Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

Лазар се огледа:

- Нема тука друг фес, не виждам. Моят само...

- Задигнали ми го гаджалите. Нов беше още. Ама ... нема да ми е нужен

повече - и той грижливо оправи превръзката на сляпото си око.

Лазар помълча малко и рече:

- Ти що... нема да мислиш за най-страшното. Бесилка и не знам що. Нищо се

не знай. Нели знайш що са казали старите елини: докато съм жив - жив съм, щом

умра - нищо нема да усещам.

Вардарски се вгледа строго в него:

- А ти що мислиш ... Че се плаша ли? От нищо не се плаша. И от бесилка не

се плаша. Още по-добре ще бъде да умра. Да беха ни избили сички там, при конака.

Да се знае, че сме се дигнали да умрем!

Учителят рязко извърна глава към прозорчето. По бялата превръзка на главата

му бе избило неголямо кърваво петно. Лазар почувствува как се надигна топла

вълна в гърдите му от умиление към тоя човек, но нищо не рече и нито го докосна

с ръка.

Вън се чу тропот и врява. Дали бе дошло време да ги пущат в двора? Скоро

това - пак тропот и врява.

- Знайш ли що е това? - рече Лазар и не дочака отговор: - Чини ми се, нови

затворници водят тука.

Докъм обед вратата на тъмницата се отвори още много пъти. Заптиетата

довеждаха преспанци на цели групи и ги затваряха по каушите. Напълни се с нови

затворници и каушът на Лазара, напълни се и тремъг вън - чуваше се през вратата

глуха врява на много люде. Сега стана всичко шумно - новите затворници

разговаряха един през друг:

- Тая сутрин некои нападнали конака. Имало и руски войници с них! Наши

люде, ама руски войници. Камбаните биели да се дига целият град, ама що - людете

немат оружие! Дипнали се сичги турци от махалата, да бранят конака. Нашите

побетнали. Паднали там двама, убили ги турците. Сега в затвора има до двеста

души. Турците от къща на къща. Прибират. Чаршията вън е затворена ... Що ли ще

става!?

- Двеста души - повтори ядно Вардарски. - Да беха излезли тия двеста души

В кауша стана тихо. После някой хитро, предпазливо попита:

- Ти ... даскале ... там ли беше?

- Бех - отговори бързо Вардарски и добави: - Там ме хванаха турците.

- Аха - отвърна сговорчиво същият глас: - Така рекоха и в града.

- Оставете това - рече остро Лазар и повиши глас: - Сега, братя, като сме

тука, кой каквото чул, видел, за себе си да го знай. Ще ни питат, ще ни

разпитват, може и да ударят некого, ама нема и що да ни правят, като са ни

сбрали толкова люде. Ако вземем да приказваме много, може и да пострада некой от

нас.

излязат с оръжие.

Няколко дни по-късно в затвора бяха докарани и селяни. После заптиетата

почнаха да извеждат по двама, по трима от затворниците и ги водеха на разпит в

конака. Затворът взе да се изпразва. Повечето от затворниците след разпита

биваха освобождавани. След около два месеца време, доста късно следобед един

ден, в двора на тъмницата бяха изведени Лазар Глаушев, Вардарски, Аце Кутрев,

Атанас Кривиот и още двайсетина други преспанци, но между тия двайсетима мъже

нямаше нито един от участвувалите в нападението срещу конака. Двама цигани

ковачи оковаха в тежки вериги двайсет и четиримата затворници, по четирима ръка

за ръка, в шест редици. На първата редица бяха Лазар, Аце Кутрев, Атанас Кривиот

и Вардарски. Учителят бе дигнал високо рошавата си глава, раната му беше вече

оздравяла, но един нов белег личеше към края на широкото му чело, над сляпото

око. Тъмничарят Фаик онбаши бе им пошушнал:

- Ще ви водят в Битоля. Пеша.

Никой от затворниците не се обърна към заптиетата наоколо да се оплаче, да

поиска нещо. Битоля - е, харно, нека бъде в Битоля!

- Не искам, как ще докуцам аз, бачо Лазаре... - рече Кривиот.

Лазар се приведе напред да го види:

- Не бой се, Атанасе. Яка кост си ти. И полека ще вървим ние, полека.

Беше към края на месец юни. Дългият летен ден нямаше край. Накараха

затворниците, както бяха във веригите, да насядат край стената на затвора. И

едва като се стъмни добре, петнайсетмина въоръжени заптии на коне ги подкараха

край конака, през чаршията, на път за Битоля.

Старият битолски зандан беше пълен със затворници от целия вилает.

Преспанците бяха освободени от веригите и едвам успяха да се настанят в един

широк кауш, и той пълен - човек до човек. Имаше тук люде от Охрид, Струга,

Дебър, Кичево, Ресен, Прилеп, Лерин, от костурските села и от други села по

целия вилает, от самия град Битоля.

Лазар Глаушев и Вардарски лежаха един до друг и толкова беше мястото им

край стената - колкото да лежат на едната си страна. В претъпкания чауш не

можеше да се диша от задуха и смрад. Срещу вратата на кауша светлееха две

прозорчета с железни решетки със зацапани стъкла и бяха плътно затворени. По

телата на неволниците и по пода, по стените, по тавана пълзеше безбройна гад -

дървеници, въшки, бълхи, паяци, стоножки, мокрици... Нощем тъмничарят запалваше

мъничка газена ламба с опушено стъкло, близу до вратата беше сложена ръждясала,

воняща тенекия, в целия кауш имаше само една стомна и щом я донесеха пълна с

вода, веднага тръгваше от ръка на ръка, а после стоеше цяла нощ празна там, до

вонящата тенекия. Всяка сутрин на затворниците се раздаваше по половин войнишки

хляб.

На втория или на третия ден Вардарски рече тихо на Лазара:

разправяше за търпението на руските войници. Посред зима горе, на Стара планина.

Без огън, без дрехи, без храна. Дрехите замръзвали по тех. Да видим сега ние

тук. Ние пък от горещина ще измрем, без въздух. Но ...

И той скочи, присвил глава между рамената си, сякаш дебнеше да се хвърли

върху някого. Някои от налягалите наоколо затворници се загледаха в него с

любопитство - очакваха да видят какво ще направи: толкова еднообразен беше

животът тук, че дори и едно по-рязко движение привличаше вниманието им.

Вардарски тръгна стремително, направо през налягалите на пода, стъпи върху

ръката на един, прескочи с нога друг, който бе седнал да се пощи, дигнаха се

след него викове и гневни думи. Протегнал напред тънкия си врат, Вардарски се

улови за железата на едното от прозорчетата, изкриви лакът и в следващия миг се

чу трясък и звън на счупено стъкло. В кауша настана тишина, като да изтрещя

внезапно гръмотевица. Някой тихо рече:

- Ами сега?

В гласа му се долавяше страх, но и доволство. Друг

по-нататък викна:

- Що направи бре, човече! Сега сичките ще ни накажат. Не дават да се

отварят прозорците.

Вардарски стоеше до прозореца и жадно вдишваше нахлуващия пресен въздух, а

край едната страна на лицето му полъхваше друга - топла, воняща струя, откъм

вътрешността на кауша. Раздвижилият се въздух дигаше по главата му дълги,

сплъстени кичури коса. Вардарски се обърна и огледа целия кауш, това купище от

ръце, нозе, глави, обърнатите към него нечисти лица, втренчените погледи.

- Дишайте сега - рече той глухо и се върна на

мястото си.

Лазар го погледна изкосо и нищо не каза. Тъмничарят вече тропаше с ключа в

ключалката на вратата и се втурна вътре настръхнал, с къс, дебел бич в ръката

си; седналите до вратата бързо прибраха нозете си.

- Кой счупи джама бре! Кажи бре!

- Аз - отговори Вардарски от мястото си, без да се помръдне.

- Ти ли, а! Ти ли... - спусна се към него турчинът и дигна бича.

Лазар бързо се изправи на колена между него и Вардарски:

- Ето, чауш (тъмничарят беше обикновено заптие), ето ... плаща! Той си

плаща джама, не искаше да го счупи.

Тъмничарят зърна едрата бяла меджидия в ръката на Лазара, после изкриви

поглед към Вардарски, но ловко прибра метгджидията:

- Да не смейш друг път... кокалите ти ще изпотроша!

Лазар плащаше стъклото двайсет пъти по-скъпо и тъмничарят побърза да си

излезе. Като се дръпна Глаушев отново на мястото си, тихо продума:

- Ти немой друг път, че скъпо излезе... Имаме само две меджидии още.

- Защо му даде толкова пари ...

- Да го оставя да те удари ли?

Вардарски мълчаливо го погледна, в окото му просия мека, топла светлина.

После рече:

- Какъв си... здрав, умен, чист човек.,, спокоен ...

Лазар стеснително побърза да го прекъсне:

- На секо нещо требва да се гледа ясно... ама то, човек не може да не

сгреши.

- Аз... винаги съм грешил много - въздъхна Вардарски, но някак

вървел право, по правия път... Кой знай пък дали и това е верно

Той млъкна. Мълчеше до него и Лазар. Всеки се понесе подир мислите си.

Откакто го заловиха турците с ранена глава край стените на конака,

Вардарски често се връщаше в мислите си към своя изминал живот. Той вече не

виждаше свое бъдеще - каквото оставаше пред него, смяташе го за бързо, неизбежно

и някакво общо заключение на живота му. Дотук бе стигнал той, по-нататък нямаше

да отиде, оставаше още да свърши добре, оставаше само краят...

Кой редеше и нареждаше човешкия живот? Бог или... Не бе наредил добре

неговия живот. В целия негов живот - мислеше си той - винаги бе липсвало по нещо

много важно. И острата му, жива, буйна мисъл се стремеше да разбули загадката на

собствения му живот: в неговия живот никога не бе имало радост, чиста, здрава

радост. Не идеше ли всяко зло от сиромашията, в която се бе родил, и от лошия,

разбъркан, нещастен живот на всички люде около него? В какъв мрак преминаха

детските му години, а толкова ясно слънце грееше до него - майка му; тяхната

бедност помрачаваше целия им живот, и неговия, и нейния. После той се сблъска с

господарската злина на турците, също и с робската несрета на своите, с

покорството им, с робския им страх, с робската жажда за живот и страха за жалкия

им живот. Там беше и сиромашията им, Оттам идеше злото в неговия живот, в техния

живот, оттам идеше тая неизлечима тъга в сърцето му, която помрачаваше, отравяше

всяка радост. Какво бе постигнал той в живота си, докъде бе стигнал? Едва бе

направил няколко стъпки и чувствуваше, знаеше, че тъкмо оттам нататък започваше

истинският живот, отваряха се необятни простори в светлина и невиждана хубост.

Докъде бе стигнал той в науката? Едва бе вкусил от нея, колкото да знае каква е

нейната сладост, и цял живот да жадува, да копнее за нея, едва бе надзърнал в

страниците на книгите, едва бе стигнал до няколкото прости струни на тамбурата

си ... Да беше успял да отиде в Русия, или във Виена, или в Липиска, или... Той

бе стигнал до село Ерекьой край Бруса, в Анадола и бе ходил толкова години по

света с едно око.

А Ния ... От тринайсет години беше тя в живота му. Друго едно слънце, като

майка му някога, като майка му и сега, в неговите спомени. Още по-хубаво слънце,

изгряло високо на неговото небе, високо горе, недостижимо високо и той не може

да му се радва свободно, с цяло сърце. Гледа хубостта му, чувствува топлината му

скришом, като крадец. Ния беше чужда жена, беше жена на тоя човек до него,

най-близкия му другар, ето и сега рамото му, коляното му се допираше до него,

братски - в общата неволя. Той не мразеше Лазара, не му завиждаше - достоен беше

Лазар за нейната обич и по-достоен от него, само понякога неволно се надигаше в

сърцето му горчилка и подло желание да го засегне някак, да го нарани. Това

ставаше против волята му и също помрачаваше чистата му радост от Ния, от нейната

хубост. Щом не можеше да я обича открито, да очаква взаимност, защо не можеше да

запази скритата си обич чиста от всякакъв грях, от всяко греховно пожелание?

Имаше мигове на греховна сладост, когато против волята си я пожелаваше,

потрепваше ръката му в неукротимо желание да я докосне, замечтаваше се той за

близост с нея. Щом беше непостижимо далечна за него и толкова хубава и чиста,

защо не бяха и мислите му за нея винаги чисти, та да се радва с чисто сърце на

своята скрита обич? За любовта си към Ния той не търсеше ни бога, ни друг някой

разпоредител с човешкия живот, а проклинаше само своето алчно сърце, алчното

човешко сърце, и се боеше от своята тайна, пазеше я от чужди поглед, от чужда

помисъл зорко и с голям страх. Тук никой не бе разбъркал живота му, а сам бе се

заплел и се ненавиждаше за своята греховна страст. Но сякаш скришом и от себе си

той се радваше на своята обич, когато му се случваше да види Ния, да чуе гласа

й, да се унесе в мечти по нея.

Той стисна очи, негли да се скрие от Лазара - стори му се, че Лазар можеше

да прочете мислите му и с поглед. И тихо промълви с горчивина и съжаление към

себе си:

- Да, да ... И това не е верно, че аз се по правия път...

Още на петия ден след като ги бяха довели в Битоля, извикаха Лазар през

време на следобедната разходка да види майка си. Струпали се бяха много

затворници на оградата на двора и Лазар едвам си проправи път да застане и той

там, до оградата. На три-четири аршина от оградата беше опнато въже и зад него

се бе струпал народ от всички краища на вилаета - мъже, жени, деца, дошли да

видят своите близки между затворниците. Заптиета с пушки непрекъснато сновяха

между оградата и въжето, час по час прибягваше по някое дете, мушнало се изпод

опнатото въже.

Дигаше се шумна врява от двете страни - всеки искаше да каже по нещо на

милия си човек тук, или затворникът - на близките си, които бяха дошли от родния

край. Всеки искаше да каже по нещо особено важно, за което бе мислил преди това

и бе се заричал да не го забрави, а сега за какво ли не се говореше, но това,

най-важното, бе изчезнало от паметта. Всъщност казано бе всичко и повторено, а

това, което изглеждаше недоизказано, забравено, беше мъката, копнежът в тая

неволя. И все това се повтаряше най-често от двете страни:

- Ти не се тревожи за нас, добре сме ние, за тебе,

мислим, че си тука.

-Вие не се тревожете за мене, добре съм, казват, че скоро ще ни пуснат.

В тия взаимни успокоявания и уверения имаше много скрита скръб и много

обич. Гостите на затворниците най-напред предаваха оттатък въжето разните вещи,

които бяха донесли от родния дом - храна, дрехи, - та в първите минути не

успяваха, не се и сещаха да избършат бликналите сълзи. Плачеха и мнозина от

затворниците, но и мнозина се смееха през сълзите си от радост, че виждаха

своите близки. Заптиетата важно пренасяха от едната на другата страна пълни

торби, кошници, вързопи, лакомо ги опипваха и криеха в разкопчаните си пазви

това, което се даваше и на тях като на омразни натрапници.

Султана Глаушева не беше сама - с нея беше и Ния, а с тях стоеше и някакъв

битолчанец, роднина на Ния по майка. Имаше там и други преспанки и преспанци,

дошли и те за своите люде. Лазар дълго гледа Ния, вече отдавна не беше я виждал,

а тя му се усмихваше насреща, но не можеше да се сдържи и очите й плуваха в

сълзи. Той се опита да надвие някак, да провре гласа си през шумната глъчка

наоколо:

в затвора... от сто години.

Той я виждаше ясно, блестяха влажните й очи, а милият глас едвам се чуваше

сред общата глъчка, сякаш идеше от много далеко и всеки миг да се скъса, да

заглъхне:

- Така решихме с майка, заедно да дойдем. Добре ли си ти, здрав ли си ...

Старата Глаушица не криеше мъката си, нито гнева си, че бяха затворили сина

й, нито своето безстрашие и всичко личеше в погледа й, изпод ниско придръпнатата

черна кърпа. Най-напред се погрижи тя да предаде на сина си каквото му бяха

донесли. Лазар викаше отсреща:

- Не ми давай много завивки, майко, само една-две черги, колкото да си

постелем с Вардарски. Много е горещо вътре и нема место за повеке дрехи.

- А това на Аце Кутрев... това пък на оня, Кривио - предаваше Султана

торби, веленца, едно кожухче. - Не могат жените им, сиромашките, да дойдат чак

тука ...

Като предаде тя всичко, видя как прибраха всичко и застаналите зад него

Кутрев и Кривиот, погледа, погледа сина си, па току обърса с края на кърпата

едното си око, после другото. И тук най-напред беше грижата за несретното дете,

а след това идваше мъката и по него.

Говориха те дълго за едно и друго, после Ния рече:

- Ами що не излезе Вардарски да го видим. Добре ли е той ...

- Не го оставяй, Лазаре - подвикна и старата жена. - Нема си никого той ...

- Ей сега ще го доведа - дръпна се Лазар от оградата.

Намери учителя в най-отдалечения край на двора.

- И Ния е дошла... Ела, ела. Искат да те видят.

Вардарски бързо, смутено попипа превръзката на окото си и понечи да тръгне,

но веднага се дръпна:

- Не, не... Върви ти ...

- Ама аз оттам идвам... Тебе искат да те видят. Ще ги пита некой в Преспа

как си, що си ...

- Не, не... Виж на какво приличам. Плашило. Кажи им много здраве.

Не беше само това, че той наистина приличаше на плашило с изпомачкани,

нечисти дрехи, с рошава сплъстена брада и дълги, отдавна нестригани коси. Той не

искаше, не можеше да приеме тъкмо от Лазара тая милост на съдбата - да види Ния

в тия свои най-черни часове. А сърцето му примираше от болка. Лазар погледна

разсеяно посивялото му лице и го остави.

Всеки ден и по цял ден извеждаха затворници от каушите и ги водеха на

разпит. Някои изчезваха по цели дни и после ги довеждаха премазани от бой, с

посинели нокти на ръцете и краката, изпогорени под мишниците с горещи яйца или

надупчени с горещо желязо. Между затворниците, от кауш на кауш, от човек на

човек се носеха приказки, ту пълни със страхотии, ту

пълни с надежда:

- Ще дигнат бесилки. Ще ни пратят на заточение. Ще ни изколят сички тука

некоя нощ...,

- Некой може и да пострада, но не сички, не сички. Консулите нема да

позволят. Руският консул казал: "Никому косъм да не падне от главата, че ние пак

ще прегазим Дунава ..."

Дойде ред и на преспанци. Най-напред изведоха Лазара Глаушев. Двама заптии

го заведоха в една ниска сградата близу до затвора. Минаха през един мрачен

ходник с разкривени, скърцащи дъски на пода, побутнаха го да влезе в малка стая

с единствен, тесен прозорец срещу вратата и целият обкован с гъста, желязна

мрежа. Заптиетата останаха вън, до вратата. Край стената насреща седеше

следователят - дребен, сух турчин в чиновнически, тъмносин сюртук, закопчан чак

до гърлото му. Пред него беше сложена ниска маса, покрита с избеляло зелено

сукно, зацапано на няколко места с мораво мастило. Сложени бяха там широки листа

хартия, стъклена мастилница, зацапана с цели пластове засъхнало мастило, а до

нея, направо върху сукното, лежаха снопче турски, тръстикови пера. Следователят

се загледа продължително в Лазара с натежали клепки и някак отдалеко, а тежкият

пискюл на феса му, увиснал над лявото ухо, безспирно се поклащаше. Без да се

помръдне и едвам отлепил тънките си устни в сянката на редки, провиснали

мустаки, следователят рече на турски:

- Лазар Стоян Глауш ... преспанец.

- Евет, ефенди.1

Следователят продължи все тъй безучастно на своя книжовен турски език:

---

Да, господине.

- Позната ми е цялата ти история. Безполезно е да криеш каквото и да е. Ти

си главатар на Преспа от много години. По тебе са стреляли да те убият. И това

си има своето значение.

Лазар не се сдържа:

- И това ли е моя вина, ефенди?

- Да. И това е твоя вина. Ти не си откраднал нищо, не си убил никого, а

стрелят по тебе да те убият. Някои са били против тебе и ти си бил против тях.

Немирен човек. Тартор на всички бунтовници в Преспа. От малък още. Да ти

припомня ли някои неща, ако твоята памет е отслабнала? Ти си дигнал преспанци

някога да правят нова църква без позволение, а още си нямал ни два косъма под

носа. Това е от начало до край. И ти сам го знаеш. Ами какво ще кажеш за

убийството на Хайредин Арап ага от Преспа? Или - мина-замина, а? Не е минало, не

е заминало.

Еднозвучният тих глас на следователя изеднаж утихна, сякаш го отряза някой

с ножица, като нишка, която се точеше равномерно от устата му. Но турчинът пак

отлепи тънките си устни:

- Ти не си глупав човек и да не си губим времето ние с тебе... Да ти

припомня, може твоята памет да е отслабнала. Повикал те преспанският каймакамин,

и тебе, и всички от вашата община, а ти си казал: "Каймакаминът да почака!"

После си казал: "Да стане каймакаминът да ме посрещне на вратата." Тогава

московците бяха близу до Стамбул. Силен си бил ти. Не си се боял от каймакамина.

И това си казал тогава: "Тук, в Преспа, е вече българско царство. Тук не е вече

Турция." Така си казал ти пред всички първенци в Преспа и това стига. Стига и

това, Лазар Стоян Глауш, но ти си казал и си направил нещо повече: казал си за

Кючук Кадри и после си пратил хора да го убият. Ние и това знаем. Нападението на

конака в Преспа е също твоя работа. Не може да стане такова нещо в Преспа, а ти

да не знаещ. - Турчинът пак млъкна, обърна се към прозореца и рече: - Говори,

Глауш, да те чуя.

Като се обърна следователят към прозореца, искаше да покаже своето

пренебрежение към Лазара, към това, което можеше да каже той. Тъкмо оттам почна

Лазар и макар да усещаше бързите, отсечени удари на сърцето си, напрягаше всички

сили да защити живота си. Той чувствуваше лека парлива болка дълбоко в гърлото,

някакво леко стържене по врата си - с ловки, жилави пръсти следователят слагаше

въже около шията му. Колкото напрягаше Лазар ума си да подбира всяка дума,

толкова се напрягаше той да поддържа гласа си спокоен и твърд, да запази спокоен

израз на лицето си. Той каза също на турски:

- Лошо са те осведомили, следовател ефенди. Не е вярно това, което са ти

казали против мене. Всичко е наредено така, че да ме погуби, а не както е според

истината и правдата.

Следователят се обърна към него с едва-едва учудено лице:

- Отричаш ли?

- Отричам, следовател ефенди.

- Свидетели за всичките ти думи и деяния са всички първенци в Преспа.

- Извинявам се, следовател ефенди, но ако има свидетели срещу мене, това ще

са хора от другите народности в Преспа. Няма да се намери нито един мой

сънародник в Преспа, който ще потвърди техните обвинения срещу мене.

Следователят изеднаж отвори очи изненадан и сега изглеждаше чудно, че имаше

такива големи, опулени очи. Бързо се съвзе и каза:

- То се знае, твоите ще бъдат с тебе!

- Може да е така, но също така се знае, че чуждите ще бъдат против мене.

Следователят подскочи, загуби власт над себе си.

- Ние не можем - викна той кресливо, - не можем да не вярваме нашите първи