Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

- Запазила съм по нещо от моите деца. Виж дали ще ти влезе нещо в работа. А

тоя повой тука ще го вземеш. С него аз и Лазара съм повивала. Сега ти пък повий

с него детето му. Да бъде и то като него. Нели се казва: в какъвто повой майка

ти те повивала...

Ния разгъна повоя и беше й чудно, че с него е бил повиван Лазар. Това беше

дълга, ситно тъкана лента от бяла вълна и цяла везана с алени трендафили, с

извити клонки и зелени, назъбени листенца по тях. Вълната бе пожълтяла от

времето, но везбата по нея личеше сякаш още по-ярко. Ния се усмихна:

- И бодлите се виждат по тревдафила, като остри нокти.

- С них трендафилът пази хубостта си ... То и за човека прилега, като го

помислиш.

Ния тръпна да си върви, излязоха да я изпратят чак до улицата и Султана, и

Раца, и по-малките Рацини деца, които бяха в къщи.

- Ти идвай по-често, секи ден - рече Султана.

- Ами и ти, майко, ела у нас... - реши се да я покани на свой ред Ния.

Старата жена нищо не отговори. Омекнало бе много сърцето й сега, но все

оставаше една преграда между нея и по-младата снаха. Ния бе излязла от къщата й,

бе се отделила от нея и ето, дошла бе, но пак си отиваше, като чужда. Няма да се

повлече подире й Султана Глаушица.

По тия дни беше, изеднаж легна болна старата Бенковица. Какъв живот бе

живяла и колко несрети бяха и се случили, и с мъж, и с деца, но тя все се

държеше на нозе. Сега изеднаж падна в легло. Дойде да я полекува Султана, но се

виждаше, че душата на болната беше вече в гърлото й.

- Остави се, сестро... - рече тя и едвам диша. - Не съм аз за лекуване ...

И по-харно... да си ида и аз при моите... Прати, прати да ми повикат Лазара.

Лазар дойде и седна до леглото й. Тя посегна за ръката му и едвам събра

душа да му проговори:

- Ето, Лазе ... не ме бива ... Ех, стига ми мене ... държа ме господ

последна. Ти си ми на местото на Андрея . . Мене веке душата ми излиза .. . Ех,

аз съм

имот, пари... за училището ги остазям. Дрехи, покъщнина ... на сиромаси ще ги

раздадете ... за душите ни. В сандъка имам още некоя пара, ти ще видиш . .

сичко, Лазе, за училището. Двата по-нови килима ... ще ги видите... за тебе и за

Ния ... да ме помните.

- Бъди спокойна, майчице. Сичко ще бъде, както ти искаш и нареждаш. Парите,

които си дала за мене, двесте и петдесет лири, аз до пара ще ги дам за

училището, по твоя воля. Сега аз немам пари, но със зъби и и нокти ще се боря и

нема да се посрамя.

- Знам, сине. Ти си като моя Климе ... чист човек. Не се мъчи много, ще

успейш, млад си още.

- Нема да се бавя много, майчице.

- Когато успейш, чедо... Това исках да ти кажа . .. поръка да ти оставя.

Една неделя по-късно старата Бвнковица тихо угасна. Още на другия ден след

погребението й Лазар рече на председателя на общината да събере всички общинари

и училищни настоятели. Изправи се пред тях Лазар и това им каза:

- Вчера погребахме баба Бенковица. Тука, в Преспа, по-старите люде знаят

кой беше мъжът й, Климент Бенков. Виждате ли новата ни църква - той стана

причина да се съгради. Той цел изгоре от любов към род и народ, за името народно

болгарского. Какъвто беше бащата, също такъв беше и синът му Андрея Бенков по

сърце и душа, макар да беше скромен и сдържан човек. Вие сички го знайте, между

нас беше, верен и предан другар до смърт. Сега ще чуете каква поръка ми остави

баба Бенковица да ви предам, на вас и на целия ни народ, каква беше последната й

воля на смъртното й легло. Целият й имот: къща, две ниви, лозе, остават на

преспанските училища. В сандъка й, с нейно позволение, намерих осемдесет и една

лира и сто и четиринайсет гроша дребни пари. За погребението й се похарчи лира и

половина. Целата останала сума е за училищата. Общината и училищното

настоятелство ще имат грижата да се почита паметта й, също паметта на покойните

Климент, Андрея и Божана Бенкови, както е ред според нашия църковен закон.

Покъщнината й ще се раздаде на бедни люде. Но има и друго нещо, най-много за

него искам да ме чуете. Преди некое време за мои важни нужди покойната Бенковица

ми брои двесте и петдесет лири златни. Сега аз не съм во състояние да ги върна.

А и тия пари са за училищата. На смъртното си легло тя ми даде позволение да ги

върна, когато успея. Аз моля да се запише по книгите тоя мой дълг и да ми се

даде време, докато го върна. То се знай, както му е ред, сичко това, което

казах, ще се запише в протоколната книга на общината и аз ще го подпиша заедно с

вас. Той седна и веднага се чуха наоколо гласове:

- Бог да я прости старицата ... Щедър дар за училищата ни.

- Чувал съм аз от баща си за Климента Бенков ... Ами Андрея! Живота си даде

сам ...

петдесет лири... Знайме ние къде беше ти. Не са загубени тия пари в ръцете ти,

само жив да си и здрав.

Но се чу още един глас:

- Ами ние откъде ще знайме, че сичко е било, както го каза тука Лазар

Глаушев? Аз нищо нема да кажа против него, ама да знайме некак по-точно.

Стана тихо в общинската стая. Всички чакаха да чуят какво ще отговори

Лазар. Той пак се изправи:

- За сичко, що казах тука гласно пред вас, знаят само съпругата ми, моята

майка и... бог. Знае го - повиши той едва-едва глас - и моята совйест.

Председателят, поп Димитрия Тошев, който седеше до него, подръпна го леко

за ръката:

- Седни, седни, Лазаре. Не те ли знайме ние кой си и какъв си! - Той

изгледа общинарите един по един и добави: - Е, що ... Знай се: който скрие едно,

може да скрие и сичко. А комуто сърце и совйест не дава - той нема да присвои ни

една аспра, ни цел товар жълтици.

Общественият живот в Преспа излезе от общинската стая - не можеше да се

задържи повече между четирите й опушени стени. Съживи се отново читалището, а в

чаршията се отвори ново кафене, в което се събираха по-будни преспанци "да

бистрят политиката".

В Преспа имаше нови люде и не бяха вече само общинарите и неколцина

по-грамотни преспанци, които промишляваха за църква и училище, за напредък и

благополучие. В Преспа имаше вече осем учители и три учителки, имаше мнозина

местни люди от чаршията, които бяха свършили разни училища, четяха книги и

вестници, а една дружина преспански младежи се учеха в Солунската гимназия и

през ваканциите младите им гласове се чуваха из целия град.

Всяка вечер в читалището се събираха по-будни люде, та Лазар Глаушев поръча

да купят чак от Солун с общински пари една голяма газена ламба и я окачиха на

тавана да осветява цялата читалищна стая. Често пъти людете се застояваха до

късно и винаги имаше що да се говори и спори. Ще каже някой нещо по-важно,

по-любопитно, нещо, което прочел или чул, или пък сам измислил, и ще почнат да

се обаждат гласове от всички страни - всеки бърза да каже своето мнение, да

оспори или да потвърди.

Прочете еднаж Лазар Глаушев в един цариградски вестник за някакво злодеяние

в Енидже вардарско, остави вестника и въздъхна. Около голямата читалищна маса

седяха седем-осем души и четяха вестници или книги, но тихата въздишка на Лазара

привлече вниманието на неколцина от тях.

- Що има, бачо Лазаре? - попита Васил Брашнаров, или както се наричаше той

сега, Марков.

Поклати глава мълчаливо Лазар и после рече:

- Нема да се умири веке тая наша земя македонска.

Прошумоляха вестници и книги, дигнаха погледи всички насядали там и чакаха

Лазар да продължи приказката си. Така се отваряха винаги вечерите в читалището и

най-често Лазар подхващаше разговорите. Сега той продължи:

- Прочетете тука... Некакъв си ениджевардарека бег искал да грабне за

харема си мома от некакво село там. Селяните го били с тояги. Отива той после с

цела тайфа и половината село изклал. Пишат го по вестниците без срам и страх. Та

само това ли е? Не ходиха ли цела година разбойници по Железник? Колко пъти веке

сме чували за убийства и секакви злодеяния? Ама това си мисля: преди, до

войната, ние бехме само рая и за властта, и за секакви там агалари: гледаха само

да ни държат в покорство и много не ни зачитаха. Сега е нещо по-друго, сега

раята стана опасен враг. Турците ни бият, ама и се боят от нас. Пък и нашите: на

удара с удар. Ето и сега: дошъл бегът в селото да граби момата, а селяните - с

тоягите.

- То не е само от турците, бачо Лазаре - каза Васил Марков Брашнаров. -

Турците се промениха, а раята се промени. Турците преди, както казваш, гледаха

да ни държат в покорство и страх, а сега има борба. Раята не се дава, противи

се, бори се. Раята виде как русите стигнаха до Цариград, виде, че от турската

сила има още по-голема сила. Сега има българска държава. Като му причернее нему

тук или турците го подгонят - там ще побегне. Намалява страхът у нашите люде.

- Намалява - кимна Лазар. - По-друг стана народът ни, по-гневен, по-смел.

Ама ние пак сме в ръцете на турците. Русите дойдоха до Цариград и си отидоха.

Горе има българска държава, ама между нея и нас стена се издига. Ние останахме

сами срещу турците.

- Бачо Лазаре - обади се от другата му страна Илия Роглев, син на стария

Пере Роглев. - Така е сега, ама тия нашите отвъд стената, както велиш, се нема

да ни забравят, като са те сега свободни. Нели сме един народ ...

- Един народ, то се знай - отвърна Лазар. - Ама ето сега между нас стена се

издига. Разделиха ни и кой знай докога ще бъде това и докъде ще стигне.

- Докато бутнем стената... - засмя се Роглев.

- Не се бутат лесно тия стени, младо. С каква сила се дигна Русия и би

здраво агите, ама нели видехме що стана. Англия, Германия, Австрия... целият

свет се дигна на нозе.

- Ами Русия може пак да дойде тука - рече Кирил Глаушев, племенникът на

Лазар Глаушев.

- И това не става лесно - отвърна чичо му и продължи: - Това искам да река

аз: останахме ние пак в пъклото и нема да се усмири веке нашата земя. Русия

дойде до Цариград: возкресе стара България след пет века, а ние тука рано или

късно ще се уловим с агите гуша за гуша. Не може веке да се върнем назад, щом

видехме и повервахме еднаж, че можем да бъдем свободни.

- Нема да се връщаме - повтори след него Васил Марков. След нападението на

конака Васил Марков Брашнаров се скри за някое време, скри също опълченската си

униформа и оръжието си. Другите опълченци - Наум Овчаров и Тръпко Велев -

забягнаха по тайни пътища в свободното вече българско княжество. Васил Марков

излезе като мирен гражданин и каза, че се върнал от учение. Той представи в

общината свидетелство, че бе завършил шести клас в една от киевските гимназии, и

бе назначен за учител в класното училище.

В читалището се събираха повече млади люде като него. Илия Роглев беше

двайсет и няколко годишен. търговец, непримирим съперник на Георги Баболев и

като се стремеше да го настигне във всичко и да го надмине, обличаше се като

него, кроеше планове за голяма търговия, идваше в читалището да чете книги и

вестници, да се среща с най-будните продавачи. Георги Баболев бе заминал пак за

Виена, а Илия Роглев се тъкмеше да отиде поне до София, но все още беше във

властта на баща си, който стискаше здраво кесията си, пък и не беше богат

колкото Баболевци. Племенникът на Лазар Глаушев - вторият Кочов син Кирил - беше

от две години ученик в Солунската гимназия и бе се върнал през лятото в Преспа.

Той не се отделяше от чичо си, седеше по цял ден в празния му дюкян и вечер

тръгваха заедно за читалището. Баща му, Кочо, се оплакваше на жена си:

- Се при Лазара. Не стъпва в нашия дюкян. Може да седне да почука с нас, да

помогне. Малко ли харча за него в Солун?

Раца Кочовица се радваше, че синът й бягаше от казанджийницата на баща си,

и се опитваше да го защити:

- Ами що ... Те с Лазара са учени. Разбират си приказката. Кирил нема да

стане казанджия, като е отишъл чак в Солун да учи наука.

В това беше скритата гордост и на Кочо. Той винаги бе ублажавал брат си, че

е по-щастлив от него, въпреки тревожния живот на Лазара. Затова той изпрати чак

в Солун Кирила, който се учеше по-добре от другите му деца - да стане и той учен

човек, за да живее по-щастливо. Кирил отиде в Солун, след като бе чукал бакър в

дюкяна на баща си и дядо си няколко години, и под носа му се чернееха мустачки.

Чу се тогава, че в Солун се отваря най-голямото българско училище . . .

Към средата на лятото в Преспа се върна Георги Баболев. Върна се през

Солун; пътувал бе с кораб от Фиуме. Две недели след като се върна той в Преспа,

от Градско, през Прилеп и Битоля, пристигна цял керван коли, претоварени с разни

сандъци и железа, а една от тях беше нарочно правена и в нея бяха впрегнати

шестнайсет чифта биволи. Докарал бе младият Баболев по море от Австрия до Солун,

а после с железницата до Градско машините за мелницата и други някои стоки. От

Градско до Преспа машините и стоките - с тях и парният котел за мелницата - бяха

прекарани с коли. До Преспа колите бяха пътували десет дни - голямата кола се бе

чупила много пъти под огромната тежест на котела и бяха умрели три от

впрегнатите в нея биволи. Завиха тия коли право към ливадата, дето се строеше

мелницата, разтовариха там цели грамади железа - колела, винтове, лостове, и

много народ отиде да гледа, най-вече големия котел:

- Бре, майката ... цела къща от железо! Какъв ти котел!...

Спряха се коли и пред магазина на Баболевци. Разтовариха двайсетина големи

сандъци. Струпа се и тук много свят да гледа. Калфите на Баболевци, а между тях

и Миро Баболев - да командува - отваряха сандъците един по един и вадеха оттам

всякакви съдове, но не от бакър, а от гледжосана ламарина. Веднага се разчу из

цялата чаршия за това ново чудо и за малко време пред магазина на Баболевци се

събраха мнозина от бакърджиите и калайджиите. Сам Миро излезе да им покаже

новите съдове: тенджери, сахани, вагани, та и джезвета за кафе. Няколко от тях

минаваха от ръка на ръка, а в същото време Миро Баболев хвалеше новата си стока:

- Бакър не хваща и калай не иска! Виж какво е гладко, като сърча. Модро,

зелено, шарено, каквото искаш. По-големо, по-малко. Леко, здраво и по-евтино!

И виж какво е хубаво, чисто. Машина го брави, брате, машина го прави.

Мълчаливо разглеждаха бакърджиите и калайджиите новите съдове, но много

ръце трепереха, много лица: побледняха. Най-сетне викна един от тях и каза,

което всички мислеха сега, но не се решаваха да го кажат:

- Ами вие бре, Баболевци, без хлеб ще ни оставите!

Избухнаха сърдити или плачливи гласове от всички страни:

- Залъка ни вземате! От глад ще измрем! Децата ни ще погубите! И без това

работата ни отслабна, сега и вие ... ръцете ще ни отрежете!

Макар да беше застарял вече Миро Баболев, цялата му коса беше побеляла, пак

си бе останал лекомислен човек и това каза на уплашените люде от казанджийската

чаршия:

- Без хлеб ще останете... За вашия хлеб ли ще седна да мисля аз!

се скри чак в стъклената си стая.

Откраднал бе някой от бакърджиите едно малко ваганче, като чаша, от новата

стока на Баболевци - да не им върви с нея. Тръгна ваганчето от дюкян на дюкян,

разглеждаха го, въртяха го в ръцете си и тия, които бяха виждали вече новата

стока, и тия, които не бяха я виждали. Дойде ред, взе го в ръцете си и Стоян

Глаушев, въртя го дълго между изкривените си пръсти с позеленели нокти от

бакъра. Усмихна се:

- Хубаво, дяволското... Виж ти как са го докарали! Ами не можем ли и ние да

направим такова нещо?!

- Машина го прави него, дедо Стояне - рече някой от събралите се там

съседи.

- Машина! - дръпна го от ръцете му Кочо, цял пламнал от ярост, и с все сила

го удари о земята: - Дяволът го прави него!

Гледжосаното ваганче подскочи и се търкулна по утъпкания пръстен под. Сега

се спуснаха всички там, да видят що бе станало с него. Дигнаха го няколко ръце.

Глечта бе се олющила на няколко места и се виждаше под нея черната ламарина,

Зачуха се развеселени гласове:

- Ето какво е ... Виде му се силата! Колко време ще изтрай на огън такова

нещо!

Някой рече унило:

швабите ...

В читалището идваше понякога и Георги Баболев. С Васила Марков те винаги се

хващаха в спор и людете се трупаха около тях да ги слушат. Влезе Георги Баболев

в читалището и сега, няколко дни след като се върна от Виена. Чакаха го там да

разкаже какво бе чул и видял по Европа. Беше неделен ден след отпуск църква и

както винаги в празник, читалището беше пълно с люде. Георги Баболев отиде и

седна при Лазара Глаушев, а там беше и Васил Марков. Спорът между двамата млади

мъже веднага започна. Подхвана го най-напред Васил Марков - той като че ли тъкмо

за това бе чакал Баболева.

- Е, какво - започна Марков и се зачерви от едвам сдържан гняв - Басми,

тантели, разни там джунджурии, а сега и съдове ...

- Да - отговори едва-едва усмихнат Баболев. - Взех малко, да опитам. Ако

вървят, ще доставя по-веке. Вервам, че ще вървят. Хубави са и евтини.

- А какво ще прави цела чаршия бакърджии?

- Това не е моя грижа.

- И ти като баща си отговаряш. Така рекъл той: "За вашия хлеб нема да

мисля."

каквато и да е стока, която ще ми даде печалби, веднага ще я доставя. Иначе ще

бъда лош търговец.

- От търговия аз не разбирам, но кажи ми по съвест: какво ще стане сега с

казанджиите в Преспа? Тридесет и неколко дюкяна. Майстори, калфи, чираци. Може

да има до двеста души.

- Повеке са ... - чуха се гласове. - Ами калайджиите?

- Е, харно - кимна присвил мъдро вежди Георги

Баболев. - Двеста или триста души. От новите съдове пък целият град ще се

ползува. .

- Така е. Нема да откажа. Но - плесна с ръка Марков върху масата - в целата

тая работа има нещо нечисто, има една несправедливост: ти ще печелиш от тия

съдове и двама-трима като тебе, а триста души ще останат без работа, без хлеб.

- Кой е виновен за това?

- Най-напред ти!

- Но, Василе ... ти сам призна. От новите съдове ще има полза целият град.

Васил Марков млъкна и още повече се изчерви, тъмните му очи плувнаха във

влага; той дишаше тежко, в напрежение да намери отговор. Чувствуваше, че

истината беше в неговото възмущение срещу търговеца и въпреки ползата от

търговията му, но не можеше да я посочи, да я изясни с думи. Чакаха отговора му

и другите наоколо, а Георги Баболев се облегна на стола си, улови деликатно с

два пръста някакъв косъм по дрехата си, пусна го на пода. Сложил сплетени ръце

върху масата, Лазар Глаушев продума:

- В нашия човешки живот има и некакви забъркани, неясни работи, ние не

можем да ги разясним. Ама и мене ми се чини, че е по-справедливо да мислим за

тия триста души казанджии - не защото и моят баща и брат ми са казанджии, а

защото тия триста души сега ще страдат за един залък хлеб, а градът може да вари

чорба и в бакърените си съдове. И аз не мога да го кажа по-ясно, ама така ми се

чини.

Георги Баболев се обърна към него:

е ясно. Никой нема право да спира човешкия прогрес. Новите съдове са по-хубави и

по-евтини. За обща полза ще бъдат. Къде са бакърените, къде са тия, новите! Е,

триста души бакърджии ще гладуват, щом не може иначе.

- Прогрес значи напредък - подзе отново Васил Марков. - Но истинският

прогрес, истинският напредък не значи убийство. С тия твои хубави съдове ти,

Баболев, подхвърляш на страдание и гладна смърт триста невинни човешки създания,

и тях, и семействата им. Това не е прогрес! Прогресът требва да бъде в обща

полза, за общо добро.

- Чудни думи говориш! В Европа не те питат, никого не питат, щом може да се

направи нещо по-хубаво, по-евтино. Цела Европа си служи с такива съдове, а ние

тука, в Преспа, за бакъра ще държим!

- Не мога да ти обясня - въздъхна Васил Марков, - но умът ми се бунтува,

целата ми душа... аз не мога така лесно да приема да измрат триста човеци. Аз не

съм, не съм против хубавото и полезното... ето и против тия нови съдове, може би

са наистина по-хубави, но сърцето ме боли за тия честни люде, които стават

жертва. Не ме ли разбирате? Аз искам хубавото да е хубаво за сички човеци. Това

е по-важното, което искам да кажа... да оставим най-сетне тия съдове. И после,

Баболев ... ти защо сичко обясняваш се с тая Европа, като че ли се криеш зад

нея.

- Аз не съм против Европа, както ти си против Русия. И после, твоята Европа

не е истинската Европа, доколкото съм чувал и съм чел за нея. Твоята Европа е

търговска Европа. Европа на Бисмарка и на Дизраели. Има и друга, за която ти

никога не си и споменал. Така знам аз.

- От Европа иде сичкият прогрес.

- Да. Това е верно. Наука и секакви знания, изкуства. Но има и друга

Европа, която остави Македония под робство.

- А Русия? Тя мина Дунава през седемдесет и седма не за нас, а за Цариград,

за морето.

Пламналото лице на Васил Марков изеднаж побледня, отля се от него всичката

му кръв. Той не повиши глас, дори гласът му стана по-тих, но в така стихналия му

глас се чувствуваше още по-ясно голямото му вълнение и всичката сила, която

напираше в него.

- Аз не знам - рече той, - не знам каква е била руската политика ...

- Виде ли ... - усмихна се тържествуващ Георги Баболев. Васил Марков

втренчи за миг в него учуден поглед и продължи:

- каква е била политиката на царя, на министрите му, и това е друга Русия,

но руският народ тръгна да воюва, за да освободи българският народ от вековно

робство. Двеста хиляди руси паднаха по бойните полета. Аз бех там и зная. Ти

говориш за прогрес - да! А руският народ се бори за правда, търси правдата ...

Върху устните на Георги Баболев бе застинала високомерна, пренебрежителна

усмивка. Васил Марков забеляза тая усмивка и млъкна. Към него бяха Обърнати

много погледи, но той махна с ръка и вече не продума. Мълчаха и всички наоколо,

притиснали се, обградили широката маса. Тогава заговори пак Лазар Глаушев:

- Не съм ходил като вас... едва тука, около Преспа и до Солун. Не съм и

учен, живеял съм тука, и аз както сички преспанци, като целия наш народ, в

тъмно, тревожно време и такъв е бил винаги нашият живот, тежък и претежък, без

правда. Ето и сега, през седемдесет и осма в Берлин, за нас пак не се намери