Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част

Когато Мари-Ан се опитала да спечели родителските права и в алжирския съд, жалбата й била отхвърлена. Ис-1ямските закони на страната били категорични: момчета-га принадлежат на своя баща. Все пак съдът разпорели i

213

Брахим да изплати парично обезщетение на Мари-Ан, с което тя да покрие съдебните си разноски.

По волята на баща си Амар и Фарид изпълнявали ислямските ритуали, включително и строгите пости през ра-мадана, но с известна неохота. Двамата изобщо не се интересували от философията на тази религия за тях всичко било безсмислено и тъпо и се правело само за показ. Колкото повече баща им се отдавал на всекидневните молитви и религиозни ритуали, толкова по-цинични ставали момчетата. Брахим просто съсипал своето семейство: излъгал синовете си и насила ги принудил да живеят в страна, която ненавиждали. Как тогава той и неговите роднини, които го подкрепяли, можели да се наричат добри мюсюлмани? Както се изразявал Фарид: „Понякога хората говорят едно, но правят друго."

Отрицателното отношение на момчетата към всичко наоколо било породено от емоционалната бездна, която ги деляла от баща им. С течение на времето Амар и Фарид престанали да се страхуват от него, но и уважението им изчезнало по същия начин Махтоб спря да уважава баща си в деня, в който Муди ни заяви,' че „няма да си ходим у дома". Момчетата загубили своя идол завинаги. Изпитвали единствено омраза и съжаление към този мъж, който твърдял, че е праведен, а в действителност бил изградил своя живот върху една голяма и непростима лъжа.

От самото начало Брахим се опитвал да попречи на контактите между майка и синове. По негово нареждане служителите в кварталната поща (или негови приятели, или роднини) задържали писмата и в двете посоки, включително и колетите на Мари-Ан за рождените дни на момчетата и коледните честитки. Дори наредил на втората си жена да пребърква училищните чанти на Амар и Фарид и ако намери снимки на Мари-Ан, да ги къса. Но Брахим бил

214

безсилен да попречи на майката да се бори с всички сили, за да си върне децата.

Ани Сужие бе дребна женица, заредена с неизчерпаема енергия от онези хора, които постигат всичко благодарение на волята и упоритостта си. Говореше тихо, ала твърдо и уверено.

Ани беше инженер и работеше в Държавната комисия по атомна енергия. Бе живяла в чужбина и познаваше културата на различни народи. Беше страстна феминистка и именно по тази линия се запознала с Жоселин Бани през 1981 година. Развълнувана от тежката участ на жената, чието дете било отвлечено, а тя самата безпомощна да направи каквото и да е, Ани изпратила Жоселин при една своя приятелка адвокатка на име Линда Вейл-Кюриел. Когато открили, че много други жени имат съдбата на Жоселин Бани, Ани и Линда основали Солидарния съюз на майките на отвлечени деца, станал известен под името „Алжирските майки". Те привлекли на помощ още три свои приятелки : Шантал Ханото издателка, Одет Брун пенсионирана лекарка, и Ан-Мари Лизен депутатка в Белгийския парламент.

Тези жени наричали себе си „пастирки", а не водачки на изоставените родители, при все че най-много им подхож-ило името „кръстници". Нито една от тях нямала свои собствени деца, но въпреки това не щадели усилия да попречат на онези родители, които искат да похитят своите собствени деца. Били феминистки, но гледали на пробле-

215

ма от позицията на хора, които вярват в принципите на равенството и зачитането на човешките права, заложени още в трудовете на Волтер и философията на Френската революция.

Неразколебан от арестите, Солидарният съюз решил да пристъпи към по-сериозни действия. Той обявил, че следващата му акция ще привлече общественото внимание така, както никога досега: майките щели да наемат кораба „Свобода", за да ги откара до Алжир, където ще направят опит да се срещнат с отговорни държавни служители и да видят своите синове и дъщери. На шести юли 1984 година „Корабът за Алжир" както го нарекли средствата за масова информация трябвало да потегли от Марсилия с трийсет майки на борда. Сред тях имало и североафрикан-ки, които живеели във Франция.

Докато се събирали на пристанището, жените тръпнели от вълнение и напрежение. Мари-Ан продължавала да посещава синовете си два пъти годишно, но. други майки не били виждали своите деца от години. Ами ако в Алжир ни арестуват? Ами ако изобщо не ни разрешат да Видим децата си? Дали се хранят моите? Дали плачат нощем? Свикнали ли са с новия си живот и няма ли да наруша спокойствието им? Дали изобщо ще ме познаят? Как ще ги издържам, ако наистина си ги върна?

В дните преди отплаването и френското, и алжирското правителство се обърнали към кръстниците с предложение да започнат открити преговори, ако акцията бъде отменена. Ани се поколебала кое би било най-добро за каузата? Притеснявала се, че групата е твърде голяма, за да има добра организация, и може да се разпадне, преди да стигне до Алжир, където вероятно я чака арест.

Майките вече се готвели да се качват на борда, когато Ани извикала: „Не се качвайте! Пътуване до Алжир няма да има!" У /

216

През 1984 година направих грешка, като спрях кораба призна си тя по-късно. Още не мога да си простя.

Ани била вдъхнала надежда на всички тези жени, които били изпълнени с трепетно очакване да променят живота си, защото повярвали в успеха на начинанието, а тя ги предала. Вместо това се предоверила на обещанията на двете правителства, които продължавали да отлагат обещаните преговори.

„Направих голяма грешка и поех огромна отговорност", казала си тя.

От този момент нататък удвоила усилията си да направи за тези жени единственото, което имало значение за тях: да им върне децата.

Решили, че първо трябва да изберат ядро на групата пет представителки на майките, на които може да се разчита винаги и при всички обстоятелства.

„Трябват ни само жени, които могат да се борят", решила Ани. Нужно било да са със силен характер и да са безрезервно предани на делото, да могат да работят в колектив и да бъдат готови на всякакви жертви в името на общата цел.

Ясно е, че не може да очакваме от никого да бъде идеален отбеляза Линда Вейл-Кюриел. Ние обаче знаехме, че за да спечелят, тези майки трябва наистина да бъдат идеални.

За Ани нямало никакво съмнение, че Мари-Ан Пинел ще бъде една от петорката.

Мари-Ан ми хареса още от самото начало сподели тя. Винаги идваше навреме, правеше всичко, за което я молехме, и не беше от приказливите. Трябваше ми тъкмо жена като нея.

Като истински политици кръстниците знаели, че борбата за всяка справедлива кауза се печели трудно и бавно, но резултатът рано или късно идва. През следващите седем години всяка от тях посветила на делото огромна част от времето и доходите си (известно време издържали организацията почти от собствения си джоб).

Освен това кръстниците осъзнавали необходимостта колективните действия да бъдат отлично координирани както от принципна, така и от практическа гледна точка. Били всеотдайни и посветени на каузата, а не на отделни хора.

217

Ръководителката Ани не разрешавала да се обсъждат индивидуални случаи. Искат ли да успеят, майките трябвало да останат обединени и верни на една-единствена цел.

След провала с кораба „решихме да обединим действията си и да ги насочим в правилна посока", каза Жоселин Бани, Друга представителка на ядрото.

Ние знаем, че не можем да искаме децата Да ни бъдат върнати обратно. Затова се опитваме да водим преговори и да молим за реално постижими неща.

Искахме да изтъкнем слабостта на нашето правителство каза Ани. Когато се обърнахме към Комисията по човешките права към ООН и се срещнахме с френския представител, той ни отговори: „Сега не е нито мястото, нито времето." Направо не беше за вярване.

Главното им искане се отнасяло до правото на посещения, както и до някаква система, която да следи изпълнението и гарантирането на това право. Тежкият бюрократичен апарат и на френското, и на алжирското правителство се задвижвал влудяващо бавно. „Алжирските майки" прибягнали до още една драстична постъпка. На 17 юни 1985 година, почти пет години след като Амар и Фарид били отведени в Гардаиа, петте представителки на майките заминали за Алжир, използвали разсеяността на един от секретарите и влезли на територията на френското посолство в Алжир, където се разположили на тревата и отказали да помръднат оттам. Отначало служителите на посолството се опитали да ги убедят да си идат: „Вие давате ли си сметка, че това е посолство? Какво всъщност искате? Не можете да останете тук." Те обаче останали. После служителите се опитали да ги сплашат, като им казали, че нощно време посолството се охранява от зли кучета.

Това не направило-никакво впечатление на жените.

Не мърдаме оттук, докато не ни решите проблема! казала една от тях.

Френският посланик се озовал в твърде деликатно по-

218

1

ложение. Не искал да окуражава тези жени, но в същото време не можел да ги остави да прекарат нощта на открито. Трябвало да ги подслони някъде и той неохотно се разпоредил да им приготвят малката едноетажна сграда в двора на посолството, която били използвали за столова, а сега била празна.

Условията били доста жалки. Жените спели в спални чували направо върху покрития с плочки под. В стаичката до помещението имало кухненски съдове, газ*ова печка и малък хладилник. Освен това имало и баня, но без топла вода.

Първите няколко вечери духът и настроението били необичайно приповдигнати. Всяка разказала своята история, която останалите приемали със съчувствие и симпатия. След като изчерпали запасите си от анекдоти и дори ги повторили, полека-лека жените взели да униват: дали си сметка, че историите им са потискащо еднакви.

Дните минавали скучно и еднообразно. Нямало телевизор, нито телефон, а радиоапаратът им хващал само една станция. Ани, Линда и няколко други сподвижници в юва число и един свещеник работели като куриери и им носели всичко необходимо: от храната и приборите до книгите и пастата за зъби. Мари-Ан преживяла чудесна изненада Амар, който пристигнал в града за някакво спор-1но състезание, успял да се измъкне и да я посети в посолството.

На 21 юни петте майки писали на Ани: „Няма да мръднем оттук. Чувстваме се прекрасно, дори ако трябва да из-дьржим така шест месеца... готови сме и за най-лошото. Дръжте се! Знаем, че можем да разчитаме на вас!"

219

Благодарение на огромната популярност, която си спечелили в много страни по света, майките все пак постигнали известен успех. Ръждясалите колела на тромавата административна машина проскърцали и поели в правилната посока. Френските и алжирските държавни служители предложили компромисно решение: ако майките прекратят своя протест, всяко правителство ще възложи на посредник да уреди проблема с посещенията и създаде „някаква правна постановка", за да могат децата да прекарат коледните празници с майките си във Франция.

На 24 ноември пет месеца след като влезли в посолството останалите четири жени го напуснали. С това премеждията им съвсем не били свършили, но те често щели да си припомнят спартанския опит, натрупан в Алжир, и да считат постигнатото за своя най-голям съвместен успех.

Майките се уморили да чакат. Празниците наближавали, а децата продължавали да бъдат в Алжир, недостижи-ми както винаги. Правителството на Шадли вече било дало съгласието си да разреши посещенията по време на коледната ваканция, но не било предприемало никакви стъпки, защото нямало официални гаранции от френска страна, че децата ще бъдат върнати обратно в Алжир. На 25 ноември 1985 година Мари-Ан Пинел писала до президента Митеран:

Ние се върнахме, след като пет месеца мирно окупирахме френското посолство в Алжир, ала се върнахме без своите деца.

220

Тържествено заявявам, че след това ще изпратя обратно децата си и няма да се възползвам от случая, за да получа родителските права от френския съд. '

Родителите на Мари-Ан, нейният началник от националната корабоплавателна служба и кметът на Маси изпратили писма с подобно съдържание до Митеран. Президентът отговорил, че не може да предложи гаранции без наличието на официален договор. Нищо не било в състояние да обезсърчи „Алжирските майки": те се обърнали към най-различни политически и религиозни институции

от френската комунистическа партия до протестантската федерация и духовния мюсюлмански водач шейх Абас

с молба да ги подкрепят писмено. Ани изявила желание лично да придружи децата обратно до Алжир. За да премахнат и последните съмнения, майките даже подписали клетвена декларация пред съда, че ще върнат децата в Алжир веднага след ваканцията.

Щом се изпълнили условията, поставени от алжирското правителство, то задвижило изпълнението на споразумението. Ако бащите упорствали, у тях отивала полицията, посочвала децата, за които ставало дума, и казвала: „Ей ги, ела тук!".

Първото посещение било уредено за малко деца: само шест, сред които били Амар и Фарид, прелетели над Средиземно море и макар че били посрещнати най-тържествено от своите роднини във Франция, никой не бил в състояние да се отпусне и да си отдъхне напълно. Всички разбирали, че ваканцията е кратковременен лек за болката от раздялата.

Две седмици по-късно майките трябвало да преживеят още една агония, много по-ужасна от арестите или спането върху голия под. За да докажат, че нямат намерение да отнемат родителските права на бащите на своите деца и да удържат на честната си дума, на която алжирското правителство погледнало доста скептично, както и за да демонстрират своята солидарност, те върнали децата точно според предварителната уговорка.

221

Никак не преувеличавам, като наричам преживяното от майките чувство агония (едно от децата заявило, че предпочита да умре, отколкото да се върне при баща си). Ако майките били взели решение да задържат децата, алжирската страна щяла да се окаже безпомощна да ги принуди да го сторят. Въпреки това тези силни жени надвили своя майчин инстинкт и изпратили синовете и дъщерите си обратно, макар че цялото им същество се бунтувало.

Беше много смел и зрял за възрастта си каза Лин-да. Разбираше, че ако остане, неговата постъпка ще застраши преговорите, които водим, и затова Се върна в Алжир и се пожертва заради останалите.

През януари 1986 година една от кръстниците се отправила на мисия, която можела да застраши не само бъдещето, но й личната й свобода. Тъй като не била френска гражданка, Ан-Мари Лизен действала като доверена посредница между майките и алжирското правителство. В Белгия собственото й правителство не обърнало никакво внимание на дейността и проблемите на „Алжирските майки" факт, който белгийската представителка в парламента на Европа Ан-Мари считала за недопустим.

Сътрудничката на Ан-Мари Джини научила за историята на една белгийка: предишната година съпругът й завел трите им малолетни деца две момчета и едно момиче в Алжир, уж да присъстват на сватбено тържество. Когато пристигнали, бащата ги оставил у свои роднини в малко градче, близо до столицата Алжир, и прекъснал всякаква връзка с майка им. Когато се върнал в Белгия, за да получи необходимите документи от училището на децата, бил арестуван и изпратен в затвора. И така бащата лежал в затвора, а децата били оставени на баба им без каквито и да е средства за препитание.

Когато малките отишли вг белгийското посолство и по-

222

молили да им помогнат да се върнат в Белгия, оттам им отговорили, че не могат да направят нищо за тях по дипломатически път. Ан-Мари получила подобен отговор и от държавните служители в Брюксел.

Действително не мога да направя абсолютно нищо й казал министърът на външните работи. С Алжир нямаме подобно споразумение.

И след като договор липсвал, белгийското правителство отказало да упражни натиск върху алжирците по този случай, да не говорим, че в момента се подготвяла голяма сделка с алжирски природен газ за Белгия.

Все пак правителството се свързало с Ан-Мари по неофициален път и информацията била следната: „Трябва да се направи нещо, казал й високопоставен държавен служител, но не можем да го направим по официалния ред."

На Ан-Мари й било писнало от бюрократични разтакавания.

Ако се чака решение по официалния ред, ще минат години оплакала се тя. Децата не можели да стоят безкрайно в Алжир: едното от тях вече изпуснало учебната година. Ан-Мари решила да осъди държавата, за да превърне този случай в прецедент. Щяла да замине инкогнито за алжирския град Анабас, който се намира близо до границата с Тунис, заедно с един журналист. Шофьор, нает в Тунис, щял да вземе децата от дома им и да ги отведе при нея. Ан-Мари и журналистът щели да се престорят, че са родителите на децата, и да ги изведат от страната, където щял да ги чака съпругът й, а след това да отлетят за Белгия.

Планът се провалил. Някой информирал алжирските власти за намерението на Ан-Мари и тя била арестувана при пристигането си в Анабас. Полицията спряла туниския шофьор минути след като бил взел децата и те били върнати на роднините им. Самите деца нямали ни най-малка представа какво става и щели да го научат много по-късно.

Ан-Мари и журналистът прекарали една нощ в Полицията, а после ги преместили в хотел^ където останали под домашен арест още шест дни. С тях се отнасяли добре („Не бийте тази жена!", помолил белгийският посланик), но нямали никакъв контакт с външния свят. Ан-Мари се бояла да не се случи най-лошото: скандалът да съсипе политическата й кариера и да я вкарат в затвора.

223

В опита си да излязат с чест от положението, алжирските власти настояли майката да замине за Белгия сама, а бащата и децата да я последват седмица по-късно в присъствието на телевизионни камери.

Ан-Мари се радвала много, че най-сетне децата ще могат да се върнат у дома: на път към Белгия обаче си помислила с тъга, че това е последната й политическа мисия. На летището в Брюксел я посрещнал приятел, когото попитала:

Сега направо в затвора ли отиваме?

Шегуваш ли се? отвърнал той. Ти си героинята на деня.

Това била самата истина: за ареста на Ан-Мари писали на първите си страници всички европейски вестници. В нейно отсъствие тя се превърнала в център на вниманието. Възхищавали й се като на рядко срещано явление политик с голямо сърце. Вместо даг прекъсне политическата й кариера, нейната „престъпна" постъпка я издигнала на още по-висок пост. Скоро след случилото се станала представител на Белгия в европейския орган, който щял да работи за обединението на континента през 1992 година.

Когато попитах завърналите се в своята родина деца какво мислят за смелата постъпка на госпожа Лизен, те ми отвърнаха без колебание: „Страхотна!"

Във Франция „Алжирските майки" не били постигнали никакъв напредък. Имало всички изгледи да се смята, че е настъпил моментът френското правителство да обсъди и сключи двустранен договор с Алжир, отнасящ се до отвличането на деца от единия родител. През март 1986 година обаче френските социалисти загубили изборите и на власт дошло ново правителство. Моментът бил изпуснат.

224

На първата годишнина от окупацията на френското посолство Мари-Ан Пинел и другите майки се събрали да отпразнуват случая в Париж. Когато един от репортерите я запитал направо дали Амар желае да напусне Алжир, Мари-Ан се свързала по телефона с музикалния магазин, в който работел синът й. Амар вдигнал слушалката и изрекъл на един дъх: „Тръгваме си."