън отговорила:

Преди войната и аз изпитвах същите чувства към арабите, но сега вече преодоляхме тези си чувства, опознахме се и станахме много добри приятели.

Сред най-добрите й приятели бил вицепрезидентът на групата, Шахир Ал Хафажи тих, неуморен архитект, който уреждал и контролирал пътуванията на членове от групата до Ирак и обратно. През май Мериън получила писмо от Халид, което носело пощенско клеймо от март. Той й пишел, че децата са живи и здрави и са преживели войната. Това не й било достатъчно. Искала да бъде с дечицата си. Щяла да прекара остатъка от живота си в Ирак, ако това била цената да бъдат заедно. Тя се примолила на Шахир да й помогне да отиде в Ирак и той с готовност се съгласил: „Ще го уредя, няма проблеми." Включили я в състава на делегация, която трябвало да замине в края на месец юни. Адвокат от Държавния департамент направил всичко възможно, да я разубеди:

Не можете да отидете в Ирак. Трябва да сте полудяла, за да искате подобно нещо! Ако отидете и се върнете, ще си изям шапката!

След този разговор Мериън престанала да се консултира с Държавния департамент.

Не можех да слушам повече обезкуражителни слова. Достатъчно трудно ми беше да се реша да замина. Нямах представа как се отнасят с американците в Ирак и дали съпругът,ми не е променил решението си относно моето отиване там, или дали няма да ме задържи така, както се беше случило на Бети. Дори не знаех дали ще успея да видя децата си. Ако се бях вслушала в съветите на хора, които ме агитираха да се откажа, нямаше да замина.

На 26 март Кристи Хан се завърна в Щатите, след като получи родителските права над децата си от пакистански съд. Може да бъде направено, помислила си Мериън, думите на адвокатите от Държавния департамент нямат никакво значение.

Но всекидневната вътрешна борба на Мериън продължавала.

187

Цяла година нямах реална представа какво правя и дали онова, което върша, е правилно. Наистина мибешегушо-го трудно, защото съм израснала в семейство, в което всичко се планираше и организираше предварително. Краят съвсем не беше като в приказките беше същински кошмар от начало до край.

Шакир удържал на обещанието си. Той не само издействал на Мериън виза под егидата на Иракския червен полумесец подразделение на Международния червен кръст, но й помогнал да събере триста долара, които й били необходими за петдневния престой в Аман. След седемнаде-сетчасово пътуване с автобус с четиричасово закъснение на йорданския граничен пункт групата „Жертви на войната" пристигнала в Багдад в понеделник, 1 юли. Във вторник Мериън се заловила да изпълни задачата си да открие своето семейство. Единствената следа, с която разполагала, бил един пансион в Багдад, в който отсядал Халид при служебните си пътувания. Администраторът знаел името му и обещал да му се обади в Мосул.

Докато отивала и се връщала от пансиона, Мериън започнала да си дава сметка какво е причинила „Пустинна буря" на иракската столица, сравнявайки видяното с разказите на други членове от делегацията. Четири от петте моста над река Тигър били затворени и претовареното движение минавало през единствения незасегнат мост. Жегата била непоносима. Била бомбардирана всяка по-голяма сграда в близост до хотела, в който отседнала известния „Ал Ра-шид", откъдето предавала Си Ен Ен. Разрушени били и безброй домове, в това число цял квартал, когато бомба, предназначена да порази близкия мост, не попаднала в целта си. Според Шакир само това единствено попадение причинило смъртта на петстотин души. Няколко болници по крайбрежния речен булевард имали същата съдба. Навсякъде се виждали развалините на магазини и ресторанти.

188

\

По-късно вечерта Мериън и приятелите й отишли на ресторант, осветен от свещи поради режим на електроенергията. Било след единадесет, когато до масата им се приближил един мъж и попитал за нея. Непознатият се обърнал към Мериън на арабски и й казал:

В сряда, в десет сутринта, Мериън седяла, обзета от нетърпение в гигантското фоайе на хотел „Ал Рашид". Внезапно се обърнала и видяла семейството си на една крачка от себе си. Шумът във фоайето стихнал, всички очи били вперени в майката и децата, който се виждали за пръв път от една година. Мериън стиснала малките в прегръдките си. Адора очарователно малко създание с овално личице и смолисточерна гъста коса изглеждала малко смутена, но с удоволствие прегърнала на свой ред майка си. Адам, слабо момченце със сладка усмивка, гледало Мериън, без да отмести поглед от нея, и се усмихвало широко.

Мериън била потресена колко са се променили децата й. И двамата били добре облечени и вчесани, ала Адам, който винаги преди бил жизнерадостен, сега й се сторил потиснат. Междувременно Адора почти била забравила английския и отвърнала на развълнувания въпрос на Мериън „Как си? Как си?" с учуден поглед.

Не говори английски обяснил Халид, сякаш й се извинявал. Опитвах се да й говоря на английски, но всички останали говорят арабски.

Е, сега аз съм тук и нещата ще се променят отвърнала твърдо Мериън.

Тя съвсем не била забравила гнева си към Халид, но не можела да отрече, че й е приятно да го види отново. Бил единственото познато лице в един тъй непознат свят връзка с миналото и с родния й дом. Не било ясно какви ще са отношенията между двама им Халид никога не показвал открито чувствата и мислите си и Мериън знаела, че е глупаво да очаква от него каквато и да е промяна, но все пак се надявала, че бракът им може да потръгне.

189

„Ако исках; щях да ти пратя документите за развода по пощата, й заявил Халид. Но не желаех да постъпя по този начин. Знам, че те имат нужда от теб и исках да дойдеш тук."

Четири часа по-късно, след като пътували по пуст и разбит път, пристигнали в Мосул. Първите впечатления на Мериън били, меко казано, лоши. За разлика от Багдад градът е лишен от каквато и да е зеленина. След пролетните дъждове настъпва суша, която изгаря всяка зеленин-ка. Всички й казвали, че заради разположението и надморската си височина в Мосул е по-хладно, отколкото в Багдад. Сега Мериън разбрала какво имат предвид: когато в Багдад термометърът показвал 45 градуса над нулата, в Мосул било едва трийсет и пет. Сетила се за черните панталони и блузи в багажа си.