Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

- Боли, майко ... - пошушна Ния и това не беше глас, а едвам чута въздишка.

Ох, много боли...

- Боли, чедо... - попритегли Султана ръцете й. - Още малко, сине ... още

малко ... Стискай зъби.

Манда и Кочовица се задъхваха - Ния цяла се отпусна в ръцете им. После тя

неочаквано се позадържа на нозете си, направи няколко стъпки по леглото и дори

стъпи долу, на пода, но пак се отпусна съвсем, загубила съзнание, главата й

увисна назад. Тя глухо простена, по нозете й потече влага и бързо намокри

чаршафа върху постелята.

- Сложете я, сложете я пак да си легне! - викна бързо Султана, после

въздъхна: - Хайде, господи ... белки започне веке.

Манда и Костадиница сложиха удобно в леглото Ния и се дръпнаха. Костадиница

рече:

- Там, у нас, на село, се така правят, когато иде мъчно. Изправят я и я

- Ти не си се сетила ... ето аз се сетих... - промърмори Султана и после

каза: - Хайде сега, излизайте.

След малко влезе бабата и започна от вратата:

- И аз знам така... помага. Ама и в ръцете ти може да умре.

Султана потрепера чак до петите си. Боже мили ... да се случи такова нещо!

Още един път да й се случи... в ръцете й! Обърна се с цялото си тяло, мъничка

вече, стопена от годините, и ужасът, който изеднаж бе оживял в нея, беше още в

очите й. Присвитата й твърда брадичка потрепера:

- Като си знаела, защо не дойде да помогнеш! Нели си баба, затова сме те

повикали ... Аз ли требваше! ...

- Ами ти се захвана. Пък и не смея аз много... чужда челяд е, сичко може да

се случи.

- Моето сърце да не е от камен! Чужда челяд... не те боли. А като е твое, и

в огъня ще влезеш направо ...

- Казаха ... водата изтекла.

- Изтече.

- Е, харно, харно ...

Силен вик отеднаж заглуши треперливите гласове на двете стари жени. Султана

махна с ръка на бабата и бързо се отпусна на колене до леглото на родилката . ..

Детето се роди едва привечер. Беше мъничко, посиняло момченце, но с голяма

глава. Султана Глаушица промърмори някак сърдито:

- Глауш . . .

Ала новия Глауш беше като мъртъв й бабата трябваше да го съживи с няколко

плесници на коравата си ръка. Чу се тъничък, слаб гласец.

Доста късно през нощта на портата се почука нетърпеливо. Излезе да отвори

Костадиница. Беше Лазар.

- Що става... как е Ния? - попита той бързо и едвам дочака отговора на

Костадиница.

- Хайде да ти е живо! Момченце си имаш.

- А Ния ... Ния?

- Ния спи.

На вратата на къщата го посрещна Султана.

- Майко ... - прозвуча в ушите й гласът му, както някога, преди много

години, когато беше още малко момче. - Ти тука ли си!

Старата жена си помисли за миг: "Те секогаш се втурват тъй към майка си ...

децата. И когато станат ей такива мъже. Със същия глас. Секогаш, когато ги

подгони беда ..." Тя каза гласно:

- Да ти е живо. Мъжко. Ей с такава глава. Глауш!

- Ния, майко, Ния ... Казаха ми зле била ...

- Не е зле. Ти затова ли тичаш! Кой ти каза чак там, на село .. .

- Братучедите в Гранче. Кочо казал днеска и... Там бех аз днеска.

- Е, поизмъчи се тя. Спи сега. Едвам успехме да й дадем малко млеко.

Веднага заспа. Душа не й остана.

Лазар въздъхна издълбоко.

- Ех, деца, деца ... - скри своята въздишка Султана.

Влязоха вътре ...

Цяла една неделя Ния не можеше да се съвземе от изтощение - изтекла бе

много кръв от нея. Новороденото плачеше почти непрекъснато. С тъничък, жален

гласец. Искаха да го отделят от Ния, но тя не даваше; все питаше за него или се

ослушваше да чуе жалния му плач. И сама плачеше без глас, с дребни оскъдни

сълзи. А Султана все между тях - болната майка и немощното дете.

- Е защо плачеш сега, щерко ... Ето сичко мина.

- Ох, майчиде... Не го ли чуваш как плаче, като че ли ще плаче през целия

си живот.

- Гледай ти, що говориш! Ами и то си има мъка. Човешките мъки започват още

от първия час.

Завиваха го в памук малкото; хранеха го повече с млака, сладка водица. На

втория ден го сложиха на гърдите на майка му и то повече заради нея - да не би

да се запушат гърдите й, пък и да потегли то, че млякото на майката едвам се

процеждаше. Султана не спеше по цели нощи. Ту ще погледне синкавото, безкръвно

лице на снаха си, ту жалният плач на новороденото ще прониже ухото й, ще я

стресне в едва що надвилата я дрямка и кому по-скоро да помогне... А и Лазар се

прилепи към нея с тревогата си, с мъката си за Ния - за детето все късно си

спомняше, дори и когато чуваше гласеца му. Всяка вечер идваше и Стоян,

подсмърчаше разтъжен, та Султана и него трябваше да успокоява. Пък и Неда - и тя

се пулеше в нея с уплашени очи, забравяше яденето на огъня, забравяше да налее

вода от чешмата. Като че ли само тя, престарялата вече жена, не се плашеше за

снаха си, не жалеше внучето си, не се уморяваше. Ама нали можеше да държи

сърцето си ...

Към края на неделята Ния започна да се съвзема, дойде по-обилно и млякото

й. Малкото продължаваше да плаче - плачеше непрекъснато, докато беше будно.

Поспи час, два и отново започне. Когато го развиваха, трепереше цяло в памука,

тъничките му ръце и крачка едвам се присвиваха от слабост... Само лицето му

бързо се изчисти, побеля, а на високото му чело блестяха цяло снопче златисти

косички.

Детето беше на гърдите й. Лазар го посочи с поглед:

- Как ще го кръстим, а, Ния...

- Не знам. Ти кажи.

- Борис. Така мисля аз, Ния. Какво ще речеш?

- Нека бъде Борис, щом искаш.

- Да бъде силен мъж, борец. Ния помълча малко и рече:

- Аз искам да бъде добър човек, чист и хубав.

- Е, е - обади се от другата страна на леглото Султана. - Какво сте почнали

като наречници! Силен да бъде, хубав... Каквото сърце му е дал господ, такъв ще

бъде. Оставете го сега детето да си глътне майчино млекце. Друго сега не му

требва. Ни име, ни хубост. Мочко! Само плаче и моча. Майка му не може да мигне

от него... Майка. Нема да има за нея веке ни мир, ни сън. Уф ... И аз като некоя

наречница!

Към края на следващата пролет, вече пак пред ново жито, Лазар Глаушев

изпразни до дъно хамбарите си - и тия в дюкяна, и тия в бащината му къща, и тия

в Бенковата къща, дето сега стопанин беше общината. Той взе тефтера си и

сметката беше ясна, тръгнал бе предната година с четиридесет лири по селата, а

закупи от селяните "на почек" за триста и осемдесет лири; разплатил се бе на

селяните, отделил бе и петдесет лири, които взе от Георги Баболев срещу накитите

на жена си, останаха му чиста печалба тридесет и четири лири. Да не беше

прекъснал закупуването поради раждането на детето си, би могъл да закупи повече

и повече да спечели. Изпревариха го и го надминаха други закупвачи, най-вече

новите съдружници Таки Брашнаров и Георги Баболев, макар мелницата им още да не

беше напълно построена. Стискали бяха те с Ния здраво всяка пара, но до

следващата вършитба той не можеше да задържи повече от двайсетина лири свои

пари. Като се навърши година, откакто бе взел петдесетте лири от Георги Баболев,

той взе тия пари и отиде при младия търговец.

- Нося ти, Георги, колкото ти дължа. Ето. Ама мене още ми са нужни тия

пари. Можеш ли да ми ги оставиш за още една година? Нанизите и пръстените, то се

знай, ще стоят пак у тебе.

Що бяха за Георги Баболев петдесет лири? Баща му Миро Баболев не беше успял

да увеличи богатството си, но не беше го намалил и те сега заедно с вдовицата на

Ицо Баболев имаха пак - в имоти, в стоки и пари - до шест милиона гроша. За

мелницата бяха дали досега над три хиляди лири за своя дял, но и то не беше

преголяма сума за тях. Мелницата още не работеше, ала работеше магазинът им

непрекъснато. Не отговори Георги Баболев направо на въпроса му, а рече:

- Пак ще ти кажа аз, бачо Лазаре: ела да работиш с нас

- Не, Гьорче. С Таки аз не мога да работя заедно. Той и миналото лето

казвал на селяните да не ми продават жито. Защо? Що му влиза нему в работа да ми

пречи по тоя начин? И търговията требва честно да се прави. Има и друго, Георги:

както и да ме наредиш ти при вас, аз ще ви бъда като слуга. Не ставам аз слуга

никому, докато ми е здрава главата и ръцете ми са здрави.

- Защо слуга, бачо Лазаре! Съдружник ще ни бъдеш. Ще те оставим ти да

закупваш житото от целата наша околия.

- Съдружник, ама пак с твои пари.

- Ами как ще вървиш срещу нас, бачо Лазаре? Ние ще закупим сичко, до зърно.

- Се ще остане и за мене.

- Е, повеке нема да ти говоря - махна с досада ръка Георги Баболев.

- Кажи сега за тия петдесет лири.

- Да ти ги оставя за още една година, щом искаш. Ама тоя път ще ми платиш

лихва.

- Колко?

върнеш петдесет и пет лири и ще вземеш наниза и пръстените.

Лазар отвори дума и в общината за своя дълг

- Не съм забравил и нема да забравя, ама пак не мога да върна нищо.

Тоя път се дигна по-голяма врява; позабравили бяха людете защо бе направил

тоя дълг Лазар и че би могъл да го скрие. Стана дума дори да му отсекат лихва.

Той веднага се улови за тая дума, макар да я изрече само един от общинарите:

- Е, харно. И лихва, щом искате. Кажете колко лихва ще ми вземе общината

...

Никой не се реши да повтори тая дума.

по-големия син на Кочо, имаха и две момчета като калфи. Нямаше го някогашния шум

и тропот ни в дюкяна на Глаушевци, ни в цялата казанджийска чаршия.

- Виждам ... - започна Лазар. - И на вас не ви е лесно. Ама не мога да ви

върна сега петдесетте лири.

Дядо Стоян дигна към него сините си, поизбелели вече очи и все влажни бяха

те от някое време, сълзяха:

- Кой ти иска пари! Не знайме ли как ти е и тебе? Кочо нищо не рече за

парите, но взе да се оплаква:

- Немаме веке работа ни на половина. Се така върви от години, ама откакто

излезоха новите съдове ... хептен веке...

Тогава той за пръв път спомена, че иска да бяга от Преспа.

Лазар се готвеше да посрещне тоя път вършитбата с около седемдесет лири. Но

тъкмо през това време се случи друго нещо. Влезе един ден в дюкяна майстор Дуко,

който бе строил къщата му. Запушиха по цигара и майсторът рече:

- Дошъл съм при тебе по една работа, ама де да видим какво ще кажеш ...

- Хаирлия да е, майстор Дуко! Кажи да видим. Майсторът духна пушък през

провисналите си мустаки:

- Ти нели имаш едно девойче у тебе... братучедка ти е.

- Имам. Братучедка ми е.

- Ами ха да я задомим, Лазаре!

- Да я задомим. Време й е. Стига да излезе добро место.

- Излезло е. По-добро место - здраве. Дошъл съм ти аз стройник за Спирко

Крайчев, терзията. Нели го знайш?

- Знам го.

Лазар се замисли. Шивашкото дюкянче на Спирко Крайчев беше наблизу. Кротък,

смирен момък беше Спирко и добър майстор в занаята си; преди време той бе ушил

панталони на Лазара. А на Неда отдавна й беше време за женитба. Но една сватба

сега. .. А Крайчев може би ще иска и зестра в пари... Лазар попита:

- Знай ли ни момата Крайчев?

- Ами, ами... Нели той ме праща.

- Ще требва да попитаме и нея.

- Ти я попитай, ама те се знаят.

- Знаят ли се? - усмихна се Лазар. - Я виж ти...

Неда!

Сватбата стана в неделята преди богородични пости. Лазар похарчи за Неда

Спирко Крайчев прилепи още една стаичка към къщурката си, купи си и нова шевна

машина. Капиталът на Лазара значително намаля, но можеше ли той да застане на

пътя на братовчедка си заради своите сметки?

В деня на Недината сватба за пръв път се чу из цяла Преспа свирката на

новата мелница. Много народ отиде там да гледа как работеха машините. Мелницата

беше цяла от червени тухли, високо се издигаше коминът й. Как бяха го направили

пустите му майстори, като свещ нагоре, а имаше до тридесет и пет метра! Широкият

двор се изпълни с народ, влизаха людете и вътре да гледат. Те, машините, като да

бяха живи. С огън. Какво ли няма да измисли човек! И желязото ще завладей, и

огъня... И свирката пак:

УУУУ--

там Таки Брашнаров и рече горделиво:

- Отсега нататък преспанци нема да имат нужда от часовник. Нашата мелница

ще свири секи ден по три пъти: сутрин в дванайсет, на обед в шест и вечер пак в

дванайсет часа.1

Така и навикнаха преспанци да познават времето.

Още преди да почне вършитбата, Лазар научи, че Таки Брашнаров и Георги

Баболев - новите мелничари - събирали закупвачи и ги пращали по селата, а сами

ходили по преспанските бегове и агалари да купуват още отсега житото им. Васил

Марков влезе при Лазара и му каза:

- Таки, брат ми, се хвали в къщи, че ще те съсипе. Където даде Глаушев,

казва, пара, моите люде ще дадат два пъти повече. Зърно нема да му дам да

закупи. Така се хвали.

---

постоянна вражда. Старият Брашнаров бе умрял и Таки сложи ръка върху цялото му

богатство. Когато по-малкият брат поиска дела си от бащиния имот, Таки му

отвърна:

искаш ти! Не си внесъл в къщи ни един грош и сега искаш наготово да ми станеш

ортак. И татко, откога още не го биваше за никаква работа и сичко аз съм

печелил. Ти по Русия скита и с пушка дойде тук, ама благодари, че си ми брат. И

ти можеше да увиснеш като оня, смахнатия Вардарски.

Той му призна право само върху част от бащината им къща. И му повтаряше

великодушно:

- Това ти е от баща ни. Твоето не ми е нужно мене.

- Не ми е нужно и мене твоето богатство - отвръщаше му по-младият брат в

честите им разпри. - Дай ми само да отида да довърша науките си, да свърша

университет в Русия.

- Продай си дела от къщата.

- Купи го ти...

- Мене не ми требва. Имам си аз свой дял.

А никой друг не искаше да купи дела на по-малкия - кой би влязъл да живее в

една врата с Таки Брашнаров? Отделно живееха и двамата братя - всеки в свои

стай. Майка им - между двамата, но повече беше склонна към по-големия. Васил,

по-малкият, се отказа и от общото фамилно име - наричаше се на баща си: Марков.

- Бачо Лазаре - оплака се той и сега от брат си: - Вълк е той, а не човек.

Пази се ти от него.

- Ще се пазя, Василе.

Нямаше и с кого да сподели тревогите си Лазар по това време. Негов

изповедник открай време беше Ния. С нея делеше той всичко и колко пъти бе му

давала добри съвети или тъй, някак си по женски, ще го насочи, ще го подсети.

Сега той не искаше да я тревожи със своите грижи. Имаше си тя свои грижи и

по-големи за една майка: детето им беше все болнаво. Не растеше, както всички

деца. Наближаваше да навърши година, а още не можеше да се изправи на нозете си,

дори не можеше да седи по-продължително време. Все протяга ръчички към майка си

- да го вземе в скута си или на ръце. И проплаква - тихо, жално. Боли го нещо,

мъчи го, а не може да каже. Нямаше и спокоен сън, проплакваше и нощем. Никога

няма да огладнее, да заплаче от глад, да се нахвърли. Залапа гърдата на майка

си, сложи ръчичка отгоре и така стои, едвам ще се сети час по час да глътне от

майчиното мляко. Стои така и гледа майка си в очите. Косите му се бяха сгъстили

и бяха като златно калпаче на главата му. Приличаше на майка си, но приличаше и

на дядо си Стоян Глаушев - още отсега беше по-голяма главата му, с изпъкнало

чело. И очите му бяха сини като очите на дядо Стояна.

- Гледай ти стария дъркул! - чудеше се старата Глаушица. - Прероди се во

внучето си...

Тя може и да позавиждаше малко, че внучето не приличаше на нея, та все за

тая прилика с дядо Стояна приказваше и не можеше да се начуди . . .

Щом чу за злите закани на Таки Брашнаров, Лазар реши да заложи къщата си

или дори да я продаде, за да има повече пари. Как ще излезе да се бори с новите

мелничари с шестдесет лири в кесията си! Въпреки заканите на Таки, ще се намерят

селяни и нему да продадат жито; най-малко роднините му от Гранче, а имаше той и

други приятели по селата. Но как ще иска от тях да му дадат житото си по-евтино,

пък и на почек? Нали казал Таки, че ще го плаща по-скъпо от него, и то се знай,

пари на Таки не му липсват ... Ходи Лазар при всички по-заможни преспанци да

предлага къщата си. Искаше четиристотин лири, колкото бе похарчил за направата

й, а тя имаше и място повече от един долюм, и чешма в двора. Никой не искаше да

я вземе ни под залог, нито пък да я купи. От войната насам чаршията беше все

замряла, не бяха малко пари четиристотин лири и никой от по-заможните не искаше

да ги затвори в къща, да ги извади от ръцете си. А колцина бяха по-заможни в

Преспа - едва ли десетина души в цялата чаршия.

Тъкмо по тия дни в дюкяна на Лазара влезе Атанас Кривиот. Все същият си

беше Атанас - едър и як, мъж, само бе станал още по-сиромах през последните

години, откакто бе излязъл от затвора. Отдалеко личеше сиромашията му, нямаше,

види се, да си купи и един фес за два гроша, та бе вързал голямата си селска

глава с кърпа,

- Що има, Атанасе... - посрещна го Лазар. - Отдавна не съм те виждал. Ха

седни да свием по една.

Виждаше се, че Кривиот отдавна не беше пушил, та си сви дебела цигара от

Лазаровата тютюнева кутия - своя кутия той нямаше.

- Ще сбираш ли жито тая година, бачо Лазаре?

- Ще сбирам, Атанасе. Нели това ми е работа.

- Земи ме да ти помагам, бачо Лазаре. Кривиот държеше гласа си, но очите му

молеха с

ти помощник . .. Той не знай, сиромашкият, че и аз едвам се държа ..." И каза

гласно:

- Атанасе... немам аз, брате, работа за двама. Докато ходя по селата, ще

Но Атанас не искаше да се пусне лесно от него:

- Сички ме знаят там, по селата, нели знайш. С половината поле съм свой. Ще

намерим жито, колкото искаш, и по-евтино. Нема нищо да ти искам аз, колкото ти

се откъсне от сърцето ...

Замисли се Лазар. Запали втора цигара. Ами Атанас Кривиот наистина можеше

да му бъде полезен. Колкото имаше той свои люде в полските села, Кривиот имаше

два пъти повече. Нали там бе израснал Кривиот, нали оттам бе дошъл! Там бяха още

и другарите му, с които уби Хайредин Арап ага...

- Колко ще ми искаш, Атанасе. На чисто да си бъдем.

- Казах ти: на тебе оставям. Не те ли знам кой си? Ако извадиш повеке,

повеке ще ми дадеш; ако извадиш по-малко - по-малко ще... Ако не извадиш нищо -

за махна Кривиот едрия си кокалест юмрук и го тръсна във въздуха, -г нема нищо

да ми дадеш! Не ме пъди, бачо Лазаре...

Лазар сложи ръка върху коляното му: - Нема да те пъдя. Ама така да знайш:

може и нищо да не извадим ние с тебе.

Посегна Кривиот да си направи втора цигара и големите му ръце трепереха от

вълнение и радост. Погледа го Лазар и току извади и му даде две лири:

- Скоро ще тръгваме... да оставиш у дома некой грош.

Сега Кривиот се просълзи. И призна:

- От два дни, бачо Лазаре... дома нема ни щипка брашънце. . .

Като сключи неочаквано Лазар Глаушев такова съдружие, дойде му на ум и за

друго съдружие. В Преспа имаше още шестима житари, по-средна ръка люде като

него, и единият от тях беше турчин. Те всички бяха еднакво застрашени от

Брашнаров и Баболев, които искаха да закупят житото от цялата околия. Лазар ходи

при всеки един от тях, по един път и по два пъти, предложи им да направят общо

съдружие. Все това им повтаряше:

- Като сме заедно, по-лесно ще се борим с Брашнаров и Баболев, ще; успеем и

ние да закупим по нещо, а така, един по един, те лесно ще ни прегазят.

Неколцина от житарите веднага отказаха:

- Секи с късмета си, Лазаре. ..

Другите доста се позаслушаха в думите му, но и те отказаха. Само турчинът

се съгласи, по-после и той се отказа: беговете и агаларите нямаше да го оставят

без жито. Като чуха двамата нови мелничари за тия опити на Лазара да сдружи

срещу тях всичките преспански житари, и двамата открито му се заканваха. Георги

Баболев дойде в дюкяна му:

- За тебе нема полза, бачо Лазаре, да тръгваш срещу нас. Сега Таки хептен

ще те съсипе.

- Таки... ами ти? - навъси се Лазар и не дочака отговора му: - Така -не се

живей с людете, Георги, така не се работи ... Ще ме съсипе . .. защо? Немам ли

аз право на един залък хлеб? Во секо нещо требва да има чест и човещина .. .

- В търговията, бачо Лазаре ...

- И в търговията.

- Ама и ти си тръгнал да събираш срещу нас...

- Тръгнах, като научих, че Таки се готви да ме съсипва ... и мене, и сички

като мене. - Той усети как заигра сърцето му и повиши глас: - Ще ме съсипе, а?

Де да видим!

Младият търговец присви устни насмешливо:

- Ти значи, поемаш ръкавицата.

- Що е то ... аз ръкавици не нося.

- Аз, бачо Лазаре, те обичам и те жаля. Ти си патриот човек и ...

- Немой да ме жалиш, не ща да ме жалиш. Но

аз ще бъда честен търговец, млади момко. Парите и богатството не са

най-важното нещо на тоя свят. И не са трайно нещо те, парите...

Тоя път Лазар тръгна по селата няколко дни по-рано и като да излизаше на

бойно поле. С него тръгна и Атанас Кривиот. Най-напред влязоха в Гранче.

Роднините му го посрещнаха сдържано и все въртяха очи, кривяха голи

вратове, не смееха да го погледнат.

- Много работа, Лазаре ...

- Е, то се знай. Вършитба. - И той попита: - Колко жито ще ми дадете тая

година?

Отговори един от братовчедите му:

- Ще овършите. Ще си приберете вашето, както сека година Нели знам, не ни е

за пръв път. Кажете колко жито ще ми дадете и аз сега засега нема да ви дам ни

пара. Ще ме чакате.

Лазар говореше с твърд глас, но и братовчедът му се сопна:

- Не можем да те чакаме. Пари ни требват. Малко ли чакаме вършитбата цела

година!

Лазар го улови за пояса, поразтърси го:

ви го платят по-скъпо от мене. А вие ще ме предадете ли, за да земете два гроша

повеке? Слушай сега и друго нещо да ти кажа: и аз ще ви платя толкова, колкото

ще ви плащат другите. Само едно нещо искам от вас: да ме почакате за парите.

Той остави роднините си и замина с Кривиот за съседното село. Ден след ден,

те обиколиха почти всички села от двете страни на битолското шосе. Навсякъде